1.

С Договора от Лисабон държавите членки разшириха възможностите на частноправните субекти да обжалват правни актове на Съюза. Сега член 263, четвърта алинея ДФЕС дава вече възможност за подаване на жалба от физическо и юридическо лице „срещу подзаконови актове, които го засягат пряко и които не включват мерки за изпълнение“. Настоящото производство по обжалване за първи път дава възможност да се изясни въпросът при какви обстоятелства може да се упражни това ново право на обжалване при решения на Комисията относно държавни помощи.

2.

Освен това е необходимо за пореден път да се изясни по-подробно навършващата скоро петдесет години формула „Plaumann“ на Съда, която се отнася до условието да е налице лично засягане при традиционното право на обжалване съгласно член 263, четвърта алинея ДФЕС. Настоящото производство по обжалване предлага особена хипотеза в тази насока: действителен получател, облагодетелстван от национална данъчна разпоредба, оспорва негативно решение на Комисията за държавна помощ, макар че му е гарантирана защита на оправданите правни очаквания и той може да запази предимствата, които му предоставя данъчната разпоредба.

3.

Член 12, параграф 5 от испанския Закон за корпоративното подоходно облагане, в редакция от 5 март 2004 г. (наричан по-нататък „схема за помощ“), предвижда, че при определени условия при придобиване на дялови участия в чуждестранно предприятие се създава т.нар. репутация и тя може да се амортизира през следващите до двадесет години. При това амортизационната стойност се получава от разликата между разходите за придобиване на дяловото участие и съответната пазарна стойност на активите на предприятието, от което е придобито дялово участие. Амортизацията води до намаляване на данъчната тежест за придобилия дялово участие.

4.

Тъй като квалифицира тази схема като държавна помощ, защото не се прилагала при придобиване на дялово участие от национално предприятие и поради това била селективна, Комисията открива официална процедура по разследване съгласно член 88, параграф 2 ЕО. Решението за откриване е публикувано в Официален вестник на 21 декември 2007 г.

5.

След приключване на процедурата Комисията приема Решение 2011/5/ЕО ( 2 ) (наричано по-нататък „спорното решение“), член 1 от което със съкращения гласи следното:

„1.   Схемата за помощ […] е несъвместима с общия пазар по отношение на помощта, предоставена на бенефициера във връзка с придобивания в рамките на Общността.

2.   […] намаляването на данъците, от което бенефициерите са се възползвали […], които отговарят на съответните условия съгласно схемата за помощ към 21 декември 2007 г., […]може да продължи да се прилага за целия амортизационен период, установен от схемата за помощ.

[…]“.

6.

Член 4, параграф 1 от спорното решение разпорежда Кралство Испания да пристъпи към възстановяване на помощите, ако те не отговарят на условията на член 1, параграф 2 от Решението. Съгласно член 6, параграф 2 от Решението Кралство Испания информира Комисията „за напредъка по националните мерки, предприети за изпълнение на настоящото решение“.

7.

Telefónica SA се възползва от схемата за помощ при две придобивания на дялови участия, като и в двата случая това става преди датата, посочена в член 1, параграф 2 от спорното решение. С жалбата, подадена все пак срещу Комисията на 21 май 2010 г., то иска отмяната на член 1, параграф 1 от спорното решение.

8.

Общият съд отхвърля като недопустима жалбата по дело T‑228/10 с определение от 21 март 2012 г. (наричано по-нататък „обжалваното определение“), което е връчено на Telefónica SA на 23 март 2012 г. Съгласно мотивите на определението спорното решение нито засяга Telefónica SA лично, по смисъла на втората хипотеза на член 263, четвърта алинея ДФЕС, нито представлява подзаконов акт, който не включва мерки за изпълнение, по смисъла на третата хипотеза на тази разпоредба.

9.

На 1 юни 2012 г. Telefónica SA (наричано по-нататък „жалбоподател“) подава срещу определението на Общия съд настоящата жалба и иска:

10.

Исканията на Комисията са:

11.

На Съда са представени писмени становища по жалбата, а на 4 февруари 2013 г. се провежда съдебно заседание.

12.

Жалбоподателят твърди, че Общият съд е нарушил правото на Съюза, и се позовава на три основания.

13.

Първото основание се отнася до правото на ефективна съдебна защита, а второто и третото основание — до допустимостта на обжалването съгласно член 263, четвърта алинея ДФЕС. Докато второто основание засяга общото право на обжалване срещу актове по-специално на Комисията, третото основание се отнася до специалното право на обжалване на подзаконови актове. Тъй като специалното има предимство пред общото, ще разгледам основанията в обратен ред.

14.

С третото си основание жалбоподателят поддържа, че Общият съд пренебрегнал нормативните изисквания към правото на обжалване, съдържащи се в третата хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС. Тази хипотеза допуска обжалване на подзаконови актове, които пряко засягат жалбоподателя и не включват мерки за изпълнение.

15.

Във връзка с това в точки 43—45 от обжалваното определение Общият съд посочва, че въпросът дали спорното решение представлява подзаконов акт може да не се разглежда, тъй като то във всички случаи включва мерки за изпълнение. Поради това правото на обжалване съгласно третата хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС изначално е изключено.

16.

Тъй като Съдът евентуално може да замени мотивите на обжалваното решение ( 3 ), считам, че е подходящо по-нататък да се прецени не само въпросът дали Общият съд е тълкувал правилно условието във връзка с мерките за изпълнение, но и всички условия за правото на обжалване съгласно третата хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС.

17.

За да може жалбоподателят да изведе право на обжалване от третата хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС, спорното решение трябва да представлява подзаконов акт.

18.

Както вече съм посочвала на друго място, подзаконови актове са всички правни актове с общо приложение, с изключение обаче на законодателните актове по смисъла на член 289, параграф 3 ДФЕС ( 4 ). Към тях може да се причисли решение ( 5 ) по смисъла на член 288, четвърта алинея ДФЕС, особено ако то няма конкретни адресати ( 6 ).

19.

Спорното решение, което е прието още при действието на член 249, четвърта алинея ЕО, не е законодателен акт, тъй като не е прието в резултат на законодателна процедура.

20.

Следователно остава да се прецени въпросът дали то има общо приложение.

21.

Съгласно дефиницията, която обичайно се използва в съдебната практика, един акт има общо приложение, ако се прилага към обективно определени хипотези и ако поражда правни последици спрямо категории лица, предвидени общо и абстрактно ( 7 ).

22.

В случая със спорното решение за липсата на тези предпоставки говори на първо място фактът, че съгласно член 7 от него то е насочено към конкретен адресат, а именно към Кралство Испания. Според Комисията подобно решение не можело да има общо приложение, защото било задължително само за адресата.

23.

Най-напред следва да се изясни, че задължителният характер на един правен акт не се приравнява на неговото общо приложение. Тъй като както член 249, параграф 2 ЕО, така и член 288, втора алинея ДФЕС прави разлика по отношение на регламентите между тяхното общо приложение и въпроса доколко те са задължителни.

24.

В полза на разбирането на Комисията обаче говори обстоятелството, че във връзка с член 173, втора алинея от Договора за ЕИО Съдът многократно е установявал, че най-важният признак за разграничаване между законодателен акт и решение по смисъла на член 189 от Договора за ЕИО е в това дали въпросната мярка има общо приложение ( 8 ). Ето защо като характеризиращ елемент на решението Съдът приема именно липсата на общо приложение ( 9 ).

25.

Все пак решения като спорното в настоящия случай, чиито адресати са една или повече държави членки, представляват особеност. Всъщност всяка държава членка въплъщава даден национален правен ред. Решения, които имат за адресат държава членка, са задължителни за всички органи на държавата членка, включително за нейните съдилища ( 10 ). Следователно решения, чийто адресат е една държава членка, независимо че имат само един адресат, могат да променят националния правен ред и поради това имат общо приложение. Това показва и съдебната практика, съгласно която засегнатите лица могат да се позовават на разпоредби от решение, чийто адресат е само една държава членка ( 11 ). Следователно не е изненадващо, че в отделни случаи и Съдът признава на подобни решения общо приложение ( 12 ).

26.

Освен това съгласно постоянната съдебна практика решение на Комисията като спорното в настоящия случай, с което се забранява схема за помощ, представлява за потенциалните получатели по схемата за помощ мярка с общо приложение, която се прилага към обективно определени хипотези и поражда правни последици спрямо категория лица, посочени общо и абстрактно ( 13 ). Следователно за потенциалните получатели по схемата за помощ решението на Комисията има характер на мярка „с общо приложение“ ( 14 ).

27.

Забраната на схемата за помощ наистина е насочена само към засегнатата държава членка. Същевременно обаче чрез нея се променя и националният правен ред. Следователно въз основа на решението на Комисията схемата за помощ може вече да не се прилага от всички държавни органи. Поради това за всички лица, които попадат в обхвата на прилагане на схемата за помощ, също възникват правни последици. Доколкото самата схема за помощ всъщност е приложима към обективно определени хипотези и поражда правни последици спрямо категория лица, посочени общо и абстрактно, същото важи и за решението на Комисията, което я забранява.

28.

Схемата от испанското корпоративно данъчно право, която в настоящия случай е частично забранена със спорното решение, е била приложима към обективно определени хипотези на придобиване на дялове в рамките на Общността и насочена към категорията данъчнозадължени лица, посочени общо и абстрактно. Следователно спорното решение има общо приложение поне в частта, установяваща частичната несъвместимост на схемата за помощ с общия пазар.

29.

Жалбоподателят е атакувал Решението само в тази част. Следователно неговата жалба е насочена срещу подзаконов акт по смисъла на третата хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС.

30.

За да е налице право на обжалване съгласно третата хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС, е необходимо освен това оспорваният правен акт да не включва мерки за изпълнение.

31.

В точки 43—45 от обжалваното определение Общият съд приема, че това условие не е изпълнено. Посочва, че от член 6, параграф 2 от спорното решение всъщност става ясно, че за възстановяването на помощите са необходими мерки за изпълнение. Освен това изтъква, че самото установяване на несъвместимост на схемата за помощ с общия пазар изисква изпълнение, по-конкретно във формата на отказ да се удовлетвори правото на данъчно облекчение, произтичащо от тази схема.

32.

Жалбоподателят изтъква в противовес на това, че установяването на несъвместимост на една схема за помощ с общия пазар пораждало пряко действие и не налагало мерки за изпълнение. Общият съд бил допуснал грешка при прилагане на правото, като в обжалваното определение е приел, че решението включва мерки за изпълнение само поради факта че подобни мерки са необходими с оглед на възстановяването на помощта. Възстановяването било всъщност второстепенно в сравнение със забраната на схемата за помощ чрез установяването на нейната несъвместимост с общия пазар, която представлявала основен предмет на Решението.

33.

Въз основа на тези разсъждения най-напред следва да се установи, че всъщност проверката дали оспорваният правен акт включва мерки за изпълнение трябва да се направи в съответствие с предмета на жалбата. Предмет на жалбата е единствено установяването на частична несъвместимост на схемата за помощ с общия пазар съгласно член 1, параграф 1 от спорното решение, а не разпореденото в член 4, параграф 1 възстановяване на помощта. Ето защо и по-нататък следва да се изясни единствено дали установяването на частична несъвместимост на схемата за помощ с общия пазар включва мерки за изпълнение по смисъла на третата хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС.

34.

По същия начин не може още изначално да се изключи, че възстановяването на помощ представлява мярка за изпълнение спрямо установяването на нейната несъвместимост с общия пазар. Това зависи от разбирането за изследваното тук условие на правото на обжалване.

35.

С оглед текста на третата хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС това разбиране не е лесно.

36.

Най-напред със страните по настоящия правен спор би могло да се приеме, че под мерки за изпълнение по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС се разбира само прилагането на правния акт в конкретен случай. Срещу подобно допускане обаче говори фактът, че понятието „мерки за прилагане“ се използва и в член 311, четвърта алинея, първо изречение ДФЕС и там се посочва регламент, който съгласно член 288, втора алинея, първо изречение ДФЕС има именно общо приложение. Друг вариант на значението предлага редакцията на Договора за функционирането на ЕС на френски език, която използва понятието „mésures d’exécution“ също и в член 299, четвърта алинея, второ изречение ДФЕС, и то в смисъл на мерки за осигуряване на изпълнение, т.е мерки за действителното изпълнение на правния акт.

37.

Още по-неопределена е картината по отношение на въпроса кога един подзаконов акт „включва“ подобна мярка за изпълнение. Текстът на немски и английски ( 15 ) език на член 263, четвърта алинея ДФЕС описва логическа или времева последователност: правният акт води до (по-късни) мерки за изпълнение. Все пак, за да се приложи в конкретни случаи, един правен акт винаги включва мерки за изпълнение, независимо дали те са от правен или фактически характер, както в случая на неговото принудително изпълнение. Само правен акт, който няма никакво приложно поле, никога не би включвал мерки за изпълнението си.

38.

Освен това текстът на френски ( 16 ) език на член 263, четвърта алинея ДФЕС също може да бъде разбиран в смисъл, че правният акт не бива да съдържа мерки за изпълнение. Сравнима формулировка на немски език съществува в материалите от подготвителния процес ( 17 ). Трудно би било обаче да се разбере положение, при което според нея не би било възможно да се обжалва тъкмо правен акт, който вече съдържа мерки за изпълнение и поради това не са необходими други такива.

39.

В светлината на това значението на условието във връзка с мерките за изпълнение може да бъде установено само чрез генезиса на третата хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС.

40.

Както посочвам по-подробно в друг контекст, третата хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС е включена в проекта на Договор за конституция за Европа, изработен от Европейския конвент ( 18 ). С допълнението относно „разпоредбите за изпълнение“ разширяването на правото на обжалване е трябвало да се ограничи само до случаи, в които даден частноправен субект „първо трябва да наруши правото, за да може да отиде пред съда“ ( 19 ). Тази мисъл е изразена още преди това от генералния адвокат Jacobs по дело Unión de Pequeños Agricultores/Съвет. Той не счита, че е налице подходящо средство за получаване на съдебна защита, ако отделният правен субект може да оспори валидността на правен акт на Съюза пред националния съд единствено ако наруши предвидените в него разпоредби, за да може след това в хода на насочено срещу него наказателно или гражданско съдебно производство в своя защита да се позове на невалидността на правния акт ( 20 ).

41.

В светлината на изложеното относно тази призната цел ( 21 ) на третата хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС, както единодушно считат и страните по настоящия правен спор, изискването във връзка с мерките за изпълнение на подзаконов акт следва да се разбира в смисъл, че правният акт проявява пряко действието си спрямо отделния частноправен субект, без да са необходими мерки за изпълнение ( 22 ). Това наблягане на необходимостта от мерки за изпълнение отговаря на смисъла и целта на правото на обжалване: само ако от подзаконовия акт за частноправния субект възникват окончателни правни последици, той има и право на пряка съдебна защита.

42.

При това следва да се прави разлика между абстрактни и конкретни правни последици от правния акт. Всъщност, както е видно, същността на дефиницията на правен акт с общо приложение е в това, че той поражда правни последици спрямо категории лица, предвидени общо и абстрактно ( 23 ). Подобни абстрактни правни последици, които възникват от приложимостта на правна норма, обаче не могат да доведат до допускане, че един правен акт не изисква повече мерки за изпълнение. В противен случай допълнителното условие, че един подзаконов акт не може да включва мерки за изпълнение, не би имало вече значение. Следователно правните последици, които следва да бъдат установени във връзка с това, трябва да бъдат толкова конкретни, че да не се нуждаят от допълнително индивидуализиране по отношение на отделни лица. С други думи, подзаконовият акт трябва да определя окончателно дори правните последици за всеки частноправен субект.

43.

Докато страните изглежда са на едно мнение на абстрактно равнище, налице е различие по въпроса дали за настоящото спорно решение са необходими и мерки за изпълнение.

44.

Според Комисията са необходими мерки за изпълнение на спорното решение, тъй като то било задължително само за адресата си, Кралство Испания. Това важало по-специално по отношение на възстановяването на помощите, което изисквало приемането на допълнителни правни актове от страна на Испания.

45.

Жалбоподателят поддържа обратното, а именно че в много отношения спорното решение имало преки правни последици. Те се отнасяли не само до Кралство Испания. Съдържащата се в член 1, параграф 1 от спорното решение пряко действаща забрана на схемата за помощ създавала пречки и пред действителните или потенциални получатели да използват и по-нататък схемата за помощ.

46.

Първо следва да се посочи, че противно на мотивите на обжалваното решение и на мнението на Комисията, възстановяването на помощите не е задължителна мярка за изпълнение на установената в член 1, параграф 1 от спорното решение частична несъвместимост на схемата за помощ с общия пазар. Наистина това установяване е необходимо, или „логично“ ( 24 ), условие за възстановяването на помощта. Както показват обаче член 14, параграф 1 от Регламент № 659/1999 ( 25 ) и положението на жалбоподателя, възстановяването не е задължителна последица на установяването на несъвместимост, а се основава на отделно решение на Комисията. Следователно разпореждането в член 4, параграф 1 от спорното решение, според което Испания трябва да изиска възстановяването на определени помощи, е самостоятелна част от решението, но поради липса на обжалване в настоящия случай въпросът дали има необходимост от мерки за изпълнението на тази част е без значение.

47.

Поради това, за да е налице право на обжалване за жалбоподателя, от значение е единствено обстоятелството дали за установяването на частична несъвместимост на схемата за помощ с общия пазар като такова са необходими мерки за изпълнение.

48.

В този смисъл наистина е правилно изложеното от жалбоподателя, че това установяване поражда преки конкретни правни последици. Случаят обаче е такъв преди всичко само спрямо държавата членка, която е адресат на решението. В това отношение Комисията правилно посочва, че съгласно член 249, параграф 4 ЕО това решение не е задължително за други лица.

49.

Както обаче беше посочено, решението, насочено само към държавата членка, има също за последица промяна на националния правен ред ( 26 ). Поради това вследствие на неприложимостта на схемата за помощ възникват правни последици и за лица, които са обхванати от схемата за помощ. Следователно необходимостта от приемане на мерки за изпълнение трябва да се прецени, като се вземат предвид и тези последици.

50.

В това отношение следва да се констатира, че не съществува необходимото конкретно и окончателно правно действие за получателите по схемата за помощ. Това е така, защото член 1, параграф 1 от спорното решение все още не урежда какви последици има неприложимостта на схемата за помощ спрямо съответните данъчнозадължени лица. Тези последици се пораждат едва от акта за установяване на данъчни задължения, тъй като от самата неприложимост на схемата за помощ за данъчнозадължените лица не се поражда нито забрана, нито разпореждане. Освен това последиците от неприложимостта на схемата за помощ не се проявяват еднакво в акта за установяване на данъчни задължения за всяко лице, което попада в обхвата на тази схема. Най-напред трябва да е налице въобще период на облагане след придобиването на дялово участие. След това неговите конкретни последици за всеки абстрактно засегнат частноправен субект са различни в зависимост от размера на създаващата се репутация съгласно схемата за помощ и на размера на печалбата и загубата, който трябва да се установи.

51.

Ето защо за данъчнозадължените лица се изисква индивидуализиране на правните последици от неприложимостта на схемата за помощ посредством акт за установяване на данъчни задължения. Поради това актът за установяване на данъчни задължения представлява мярка за изпълнение, която член 1, параграф 1 от спорното решение „включва“ по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС.

52.

В това отношение не може да бъде и определящо дали става дума за мярка за изпълнение на Съюза или, както е в настоящия случай, на държава членка. Всъщност системата за правна защита, както и административната система на Съюза се основават на взаимодействието между служби на Съюза и на държавите членки.

53.

Частичната неприложимост на схемата за помощ за испанското корпоративно данъчно право не представлява и забрана, която данъчнозадължените лица биха могли да нарушат и вследствие на това да им бъдат наложени санкции. От правно-техническа гледна точка от неприложимостта следва отпадане на възможността за получаване на данъчно облекчение. Не е ясно защо за данъчнозадължените лица да не е възможно или приемливо да се възползват в данъчната си декларация от амортизация, съответстваща на схемата за помощ, и да оспорват пред национален съд акта за установяване на данъчни задължения с отказ в това отношение. В такъв случай националният съд ще може да осъществи инцидентен контрол относно законосъобразността на член 1, параграф 1 от спорното решение и евентуално да постави въпрос на Съда относно неговата валидност съгласно член 267 ДФЕС.

54.

В това отношение не може да играе роля и обстоятелството, че въз основа на липсваща сигурност при планирането жалбоподателят се е отказал да се възползва от прилагането на схемата за помощ. Наистина съгласно предоставената от него информация от съображения за предпазливост след датата за защитата на оправданите правни очаквания съгласно член 1, параграф 2 от спорното решение той вече така е структурирал две придобивания на дялови участия, че схемата за помощ така или иначе да не се приложи и вследствие на това изобщо да не е възможен инцидентен контрол. Тази последица произтича обаче само от неговата преценка на вероятността спорното решение да е валидно, както и от неговото действие в резултат на това, а не от липсата на възможност за пряко обжалване пред Общия съд. Дори при наличие на такава възможност за обжалване жалбоподателят все още нямаше да разполага с правна сигурност при придобиването на дялове.

55.

Ето защо в точка 44 от обжалваното определение Общият съд правилно е установил, че отказът от предвиденото в схемата за помощ данъчно облекчение съставлява мярка за изпълнение на спорното решение.

56.

Поради това член 1, параграф 1 от спорното решение включва мерки за изпълнение по смисъла на член 263, четвърта алинея ДФЕС. Следователно жалбата на жалбоподателя не е насочена срещу подзаконов акт, който не включва мерки за изпълнение.

57.

Следователно жалбоподателят не е имал право на обжалване съгласно третата хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС, тъй като член 1, параграф 1 от спорното решение наистина съставлява подзаконов акт, който обаче включва мерки за изпълнение. Поради това е неоснователно твърдението, че е налице третото основание.

58.

В случай че Съдът стигне до друг извод в това отношение, за да е налице право на обжалване за жалбоподателя съгласно третата хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС, ще трябва да се анализира допълнително дали жалбоподателят е пряко засегнат от член 1, параграф 1 от спорното решение.

59.

Тъй като няма основание условието за пряко засягане тук да се тълкува по различен начин в сравнение с втората хипотеза ( 27 ), съгласно постоянната съдебна практика се приема, че е налице пряко засягане на жалбоподателя, когато, на първо място, оспорената мярка пряко поражда последици за неговото правно положение, и на второ място, не оставя никакво право на преценка на своите адресати, на които е възложено изпълнението ѝ, тъй като това изпълнение е с чисто автоматичен характер и произтича единствено от правната уредба на Съюза, без да се прилагат други правила с опосредяващ характер ( 28 ).

60.

Второто условие предполага, че обжалваният правен акт изисква и изпълнение. При правен акт, който не включва мерки за изпълнение, случаят обаче съвсем не е такъв. Подобни правни актове винаги пораждат действието си автоматично и техните правни последици произтичат единствено от правната уредба на Съюза.

61.

Поради това за третата хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС е от значение още само въпросът дали обжалваният правен акт има пряко отражение върху правното положение на жалбоподателя. Така се създава връзката с конкретния жалбоподател. Всъщност първите две условия се отнасят само до обжалвания правен акт, без да се взема предвид положението на жалбоподателя. Ако обаче се спре дотук, всяко лице ще може да обжалва подзаконов акт, който не включва мерки за изпълнение, независимо дали то изобщо попада в обхвата на този правен акт. Следователно изискването за пряко засягане на жалбоподателя служи тук, както и в случая на втората хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС, за изключване на жалба, за чието подаване не е необходимо жалбоподателят да има собствен правен интерес.

62.

Ако обаче жалбоподателят попада в обхвата на подобен правен акт, той задължително има пряко отражение върху него. Такъв е случаят с жалбоподателя в настоящия случай, ако той попада в обхвата на неприложимата въз основа на член 1, параграф 1 от спорното решение схема за помощ. Тъй като той подлежи на корпоративно данъчно облагане в Кралство Испания, в случай че Съдът стигне до извода, че решението е подзаконов акт, който не включва изпълнителни мерки, той ще бъде и пряко засегнат.

63.

С второто основание жалбоподателят упреква Общия съд, че прилага неправилно съдебната практика относно допустимостта на жалби срещу решения за държавни помощи съгласно втората хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС. Съгласно тази хипотеза всяко лице може да подаде жалба срещу всеки акт на Комисията, който всъщност не е адресиран до него, но го засяга пряко и лично.

64.

В обжалваното определение Общият съд намира, че жалбоподателят не е засегнат лично от спорното решение. В точки 23—26 той посочва, че предприятието би било лично засегнато от решение на Комисията, което забранява схема за помощ само ако то е действителен получател по тази схема за помощ и Комисията е разпоредила да се изиска възстановяване на помощта. Уточнява, че наистина жалбоподателят е действителен получател по схемата за помощ. Той обаче се ползва от защита на оправданите правни очаквания съгласно член 1, параграф 2 от спорното решение и не е засегнат именно от задължението за възстановяване на помощта.

65.

Съгласно постоянната съдебна практика друго лице, което не е адресат на дадено решение, може да твърди, че е лично засегнато, само ако решението се отнася до него поради някои присъщи негови качества или фактическо положение, което го разграничава от всички останали лица и така го индивидуализира по същия начин както адресата на решението ( 29 ). Както посочвам на друго място, тази съдебна практика трябва да продължи да се съблюдава и във връзка с правото на обжалване съгласно новата формулировка на член 263, четвърта алинея ДФЕС ( 30 ).

66.

Съдът е признал подобно индивидуализиране на лицето при действителните получатели на индивидуални помощи, предоставени съгласно схема за помощи, чието възстановяване е разпоредено от Комисията ( 31 ). Във връзка с това той по-конкретно посочва, че разпореждането да се изиска възстановяване излага получателите по схемата за помощ на риск от отнемане на придобитите предимства и по този начин влошава тяхното правно положение. Впрочем вероятността впоследствие обявените за незаконни помощи да не бъдат възстановени от техните получатели не изключва възможността последните да бъдат разглеждани като лично засегнати ( 32 ).

67.

Жалбоподателят счита, че тази съдебна практика е приложима за неговия случай. Макар че съгласно член 1, параграф 2 от спорното решение не трябва да връща получените помощи, той също бил изложен на риск да ги възстановява. Този риск произтичал от една страна от обстоятелството, че конкурент е подал жалба пред Общия съд срещу тази разпоредба ( 33 ). От друга страна, въз основа на установяването на частична несъвместимост на схемата за помощ с общия пазар било възможно подаването на жалби на трети лица на национално равнище.

68.

Според Комисията за преценката дали е налице лично засягане на жалбоподателя било без значение какво се случва след приемането на спорното решение. Това се отнасяло по-специално за евентуални съдебни решения във връзка със спорното решение.

69.

На първо място и в рамките на анализа на втората хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС трябва да се съобрази предметът на настоящата жалба. С жалбата си жалбоподателят оспорва само член 1, параграф 1 от спорното решение, който установява частична несъвместимост на схемата за помощ с общия пазар. Следователно жалбоподателят трябва да е засегнат лично от тази разпоредба.

70.

Без да се взема предвид разпореждането за възстановяване, което не е предмет на жалбата, член 1, параграф 1 от спорното решение непосредствено поражда за жалбоподателя само това, че той няма да може за в бъдеще да се възползва от схемата за помощ. Съгласно постоянната съдебна практика обаче по принцип предприятие не може да обжалва решение на Комисията, с което се забранява схема за предоставяне на помощи в даден сектор, ако е засегнато от решението само поради принадлежността си към въпросния сектор и поради качеството си на потенциален получател по посочената схема ( 34 ). Следователно като потенциален получател по схемата за помощ жалбоподателят не може да бъде лично засегнат. Действителната привилегия в миналото също не го изважда от кръга на лицата, които в бъдеще не могат вече да искат ползване на привилегия.

71.

Ако обаче жалбоподателят, като действителен получател, се позовава на риска от възстановяване на вече получени предимства от схемата за помощ, следва да се подчертае, че подобен риск във всеки случай трябва да произтича от самото спорно решение. Такъв риск третира и посочената от жалбоподателя съдебна практика, която се основава просто на риск от възстановяване. Всъщност там от решението на Комисията не става ясно дали в конкретния случай е била налице недопустима държавна помощ и поради това тя е трябвало да бъде възстановена ( 35 ).

72.

Съгласно спорното решение в настоящия случай обаче жалбоподателят несъмнено не трябва да възстановява суми. Поради това не съществува риск въз основа на спорното решение, а само в случай че то трябва да бъде изменено по искане на трето лице. Срещу подобно ново решение жалбоподателят евентуално може да възрази, без да могат да му се противопоставят правните последици от другото производство.

73.

Установяването на частична несъвместимост на схемата за помощ с вътрешния пазар в спорното решение не води и до риск от загуба на получените предимства вследствие на жалби, подадени от трети лица на национално равнище. В това отношение Комисията правилно посочва, че националните съдилища са обвързани от спорното решение и съдържащата се в него гаранция за защита на оправданите правни очаквания. Защитата на оправданите правни очаквания, предвидена в член 1, параграф 2 от спорното решение, действа и по отношение на други претенции, от които жалбоподателят се опасява.

74.

Следователно в обжалваното определение Общият съд правилно приема, че жалбоподателят не е лично засегнат от член 1, параграф 1 от спорното решение по смисъла на втората хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС. И второто основание по тези причини не е основателно.

75.

Накрая, с първото си основание жалбоподателят твърди, че обжалваното определение нарушавало неговото право на ефективна съдебна защита. Това право произтичало от членове 6 и 13 от Европейската конвенция за защита на основните права и свободи (наричана по-нататък: „ЕКПЧ“) и от член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

76.

По този въпрос в точка 38 от обжалваното решение Общият съд посочва, че за жалбоподателя няма пречка да предложи в производство пред националния съд да се отправи преюдициално запитване съгласно член 267 ДФЕС, за да може по този начин при необходимост да постави валидността на спорното решение под въпрос.

77.

Жалбоподателят счита обаче тази възможност за неефективна, тъй като по този начин не бил гарантиран достъпът му до съда на Съюза. От една страна, не било сигурно, че въобще ще възникне национален правен спор ( 36 ). От друга страна, в сравнение с производството по обжалване съгласно член 263 ДФЕС, пътят чрез производство по преюдициално запитване не бил равностоен поради несигурното отправяне на преюдициално запитване, както и поради продължителността и условията на подобно производство.

78.

В заключението ми по дело C‑583/11 P вече подробно посочвам, че правото на ефективни правни средства за защита съгласно член 47 от Хартата, при съблюдаване на член 6 и член 13 от ЕКПЧ, не налага пряко обжалване на законодателни актове на Съюза ( 37 ). Същото важи и за спорното тук решение с общо приложение. Всъщност установената с Договорите система за правна защита, която се опира на съдилищата на Съюза и на националния съд, дава в това отношение възможност да се получи ефективна съдебна защита чрез инцидентно оспорване ( 38 ).

79.

С оглед на основното право на Съюза на ефективни правни средства за защита наистина би било недостатъчно оправдано, ако се налага даден частноправен субект първо да предприема неправомерни действия и да трябва да се подлага на съответна санкция, за да може законосъобразността на акта да се бъде проверена в рамките на обжалването на санкцията ( 39 ). В настоящия случай обаче не става дума за подобна ситуация ( 40 ).

80.

Тъй като поради това обжалваното определение не нарушава нито член 47 от Хартата, нито членове 6 и 13 от ЕКПЧ, неоснователно е също твърдението, че е налице първото основание.

81.

Тъй като всичките три основания, изтъкнати от жалбоподателя, са неоснователни, жалбата следва да се отхвърли като неоснователна. Ако Съдът обаче приеме, че е налице право на обжалване съгласно втората или третата хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС, ще трябва допълнително да се анализира правният интерес на жалбоподателя.

82.

В производството пред Общия съд Комисията аргументира възражението си за недопустимост и с липсата на правен интерес на жалбоподателя. В точка 46 от обжалваното определение Общият съд оставя отворен този въпрос.

83.

В настоящото производство Комисията отново се позовава на липсата на правен интерес от подаване на жалба и иска от Съда да потвърди определението, като евентуално замени мотивите.

84.

Жалбоподателят в противовес поддържа, че има правен интерес от отмяната на член 1, параграф 1 от спорното решение. От една страна, така щял да отпадне рискът, след установяването на несъвместимостта на схемата за помощ с общия пазар, за него да възникне неблагоприятно положение вследствие на евентуално несъблюдаване на защитата на оправданите му правни очаквания. От друга страна, жалбоподателят щял за в бъдеще да може отново да се възползва от схемата за помощ. Наистина, в изпълнение на спорното решение междувременно Кралство Испания било отменило тази схема. Отмяната на член 1, параграф 1 от това решение обаче щяла да създаде възможност за повторно въвеждане или за търсене на обезщетение от испанската държава.

85.

Жалбата е допустима само ако жалбоподателят има правен интерес с оглед на предмета на жалбата. Условие за това е при успех жалбата да може да създаде предимство за страната, която я подава ( 41 ).

86.

Според мен не би следвало да се поставят прекалено високи изисквания спрямо установяването на подобно предимство. Това се отнася особено за случая, когато вече са изпълнени стриктните условия на втората или третата хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС, което следва да се приеме като изходна точка за целите на тази евентуална проверка. Изискването за правен интерес трябва да предпазва всички участници в производството от това да водят правен спор, който не може да донесе полза на жалбоподателя. Настоящият случай обаче не е такъв.

87.

Всъщност не констатирам да е налице каквото и да било предимство по отношение на вече завършени придобивания на дялови участия, за които член 1, параграф 2 от спорното решение гарантира защита на оправданите правни очаквания на жалбоподателя. В този смисъл отмяната на обжалвания член 1, параграф 1 не би довела до изменение на неговото правно положение ( 42 ). Гледната точка обаче би била друга, ако Съдът приеме, че е налице право на обжалване единствено съгласно втората хипотеза по член 263, четвърта алинея ДФЕС, с аргумента че на основание на спорното решение жалбоподателят е изложен на риск да възстановява суми.

88.

Във всеки случай обаче жалбата би могла да създаде предимство за жалбоподателя, тъй като в случай на отмяна на член 1, параграф 1 от спорното решение испанският правен ред вече няма да е натоварен със забраната да се прилага изгодната за жалбоподателя схема за помощ.

89.

Следователно следва да се приеме, че е налице правен интерес на жалбоподателя от подаване на жалбата. Ако Съдът приеме, че жалбоподателят има и право на обжалване съгласно член 263, четвърта алинея ДФЕС, жалбата би била допустима. Поради това обжалваното определение не може да бъде потвърдено със замяна на мотивите с аргумента, че жалбоподателят не е имал правен интерес. По-скоро жалбата би била основателна и обжалваното определение би трябвало да се отмени.

90.

Тъй като според мен все пак всички основания, посочени от жалбоподателя, са неоснователни, жалбата следва да се отхвърли в съответствие с искането на Комисията.

91.

Съгласно член 184, параграф 2 от Процедурния правилник, когато жалбата е неоснователна, Съдът се произнася по съдебните разноски. Следователно въз основа на искането на Комисията съгласно член 138, параграф 1 във връзка с член 184, параграф 1 от Процедурния правилник жалбоподателят като загубила страна следва да бъде осъден да понесе разноските.

92.

Предвид гореизложените съображения предлагам на Съда да се произнесе по следния начин: