1.

Предмет на настоящото преюдициално запитване е статутът на арбитража и на „anti-suit injunctions“ с оглед на Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела ( 2 ) (наричан по-нататък „Регламент „Брюксел I“), който от 10 януари 2015 г. ( 3 ) ще бъде заменен с Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела ( 4 ) (наричан по-нататък „Регламент „Брюксел I“ (преработен текст)“).

2.

Макар съдебната практика по тези въпроси да е богата и обстойно обсъдена в доктрината, въз основа на някои фактически и правни елементи, които отличават настоящото дело, Съдът реши да повери разглеждането му на големия състав, което би трябвало да му позволи да уточни и изясни взаимовръзката между правото на Съюза и международния арбитраж, чието „основно значение“ се изтъква от генералния адвокат Darmon „[…] в рамките на „международната търговска общност“ като „най-често срещани[я] начин за разрешаване на споровете в международната търговия“ ( 5 ).

3.

В глава I, озаглавена „Обхват“, член 1 от Регламент „Брюксел I“ гласи следното:

„1.   Настоящият регламент се прилага по граждански и търговски дела независимо от естеството на съда или правораздавателния орган. Той не обхваща, по специално, данъчни, митнически или административни дела.

2.   Настоящият регламент не се прилага по отношение на:

[…]

г) арбитраж.

[…]“.

4.

В глава II от този регламент, озаглавена „Компетентност“, член 2, параграф 1 гласи:

„При условията на настоящия регламент искове срещу лицата, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка“.

5.

По смисъла на член 4, параграф 1 от Регламент „Брюксел I“:

„Ако ответникът няма местоживеене в държава членка, компетентността на съдилищата на всяка държава членка, при условията на членове 22 и 23, се определя от правото на тази държава членка“.

6.

В глава III от този регламент, озаглавена „Признаване и изпълнение“, член 32 предвижда:

„За целите на настоящия регламент „съдебно решение“ означава всяко съдебно решение, постановено от съд или правораздавателен орган на държава членка, както и да се нарича съдебното решение […]“.

7.

По смисъла на член 33, параграф 1 от глава III от този регламент:

„Съдебно решение, което е постановено в държава членка, се признава в другата държава членка, без да се изисква каквато и да е специална процедура“.

8.

Съгласно член 34 от въпросната глава от същия регламент:

„Съдебно решение не се признава:

9.

Що се отнася до разглеждания в настоящото дело въпрос, а именно взаимоотношението между арбитража и Регламент „Брюксел I“, трябва да бъдат споменати две разпоредби на новия регламент: съображение 12 и член 73 от него.

10.

Съображение 12 гласи следното:

„Настоящият регламент не следва да се прилага по отношение на арбитража. Никоя разпоредба на настоящия регламент не следва да възпрепятства съдилищата на държава членка, когато са сезирани по иск с предмет, по който страните са сключили арбитражно споразумение, да препратят страните на арбитраж, да спрат или да прекратят производството или да проучат дали арбитражното споразумение е недействително, загубило сила или не може да бъде приложено, в съответствие с националното им право.

[Решение], постановено от съд на държава членка, за това дали арбитражно споразумение е недействително, загубило сила или че не може да бъде приложено, не следва да подлежи на правилата за признаване и изпълнение, установени с настоящия регламент, независимо от това, дали съдът се е произнесъл за това като основен въпрос или инцидентно възникнал въпрос.

От друга страна, когато съд на държава членка, компетентен съгласно настоящия регламент или съгласно националното право, е определил, че арбитражно споразумение е недействително, загубило сила или че не може да бъде приложено, това не следва да попречи на признаването или, според случая, изпълнението в съответствие с настоящия регламент на решението на съда по съществото на делото. Това не следва да засяга компетентността на съдилищата на държавите членки да вземат решения относно признаването и изпълнението на арбитражни решения в съответствие с Конвенцията за признаване и изпълнение на чуждестранни арбитражни решения, [подписана] на 10 юни 1958 г. в Ню Йорк (наричана по-нататък „Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г.“), която има предимство пред настоящия регламент.

Настоящият регламент не следва да се прилага по отношение на искове или придружаващи производства, които се отнасят по-специално до създаването на арбитражен съд, правомощията на арбитрите, воденето на арбитражната процедура или други аспекти на такава процедура, нито по отношение на искове или решения относно отмяната, преразглеждането, обжалването, признаването или изпълнението на арбитражни решения“.

11.

В глава VII от този регламент, озаглавена „Връзка с други инструменти“, член 73, параграф 2 предвижда:

„Настоящият регламент не засяга прилагането на Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г.“.

12.

Член 1, алинея 1 от Конвенцията от Ню Йорк за признаване и изпълнение по чуждестранни арбитражни решения от 10 юни 1958 г. (наричана по-нататък „Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г.“) гласи:

„Настоящата [к]онвенция се прилага относно признаването и изпълнението на арбитражни решения, постановени на територията на държава, различна от държавата, в която се иска признаването и изпълнението на решенията, по спорове, страни по които могат да бъдат както физически, така и юридически лица. Тя се прилага също така за арбитражни решения, които не се смятат за национални решения в тази държава, в която се иска тяхното признаване и изпълнение“.

13.

Член II, алинея 3 от тази конвенция предвижда:

„Съдът на договарящата държава, пред който е предявен иск по въпрос, по който страните са сключили [споразумение] по смисъла на настоящия член, е длъжен по молба на една от страните да ги препрати към арбитраж, освен ако намери, че споменатото [споразумение] е недействително, загубило сила или че не може да бъде приложено“.

14.

Съгласно член III от Конвенцията:

„Всяка договаряща държава ще признава силата на арбитражното решение и ще допуска неговото изпълнение съобразно с процесуалните правила, които се прилагат [на] територията, където се иска признаването и изпълнението, при условията, изложени в следващите членове. […]“.

15.

В член V от същата конвенция са определени условията, при които признаването и изпълнението на арбитражно решение могат да бъдат отказани:

16.

Литва ратифицира Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г. с приемането на Резолюция (nutarimas) № I‑760 на Литовския парламент (Seismas) от 17 януари 1995 г.

17.

Глава X от част втора на литовския Граждански кодекс е озаглавена „Разследване на дейността на юридическо лице“ и тя включва членове 2.124—2.131.

18.

Член 2.124 от този Граждански кодекс, озаглавен „Съдържание на разследването на дейността на юридическо лице“, гласи:

„Лицата, посочени в член 2.125 […], имат право да поискат от съда да назначи експерти, които да разследват дали дадено юридическо лице, неговите управителни органи или техните членове са действали неправомерно, и ако бъдат установени неправомерни действия, да приложи мерките по член 2.131 […]“.

19.

По силата на член 2.125, параграф 1, точка 1 от този кодекс един или повече акционери, притежаващи най-малко 1/10 от акциите на юридическото лице, могат да предявят такъв иск.

20.

Предвидените в член 2.131 от този кодекс мерки включват по-конкретно отмяна на решенията, приети от управителните органи на юридическото лице, окончателно или временно отнемане на правомощията на членовете на неговите органи, както и възможността юридическото лице да бъде задължено да предприеме определени действия или да се въздържи от предприемането им.

21.

Lietuvos dujos AB (наричано по-нататък „Lietuvos dujos“) е акционерно дружество по литовското право, чиято икономическа дейност се изразява в закупуването на газ от „Газпром“ OAO (наричано по-нататък „Газпром“) (Руска федерация), преноса и разпределението му в Литва, както и в управлението на газопроводите и доставянето на газа към региона на Калининград, Руска федерация. То не участва в проучването или производството на газ.

22.

Към момента на настъпване на фактите, свързани с настоящото дело, германското дружество E.ON Ruhrgas International GmbH (38,91 %), руското публично предприятие Газпром (37,1 %) и Република Литва (17,7 %) са най-значимите акционери в Lietuvos dujos.

23.

Газпром е вертикално интегрирано предприятие и заема господстващо положение в сектора на газ. То придобива участието си в капитала на Lietuvos dujos чрез споразумение за покупко-продажба на акции от 24 януари 2004 г. ( 6 ) Член 7.4.1 от това споразумение предвижда:

„[Газпром] осигурява доставката на природен газ на потребителите от Република Литва за период от 10 години в количество, което да посрещне нуждите на най-малко 90 % от всички потребители от Република Литва. Доставката на природен газ на Република Литва трябва да се основава на справедливи цени, като се отчетат пазарните условия за енергийните доставчици на Република Литва“.

24.

Член 7.4.2.3 от това споразумение предвижда:

„Цената на природния газ се определя по формулата, посочена във валидното споразумение за доставка на газ, сключено между [Газпром] и [Lietuvos dujos]. Тази формула може да се променя в съответствие с динамиката на цените на заместващите горива в Република Литва“.

25.

По-нататък ще квалифицирам споразумението, посочено в член 7.4.2.3, като „дългосрочен договор за газ“.

26.

Този дългосрочен договор за газ е сключен през 1999 г., тоест преди Газпром да придобие участие в капитала на Lietuvos dujos, отнася се за периода от 2000 г. до 2015 г. и е изменян многократно в рамките на преговори между Газпром и Lietuvos dujos.

27.

На 24 март 2004 г. Газпром сключва и „споразумение на акционерите“ с E.ON Ruhrgas International GmbH и Държавния имуществен фонд, действащ за сметка на Република Литва, впоследствие заместен от Министерството на енергетиката на Република Литва.

28.

Съгласно член 6.1(1.9) от това споразумение акционерите „[…] трябва да целят обезпечаване […] на поддържането, съгласно условията, които са взаимно приемливи и изгодни за [Lietuvos dujos] и [акционерите], както и въз основа на договорните задължения между [Lietuvos dujos] и [Газпром], на: (i) дългосрочния транзит на газ към Калининградска област на Руската федерация […], на (iii) дългосрочната доставка на газ [на Lietuvos dujos]“.

29.

Споразумението на акционерите се урежда от литовското право. В член 7.14 от това споразумение се съдържа арбитражно споразумение, съгласно което „[в]сички претенции, спорове или възражения, свързани с настоящото споразумение, включително относно неговите последици, действителност, прекратяване или нарушаване, се уреждат чрез арбитраж съобразно Правилника на Арбитражния институт към Търговската камара в Стокхолм. Мястото на арбитража е Стокхолм, Швеция, арбитрите са трима (всички, определени от Арбитражния институт), а език на арбитражното производство е английският“ ( 7 ).

30.

На 8 февруари 2011 г. Министерството на енергетиката изпраща писмо до генералния директор на Lietuvos dujos, г‑н Valentukevičius, както и до двама членове на управителния съвет на това дружество, и двамата назначени от Газпром — г‑н Голубьов и г‑н Селезньов, с което ги упреква, че не са действали в интерес на Lietuvos dujos по повод измененията, внесени във формулата за изчисляване на тарифата на газа, посочена в дългосрочния договор за газ.

31.

На 25 март 2011 г. Министерството на енергетиката предявява иск срещу Lietuvos dujos и г‑н Valentukevičius, г‑н Голубьов и г‑н Селезньов пред Vilniaus apygardos teismas (регионален съд, Вилнюс) с искане да бъде проведено разследване на дейността на Lietuvos dujos (член 2.124 и сл. от литовския Граждански кодекс).

32.

В този иск Министерството на енергетиката изтъква, че интересите на Република Литва в качеството ѝ на акционер в Lietuvos dujos са били накърнени, а тези на Газпром — неоснователно поставени в по-благоприятно положение, с измененията на дългосрочния договор за газ, тъй като цената, на която Lietuvos dujos е закупувало газа от Газпром, не е била справедлива. Министерството на енергетиката иска още литовската юрисдикция да освободи от длъжност г‑н Valentukevičius, г‑н Голубьов и г‑н Селезньов и да задължи Lietuvos dujos да започне преговори с Газпром за определянето на справедлива и обективна тарифа за покупката на газ.

33.

Като счита, че този иск нарушава арбитражното споразумение, предвидено в член 7.14 от споразумението на акционерите, на 29 август 2011 г. Газпром подава срещу Министерството на енергетиката искане за арбитраж в Арбитражния институт към Търговската камара в Стокхолм и иска от него да разпореди на това министерство да оттегли иска, който е предявило пред литовските юрисдикции. Арбитражният институт към Търговската камара в Стокхолм завежда това искане за арбитраж под номер на дело V (125/2011).

34.

На 9 декември 2011 г. Министерството на енергетиката внася изменения в иска си. С преработения си иск то по-специално се отказва от искането си за освобождаване от длъжност на г‑н Valentukevičius, г‑н Голубьов и г‑н Селезньов, но поддържа искането Lietuvos dujos да бъде задължено да започне преговори с Газпром за определяне на справедлива и обективна тарифа за покупката на газ.

35.

Конфликтът между Газпром и Република Литва се разраства през март 2012 г. с друг международен арбитраж, започнат от Газпром пред Постоянния арбитражен съд в Хага. С този арбитраж Газпром оспорва решението на литовското правителство да извърши, съгласно член 9 от Директива 2009/73/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 година относно общите правила за вътрешния пазар на природен газ и за отмяна на Директива 2003/55/ЕО ( 8 ), отделяне в рамките на Lietuvos dujos на дейностите на оператора на газопреносната система от тези за производство и доставка на газ, според което решение Газпром не може повече да бъде акционер в Lietuvos dujos.

36.

В този втори международен арбитраж Газпром твърди, че с транспонирането и прилагането на посочената директива Република Литва е нарушила задълженията, произтичащи за нея по силата на договора от 29 юни 1999 г. между правителството на Руската федерация и правителството на Република Литва за насърчаване и взаимна защита на инвестициите ( 9 ).

37.

На 31 юли 2012 г. Арбитражният съд, образуван по дело V (125/2011), постановява решение („final award“) (наричано по-нататък „арбитражното решение“), с което частично уважава иска на Газпром ( 10 ). Според Арбитражния съд образуваното по искане на Министерството на енергетиката производство пред Vilniaus apygardos teismas частично нарушава арбитражното споразумение, предвидено в споразумението на акционерите. Поради това той задължава това министерство както да оттегли някои от исканията, които е отправило пред Vilniaus apygardos teismas (по-специално исканията Lietuvos dujos да бъде задължено да започне преговори с Газпром за определяне на справедлива и обективна тарифа за покупката на газ), така и да преформулира едно от тези искания, така че да бъде спазен поетият от Министерството на енергетиката ангажимент да отнесе за разглеждане от арбитраж споровете, които попадат в приложното поле на споразумението на акционерите.

38.

На 3 септември 2012 г. Vilniaus apygardos teismas уважава иска на Министерството на енергетиката и взема решение за назначаването на експерти, които да проведат разследване на дейността на Lietuvos dujos. Този съд установява също така, че въпросният иск е от неговата компетентност и не може да бъде отнесен пред арбитраж съгласно литовското право.

39.

Lietuvos dujos, както и г‑н Valentukevičius, г‑н Голубьов и г‑н Селезньов, обжалват това решение пред Lietuvos apeliacinis teismas (Апелативен съд, Литва). Газпром сезира същата юрисдикция, като иска от нея да признае и изпълни арбитражното решение в съответствие с Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г.

40.

През октомври 2012 г. Република Литва започва арбитраж срещу Газпром пред Арбитражния институт към Търговската камара в Стокхолм, като твърди, че измененията, внесени в дългосрочния договор за газ между 2004 г. и 2012 г., противоречат на условията по споразумението за покупко-продажба на акции от 24 януари 2004 г., и иска обезщетение за вреди, възлизащо на 1,9 млрд. щатски долара (USD) ( 11 ).

41.

С определение от 17 декември 2012 г., като се основава на член V, алинея 2, букви а) и б) от Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г., Lietuvos apeliacinis teismas решава да не уважи иска на Газпром.

42.

Lietuvos apeliacinis teismas по-специално приема, че Арбитражният съд не е компетентен да се произнася по вече поставен въпрос, разгледан от Vilniaus apygardos teismas, който със свое определение от 3 септември 2012 г. е постановил, че предвидените в член 2.134 от Гражданския кодекс спорове не подлежат на арбитраж. Поради това Lietuvos apeliacinis teismas можел да откаже да признае и изпълни арбитражното решение на основание на член V, алинея 2, буква а) от Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г.

43.

Lietuvos apeliacinis teismas счита също така, че като ограничава процесуалната легитимация на литовската държава пред литовска юрисдикция и като отхвърля компетентността на литовските юрисдикции да се произнасят по своята компетентност, арбитражното решение нарушава принципа на независимост на съдебните органи, установен в член 109, параграф 2 от литовската конституция. Така Lietuvos apeliacinis teismas стига до извода, че арбитражното решение нарушава литовския обществен ред, и отказва да го признае и изпълни, този път на основание на член V, алинея 2, буква б) от Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г.

44.

С определение от 21 февруари 2013 г. Lietuvos apeliacinis teismas отхвърля жалбата на Lietuvos dujos и на г‑н Valentukevičius, г‑н Голубьов и г‑н Селезньов срещу решението на Vilniaus apygardos teismas за започване на разследване на дейността на Lietuvos dujos.

45.

Срещу тези две определения на Lietuvos apeliacinis teismas са подадени касационни жалби пред запитващата юрисдикция, която с определение от 21 ноември 2013 г. решава да спре разглеждането на жалбата срещу решението на Lietuvos apeliacinis teismas относно разследването на дейността на Lietuvos dujos, докато не се произнесе с решение по жалбата относно признаването и изпълнението на арбитражното решение.

46.

В контекста на тази последна жалба Газпром иска отмяната на определението на Lietuvos apeliacinis teismas от 17 декември 2012 г. и постановяването на ново определение, с което да бъде уважено искането му за признаване и изпълнение на арбитражното решение. Министерството на енергетиката иска тази жалба да бъде отхвърлена на основание на член V, алинея 2, буква б) от Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г., като твърди, че арбитражното решение представлява „anti-suit injunction“ и че признаването и изпълнението му противоречат на Регламент „Брюксел I“ така, както е тълкуван от Съда в решение Allianz и Generali Assicurazioni Generali (C-185/07, EU:C:2009:69).

47.

При тези обстоятелства Lietuvos Aukščiausiasis Teismas решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

48.

На 10 юни 2014 г. Съветът по конкуренция на Република Литва обявява, че е наложил на Газпром глоба от 123096700 литовски литаси (LTL) (около 35,6 млн. евро) за нарушаване на условията, наложени му по време на придобиването на неговото участие в капитала на Lietuvos dujos ( 12 ).

49.

На 12 юни 2014 г. Газпром обявява решението си да продаде това участие ( 13 ).

50.

Преюдициалното запитване постъпва в секретариата на Съда на 15 октомври 2013 г. Писмени становища представят Газпром, литовското, германското, испанското, френското, австрийското правителство, правителството на Обединеното кралство, както и Конфедерация Швейцария и Европейската комисия.

51.

Съгласно член 61, параграф 1 от своя Процедурен правилник на 4 юли 2014 г. Съдът задава на страните два въпроса, на които те трябва да дадат писмен отговор преди съдебното заседание и най-късно до 31 юли 2014 г. Газпром, литовското, германското, испанското, френското правителство, правителството на Обединеното кралство, както и Конфедерация Швейцария и Комисията, представят своите отговори в предвидения срок.

52.

На 30 септември 2014 г. се провежда съдебно заседание, по време на което Газпром, литовското, германското, испанското френското правителство, правителството на Обединеното кралство, както и Конфедерация Швейцария и Комисията, представят устните си становища.

53.

На стр. 10 от своето преюдициално запитване запитващата юрисдикция счита, че Vilniaus apygardos teismas е сезиран с иска на Министерството на енергетиката срещу Lietuvos dujos и г‑н Valentukevičius, г‑н Голубьов и г‑н Селезньов ( 14 ) на основание прилагане по аналогия („mutatis mutandis“) на член 6, параграф 2 от Регламент „Брюксел I“.

54.

Тази разпоредба на Регламента предвижда обаче, че срещу лице с местоживеене в държава членка „може, също така, да бъде предявен иск […] като трета страна по дело за поръчителство или гаранция или в друго производство на трета страна, в съда, сезиран с първоначалното дело, освен ако това дело е заведено единствено с цел това лице да бъде отклонено от подсъдността на съда, който би бил компетентен по неговото дело“.

55.

Според мен тази разпоредба е явно неприложима в случая, тъй като въпросният иск не се отнася нито за дело за поръчителство, нито до такова за гаранция.

56.

В съдебното заседание литовското правителство намеква, че става въпрос за техническа грешка на запитващата юрисдикция, като намерението ѝ било да се позове на член 6, параграф 1 от Регламента ( 15 ), който също не изглежда приложим, тъй като позволява срещу лице с местоживеене на територията на държава членка да бъде предявен иск пред юрисдикциите на друга държава членка, в която е местоживеенето на някой от съответниците му. В случая, с изключение на г‑н Голубьов и г‑н Селезньов, чието местоживеене е на територията на трета държава, това на ответниците е в Литва.

57.

Съдът несъмнено би могъл да откаже да даде отговор на настоящите преюдициални въпроси поради липсата на правилно основана на Регламент „Брюксел I“ компетентност на литовските юрисдикции. Той би могъл обаче да отбележи, че е било възможно Vilniaus apygardos teismas да установи своята компетентност по отношение на Lietuvos Dujos и на генералния му директор г‑н Valentukevičius на основание член 2, параграф 1 от Регламента ( 16 ), тъй като чуждестранният елемент, необходим за приложимостта на този член (и на Регламента), произтича от местоживеенето в Руската федерация на двама от ответниците (г‑н Голубьов и г‑н Селезньов) ( 17 ), в който случай Съдът би бил компетентен да отговори на поставените от запитващата юрисдикция въпроси.

58.

Съгласно постоянната съдебна практика „въпросите, които са свързани с тълкуването на правото на Съюза и са поставени от националния съд в нормативната и фактическата рамка, която той определя съгласно своите правомощия и проверката на чиято точност не е задача на Съда, се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора по главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси“ ( 18 ).

59.

В случая обаче запитващата юрисдикция уточнява на стр. 9 от своето преюдициално запитване, че „разследването на дейността на юридическо лице е извън компетентността на арбитражните съдилища“.

60.

Както френското правителство и Комисията изтъкват, следователно е налице правно основание, в случая член V, алинея 2, буква а) от Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г. ( 19 ), на което запитващата юрисдикция може да откаже признаването и изпълнението на арбитражно решение, както впрочем това вече е направено от Lietuvos apeliacinis teismas ( 20 ).

61.

Следователно според мен може да се приеме, че поставените на Съда въпроси не са релевантни за спора по главното производство, тъй като запитващата юрисдикция е напълно в състояние да го разреши и без да има отговори по тях. Настоящото заключение очевидно изхожда от хипотезата, при която Съдът прецени, че поставените въпроси са допустими.

62.

В своето преюдициално запитване запитващата юрисдикция квалифицира арбитражното решение като „anti-suit injunction“, доколкото то разпорежда на Министерството на енергетиката да оттегли някои от исканията, които е предявило пред литовските юрисдикции.

63.

В този смисъл арбитражното решение се доближава до „anti-suit injunctions“ по английското право, за каквито става въпрос в решения Turner (C‑159/02, EU:C:2004:228), както и Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69). В английското право „anti-suit injunction“ представлява определение на английска юрисдикция, разпореждащо на страна, по отношение на която се прилага in personam компетентността на английските юрисдикции ( 21 ), да не образува, да не отправя някои искания, да ги оттегли или да предприеме необходимите стъпки, за да сложи край или да спре производство, висящо пред държавна или арбитражна юрисдикция, установена в чужда държава ( 22 ).

64.

„Anti-suit injunction“ не е насочено срещу чуждестранния съд, а е отправено само до страна, срещу която е предявен иск пред английска юрисдикция ( 23 ).

65.

Страната, до която е отправено „anti-suit injunction“ и която не го спазва, може да бъде подведена под отговорност за неизпълнение на разпореждане на съда („contempt of court“), която може да доведе до наказателни санкции и конфискация на имущество, намиращо се в Обединеното кралство ( 24 ). Несъмнено е възможно „anti-suit injunction“ да не породи никакво действие, ако страната, до която е отправено, не се намира в Обединеното кралство или няма имущество в Обединеното кралство, но всяко решение, получено в нарушение на „anti-suit injunction“, няма да бъде нито признато, нито изпълнено в тази държава ( 25 ).

66.

Както френското правителство изтъква в писмения си отговор на въпросите на Съда, в спора по главното производство не е постановено никакво разпореждане от този вид. Всъщност за разлика от „anti-suit injunctions“, за които става дума в решения Turner (EU:C:2004:228) и Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69), неспазването на арбитражното решение от страна на Министерството на енергетиката не води до никаква санкция за него ( 26 ).

67.

С оглед на това арбитражното решение и съдържащото се в него разпореждане обвързват лицето, до което е отправено, като му разпореждат да оттегли част от иска си пред литовските юрисдикции, доколкото, според Арбитражния съд, този иск отчасти попада в приложното поле на арбитражното споразумение. Именно в този смисъл, както при „anti-suit injunctions“, разгледани в решения Turner (EU:C:2004:228) и Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69), според запитващата юрисдикция арбитражното решение може да засегне полезното действие на Регламент „Брюксел I“. Ще изложа разсъжденията си въз основа на тази хипотеза.

68.

С първия си въпрос запитващата юрисдикция пита Съда дали тя може да откаже да признае арбитражно „anti-suit injunction“ поради това, че то ограничава „правото [ѝ] сам[а] да реши дали е компетент[на] да разгледа делото съгласно съдържащите се в Регламент „Брюксел I“ правила относно компетентността“.

69.

Поради това следва да се установи дали Регламент „Брюксел I“ действително е приложим в настоящия случай, или по отношение на спора по главното производство се прилага само Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г.

70.

За да приеме, че за нея се прилага Регламент „Брюксел I“, запитващата юрисдикция се основава на член 71, параграф 2, втора алинея от него, който гласи, че „[к]огато конвенция относно специфична област, по която са страни както държавата членка по произход, така и сезираната държава членка, установява условия за признаване и изпълнение на съдебни решения, се прилагат тези условия. Във всеки случай, разпоредбите на настоящия регламент относно процедурата за признаване и изпълнение на съдебни решения, могат да бъдат приложени“ ( 27 ).

71.

Според мен, както поддържат германското правителство и Конфедерация Швейцария, в случая тази разпоредба не следва да се приложи, тъй като приложното ѝ поле се ограничава до конвенциите, сключени между държавите членки, с които се установяват „условия за признаване и изпълнение на съдебни решения“. Терминът „съдебни решения“ е определен в член 32 от този регламент като „всяко съдебно решение, постановено от съд или правораздавателен орган на държава членка, както и да се нарича съдебното решение, включително декрет, разпореждане, решение или заповед за изпълнение, както и определянето на разноските от служител на съда“ ( 28 ). Очевидно е, че арбитражен съд, образуван въз основа на свободно сключено между две страни арбитражно споразумение (като съда, постановил разглежданото в главното производство арбитражно решение), не е юрисдикция на държава членка ( 29 ).

72.

Освен това член 1, параграф 2, буква г) от Регламент „Брюксел I“ изключва арбитража от приложното си поле. Това налага — както впрочем поддържат Газпром, германското, френското правителство, правителството на Обединеното кралство, както и Комисията и Конфедерация Швейцария — признаването и изпълнението на арбитражните решения като разглежданото в главното производство да се извършва единствено въз основа на Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г.

73.

Съгласно тези встъпили страни, тъй като в случая самата запитваща юрисдикция е сезирана в рамките на производство за признаване и изпълнение в приложение на въпросната конвенция, признаването и изпълнението на разглежданото арбитражно решение се регламентират изключително от Конвенцията ( 30 ). Поради това не би следвало да съществува въпрос от правото на Съюза, на който Съдът би бил компетентен да отговори на основание на член 267 ДФЕС.

74.

Както френското правителство изтъква в отговора си на въпросите на Съда, „решение Allianz и Generali Assicurazioni Generali [(EU:C:2009:69)] поражда съмнения относно обхвата на изключването на арбитража от приложното поле на Регламент [„Брюксел I“]“.

75.

През август 2000 г. Front Comor, кораб, собственост на West Tankers Inc. (наричано по-нататък „West Tankers“) и чартиран от Erg Petroli SpA (наричано по-нататък „Erg Petroli“), причинява вреди в Сиракуза на пристанищен кей на Erg Petroli. Договорът за чартиране се урежда от английското право и съдържа клауза, която предвижда арбитраж в Лондон.

76.

Erg Petroli се обръща към застрахователите си, Allianz SpA (наричано по-нататък „Allianz“) и Generali Assicurazioni Generali SpA (наричано по-нататък „Generali“), за да получи обезщетение до размера на застрахователната сума, и започва арбитражно производство в Лондон срещу West Tankers за останалата част от вредите. След като изплащат на Erg Petroli, на основание на застрахователните полици, обезщетение за претърпените от него вреди, застрахователите предявяват суброгационен иск срещу West Tankers пред Tribunale di Siracusa (Италия) за възстановяване на сумите, платени на Erg Petroli. West Tankers прави възражение за липса на компетентност на тази юрисдикция, изведено от наличието на арбитражно споразумение.

77.

Тъй като седалището на арбитража е в Лондон, West Tankers иска от английските юрисдикции да издадат разпореждане „anti-suit“, което да забрани на Allianz и Generali Assicurazioni Generali едновременно да започнат друго производство, различно от арбитража, както и да продължат производството, образувано пред Tribunale di Siracusa.

78.

Английските юрисдикции уважават това искане, но House of Lords пита Съда дали, с оглед на разликата в обстоятелствата по делото, по което е постановено решение Turner (EU:C:2004:228) ( 31 ), тази инстанция има правото да издаде „anti-suit injunction“, което би било съвместимо с Регламент „Брюксел I“, тъй като член 1, параграф 2, буква г) от него изключва арбитража от приложното му поле.

79.

В началото на анализа си Съдът приема, че като държавно производство, което обаче оказва съдействие на арбитраж, „[с]ледователно производство като разглежданото в настоящия случай, което води до издаване на „anti-suit injunction“, не може да се включи в приложното поле на Регламент [„Брюксел“I]“ ( 32 ).

80.

След това Съдът постановява, че „[н]езависимо от това, въпреки че дадено производство не попада в приложното поле на Регламент [„Брюксел I“], то все пак може да има последици, които да засегнат полезното действие на последния, а именно да възпрепятстват постигането на целите за уеднаквяване на правилата относно конфликтите на юрисдикция по граждански и търговски дела, както и свободното движение на решения в същата област. Такъв е случаят по-специално когато подобно производство възпрепятства юрисдикция на друга държава членка да упражнява компетентността, предоставена ѝ на основание Регламент [„Брюксел I“]“ ( 33 ).

81.

Поради това Съдът приема, че „един предварителен въпрос относно приложимостта на арбитражно [споразумение], включително по-специално относно неговата действителност, също попада в приложното поле на посочения регламент“ ( 34 ).

82.

На това основание Съдът дава отрицателен отговор на въпроса на House of Lords, като постановява, че самото образувано по искане на Allianz и Generali Assicurazioni Generali производство срещу West Tankers пред Tribunale di Siracusa попада в приложното поле на Регламент „Брюксел I“ ( 35 ), при това въпреки обвързващото страните арбитражно споразумение. Съдът добавя, че въпросното „anti-suit injunction“ не е съобразено с правото на италианската юрисдикция сама да определя дали е компетентна да разреши отнесения до нея спор ( 36 ), че следователно то противоречи на принципа на взаимно доверие между юрисдикциите на държавите членки и прегражда достъпа до държавното правосъдие на ищеца, според който арбитражното споразумение е недействително, загубило сила или не може да бъде приложено ( 37 ).

83.

В заключение, Съдът постановява, че разглежданото в това дело „anti-suit injunction“ е несъвместимо с Регламент „Брюксел I“.

84.

Въз основа на това запитващата юрисдикция счита, че подобно на „anti-suit injunction“, издадено от държавна юрисдикция, постановеното от арбитражна юрисдикция „anti-suit injunction“ засяга полезното действие на Регламент „Брюксел I“.

85.

Тази теза е допустима, доколкото по делото, по което е постановено решение Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69), подобно на запитващата юрисдикция House of Lords е сезирана с иск, който, както Съдът приема, остава извън приложното поле на Регламент „Брюксел I“ ( 38 ), а именно искане за издаване на „anti-suit injunction“ срещу страна, участвала в съдебно производство в Италия в нарушение на арбитражно споразумение, задължаващо я да отнесе всеки спор на арбитраж в Лондон ( 39 ). Искането за признаване и изпълнение на разглежданото в спора по главното производство арбитражно решение обаче също е извън приложното поле на този регламент.

86.

В посоченото дело се приема, че Регламент „Брюксел I“ е приложим въз основа на друго производство, а именно производството пред италианската юрисдикция, чието същество, като това на иска за започване на разследване на дейността на Lietuvos dujos ( 40 ), попада в приложното поле на този регламент, и по-специално на член 5, параграф 3 от него. В случая съществото на иска на Министерството на енергетиката, а именно, започване на разследване на дейността на Lietuvos dujos, също попада в приложното поле на Регламент „Брюксел I“, и по-специално на член 2 от него ( 41 ).

87.

В това отношение германското, френското правителство и правителството на Обединеното кралство, както и Конфедерация Швейцария и Комисията, считат, че Регламент „Брюксел I“ не е приложим по главното производство, тъй като арбитражът е изключен от приложното му поле. При все това, ако въпросът беше толкова елементарен, Съдът нямаше да обяви за несъвместимо с Регламент „Брюксел I“„anti-suit injunction“, разгледано в решението му Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69) ( 42 ).

88.

В този смисъл положението на House of Lords, сезирана по въпрос, който не попада в приложното поле на Регламент „Брюксел I“, е аналогично с това на запитващата юрисдикция, която също е сезирана с искане за признаване и изпълнение на арбитражно решение, отново изключено от приложното поле на този регламент. Освен това, тъй като запитващата юрисдикция същевременно е сезирана с иск от обхвата на този регламент, а именно искането да се започне разследване на дейността на Lietuvos dujos, положението ѝ е идентично с това на Tribunale di Siracusa в решение Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69). В това решение обаче Съдът приема „anti-suit injunction“ за несъвместимо с Регламент „Брюксел I“ — заключение, което запитващата юрисдикция счита за приложимо към спора по главното производство. Не споделям тази теза поради причините, които ще изложа по-долу.

89.

Предлагам Съдът да даде отрицателен отговор на този въпрос поради две обстоятелства.

90.

Испанското правителство е на мнение, че поради времеви съображения Съдът не следва да взема предвид Регламент „Брюксел I“ (преработен текст) в отговора си на настоящото преюдициално запитване.

91.

Действително този регламент ще бъде приложим едва от 10 януари 2015 г., но подобно на Газпром, литовското, германското, френското правителство, Комисията и Конфедерация Швейцария считам, че Съдът трябва да го вземе предвид в настоящото дело, тъй като основният нов елемент в този регламент, който възпроизвежда изключването на арбитража от приложното си поле, се състои не толкова в неговите разпоредби, а по-скоро в съображение 12 от него, което всъщност — в известна степен като тълкувателен закон с обратно действие — обяснява начина, по който това изключване трябва и винаги е трябвало да се тълкува.

92.

Преди да дам по-обстойна преценка на обхвата на това съображение 12, би било полезно да разгледам законодателната му история.

93.

Член 73 от Регламент „Брюксел I“ предвижда процедура за неговата реформа, а именно, че не по-късно от 1 март 2007 г. Комисията трябва да представи пред Европейския парламент, Съвета на Европейския съюз и Икономическия и социален комитет доклад за прилагането му, придружен от предложения за изменението му.

94.

В рамките на тази процедура Комисията възлага на проф. Hess, проф. Pfeiffer и проф. Schlosser съставянето на доклад (известен като „доклада от Хайделберг“) относно прилагането на Регламент „Брюксел I“ ( 43 ). Докладът е публикуван през 2007 г., преди обявяването на решение Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69).

95.

Като приемат, че Регламент „Брюксел I“ не следва да засяга въпроси, уредени с Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г., авторите на доклада от Хайделберг предлагат набор от нови разпоредби, които биха позволили намеса на Регламента в областта на арбитража, за да се решат въпроси за взаимодействието между тези два текста, като например въпроса за сезирането на държавна юрисдикция, обявила арбитражно споразумение за недействително, или сезирането на такава юрисдикция в качеството ѝ на съд, който оказва съдействие на арбитража.

96.

Докладът от Хайделберг е последван от заключението на генералния адвокат Kokott по дело Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2008:466, т. 71 и 73), в което тя установява липсата на „механизми за съгласуване на компетентността на арбитража с тази на държавните юрисдикции“ и изразява становището, че „единствено включването на арбитража в системата на Регламент [„Брюксел I“] би могло да разреши проблема“.

97.

Съдът се съгласява с анализа на генералния адвокат Kokott, като неколкократно цитира заключението ѝ (решение Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69, т. 20, 26 и 29).

98.

Критичните коментари по това дело идват главно от сферата на международното частно право и арбитража, като по същество се критикува това, че в действителност е налице разширяване на приложното поле на Регламент „Брюксел I“ към арбитража по начин, който може да застраши неговата ефективност ( 44 ).

99.

Към тази критика ще добавя също, че посоченото решение се отличава от три предходни решения на Съда, а именно решения Hoffmann (145/86, EU:C:1988:61), Rich (C‑190/89, EU:C:1991:319) и Van Uden (C‑391/95, EU:C:1998:543).

100.

Решение Hoffmann (EU:C:1988:61) се отнася до изпълнението в Нидерландия на германско съдебно решение, с което съпруг е осъден да заплаща издръжка на съпругата си по силата на задълженията му в този смисъл, произтичащи от брака. Подобно съдебно решение по необходимост предполага наличието на брачна връзка. Hoge Raad der Nederlanden (Нидерландия) поставя въпроса дали разтрогването на тази брачна връзка, произтичащо от постановено от нидерландска юрисдикция решение за развод, може да преустанови изпълнението на германското съдебно решение, дори и в случай че последното подлежи на изпълнение в Германия, тъй като липсва признаване на решението за развод.

101.

Също както арбитража, гражданското състояние на физическите лица, към което се причисляват бракът и разводът, е изключено от приложното поле на Конвенцията от 27 септември 1968 година относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (ОВ L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3, наричана по-нататък „Брюкселската конвенция“). От друга, тъй като плащането на издръжка не е свързан с гражданското състояние въпрос, то се урежда от тази конвенция, което предполага, че последната a priori задължава нидерландските юрисдикции да признаят и изпълнят германското съдебно решение, а това би било несъвместимо с нидерландското решение за развод.

102.

Съдът приема, че „[Брюкселската] конвенция допуска съдът на сезираната държава да отчете последиците от национално решение, с което се постановява разводът, в рамките на изпълнението на чуждестранното съдебно решение относно [задълженията за издръжка]“ ( 45 ), от което следва, че Hoge Raad der Nederlanden не е бил длъжен да признае и изпълни германското съдебно решение, което при все това попада в приложното поле на тази конвенция.

103.

В решение Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69), макар, също както гражданското състояние на лицата, арбитражът да е изключен от приложното поле на Регламент „Брюксел I“, Съдът приема, че английските юрисдикции не могат да приложат националното си право в пълния му обхват и да постановят „anti-suit injunctions“ с оглед съдействие на арбитраж. С това Съдът ограничава обхвата на изключването на арбитража от приложното поле на Регламента ( 46 ).

104.

В решение Rich (EU:C:1991:319) става въпрос за договор за покупко-продажба на петрол, сключен между швейцарско и италианско дружество. Договорът се урежда от английското право и съдържа арбитражно споразумение. Когато купувачът (швейцарското дружество) изтъква, че товарът е сериозно повреден, продавачът (италианското дружество) предявява иск срещу него пред Tribunale di Genova (Италия) с цел да получи декларация за освобождаване от всякаква отговорност към него.

105.

Съгласно клаузите на договора швейцарското дружество започва арбитраж в Лондон, в който италианското дружество отказва да участва и да назначи свой арбитър, което възпрепятства неговото провеждане. Швейцарското дружество иска от английските юрисдикции, в качеството им на съд, който оказва съдействие на арбитража, да назначат арбитър от името на италианското дружество.

106.

Както в делото, по което е постановено решение Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69), италианското дружество изтъква, че спорът между страните всъщност е за това дали въпросният договор съдържа арбитражна клауза, че такъв спор попада в приложното поле на Брюкселската конвенция и поради това трябва да бъде разрешен в Италия.

107.

Поради това въпросът е дали образуваното пред английските юрисдикции производство за назначаване на арбитъра попада в приложното поле на Брюкселската конвенция.

108.

Съдът приема, че „с изключването на арбитража от приложното поле на [Брюкселската] конвенция с мотива, че тази област вече е уредена от международни конвенции [по-специално на Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г.], договарящите страни са имали намерението да изключат арбитража в неговата цялост, в това число образуваните пред държавните юрисдикции производства“ ( 47 ).

109.

Макар назначаването на арбитър и националните производства, които оказват съдействие на арбитража, да не попадат в приложното поле на Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г., Съдът приема, че „[щ]о се отнася по-специално до посочването на арбитър от страна на държавна юрисдикция, следва да се приеме, че става въпрос за държавна мярка, чиято цел е осъществяването на арбитражно производство. Поради това подобна мярка е от областта на арбитража и така за нея се прилага изключването по член 1, втора алинея, точка 4 от [Брюкселската] конвенция“ ( 48 ).

110.

Съдът отхвърля довода на италианското дружество, че Брюкселската конвенция се прилага по отношение на споровете за наличието или действителността на арбитражно споразумение, като приема, че „[з]а да се определи дали даден спор попада в приложното поле на Конвенцията, трябва да се вземе предвид единствено предметът на този спор. Ако въз основа на своя предмет, като например назначаването на арбитър, даден спор попада в приложното поле на [Брюкселската конвенция], съществуването на предварителен въпрос, независимо от неговото естество, на който юрисдикцията трябва да отговори, за да разреши спора, не може да обоснове прилагането на [Брюкселската] конвенция“ ( 49 ). Съдът потвърждава този подход в своето решение Van Uden (C‑391/95, EU:C:1998:543) ( 50 ).

111.

В решение Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69), вместо да определи приложимостта на Регламент „Брюксел I“ към спора по главното производство, както прави това в делата, по които са постановени решения Rich (EU:C:1991:319) и Van Uden (EU:C:1998:543), Съдът разглежда предмета на спора в светлината на друг спор, а именно спорът, отнесен до италианските юрисдикции.

112.

По този начин Съдът се отклонява от позицията си в решение Rich (EU:C:1991:319, т. 18 и 26), според която трябва да бъде взет предвид единствено предметът на спора в главното производство и че арбитражът като област е изключен в своята цялост от приложното поле на Регламент „Брюксел I“.

113.

Вследствие доклада от Хайделберг, решение Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69), както и породените от това решение коментари, Комисията публикува своята Зелена книга за преразглеждане на Регламента „Брюксел I“ (наричана по-нататък „Зелената книга“) ( 51 ), в която полага началото на обществено обсъждане, като предлага частичното премахване на изключването на арбитража от приложното поле на този регламент, с цел да се подобри взаимодействието между него и арбитража.

114.

Няколко държави членки, като Френската република, Унгария, Република Австрия, Република Полша и Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия, както и многобройни заинтересовани страни от областта на арбитража ( 52 ), се противопоставят на това, като считат, че Регламент „Брюксел I“ не трябва да засяга прилагането на Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г. и че цялостното изключване на арбитража от приложното поле на този регламент трябва да бъде потвърдено.

115.

В изследването си на въздействието, придружаващо предложението ѝ за преработване на Регламент „Брюксел I“ ( 53 ), Комисията отбелязва критиката, че решение Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69) позволява на недобросъвестните страни да избегнат задължението си да отнесат всеки спор на арбитраж ( 54 ), и очертава три възможни варианта за действие ( 55 ).

116.

Първият вариант е да се запази съществуващото положение, а именно изключването на арбитража от приложното поле на посочения регламент, което според Комисията не изключва риска от злоупотреба, чието предотвратяване или забрана решение Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69) не позволява ( 56 ).

117.

Вторият вариант е да се разшири изключването на арбитража и то да обхване всяко свързано с арбитраж производство, и по-специално „всяко производство, в което се оспорва действителността на арбитражно споразумение“ ( 57 ).

118.

Накрая, третият вариант се състои в увеличаване на ефективността на арбитражните споразумения, като се предвиди задължение на юрисдикцията на държава членка, сезирана със спор, по отношение на който се прилага арбитражно споразумение, да спре производството в случай на сезиране на арбитражен съд или юрисдикция, намираща се на територията на седалището на арбитража ( 58 ).

119.

В предложението си за преработка на Регламент „Брюксел I“ (наричано по-нататък „предложението за преработка“) ( 59 ) Комисията избира този последен вариант, като запазва изложената си в Зелената книга позиция за частично премахване на изключването на арбитража от приложното поле на посочения регламент ( 60 ).

120.

Както признават литовското правителство и Комисията в отговорите си на въпросите на Съда, предложените от Комисията изменения са отхвърлени от законодателя на Европейския съюз. Всъщност със своята Резолюция от 7 септември 2010 г. Европейският парламент „[к]атегорично се противопоставя на премахването (дори и отчасти) на изключването на арбитража от обхвата“ и „[с]чита, че член 1, параграф 2, буква г) от Регламента следва да изяснява това, че не само арбитражните производства, но също така и съдебните производства относно действителността или степента на арбитражна компетентност като основен въпрос или като [инцидентно възникнал] или [преюдициален] въпрос, са изключени от обхвата на регламента“ ( 61 ).

121.

Съветът също се противопоставя на избора на Комисията да премахне частично изключването на арбитража от приложното поле на Регламент „Брюксел I“ (преработен текст). С бележката си от 1 юни 2012 г. председателството на Съвета го приканва да приеме като цялостен компромисен вариант проекта за общ подход, съдържащ се в приложението към тази бележка ( 62 ). Съгласно проекта предложенията на Комисията относно арбитража, съдържащи се в предложението ѝ за преработка, следва да бъдат отхвърлени ( 63 ).

122.

Всъщност компромисният вариант предвижда въвеждането на ново съображение с формулировката, съдържаща се понастоящем в съображение 12 от Регламент „Брюксел I“ (преработен текст), както и на нова разпоредба, съгласно която този регламент „не засяга прилагането на [Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г.]“ ( 64 ).

123.

Съветът одобрява този текст на 8 юни 2012 г. След това одобрение Парламентът приема законодателна резолюция, с която одобрява свързаните с арбитража изменения на Регламента, както са изложени в одобрения от Съвета документ ( 65 ).

124.

В окончателната редакция на Регламент „Брюксел I“ (преработен текст) се запазва изключването на арбитража от приложното му поле и се въвеждат новото съображение 12, както и новият член 73, параграф 2, съгласно който „[н]астоящият регламент не засяга прилагането на Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г.“ ( 66 ).

125.

Според мен тези нови разпоредби, и особено съображение 12, втора алинея, увенчано с новия член 73, параграф 2, съответстват на втория вариант, представен от Комисията в придружаващото предложението ѝ за преработка нейно изследване на въздействието, чиято цел е да изключи от приложното поле на Регламента всяко производство, в което се оспорва действителността на арбитражно споразумение ( 67 ).

126.

Всъщност съгласно втора алинея на това съображение „[решение], постановено от съд на държава членка, за това дали арбитражно споразумение е недействително, загубило сила или че не може да бъде приложено, не следва да подлежи на правилата за признаване и изпълнение, установени с настоящия регламент, независимо от това, дали съдът се е произнесъл за това като основен въпрос или инцидентно възникнал въпрос“ ( 68 ), като самите разпоредби на Регламента не са изменени.

127.

Текстът в курсив показва, че инцидентният контрол за действителност на арбитражно споразумение е изключен от приложното поле на Регламент „Брюксел I“ (преработен текст), тъй като в противен случай правилата за признаване и изпълнение от този регламент биха били приложими за решенията на държавните юрисдикции относно действителността на арбитражно споразумение ( 69 ).

128.

Не такова е тълкуването на Съда в неговото решение Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69, т. 26) ( 70 ), в което той основава позицията си на факта, че самото производство, образувано по искане на Allianz и Generali срещу West Tankers пред Tribunale di Siracusa в нарушение на арбитражното споразумение, попада в обхвата на Регламент „Брюксел I“, тъй като се предполага, че инцидентният контрол за действителност на арбитражно споразумение е включен в приложното поле на Регламента.

129.

Съдът всъщност посочва следното:

„[…] ако с оглед на предмета на спора, тоест на естеството на подлежащите на защита права в дадено производство — като искане за обезщетение за вреди — това производство попада в приложното поле на Регламент [„Брюксел I“], един предварителен въпрос относно приложимостта на арбитражно [споразумение], включително по-специално относно неговата действителност, също попада в приложното поле на посочения регламент. Този извод се потвърждава от точка 35 от доклада относно присъединяването на Република Гърция към [Брюкселската к]онвенция […], представен от г‑н Evrigenis и г‑н Kerameus (ОВ C 298, 1986 г., стр. 1). В него се посочва, че инцидентният контрол за действителност на клауза за арбитраж, поискан от дадена страна, с цел да се оспори международната компетентност на юрисдикцията, пред която срещу тази страна е предявен иск съгласно Брюкселската конвенция, попада в обхвата на последната“ ( 71 ).

130.

Поради това не споделям позицията на литовското и германското правителство, както и на Комисията, че тълкуването, което Съдът дава на изключването на арбитража от приложното поле на този регламент в точка 24 от решение Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69), остава незасегнато от тази преработка.

131.

Не споделям също така изразената от Комисията по време на съдебното заседание позиция, че точка 26 от това решение е само obiter dictum. Точно обратното, става въпрос за основния аспект на решението, въз основа на който Съдът установява приложимостта на Регламент „Брюксел I“ и така определя границата между приложното поле на Регламент „Брюксел I“ и областта на арбитража.

132.

Мога да разбера тази позиция на Комисията само в светлината на собствените ѝ предложения за това разграничение между областта на арбитража и приложното поле на Регламент „Брюксел I“, които обаче са изцяло отхвърлени от Парламента и Съвета по повод на преработката на този регламент. Поради това от изложената по-горе законодателна история стигам до извода, че законодателят на Съюза е имал намерение да коригира прокараната от Съда граница между приложното поле на Регламент „Брюксел I“ и областта на арбитража ( 72 ).

133.

Това налага извода, че ако делото, по което е постановено решение Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69), беше водено в рамките на установения с Регламент „Брюксел I“ (преработен текст) режим, Tribunale di Siracusa можеше да бъде сезиран по съществото на делото въз основа на този регламент едва от момента, в който постанови, че арбитражното споразумение е недействително, загубило сила или не може да бъде приложено (нещо, което е възможно съгласно член II, алинея 3 от Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г.) ( 73 ).

134.

В този случай „anti-suit injunction“, за което става въпрос в решение Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69), нямаше да бъде прието за несъвместимо с Регламент „Брюксел I“.

135.

Всъщност сезирането на Tribunale di Siracusa с иск, който по същество попада в приложното поле на Регламент „Брюксел I“ (като въпросът за действителността на арбитражното споразумение в случая се явява инцидентен или предварителен), нямаше да засегне правомощието на английските юрисдикции да издадат „anti-suit injunctions“, за да окажат съдействие на арбитража, тъй като съгласно съображение 12, втора алинея инцидентният контрол за действителност на арбитражно споразумение е изключен от приложното поле на този регламент, „независимо от това, дали [Tribunale di Siracusa] се е произнесъл за това като основен въпрос или инцидентно възникнал въпрос“ ( 74 ). Употребата на термина „инцидентно“ ясно показва, че тази втора алинея се прилага и когато юрисдикция на държава членка, като Tribunale di Siracusa в случая, е сезирана с иск, чието същество е спор, задължаващ първо да се проучи компетентността ѝ, като се извърши инцидентен или предварителен контрол за действителността на арбитражното споразумение, обвързващо двете страни по иска.

136.

Както е пояснено в трета алинея от посоченото съображение, единствено „решението […] по съществото на делото“ би могло да бъде признато и изпълнено в съответствие с Регламента ( 75 ). Ако се каже обаче, че поради възможността, вероятна или не, за съдебно решение на Tribunale di Siracusa по съществото на спора, английските юрисдикции не са могли да постановят „anti-suit injunction“ за съдействие на арбитража, това би довело именно до запазване на действието на решение Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69), което законодателят на Съюза е искал да изключи в преработения текст.

137.

Заключението, че „anti-suit injunctions“, с които се оказва съдействие на арбитража, се допускат от Регламент „Брюксел I“ (преработен текст), се потвърждава от четвърта алинея от същото съображение, съгласно която „[н]астоящият регламент не следва да се прилага по отношение на искове или придружаващи производства, които се отнасят по-специално до […] воденето на арбитражн[ото производство] или други аспекти на так[ова производство], нито по отношение на […] признаването или изпълнението на арбитражни решения […]“ ( 76 ).

138.

Тази алинея изключва не само признаването и изпълнението на арбитражните решения от приложното поле на посочения регламент — което безспорно изключва настоящото дело от приложното му поле — но и придружаващите производства, което според мен обхваща „anti-suit injunctions“, издадени от държавните юрисдикции в качеството им на съд, който оказва съдействие на арбитража.

139.

В това отношение ще припомня, че в делото, по което е постановено решение Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69), House of Lords е сезирана с искане да постанови „anti-suit injunction“ в качеството си на съд, който оказва съдействие на арбитража, поради факта, че страните са определили седалището на арбитражния съд в рамките на съдебния ѝ район.

140.

Тъй като „anti-suit injunction“ е част от мерките, които съдът по седалището на арбитражния съд може да разпореди, за да окаже съдействие на арбитража и да осигури правилното протичане на арбитражното производство, и в този смисъл представлява „придружаващо производство, което се отнася до […] воденето на арбитража“, забраната му не може вече да се обоснове с Регламент „Брюксел I“ (преработен текст).

141.

Поради тези причини считам, че преработеният текст възстановява тълкуването, дадено на изключването на арбитража от приложното поле на Регламент „Брюксел I“ с решение Rich (EU:C:1991:319, т. 18), съгласно което „договарящите страни са имали намерението да изключат арбитража като област в нейната цялост“ ( 77 ). Поради това Регламент „Брюксел I“ не е приложим към спора по главното производство.

142.

Това разрешение по никакъв начин не засяга полезното действие на Регламент „Брюксел I“, тъй като не възпрепятства запитващата юрисдикция „сама [да] определ[и] въз основа на приложимите спрямо нея норми дали е компетентна да разреши отнесения до нея спор“ ( 78 ). Напротив, член V, алинея 1, букви а) и в) от Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г. ѝ дава възможност да провери компетентността на арбитражния съд, освен алинея 2, буква а) от същия член, който ѝ предоставя възможност да провери, в съответствие с националното си право, дали представеният пред арбитражния съд спор подлежи на арбитраж.

143.

В това отношение ще повторя, както изтъкват френското правителство и Комисията, че запитващата юрисдикция се позовава на литовското право, съгласно което въпрос относно започване на разследване на дейността на юридическо лице не може да бъде предмет на арбитраж. Следователно запитващата юрисдикция би могла да откаже признаването и изпълнението на арбитражното решение на основание на член V, алинея 2, буква а), при това очевидно, без да поставя преюдициален въпрос.

144.

Така „достъпът на ищеца, според който [арбитражното споразумение] е недействително, загубило сила или не може да бъде приложено, до държавната юрисдикция [… не] би се оказал преграден“ ( 79 ).

145.

В допълнение бих искал да отбележа, че това пояснение на изключването на арбитража в Регламент „Брюксел I“ (преработен текст) е част от усилието за противодействие на тактиките на страните за забавяне, които в нарушение на договорните си задължения започват производство пред очевидно некомпетентна юрисдикция на държава членка — тактики, които са разисквани в производствата, в които са постановени решения Gasser (C‑116/02, EU:C:2003:657) ( 80 ), Turner (EU:C:2004:228) ( 81 ) и Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69).

146.

Така Регламент „Брюксел I“ (преработен текст) въвежда нов член 31, параграф 2, съгласно който, „когато е сезиран съд на държава членка, на когото чрез посоченото в член 25 споразумение е предоставена изключителна компетентност, всеки съд на друга държава членка спира производството, докато сезираният въз основа на споразумението съд обяви, че не е компетентен съгласно споразумението“. По силата на параграф 3 от този член, „[к]огато определеният със споразумението съд се обяви за компетентен в съответствие със споразумението, всеки съд на друга държава членка се отказва от компетентност в полза на този съд“.

147.

Както е посочено в съображение 22 от този регламент ( 82 ), тези нови разпоредби вече няма да допускат разрешението, възприето от Съда в решение Gasser (EU:C:2003:657), в което той постановява, че вторият сезиран съд, който обаче е с изключителна компетентност по силата на клауза, с която се възлага компетентност, не може, чрез дерогация от правилата за висящи дела, да се произнесе по спора, без да изчака първият сезиран съд да обяви, че не е компетентен.

148.

Отговорът в Регламент „Брюксел I“ (преработен текст) на практиките за забавяне, чиято цел е неизпълнение на клауза, с която се възлага компетентност, се изразява в това да даде предимство на юрисдикцията, посочена в клаузата, с която се възлага изключителна компетентност, дори и тя да е сезирана на второ място. От това следва, че арбитражните съдилища и юрисдикциите на държавите членки в качеството им на съд, който оказва съдействие на арбитража, могат да предприемат необходимите мерки за осигуряване на неговата ефективност, без Регламент „Брюксел I“ да създава пречки пред това.

149.

По отношение на неизпълнението на арбитражно споразумение отговорът в Регламента се изразява, от една страна, в цялостното изключване на арбитража от приложното му поле, така че инцидентният контрол за действителност на споразумението да не попада в този обхват, така и в препращане на страните към арбитраж.

150.

Всъщност, като възпроизвежда почти буквално текста на член II, алинея 3 от Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г., съображение 12 предвижда в първа алинея, че „[н]икоя разпоредба на настоящия регламент не следва да възпрепятства съдилищата на държава членка, когато са сезирани по иск с предмет, по който страните са сключили арбитражно споразумение, да препратят страните на арбитраж, да спрат или да прекратят производството или да проучат дали арбитражното споразумение е недействително, загубило сила или не може да бъде приложено, в съответствие с националното им право“.

151.

Както френското правителство посочва в писмения си отговор на въпросите на Съда, от тази алинея на съображение 12 следва, че — освен при явна недействителност или неприложимост на арбитражното споразумение — от страните трябва да се изиска да го спазят и следователно трябва да бъдат препратени пред арбитражния съд, който ще се произнесе по собствената си компетентност ( 83 ), като е ясно, че държавната юрисдикция ще има възможност да провери действителността на тази клауза в производството за признаване и изпълнение на арбитражното решение ( 84 ).

152.

Тази позиция е изцяло в съответствие с член II, алинея 3 от Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г., съгласно който „[с]ъдът на договарящата държава, пред който е предявен иск по въпрос, по който страните са сключили [арбитражно споразумение] […], е длъжен [да препрати страните] към арбитраж […]“. Това препращане е „задължително и не може да бъде оставено на преценката на държавните юрисдикции“ ( 85 ), с изключение на случаите, в които арбитражното споразумение е „недействително, загубило сила или не може да бъде приложено“.

153.

Дори Съдът да реши да не вземе предвид Регламент „Брюксел I“ (преработен текст) или да не се съгласи с даденото му от мен тълкуване, считам, че възприетото в решение Allianz и Generali Assicurazioni Generali (EU:C:2009:69) не може да се приложи по отношение на „anti-suit injunctions“, издадени от арбитражните юрисдикции, чието признаване и изпълнение попадат в приложното поле на Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г. Възприетото в това решение следователно би се отнасяло само до случаите, в които „anti-suit injunction“ е издадено от юрисдикция на държава членка срещу висящо пред юрисдикция на друга държава членка производство.

154.

Както изтъкват Газпром, френското правителство, правителството на Обединеното кралство, както и Конфедерация Швейцария и Комисията, Арбитражният съд по настоящото дело не е подчинен на Регламент „Брюксел I“ и не е обвързан нито от него, нито от принципа на взаимно доверие, приложим между юрисдикциите на държавите членки. Освен това решенията му не подлежат нито на признаване, нито на изпълнение съгласно разпоредбите на този регламент ( 86 ).

155.

Впрочем какво друго би могъл да направи арбитражен съд, когато счете, че една от страните не е изпълнила арбитражното споразумение, от което той черпи своята компетентност, освен да разпореди на тази страна да спази споразумението и да отправи до арбитрите всички обхванати от него свои искания? Следователно „anti-suit injunction“ е единственото ефективно средство, с което арбитражният съд разполага, за да уважи искането на страната, считаща, че арбитражното споразумение не е било изпълнено от нейния контрагент ( 87 ).

156.

Това важи в още по-голяма степен в настоящия случай, тъй като, както изтъква Арбитражният съд, „[Министерството на енергетиката] не оспорва правомощието на [този] съд да разпореди мярка за изпълнение, ако счете, че [въпросното министерство] не е изпълнило арбитражното споразумение, съдържащо се в [споразумението за покупко-продажба на акциите]. Поради това Арбитражният съд счита, че е компетентен да разпореди на Министерството да не предявява пред [Vilniaus apygardos teismas] иск, който би могъл да има последици върху правата на акционерите, произтичащи от [въпросното споразумение за покупко-продажба]“ ( 88 ).

157.

Поради това предлагам на Съда да отговори отрицателно на първия преюдициален въпрос. Според мен признаването и изпълнението на разглежданото в главното производство арбитражно решение попада изключително в приложното поле на Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г.

158.

Тъй като запитващата юрисдикция задава втория въпрос само в случай на утвърдителен отговор на първия, отговор по него не е необходим.

159.

Освен това, както отбелязва френското правителство, той предвижда положение, в което, за разлика от фактите в спора по главното производство, „anti-suit injunction“ е постановено в рамките на спор, висящ пред юрисдикциите на държава членка, различна от Република Литва. Поради това характерът му е хипотетичен и съгласно постоянната съдебна практика той трябва да бъде обявен за недопустим ( 89 ).

160.

Ако Съдът постанови, че Регламент „Брюксел I“ е приложим в случая и че при всички положения издадено от арбитражен съд „anti-suit injunction“ не е в противоречие с него, следва да се даде отговор на третия въпрос.

161.

С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали, в стремежа си да гарантира предимството на правото на Съюза и пълното действие на Регламент „Брюксел I“, тя може да откаже да признае арбитражно решение, ако то ограничава правото на националната юрисдикция да прецени своята собствена компетентност и правомощия по дело, което попада в приложното поле на този регламент.

162.

Ще припомня, че както отбелязвам в точка 45 от настоящото заключение, запитващата юрисдикция е сезирана с касационна жалба срещу решението на Lietuvos apeliacinis teismas, с което той потвърждава решението на Vilniaus apygardos teismas за провеждане на разследване на дейността на Lietuvos dujos. Ще припомня, че в предварителните си бележки изхождам от хипотезата, че Vilniaus apygardos teismas е правилно сезиран на основание Регламент „Брюксел I“ ( 90 ).

163.

Поради това третият въпрос трябва да бъде разглеждан в смисъл, че запитващата юрисдикция иска да се установи дали тя трябва да тълкува понятието за обществен ред, предвидено в член V, алинея 2, буква б) от Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г. ( 91 ), така че да не признае и изпълни арбитражно решение относно „anti-suit injunction“, доколкото то ограничава — както запитващата юрисдикция посочва това на стр. 10 от преюдициалното си запитване — правото ѝ да се произнесе по своята собствена компетентност.

164.

Преди да премина към този анализ, ще повторя, както изтъкват френското правителство и Комисията, че не е било необходимо запитващата юрисдикция да прибягва до понятието за обществен ред въз основа на Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г., за да откаже признаването и изпълнението на арбитражно решение.

165.

Както самата запитваща юрисдикция изтъква на стр. 9 от преюдициалното си запитване, разследването на дейността на юридическо лице не подлежи арбитраж. От това следва, както вече е постановил Lietuvos apeliacinis teismas ( 92 ), че признаването и изпълнението на разглежданото арбитражно решение могат да бъдат отказани на основание на член V, алинея 2, буква а) от Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г. ( 93 ).

166.

Съгласно член V, алинея 2, буква б) от Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г. признаването и изпълнението на арбитражното решение могат да бъдат отказани, „ако компетентният орган на държавата, в която се иска признаването и изпълнението, намери: […] че признаването или изпълнението на решението ще противоречи на обществения ред на тази държава“.

167.

Тъй като конвенция не дава определение на понятието за обществен ред, това следва да направят юрисдикциите на договарящите държави. Както обаче отбелязва УНСИТРАЛ в своето ръководство относно посочената конвенция, това понятие по принцип е определено ограничително като „предпазен клапан, който да бъде използван при такива изключителни обстоятелства, когато не е възможно даден правен ред да признае и изпълни арбитражно решение, без да се отклони от самите основи, на които този ред почива“ ( 94 ). Същото това ръководство препраща към определението за обществен ред, дадено от United States Court of Appeals, Second Circuit, съгласно което „[и]зпълнението на чуждестранно решение може да бъде отказано [на основание на обществения ред] само когато изпълнението в държавата на сезирания съд би нарушило най-елементарните понятия за морал и справедливост“ ( 95 ).

168.

Освен това и юрисдикциите на държавите членки определят понятието за обществен ред ограничително. Съгласно Cour d’appel de Paris например, на когото е възложено признаването и изпълнението на чуждестранните арбитражни решения във Франция, „френското схващане за международния обществен ред се изразява във всички правила и ценности, чието незачитане не може да бъде допуснато от френския правен ред, дори и в ситуации с международен характер“ ( 96 ).

169.

В този дух германските юрисдикции също приемат, че арбитражно решение нарушава обществения ред, когато „нарушава норма, която има отражение върху основите на германския обществен и икономически живот, или е в непримирим конфликт с германското схващане за правосъдие“ ( 97 ).

170.

Английските юрисдикции също приемат, че понятието за обществен ред включва случаите, в които „изпълнението на решение явно би накърнило общественото благо или, по всяка вероятност, изпълнението би било напълно неприемливо за обикновения, разумен и добре осведомен гражданин, от чието име се упражняват правомощията на държавата“ ( 98 ).

171.

Съдът тълкува по същия начин понятието за обществен ред в областта на признаването и изпълнението на съдебните решения в рамките на член 34, параграф 1 от Регламент „Брюксел I“ ( 99 ).

172.

Съгласно постоянната съдебна практика понятието за обществен ред трябва да бъде „тълкувано стриктно“ ( 100 ), а до използването на това понятие „може да се прибягва само в изключителни случаи“ ( 101 ). Поради това подобно използване „е допустимо само в хипотезата, в която признаването или изпълнението на постановеното в друга държава членка съдебно решение би засегнало по недопустим начин правния ред на сезираната държава членка, тъй като би накърнило основен принцип“ ( 102 ). Това накърняване „трябва да съставлява явно нарушение на правна норма, която се счита за съществена в правния ред на сезираната държава членка или на право, което е признато като основно в този правен ред“ ( 103 ).

173.

Макар че запитващата юрисдикция е тази, която следва да определи понятието по член V, алинея 2, буква б) от Конвенцията от Ню Йорк, Съдът вече е имал повод да уточни, че при тълкуването му юрисдикциите на държавите членки трябва да вземат предвид някои разпоредби на правото на Съюза, чието значение е дотолкова основополагащо, че те са част от европейския обществен ред ( 104 ).

174.

В своите решения Eco Swiss (C‑126/97, EU:C:1999:269) и Mostaza Claro (C‑168/05, EU:C:2006:675) Съдът издига член 101 ДФЕС ( 105 ), както и Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори ( 106 ), в ранга на разпоредби от обществен ред, тъй като представляват „основн[и] разпоредб[и], необходим[и] за изпълнението на задачите, възложени на Общността, и по-специално за функционирането на вътрешния пазар“ ( 107 ).

175.

При все това извън основните права, които съгласно практиката на Съда ( 108 ) са от обществен ред, Съдът не е определял критериите, съгласно които разпоредба на правото на Съюза може да се счита за „основна“ или „съществена“ по смисъла на съдебната му практика.

176.

Според генералния адвокат Kokott практиката на Съда налага „[да] се закрилят правни или поне изразени в правна норма интереси, които се отнасят до политическия, икономическия, социалния или културния ред на съответната държава членка“ ( 109 ). На това основание тя приема, че „чисто икономическите интереси като опасността — макар и много голяма — от парична вреда“, не могат да бъдат квалифицирани като интереси от обществен ред ( 110 ).

177.

Според мен основният акцент следва да се поставя не върху правното естество на закриляните с обществения ред интереси, а по-скоро върху това дали са налице правила и ценности, чието незачитане не може да бъде допуснато от правния ред на сезирания по признаването и изпълнението съд, тъй като това незачитане би било неприемливо от гледна точка на правовата, свободна и демократична държава. Поради това става въпрос за всички „принципи, които са част от самите основи на […] прав[ния] ред [на Съюза]“ ( 111 ).

178.

Следователно въпросът е дали разпоредбите на Регламент „Брюксел I“ така, както са тълкувани от Съда, и по-специално забраната на anti-suit injunctions, са част от европейския обществен ред.

179.

Ще припомня, че с оглед на отговора ми на първия преюдициален въпрос тази забрана остава — вследствие на преработения текст на Регламент „Брюксел I“ — единствено по отношение на „anti-suit injunctions“, посочени в решение Turner (EU:C:2004:228) ( 112 ), а именно онези, постановени от юрисдикции на държави членки с цел защитата на собствената им компетентност, когато са сезирани в съответствие с разпоредбите на Регламент „Брюксел I“.

180.

Според мен разпоредбите на Регламент „Брюксел I“ не могат да бъдат квалифицирани като разпоредби от обществен ред.

181.

На първо място, не считам, че Регламент „Брюксел I“ е част от самите основи на правния ред на Съюза, сравними с тези, за които говори Съдът в точка 304 от решението си Kadi и Al Barakaat International Foundation/Съвет и Комисия (EU:C:2008:461). Регламент „Брюксел I“, разпоредбите му относно разпределянето на компетентността между юрисдикциите на държавите членки, както и тълкувателните принципи като взаимното доверие между юрисдикциите на държавите членки, не са сравними със спазването на основните права, чието незачитане би разклатило самите основи на правния ред на Съюза.

182.

На второ място, по подобие на германското правителство не споделям тълкуването от решения Eco Swiss (EU:C:1999:269, т. 36) и Mostaza Claro (EU:C:2006:675, т. 37), според което самият факт, че конкретна област е част от компетентността, изключителна или споделена, на Съюза съгласно членове 3 ДФЕС и 4 ДФЕС, е достатъчен да издигне дадена разпоредба на правото на Съюза до ранга на разпоредба от обществен ред. Ако това беше така, цялото право на Съюза, от Хартата на основните права до дадена директива относно съоръженията под налягане, щеше да бъде от обществен ред по смисъла на член V, алинея 2, буква б) от Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г.

183.

На трето място, член 23 от Регламент „Брюксел I“ изрично предвижда възможността страните да дерогират правилата относно компетентността по този регламент, като изберат юрисдикциите на държава членка, различна от тази, която би била компетентна в приложение на Регламента, за да разгледат споровете, които са възникнали или които могат да възникнат по повод на определено правоотношение, стига тази клауза за възлагане на компетентност да не противоречи на членове 13, 17 и 21 (компетентност в областта на застраховките, потребителските договори и индивидуалните трудови договори) и да не нарушава член 22 (изключителна компетентност ( 113 )) от посочения регламент.

184.

В това отношение е признато, че единствено императивните правила могат да бъдат квалифицирани като правила от обществен ред ( 114 ). Всъщност е трудно да се създаде правило, което да е част от основите на правен ред и да няма императивен характер. При все това разпоредба, която няма императивен характер, в никакъв случай не може да се счита за разпоредба от обществен ред.

185.

В настоящия случай дори и предявеният от Министерството на енергетиката иск за започване на разследване на дейността на Lietuvos Dujos да попадаше, както това се поддържа от испанското правителство, в обхвата на изключителната компетентност по член 22, параграф 2 от регламент „Брюксел I“ (което не е така ( 115 )), признаването и изпълнението на арбитражното решение нямаше да представляват явно нарушение на правна норма, считана за съществена в правния ред на Съюза.

186.

При всички положения, както германското правителство изтъква в съдебното заседание, фактът, че съгласно член 35, параграф 3 от Регламент „Брюксел“I „[к]ритерият за [обществен ред …] не може да се прилага по отношение на правилата относно компетентността“, ясно показва, че тези правила не са от обществен ред.

187.

Що се отнася до довода за нарушаване на обществения ред, изведен от забраната на „anti-suit injunctions“, ще припомня, че — както вече изтъкнах в точки 90—157 от настоящото заключение — такава забрана не се отнася за „anti-suit injunctions“, издадени от юрисдикциите на държавите членки, за да окажат съдействие на арбитража, и a fortiori за „anti-suit injunctions“, издадени от арбитражните съдилища.

188.

Поради това на третия въпрос следва да се отговори, че фактът, че арбитражно решение съдържа „anti-suit injunction“ като разглежданото в главното производство, не е достатъчен да се откажат неговото признаване и изпълнение на основание на член V, алинея 2, буква б) от Конвенцията от Ню Йорк от 1958 г.

189.

Поради това предлагам на Съда да отговори на поставените от Lietuvos Aukščiausiasis Teismas преюдициални въпроси по следния начин: