ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ

Г-ЖА V. TRSTENJAK

представено на 8 септември 2011 година(1)

Дело C‑384/10

Jan Voogsgeerd

срещу

Navimer SA

(Преюдициално запитване, отправено от Hof van Cassatie (Белгия)

„Римска конвенция за приложимото право към договорните задължения — Член 6, параграф 2, буква б) — Избор на страните — Повелителни разпоредби на приложимото право при липса на избор — Индивидуален трудов договор — Работник или служител, който не извършва обичайно своята работа в една и съща държава“

I –  Въведение

1.        В настоящото преюдициално производство по член 267 ДФЕС Съдът е сезиран от белгийския Hof van Cassatie (наричан по-нататък „запитващата юрисдикция“) с редица въпроси относно тълкуването на Римската конвенция за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване на 19 юни 1980 година (наричана по-нататък „Римската конвенция“)(2). Съгласно посочените в преамбюла ѝ съображения тази конвенция е сключена с цел да се продължи работата в областта на международното частно право по вече предприетата в рамките на Съюза правна унификация, по-специално в областта на компетентността и изпълнението на съдебните решения, и с желанието да се установят унифицирани правила за приложимото право към договорните задължения. Унифицирането на съответните стълкновителни норми е трябвало да допринесе за гарантирането на правната сигурност в европейското правно пространство. Тези цели преследва и Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим І)(3) (наричан по-нататък „Регламентът Рим І“), който заменя Римската конвенция, считано от 17 декември 2009 г. Тъй като този регламент се прилага за договори, сключени след тази дата, а разглежданият по настоящото дело трудов договор е сключен на 7 август 2001 г., към договора се прилагат само разпоредбите на Римската конвенция.

2.        Преюдициалното запитване е отправено във връзка с производство по иск за обезщетяване на вредите от незаконно прекратяване на трудовото правоотношение, предявен от нидерландския гражданин г‑н Voogsgeerd срещу неговия бивш работодател — установеното във Великото херцогство Люксембург дружество Navimer, за което той е работел като главен механик. Спорът е кое национално право следва да се приложи в случая по главното производство, като при приложимост на люксембургското право — което първоначално е било договорено като lex contractus — искът за обезщетение на г‑н Voogsgeerd би бил недопустим поради изтичането на тримесечния давностен срок. Самият той смята, че давностният срок не следва да се прилага, тъй като противоречи на повелителните разпоредби на белгийското право, които според него уреждат трудовия му договор. За да обоснове приложимостта на белгийското право, той се позовава между другото и на това, че при изпълнението на трудовия си договор винаги е получавал указания от друго, но тясно свързано с неговия работодател предприятие, а именно от установеното в Антверпен дружество Naviglobe. От това той заключава, че Naviglobe трябва да се разглежда като място на дейност на неговия работодател по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция и поради това всъщност трябва да се приложат специалните норми на този член.

3.        Преюдициалните въпроси по същество целят да се изясни какво трябва да се разбира под израза „място на дейност на работодателя“ по смисъла на посочената по-горе разпоредба и съответно какви изисквания трябва да се поставят по отношение на този елемент от фактическия състав, за да може да се приложи установената в разпоредбата стълкновителна норма. Предвид сходствата между настоящото дело и дело С‑29/10, Koelzsch(4), в което ставаше дума за тълкуването на член 6, параграф 2, буква а) от Римската конвенция, е необходимо да се анализира съотношението между двете разпоредби.

II –  Правна уредба

 А – Римската конвенция

4.        Член 3 от Римската конвенция, озаглавен „Свобода на избор“, гласи:

„1.      Договорът се урежда от избраното от страните право. Изборът трябва да бъде изричен или да следва ясно от разпоредбите на договора или от обстоятелствата на случая. Чрез избора страните могат да изберат приложимо право за целия или за част от договора.

[…]“.

5.        Член 4 от Римската конвенция, озаглавен „Приложимо право при липса на избор“, гласи:

„1.      Доколкото приложимото за договора право не е било избрано в съответствие с член 3, договорът се урежда от правото на държавата, с която той е в най-тясна връзка. Въпреки това, ако една част от договора може да бъде обособена от останалата и е в по-тясна връзка с друга държава, тази част по изключение може да се уреди от правото на тази друга държава.

[…]“.

6.        Член 6 от Римската конвенция, озаглавен „Индивидуални трудови договори“, предвижда:

„1.      Независимо от разпоредбите в член 3, в трудов договор направеният от страните избор на право не може да има за резултат лишаването на работника или служителя от защитата, която му осигуряват повелителните норми на правото, което би било приложимо, при липса на избор, по силата на параграф 2 от настоящия член.

2.      Независимо от разпоредбите на член 4, трудовият договор, при липса на избор в съответствие с член 3, се урежда:

а)      от правото на държавата, в която работникът или служителят, в изпълнение на договора, обичайно осъществява своята работа, дори ако е временно нает в друга държава, или

б)      ако работникът или служителят не извършва обичайно своята работа в една и съща държава, от правото на държавата, в която се намира мястото на дейност на работодателя, който го е наел,

освен ако от обстоятелствата като цяло е видно, че трудовият договор е в по-тясна връзка с друга държава, в който случай договорът се урежда от правото на тази държава“.

7.        Член 1 от Първия протокол за тълкуването от Съда на Европейските общности на Конвенцията за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване в Рим на 19 юни 1980 година(5) (наричан по-нататък „Първи протокол за тълкуването на Римската конвенция“), гласи:

„Съдът на Европейските общности е компетентен да се произнесе по тълкуването на:

а)      Конвенцията за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване на 19 юни 1980 г. в Рим […];

б)      Конвенцията относно присъединяването към Римската конвенция от страна на държавите, които са станали членки на Европейските общности от датата, на която същата бе открита за подписване;

[…]“.

8.        Член 2 от Първия протокол за тълкуването на Римската конвенция гласи:

„Всеки съд от посочените по-долу може да поиска Съд[ът] на Европейските общности да постанови преюдициално заключение по въпрос, повдигнат по висящо пред този съд дело и касаещ тълкуване на разпоредбите, съдържащи се в посочените в член 1 инструменти, ако този съд счита, че се нуждае от решение по въпроса, за да може да се произнесе:

[…]

б)      Съдилищата на договарящите страни, когато те действат като апелативни съдилища“.

 Б – Брюкселската конвенция

9.        Член 5 от Конвенцията относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела от 27 септември 1968 г. (наричана по нататък „Брюкселската конвенция“)(6) гласи:

„Срещу лице с местоживеене в една договаряща държава може да бъде предявен иск в друга договаряща държава:

[…]

5.      по отношение на спор, породен от дейността на клон, представителство или друга форма на установяване — в съдилищата на мястото, където се намира клонът, представителството или другата форма на установяване“.

 В – Националното право

10.      Съгласно член 80 от люксембургския закон от 9 ноември 1990 г.(7) за създаването на люксембургски публичен регистър на морските кораби при незаконно прекратяване на моряшки трудов договор моряците имат право на обезщетение, заедно с лихвите, като искът за обезщетение за незаконно прекратяване на трудовия договор може да се предяви пред трудовия съд в тримесечен давностен срок от уведомяването за прекратяване на трудовия договор или от съобщаването на мотивите за прекратяването му.

III –  Фактите, главното производство и преюдициалните въпроси

11.      На 7 август 2001 г. нидерландският гражданин г‑н Voogsgeerd сключва безсрочен трудов договор с предприятието Navimer, установено във Великото херцогство Люксембург. В този договор като приложимо е уговорено люксембургското право.

12.      Г‑н Voogsgeerd е получавал заплатата си от секретариата на предприятието Navimer, със седалище също в Люксембург, и е бил здравноосигуряван към люксембургска здравноосигурителна каса.

13.      В периода от август 2001 г. до април 2002 г. той работи като главен механик на борда на корабите „MS Regina“ и „Prince Henri“, собственост на предприятието Navimer, за които като зона на дейност е посочено Северно море.

14.      С писмо от 8 април 2002 г. Navimer освобождава г‑н Voogsgeerd, който на 4 април 2003 г. предявява иск пред Антверпенския трудов съд, като твърди, че едностранното прекратяване на трудовия му договор съставлява незаконно уволнение, и иска да се обезщетят причинените му с уволнението вреди.

15.      В подкрепа на иска си г‑н Voogsgeerd се позовава на член 6, параграф 1 от Римската конвенция и на повелителните разпоредби на белгийското право, които биха били приложими съгласно член 6, параграф 2, буква б) от посочената конвенция, когато страните по договора не са избрали приложимо право.

16.      Освен това той твърди, че трудовият му договор следва да се счита за сключен с белгийското предприятие Naviglobe, а не с люксембургското предприятие Navimer, тъй като за извършването на своята работа е трябвало винаги да ходи до Антверпен, за да се яви за качване на борда и за да получи указанията на работодателя си, които са му били предавани чрез Naviglobe.

17.      Антверпенският трудов съд приема, че предвид всички релевантни за трудовото правоотношение обстоятелства Navimer следва да се счита за мястото на дейност на работодателя, който е наел г‑н Voogsgeerd, и съответно съгласно член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция към трудовия договор следва да се приложат повелителните разпоредби на люксембургското право.

18.      Затова Антверпенският трудов съд отхвърля иска за обезщетяване на вредите от незаконното прекратяване на трудовия договор като предявен след изтичането на тримесечния давностен срок, предвиден в член 80 от Закона за създаването на люксембургски публичен регистър на морските кораби.

19.      Г‑н Voogsgeerd обжалва това решение пред компетентния съд в Антверпен. От акта за преюдициално запитване се разбира, че въззивната инстанция отхвърля жалбата, но не изключва релевантността на посочените от г‑н Voogsgeerd обстоятелства относно мястото на качване на борда и задължителните указания от Naviglobe.

20.      В касационната си жалба пред запитващата юрисдикция г‑н Voogsgeerd привежда същите доводи, които е изтъкнал и пред въззивния съд. Запитващата юрисдикция посочва, че доколкото тези твърдения са верни, установеното в Антверпен предприятие Naviglobe би могло да се разглежда като мястото на дейност на работодателя по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция, с което г‑н Voogsgeerd е бил свързан предвид действителната си работа.

21.      Предвид оставащите колебания относно тълкуването Hof van Cassatie решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

1)         Трябва ли държавата, в която се намира мястото на дейност на работодателя, който е наел работника или служителя по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Конвенцията за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване в Рим на 19 юни 1980 година, да се разбира като държавата, в която се намира мястото на дейност на работодателя, чрез което работникът или служителят е бил нает съгласно трудовия договор, или трябва да се разбира като държавата, в която се намира мястото на дейност на работодателя, с което работникът или служителят е свързан предвид действителната си работа, макар че този работник или служител не извършва обичайно своята работа в една и съща държава?

2)         Трябва ли мястото, където е длъжен да се явява работникът или служителят, който не извършва обичайно работата си в една и съща държава, и където получава указания и нареждания за работата си, да се разглежда като мястото на действителната му работа по смисъла на първия въпрос?

3)         Трябва ли мястото на дейност на работодателя, с което работникът или служителят е свързан предвид действителната си работа по смисъла на първия въпрос, да отговаря на определени формални изисквания, например да е налице правосубектност, или за целта е достатъчно наличието на фактическо място на дейност?

4)         Може ли мястото на дейност на друго дружество, с което дружеството работодател е свързано, да се разглежда като мястото на дейност на работодателя по смисъла на третия въпрос, въпреки че ръководните правомощия не са прехвърлени на това друго дружество?

IV –  Производството пред Съда

22.      Актът за преюдициално запитване с дата 7 юни 2010 г. постъпва в секретариата на Съда на 29 юли 2010 г.

23.      В срока по член 23 от Статута на Съда писмени становища представят г-н Voogsgeerd, белгийското и нидерландското правителство и Европейската комисия.

24.      На отправения от Съда въпрос дали поддържа преюдициалното си запитване и след Решение от 15 март 2011 г. по дело Koelzsch (C‑29/10), за което е била уведомена, запитващата юрисдикция отговаря утвърдително с писмо от 4 април 2011 г., постъпило в секретариата на Съда на 21 април 2011 г.

25.      Като част от процесуално-организационните действия Съдът отправя до участниците в производството въпрос относно приложимостта на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция спрямо разглеждания в главното производство случай, като всички отговарят писмено в предвидения срок.

26.      Тъй като не е поискано да се проведе съдебно заседание, заключението по това дело бе изготвено след общото събрание на Съда от 17 май 2011 г.

V –  Основни доводи на страните

 А – По първия и втория преюдициален въпрос

27.      Нидерландското правителство и Комисията смятат, че изразът „държавата, в която се намира мястото на дейност на работодателя, който […] е наел“ работника или служителя по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция следва да се разбира като държавата, в която се намира мястото на дейност на предприятието, което е сключило трудовия договор с работника или служителя.

28.      Според нидерландското правителство член 6, параграф 2, буква б) трябва да се разбира дословно. Тази разпоредба целяла именно да унифицира стълкновителните норми, да предотврати т.нар. „forum shopping“, да укрепи правната сигурност и да улесни определянето на приложимото право. За тази цел обаче стълкновителните норми трябвало в голяма степен да са предвидими. Не било ясно какво следва да се разбира под „място на действителна работа“, особено когато работникът или служителят не извършва обичайно своята работа в една и съща държава.

29.      Комисията изтъква, че като основна стълкновителна норма следва да се разглежда нормата на член 6, параграф 2, буква а) от Римската конвенция, така че националният съд първо трябва да установи дали трудовата дейност на съответния работник или служител се съсредоточава около определен център. За целта съдът следвало по възможност да вземе предвид онова място на трудова дейност, което най-добре съответства на конкретната ситуация, дори когато работникът полага труд в няколко държави членки. Тълкувана широко, тази норма най-добре гарантирала правната сигурност, тъй като била в голяма степен предвидима и освен това най-добре отразявала действителността. Поради това Комисията е на мнение, че тази норма в повечето случаи дава възможност да се определи приложимото право. Съдържащата се в член 6, параграф 2, буква б) стълкновителна норма можела да се използва само в случай че не може да се открие подобен център на трудова дейност.

30.      При втората стълкновителна норма били възможни два подхода. Нормата можела да се тълкува или в смисъл, че се отнася за мястото на дейност на работодателя, с което работникът или служителят е свързан чрез своята трудова дейност (фактически критерий), или в смисъл, че се отнася за мястото на дейност на работодателя, чрез което работникът или служителят е бил нает съгласно трудовия договор (формален критерий). Комисията поддържа второто тълкуване. От една страна, самата формулировка на буква б) насочвала в тази посока: изразът „който го е наел“ се свързвал по-скоро с момента на сключването на договора, отколкото с този на действителното полагане на труд, за разлика от критерия в буква а), който се отнасял изрично към обичайното осъществяване на работата в изпълнение на трудовия договор. Освен това при систематично тълкуване било нелогично да се прилага фактически критерий, при положение че и при широко тълкуване на залегналия в буква а) също фактически критерий не може да се открие никакъв център на трудова дейност.

31.      Г-н Voogsgeerd и белгийското правителство, напротив, застъпват виждането, че изразът „държавата, в която се намира мястото на дейност на работодателя, който го е наел“ в член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция се отнася за държавата, в която е мястото на дейност на работодателя, с което работникът или служителят е свързан предвид действително извършваната от него работа.

32.      В това отношение г-н Voogsgeerd изтъква, че в ситуация като разглежданата в главното производство трудовото правоотношение има съвсем слаба връзка с мястото на дейност на предприятието, което е наело работника. Да се прилага правото на съответната държава щяло да противоречи на основополагащия подход на Римската конвенция, а именно да се прилага правото на държавата, която има по-тясна връзка с трудовото правоотношение. Поради това сключването на договор чрез определено място на дейност на дружеството майка с единствената цел да се извършва работа в чужбина за някой от клоновете на това дружество не трябвало да е от значение при определянето на приложимото право.

33.      Според г‑н Voogsgeerd би се стигнало до противоречие с целта на член 6 от Римската конвенция, ако на работодателя се остави избор да избегне прилагането на повелителните разпоредби на държавата, с която трудовият договор има истинска и тясна връзка, като просто организира сключването на договора в друго негово място на дейност. Чрез прилагането на правото на държавата по мястото на дейност, в което работи, работникът щял да получи същата защита като работниците, които обичайно изпълняват задълженията си по трудовия договор на това място. Накрая г‑н Voogsgeerd посочва, че текстът на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция на английски език не оставя съмнение, че разпоредбата не се отнася до предприятието, с което работникът или служителят е сключил трудов договор.

34.      Белгийското правителство смята, че „държавата, в която се намира мястото на дейност на работодателя, който го е наел“ е държавата, в която се намира мястото на дейност, с което работникът или служителят е свързан предвид действително извършваната от него работа.

35.      То подчертава, че ако тази разпоредба се разбира като сочеща държавата, която е упомената в трудовия договор, може да се окаже, че няма никаква връзка между повелителните разпоредби на правото на тази държава и действително извършваната работа. Такъв критерий за привързване зависел от обстоятелство, което често пъти нямало никаква връзка с действителната работа. Второ, под това не можело да се разбира сключване на трудов договор в седалището на дружеството, без работата действително да се извършва в държавата, в която се намира това седалище. Това можело лесно да доведе до злоупотреба, като например работодателят да премести седалището на дружеството в държава, в която има само слаби социални гаранции за работниците и служителите. Трето, подходът на белгийското правителство се основавал на „теорията за по-тясната връзка“, според която трябва да се приложи правото на държавата, с която при отчитане на всички обстоятелства договорът има по-тясна връзка. Много аспекти биха могли да бъдат белег за по-тясна връзка, например езикът на договора, използваната валута, включването в списъка на щатния състав, гражданството на страните по договора и мястото на упражняване на ръководните правомощия на работодателя.

 Б – По третия и четвъртия преюдициален въпрос

36.      Според г-н Voogsgeerd като място на дейност на работодателя по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция може да се разглежда всеки икономически оператор с представителство или офис, което или който се отличава със сравнително постоянен статут, има собствена правосубектност или отговаря на определени други изисквания.

37.      В същото време той смята, че за да може съответната организационна единица да се разглежда като място на дейност, не е необходимо да притежава ръководни правомощия или пък такива да са ѝ прехвърлени от основното предприятие. Тази единица можела да бъде както клон без правосубектност, така и дъщерно дружество със собствена правосубектност.

38.      Белгийското правителство застъпва виждането, че притежаването на правосубектност не е формално изискване, за да е налице „място на дейност“ по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция, и че всеки клон или представителство на дружество, които са учредени в съответствие с правото на държавата по установяване, може да бъдат разглеждани като „място на дейност“.

39.      Все пак обаче било необходимо всяко подобно място на стопанска дейност да е получило от дружеството майка ръководни правомощия за определяне на условията на заплащане и за прекратяване на трудовото правоотношение.

40.      Комисията също застъпва виждането, че понятието „място на дейност“ предполага минимална степен на стабилност. Във връзка с това тя препраща към Решение по дело Somafer(8), в което Съдът тълкува член 5, точка 5 от Брюкселската конвенция и приема, че с понятията клон, представителство и друга форма на установяване се има предвид център на стопанска дейност, който се явява постоянен външен обект на основното дружество. Комисията изтъква, че такъв подход би предотвратил привързване към правото на държава с по-ниско равнище на защита на работниците и служителите.

VI –  Правен анализ

 А – Уводни бележки

41.      Колизиите между отделните правни системи в областта на трудовото право повдигат сложни правни въпроси при трудовите правоотношения с международен елемент. Сезираните юрисдикции на държавите членки трябва да определят приложимото право за съответния трудов договор и именно това често им създава сериозни проблеми. Към обичайните трудности във връзка с тълкуването на трудовия договор се добавя и несигурността относно избора на подходящ подход за определяне на приложимото право. Колкото по-обичайно става командироването на работници и служители, колкото повече граждани на Съюза се възползват от свободното движение на работници и колкото повече предприятия поддържат търговски отношения с чужбина или откриват места на дейност в други държави, толкова повече се множат трудностите пред юриспруденцията. Командироването на многобройни работници — временно или за неопределен срок — се е превърнало във важен фактор на международните икономически отношения, и то не само в рамките на европейския вътрешен пазар, а и в целия свят. Именно затова е от голямо значение да има стълкновителни норми, които да предлагат на страните по договора предвидими решения за множеството отнасящи се до трудовото правоотношение проблеми, като например кои са приложимите норми за прекратяване на трудовото правоотношение, какви обезщетения следва евентуално да се изплатят на работника или служителя, какви правила се прилагат относно отпуските и дали дадена клауза за уреждане на спорове следва да се счита за действителна(9).

42.      Пред такъв проблем е изправен и националният съд в главното производство, който трябва да реши дали в случая следва да приложи люксембургското или белгийското право. Многообразните връзки с правните уредби и на двете държави членки на пръв поглед не позволяват да се открие еднозначна принадлежност. За г‑н Voogsgeerd обаче определянето на приложимото право се оказва от основно значение, тъй като, ако се прилага люксембургското право, правото му на обезщетение за вредите от незаконно уволнение би било погасено поради изтичането на тримесечния давностен срок по член 80 от люксембургския закон от 9 ноември 1990 г. за създаването на люксембургски публичен регистър на морските кораби. В такъв случай искът му би следвало да бъде отхвърлен. Следователно компетентният национален съд трябва да опре решението си върху съответните разпоредби на Римската конвенция и същевременно да вземе предвид редица правни аспекти и фактически обстоятелства. Тълкуването на съответните разпоредби и понятия, което Съдът ще даде в настоящото преюдициално производство, трябва да помогне на националния съд да вземе точното правно решение, което най-добре да отговаря и на целите на член 6 от Конвенцията, а именно да осигурява подходяща закрила за работника или служителя.

 Б – Относно систематичната последователност при определянето на приложимото право

43.      За да поставя повдигнатите правни въпроси в правилния тематичен и систематичен контекст, преди да се заема с преюдициалните въпроси, накратко ще разясня последователността, в която националният съд следва да разсъждава, когато определя приложимото право. За да предложа на националния съд възможно най-подходящото решение на повдигнатите правни въпроси, в това изложение няма да се абстрахирам от фактите по главното производство, а по възможност ще се спирам на отделните им аспекти.

1.     Свободата на избор като основно правило

44.      Римската конвенция се характеризира с това, че придава централно значение на автономията на волята на страните по договора, като с основното правило по член 3, параграф 1 им осигурява свободен избор(10). В това отношение подходът на Римската конвенция съвпада със застъпеното още в практиката на Съда виждане, че „договорните разпоредби, които изразяват общата воля на страните, трябва да имат предимство пред всички други критерии, които следва да се прилагат само при липса на правно волеизявление в договора“(11). Ако обаче страните не са направили избор, приложимото право се определя съгласно член 4 от тази конвенция, който предвижда като основен критерий прилагането на правото на държавата, с която договорът е в най-тясна връзка.

45.      Трябва да се отбележи, че в случая по главното производство са налице условията на член 3, параграф 1 от Римската конвенция, тъй като при сключването на трудовия договор дружеството Navimer и г‑н Voogsgeerd изрично са определили за приложимо правото на Великото херцогство Люксембург. Поради това може да се приеме, че по принцип е приложимо люксембургското трудово право, освен ако не са релевантни някои от специалните разпоредби на тази конвенция.

2.     Специалните разпоредби за защита на работниците и служителите

46.      Наистина в случая по главното производство е възможно други разпоредби на Римската конвенция да са специални спрямо членове 3 и 4 и съответно да изключват прилагането им по силата на принципа „lex specialis derogat legi generali“. Става дума например за член 6 от Римската конвенция, който урежда приложимото право за трудовите договори и трудовите правоотношения. Нормата на член 6 е специална спрямо членове 3 и 4 от тази конвенция и в този смисъл съдържа разпоредби, които дерогират тези на членове 3 и 4 с цел да осигурят закрила на по-слабата страна по договора, а именно на работника или служителя(12).

47.      Първо, член 6, параграф 1 предвижда, че направеният от страните избор на право не може да има за резултат лишаването на работника или служителя от защитата, която му осигуряват повелителните норми на правото, което би било приложимо при липса на избор. По-нататък, в член 6, параграф 2 от посочената конвенция са включени особени разпоредби, които следва да се прилагат при липса на избор: в този случай следва да се приложи правото на държавата, в която работникът или служителят обичайно осъществява своята работа, или — ако не може да се определи в коя държава обичайно извършва своята работа — от правото на държавата, в която се намира мястото на дейност на работодателя, който го е наел. Двете разпоредби се характеризират, на първо място, с това, че са алтернативни, т.е. взаимно се изключват, и на второ място, с това, че обхващат целия спектър на възможните случаи(13). Накрая, последната част от изречението на член 6, параграф 2 от Римската конвенция съдържа отклоняваща клауза(14), съгласно която никоя от тези разпоредби не се прилага, ако трудовият договор е в по-тясна връзка с друга държава. В този случай се прилага правото на въпросната друга държава. Основната идея на тези разпоредби е с цел закрила на работниците и служителите да се приложи онова право, което е по-близко до трудовия договор.

48.      Следователно, за да може уредената в член 3 основна норма да бъде отклонена, националният съд трябва съгласно член 6, параграф 1 да определи кое право щеше да е приложимо, ако страните по договора не бяха избрали приложимо право, и дали с направения избор работникът или служителят евентуално не е бил лишен от защитата, която му осигуряват повелителните разпоредби на правото на другата държава. Да установи това е компетентен националният съд, който по същество трябва да прецени кое право — избраното или приложимото при липса на избор — осигурява по-добра защита на работника или служителя (т.нар. стълкновителна норма на принципа на по-благоприятното право) и дали релевантните разпоредби на по-благоприятното право са повелителни в съответната правна система(15). Ако в уговореното право няма повелителни разпоредби за защита или пък равнището на защита е по-ниско от гарантираното в релевантното съгласно член 6, параграф 2 от Римската конвенция право, следва да се приложат по-благоприятните за работника или служителя повелителни разпоредби на съответната правна система. По този начин може да се стигне до положение, при което трудовото правоотношение се урежда от няколко различни правни системи(16). Ако обаче избраното от страните по договора право осигурява същото или по-високо равнище на защита в сравнение с релевантното съгласно член 6, параграф 2 от Римската конвенция право, приложимо остава уговореното право(17).

49.      Като се има предвид, че в една и съща правна система едни разпоредби може да са по-благоприятни от други, а и че разпоредбите в две правни системи може да са различни или несъвместими, преценката по първия аспект — кое право предвижда по-благоприятни разпоредби — едва ли може да се сведе до общо сравнение на двете трудовоправни уредби без оглед на конкретния случай. Това би изправило националния съд пред почти непреодолими трудности, още повече че всяка трудовоправна разпоредба може да поражда различни последици в зависимост от това дали се прилага самостоятелно, или във връзка с други разпоредби(18). Затова, когато преценява този въпрос, националният съд преди всичко трябва да вземе предвид непосредствено отнасящите се до предмета на правния спор аспекти(19).

50.      В случая по главното производство става дума за разпоредби, уреждащи защитата срещу уволнение и реализирането ѝ по съдебен ред(20). Затова при разглеждането на случая по главното производство би могъл да е от значение фактът, че съгласно люксембургското право искът за обезщетяване на вредите от незаконно прекратяване на трудов договор се предявява в тримесечен давностен срок, докато в белгийското право явно няма подобен срок, доколкото запитващата юрисдикция не посочва такъв. Според мен е логично в случая по главното производство да се приложат специалните разпоредби на Римската конвенция, които осигуряват защита на работниците и служителите, особено предвид поясненията за функционирането на член 6 в доклада на М. Джулиано и П. Лагард към Римската конвенция(21), където авторите привеждат подобен пример за по-благоприятна за работника разпоредба: „Ако работниците и служителите са защитени по-добре от правните норми, приложими по силата на параграф 2, отколкото от избраното право, например чрез осигурена по-дългосрочна защита срещу прекратяване на договора, то тези правни норми изключват съответните разпоредби на избраното право и важат на тяхно място“. Предвид факта че и в двата случая става дума за срокове, чиято функция е да защитават работника или служителя от неблагоприятните последици, свързани с прекратяването на трудовия договор, основната идея на цитирания пример изглежда приложима и за разглежданата тук уредба. Следователно, ако в белгийското право е уреден по-дълъг давностен срок за предявяване на иск за обезщетение за вреди или изобщо няма такъв срок, това би обосновало отклоняването на принципно приложимите люксембургски разпоредби.

51.      Ако белгийските разпоредби за защита срещу уволнение бъдат квалифицирани като „повелителни“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Римската конвенция, съвсем възможно е изборът на люксембургското право да се разглежда като „лишаване“ на работника или служителя от защита.

3.     Съотношение между букви а) и б) от член 6, параграф 2 от Римската конвенция

52.      Целта на член 6 от Римската конвенция, която, както вече беше посочено, се състои в защитата на работниците и служителите, се обосновава с това, че в обичайния случай те се разглеждат като по-слабата в социално и икономическо отношение страна по договора. Тази защита се постига, като за договора се прилага правото на държавата, с която трудовият договор е в най-тясна връзка. Както Съдът е установил в Решение по дело Koelzsch, това е правото на държавата, в която работникът или служителят извършва професионалната си дейност, а не правото на държавата, в която се намира мястото на дейност на работодателя. Според виждането на Съда работникът или служителят упражнява икономическата и социалната си дейност в първата държава и професионалната и политическата среда там влияят на трудовата дейност. Ето защо Съдът смята, че спазването на предвидените в правото на тази държава правила за закрила на труда трябва да бъде гарантирано, доколкото е възможно(22).

53.      Така предвид преследваната с член 6 от Римската конвенция цел по-нататък в Решение по дело Koelzsch Съдът приема, че критерият на страната, в която работникът или служителят „осъществява обичайно своята работа“, предвиден в параграф 2, буква а) от него, трябва да се тълкува широко, докато критерият на „мястото на дейност на работодателя, който го е наел“, предвиден в параграф 2, буква б) от същия член, трябва да се прилага, когато сезираният съд не може да определи държавата, където обичайно се извършва работата(23).

54.      От целта, систематичния строеж на член 6 и формулировката на отделните разпоредби („ако работникът или служителят не извършва обичайно своята работа в една и съща държава“) следва, че за да определи приложимото право, националният съд трябва да провери дали не е налице хипотезата на параграф 2, буква а), преди да премине към буква б). Негова задача е да определи центъра на трудовата дейност на работника или служителя. Ето защо за прилагането на член 6, параграф 2, буква а) от Римската конвенция принципно не е пречка, ако в рамките на дейността си работникът или служителят е бил временно нает в други държави(24).

55.      Съдът, който в дело Koelzsch беше сезиран да тълкува критерия за мястото, където работникът или служителят „обичайно осъществява своята работа“ по член 6, параграф 2, буква а) от Римската конвенция, в точка 44 от решението по това дело посочва, че тази разпоредба е подходяща, „когато за сезираната юрисдикция е възможно да определи държавата, с която работата е свързана по значим начин“. Както Съдът пояснява по-нататък в точка 45 от това решение, такава връзка съществува с „мястото, на което или от което работникът или служителят упражнява реално професионалната си дейност, а при липса на център на дейността — [с] мястото, на което той извършва по-голямата част от своята работа“ (курсивът е мой).

4.     Критерии за определяне на центъра на трудова дейност

56.      Широкото тълкуване на член 6, параграф 2, буква а) от Римската конвенция, което е възприето в Решение по дело Koelzsch, е от значение за правния анализ по настоящото дело, преди всичко що се отнася до избора на правилната стълкновителна норма. Става дума за това, че критериите, които Съдът разработва в онова дело, за да определи центъра на трудова дейност, изглежда могат да се приложат в случая по главното производство. По-нататък ще изясня този въпрос, като посоча съответните места от решението и релевантните факти по случая в главното производство.

57.      Както Съдът правилно е установил в посоченото решение, като място, където работникът или служителят извършва обичайно своята работа, може да се разбира не само мястото, в което работникът или служителят упражнява реално професионалната си дейност. Целите за защита на работника или служителя, както и последователното им тълкуване в съответствие с меродавните разпоредби на Брюкселската конвенция или на Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела(25) (т.нар. Регламент „Брюксел І“)(26), каквото е било прилагано в практиката на Съда, по-скоро предполагат това да е и мястото, от което работникът или служителят упражнява реално професионалната си дейност. Във връзка с това заслужава да се спомене, че това тълкуване намира потвърждение в обстоятелството, че законодателят на Съюза изрично е включил тази хипотеза в по-късната разпоредба на член 8, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 593/2008(27), с което е било изяснено съществуващото правно положение(28).

58.      Въз основа на тази констатация Съдът в точка 48 от Решение по дело Koelzsch извежда критерии, които да помогнат на националния съд да определи центъра на дейността на работника или служителя. Като се има предвид, че предмет на онова дело беше да се определи обичайното място на работа на водач на тежкотоварен камион, тези критерии съответно се отнасят за специфичния сектор на международния транспорт. Това обстоятелство само по себе си не би следвало да е пречка за приложимостта на тези критерии към случая по главното производство, още повече че съгласно информацията от запитващата юрисдикция г‑н Voogsgeerd очевидно е работел за предприятие за морски превоз на товари. Макар че не е работел като капитан на кораб, а като главен механик, от акта за преюдициално запитване става ясно, че той, както и останалата част от екипажа, очевидно е работел на борда на кораби, които са оперирали в Северно море. Следователно, доколкото преценката на фактите по случая в главното производство не дава основание да се приеме противното, разработените в Решение по дело Koelzsch критерии биха могли непосредствено да се приложат и за този случай.

59.      Съгласно тези критерии националната юрисдикция, като вземе предвид естеството на работата в сектора на международния транспорт, трябва да отчете всички аспекти, които характеризират дейността на работника или служителя. Тя трябва да установи по-конкретно в коя държава се намира мястото, от което работникът или служителят осъществява своята транспортна дейност, получава инструкциите за своята дейност и организира работата си, както и мястото, където се намират неговите оръдия на труда. Тя трябва също да провери кои са местата, където главно се извършва транспортът, местата на разтоварване на стоките, както и мястото, където работникът или служителят се прибира след осъществяване на дейността. В крайна сметка определящият критерий е къде работникът или служителят изпълнява основната част от задълженията си към своя работодател(29).

60.      Ако приложи тези критерии в случая по главното производство, националната юрисдикция би могла да установи, че има достатъчно данни, за да приеме, че Антверпен е бил центърът на трудова дейност на г‑н Voogsgeerd по смисъла на член 6, параграф 2, буква а) от Римската конвенция. Всъщност от акта за преюдициално запитване е видно, че той е бил длъжен преди качването на кораба да се яви в Антверпен и че от установеното там дружество Naviglobe е получавал указания и нареждания във връзка с изпълнението на трудовия си договор с дружеството Navimar. Следователно Антверпен е мястото, в което г‑н Voogsgeerd е работел и където е била постоянната му база, от която е потеглял за редовните си служебни пътувания. След като приложимото право може безпроблемно да се определи въз основа на член 6, параграф 2, буква а), в случая по главното производство едва ли е уместно да се прилага член 6, параграф 2, буква б)(30).

61.      Обстоятелството, че редица факти по делото обосновават разглеждането на член 6, параграф 2, буква а) от тази конвенция като всъщност релевантната по случая в главното производство правна норма, не бива да се схваща обаче като знак за ирелевантност на самите преюдициални въпроси. Според практиката на Съда запитващата юрисдикция има изключителната компетентност да определя предмета на въпросите, които възнамерява да постави на Съда. Само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да понесе отговорността за последващото му съдебно решаване, може във всеки конкретен случай да прецени както необходимостта от преюдициално решение, за да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Затова, ако преюдициалните въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе(31).

62.      Ще припомня също така, че запитващата юрисдикция в крайна сметка носи отговорността за изчерпателното изясняване на фактическата обстановка и съответно следва да установи и предостави на Съда онези данни от фактическа и правна страна, които евентуално определят привръзката към определена правна система и ще послужат за основа на решението на Съда. По този начин Съдът ще може да упражни ефективно тълкувателната си компетентност в рамките на характерните за преюдициалното производство отношения на сътрудничество и да даде на запитващата юрисдикция полезно тълкуване на правото на Съюза, което възможно най-много да допринесе за решаването на спора по главното производство. Макар да се приема, че запитващата юрисдикция е изпълнила това задължение, като е установила фактите и правния контекст и ги е описала достатъчно точно в акта за преюдициално запитване, принципно не е изключено тя да разполага с данни, които изискват да се приложи разпоредбата на буква б), вместо, както смятам аз, разпоредбата на буква а).

63.      За целите на настоящото преюдициално производство във всеки случай трябва да се допусне, че запитващата юрисдикция правилно приема за неприложим член 6, параграф 2, буква а) от Римската конвенция. По тази причина по-нататък ще тълкувам член 6, параграф 2, буква б) в светлината на преюдициалните въпроси.

 В – Анализ на преюдициалните въпроси

1.     По първия и втория преюдициален въпрос

64.      Първият и вторият преюдициален въпрос целят да бъде дефинирано понятието „място на дейност на работодателя“ в член 6, параграф 2, буква б), като запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали под това трябва да се разбира мястото, в което работникът или служителят е нает съгласно трудовия договор, или по-скоро мястото, където действително работи.

65.      Самият текст на разпоредбата сочи, че под понятието „място на дейност на работодателя“ в член 6, параграф 2, буква б) следва да се разбира мястото, в което работникът или служителят е нает съгласно трудовия договор. Употребеният в това изречение израз „който го е наел“ очевидно се отнася до сключването на трудовия договор или, при фактическо трудово правоотношение — до започването на работа, а не до действителната трудова дейност на работника или служителя(32). Последната обаче може да играе роля при тълкуването на член 6, параграф 2, буква а), тъй като в тази разпоредба е възприет фактическият признак на обичайното осъществяване на работата.

66.      Други насоки за смисъла на понятието „място на дейност на работодателя“ в член 6, параграф 2, буква б) се откриват при телеологично и систематично тълкуване на съдържащите се в член 6, параграф 2 от Римската конвенция разпоредби.

67.      Както вече беше споменато, смисълът и целта на специалните разпоредби за индивидуалните трудови договори и за трудовите правоотношения изобщо е да се осигури защита на работниците и служителите. Като се има предвид, че мястото, в което работникът или служителят обичайно извършва своята работа в изпълнение на трудовия договор, в крайна сметка е по-тясно свързано с трудовия договор и поради това привръзката към правото на държавата членка, в която се намира това място, в най-голяма степен служи на защитата на работниците и служителите, член 6, параграф 2, буква а) от Римската конвенция принципно трябва да се тълкува широко, както правилно посочва Съдът в Решение по дело Koelzsch. В този смисъл необходимостта от приоритетно приложение на тази разпоредба в интерес на защитата на работниците и служителите налага член 6, параграф 2, буква б) да бъде тълкуван стеснително.

68.      В случай че в конкретно разглеждания случай не е възможно да се приложи член 6, параграф 2, буква а) от Римската конвенция, правната сигурност би изисквала по-скоро формално тълкуване на разпоредбата на буква б) в смисъл, че се отнася до мястото на дейност на предприятието, което съгласно трудовия договор е наело работника или служителя. Ето защо становището в този смисъл на нидерландското правителство(33) и на Комисията(34) категорично следва да се подкрепи. Привръзката към мястото на наемане осигурява предимството на предвидимостта по отношение на приложимото право, за разлика от привръзката по чисто фактически признак като мястото на обичайното извършване на работата. Докато последното може да се сменя често в рамките на професионалния живот, мястото на наемане обикновено остава непроменено, и то независимо от преместването на мястото на дейност на самото предприятие или на евентуално дългогодишно командироване на работника или служителя в чужбина(35). В крайна сметка мястото на наемане дава информация за това къде работникът или служителят за първи път е бил интегриран в структурата на предприятието. Тъкмо при трудови отношения, при които от работника или служителя се изисква висока степен на мобилност, това се оказва критерият, който най-добре служи на постоянството на правните отношения(36).

69.      Ето защо е нелогично страните по Римската конвенция да са искали да се откажат от предвидимостта на този критерий и вместо него да изберат по-ненадежден критерий като мястото на действителната работа. Такова разбиране на разглежданата разпоредба, каквото г‑н Voogsgeerd застъпва в писменото си становище(37), всъщност не отчита факта, че член 6, параграф 2, буква а) вече съдържа фактически критерий, който поради широкото си тълкуване в повечето случаи най-вероятно е релевантен. Поради това от систематична гледна точка би било нелогично буква б) да съдържа по същество същата разпоредба, тъй като така тя просто би била излишна. Наличието на особена, отделна разпоредба по-скоро сочи, че тя има собствено нормативно съдържание, което следва строго да се отличава от това на нормата в буква а). Що се отнася конкретно до това нормативно съдържание, не може да се предполага, че присъединилите се към Римската конвенция държави не са били наясно с посочените по-горе предимства на формалния критерий за привръзка. По-скоро трябва да се приеме, че те са възнамерявали да интегрират този критерий в нормативната структура на Римската конвенция. Систематичното тълкуване на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция води до заключението, че в него се има предвид мястото на сключване на договора.

70.      Това обаче не означава непременно, че под понятието „място на дейност“ по смисъла на тази разпоредба следва да се разбира единствено седалището на предприятието. Такова тълкуване не би било съобразено с факта, че икономическите отношения между предприятията днес се характеризират с многобройни международни взаимозависимости и че същевременно немалко дружества поддържат клонове и представителства в няколко държави членки, за да се възползват от предимствата на вътрешния пазар. Такива клонове и представителства могат да назначават персонал от свое име или от името на дружеството. Следователно трябва да е възможно да бъдат включени в обхвата на понятието „място на дейност на работодателя“, стига да са изпълнени определени условия. Такова тълкуване намира потвърждение в текста на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция на английски език („the place of business through which he was engaged“), в който се отчита възможността при наемането на работа съответното място на дейност да изпълнява само посредническа роля между дружеството и работника или служителя(38). За да не бъде лишен член 6, параграф 2, буква б) от функцията си на лесно приложим критерий, а и за да се намали рискът от злоупотреби, във всеки случай би трябвало да се изисква съответният клон или представителство да е участвал/участвало активно в сключването на трудовия договор, например при преговорите с работника или служителя(39).

71.      Прилагането на критерия за мястото на наемане действително не може да изключи напълно риска от злоупотреби, още повече че изглежда съвсем възможно работодателят да избере за място на сключване на трудовия договор държава, чиито трудовоправни разпоредби осигуряват съвсем ниско равнище на защита на работниците и служителите(40). Ето защо връзката с мястото на наемане при дадени обстоятелства може да е въпрос на избор или дори да е произволна, тъй като е възможно само от случайността да зависи къде ще бъде нает работникът или служителят. За да се предотврати тази опасност, в крайни случаи би трябвало като допълнително условие за определянето на „мястото на дейност на работодателя, който го е наел“ по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция да се изисква работникът или служителят действително да работи на това място, а не само там да е подписан договорът(41).

72.      Що се отнася до случая по главното производство, трябва да се отбележи, че оскъдните данни в акта за преюдициално запитване и в писменото становище на г‑н Voogsgeerd не позволяват да се съди точно за обстоятелствата по сключването на договора и/или за евентуалното участие на Naviglobe в процеса по наемането му на работа. Макар че съгласно трудовия договор г‑н Voogsgeerd е нает от името на дружеството Navimer, това не означава непременно, че е изключено дружеството Naviglobe да е участвало в процеса по наемането му, например да е публикувало обявлението за работното място, да е провело събеседването, да е уточнило подробностите на трудовия договор или да е предоставило помещенията си за целите на сключването на трудовия договор. Затова запитващата юрисдикция ще трябва да установи подробностите по наемането на г‑н Voogsgeerd и точната роля на дружеството Naviglobe при наемането му.

73.      Ако се установи, че съществува очевидно разминаване между мястото на наемане и мястото на действителната работа, за целите на по-добрата защита на работника или служителя би могло чрез дерогиращата клауза на последната част от изречението на член 6, параграф 2 от Конвенцията да се създаде необходимата за защитата на работниците и служителите по-тясна връзка на трудовия договор или трудовото правоотношение с мястото на приложимото право. Съгласно тази клауза — в отклонение от другите разпоредби, които разгледах по-горе — се прилага правото на държавата, с която трудовият договор или трудовото правоотношение е „в по-тясна връзка“. Целта на клаузата е да се избегне рискът работодателят нарочно да премести седалището на предприятието си в държава с по-ниско равнище на трудовоправна защита, за да може да се прилага правото на тази държава. Клаузата балансира някои недостатъци на по-скоро лишената от гъвкавост система на привързване в член 6, параграф 2 от Римската конвенция, като по изключение оставя на националния съд свобода на преценка, за да му даде възможност за гъвкаво, пригодено към съответните обстоятелства решение(42). Ако при прилагането на член 6, параграф 2, буква б) винаги се взема предвид мястото на сключване на договора, в някои случаи това може да се окаже нецелесъобразно — именно при разминаване между мястото на дейност на работодателя и мястото на трудова дейност, а също и при по-продължително трудово правоотношение и по-късна промяна на обстоятелствата(43).

74.      Необходимо е трудовият договор да е в по-тясна връзка с другата държава. Релевантността на нейното право може да следва от обстоятелствата като цяло(44). Следните критерии могат да служат като признак за по-тясна връзка с дадена държава: език на договора, употреба на правните понятия на определена правна система, използвана валута, срок на трудовия договор, включване в списъка на щатния състав, гражданство на страните по договора, обичайно местопребиваване, място, в което работодателят упражнява ръководните си правомощия спрямо персонала, както и мястото на сключване на договора(45). Всеки от тези критерии може сам по себе си да сочи по-тясна връзка с друга държава, различна от държавата, в която работникът или служителят извършва своята дейност или в която се намира мястото на дейност на работодателя, който го е наел. Следва обаче да се има предвид, че последната част от изречението на член 6, параграф 2 е само дерогираща клауза, която се прилага едва след анализ на релевантността на разпоредбите в член 6, параграф 2, букви а) и б)(46).

75.      В заключение следва да се приеме, че като държава, в която се намира мястото на дейност на работодателя, който е наел работника или служителя по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция, трябва да се разглежда държавата, в която се намира мястото на дейност на работодателя, чрез което работникът или служителят е бил нает съгласно трудовия договор. Отговор на втория преюдициален въпрос е излишен, тъй като той е поставен само в случай че Съдът стигне до друг извод, а именно че става дума за държавата, в която се намира мястото на дейност на работодателя, с което работникът или служителят е свързан предвид действителната си работа.

2.     По третия преюдициален въпрос

76.      Третият и четвъртият преюдициален въпрос по същество се отнасят до правните изисквания, на които трябва да отговаря „мястото на дейност на работодателя“ по смисъла на член 6, параграф 2, буква б), за да бъде квалифицирано като такова.

77.      Конкретно с третия въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали мястото на дейност на работодателя, с което работникът или служителят е свързан предвид действителната си работа по смисъла на първия въпрос, трябва да отговаря на определени формални изисквания, например да е налице правосубектност, или за целта е достатъчно наличието на фактическо място на дейност. Макар че този въпрос е поставен в случай че Съдът отговори по различен от предложения тук начин на първия преюдициален въпрос, намирам, че все пак на запитващата юрисдикция могат да се дадат полезни тълкувателни насоки, които да ѝ послужат при решаването на случая по главното производство, още повече че те остават релевантни. Те биха могли например да послужат на запитващата юрисдикция, за да прецени дали дружеството Naviglobe във функционално отношение може да се определи като място на дейност на дружеството Navimer по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция.

78.      Първо, трябва да се отбележи, че поне предвид формулировката си член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция не изисква мястото на дейност по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция винаги да има правосубектност. Това е първият белег, че е необходим по-неформален подход към понятието „място на дейност“. Когато освен това се вземе предвид и вече посочената цел на самата разпоредба, а и на Римската конвенция като цяло(47), а именно в интерес на страните по договора да се укрепи правната сигурност по въпроса за приложимото право, става ясно, че целта им едва ли би могла да се постигне, ако привръзката към правото на дадена държава в крайна сметка зависеше от това дали съответното място на дейност на работодателя отговаря на условията за придобиване на правосубектност съгласно разпоредбите на тази правна система. Предвид различията в правните уредби и произтичащите от тях различни минимални изисквания, националният съд, който трябва да установи съдържанието на чуждестранното право, невинаги може лесно да прецени дали условията за правосубектност са налице по отношение на конкретно подразделение или представителство.

79.      Като се има предвид, че мястото на дейност евентуално би могло, както вече посочих, да действа като „посредник“, без да му се налага да се договаря от свое име(48), изискването за правосубектност на мястото на дейност се явява твърде строго, за да отговаря едновременно на повелителното изискване за правна сигурност и на необходимостта от лесно и гъвкаво приложение на разпоредбата. Затова би било прекомерно ограничително като „място на дейност“ по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция винаги да се разглежда самото седалище на дружеството. Изискванията за правна сигурност и гъвкавост несъмнено биха били изпълнени и когато това понятие се разбира като фактическо място на дейност, например офис на представител на работодателя.

80.      Във всеки случай обаче следва да се изисква работодателят да упражнява действителен контрол над мястото на дейност, така че действията на същото да могат да се разглеждат като действия на работодателя. Последното би следвало да се предполага, когато мястото на дейност в най-широк смисъл, например клон без правосубектност или пък дъщерно дружество със собствена правосубектност, получава указания от ръководството на главното дружество, а и когато — както в случая по главното производство — две предприятия имат общо ръководство. Тук е релевантно посоченото от г‑н Voosgeerd обстоятелство, че двете предприятия имат един и същ управител(49). При подобно съвпадение в персоналния състав на ръководството разликите между двете предприятия до голяма степен се заличават, тъй като те формират волята си и действат като едно цяло.

81.      Макар че притежаването на правосубектност не е императивно изискване, за да е налице „място на дейност“ по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция, все пак като минимално условие трябва да се изисква — както правилно отбелязват г‑н Voogsgeerd(50) и Комисията(51) — съответното място на дейност на дружеството да се отличава със сравнително постоянен статут. Целта е да се попречи на работодателя да използва краткотрайното си присъствие в дадена държава, за да си осигури като приложимо нейното право, което евентуално се характеризира с по-ниско равнище на защита на труда. В този смисъл не би било достатъчно, ако на това място периодично се явява служител на работодателя, за да наема работници за чужбина(52). Ако обаче същият служител отиде в държава, в която работодателят поддържа постоянно представителство на предприятието си, напълно обосновано ще е да се счита, че то е „мястото на дейност“ на работодателя, който е наел работника или служителя по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция(53).

82.      Предвид изводите ми за тълкуването на критерия за мястото на наемане(54) и съгласно посоченото по-горе минимално условие за постоянен статут, понятието „място на дейност“ по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция би следвало да се разбира в смисъл, че обхваща на първо място предприятието, което цялостно организира трудовата дейност на работника или служителя. Възможно е понятието да се тълкува и по-широко и да обхване и други организационни единици, които извършват дейност за работодателя, без задължително да отговарят на условията за предприятие — например част от предприятие или производствен обект на предприятието(55). Необходимо е да се прави принципна разлика между мястото на дейност и седалището на работодателя, т.е. притежателят на предприятието. По-просто казано, за да е налице място на дейност, е достатъчно работодателят да упражнява стопанска дейност на съответното място и да наема там работници (служители)(56).

83.      Основания за такова тълкуване дава и практиката на Съда по член 5, точка 5 от Брюкселската конвенция, доколкото съгласно тази практика с понятията клон, представителство или друга форма на установяване се има предвид „център на стопанска дейност, който се явява постоянен външен обект на основното дружество, има ръководство и е така организиран, че може да влиза в търговски взаимоотношения с трети лица, в смисъл че тези трети лица, макар да знаят, че евентуалното им правоотношение се учредява с установеното в чужбина дружество майка, могат да не се обръщат винаги непосредствено към това дружество, а да сключват сделките в центъра на стопанска дейност, който е негов обект“(57). Както подробно обясних в заключението си по дело Koelzsch(58), връзките между Брюкселската конвенция и Римската конвенция са многообразни. Не на последно място затова в практиката си по двете конвенции Съдът се стреми да тълкува успоредно разпоредбите с близък текст, когато предметът на съответните разпоредби го допуска. В настоящия случай няма причина за отклоняване от този подход. В интерес на възможно най-унифицираното тълкуване на понятията на международното частно право изглежда смислено определението за „форма на установяване“ (на немски „Niederlassung“, на френски „établissement“), което Съдът е дал във връзка с член 5, точка 5 от Брюкселската конвенция, да се приложи спрямо съответстващото му понятие „място на дейност“ (отново „Niederlassung“, „établissement“) по член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция.

84.      От изложеното по-горе следва, че е напълно възможно „мястото на дейност“ по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция да бъде в отношение на правна зависимост с основното дружество. В такъв случай, ако при преценката на фактическите обстоятелства запитващата юрисдикция стигне до заключението, че Naviglobe следва да се разглежда като клон или пък дъщерно дружество на Navimer, евентуалната липса на правосубектност на Naviglobe няма да е пречка за квалифицирането му като „място на дейност“ по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция.

85.      С оглед на всички тези съображения стигам до заключението, че притежаването на правосубектност не е сред изискванията, на които трябва да отговаря мястото на дейност на работодателя, стига да е учредено в съответствие с релевантните разпоредби на държавата по установяване и да се отличава със сравнително постоянен статут(59).

3.     По четвъртия преюдициален въпрос

86.      С последния си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали мястото на дейност на друго дружество, с което дружеството работодател е свързано, може да се разглежда като „място на дейност“ по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция, въпреки че не са му прехвърлени ръководните правомощия.

87.      Преди всичко трябва да се посочи, че привръзката в тази норма — както вече разясних в изложението си по първия преюдициален въпрос(60) — се основава на критерия за формалния акт на „наемането“ на работника или служителя, а не на фактическия признак за извършването на работата. Ето защо за тълкуването на тази разпоредба е без значение кой в конкретния случай има ръководни правомощия. Тъй като ръководните правомощия не са релевантен критерий при преценката дали е налице „място на дейност“, преюдициалният въпрос следва да получи утвърдителен отговор.

88.      Дори евентуалният анализ на правните характеристики на трудовото правоотношение не води до друго заключение. Съгласно практиката на Съда относно понятието за работник по член 45 ДФЕС, което като понятие на правото на Съюза подлежи на самостоятелно тълкуване, „основната характеристика на трудовото правоотношение е обстоятелството, че през определен период от време дадено лице полага труд в полза на друго лице и под негово ръководство, срещу което получава възнаграждение“(61). От това следва, че отношенията на ръководство и подчинение между работодателя и работника са характерен белег на всяко трудово правоотношение, който по същество изисква съответното лице да се намира под ръководството и надзора на друго лице, което определя задачите, които трябва да се изпълнят, и/или работното време и чиито указания и нареждания работникът е длъжен да спазва(62). Това е и основният разграничителен критерий спрямо дейността на самостоятелно заетите лица, за които се прилага или свободата на установяване по член 49 и сл. ДФЕС, или свободното предоставяне на услуги по член 56 и сл. ДФЕС.

89.      Макар най-реалистичното тълкуване да предполага, че в трудовите правоотношения ръководните правомощия се упражняват именно от работодателя, това не изключва поначало възможността работодателят да прехвърли ръководните си правомощия изцяло или отчасти на трето лице. Обемът на така прехвърляните ръководни правомощия се определя с договор с оглед на автономията на волята на субектите на частното право. Ако работникът по договор следва да полага труд за дадено дружество, с което дружеството работодател е свързано, може да се очаква, че работодателят ще прехвърли на това дружество и ръководни правомощия във връзка с начина на извършване на работата.

90.      Обстоятелството, че със съгласието на работодателя третото лице може да дава указания на работника и да упражнява надзор върху работата му, в правно отношение изобщо не променя факта, че работникът в крайна сметка изпълнява своите договорни задължения към работодателя. Наистина г‑н Voogsgeerd в обичайния случай е получавал указания директно от Naviglobe, но очевидно така е изпълнявал договорните си задължения към Navimer. Освен това от правна страна е възможно работодателят да си запази ръководни правомощия спрямо работника или да си ги върне, ако намери за необходимо. В крайна сметка и това изобщо не променя факта, че възлагането на ръководни правомощия на определено място на дейност е само една от многото възможности на работодателя да постигне целите си. Тя обаче сама по себе си не може да повлияе на преценката дали третото лице следва да се квалифицира като „място на дейност на работодателя“ по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция.

91.      Следователно на четвъртия преюдициален въпрос трябва да се отговори, че мястото на дейност на друго дружество, с което дружеството работодател е свързано, може да се разглежда като място на дейност на работодателя по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция, включително когато не са му прехвърлени ръководните правомощия.

VII –  Заключение

92.      Предвид изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Hof van Cassatie преюдициални въпроси по следния начин:

1.      Ако след преценка на всички обстоятелства по случая в главното производство установи, че в изпълнение на трудовия договор работникът или служителят обичайно е извършвал работата си в определена държава, националният съд следва да приложи член 6, параграф 2, буква а) от Римската конвенция за приложимото право към договорните задължения, открита за подписване в Рим на 19 юни 1980 година, дори ако работникът или служителят е бил временно нает в друга държава. В този случай е изключено прилагането на член 6, параграф 2, буква б).

2.      Ако националният съд приеме, че не са изпълнени предпоставките по член 6, параграф 2, буква а), то член 6, параграф 2, буква б) трябва да се тълкува, както следва:

а)      като държава, в която се намира мястото на дейност на работодателя, който е наел работника или служителя, трябва да се разглежда държавата, в която се намира мястото на дейност на работодателя, чрез което е сключен трудовият договор с работника или служителя, като мястото на действителната работа принципно не е от значение;

б)      притежаването на правосубектност не е сред изискванията, на които трябва да отговаря мястото на дейност на работодателя по смисъла на тази разпоредба, стига да е учредено в съответствие с релевантните разпоредби на държавата по установяване и да се отличава със сравнително постоянен статут;

в)      мястото на дейност на друго дружество, с което дружеството работодател е свързано, може да се разглежда като място на дейност на работодателя по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от посочената конвенция, включително когато не са му прехвърлени ръководните правомощия.

1 –      Оригинален език на заключението: немски.

–      Език на производството: нидерландски.

2 – ОВ L 266, стр. 1 (текстът на български е публикуван в ОВ L 347, 2007 г., стр. 3).

3 –      ОВ L 177, стр. 6 и поправка в OB L 309, 24.11.2009 г., стр. 87.

4 –      Решение от 15 март 2011 г. по дело Koelzsch (C‑29/10, все още непубликувано в Сборника).

5 –      ОВ C 27, 1998 г., стр. 47; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 170.

6 –      Конвенция от 27 септември 1968 година относно компетентността и изпълнението на съдебните решения по граждански и търговски дела (ОВ L 299, 1972 г., стр. 32; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 3), изменена с Конвенцията от 9 октомври 1978 година за присъединяването на Кралство Дания, Ирландия и Обединено кралство Великобритания и Северна Ирландия (ОВ L 304, стр. 1 и — текст с изменение — стр. 77; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 16), с Конвенцията от 25 октомври 1982 година за присъединяването на Република Гърция (ОВ L 388, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 10, стр. 118), с Конвенцията от 26 май 1989 година за присъединяването на Кралство Испания и Португалската република (ОВ L 285, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 11, стр. 3) и с Конвенцията от 29 ноември 1996 година за присъединяването на Република Австрия, Република Финландия и Кралство Швеция (ОВ C 15, 1997 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 11, стр. 164).

7 –      Закон от 9 ноември 1990 г. за създаването на регистър на морските кораби, Memorial A‑N° 58, стр. 807 и сл.

8 –      Решение от 22 ноември 1978 г. (33/78, Recueil, стр. 2183).

9 – Вж. Déprez, J. La loi applicable au contrat de travail dans les relations internationales, Revue de jurisprudence sociale, 4/1994, р. 237.

10 – Вж. Plender, R. The European Contracts Convention – The Rome Convention on the Choice of Law for Contracts, London 1991, р. 87, point 5.01, Schneider, G. Einfluss der Rom‑I‑VO auf die Arbeitsvertragsgestaltung mit Auslandsbezug, Neue Zeitschrift für Arbeitsrecht, 2010, р. 1380, Ofner, H. Neuregelung des Internationalen Vertragsrechts: Römisches Schuldvertragsübereinkommen — Recht der Wirtschaft, № 1/1999, р. 5, които подчертават значението на свободата на избор. Според Lein, E. The new Rome I/Rome II/Brussel I synergy, Yearbook of Private International Law, vol. 10, 2008, р. 179, принципът на автономията на волята, който е в основата на свободата на избор на приложим закон, всъщност е един от общите принципи на правото, признати от цивилизованите нации по смисъла на член 38, параграф 1, буква в) от Статута на Международния съд.

11 –      Решение от 26 ноември 1985 г. по дело Комисия/CODEMI (318/81, Recueil, стр. 3693, точка 21).

12 –      Вж. VanEeckhoutte, W. The Rome Convention on the law applicable to contractual obligations and labour law, Freedom of services in the European Union – Labour and Social Security Law: The Bolkestein Initiative (ed. Roger Blanpain), Den Haag 2006, р. 168, Wojewoda, M. Mandatory rules in private international law: with special reference to the mandatory system under the Rome Convention on the law applicable to contractual obligations — Maastricht journal of European and comparative law, № 2/2000, р. 197, р. 201, Boskovic, O. La protection de la partie faible dans le règlement Rome I, Recueil Dalloz, 2008, р. 2175, относно Рим I, член 8, точка 1 вж. Pfeiffer, T./Weller, M./Nordmeier, F. Recht der elektronischen Medien – Kommentar (ed. Gerald Spindler/Fabian Schuster), 2 ed., München 2011, Lein, E., цит. съч. (бележка под линия 10), стр. 187, които го разглеждат като специална разпоредба, която с цел закрила на работниците и служителите ограничава свободата на избор, която иначе съществува и по отношение на трудовия договор.

13 – Вж. Juncker, A. Gewöhnlicher Arbeitsort im Internationalen Privatrecht, Festschrift für Andreas Heldrich zum 70. Geburtstag, München 2005, р. 722.

14 – Вж. Ofner, H., цит. съч. (бележка под линия 10), стр. 5, Magnus, U. Die Rom I‑Verordnung, Praxis des internationalen Privat- und Verfahrensrechts, № 1/2010, р. 41, Martiny, D. Internationales Vertragsrecht – Das internationale Privatrecht der Schuldverträge (изд. от Christoph Reithmann/Dieter Martiny), Köln 2010, р. 1431, които изрично определят разпоредбата в последната част от изречението на член 6, параграф 2 като „отклоняваща клауза“.

15 – Вж. Schäfer, K. Application of mandatory rules in the private international law of contracts, Frankfurt am Main 2010 г., р. 62 et sq., Wojewoda, M., цит. съч. (бележка под линия 12), стр. 197, стр. 201 и Boskovic, O., цит. съч. (бележка под линия 12), стр. 2175, които обръщат внимание на трудностите да се установи кои национални разпоредби са по-благоприятни и дали съответните разпоредби са повелителни.

16 – Вж. Schneider, G., цит. съч. (бележка под линия 10), стр. 1382.

17 – Вж. Martiny, D., цит. съч. (бележка под линия 14), стр. 1431 и сл..

18 –      Вж. Van Eeckhoutte, W., цит. съч. (бележка под линия 12), стр. 173.

19 –      Вж. Déprez, J. La loi applicable au contrat de travail dans les relations internationales — Revue de jurisprudence sociale № 3/1999, р. 130, Pfeiffer, T./Weller, M./Nordmeier, F., цит. съч. (бележка под линия 12), точка 7, според които сравнението кой е по–благоприятният закон трябва да се съобрази с конкретния предмет на спора. Schäfer, K., цит. съч. (бележка под линия 15), стр. 62 и сл. и Martiny, D., цит. съч. (бележка под линия 14), стр. 1361, точка 1883, смятат, че стълкновението се преодолява чрез принципа на по-благоприятното право. Според тях трябва да се сравнява съдържанието на респективните правни уредби и предимство да получи по-благоприятната за работника или служителя разпоредба. Преценката се основава на сравнение на резултатите, до които водят съответните правни уредби в конкретния случай. Сравнението не трябва да се разпростира върху цялата правна система, а следва да се ориентира към стоящия за решаване материалноправен въпрос. Всестранно, цялостно сравнение не се прави. По-благоприятна е онази норма, която в количествено и качествено отношение най-добре удовлетворява интересите на работника или служителя в даденото трудово правоотношение и му осигурява най-добра защита, например в най-голяма степен гарантира запазването на трудовото му правоотношение. Допуска се и сравнение между паричното изражение на предоставяните от отделните правни системи права.

20 –      Според Schneider, G., цит. съч. (бележка под линия 10), стр. 1382 и Schlachter, M. Grenzüberschreitende Arbeitsverhältnisse — Neue Zeitschrift für Arbeitsrecht, 2/2000, р. 61, при преценката кое право предвижда по-благоприятни разпоредби е възможно да се съставят сравними тематични групи (например право на отпуска, защита срещу уволнение и/или защита на работното място). Предприетото тук ограничаване на предмета на спора (защита срещу уволнение и съдебното ѝ реализиране) следва подхода на тези автори.

21 –      Обяснителен доклад към Конвенцията за приложимото право към договорните задължения от проф. М. Джулиано и проф. П. Лагард (ОВ C 282, 1980 г., стр. 1).

22 –      Решение по дело Koelzsch (посочено в бележка под линия 4, точка 42).

23 –      Пак там (точка 43).

24 –      В този смисъл Van Eeckhoutte, W., цит. съч. (бележка под линия 12), стр. 169, който посочва, че целта на тази разпоредба е при временно командироване в чужбина да създаде правна сигурност и да предотврати злоупотребите.

25 – ОВ L 12, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74.

26 – При Регламент № 44/2001 принципно трябва да се има предвид приемствеността спрямо Брюкселската конвенция („принцип на приемствеността“). Значението на тази принцип при тълкуването на Регламент № 44/2001 е видно от съображение 19 от него, което гласи, че трябва да се гарантира приемственост между Брюкселската конвенция и този регламент и че приемственост е нужна и при тълкуването на регламента от Съда. В практиката си Съдът вече е откроявал значението на единното тълкуване на двата правни акта (по този въпрос вж. заключението ми от 27 януари 2009 г. по дело Falco Privatstiftung и Rabitsch, C‑533/07, Решение от 23 април 2009 г., Сборник, стр. I‑3327).

27 –      Член 8, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 593/2008 съответно гласи: „Доколкото приложимото право към индивидуалния трудов договор не е избрано от страните, договорът се урежда от правото на държавата, в която, или при липса на такава — от която работникът обичайно полага своя труд по изпълнение на договора. Държавата, където обичайно се полага трудът, не се смята за променена, ако работникът временно е нает в друга държава“.

28 –      Застъпеното тук становище, че с член 8, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 593/2008 само е изяснено съществуващото правно положение, съвпада с мнението на някои автори, според които целта на този нов правен инструмент не е да въведе нови норми, а да трансформира съществуващата конвенция в регламент. Промените целят да модернизират някои разпоредби от Конвенцията и да ги формулират по-ясно и/или по-прецизно, като с това в крайна сметка засилят правната сигурност, без обаче да добавят нови елементи, които значително да изменят съществуващото правно положение (вж. Ferrari, F. From Rome to Rome via Brussels: remarks on the law applicable to contractual obligations absent of a choice by the parties — Rabels Zeitschrift für ausländisches und internationales Privatrecht № 4/2009, р. 751 et sq.). Конкретно относно критерия за обичайното място на извършване на работата вж. Magnus, U. Die Rom I‑Verordnung — Praxis des internationalen Privat- und Verfahrensrechts № 1/2010, р. 27, 41, който разглежда изменението само като изясняване. Допълнението „или от което“ трябвало да укаже, че е достатъчно работникът или служителят да има център на трудова дейност, в който се организира работата, от който той потегля, в който се връща и където евентуално извършва част от дейността си.

29 –      Решение по дело Koelzsch (посочено в бележка под линия 4, точки 48—50).

30 –      По въпроса за приложното поле на буква а) и съответно на буква б) от Конвенцията с оглед на прецизирането ѝ в Регламент (ЕО) № 593/2008 вж. Boskovic, O., цит. съч. (бележка под линия 12), стр. 2175, който посочва споменатото вече прецизиране на разпоредбата в член 8, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 593/2008 („от което“), като същевременно пояснява, че това прецизиране ще допринесе да се уреди положението на корабните екипажи, зачислени към определена база. Според автора това прецизиране ще стесни още повече приложното поле на член 8, параграф 3 от Регламент (ЕО) № 593/2008 (разпоредбата, която съответства на член 6, параграф 2, буква б) от Римската конвенция). Martiny, D., цит. съч. (бележка под линия 14), стр. 1434, точка 4848, посочва, че с това прецизиране привръзката към мястото, където се полага трудът, придобива по-голяма тежест, а релевантността на критерия за мястото на дейност, чрез което работникът или служителят е бил нает, остава на по-заден план. Двамата автори са единни във виждането, че приложното поле на критерия за мястото на обичайната работа е разширено, докато приложното поле на критерия за мястото, в което работникът или служителят е бил нает, е стеснено.

31 –      Вж. Решение от 5 май 2011 г. по дело MSD Sharp (C‑316/09, все още непубликувано в Сборника, точка 21), Решение от 30 ноември 2006 г. по дело Brünsteiner и Autohaus Hilgert (C‑376/05 и C‑377/05, Recueil, стр. I‑11383, точка 26), Решение от 22 май 2003 г. по дело Korhonen и др. (C‑18/01, Recueil, стр. I‑5321, точка 19), Решение от 27 февруари 2003 г. по дело Adolf Truley (C‑373/00, Recueil, стр. I‑1931, точка 21), Решение от 22 януари 2002 г. по дело Canal Satélite Digital (C‑390/99, Recueil, стр. I‑607, точка 18) и Решение от 13 март 2001 г. по дело PreussenElektra (C‑379/98, Recueil, стр. I‑2099, точка 38).

32 –      Вж. Plender, R., цит. съч. (бележка под линия 10), точка 8.21 и Martiny, D., цит. съч. (бележка под линия 14), стр. 1369, точка 1891. В този смисъл Schneider, G., цит. съч. (бележка под линия 10), стр. 1382, който застъпва виждането, че приложимо е правото на държавата, в която се намира мястото на дейност, чрез което работникът или служителят е бил нает, независимо дали работникът или служителят изпълнява договорните си задължения на това място. Според Martiny, D., цит. съч. (бележка под линия 14), стр. 1439, точка 4859, не е необходимо работникът или служителят да работи на същото място, където се намира мястото на дейност, чрез което е бил нает.

33 –      Вж. точка 14 от писменото становище на нидерландското правителство.

34 –      Вж. точка 20 от писменото становище на Комисията.

35 –      Вж. Plender, R., цит. съч. (бележка под линия 10), стр. 144, точка 8.21. Подобно е виждането на Martiny, D., цит. съч. (бележка под линия 14), стр. 1440, точка 4861, който посочва, че по-късното преместване на мястото на дейност на работодателя не променя приложимия закон за трудовия договор.

36 –      Вж. Martiny, D., цит. съч. (бележка под линия 14), стр. 1438, точка 4857.

37 –      Вж. точка 5 от писменото становище на г-н Voogsgeerd.

38 –      Текстът на останалите езици в никакъв случай не противоречи на това разбиране на член 6, параграф 2, буква б) от Конвенцията, тъй като оставя отворени и двете възможности, а именно съответното място на дейност да е наело работника или служителя от свое име или да го е наело от името на основното предприятие. Вж. текста на немски („Niederlassung …, die den Arbeitnehmer eingestellt hat“), на френски („établissement qui a embauché le travailleur“), на испански („establecimiento que haya contratado al trabajador“), на нидерландски („vestiging … die de werknemer in dienst heeft genomen“), на италиански („sede che ha proceduto ad assumere il lavoratore“) и на португалски („estabelecimento que contratou o trabalhador“) език.

39 –      Вж. Plender, R., цит. съч. (бележка под линия 10), стр. 145, точка 8.22, който застъпва виждането, че под място на дейност на работодателя, който е наел работника или служителя, трябва да се разбира не просто мястото, използвано за седалище на фирма пощенска кутия, а мястото на дейност, което активно е участвало в наемането на работника или служителя, например като е участвало в преговорите с работника или служителя във връзка с договора.

40 –      Вж. Juncker, A., цит. съч. (бележка под линия 13), стр. 731, който обръща внимание на широко разпространена практика при наемането на моряци. Според неговата информация моряците често се набират от т.нар. екипажни посредници („hire agencies“ или „crewing companies“), установени в държави с нисък стандарт на трудовоправна защита и ниски заплати. В тези случаи „мястото на дейност, чрез което е бил нает“ морякът, е не корабната компания, а например посредническа агенция в островната държава Антигуа.

41 –      В този смисъл Van Eeckhoutte, W., цит. съч. (бележка под линия 12), стр. 171, който посочва, че на мястото на дейност на предприятието действително трябва да има установена форма на представителство и работникът или служителят действително трябвало да е бил нает от подразделение на това предприятие. Не е достатъчно в мястото на дейност просто да е сключен трудовият договор. Според Schlachter, M., цит. съч. (бележка под линия 20), стр. 60, под място на наемане принципно следва да се разбира мястото на сключване на трудовия договор. Опасността предприятието да създаде свое подразделение, което да се занимава единствено с наемането на работници и служители, в държава с възможно най-ниско равнище на защита и така нейното право да бъде приложимо за трудовите им договори, би могла да се преодолее чрез въвеждането на по-прецизни изисквания за понятието „място на дейност на работодателя“. Затова според автора място на дейност могат да са само структури, които непосредствено обслужват дейността на предприятието най-малкото чрез ръководене и организиране на работата на наетите лица, а не са просто бюра за наемане на персонал.

42 –      Вж. Déprez, J., цит. съч. (бележка под линия 19), стр. 119. Juncker, A., цит. съч. (бележка под линия 13), стр. 720, определя разпоредбата на последната част от изречението на член 6, параграф 2 като дерогираща разпоредба, която придава гъвкавост на строгата система от критерии. Corneloup, S. „La loi applicable aux obligations contractuelles – Transformation de la Convention de Rome en règlement communautaire „Rome I“ — La Semaine Juridique. Édition Générale, № 44/2008, р. 26 et sq., point 11, посочва предимствата и недостатъците на прилагането на строги критерии. От една страна, широкото право на преценка на съда невинаги гарантира предвидимост на решенията. От друга страна, твърде строгите критерии невинаги водят до прилагане на правото, което е в по-тясна връзка с трудовия договор.

43 –      Вж. Martiny, D., цит. съч. (бележка под линия 14), стр. 1369, точка 1891.

44 –      Пак там, стр. 1371, точка 1893 и Schneider, G., цит. съч. (бележка под линия 10), стр. 1383.

45 –      Вж. Van Eeckhoutte, W., цит. съч. (бележка под линия 12), стр. 171 и сл.

46 –      Vgl. Juncker, A., цит. съч. (бележка под линия 13), стр. 720, който посочва, че е методологически недопустимо да се прилага направо тази клауза, без преди това да се анализират основните критерии по член 6, параграф 2, букви а) и б).

47 – Виж точка 1 от настоящото заключение.

48 – Виж точка 70 от настоящото заключение.

49 – Вж. точка І от писменото становище на г-н Voogsgeerd.

50 – Вж. точка IV. 3. от писменото становище на г-н Voogsgeerd.

51 – Вж. точка 28 от писменото становище на Комисията.

52 – Вж. Martiny, D., цит. съч. (бележка под линия 14), стр. 1439, точка 4859. Schneider, G., цит. съч. (бележка под линия 10), стр. 1382, също се опира на признака за постоянния статут на мястото на дейност.

53 –      В този смисъл Lagarde, P. Le nouveau droit international privé des contrats après l’entrée en vigueur de la Convention de Rome du 19 juin 1980, Revue critique de droit international privé, 1991, р. 318 еt sq., който въз основа на двете хипотези изяснява признаците на мястото на дейност по смисъла на член 6, параграф 2, буква б) от Конвенцията.

54 –      Вж. точка 70 от настоящото заключение.

55 –      Според Schneider, G., цит. съч. (бележка под линия 10), стр. 1382, като място на дейност се определя всяка сравнително постоянна организационна единица на предприятието, която извършва стопанска дейност, без да е необходимо да отговаря на условията за предприятие.

56 –      Вж. Martiny, D., цит. съч. (бележка под линия 14), стр. 1369, точка 1891.

57 –      Решението е посочено по-горе в бележка под линия 8, точка 12.

58 –      Вж. моето заключение от 16 декември 2010 г. по дело Koelzsch (решението е посочено по-горе в бележка под линия 4, точка 44 и сл.). Вж. също Lein, E., цит. съч. (бележка под линия 10), стр. 178, която правилно отбелязва, че характерното предназначение на регламентите „Рим І“, „Рим ІІ“ и „Брюксел І“ е да унифицират международното частно право, поради което те имат някои общи цели: да подобрят предвидимостта на правото, да укрепят правната сигурност в европейското правно пространство и да повишат прозрачността. Регламентите образуват единна и автономна правна уредба със синергичен ефект.

59 –      В този смисъл Martiny, D., цит. съч. (бележка под линия 14), стр. 1369, точка 1891 и Schneider, G., цит. съч. (бележка под линия 10), стр. 1382.

60 –      Вж. точка 75 от настоящото заключение.

61 –      Вж. Решение от 3 юли 1986 г. по дело Lawrie-Blum (66/85, Recueil, стр. 2121, точки 16 и 17), Решение от 26 февруари 1992 г. по дело Bernini (C‑3/90, Recueil, стр. I‑1071, точка 14), Решение от 14 май 1998 г. по дело Martínez Sala (C‑85/96, Recueil, стр. I‑2691), Решение от 8 юни 1999 г. по дело Meeusen (C‑337/97, Recueil, стр. I‑3289, точка 13), Решение от 23 март 2004 г. по дело Collins (C‑138/02, Recueil, стр. I‑2703, точка 26), Решение от 7 септември 2004 г. по дело Trojani (C‑456/02, Recueil, стр. I‑7573, точка 15), Решение от 17 март 2005 г. по дело Kranemann (C‑109/04, Recueil, стр. I‑2421, точка 12) и Решение от 30 март 2006 г. по дело Mattern (C‑10/05, Recueil, стр. I‑3145, точка 18).

62 –      Вж. Решение по дело Lawrie-Blum (посочено в бележка под линия 61, точка 18).