–

за Minister for the Environment, Ирландия и Attorney General, от E. Creedon и S. Purcell, в качеството на представители, подпомагани от J. Connolly, SC, и C. Toland, BL,

–

за Motor Insurers Bureau of Ireland (MIBI), от J. Walsh, solicitor, и B. Murray, barrister, както и от L. Reidy и B. Kennedy, SC,

–

за френското правителство, от G. de Bergues, D. Colas и C. David, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от H. Krämer, J.‑F. Wojcik, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до въпроса дали на частноправна организация, на която държава членка е поверила задачата по член 1, параграф 4 от Втора директива 84/5/ЕИО на Съвета от 30 декември 1983 г. относно сближаването на законодателствата на държавите членки, свързани със застраховките гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства (МПС) (ОВ L 8, 1984 г., стр. 17; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 1, стр. 104), изменена с Трета директива 90/232/ЕО на Съвета от 14 май 1990 г. (ОВ L 129, 1990 г., стр. 33; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 1, стр. 240, наричана по-нататък „Втора директива“), могат да бъдат противопоставени разпоредбите на последната, имащи директен ефект.

2

Запитването е отправено в рамките на спор в първоинстанционно производство между г‑жа Elaine Farrell, от една страна, и г‑н Alan Whitty, Minister for the Environment (министър на околната среда, Ирландия), Ireland (Ирландия), Attorney General и Motor Insurers Bureau of Ireland (MIBI), от друга страна, по повод на обезщетението за телесни вреди, претърпени от г‑жа Farrell вследствие на пътнотранспортно произшествие.

3

Член 3, параграф 1 от Директива 72/166/EИО на Съвета от 24 април 1972 година относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка (ОВ L 103, 1972 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 1, стр. 10, наричана по-нататък „Първа директива“) предвижда:

„Всяка държава членка […] предприема всички подходящи мерки, с които да гарантира, че гражданската отговорност във връзка с използването на превозни средства с обичайно домуване на нейна територия, е застрахована. Обхватът на покритата отговорност и условията за нейното покритие се определят въз основа на тези мерки“.

4

Член 1 от Втора директива гласи:

„1.   Застраховката, посочена в член 3, параграф 1 [от Първа директива] покрива задължително както вреди върху имущество, така и телесни повреди на лица.

[…]

4.   Всяка държава членка създава или оправомощава свой орган със задачата да предоставя обезщетения, поне до границите на застрахователното задължение за увреждане на имущество или телесни повреди, причинени от неидентифицирано моторно превозно средство или моторно превозно средство, за което застрахователното задължение, предвидено в параграф 1, не е било удовлетворено. Тази разпоредба не накърнява правото на държавите членки да разглеждат обезщетението от този орган като субсидиарно или несубсидиарно и правото да създадат уредба за правните спорове между този орган и лицето или лицата, отговорни за застрахователното събитие и другите застрахователи или социалноосигурителни органи, от които се изисква да обезщетят пострадалия за същото застрахователно събитие. Държавите членки, обаче, могат да не позволят на органа да извърши изплащането на обезщетение, при условие че пострадалият установи по някакъв начин, че отговорното лице не е в състояние или отказва да плати.

[…]“.

5

Член 2, параграф 1, първа алинея от Втора директива предвижда:

„Всяка държава членка предприема необходимите мерки, за да гарантира, че всяка законова разпоредба или всяка договорна клауза, съдържаща се в застрахователната полица, издадена в съответствие с член 3, параграф 1 [от Първа директива], която изключва от застраховка използването или управлението на моторно превозно средство от:

се счита, за целите на член 3, параграф 1 от [Първа директива], за нищожна по отношение на застрахователно събитие на трети страни, които са пострадали при произшествие“.

6

Съгласно съображения от второ до пето от Трета директива 90/232 (наричана по-нататък „Трета директива“):

„[К]ато има предвид, че член 3 от [Първа директива] изисква всяка държава членка да предприеме всички подходящи мерки, за да гарантира, че гражданската отговорност при използването на моторни превозни средства с обичайно домуване на нейна територия е покрита със застраховка; като има предвид, че степента на покритата отговорност и условията и правилата на застрахователното покритие трябва да се определят на базата на тези мерки;

като има предвид, че [Втора директива] намали значително несъответствията между нивото и съдържанието на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ в държавите членки; като има предвид обаче, че все още съществуват значителни несъответствия при такива застрахователни покрития;

като има предвид, че на пострадалите при злополуки с моторни превозни средства трябва да се гарантира съпоставимо третиране, независимо от това къде в Общността е настъпило произшествието;

като има предвид, че в някои държави членки съществуват по-специално празноти в покритието на задължителните застраховки за пътници в моторните превозни средства; като има предвид, че за да се защити тази особено уязвима категория на потенциални пострадали, тези празноти трябва да бъдат запълнени“.

7

Според член 1, първа алинея от Трета директива:

„Без да се засягат разпоредбите на член 2, параграф 1, втора алинея от [Втора директива], застраховките, посочени в член 3, параграф 1 от [Първа директива], покриват отговорността за телесни повреди на всички пътници, освен на водача на моторното превозно средство, произтичащи от използването на моторното превозно средство“.

8

Съгласно член 6, параграф 2 от Трета директива Ирландия разполага със срок до 31 декември 1998 г., за да се съобрази с член 1 от тази директива по отношение на пътниците на задните седалки на мотоциклети, и до 31 декември 1995 г., за да се съобрази с член 1 по отношение на другите моторни превозни средства.

9

Съгласно член 56 от Road Traffic Act 1961 (Закон от 1961 г. за пътното движение) в редакцията му, приложима към спора по главното производство (наричан по-нататък „Законът от 1961 г.“), всеки ползвател на моторно превозно средство трябва да бъде застрахован за телесни или имуществени вреди, причинени на трети лица на обществено място. Въпреки това посоченото задължение за застраховане не обхваща вредите, причинени на лицата, пътуващи в частите от превозни средства, които не са оборудвани със седалки за пътници.

10

По силата на член 78 от Закона от 1961 г. застрахователите, които упражняват дейност по автомобилно застраховане в Ирландия, трябва да бъдат членове на MIBI.

11

MIBI е дружество с ограничена отговорност без дялов капитал, което се финансира изцяло от членовете си, които са застрахователи, извършващи дейност на пазара на автомобилно застраховане в Ирландия. MIBI е учредено през ноември 1954 г. въз основа на спогодба между Department of Local Government (Департамент на местните органи, Ирландия) и застрахователите, които застраховат моторни превозни средства в Ирландия.

12

По силата на член 2 от спогодба, сключена през 1988 г. между Министерството на околната среда и MIBI, всяко лице, търсещо обезщетение от незастрахован или неидентифициран водач, може да предяви иск срещу MIBI. Съгласно член 4 от тази спогодба MIBI изразява съгласието си да заплаща обезщетение на лица, пострадали от незастраховани или неидентифицирани водачи. Задължението на MIBI за заплащане на обезщетение възниква, когато в срок от 28 дни не е налице пълно изпълнение по вземане, установено със съдебно решение, при условие че съдебното решение обхваща „всяка отговорност за телесни или имуществени вреди, която се изисква да бъде покрита от призната застрахователна полица съгласно член 56 от [Закона от 1961 г.]“.

13

Г‑жа Farrell става жертва на пътнотранспортно произшествие на 26 януари 1996 г. при пътуване в камионетка, управлявана от нейния собственик г‑н Whitty, който изгубва контрол върху превозното средство. В момента на произшествието г‑жа Farrell е седяла на пода в задната част на превозното средство на г‑н Whitty, което не е проектирано, нито е оборудвано за превоз на пътници в задната му част.

14

Тъй като г‑н Whitty не е застрахован за претърпените от г‑жа Farrell телесни вреди, тя иска обезщетение от MIBI.

15

MIBI отказва да обезщети г‑жа Farrell, с мотива че застраховката за претърпените от нея телесни вреди не е задължителна по ирландското право.

16

През септември 1997 г. г‑жа Farrell предявява иск пред ирландските юрисдикции срещу г‑н Whitty, министерството на околната среда, Ирландия, Attorney General и MIBI, като поддържа, че с националните мерки за транспониране, които са в сила към момента на произшествието, не се прилагат правилно релевантните разпоредби на Първа и Трета директива. Тогава High Court (Висш съд, Ирландия) отправя преюдициално запитване до Съда.

17

В рамките на това производство Съдът постановява, от една страна, че член 1 от Трета директива трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, според която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ по отношение на моторните превозни средства не покрива отговорността за телесни вреди, причинени на лица, пътуващи в част от моторно превозно средство, която не е нито проектирана, нито оборудвана със седалки за пътници, и от друга страна, че този член отговаря на всички необходими условия, за да има директен ефект, и следователно предоставя на частноправните субекти права, на които те могат да се позовават пряко пред националните съдилища. Съдът приема обаче, че националният съд следва да провери дали е възможно позоваване на тази разпоредба срещу организация като MIBI (решение от 19 април 2007 г., Farrell, C‑356/05, EU:C:2007:229, т. 36 и 44).

18

В решение от 31 януари 2008 г. High Court (Висш съд, Ирландия) приема, че MIBI е еманация на държавата и че при това положение г‑жа Farrell има право да получи обезщетение от него.

19

MIBI обжалва това решение пред запитващата юрисдикция, като поддържа, че не е еманация на държавата и че поради това не могат да му бъдат противопоставени разпоредби на директива, които не са транспонирани в националното право, дори те да имат директен ефект.

20

Въз основа на спогодба между страните в главното производство г‑жа Farrell получава обезщетение за претърпените от нея телесни вреди. Все пак между MIBI, от една страна, и Министерството на околната среда, Ирландия и Attorney General, от друга, има спор по въпроса кой трябва да понесе тежестта на това обезщетение.

21

Като счита, че отговорът на този въпрос зависи от това дали MIBI трябва да се смята за еманация на държавата, на която могат да бъдат противопоставени разпоредбите на директива, имащи директен ефект, Supreme Court (Върховен съд, Ирландия) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

22

С първия въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 288 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не изключва възможността на образувание, което не отговаря на всички характеристики, посочени в точка 20 от решение 12 юли 1990 г., Foster и др. (C‑188/89, EU:C:1990:313), да бъдат противопоставени разпоредбите на директива, имащи директен ефект.

23

В точки 3—5 от това решение, Съдът отбелязва, че организацията, разглеждана по делото, по което е постановено посоченото решение, а именно British Gas Corporation, е „юридическо лице, учредено със закон“, което „отговаря за изграждането и поддръжката на система за доставка на газ във Великобритания и има монопол върху тази доставка“, че „[ч]леновете на ръководството [му] се назначават от компетентния държавен секретар[, който] има и правомощието да дава общи насоки на [British Gas] по въпроси от държавен интерес и указания относно управлението му“, и че British Gas има право да „прави законодателни предложения пред Парламента със съгласието на държавния секретар“.

24

В този контекст Съдът припомня в точка 18 от това решение, че „в поредица от дела […] е приел частноправните субекти могат да се позовават на разпоредбите на дадена директива спрямо държава членка, когато те са безусловни и достатъчно точни по съдържание спрямо органи или субекти, които са зависими или контролирани от държавата или които разполагат с изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от нормите, приложими към отношенията между частноправните субекти“.

25

От това Съдът заключава в точка 20 от посоченото решение, че „организация, на която независимо от правната форма е възложено предоставянето на услуги в обществен интерес по силата на акт на публичен орган и под неговия надзор и която за целта разполага с изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от правните норми, приложими към отношенията между частноправни субекти, спада при всяко положение към образуванията, на които могат да бъдат противопоставени разпоредбите на директива, имащи директен ефект“.

26

Както посочва генералният адвокат в точка 50 от заключението си, използваният от Съда в точка 20 от решение от 12 юли 1990 г., Foster и др. (C‑188/89, EU:C:1990:313) израз „спада при всяко положение към [тези] образувания[…]“ потвърждава, че Съдът не е възнамерявал да формулира общ критерий, който да обхване всички възможни случаи, при които на дадено образувание могат да бъдат противопоставени разпоредбите на директива, имащи директен ефект, а че счита, че организация като разглежданата по делото, по което е постановено това решение, може при всяко положение да се смята за такава, след като отговаря на всички характеристики, изброени в същата точка 20.

27

Всъщност посочената точка 20 трябва да се тълкува с оглед на точка 18 от същото решение, в което Съдът е подчертал, че частноправен субект може да се позовава на такива разпоредби спрямо организация или образувание, което е зависимо или контролирано от държавата или което разполага с изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от нормите, приложими към отношенията между частноправните субекти.

28

Следователно, както отбелязва генералният адвокат в точки 53 и 77 от заключението си, условията, при които съответната организация трябва, съответно, да бъде зависима или контролирана от държавата и да разполага с изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от нормите, приложими към отношенията между частноправните субекти, не могат да имат кумулативен характер (вж. в този смисъл решения от 4 декември 1997 г., Kampelmann и др., C‑253/96—C‑258/96, EU:C:1997:585, т. 46 и 47 и от 7 септември 2006 г., Vassallo, C‑180/04, EU:C:2006:518, т. 26).

29

Предвид изложеното по-горе на първия въпрос следва да се отговори, че член 288 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не изключва сам по себе си възможността на образувание, което не отговаря на всички характеристики, посочени в точка 20 от решение 12 юли 1990 г., Foster и др. (C‑188/89, EU:C:1990:313), тълкувани във връзка със съдържащите се в точка 18 от същото решение, да бъдат противопоставени разпоредбите на директива, имащи директен ефект.

30

С втория и третия си въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали съществува основен принцип, от който трябва да се ръководи юрисдикция, която разглежда въпроса дали на дадена организация могат да бъдат противопоставени разпоредбите на директива, имащи директен ефект, и по-конкретно дали на организация, на която държава членка е поверила задачата по член 1, параграф 4 от Втора директива, могат да бъдат противопоставени такива разпоредби.

31

В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда една директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и следователно позоваването на самата директива не е възможно в спор с него (решения от26 февруари 1986 г., Marshall, 152/84, EU:C:1986:84, т. 48, от 14 юли 1994 г., Faccini Dori, C‑91/92, EU:C:1994:292, т. 20, от 5 октомври 2004 г., Pfeiffer и др., C‑397/01—C‑403/01, EU:C:2004:584, т. 108 и от 19 април 2016 г., DI, C‑441/14, EU:C:2016:278, т. 30). Всъщност да се разшири възможността за позоваване на директиви, които не са транспонирани, до отношенията между частноправните субекти, би означавало да се признае на Европейския съюз правомощието да приема с директен ефект задължения в тежест на частноправните субекти, въпреки че той разполага с такава компетентност само когато е оправомощен да приема регламенти (решение от 14 юли 1994 г., Faccini Dori, C‑91/92, EU:C:1994:292, т. 24).

32

При все това, също според постоянната практика на Съда, когато правните субекти имат възможност да се позоват на дадена директива не срещу частноправен субект, а срещу държавата, те могат да направят това, независимо дали последната действа в качеството на работодател или на орган на публична власт. Всъщност и в двата случая следва да се предотврати възможността държавата да извлече предимство от това, че не спазва правото на Съюза (решения от 26 февруари 1986 г., Marshall, 152/84, EU:C:1986:84, т. 49, от 12 юли 1990 г., Foster и др., C‑188/89, EU:C:1990:313, т. 17 и от 14 септември 2000 г., Collino и Chiappero, C‑343/98, EU:C:2000:441 т. 22).

33

Въз основа на тези съображения Съдът е приел, че частноправните субекти могат да се позовават на разпоредбите на дадена директива, когато те са безусловни и достатъчно точни по съдържание, не само спрямо държава членка и всички органи на нейната администрация, сред които са и децентрализираните органи (вж. в този смисъл решение от 22 юни 1989 г., Costanzo, 103/88, EU:C:1989:256, т. 31), но и, както бе припомнено в отговора на първия въпрос, спрямо организации или образувания, които са зависими или контролирани от държавата или разполагат с изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от нормите, приложими към отношенията между частноправните субекти (решения от 12 юли 1990 г., Foster и др., C‑188/89, EU:C:1990:313, т. 18 и от 4 декември 1997 г., Kampelmann и др., C‑253/96 à C‑258/96, EU:C:1997:585, т. 46).

34

Подобни организации или образувания се отличават от частноправните субекти и трябва да бъдат приравнени на държавата било защото са публичноправни юридически лица, които са част от държавата в широк смисъл, било защото са зависими или контролирани от публичен орган, било защото са натоварени от такъв орган да изпълняват задача в обществен интерес и за тази цел са им възложени посочените изключителни правомощия.

35

Следователно на образувание или организация, включително с частноправен характер, на което или която държава членка е поверила задача в обществен интерес и което или която разполага за тази цел с изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от нормите, приложими към отношенията между частноправните субекти, могат да бъдат противопоставени разпоредби на директива с директен ефект.

36

В случая следва да се отбележи, че по силата на член 3, параграф 1 от Първа директива държавите членка са длъжни да предприемат всички подходящи мерки, с които да гарантират, че гражданската отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства с обичайно домуване на нейна територия е застрахована.

37

Значението, което законодателят на Съюза придава на защитата на пострадалите, го е накарало да допълни тази разпоредба, като по силата на член 1, параграф 4 от Втора директива задължава държавите членки да създадат орган, чиято задача е да изплаща обезщетение в размер поне до размерите, предвидени в правото на Съюза, за имуществените щети или за телесни увреждания, причинени от неидентифицирано превозно средство или за такова, за което не е изпълнено задължението за сключване на застраховка, предвидено в член 1, параграф 1 от тази директива, който препраща към член 3, параграф 1 от Първа директива (решение от 11 юли 2013 г., Csonka и др., C‑409/11, EU:C:2013:512, т. 29).

38

Следователно задачата, с изпълнението на която държава членка е натоварила организация за изплащане на обезщетения като MIBI и която произтича от общата цел за защита на пострадалите, преследвана от правната уредба на Съюза в областта на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ по отношение на моторните превозни средства, трябва да се разглежда като задача в обществен интерес, която в случая е свързана със задължението, наложено на държавите членки с член 1, параграф 4 от Втора директива.

39

В това отношение е необходимо да се отбележи, че в хипотезата на имуществени или телесни вреди, причинени от превозно средство, за което не е изпълнено задължението за сключване на застраховка по член 3, параграф 1 от Първа директива, Съдът е приел, че целта на участието на посочената организация е да поправи пропуска на държавата по отношение на задължението ѝ да следи за това гражданската отговорност във връзка с използването на моторни превозни средства с обичайно домуване на нейна територия да бъде застрахована (вж. в този смисъл решение от 11 юли 2013 г., Csonka и др., C‑409/11, EU:C:2013:512, т. 31).

40

Относно MIBI следва да се отбележи, че с член 78 от Закона от 1961 г. ирландският законодател е предвидил задължително членуване в тази организация за всички застрахователи, които упражняват дейност по автомобилно застраховане в Ирландия. По този начин той е предоставил на MIBI изключителни правомощия в сравнение с тези, които произтичат от нормите, приложими към отношенията между частноправните субекти, тъй като въз основа на тази законодателна разпоредба посочената частноправна организация има възможност да изисква от всички тези застрахователи да членуват в нея и да финансират изпълнението на задачата, която ѝ е поверена от ирландската държава.

41

Следователно е възможно позоваване на безусловните и достатъчно точни по съдържание разпоредби на директива срещу организация като MIBI.

42

Предвид изложените по-горе съображения на втори и трети въпрос следва да се отговори, че на частноправна организация, на която държава членка е поверила задача в обществен интерес като свързаната със задължението на държавите членки, предвидено в член 1, параграф 4 от Втора директива и която организация разполага за тази цел по силата на закона с изключителни правомощия като правомощието да изисква от застрахователите, упражняващи дейност по автомобилно застраховане на територията на съответната държава членка, да членуват в същата организация и да я финансират, могат да бъдат противопоставени разпоредби на директива, имащи директен ефект.

43

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (голям състав) реши: