ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
Г-ЖА E. SHARPSTON
представено на 18 октомври 2012 година ( 1 )
Дело C-396/11
Ministerul Public - Parchetul de pe lângă Curtea de Apel Constanţa
срещу
Ciprian Vasile Radu
(Преюдициално запитване, отправено от Curtea de Apel Constanţa (Румъния)
„Полицейско и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси — Рамково решение относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки — Възможност изпълняващата държава членка да отхвърли искането за предаване на издирваното лице“
1. |
С настоящото преюдициално запитване от Съда е поискано тълкуване на Рамково решение 2002/584 ( 2 ). Погледнато в най-общ план, три въпроса са предмет на разглеждане. На първо място, те се отнасят до тълкуването, което следва да се даде на посоченото решение след влизането в сила на Договора от Лисабон, и по-специално дали измененията в Договора за Европейския съюз, внесени с член 6 ДЕС, обуславят по-различното му тълкуване. На второ място, въпросите се отнасят до взаимовръзката между член 5 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (наричана по-нататък „Конвенцията“) и член 6 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), от една страна, и от друга страна, разпоредбите на рамковото решение, които водят до лишаването от свобода на издирвано лице като част от процедурите за изпълнението на европейска заповед за арест. На трето място, въпросите имат за цел да се установи дали при правилното му тълкуване рамковото решение позволява на дадена държава членка да откаже изпълнението на такава заповед в случай на нарушения на законодателството относно правата на човека, включително на горепосочените членове. |
Правна уредба
Право на Европейския съюз (ЕС)
Договорът за Европейския съюз
2. |
Съгласно член 6 ДЕС: „1. Съюзът зачита правата, свободите и принципите, определени в Хартата на основните права на Европейския съюз от 7 декември 2000 г., адаптирана на 12 декември 2007 г. в Страсбург, която има същата юридическа сила като Договорите. […] 3. Основните права, както са гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи“ ( 3 ). |
Хартата
3. |
Съгласно член 6 от Хартата: „Всеки има право на свобода и сигурност“. |
4. |
Освен това съгласно член 47 от Хартата: „Всеки, чи[и]то права и свободи, гарантирани от правото на Съюза, са били нарушени, има право на ефективни правни средства за защита пред съд в съответствие с предвидените в настоящия член условия. Всеки има право неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок от независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон.[…]“. |
5. |
Член 48 гласи: „1. Всеки обвиняем се счита за невинен до установяване на вината му в съответствие със закона. 2. На всеки обвиняем се гарантира зачитане на правото на защита“. |
6. |
Съгласно член 52: „1. Всяко ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от настоящата Харта, трябва да бъде предвидено в закон и да зачита основното съдържание на същите права и свободи. При спазване на принципа на пропорционалност ограничения могат да бъдат налагани […] само ако са необходими и ако действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора. […] 3. Доколкото настоящата Харта съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в посочената Конвенция. Тази разпоредба не пречи правото на Съюза да предоставя по-широка защита. […]“. |
Рамковото решение
7. |
Рамковото решение замества предходната процедура за многостранна екстрадиция, основана на Европейската конвенция за екстрадиция от 13 декември 1957 г., със система, основана на европейската заповед за арест. При новата система, когато лице (наричано по-нататък „издирваното лице“), извършило или за което се твърди, че е извършило престъпление, се издирва заради това деяние от властите на една държава членка (наричана по-нататък „издаващата държава членка“) и се намира физически на територията на друга държава членка (наричана по-нататък „изпълняващата държава членка“), компетентният съдебен орган на издаващата държава може да издаде европейска заповед за арест, с която да изиска задържането и предаването на лицето от изпълняващата държава. |
8. |
Глава 1 от рамковото решение е озаглавена „Общи принципи“ и включва членове 1—8. Съгласно член 1: „1. Европейската заповед за арест е съдебно решение, което е издадено от държава членка, с оглед задържане и предаване [от] друга държава членка на издирвано лице, с цел наказателно преследване или изпълнение на присъда за лишаване от свобода или на мярка, изискваща задържане. 2. Държавите членки следва да изпълнят всяка европейска заповед за арест въз основа на принцип[а] на взаимното признаване и в съответствие с разпоредбите на настоящото рамково решение. 3. Рамковото решение няма действие по отношение на изменение на задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в член 6 от Договора за Европейския съюз“. |
9. |
Членове 3 и 4 предвиждат редица случаи, при които изпълнението на европейска заповед за арест не се допуска или може да бъде отказано. |
10. |
В член 8 се регламентират съдържанието и форматът на европейската заповед за арест. По-конкретно член 8, параграф 1, буква в) изисква задължителното наличие на „доказателства за влязла в сила присъда, заповед за задържане или друг подлежащ на изпълнение съдебен акт със същата юридическа сила, попадащ в обхвата на членове 1 и 2“. |
11. |
Глава 2 от рамковото решение, която обхваща членове 9—25, е озаглавена „Процедура по предаване“. Освен редица общи изисквания, тя съдържа и разпоредби, насочени към защитата на правата на издирваното лице. По-специално:
|
Конвенцията
12. |
Член 5 от Конвенцията, доколкото е релевантен в настоящото дело, гласи: „1. Всеки има право на свобода и сигурност. Никой не може да бъде лишен от свобода освен в следните случаи и само в съответствие с процедури, предвидени от закона:
[…] 3. Всяко лице, арестувано или [задържано] в съответствие с разпоредбите на т. 1 (c) на този член, трябва своевременно да бъде изправено пред съдия или пред длъжностно лице, упълномощено от закона да изпълнява съдебни функции, и има право на гледане на неговото дело в разумен срок или на освобождаване преди гледането на неговото дело в съда. Освобождаването може да бъде обусловено от даването на гаранции за явяване в съда. 4. Всяко арестувано или [задържано] лице има право да обжалва законността на [своето] задържане в съда, който е задължен в кратък срок да се произнесе; в случай, че задържането е неправомерно, съдът е длъжен да нареди незабавното освобождаване на задържаното лице“. |
13. |
Съгласно член 6 от Конвенцията: „1. Всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона […] 2. Всяко лице, обвинено в криминално престъпление, се счита за невинно до доказване на вината му в съответствие със закона. 3. Всяко лице, обвинено в криминално престъпление, има в частност следните права:
|
Взаимовръзка между Хартата и Конвенцията
14. |
В член 52, параграф 3 от Хартата е изяснено, че е налице, и то желано, припокриване между разпоредбите на Хартата и тези на Конвенцията. Доколкото това е от значение за настоящото заключение, член 6 от Хартата съответства на член 5 от Конвенцията. Член 47, втора алинея от Хартата съответства на член 6, параграф 1 от Конвенцията, а член 48 от Хартата — на член 6, параграфи 1 и 2 от Конвенцията ( 4 ). |
Национално право
Румъния
15. |
Рамковото решение се транспонира в националното право с разпоредби, включени в членове 97 и 98 от Закон № 302 от 28 юни 2004 година относно международното съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси, съответно изменен. Тези членове са част от дял III от този закон. |
16. |
Член 97 е озаглавен „Специални условия“. В него са регламентирани определени изисквания относно предоставянето на гаранции от постановяващата държава членка, която издава заповедта. |
17. |
Член 98, параграф 1 съдържа разпоредби във връзка с недопускането на изпълнение на европейска заповед за арест. По същество те са подобни на разпоредбите, предвидени в член 3 от рамковото решение. |
18. |
Случаите, при които изпълнението на европейска заповед за арест може да бъде отказано, са регламентирани в член 98, параграф 2. Те в голяма степен съответстват на посочените в член 4 от рамковото решение. |
Германия
19. |
Германия транспонира рамковото решение в националното си право със Закона за европейската заповед за арест от 21 юли 2004 г. След приемането му германският Конституционен съд решава през 2005 г., че законът е противоконституционен и следователно не поражда действие ( 5 ). С допълнителен акт от 20 юли 2006 г. Германия приема нова мярка с цел отстраняване на посочените от Конституционния съд слабости и пълно прилагане на рамковото решение съгласно националното право. Тази мярка продължава да е в сила. |
Факти, производство и отправени въпроси
20. |
На различни дати през 2007 и 2008 г. германските прокуратури издават четири европейски заповеди за арест на г-н Radu. Всяка от заповедите е свързана с извършването на грабеж. Това деяние формира фактическия състав на престъплението грабеж съгласно румънското право по силата на член 211 от Наказателния кодекс на Румъния. Г-н Radu не дава съгласие за своето предаване. |
21. |
С решение от 5 юни 2009 г. Curte de Apel Constanţa (Апелативен съд, Констанца) постановява изпълнението на три от посочените заповеди за арест. Що се отнася до четвъртата заповед, съдът отказва изпълнението ѝ, с мотива че срещу г-н Radu вече се води наказателно производство в Румъния за същото деяние, за което е издадена заповедта ( 6 ). |
22. |
Г-н Radu обжалва посоченото решение пред Înalta Curte de Casaţie şi Justiţie a României (Върховен касационен съд на Румъния). С решение от 18 юни 2009 г. тази инстанция уважава жалбата и връща делото на Curte de Apel за ново разглеждане. Освен това Касационният съд постановява г-н Radu да бъде пуснат на свобода, като налага определени ограничения на правото му на придвижване, включващи забрана да напуска общината, в която пребивава, без предварителното разрешение на съда. |
23. |
На 22 февруари 2011 г. делото отново е вписано в регистъра на Curte de Apel. Пред този съд г-н Radu привежда три основни довода в подкрепа на поддържаната в жалбата му позиция, че въпросните заповеди не трябва да бъдат приведени в изпълнение. На първо място, той твърди, че към датата на приемане на рамковото решение в Учредителните договори на Европейския съюз не са били изрично включени като правни норми нито Конвенцията, нито Хартата. Това положение се различава от положението съгласно консолидираната редакция на Договора за ЕС, която влиза в сила на 1 декември 2009 г. с Договора от Лисабон. Поради това рамковото решение трябва да бъде тълкувано и прилагано в съответствие с Хартата и Конвенцията. На второ място, г-н Radu твърди, че е налице непоследователност в процедурите по прилагане на решението от страна на държавите членки, и привлича вниманието към изискването за реципрочност в изпълнението на заповедите за арест както от издаващата, така и от изпълняващата държава членка. На трето място, той твърди, че изпълняващата държава е задължена да провери дали издаващата държава е спазила правата и гаранциите, прогласени от Хартата и Конвенцията. Неспазването им от тази държава би представлявало основание да се откаже изпълнението на въпросните европейски заповеди за арест. |
24. |
При тези условия Curte de Apel Constanţa решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:
|
25. |
Писмени становища представят Ministerul Public, Parchetul de pe lângă Curte de Apel Constanţa (прокуратура към Curte de Apel Constanţa), чешкото, германското, литовското, австрийското, полското и румънското правителство, както и правителството на Обединеното кралство и Европейската комисия. Защитникът на г-н Radu, германското и румънското правителство, както и Европейската комисия представят устни становища в проведеното на 10 юли 2012 г. съдебно заседание и отговарят на поставените от Съда въпроси. |
Анализ
Предварителни бележки
Допустимост
26. |
Повдигнати са редица възражения относно допустимостта на преюдициалното запитване. Всички представили становища страни споделят мнението, че шестият въпрос, с който от Съда се иска да тълкува разпоредбите на националното право и който ще разгледам по-нататък ( 7 ), е недопустим. Германското правителство повдига възражение за частична недопустимост, докато австрийското, румънското правителство и Комисията намират преюдициалното запитване за недопустимо в неговата цялост. Чешкото, литовското и полското правителство, както и правителството на Обединеното кралство не изразяват други възражения по допустимостта. |
27. |
В повдигнатите възражения по същество се твърди, че преюдициалното запитване е недостатъчно подробно и твърде хипотетично, което възпрепятства Съда да предостави полезен отговор на националната юрисдикция. |
28. |
Преюдициалното запитване безспорно е формулирано лаконично в частта, в която се представят фактите по спора в главното производство, и по-специално причините, обусловили поставените от националната юрисдикция въпроси. |
29. |
Съгласно практика на Съда обаче „при разпределяне на правораздавателните правомощия между националните юрисдикции и Съда в съответствие с член [267 ДФЕС], националният съд, който единствен е пряко запознат с обстоятелствата по делото и с доводите на страните и който трябва да поеме отговорността за съдебното решаване на спора, поради това че познава делото в неговата цялост, е в състояние най-добре да прецени релевантността на правните въпроси, възникнали във връзка с висящия пред него спор, както и дали е необходимо преюдициално заключение, за да постанови решението си“ ( 8 ). Освен това Съдът е постановил, че когато преюдициалните въпроси се отнасят до тълкуването на разпоредба от правото на Съюза, „той по принцип е длъжен да се произнесе“ ( 9 ). |
30. |
Струва ми се, че случаят е такъв в настоящото производство. Националната юрисдикция ясно посочва в своето преюдициално запитване, че отговорите на поставените въпроси са от съществено значение за решаването на спора, с който е сезирана. Ако преюдициалното запитване бе формулирано така, че явно да изключва възможността правителствата на държавите членки и институциите да представят становища, само по себе си това съображение не би било определящо ( 10 ). Настоящият случай обаче не е такъв. Не по-малко от седем правителства, както и прокуратурата и Комисията внасят становища. С много малко изключения всички те успяват да предложат полезни становища по въпросите на националната юрисдикция. |
31. |
Обявяването на преюдициалното запитване по настоящото дело за недопустимо не би било от полза. Предвид това, с изключение на становищата относно шестия въпрос, смятам, че възраженията следва да бъдат отхвърлени. |
Компетентност на Съда
32. |
Румъния е направила декларация на основание предишния член 35, параграф 2 ЕС, с която е приела компетентността на Съда да дава преюдициални заключения в съответствие с разпоредбите, предвидени в предишния член 35, параграф 3, буква б) ЕС ( 11 ). Съгласно член 10, параграф 1 от Протокол № 36 относно преходните разпоредби, приложен към Договора за функционирането на ЕС, правомощията на Съда съгласно предишния дял VI от Договора за ЕС, включително когато са били приети на основание на предишния член 35, параграф 2 ЕС, остават същите по отношение на актовете на Съюза, приети преди влизането в сила на Договора от Лисабон ( 12 ). При това положение Съдът е компетентен да се произнесе по поставените от националната юрисдикция въпроси. |
Рамковото решение
33. |
Преди да премина към въпросите по същество, следва да разгледам контекста, в който е изготвено рамковото решение, и преследваните от него цели. |
34. |
Решението трябва да се възприема в контекста на целта за превръщане на Съюза в пространство на свобода, сигурност и правосъдие. Предвид това с него се въвежда система на свободно движение на съдебни решения по наказателни дела, обхващащи едновременно предварителни и окончателни решения. Тази система придобива практическо измерение под формата на европейската заповед за арест. Със заповедта се прилага принципът за взаимно признаване, който Европейският съвет определя в своите заключения от Тампере като „крайъгълния камък“ на съдебното сътрудничество ( 13 ). За да бъде ефективен, този принцип изисква високо равнище на доверие между държавите членки ( 14 ). |
35. |
Основна цел на въведения от рамковото решение нов режим е премахването на забавянията, присъщи на дотогавашната система за екстрадиция ( 15 ). По всичко личи, че тази цел е реализирана на практика. В доклада си от 2011 г. относно прилагането на решението ( 16 ) Комисията отбелязва, че средната продължителност на екстрадицията е била в порядъка на една година. При системата на европейската заповед за арест средният период за изпълнение е намален на 14 до 17 дни в случаите, когато издирваното лице даде съгласие за своето предаване. При липсата на съгласие периодът е 48 дни. |
36. |
Макар задълженията, наложени на държавите членки по силата на рамковото решение, да се отнасят до въпроси, които са преди всичко процесуални, това не означава, че законодателят не е взел предвид основните права и правата на човека при приемането на рамковото решение. Напротив, това е направено по редица начини. |
37. |
На първо място, законодателят включва в решението изрични препратки към тези права. Това например ясно личи от съображения 10, 12 и 13. В по-широк план член 1, параграф 3 конкретно предвижда, че решението няма действие по отношение на изменение на задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в настоящия член 6 ДЕС. Към този въпрос ще се върна по-нататък ( 17 ). |
38. |
На второ място, високото равнище на взаимно доверие между държавите членки, посочено в съображение 10, предполага, че всяка държава членка ще зачита както правата, гарантирани от Конвенцията, така и основните права, които са част от общите за държавите членки конституционни традиции. След влизането в сила на Договора от Лисабон на 1 декември 2009 г. понастоящем е необходимо да добавим и Хартата — доколкото тя не е имала вече своята роля преди това. |
39. |
На трето място, рамковото решение съдържа редица разпоредби, насочени към защитата на основните права на издирваното лице. Тъй като вече ги обобщих в точка 11 по-горе, няма да ги повтарям отново, а само ще посоча правото на изслушване, изрично предвидено в случаите, когато издирваното лице не даде съгласие за своето предаване (член 14) и когато европейската заповед за арест е издадена с цел осъществяване на наказателно производство (член 18). |
40. |
Що се отнася до целите на рамковото решение, би било погрешно въведената чрез него система да се възприема като предназначена единствено да облагодетелства административните органи на държавите членки. С въвеждането на процедура, създадена така, че да бъде по-ефикасна и ефективна от предходната, законодателят е искал да подобри и защитата, от която могат да се ползват жертвите на престъпления, като осигури по-бързо и по-резултатно подвеждане под отговорност на извършителите. |
41. |
Макар резултатите от усилията на държавите членки да спазват задълженията си в областта на защитата на правата на човека да са похвални, те не са безукорни. Не може да се предположи, че само защото се иска предаване на издирваното лице от друга държава членка, човешките му права ще бъдат автоматично гарантирани при пристигането му там ( 18 ). Може обаче да има презумпция за изпълнение на задълженията, която да е оборима единствено при представянето на възможно най-недвусмислените доказателства. Доказателствата трябва да бъдат конкретни — допускания от общ характер, независимо колко добре са обосновани, не биха били достатъчни. |
Първи въпрос
42. |
С първия си въпрос националната юрисдикция иска да се установи дали разпоредбите на Хартата и на Конвенцията представляват разпоредби на първичното право на Съюза. |
43. |
Ще започна с положението от момента на влизане в сила на Договора от Лисабон. |
44. |
По силата на член 6, параграф 1 ДЕС Хартата има същата юридическа сила като Договорите и следователно понастоящем тя е част от първичното право на Съюза. |
45. |
Разпоредбите на Конвенцията също са прогласени в Договора от Лисабон. Член 6, параграф 3 ДЕС предвижда, че основните права, както са гарантирани от Конвенцията и както произтичат от общите конституционни традиции на държавите членки, са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. |
46. |
От това следва, че при тълкуването и прилагането на правото на ЕС не само Съюзът и институциите му, но и държавите членки ще бъдат обвързани от Хартата и Конвенцията ( 19 ). |
47. |
Само по себе си това обстоятелство е достатъчно в отговор на първия въпрос, поставен от националната юрисдикция. От преюдициалното запитване става ясно обаче, че спорът пред тази юрисдикция е малко по-широк, доколкото г-н Radu, изглежда, твърди, че влизането в сила на Договора от Лисабон поражда съществена промяна в начина, по който основните права и принципи следва да се прилагат в Съюза ( 20 ). Следователно, за да се даде полезен отговор на въпроса на националната юрисдикция, е нужно да се разгледа положението преди 1 декември 2009 г. |
48. |
Макар Хартата да е прогласена тържествено в Ница на 7 декември 2000 г., решението за точния ѝ правен статут е отложено. Вследствие на това тя не е включена в никой от Договорите, а на разпоредбите ѝ не е вменена правна сила по никакъв друг начин. Въпреки това Хартата бързо започва да се възприема като меродавен каталог на основните права, тъй като утвърждава общите принципи, присъщи на правовата държава, които са общи за конституционните традиции на държавите членки. Съдът често се ръководи от разпоредбите на Хартата при постановяването на решения ( 21 ). В резултат Хартата придобива статута на „soft law“ [акт с незадължителна юридическа сила] — тоест, въпреки че разпоредбите ѝ не са пряко приложими като част от правото на ЕС, те все пак могат да породят (в много случаи широко) правно действие в рамките на Съюза. |
49. |
Ролята на Конвенцията в правото на Съюза има много по-дълбоки корени. Още през 1969 г. в своето Решение по дело Stauder ( 22 ) Съдът постановява, че „основните права на човека [се] съдържат в общите принципи на общностното право, за чието спазване следи Съдът“. Тази първоначална съдебна практика се прилага и развива и до днес в основополагащи решения, като тези по дело Internationale Handelsgesellschaft ( 23 ) и по дело Nold ( 24 ). В Решение по дело Kadi и Al Barakaat International Foundation/Съвет и Комисия Съдът категорично посочва, че„Общността не може да допуска мерки, които са несъвместими със спазването на […] права[та на човека]“ ( 25 ). Като се позовава конкретно на Конвенцията, в Решение по дело Der Grüne Punkt Съдът определя правото на справедлив съдебен процес, предоставено от член 6, параграф 1 от Конвенцията, като „общ принцип на общностното право“ ( 26 ). |
50. |
Предвид това може ли да се твърди, че влизането в сила на Договора от Лисабон променя правото на Съюза в съществена степен? |
51. |
Според мен не може. Струва ми се, че член 6, параграфи 1 и 3 ДЕС представлява единствено „кодификация“ на вече установеното положение, както е формулирано в становището на Обединеното кралство. С други думи, посочената разпоредба изразява политическата воля нормите, които тя цели да провъзгласи и защити, да придобият по-видимо изражение. Тя по никакъв начин не представляват радикална промяна. По тази причина според мен доводът, че рамковото решение следва да се тълкува по различен начин с влизането на тази разпоредба в сила, е обречен на неуспех ( 27 ). |
52. |
Предвид гореизложеното в отговор на първия въпрос трябва да се посочи, че разпоредбите на Хартата, включително членове 6, 48 и 52 от нея, са част от първичното право на Съюза. Основните права, гарантирани от Конвенцията, включително правата, предвидени в член 5, параграфи 1, 3 и 4 и в член 6, параграфи 2 и 3 от нея, представляват общи принципи на правото на Съюза. |
Втори и трети въпрос
53. |
С тези въпроси, които е най-уместно да бъдат разгледани заедно, националната юрисдикция по същество иска да се установи дали лишаването от свобода и принудителното предаване на издирваното лице, които предвижда процедурата за изпълнение на европейската заповед за арест, представляват намеса в правото на свобода на лицето и дали тази намеса трябва да отговаря на изискването за необходимост и за пропорционалност, за да бъде разрешена от член 5, параграф 1 от Конвенцията и от член 6 от Хартата ( 28 ). |
54. |
Всеки има право на свобода. Това следва неоспоримо от член 5 от Конвенцията и от член 6 от Хартата. Въпросът е дали лишаването от това право може да бъде обосновано. В настоящото производство европейската заповед за арест трябва да се разглежда в своя контекст. Нейната цел е да гарантира, че лицата, по отношение на които се издава заповед, ще се намират физически в издаващата държава членка, за да бъдат изправени пред съд или съответно да изтърпят наказание лишаване от свобода. Според мен тази цел е очевидно необходима в интерес на обществото. |
55. |
В това отношение член 5 от Конвенцията изрично предвижда редица обстоятелства, при които дадено лице може да бъде законосъобразно лишено от свобода. Те включват задържане по силата на постановена от компетентен съд присъда (буква а) и арест или задържане по-конкретно при подозрение за извършване на престъпление (буква c). Буква f) е от особена релевантност за настоящия анализ, тъй като тя определя правото на свобода в случаите на законен арест или лишаване от свобода на лице по-конкретно с цел екстрадиция (междудържавната процедура, заменена с европейската заповед за арест). |
56. |
Основният въпрос е дали задържането по силата на заповед е пропорционална мярка. Във връзка с член 5, параграф 1, буква f) от Конвенцията Европейският съд по правата на човека (наричан по-нататък „Съдът по правата на човека“) изтъква, че „тази разпоредба не изисква задържането на лице, срещу което се предприемат действия с цел екстрадиция, да е обосновано признато за необходимо, например за предотвратяването на престъпление или на укриване. В тази връзка член 5, параграф 1, буква f) предвижда различно равнище на защита в сравнение с член 5, параграф 1, буква c) — съгласно буква f) се изисква единствено да „се предприемат действия за […] депортиране или екстрадиция“. Следователно за целите на член 5, параграф 1, буква f) е без значение дали съответното решение за експулсиране може да бъде обосновано съгласно националното право или това по Конвенцията […]“ ( 29 ). |
57. |
Би било неправилно обаче тази част от съдебната практика, отнасяща се до Конвенцията, да се тълкува в смисъл, че всяко задържане съгласно член 5, параграф 1, буква f) винаги ще бъде законосъобразно, стига да е извършено с цел депортиране или екстрадиция. Съдът по правата на човека постановява и че „всяко лишаване от свобода съгласно второ предложение от член 5, параграф 1, буква f) ще бъде обосновано […] само доколкото е даден ход на процедура за депортиране или екстрадиция[ ( 30 )]. Ако процедурата не се изпълнява добросъвестно, задържането престава да бъде допустимо съгласно член 5, параграф 1, буква f) […]. Лишаването от свобода трябва също да бъде „законосъобразно“. Когато се разглежда „законосъобразността“ на задържането, включително въпросът дали се прилагат „процедури, предвидени от закона“, Конвенцията по същество препраща към националното право и вменява задължението да се спазват националните материалноправни и процесуалноправни норми. Спазването на националното право обаче не е достатъчно: член 5, параграф 1 изисква още лишаването от свобода да не се отклонява от целта да се осигури защита на лицето срещу произвол. Следва да се посочи основният принцип, че никое произволно извършено задържане не може да бъде съвместимо с член 5, параграф 1, а понятието за произвол в член 5, параграф 1 не се ограничава до неспазването на националното право, поради което лишаването от свобода може да е законосъобразно от гледна точка на националното законодателство, но едновременно с това да е произволно извършено и следователно да противоречи на Конвенцията […]. За да не бъде окачествено като „произволно“, задържането съгласно член 5, параграф 1, буква f) трябва да бъде извършено добросъвестно; то трябва да бъде тясно свързано с основанието за задържане, на което се позовават [националните органи]; мястото и условията на задържане трябва да бъдат подходящи; продължителността на задържането не трябва да надвишава разумния срок, необходим за постигане на преследваната цел […]“ ( 31 ). |
58. |
С цел изчерпателност следва да се позова не само на член 5, параграф 1 от Конвенцията, но и на съответстващата му разпоредба от Хартата — член 6. Тази разпоредба не съдържа еквивалент на член 5, параграф 1, буква f) от Конвенцията. Член 52, параграф 3 от Хартата обаче ясно посочва, че когато тя съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от Конвенцията, техният смисъл и обхват са същите като дадените им в Конвенцията. Следователно член 5, параграф 1, буква f) се прилага по подразбиране. |
59. |
От това следва, че когато привеждат в действие член 12 от рамковото решение, компетентните органи трябва да имат предвид принципите, посочени в точка 57 по-горе. Прилагането им ще зависи от нуждите в конкретния случай, а регламентирането на строги и неизменни правила няма да е възможно. |
60. |
Бих направила обаче допълнително уточнение. Както Комисията отбелязва в своя доклад от 2011 г., една от критиките към начина, по който държавите членки прилагат рамковото решение, е свързана с това, че доверието в прилагането му е подкопано от системното издаване на европейски заповеди за арест за предаването на лица, издирвани често във връзка с особено незначителни престъпления, които не са достатъчно тежки, за да оправдаят мерките и сътрудничеството, които се изискват за изпълнението на такива заповеди за арест. Комисията констатира наличието на непропорционален ефект върху свободата на издирваното лице, когато европейските заповеди за арест се издават в случаи, при които (предварителното) задържане би било неуместно при други обстоятелства ( 32 ). |
61. |
Съгласна съм с това. |
62. |
С оглед на гореизложеното на втория и третия въпрос следва да се отговори, че лишаването от свобода и принудителното предаване на издирваното лице, които предвижда процедурата за изпълнение на европейската заповед за арест, представляват намеса в правото на свобода на лицето за целите на член 5 от Конвенцията и на член 6 от Хартата. В обичайния случай тази намеса ще бъде обоснована като „необходима в едно демократично общество“ по силата на член 5, параграф 1, буква f) от Конвенцията. Независимо от това задържането съгласно тази разпоредба не трябва да бъде произволно. За да се избегне това, задържането трябва да бъде извършено добросъвестно; то трябва да бъде тясно свързано с основанието за задържане, на което се позовава изпълняващият съдебен орган; мястото и условията на задържане трябва да бъдат подходящи; продължителността на задържането не трябва да надвишава разумния срок, необходим за постигане на преследваната цел (с което ще се удовлетворят условията за проверка на пропорционалността). Член 6 от Хартата следва да се тълкува по същия начин като член 5, параграф 1 от Конвенцията. |
Четвърти въпрос
63. |
С четвъртия си въпрос националната юрисдикция в действителност иска да се установи дали изпълняващата държава членка може да откаже да изпълни европейска заповед за арест, когато това би довело до нарушаване или до риск от нарушаване на правата на издирваното лице, установени в членове 5 и 6 от Конвенцията или в членове 6, 48 и 52 от Хартата. |
64. |
За разлика от втория и третия въпрос, с които от Съда е поискано да разгледа обстоятелствата, свързани със задържането на издирвано лице в периода между връчването на европейска заповед за арест и предаването му на издаващата държава членка, четвъртият въпрос има по-широка проблематика. Може ли компетентният съдебен орган в изпълняващата държава членка изобщо да откаже да изпълни заповед за арест, когато става въпрос за нарушения на човешките права на издирваното лице? |
65. |
Този въпрос е поставен с оглед на посочените разпоредби, съдържащи се в членове 5 и 6 от Конвенцията и в член 6 от Хартата. В съдебното заседание защитникът на г-н Radu изтъква, че неговият клиент „не е бил уведомен за повдигнатите срещу него обвинения, нито е бил призован в тази връзка, и се е оказал в положение на абсолютна невъзможност да се защити“. Тъй като невъзможността за надлежна защита поражда също, поне потенциално, въпроси в контекста на член 6, параграф 1 от Конвенцията и на член 47 от Хартата, от съображения за изчерпателност те следва да бъдат включени в моя анализ. |
66. |
При бегъл прочит на рамковото решение би могло да се заключи, че подобни нарушения (независимо от техните последици във времето) не следва да се вземат предвид. В членове 3 и 4 са изброени обстоятелствата, при които съдебният орган на изпълняващата държава членка трябва (член 3) или може (член 4) да откаже изпълнението на европейска заповед за арест. Никоя от тези разпоредби не се позовава на въпроси във връзка с правата на човека като основание за такъв отказ. Съдът е постановил, че посочените в тези членове основания са изчерпателно изброени ( 33 ). |
67. |
До същото заключение би могло да се достигне, като се изхожда от целите на решението. Въведената с него система за предаване е основана на принципите на взаимно признаване ( 34 ) и на високо равнище на взаимно доверие между държавите членки ( 35 ) и цели да намали забавянията, присъщи на предходната процедура за екстрадиция ( 36 ). |
68. |
Съдът — несъмнено с оглед на това съображение —постановява, че „[п]ринципът на взаимно признаване, който е в основата на текста на Рамковото решение, предполага, по силата на член 1, параграф 2 от последното, че държавите членки по принцип са длъжни да изпълнят европейската заповед за арест“ ( 37 ).Това няма как да не е така, защото в противен случай би съществувал риск основополагащите цели на решението да бъдат сериозно застрашени. |
69. |
Според мен обаче нито формулировката на рамковото решение, нито съдебната практика подкрепят тясно тълкуване, изключващо изцяло съображенията, свързани с правата на човека. |
70. |
Член 1, параграф 3 от рамковото решение ясно предвижда, че то не засяга задължението за спазване на основните права и основните правни принципи, залегнали в член 6 ЕС (понастоящем, след изменението член 6 ДЕС). Според мен от това следва, че задължението за спазване на тези права и принципи прониква в цялото рамковото решение. Подразбира се, че тези права може да бъдат взети предвид при обосноваването на решение за неизпълнение на заповед за арест. Тълкуването по друг начин на член 1, параграф 3 би довело до обезсмислянето му или евентуално до свеждането му до изтънчена баналност. |
71. |
Тази позиция е застъпена в редица заключения на генерални адвокати на Съда, свързани с тълкуването на рамковото решение. Ще се позова по-специално на заключението на генералния адвокат Cruz Villalón по дело I.B. ( 38 ), в което той посочва: „[…] считам, че тълкуването на съдържанието и целите на Рамковото решение трябва да отчете всички преследвани от този акт цели. Макар да е вярно, че взаимното признаване е средство за укрепване на пространството на сигурност, свобода и правосъдие, в не по-малка степен е сигурно, че защитата на основните права и свободи е приоритет, обосноваващ съществуването и развитието на това пространство. Рамковото решение посочва това многократно в своите съображения 10, 12, 13 и 14, както и в член 1, параграф 3. […]“ ( 39 ). |
72. |
Съгласна съм с това. |
73. |
Според мен е ясно, че съдебните органи на изпълняваща държава членка са длъжни да вземат предвид основните права, установени в Конвенцията и в Хартата, когато преценяват дали да изпълнят европейска заповед за арест. В такъв случай кога те трябва да откажат издаването на заповед за предаване и с какви фактори следва да се съобразят при вземането на такова решение? |
74. |
От практиката на Съда по правата на човека следва, че не всяко нарушение на Конвенцията е основание за отказ да се изпълни заповед за екстрадиция ( 40 ). В Решение по дело Dzhaksybergenov с/у Украйна например този съд постановява, че „позоваването на общ проблем относно спазването на правата на човека в дадена страна само по себе си не може да служи като основание да се откаже екстрадиция“ ( 41 ). |
75. |
В Решение по дело Soering с/у Обединеното кралство ( 42 ) този съд уточнява във връзка с член 3 от Конвенцията ( 43 ), че „решението на договаряща държава да екстрадира бежанец може да повдигне въпрос по член 3 и по този начин да ангажира отговорността на тази държава съгласно Конвенцията, когато има сериозни и потвърдени основания да се смята, че ако бъде екстрадирано, засегнатото лице би било изложено на реална опасност от изтезания, нечовешко или унизително отношение или наказание в страната, отправила искане за предаване“ ( 44 ). Що се отнася до член 6, съдът констатира следното: „правото на справедлив съдебен процес в наказателно производство, гарантирано от член 6, заема видно място в демократичното общество […]. Съдът не изключва възможността по изключение да възникне проблем в контекста на член 6 […] от решение за екстрадиция, когато бежанецът е получил или има риск да получи явен отказ от справедлив съдебен процес в страната, отправила искане за предаване“ ( 45 ). |
76. |
Макар да не съществуват изцяло еквивалентни изводи в практиката на Съда относно рамковото решение, въпроси от подобно естество се разглеждат в Решение по дело N.S. и др. ( 46 ), в което Съдът разглежда действието на член 4 от Хартата ( 47 ) по отношение на задълженията на националните органи съгласно по-специално Регламент № 343/2003 ( 48 ). Подобно на рамковото решение, този акт регламентира реда за придвижването на хора (в конкретния случай търсещи убежище лица) от една държава членка в друга в съответствие с конкретно определени процедури и срокове. Съдът постановява, че „[…] не може да се приеме, че всяко нарушение на някое основно право от страна на компетентната държава членка [в която търсещият убежище следва да бъде предаден съгласно разпоредбите на регламента,] би се отразило на задълженията на останалите държави членки да спазват разпоредбите на [регламента]“. Ако нормите следваше да бъдат заложени на толкова ниско равнище, целите на правната уредба биха били застрашени. Съдът уточнява още, че „за да може Съюзът и неговите държави членки да изпълнят задълженията си за защита на основните права на търсещите убежище лица, държавите членки, включително националните юрисдикции, са длъжни да не прехвърлят търсещото убежище лице в „компетентната държава членка“ по смисъла на Регламент № 343/2003, когато не може да не им е известно, че системните недостатъци на процедурата за предоставяне на убежище и на условията за приемане на търсещи убежище лица в тази държава членка съставляват сериозни и потвърдени основания да се смята, че [търсещият убежище] би бил изложен на реална опасност от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата“ ( 49 ). |
77. |
В обобщение, и двете юрисдикции приемат, че основните права може да се отразят на законното задължение на държава членка да предаде лице на друга държава. Що се отнася до член 3 от Конвенцията и до съответните разпоредби, предвидени в член 4 от Хартата, тези юрисдикции намират, че критерият за проверка следва да бъде дали са налице „сериозни и потвърдени основания да се смята“, че съществува „реална опасност“ от нарушаване на съответната разпоредба в държавата, на която въпросното лице по правило би следвало да бъде предадено. В контекста на член 6 Съдът по правата на човека е постановил, че задължението за предаване ще бъде засегнато само „по изключение“ и когато въпросното лице „е получило или има риск да получи явен отказ“ да бъдат зачетени правата му съгласно Конвенцията. Съдът, от своя страна, не се е произнасял във връзка с членове 47 и 48 от Хартата. |
78. |
Що се отнася до тежестта на доказване на жалбоподателя, Съдът по правата на човека е постановил, че когато преценява дали съществува риск, съдът трябва да прилага строги критерии, а жалбоподателят е този, който трябва да представи необходимите доказателства ( 50 ). Във връзка с изискванията за степента на доказване, необходима за обосноваването на отказ за предаване, в Решение по дело Garabayev с/у Русия ( 51 ) Съдът по правата на човека приема, че „при преценката на доказателствата, въз основа на които да определи дали е извършено нарушение на член 3, съдът приема като необходима степен на доказване „извън всякакво основателно съмнение“, но добавя, че доказателствата може да произтичат от съвкупност от достатъчно убедителни, ясни и съгласувани предположения или от подобни необорени фактически презумпции. В тази връзка следва да се вземе предвид поведението на страните при събирането на доказателства […]“ ( 52 ). Макар това твърдение да е изтъкнато в контекста на член 3 от Конвенцията, не може да става въпрос за налагането на по-висока степен на доказване във връзка с член 6 поради самия факт, че не съществува такава по-висока степен. |
79. |
Трябва ли Съдът да приеме критериите за проверка, определени от Съда по правата на човека? |
80. |
Винаги когато се разглежда съдебната практика на Съда по правата на човека, трябва винаги да се има предвид, че съгласно член 52, параграф 3 от Хартата правото на Съюза може да предоставя по-широка защита от регламентираната в Конвенцията. |
81. |
Не ми е трудно да приема, че изпълняваща държава членка следва само по изключение да отказва да предаде издирвано лице съгласно рамковото решение. Ясно е, че би било изцяло в противоречие с целта на решението, ако съществуваше възможност да се изтъкват „рутинни“ според мен искания въз основа на въображаеми нарушения на правата на човека. Следва да се имат предвид и съществуващите интереси на жертвите на престъпления, които желаят извършителите да бъдат подведени под отговорност ( 53 ). |
82. |
От това ясно следва, че критериите за отказ трябва да бъдат строги. Не съм съгласна обаче с практиката на Съда по правата на човека в две отношения. Първо, не мисля, че мога да препоръчам на Съда да приеме критерия, че нарушението трябва да е „очевидно“. Това понятие ми се струва твърде неясно, за да може да се тълкува последователно в целия Съюз. Твърди се, че нарушението трябва да е толкова съществено, че да е равнозначно на пълен отказ или обезсилване на правото на справедлив съдебен процес ( 54 ). |
83. |
Дори ако допуснем, че този критерий може винаги да бъде ясно разбран, той все пак ми изглежда прекалено строг. Тълкуван еднозначно, той би изисквал съдебният процес да бъде несправедлив във всеки един негов аспект. Но процес, който е само отчасти справедлив, не може да гарантира, че е въздадена справедливост. Според мен като подходящ критерий по-скоро трябва да се посочи наличието на такъв недостатък или недостатъци в съдебния процес, унищожаващ/и из основи справедливостта му ( 55 ). |
84. |
Второ, по отношение на степента на доказване, според мен не е правилно да се изисква установяване на потенциалното нарушение „извън всякакво основателно съмнение“. Тази степен може да е подходяща (и се използва в някои юрисдикции) за установяване на тежестта на доказване, която трябва да се наложи върху прокурорските служби в наказателните производства. Тя гарантира, че рискът обвиняемият да бъде погрешно осъден, е сведен до минимум, доколкото това въобще е възможно. В случая обаче този аспект според мен не е от значение. Освен това при тази степен на доказване съществува риск засегнатото лице, което може да е без средства и принудено да разчита на помощта на държавата за защита на правата си, на практика да не може да се справи с тежестта на доказване. |
85. |
Също така обаче е необходимо нещо много повече от твърдения за потенциално отклонение от нормите. Ако компетентната да вземе решение инстанция смята да не изпълни европейска заповед за арест, с мотива че е налице реална опасност от нарушаване на правата на издирваното лице, смътните ѝ съмнения няма да бъдат достатъчно основание за това. Като подходящ критерий предлагам издирваното лице да бъде задължено да убеди компетентната да вземе решение инстанция, че неговите възражения срещу предаването му са по същество основателни ( 56 ). |
86. |
В представения по-горе анализ се фокусирах върху последиците, които може да има бъдещото нарушаване на основните права на дадено лице върху решението за предаването на лицето на друга държава членка. Именно в тази област можем да открием най-релевантните изводи на Съда по правата на човека и на Съда. Сега ще разгледам последиците на извършено минало нарушение. |
87. |
Струва ми се, че и в тази част на анализа фокусът остава в същата посока. |
88. |
Първо, нарушения, които може да бъдат поправени, не обосновават отказ за предаване на издирваното лице на държавата членка „нарушител“. Подобни нарушения не могат да имат по-голяма тежест от целите за бързо и ефективно правораздаване, насърчавано с рамковото решение. Съдът по правата на човека многократно е постановявал, че за да се прецени наличието на нарушение на член 6 от Конвенцията, следва да се установи „дали производството, разглеждано в своята цялост […], е било справедливо“ ( 57 ). Естествено нищо не може да попречи на съответното лице да предяви иск за поправяне на вреди по отношение на нарушението съгласно релевантните принципи на правото на ЕС или на националната правна уредба или евентуално съгласно член 41 от Конвенцията. |
89. |
От това следва, че само нарушения, унищожаващи из основи справедливостта на съдебния процес (критерият, посочен в точка 83 по-горе), може да бъдат релевантни. За да бъде изпълнено това обаче в контекста на минало нарушение, трябва да се докаже, че ако последиците му са изчерпани, то само по себе си ще е такова, че не е възможен справедлив процес, или че ако миналите му последици продължават да пораждат действие, то ще доведе до същия резултат. |
90. |
За онагледяване на това съждение ще дам два примера. В първия пример издирвано лице е обвинено в убийство в издаващата държава членка. Издава се европейска заповед за арест, с която се цели предаването му там от изпълняващата държава членка. Преди това обаче компетентните органи на издаващата държава членка са наредили да се унищожат доказателства (ДНК проби от починалото лице), които според издирваното лице са били от решаващо значение за установяване на неговата невинност. Чрез защитника си издирваното лице представя доводи в издаващата държава членка, че пробите трябва да бъдат съхранени, за да послужат като доказателство в процеса срещу него. Няма никакво съмнение, че решението за унищожаване е взето неправилно в нарушение на човешките права на издирваното лице. Няма други конкретни доказателства, които да удостоверят неговата невинност. В този случай ми се струва, че няма почти никакво съмнение, че изпълняващите съдебни органи трябва да откажат изпълнението на заповедта. Във втория пример обстоятелствата са същите с изключение на това, че твърдяното нарушение на член 6 се свежда до липсата на уведомяване на издирваното лице за предстоящо наказателно производство срещу него. Това нарушение може да бъде поправено и не следва да се използва като основание за отказ на изпълнението на заповедта за арест. |
91. |
Наблюдава се тенденция в повечето случаи твърдените нарушения да бъдат по-малко ясни от двата крайни примера, които описах. Така е. Не смятам да навлизам в повече подробности в тази насока, тъй като ми се струва, че по основните въпроси следва да се произнесат националните юрисдикции във всеки отделен случай. Не е възможно да се установят строги и неизменни правила по въпроса. |
92. |
За да се отговори изчерпателно на поставения от националната юрисдикция въпрос, трябва да се разгледат и член 5 от Конвенцията и член 6 от Хартата. В това отношение ми е трудно да приема, че нарушение, извършено преди предаването на издирваното лице на издаващата държава членка, не би подлежало на поправяне. Тази възможност, най-малкото като теоретична, не може да се изключи изцяло, въпреки че Съдът не е сезиран по този въпрос. В общи линии ми се струва, че са приложими същите принципи като онези, които се прилагат спрямо член 6 от Конвенцията. |
93. |
В настоящият случай именно националната юрисдикция е компетентна да определи, като прилага посочените по-горе принципи, дали твърдените от г-н Radu нарушения на основните права са достатъчно основание да се откаже изпълнението на европейските заповеди за арест, които са предмет на разглеждане в главното производство. |
94. |
В съдебното заседание защитникът на г-н Radu споменава възможността в главното производство да са поставени под въпрос процесуалните аспекти, водещи до издаването на европейска заповед за арест. По съображения за систематичност бих изтъкнала следните съображения в този контекст. |
95. |
Първо, изпълняващият съдебен орган може да откаже да изпълни европейска заповед за арест не само когато става въпрос за съществени нарушения на правата на човека или за някой от случаите, при които изпълнението на такава заповед не се допуска или може да бъде отказано съгласно член 3 или съответно член 4 от рамковото решение. Отказ е възможен и в случай че е налице доказано нарушение на основно процесуално изискване по отношение на издаването на заповедта. Ако например е ясно установено, че европейската заповед за арест не съдържа надлежни доказателства за национална заповед за задържане, изисквани съгласно член 8, параграф 1, буква в) от решението (например защото националната заповед е нищожна от процесуална гледна точка съгласно правото на издаващата държава членка), по мое мнение заповедта не трябва да се изпълни. Процесуалните права, от които издирваните лица могат да се ползват по силата на членове 11—23 от рамковото решение, осигуряват предостатъчно възможности за привеждането на подобни доводи преди изпълнението на съответната заповед. |
96. |
Второ, рамковото решение няма за цел да хармонизира или сближи законодателствата на държавите членки по отношение на причините за връчване на заповед за арест — и на водещите до това процедури — на лице, заподозряно или осъдено за извършването на престъпление. Установеният в решението принцип на взаимно доверие задължително предполага всяка държава членка да признава наказателното право на останалите ( 58 ). |
97. |
Предвид гореизложеното в отговор на четвъртия въпрос следва да се посочи, че компетентният съдебен орган на държавата, изпълняваща европейска заповед за арест, може да отхвърли искането за предаване, без да наруши задълженията, установени в Учредителните договори и в другите разпоредби на общностното право, в случаите, когато е доказано, че човешките права на лицето, чието предаване се иска, са били нарушени или ще бъдат нарушени в хода на процедурата за предаване или в резултат от нея. Такъв отказ обаче ще бъде допустим само при изключителни обстоятелства. В случаи, които се отнасят до членове 5 и 6 от Конвенцията и/или членове 6, 47 и 48 от Хартата, съответното нарушение трябва да бъде такова, че да унищожава из основи справедливостта на процеса. Лицето, което твърди, че е извършено нарушение, трябва да убеди компетентната да вземе решение инстанция, че възраженията му са по същество основателни. Минали нарушения, които може да бъдат поправени, не са основание за подобно възражение. |
Пети въпрос
98. |
С този въпрос националната юрисдикция иска да се установи дали изпълняваща държава членка може да откаже изпълнението на европейска заповед за арест поради липсващо или неправилно транспониране на рамковото решение от страна на издаващата държава членка. |
99. |
В това отношение съгласно установената практика на Съда не съществува възможност държава членка да обоснове своя отказ да изпълни правото на Съюза, като се позовава на твърдян отказ от страна на друга държава членка да изпълни същите или подобни задължения ( 59 ). |
100. |
Това означава, че на петия въпрос явно трябва да се отговори отрицателно. |
101. |
Трябва ли да се придадат нюанси на това становище с оглед на акцента, който националната юрисдикция поставя върху въпроса за реципрочността? Този аспект, изглежда, е застъпен в главното производство ( 60 ), доколкото се твърди от името на г-н Radu, че германското право не осигурява надлежното изпълнение на рамковото решение. |
102. |
Вярно е, че през 2005 г. германският Конституционен съд постановява, че транспониращият решението национален закон е противоконституционен и следователно не поражда действие ( 61 ). Останах обаче с ясното впечатление, потвърдено от Германия в съдебното заседание, че това положение е поправено с приемането на ново законодателство през 2006 г. |
103. |
Ще добавя следното уточнение. По време на съдебното заседание процесуалният представител на Германия дава за пример случай, при който е открадната гъска. Според процесуалния представител, ако от Германия бе поискано изпълнение на европейска заповед за арест за това престъпление, по отношение на което в издаващата държава членка е присъдено наказание от шест години, изпълнението на заповедта за арест щеше да бъде отказано. Представителят смята, че отказът би бил обоснован въз основа на доктрината за пропорционалността и насочва вниманието на Съда към член 49, параграф 3 от Хартата, съгласно който „[т]ежестта на наказанията не трябва да бъде несъразмерна спрямо престъплението“. Съдът все още не се е произнасял по тълкуването на този член. В контекста на Конвенцията Съдът по правата на човека е постановил, че макар принципно въпросите, свързани с надлежното постановяване на присъди, да попадат в голяма степен извън обхвата ѝ, една „явно непропорционална“ присъда може да се окачестви като лошо отнасяне в разрез с член 3, но само в „редки и изключителни случаи“ критериите за това ще бъдат изпълнени ( 62 ). Би било интересно да се размишлява върху тълкуването, което следва да се даде на член 49, параграф 3 от Хартата, като се има предвид тълкуването от Съда по правата на човека на член 3 от Конвенцията. Не възнамерявам обаче да изследвам въпроса поради самия факт, че той не е предмет на разглеждане в настоящото производство. Дори да се допуснеше, че подобен подход от страна на изпълняващите съдебни органи в Германия би представлявал отказ на тази държава членка да изпълни задълженията си по рамковото решение, за целите на петия въпрос той не би представлявал основание за отказ от страна на изпълняващата държава членка да изпълни издадена в Германия европейска заповед за арест. |
104. |
По тези причини в отговор на петия въпрос следва да се посочи, че компетентният съдебен орган на държавата, изпълняваща европейска заповед за арест, не може да отхвърли искането за предаване поради липсващо или непълно транспониране или поради неправилно транспониране на рамковото решение от страна на държавата, издаваща европейската заповед за арест, без да наруши задълженията, установени в Учредителните договори и в другите разпоредби на правото на ЕС. |
Шести въпрос
105. |
С този въпрос националната юрисдикция иска да се установи дали определени разпоредби от националното право са съвместими с Конвенцията и Хартата и дали рамковото решение е транспонирано правилно с тези разпоредби в националното право. |
106. |
Съгласно установената съдебна практика в рамките на производството по член 267 ДФЕС Съдът няма за задача да се произнася по съответствието на националните разпоредби с правото на Съюза ( 63 ). Макар, за смекчаване на това правило, Съдът да е компетентен да предостави на националната юрисдикция всички насоки за тълкуване на правото на Съюза, които да ѝ позволят да прецени това съответствие, информацията, предоставена от националната юрисдикция в акта за преюдициално запитване, не е достатъчна, за да даде възможност на Съда да упражни това си правомощие в настоящото дело ( 64 ). |
107. |
Поради това шестият въпрос е недопустим. |
Заключение
108. |
С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори по следния начин на поставените от Curtea de Apel Constanţa въпроси:
|
( 1 ) Език на оригиналния текст: английски.
( 2 ) Рамково решение 2002/584/ПВР на Съвета от 13 юни 2002 година относно европейската заповед за арест и процедурите за предаване между държавите членки (наричано по-нататък „рамковото решение“ или „решението“) (ОВ L 190, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 3). То е изменено с Рамково решение 2009/299/ПВР на Съвета от 26 февруари 2009 година (ОВ L 81, 2009 г., стр. 24). Внесените изменения не засягат предмета на настоящото заключение.
( 3 ) Член 6 ДЕС заменя (с някои изменения) член 6 ЕС, който е бил в сила както към момента на приемането на рамковото решение, така и при издаването на европейските заповеди за арест в настоящото дело. Съгласно параграфи 1 и 2 от последния член:
„1. |
Съюзът се основава на принципите на свободата, демокрацията, зачитането на правата на човека и основните свободи и на принципа на правовата държава, които са общи принципи за държавите членки. |
2. |
Съюзът зачита основните права така, както те са гарантирани от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. и така, както произтичат от конституционните традиции, общи за държавите членки, като общи принципи на правото на Общността“. |
( 4 ) Вж. Разяснения относно Хартата на основните права (2007/C 303/02) (ОВ C 303, 2007 г., стр. 17).
( 5 ) Решение от 18 юли 2005 г., 2 BvR 2236/4. Националната юрисдикция взема това решение по съображения, отнасящи се до прилагането на закона спрямо германски граждани.
( 6 ) Това основание за отказ е регламентирано в член 4, параграф 2 от рамковото решение и в член 98, параграф 2, буква b) от Закон № 302/2004.
( 7 ) Вж. точка 105 и сл. по-долу.
( 8 ) Вж. по-специално Решение от 29 ноември 1978 г. по дело Redmond (83/78, Recueil, стр. 2347, точка 25).
( 9 ) Вж. по-специално Решение от 8 ноември 1990 г. по дело Gmurzynska-Bscher (C-231/89, Recueil, стр. I-4003, точка 20).
( 10 ) Вж. в този смисъл Решение от 3 май 2007 г. по дело Advocaten voor de Wereld (C-303/05, Сборник, стр. I-3633, точка 20).
( 11 ) Вж. ОВ C 56, 2010 г., стр. 7.
( 12 ) По силата на член 10, параграф 3 от протокола преходната разпоредба по член 10, параграф 1 ще престане да бъде в сила пет години след датата на влизане в сила на Договора от Лисабон, тоест на 30 ноември 2014 г.
( 13 ) Вж. заключенията на Европейския съвет от Тампере на адрес www.cvce.eu.
( 14 ) Вж. като цяло съображения 5, 6 и 10 от рамковото решение.
( 15 ) Вж. съображение 5 от рамковото решение.
( 16 ) Доклад от 11 април 2011 г. на Комисията до Европейския парламент и Съвета относно прилагането от 2007 г. насам на Рамково решение (COM(2011) 175 окончателен; наричан по-нататък „докладът от 2011 г“.), раздел 1.
( 17 ) Вж. точка 70 по-долу.
( 18 ) В тази връзка вж. по-специално раздел 4 от доклада от 2011 г. Вж. също точка 249 и бележка под линия 97 от моето заключение по дело Френска република/People’s Mojahedin Organization of Iran (Решение от 21 декември 2011 г., C-27/09 P, все още непубликувано в Сборника).
( 19 ) Що се отнася до Хартата, вж. също член 51, параграф 1, съгласно който тя обвързва държавите членки единствено когато те прилагат правото на Съюза. Ясно е, че когато изпълняват задълженията си по рамковото решение, държавите членки ще прилагат правото на Съюза. Тъй като всички държави членки са страни по Конвенцията, те ще бъдат обвързани от нея не само по отношение на прилагането на правото на Съюза, но и в контекста на собствените си национални норми.
( 20 ) Вж. точка 23 по-горе.
( 21 ) Вж. напр. Решение от 13 март 2007 г. по дело Unibet (C-432/05, Сборник, стр. I-2271), точка 37 и Решение от 3 септември 2008 г. по съединени дела Kadi и Al Barakaat International Foundation/Съвет и Комисия (C-402/05 P и C-415/05 P, Сборник, стр. I-6351), точка 335.
( 22 ) Решение от 12 ноември 1969 г. (29/69, Recueil, стр. 419), точка 7.
( 23 ) Решение от 17 декември 1970 г. (11/70, Recueil, стр. 1125), точка 4.
( 24 ) Решение от 14 май 1974 г. (4/73, Recueil, стр. 491), точка 13.
( 25 ) Посочено в бележка под линия 21 по-горе, точка 284. Вж. също цитираната съдебна практика.
( 26 ) Решение от 16 юли 2009 г. (C-385/07 P, Сборник, стр. I-6155), точка 178. Вж. също цитираната съдебна практика.
( 27 ) От съображения за изчерпателност ще се позова на заключението на генералния адвокат Cruz Villalón по дело I.B. (Решение от 21 октомври 2010 г., C-306/09, Сборник, стр. I-10341), в което той посочва, че „след влизането в сила на Хартата на основните права […] тълкуването на Рамковото решение в светлината на основните права става още по-наложително“ (точка 44). Макар на пръв поглед сякаш изглежда, че това предполага нуждата от различно тълкуване на рамковото решение след влизането в сила на член 6, параграф 1 ДЕС, не смятам, че констатацията е направена в този дух. Според мен тя по-скоро подчертава силата на политическата воля за вече споменатата по-горе видимост.
( 28 ) Макар че в поставените въпроси националната юрисдикция се позовава и на други членове от Хартата и Договора, тълкувам тези препратки като напомняне за контекста, в който се вписва правото на свобода във връзка с наказателни производства. Предвид това за целите на изложението си се концентрирам върху онези разпоредби, които ми се струват най-релевантни.
( 29 ) Вж. Решение на Съда по правата на човека от 15 ноември 1996 г. по дело Chahal с/у Обединеното кралство, Recueil des arrêts et décisions 1996-V, § 112, Решение на Съда по правата на човека от 24 април 2008 г. по дело Ismoilov с/у Русия, жалба № 2947/06, § 135, и Решение на Съда по правата на човека от 20 септември 2011 г. по дело Lokpo и Toure с/у Унгария, жалба № 10816/10, § 16.
( 30 ) Въпреки че решението е постановено по дело, което се отнася до процедура за екстрадиция, а не до процедура за изпълнение на европейска заповед за арест, не считам, че в разглеждания контекст има разлика в основополагащите принципи. Това, разбира се, не означава, че винаги ще е оправдано да се прилагат спрямо такива случаи принципите в областта на екстрадицията.
( 31 ) Решение на Съда по правата на човека от 19 февруари 2009 г. по дело A. и др. с/у Обединеното кралство, жалба № 3455/05, Recueil des arrêts et décisions 2009, § 164.
( 32 ) Вж. доклада от 2011 г., раздел 5.
( 33 ) Вж. в този смисъл Решение от 1 декември 2008 г. по дело Leymann и Pustovarov (C-388/08 PPU, Сборник, стр. I-8993, точка 51) и Решение от 6 октомври 2009 г. по дело Wolzenburg (C-123/08, Сборник, стр. I-9621, точка 57). По отношение на член 4 вж. също Решение от 13 октомври 2011 г. по дело Prism Investments (C-139/10, все още непубликувано в Сборника, точка 33).
( 34 ) Вж. по-специално Решение по дело Advocaten voor der Wereld (посочено по-горе в бележка под линия 10, точка 28) и Решение от 17 юли 2008 г. по дело Kozlowski (C-66/08, Сборник, стр. I-6041, точка 31).
( 35 ) Вж. съображение 10 от рамковото решение.
( 36 ) Вж. съображение 5 от рамковото решение.
( 37 ) Вж. Решение от 16 ноември 2010 г. по дело Mantello (C-261/09, Сборник, стр. I-11477, точка 36 и цитираната съдебна практика).
( 38 ) Посочено по-горе в бележка под линия 27.
( 39 ) Точка 43. Вж. също заключенията на генералния адвокат Bot по дело Wolzenburg, посочено по-горе в бележка под линия 33, точки 148 и 151 и по дело Mantello, посочено по-горе в бележка под линия 37, точки 87 и 88 и заключението на генералния адвокат Mengozzi по дело Lopes da Silva Jorge (Решение от 5 септември 2012 г., C-42/11, все още непубликувано в Сборника), точка 28.
( 40 ) Както вече бе пояснено в бележка под линия 30 по-горе, не считам, че в разглеждания контекст има разлика в основополагащите принципи, въз основа на които се изпълняват процедурата за екстрадиция и европейската заповед за арест.
( 41 ) Жалба № 12343/10, § 37, 10 февруари 2011 г.
( 42 ) № 14038/88.
( 43 ) Член 3 от Конвенцията забранява изтезанията и нечовешкото или унизително отношение или наказание.
( 44 ) Точка 91 (курсивът е мой).
( 45 ) Точка 113 (курсивът е мой).
( 46 ) Решение от 21 декември 2011 г. по дело C-411/10 и C-493/10, все още непубликувано в Сборника.
( 47 ) Член 4 от Хартата съответства на член 3 от Конвенцията.
( 48 ) Регламент (ЕО) № 343/2003 на Съвета от 18 февруари 2003 година за установяване на критерии и механизми за определяне на държава членка, компетентна за разглеждането на молба за убежище, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета страна (ОВ L 50, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 56).
( 49 ) Точки 82 и 94 (курсивът е мой).
( 50 ) Вж. Решение на Съда по правата на човека от 28 февруари 2008 г. по дело Saadi с/у Италия, жалба № 37201/06, § 128 и § 129.
( 51 ) Жалба № 38411/02.
( 52 ) § 76.
( 53 ) Вж. точка 40 по-горе.
( 54 ) Вж. съвместното частично особено мнение на съдиите Bratza, Bonello и Hedigan в Решение на Съда по правата на човека от 4 февруари 2005 г. по дело Mamatkulov и Askarov с/у Турция, жалби № 46827/99 и № 46951/99, § 14.
( 55 ) Подобен подход е възприет например от Lord Phillips в точка 136 от неговото изложение пред House of Lords по дело RB (Алжир) и др. с/у Secretary of State for the Home Department (вж. http://www.publications.parliament.uk/pa/ld200809/ldjudgmt/jd090218/rbalge-1.htm).
( 56 ) В съдебното заседание защитникът на г-н Radu бе поканен от Съда да поясни конкретно какви нарушения на основни права се твърдят. Признавам, че отговорът му не ми се стори особено информативен.
( 57 ) Вж. по-специално Решение по дело Bernard с/у Франция, Recueil des arrêts et décisions 1998-II, § 37.
( 58 ) Вж. в тази връзка Решение от 11 февруари 2003 г. по дело Gözütok и Brügge (C-187/01 и C-385/01, Recueil, стр. I-1345, точки 32 и 33).
( 59 ) Вж. в този смисъл по-специално Решение от 25 септември 1979 г. по дело Комисия/Франция (232/78, Recueil, стр. 2729, точка 9).
( 60 ) Вж. точки 19 и 23 по-горе.
( 61 ) Вж. точка 19 и бележка под линия 5 по-горе.
( 62 ) Вж. Решение на Съда по правата на човека от 17 януари 2012 г. по дело Vinter и др. с/у Обединеното кралство, жалби № 66069/09, № 130/10 и № 3096/10, § 89.
( 63 ) Вж. по-специално Решение от 27 януари 2011 г. по дело Vandoorne (C-489/09, Сборник, стр. I-225, точка 25 и цитираната съдебна практика).
( 64 ) В своето становище Комисията отбелязва, че съгласно доклада от 2011 г. Румъния е транспонирала правилно разпоредбите на рамковото решение, които са релевантни в настоящия случай. По очевидни причини тази констатация може да послужи само като насока.