I – Въведение

II – Приложимо право

А – Международна правна уредба

Б – Правна уредба на Съюза

1. Хартата на основните права

2. Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване

3. Директивата относно срока за закрила

4. Директивата относно информационното общество

5. Директивата относно отдаването под наем и в заем

а) Директива 92/100

б) Директива 2006/115

В – Национална правна уредба

III – Фактическото положение, производството пред националната юрисдикция и преюдициалните въпроси

А – Фактическото положение

Б – Производството пред националната юрисдикция

1. По изключителните права на използване

2. По установените от закона права на възнаграждение

В – Преюдициалните въпроси

IV – Производството пред Съда

V – По първия преюдициален въпрос и по първата част от втория преюдициален въпрос

А – Основни доводи на страните

Б – Правен анализ

1. По качеството на автор на главния режисьор на кинематографично произведение

а) По Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване

б) По Директивата относно срока за закрила и Директивата относно информационното общество

в) Междинно заключение

2. Трябва ли изключителните права на използване да бъдат предоставени оригинерно на главния режисьор в качеството му на автор на филма?

а) Принципно предоставяне на автора на филма на изключителните права на използване

б) Правомощие за ограничаване на изключителните права на използване, които има авторът на филма

в) По допустимостта на оригинерното предоставяне на филмовия продуцент на изключителните права на използване

г) Междинно заключение

3. По изискванията за оригинерно предоставяне на филмовия продуцент на изключителните права на използване

а) Недопустимост на аналогия с член 3, параграфи 4 и 5 от Директивата относно отдаването под наем и в заем

б) По изискванията на правото на Съюза

i) Наличие на договор

ii) Възможност да се предвидят дерогиращи уговорки

iii) Право на справедливо възнаграждение

– Авторското право на главния режисьор в качеството му на автор на филма като защитено от основните права право на собственост

– Условия, които обосновават накърняването на правото на собственост

iv) Междинно заключение

4. По съвместимостта на норма на националното право като член 38, параграф 1, първо изречение от UrhG с изискванията на правото на Съюза

VI – По втората част от втория преюдициален въпрос и по третия и четвъртия преюдициален въпрос

А – Основни доводи на страните

Б – Правен анализ

1. Предварителна бележка

2. По справедливото обезщетение по член 5, параграф 2, буква б) от Директивата относно информационното общество

а) Кой има право на справедливо обезщетение?

б) Други изисквания

3. По съвместимостта на норма на националното право като член 38, параграф 1, второ изречение от UrhG с изискванията на правото на Съюза

VII – Допълнителна забележка

VIII – Заключение

1.

Настоящото преюдициално запитване, отправено от Handelsgericht Wien (наричан по-нататък „запитващата юрисдикция“), се отнася до областта на авторското право върху филм и по същество повдига три въпроса, които засягат правата на автора и на филмовия продуцент.

2.

На първо място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 2, параграф 1 от Директива 2006/116/EО на Европейския парламент и Съвета от 12 декември 2006 година за срока за закрила на авторското право и някои сродни права (кодифицирана версия) ( 2 ) (наричана по-нататък „Директивата относно срока за закрила“) определя понятието за автор на филм само за целите на тази директива, или посочената разпоредба се прилага и извън приложното поле на тази директива.

3.

На следващо място, запитващата юрисдикция иска от Съда да установи дали национална правна уредба — съгласно която изключителните права на използване, свързани с възпроизвеждането, излъчването чрез спътник или друга форма на публично съобщаване на филма, по-специално чрез предоставяне на публично разположение, възникват оригинерно за филмовия продуцент, а не за автора или авторите на филма — е съвместима с изискванията на правото на Съюза. Запитващата юрисдикция отправя този въпрос предвид както на член 2 от Директива 93/83/ЕИО на Съвета от 27 септември 1993 година относно координирането на някои правила, отнасящи се до авторското право и сродните му права, приложими към спътниковото излъчване и кабелното препредаване ( 3 ) (наричана по-нататък „Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване“), така и на членове 2 и 3 от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество ( 4 ) (наричана по-нататък „Директивата относно информационното общество“). Съгласно тези разпоредби посочените изключителни права на използване по принцип принадлежат на автора на кинематографичното произведение.

4.

Освен това в настоящото производство се поставя въпросът кой има право на справедливо обезщетение по член 5, параграф 2, буква б) от Директивата относно информационното общество, когато държавите членки ограничават правото на възпроизвеждане на филми по член 2 от тази директива по отношение на копирането за лично ползване.

5.

Член 14 bis от Бернската конвенция за закрила на литературните и художествените произведения, в редакцията ѝ с Парижкия акт от 24 юли 1971 г. ( 5 ) (т.нар. pевизирана Бернска конвенция, наричана по-нататък „Бернската конвенция“), гласи:

„(1)   Кинематографичното произведение се закриля като оригинално произведение, без да се накърняват правата върху произведение, което може да е било преработено или възпроизведено. Носителят на авторско право върху кинематографично произведение се ползва от същите права, както и авторът на оригинално произведение, включително от правата, упоменати в предходния член.

(3)   Ако националното законодателство не предвижда друго, разпоредбите на алинея (2)(b) не се прилагат за авторите на сценарии, диалози и музикални произведения, създадени за реализирането на кинематографичното произведение или за неговия режисьор-постановчик. Във всички случаи, страните от Съюза, чиито законодателства не съдържат правила, предвиждащи прилагането на спомената алинея (2)(b) за такъв режисьор, уведомяват Генералния директор с писмена декларация, която незабавно се съобщава от него на всички други страни от Съюза“.

6.

Член 17 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) урежда правото на собственост и предвижда:

„1.   Всеки има право да се ползва от собствеността на имуществото, което е придобил законно, да го ползва, да се разпорежда с него и да го завещава. Никой не може да бъде лишен от своята собственост, освен в обществена полза, в предвидените със закон случаи и условия и срещу справедливо и своевременно обезщетение за понесената загуба. Ползването на имуществото може да бъде уредено със закон до степен, необходима за общия интерес.

2.   Интелектуалната собственост е защитена.“

7.

Съображения 24—26 от Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване гласят:

8.

В член 1 от Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване са дадени определения. Параграф 5 от него гласи:

„По смисъла на настоящата директива, главният режисьор на кинематографично или аудио-визуално произведение се смята за негов автор или за един от неговите автори. Държавите членки могат да определят и други лица като съавтори“.

9.

Член 2 от Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване, който се намира в главата относно излъчването на програми чрез спътник и урежда правото на излъчване, предвижда:

„Държавите членки предоставят на автора изключително право да разрешава публичното съобщаване чрез спътник на защитените от авторско право произведения съобразно разпоредбите в тази глава“.

10.

Член 4 от Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване е свързан с правата на артистите изпълнители, продуцентите на звукозаписи и излъчващите организации. Той предвижда:

„1.   За целите на публичното съобщаване чрез спътник, правата на изпълнители, продуценти на звукозаписи и излъчващи организации се закрилят съгласно разпоредбите на членове 6, 7, 8 и 10 от Директива 92/100/ЕИО.

2.   За целите на параграф 1 „излъчване по безжичен път“ в Директива 92/100/ЕИО включва и публичното съобщаване чрез спътник.

3.   По отношение на упражняването на правата, посочени в параграф 1, се прилагат член 2, параграф 7 и член 12 от Директива 92/100/ЕИО“.

11.

Съображение 5 от Директивата относно срока за закрила гласи:

„Разпоредбите на настоящата директива не би следвало да засягат прилагането от държавите членки на разпоредбите на член 14 [bis], параграф 2, букви б), в) и г) и параграф 3 от Бернската конвенция“.

12.

Член 2 от посочената директива се отнася до кинематографични или аудио-визуални произведения и предвижда:

„1.   Главният режисьор на кинематографично или аудио-визуално произведение се смята за негов автор или за един от неговите автори. Държавите членки са свободни да посочват и други съавтори.

2.   Срокът на закрила на кинематографичните или аудио-визуалните произведения изтича 70 години след смъртта на последното от следните преживели лица, независимо дали тези лица са посочени като съавтори: главният режисьор, авторът на сценария, авторът на диалога и композиторът на музиката, специално създадена за използването ѝ в кинематографичното или аудио-визуалното произведение“.

13.

Директива 93/98/ЕИО е кодифицирана с Директива 2006/116. При посочването по-нататък на Директивата относно срока за закрила ще се има предвид Директива 2006/116. Като се има предвид обаче, че по отношение на горепосочените разпоредби няма разлика спрямо Директива 93/98, изложеното по-долу ще важи съответно за Директива 93/98.

14.

Съгласно съображение 20 от Директивата относно информационното общество:

„Настоящата директива се основава на принципите и правилата, вече установени в директиви, понастоящем в сила в тази област, и по-специално Директиви 91/250/ЕИО […], 92/100/ЕИО […], 93/83/ЕИО […], 93/98/ЕИО […] и 96/9/ЕО […] и развива тези принципи и правила, и ги поставя в контекста на информационното общество. Разпоредбите на настоящата директива следва да се прилагат, без да се накърняват разпоредбите на гореупоменатите директиви, освен ако в настоящата директива не е предвидено друго“.

15.

Член 1, параграф 2 от Директивата относно информационното общество предвижда:

„С изключение на случаите, посочени в член 11, настоящата директива запазва и не засяга по никакъв начин съществуващите разпоредби на Общността, отнасящи се до:

[…]

[…]“.

16.

Член 2 от Директивата относно информационното общество гласи:

„Право на възпроизвеждане

Държавите членки предвиждат изключителното право да разрешават или забраняват пряко или непряко, временно или постоянно възпроизвеждане по какъвто и да е начин и под каквато и да е форма, изцяло или частично:

17.

Член 3 от Директивата относно информационното общество гласи:

„Право на публично [съобщаване] на произведения и право на предоставяне на публично разположение на други закриляни обекти

1.   Държавите членки предоставят на авторите изключително право да разрешават или забраняват публичното [съобщаване] на техни произведения по жичен или безжичен път, включително предоставяне на публично разположение на техни произведения по такъв начин, че всеки може да има достъп до тях от място и във време, самостоятелно избрани от него.

2.   Държавите членки предвиждат за авторите изключително право да разрешават или забраняват предоставяне на публично разположение по жичен или безжичен път по такъв начин, че всеки да има достъп до тях от място и във време, самостоятелно избрани от него:

3.   Правата, посочени в параграфи 1 и 2, не се изчерпват чрез акт на публично [съобщаване] или предоставяне на публично разположение, както е определено в настоящия член“.

18.

Член 5, параграф 2, буква б) от Директивата относно информационното общество предвижда:

„Държавите членки могат да предвидят изключения или ограничения от правото на възпроизвеждане, предвидено в член 2, в следните случаи:

[…]

19.

Член 2 от Директива 92/100/ЕИО на Съвета от 19 ноември 1992 година относно правото на отдаване под наем и в заем и относно някои права, сродни на авторското право в областта на интелектуалната собственост ( 6 ), се отнася до носителя и до обекта на правото на отдаване под наем и в заем. Параграф 2 от тази разпоредба предвижда:

„По смисъла на тази директива главният режисьор на кинематографично или аудио-визуално произведение се смята за негов автор или за един от авторите му. Държавите членки могат да предвидят, че и други лица се смятат за съавтори […]“.

20.

Директива 2006/115/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 12 декември 2006 година за правото на отдаване под наем и в заем, както и за някои права, [сродни на] авторското право в областта на интелектуалната собственост ( 7 ) (наричана по-нататък „Директивата относно отдаването под наем и в заем“), консолидира Директива 92/100.

21.

Член 2 от Директивата е озаглавен „Дефиниции“. Съгласно параграфи 1 и 2 от тази разпоредба:

„1.   За целите на настоящата директива се прилагат следните дефиниции:

[…]

2.   Главният режисьор на кинематографично или аудио-визуално произведение се смята за негов автор или за един от неговите автори. Държавите членки могат да предвидят, че и други лица се смятат за съавтори […]“.

22.

Член 3, параграфи 4 и 5 от Директива 2006/115 гласи:

„4.   Без да се засяга прилагането на параграф 6, когато се сключва договор за филмопроизводство между изпълнител и филмов продуцент, индивидуално или колективно, се предполага, че изпълнителят, страна по този договор, е прехвърлил правото си на отдаване под наем[, при спазване на] член 5, освен ако договорът предвижда друго.

5.   Държавите членки могат да предвидят презумпция, подобна на тази по параграф 4, и по отношение на авторите“.

23.

Член 5, параграфи 1—3 от Директива 2006/115 гласи:

„Неотменимо право на справедливо възнаграждение

1.   Когато авторът или изпълнителят прехвърли или предостави своето право на отдаване под наем по отношение на звукозапис, оригинал или копие от филм на продуцент на звукозаписи или филми, този автор или изпълнител запазва правото да получи справедливо възнаграждение за отдаването под наем.

2.   Авторите или изпълнителите не могат да се отказват от правото да получат справедливо възнаграждение за отдаването под наем.

3.   Управлението на правото да се получи справедливо възнаграждение може да бъде поверено на дружества за колективно управление, които представляват авторите или изпълнителите“.

24.

Член 16а, параграф 5 от австрийския Федерален закон за авторското право върху литературните и художествените произведения и сродните му права (наричан по-нататък „UrhG“) предвижда:

„Ако лицето, което има право да използва произведение, или оправомощеният съгласно член 38, параграф 1 филмов продуцент разреши, срещу възнаграждение, на други лица да отдават под наем или в заем копия от произведения, авторът има неотменимо право на справедлив дял от това възнаграждение спрямо лицето, което има право да използва произведението, съответно спрямо филмовия продуцент. Ако по силата на закон или на договор друго лице има право на възнаграждение за отдаването в заем на копия от произведения, авторът има неотменимо право на справедлив дял от възнаграждението“.

25.

Член 38, параграф 1 от UrhG гласи:

„Носител на правата на използване на кинематографичните произведения, създадени с търговска цел, е собственикът на предприятието (филмов продуцент), при спазване на съдържащото се в член 39, параграф 4 ограничение. Филмовият продуцент и авторът имат установени от закона права да претендират половината от авторското възнаграждение, стига тези права да не са неотменими и филмовият продуцент и авторът да не са уговорили друго. Тази разпоредба не накърнява съществуващите авторски права върху произведенията, използвани при създаването на кинематографичното произведение“.

26.

Съгласно член 39, параграф 1 от UrhG:

„Всеки, който е допринесъл за създаването на кинематографично произведение, направено с търговска цел, по начин, който придава на цялостната идея на произведението характер на самостоятелно интелектуално творение, може да изисква от продуцента да бъде посочен във филма и в обявите за кинематографичното произведение като негов автор“.

27.

Член 42b, параграф 1 от UrhG предвижда:

„Когато с оглед на естеството на излъчено по радио, предоставено на публично разположение или записано върху произведен с търговска цел видео- или звуконосител произведение се очаква, че то ще бъде възпроизведено чрез запис върху видео- или звуконосители по смисъла на член 42, параграфи 2—7 за лично или частно ползване, авторът има право на справедливо възнаграждение (Leerkassettenvergütung) (т.нар. „възнаграждение за празни информационни носители“), ако информационните носители бъдат пуснати възмездно в обращение с търговска цел на територията на страната; за информационни носители се приемат празните видео- или звуконосители, годни за такова възпроизвеждане, или други видео- или звуконосители, предназначени за тази цел“.

28.

Ищецът в главното производство е автор на сценария и главен режисьор на документалния филм за германската военна фотография по време на Втората световна война, озаглавен „Fotos von der Front“ („Снимки от фронта“). Филмът представя критично противоречивия характер на военната фотография. За тази цел ищецът извършва лично подбор измежду многобройните снимки, които са на разположение. Документалният филм представлява кинематографично произведение.

29.

Ответникът в главното производство е продуцент и произвежда кинематографични и други аудио-визуални произведения на професионална основа. Той е (по занятие) продуцент на споменатия филм.

30.

На 13 март 2008 г. ищецът и ответникът в главното производство сключват „договор за режисура и авторски права“ („Regie- und Autorenvereinbarung“), съгласно който ищецът в главното производство се явява автор на сценария и главен режисьор, а ответникът създава и използва филма.

31.

Ищецът в главното производство запазва неимуществените си права и прехвърля на ответника в главното производство всички авторски и/или сродни права върху този филм. Прехвърлянето на права обаче не обхваща правото на предоставяне на публично разположение в цифрови мрежи, както и правото на телевизионно излъчване чрез т.нар. Closed Circuit TV, тоест излъчването за затворени кръгове потребители, както и чрез Pay-TV — (кодирано) излъчване срещу отделно възнаграждение. Договорът не съдържа изрична уговорка относно установените от закона права на възнаграждение.

32.

Ищецът в главното производство поверява доверителното управление на законоустановените права на възнаграждение, по-специално правото на „възнаграждение за празни информационни носители“ по член 42b от UrhG, предварително, тоест преди сключването на посочения „договор за режисура и авторски права“, на дружество за колективно управление на авторски права.

33.

На 14 май 2009 г. е премиерата на филма. Първото излъчване е на 7 септември 2009 г. по BR-alpha; филмът е достъпен и във видеоформат, на DVD.

34.

Ответникът в главното производство предоставя разглеждания филм на публично разположение и в интернет и във връзка с това предоставя права на „Movieeurope.com“. В тази платформа филмът е достъпен чрез Video-on-Demand. Ответникът предоставя достъп до трейлър на филма с рекламна цел и чрез интернет платформата „YouTube“, а освен това се разпорежда с правата за излъчване по платена телевизия, като ги прехвърля на „Scandinavia.tv“.

35.

Ищецът в главното производство предявява иск срещу ответника в главното производство пред запитващата юрисдикция.

36.

Според ищеца в главното производство използването, съответно предоставянето от страна на ответника на права, свързани със запазени за ищеца въз основа на договора форми на използване, съставлява нарушение на договора и на авторското право. На първо място, ищецът иска да се установи, че правото на предоставяне на публично разположение (Video-on-Demand) и правото на телевизионно излъчване за затворени кръгове потребители, както и чрез платена телевизия, са негови права, тъй като той е написал сценария и е създал кинематографичното произведение като главен режисьор.

37.

Ответникът в главното производство обаче счита, че в качеството му на продуцент на филма всички изключителни права на използване на филма са негови. По силата на предвидената в член 38, параграф 1, първо изречение от UrhG уредба от самото начало предявените от ищеца изключителни права на използване били негови в качеството му на продуцент на филма, а не на ищеца. Ето защо уговорката от страна на ищеца в „договора за режисура и авторски права“ била недействителна.

38.

Във връзка с това запитващата юрисдикция посочва, че съгласно член 38, параграф 1, първо изречение от UrhG правата на използване на създадените с търговска цел кинематографични произведения принадлежат на филмовия продуцент. Според тази юрисдикция в практиката на върховната юрисдикция посочената национална разпоредба се тълкува не като (презумирано) прехвърляне на права, а като оригинерно, непосредствено предоставяне на права на използване само на филмовия продуцент. Изхождайки от посоченото тълкуване на член 38, параграф 1, първо изречение от UrhG, запитващата юрисдикция приема, че уговорки в обратен смисъл са недействителни, както и че авторът на филма не може да оттегли правата.

39.

Запитващата юрисдикция изразява съмнение за съвместимостта на посоченото тълкуване на член 38, параграф 1, първо изречение от UrhG с правото на Съюза.

40.

На второ място, ищецът в главното производство иска да се установи, че има установеното от закона право да получи половината от възнаграждението, и по-специално от „възнаграждението за празни информационни носители“ по член 42b от UrhG.

41.

Ответникът в главното производство пък твърди, че в качеството му на продуцент на филма изцяло негови са и предвидените в UrhG установени от закона права на възнаграждение, и по-специално т.нар. „възнаграждение за празни информационни носители“, тъй като за тях се прилагал същият режим както за правата на използване. Този режим се прилагал не само за половината, полагаща се на филмовия продуцент съгласно член 38, параграф 1, второ изречение от UrhG, но и за другата половина, полагаща се на автора на филма съгласно тази разпоредба. Според ответника уговорка, която се отклонява от законовата уредба, е допустима и може да бъде обоснована въз основа на „договора за режисура и авторски права“.

42.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно член 38, параграф 1, второ изречение от UrhG филмовият продуцент и авторът имат установени от закона права да претендират половината от авторското възнаграждение, стига тези права да не са неотменими и филмовият продуцент и авторът да не са уговорили друго. Според запитващата юрисдикция посоченият в член 38, параграф 1, второ изречение неотменим характер съгласно член 16b, параграф 5 от UrhG е предвиден само за възнаграждението за отдаването в заем по смисъла на член 5 от Директивата относно отдаването под наем и в заем, което е ирелевантно в настоящото производство. Запитващата юрисдикция счита, че по отношение на други права на възнаграждение, по-специално на възнаграждението за празни информационни носители, не е предвиден неотменим характер.

43.

Действително, според запитващата юрисдикция съдържащата се в член 38, параграф 1, второ изречение от UrhG правна уредба на законоустановените права на възнаграждение, съгласно която авторът на филма има право на половината от възнаграждението, е справедлива. Тя обаче изразява съмнение относно съвместимостта на това правило с правото на Съюза, поради това че правото на автора на филма не може да бъде дерогирано.

44.

С акт за преюдициално запитване, постъпил в секретариата на Съда на 3 юни 2010 г., запитващата юрисдикция поставя следните преюдициални въпроси:

При утвърдителен отговор на първия въпрос:

При утвърдителен отговор на въпрос 2б:

При утвърдителен отговор на третия въпрос:

45.

В писмената фаза на производството становища представят ищецът и ответникът в главното производство, австрийското и испанското правителство и Комисията.

46.

На 5 май 2011 г. е проведено съдебно заседание с участието на представителите на ищеца и на ответника в главното производство, на австрийското правителство и на Комисията, които допълват становищата си и отговарят на въпроси.

47.

Запитващата юрисдикция изразява съмнение относно съвместимостта с правото на Съюза на национална уредба като съдържащата се в член 38, параграф 1, първо изречение от UrhG. Във връзка с посочената национална уредба в преюдициалното си запитване запитващата юрисдикция допълва, че в националната съдебна практика и в преобладаващата доктрина тя се тълкува не в смисъл на презумирано прехвърляне на правата на използване на филмовия продуцент, а на оригинерно, непосредствено предоставяне на правата на използване единствено на филмовия продуцент.

48.

Първият преюдициален въпрос и първата част от втория преюдициален въпрос са свързани с посочената разпоредба.

49.

На първо място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали от член 2, параграф 2 от Директивата относно отдаването под наем и в заем, от член 1, параграф 5 от Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване, от член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила и от член 3, параграф 1 от Директивата относно информационно общество произтича задължение за държавите членки да предоставят изключителните права на използване, свързани с излъчването чрез спътник, възпроизвеждането и публичното съобщаване, и по-специално предоставянето на публично разположение, оригинерно на главния режисьор в качеството му на автор на филма, както и евентуално на други, определени от съответната държава членка автори на филма.

50.

В случай че съществува подобно задължение за оригинерно предоставяне на автора на филма, запитващата юрисдикция иска още да се установи дали национална разпоредба — с която се презумира, че главният режисьор е прехвърлил принадлежащите му в качеството му на автор на филма горепосочени права на използване на филмовия продуцент, респективно му е отстъпил съответни права на използване — е съвместима с правото на Съюза.

51.

Ако правото на Съюза допуска подобна презумпция, запитващата юрисдикция иска да се установи и при какви условия трябва да се прилага подобна презумпция, и дали във връзка с това евентуално може да се използват изискванията по член 3, параграфи 4 и 5 от Директивата относно отдаването под наем и в заем.

52.

Според ищеца в главното производство и испанското правителство норма на националното право като член 38, параграф 1, първо изречение от UrhG е несъвместима с изискванията на правото на Съюза.

53.

Съгласно цитираните от запитващата юрисдикция норми на правото на Съюза всяка държава членка била длъжна да предостави посочените изключителни права на използване оригинерно на автора на филма.

54.

Що се отнася до изключителните права на използване, свързани с възпроизвеждането и публичното съобщаване, и по-специално с предоставянето на публично разположение, които по силата на членове 2 и 3 от Директивата относно информационното общество принадлежали на даден автор, този извод следвал от член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила. Съгласно тази разпоредба най-малкото главният режисьор бил автор на кинематографичното произведение. Посочената разпоредба, за разлика от съответните разпоредби на член 2, параграф 2 от Директивата относно отдаването под наем и в заем и на член 2, параграф 5 от Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване, не била ограничена за целите на Директивата, а имала хоризонтално, т.е. общо действие.

55.

В това отношение ищецът в главното производство най-напред отбелязва, че в член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила не се посочва, че тази разпоредба е ограничена за целите на Директивата. Според него също така тълкуване, съгласно което действието на посочената разпоредба се ограничава за целите на Директивата относно срока за закрила, съществено би ограничило полезното ѝ действие. Всъщност от член 2, параграф 2 от посочената директива следвало, че срокът за закрила не зависи от определянето на автора на филма. Освен това според него логиката на системата не допуска на артистите изпълнители да бъдат предоставени на основание на Директивата относно отдаването под наем и в заем сродни права, а на главния режисьор на филма — никакви права.

56.

Що се отнасяло до изключителното право на излъчване чрез спътник, този извод следвал от член 2 и от член 1, параграф 5 от Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване.

57.

Според ищеца в главното производство национална разпоредба, съгласно която посочените изключителни права на използване на кинематографично произведение се предоставят на филмовия продуцент, напълно би обезсмислила разпоредбите на правото на Съюза. Испанското правителство отбелязва, че държавите членки действително могат да предоставят на филмовия продуцент авторско право върху кинематографичното произведение. Той също така можел да има оригинерно, но не и изключително авторско право върху кинематографично произведение.

58.

Ищецът в главното производство и испанското правителство обаче считат националната правна уредба, с която се създава законова презумпция, че главният режисьор е предоставил на филмовия продуцент съответните права на използване чрез договор, за съвместима с изискванията на правото на Съюза.

59.

Според тях действително нито Директивата относно срока за закрила, нито Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване съдържат правила относно допустимостта на законовите презумпции. Трябвало обаче да се отчита, че такива презумпции значително улесняват правоотношенията в областта на интелектуалната собственост във филмовата индустрия. В противен случай за филмовия продуцент имало опасност след приключването на производството на филма да не разполага с необходимите права за използването на кинематографичното произведение, което щяло да бъде пречка за инвестирането във филмопроизводството.

60.

Подобна презумпция обаче била допустима само ако се възпроизведат изискванията, предвидени в член 2, параграфи 5 и 6 от Директива 92/100. Според ищеца в главното производство прилагането по аналогия на член 2, параграфи 5 и 6 от Директивата 92/100 се подкрепя от факта, че съгласно деветнадесето съображение от тази директива посочените изисквания следва да се прилагат не само за правото на отдаване под наем и в заем, но и за сродните права на артистите изпълнители по тази директива. Това трябвало a fortiori да важи и за авторското право на главния режисьор. Освен това в Решение по дело Infopaq ( 8 )Съдът постъпил по аналогичен начин, така че този подход бил допустим на равнището на вторичното право.

61.

Следователно, първо, между режисьора на филма и филмовия продуцент трябвало да съществува договорно правоотношение. Второ, презумпцията трябвало да е оборима. Трето, трябвало да е предвидено неотменимо право на възнаграждение по смисъла на член 4 от Директива 92/100.

62.

В съдебното заседание ищецът в главното производство изразява допълнително становище по основанията да счита, че само Директивата относно отдаването под наем и в заем съдържала правила относно презумпциите. Изричното предвиждане на тези презумпции в Директивата относно отдаването под наем и в заем било необходимо поради неприложимостта на член 14 bis от Бернската конвенция към правата на отдаване под наем и в заем.

63.

От своя страна ответникът в главното производство, австрийското правителство и Комисията смятат, че норма като член 38, параграф 1, първо изречение от UrhG е съвместима с изискванията на правото на Съюза.

64.

Според ответника в главното производство приложното поле на цитираните от запитващата юрисдикция разпоредби от правото на Съюза, предвиждащи авторско право на главния режисьор, е ограничено съответно до уредената с Директивите материя. Те не можело да се тълкуват като общовалидно закрепване на принципа на творческо начало.

65.

При условията на евентуалност той поддържа, че националните правила, с които се презумира прехвърлянето на правата на използване от главния режисьор на филмовия продуцент, са съвместими с изискванията на правото на Съюза.

66.

За тези правила нямало изисквания на правото на Съюза, сходни с изискванията по член 3, параграфи 4 и 5 от Директивата относно отдаването под наем и в заем, тъй като Директивата относно срока за закрила не предвиждала такива изисквания.

67.

Според австрийското правителство разпоредбите на правото на Съюза, цитирани от запитващата юрисдикция, не налагат посочените от нея права на използване да се предоставят оригинерно на автора на филма. Всъщност тези разпоредби не уреждали изчерпателно въпросите на авторството и на оригинерното придобиване на права.

68.

На първо място, посоченото становище било съобразено с доклада на Комисията от 6 декември 2002 г. относно въпроса за авторството върху кинематографични и аудио-визуални произведения. Съгласно този доклад държавите членки можели да се позовават на член 14 bis, параграфи 2 и 3 от Бернската конвенция. Съгласно член 14 bis, параграф 2, буква а) от Бернската конвенция обаче лицата — носители на авторско право върху кинематографично произведение, се определяли от договарящите страни.

69.

На второ място, обстоятелството, че в член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила законодателят на Съюза се е отказал да ограничи приложното поле на определението за автор до „целите на тази директива“, не означавало непременно, че така е извършено хармонизиране, надхвърлящо обхвата на срока за закрила. Всъщност от факта, че авторът на кинематографичното произведение трябвало да бъде определен, за да се изчисли срокът за закрила, можело да се заключи, че приложното поле на определението за автор е ограничено до Директивата относно срока за закрила.

70.

На трето място, в член 1, параграф 4 от Директивата относно срока за закрила били посочени случаи, в които дадена държава членка предвижда специални разпоредби за авторските права върху колективни произведения или по отношение на юридически лица като носители на права. Така била призната възможността за държавите членки в тези случаи да предвидят специални разпоредби за определяне на авторството. Парадоксално било да не се допуска тази възможност по отношение на кинематографичните произведения въпреки съществуващата за тях голяма практическа необходимост от концентрация на правата у филмовия продуцент.

71.

При условията на евентуалност австрийското правителство поддържа, че националните правила, които предвиждат презумпции за прехвърлянето на правата на използване на филмовия продуцент, са съвместими с правото на Съюза. Тези презумпции не били изчерпателно уредени от разпоредбите на правото на Съюза, цитирани от запитващата юрисдикция. Съображение 5 от Директивата относно срока за закрила препращало към член 14 bis, параграфи 2 и 3 от Бернската конвенция, представляващ основанието за дерогиращи разпоредби във връзка с презумираното прехвърляне на права. Директивата относно информационното общество не променила това обстоятелство.

72.

Освен това само в рамките на Директивата относно отдаването под наем и в заем били предвидени допълнителни изисквания за конкретните характеристики на презумпциите, като например задължението да се предвиди право на възнаграждение. Следователно в други области не съществували съответни изисквания на правото на Съюза.

73.

В съдебното заседание австрийското правителство допълва, че член 38, параграф 1 от UrhG допуска дерогираща уговорка между филмовия продуцент и автора на филма. Следователно филмовият продуцент и авторът на филма можели да се споразумеят, че изключителните права принадлежат на автора на филма.

74.

На първо място, Комисията поддържа, че Директивата относно отдаването под наем и в заем е ирелевантна. Според нея съдържащата се в член 2, параграф 2 от Директивата правна уредба, съгласно която се определя авторът на кинематографично произведение, е без значение, тъй като тази разпоредба засягала само въпросната директива. Доколкото в това отношение Директива 2006/115 била по-неясно формулирана от Директива 92/100, следвало да се има предвид кодифицирането на Директива 92/100 с Директива 2006/115, както и че то нямало за цел да доведе до изменения по същество.

75.

На второ място, според Комисията Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване не съдържа основания да се смята, че на главния режисьор на кинематографично произведение оригинерно се предоставя хармонизирано авторско право. Директивата включвала само норми, препращащи към материалноправни разпоредби, които трябвало да се спазват при публично съобщаване чрез спътник и при кабелно препредаване.

76.

На първо място, член 2 от тази директива действително предвиждал, че авторите, и следователно съгласно член 1, параграф 5 от нея и главният режисьор, имат изключителното право да разрешат публичното съобщаване чрез спътник на кинематографичното произведение. В тази разпоредба обаче нямало изрично предписание дали това запазено изключително право може да бъде предоставено чрез авторско право или чрез друго изключително право.

77.

Освен това член 8, параграф 1 от Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване задължавал държавите членки само да осигуряват спазването при трансграничното кабелно препредаване „[на приложимото авторско] право и сродни права“. Този извод следвал от съображение 27 от Директивата, който препращал към действащите норми на авторското право и на сродните права. Във връзка с определението за приложимите материални права на интелектуална собственост член 4 от Директивата препращал и към релевантните разпоредби от Директивата относно отдаването под наем и в заем.

78.

В това отношение Комисията допълва, че към момента на приемане на Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване релевантното материално авторско право на авторите все още било уредено не от правото на Съюза, а от членове 11 bis и 14 bis от Бернската конвенция. Понастоящем член 3, параграф 1 от Директивата относно информационното общество уреждал широко право на публично съобщаване, което включвало и публичното съобщаване чрез спътник по смисъла на член 1, параграф 1, буква а) от Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване. Ето защо се поставял въпросът дали главният режисьор има аналогично право единствено по силата на Директивата относно информационното общество, но не и на Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване.

79.

На трето място, правната уредба относно определянето на автора на кинематографични произведения, съдържаща се в член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила, не можела да се тълкува в смисъл, че хармонизира всички достижения на Съюза в областта на авторското право във връзка с понятието за автор на кинематографично произведение. Посочената правна уредба се отнасяла само до въпроса за срока за закрила. Поради големия брой потенциални автори на кинематографични произведения, за целите на правна уредба относно срока за закрила, която възприела смъртта на автора като критерий за привръзка, трябвало да се определи за кои потенциални автори става въпрос.

80.

На четвърто място, Директивата относно информационното общество действително се отнасяла до спорните права. Членове 2 и 3 и член 5, параграф 2, буква б) от нея обаче не давали никаква насока, тъй като не определяли кои са авторите и носителите на дадено конкретно право. Нямало основание да се изхожда от определенията, съдържащи се в член 2, параграф 2 от Директивата относно отдаването под наем и в заем, в член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила и в член 1, параграф 5 от Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване. Член 1, параграф 2 от Директивата относно информационното общество, съгласно който действието на посочените директиви не се засяга, уреждал изчерпателно връзката с тези директиви.

81.

На последно място, Комисията отбелязва, че посочените твърдения са съобразени с направените от нея изводи в доклада ѝ относно въпроса за авторството върху кинематографични и аудио-визуални произведения от 6 декември 2002 г., в който тя заключава, че с разпоредбите на правото на Съюза не е извършено пълно хармонизиране на понятието за авторство върху кинематографични и аудио-визуални произведения.

82.

На първо място, запитващата юрисдикция иска от Съда да установи дали цитираните от нея разпоредби на правото на Съюза изискват определени изключителни права на използване да бъдат предоставени оригинерно на главния режисьор на кинематографично произведение. Ако отговорът на този въпрос е утвърдителен, запитващата юрисдикция иска още да се установи дали и при какви условия национална правна уредба, която съдържа презумпция за прехвърлянето на филмовия продуцент на посочените права на използване, е съвместима с тези разпоредби.

83.

Ще разгледам поставените от запитващата юрисдикция въпроси по следния начин. Най-напред ще проверя дали за целите на релевантните в случая разпоредби на правото на Съюза главният режисьор на даден филм трябва да се счита за автор на кинематографично произведение (1). Тъй като това е така, на следващо място ще анализирам въпроса дали правото на Съюза императивно изисква разглежданите изключителни права да бъдат предоставени оригинерно на главния режисьор в качеството му на автор на филма (2). Макар да считам, че случаят не е такъв, държавата членка, която не предоставя разглежданите изключителни права оригинерно на даден главен режисьор в качеството му на автор на филма, все пак трябва да отчита определени изисквания (3). Накрая ще се спра на въпроса при какви условия норма на националното право като член 38, параграф 1, първо изречение от UrhG е съвместима с изискванията на правото на Съюза (4).

84.

На първо място, възниква въпросът дали с оглед на разглежданите в настоящия случай изключителни права главният режисьор на даден филм трябва да се счита за автор на кинематографично произведение. Във връзка с това следва да се прави разграничение между изключителните права, уредени в Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване, и тези, които са уредени в Директивата относно информационното общество.

85.

Запитващата юрисдикция се позовава по-конкретно на правото на публично съобщаване чрез спътник на кинематографичното произведение. Съгласно член 2 от Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване посоченото право принадлежи на автора или на авторите на кинематографичното произведение. Кой е автор по смисъла на посочената разпоредба, се определя от член 1, параграф 5 от тази директива. Съгласно последната разпоредба, по смисъла на Директивата главният режисьор на кинематографичното произведение се смята за негов автор или за един от неговите автори, като държавите членки могат да определят и други лица като съавтори.

86.

Що се отнася до позоваването от запитващата юрисдикция на правата на възпроизвеждане и на публично съобщаване, включително на предоставяне на публично разположение, тези права са уредени в членове 2 и 3 от Директивата относно информационното общество. Съгласно тези разпоредби посочените права принадлежат на автора. В самата Директива относно информационното общество обаче не е дадено определение на понятието за автор.

87.

Във връзка с това възниква въпросът дали в рамките на членове 2 и 3 от Директивата относно информационното общество може да се използва определението за автор на филма, дадено в член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила. Съгласно тази разпоредба главният режисьор на кинематографично произведение се смята за негов автор, като държавите членки могат да предвидят, че и други лица са автори.

88.

Посоченото определение би могло да се използва, при условие че, първо, Директивата относно информационното общество допуска да се използват други директиви в областта на авторското право, и второ, член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила съдържа определение за автор, което не е приложимо само за целта на тази директива, а следователно важи и за Директивата относно информационното общество.

89.

Считам, че тези две условия са изпълнени.

90.

Първо, Директивата относно информационното общество допуска да се използват други директиви в областта на авторското право.

91.

Този извод следва от съображение 20 от Директивата относно информационното общество, съгласно което тя се основава на принципите и правилата, вече установени в релевантните директиви. В това отношение по-специално е посочена Директивата относно срока за закрила. Следователно изрично е предвидена връзка с разпоредбите на Директивата относно срока за закрила.

92.

Противно на становището на австрийското правителство и на Комисията, от член 1, параграф 2 от Директивата относно информационното общество няма как да се направи извод в обратен смисъл. Макар тази разпоредба да предвижда, че поначало Директивата относно информационното общество запазва и не засяга разпоредбите, съдържащи се в Директивата относно срока за закрила, това не означава, че е невъзможно да се използват принципите и разпоредбите, установени в посочените директиви. Това просто означава, че разпоредбите на Директивата относно информационното общество не следва да се тълкуват в смисъл, че дерогират разпоредбите, съдържащи се в Директивата относно срока за закрила.

93.

Второ, член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила съдържа определение, което се прилага и по отношение на членове 2 и 3 от Директивата относно информационното общество.

94.

Този извод се подкрепя преди всичко от текста на посочената разпоредба. За разлика от иначе сходните определения, дадени в член 2, параграф 2 от Директивата относно отдаването под наем и в заем ( 9 ) и в член 1, параграф 5 от Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване, член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила не ограничава прилагането на съдържащото се в него определение за автор на филма до целите на Директивата.

95.

В подкрепа на този извод е и систематичното място на разпоредбата. Противно на становището на австрийското правителство и на Комисията, всъщност определението за автора на филм, дадено в член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила, не може да бъде ограничено до целите на Директивата относно срока за закрила. В такъв случай полезното действие на тази разпоредба би било силно ограничено. Обратно на твърдяното от Комисията и от австрийското правителство, всъщност определението за автора на филм, съдържащо се в член 2, параграф 1 от нея, е без значение за продължителността и за началния момент на срока на закрила по член 2, параграф 2 от тази директива ( 10 ). Съгласно член 2, параграф 2 от Директивата относно срока на закрила срокът на закрила започва да тече от момента на смъртта на последното от преживелите лица измежду изчерпателно определен кръг от лица. Сред тези лица са главният режисьор, авторът на сценария, авторът на диалога и композиторът на музиката, специално създадена за използването ѝ в съответното кинематографично произведение, независимо обаче дали тези лица са автори на кинематографичното произведение.

96.

В допълнение, според мен историята на създаване на Директивата относно срока за закрила също допуска подобен извод. След като първият проект на Комисията за Директива относно срока за закрила от 23 март 1992 г. изобщо не съдържа правна уредба относно авторството върху филми ( 11 ), Европейският парламент настоява да се извърши хармонизация и в това отношение ( 12 ). Предложените изменения от Европейския парламент предвиждат система, приемаща за съавтори всички интелектуални създатели на кинематографичното произведение, които следва да бъдат подробно посочени в текста на Директивата ( 13 ). В по-нататъшния ход на законодателния процес обаче се оказва, че няма как да бъдат изброени всички възможни създатели на произведението ( 14 ). Ето защо измененото предложение за директива на Комисията от 30 януари 1993 г. се ограничава до формулировката, включена впоследствие — само с незначително езиково изменение — в член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила, че главният режисьор се смята за един от авторите на кинематографичното произведение, а иначе държавите членки имат право на преценка ( 15 ). Следователно, макар да е вярно, че член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила не определя изчерпателно авторите на кинематографичното произведение, от него все пак много ясно следва императивното изискване поне главният режисьор да се смята за автор на кинематографичното произведение. Това тълкуване се потвърждава от доклада на Комисията до Съвета, Европейския парламент и Икономическия и социален комитет относно въпроса за авторството върху кинематографични и аудио-визуални произведения от 6 декември 2002 г. В доклада Комисията изрично посочва, че Директивата относно срока за закрила по принцип определя главния режисьор като автор на кинематографичното произведение и в този смисъл извършва частична хармонизация ( 16 ).

97.

Само като допълнение във връзка с това трябва да се посочи, че Директивата относно срока за закрила съдържа и други разпоредби, които са приложими не само с оглед определянето на срока за закрила. Така във връзка с въпроса кога фотографиите представляват годни за закрила произведения по смисъла на Директивата относно информационното общество, може да се използва член 6 от Директивата относно срока за закрила ( 17 ).

98.

Ето защо от член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила е видно, че главният режисьор следва да се счита за автор на филм по смисъла на членове 2 и 3 от Директивата относно информационното общество.

99.

Като междинно заключение се налага изводът, че с оглед на изключителните права, уредени в член 2 от Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване и в членове 2 и 3 от Директивата относно информационното общество, главният режисьор трябва да се счита най-малкото за автор на филма.

100.

На този етап от анализа ще се спра на въпроса дали от релевантните разпоредби на правото на Съюза произтича императивно за държавите членки изискване да предоставят съответните изключителни права на използване оригинерно на главния режисьор в качеството му на автор на кинематографичното произведение.

101.

Във връзка с това на първо място трябва да се отбележи, че цитираните от запитващата юрисдикция разпоредби по принцип предоставят съответните права на използване на автора на кинематографичното произведение (а). Освен това обаче трябва да се отчита съображение 5 от Директивата относно срока за закрила, съгласно което разпоредбите на Директивата относно срока за закрила не би следвало да засягат прилагането на разпоредбите на член 14 bis, параграф 2, букви b), c) и d) и параграф 3 от Бернската конвенция. Следователно държавите членки запазват правомощието да предвидят правна уредба, съгласно която при наличието на определени обстоятелства главният режисьор не може да се противопостави на определени форми на използване на филма (б). По мое мнение това позволява на държавите членки да предвидят национална правна уредба, съгласно която изключителните права на използване възникват оригинерно за филмовия продуцент (в), стига във връзка с това те да спазят както императивните изисквания, произтичащи от член 14 bis, параграф 2, букви b)—d) и параграф 3 от Бернската конвенция, така и разпоредбите на правото на Съюза (г).

102.

Като отправна точка следва да се отбележи, че на главния режисьор в качеството му на автор на филма по смисъла на член 2 от Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване и на член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила по принцип са предоставени следните изключителни права на използване:

103.

Съображение 5 от Директивата относно срока за закрила обаче уточнява, че разпоредбите на тази директива, а следователно по-специално и начинът на определяне на автора на кинематографично произведение, изложен в член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила, трябва да се тълкуват в смисъл, че не засягат прилагането от държавите членки на разпоредбите на член 14 bis, параграф 2, букви b), c) и d) и параграф 3 от Бернската конвенция.

104.

Член 14 bis, параграф 2, буква b) от Бернската конвенция предвижда специална правна уредба за случаите, когато поради своя принос в създаването на произведението определени лица са признати за автори на кинематографично произведение. Ако тези лица са се задължили да направят такъв принос въз основа на договор, въпреки качеството си на автори те поначало не могат да се противопоставят на използването на кинематографичното произведение, по-специално чрез възпроизвеждане и публично съобщаване ( 18 ). Макар член 14 bis, параграф 3 от Бернската конвенция да предвижда, че посочената правна уредба поначало не се прилага за главния режисьор на кинематографичното произведение, държавите — страни по Бернската конвенция, са свободни да прилагат това правило и спрямо главния режисьор.

105.

Целта на правната уредба, съдържаща се в член 14 bis, параграф 2, букви b)—d) и параграф 3 от Бернската конвенция, е да позволи на филмовия продуцент да използва филма и когато не се е договорил изрично с участвалите в него лица относно прехвърлянето, съответно използването на принадлежащите им права ( 19 ). Така се отчита фактът, че филмите имат двойнствена природа. От една страна, те обективират интелектуално творение и имат за предпоставка интелектуални творения. От друга страна, те са скъпи промишлени изделия. Член 14 bis, параграф 2, букви b)—d) и параграф 3 от Бернската конвенция цели да не се допусне големият брой засегнати автори и авторски права да затруднят възможностите за използване на даден филм.

106.

Всъщност, ако се приеме, че използването на даден филм изисква разрешението на всеки засегнат автор, това би накърнило правната сигурност на търговията с филми и би породило последици в ущърб не само на филмовия продуцент, но в крайна сметка и на останалите участвали лица. В допълнение, следва да се има предвид, че финансирането на филмопроизводството също би могло да бъде затруднено, ако няма възможност да бъдат дадени достатъчно гаранции.

107.

Тази идея, залегнала в съображение 5 от Директивата относно срока за закрила, следва да се отчита във връзка с правото на възпроизвеждане по член 2 от Директивата относно информационното общество и с правото на публично съобщаване по член 3 от същата директива. Всъщност тези права са обвързани с определението за автор на филма, съдържащо се в член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила.

108.

Същото важи и за правото на публично съобщаване чрез спътник, уредено в член 4 от Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване. Действително, последната директива не съдържа съображение, което да съответства точно на съображение 5 от Директивата относно срока за закрила.

109.

Отчитането на горепосочената идея обаче се подкрепя, първо, от съображение 35 от Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване, съгласно което на държавите членки е предоставено право на преценка да допълнят общите разпоредби, необходими за постигане на целите на тази директива, чрез предприемане на законодателни и административни мерки във вътрешното си право, при условие че тези мерки не противоречат на целите на същата директива и са съвместими със законодателството на Съюза. Предвид гореизложеното, посоченото право на преценка би трябвало да обхваща по-специално и приемането на национални разпоредби като предвидените в член 14 bis, параграф 2, букви b)—d) и параграф 3 от Бернската конвенция. Всъщност тяхната цел да се гарантира възможността филмовият продуцент да използва даден филм и когато не се е договорил с участвалите в кинематографичното произведение лица относно принадлежащите им въз основа на тяхното участие в това произведение авторски права, е съвместима с целите на Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване. Това, че посочената идея по принцип не е чужда на Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване, е видно от член 4 и от съображения 25 и 26 от нея, които препращат към сходни разпоредби на Директивата относно отдаването под наем и в заем, но се отнасят само до сродните права на артистите изпълнители и на продуцентите на звукозаписи.

110.

На второ място, следва да се отбележи, че с член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила законодателят на Съюза е приел правило относно авторството на главния режисьор, което е приложимо спрямо всички достижения на правото на Съюза в областта на авторското право, прието след влизането в сила на разпоредбите на Директивата относно спътниковото излъчване и кабелното препредаване. Мисля, че от това обстоятелство също така може да се заключи, че позоваването в съображение 5 на член 14 bis, параграф 2, букви b)—d) и параграф 3 от Бернската конвенция се отнася до всички хипотези, в които става въпрос за изключителните права на главния режисьор в качеството на автор на филма.

111.

Според ищеца в главното производство с изискванията на правото на Съюза е съвместима само национална правна уредба, съгласно която съответните изключителни права на използване са предоставени оригинерно на автора на филма. Ето защо с изискванията на правото на Съюза можела да е съвместима само национална правна уредба, с която се презумира прехвърлянето на тези права на филмовия продуцент, съответно предоставянето на филмовия продуцент на правото да използва тези права.

112.

Тази теза не може да бъде възприета.

113.

На първо място, формулировката на член 14 bis, параграф 2, букви b)—d) и параграф 3 от Бернската конвенция изглежда достатъчно широка, за да обхване и национална правна уредба, съгласно която изключителните права на използване не възникват оригинерно за главния режисьор, а само за филмовия продуцент. Всъщност член 14 bis, параграф 3 във връзка с параграф 2, буква b) от Бернската конвенция предвижда, че държава — страна по Бернската конвенция, може да приеме правна уредба, съгласно която главният режисьор не може да се противопостави на възпроизвеждането и на публичното съобщаване. Считам, че този текст обхваща не само правна уредба, съгласно която посочените права възникват оригинерно за автора на филма, и едва тогава презумира прехвърлянето им на филмовия продуцент, но и правна уредба, по силата на която посочените права възникват оригинерно за филмовия продуцент.

114.

На второ място, в зависимост от конкретните характеристики на националния правен ред подобен подход може да е удачен, за да се постигне целта, преследвана с член 14 bis, параграф 2, букви b) и d) и параграф 3 от Бернската конвенция. Ако изключителните права на използване възникват оригинерно за автора на филма, има опасност, в зависимост от конкретните характеристики на националния правен ред, тези права да бъдат предварително прехвърлени. В подобен случай презумпцията за прехвърляне на правата на филмовия продуцент не е достатъчна, за да отпадне рискът от блокиране на използването.

115.

Като междинно заключение се налага изводът, че изключителните права на използване, свързани с възпроизвеждането, публичното съобщаване, включително предоставянето на публично разположение, както и с публичното съобщаване чрез спътник, по принцип са предоставени на главния режисьор в качеството му на автор на кинематографичното произведение, както и евентуално на други автори. Въпреки това принципно предоставяне държавата членка може да приеме национална правна уредба, съгласно която посочените изключителни права на използване възникват оригинерно за филмовия продуцент. Подобна правна уредба обаче е допустима само ако държавата членка спазва изискванията на правото на Съюза, на които трябва да отговаря подобна правна уредба. По-нататък ще разгледам тези изисквания.

116.

Дори да може да предвиди национална правна уредба, съгласно която изключителните права на използване възникват изключително и оригинерно за филмовия продуцент, в това отношение държавата членка все пак трябва да се съобразява с някои изисквания. Обратно на твърдяното от ищеца в главното производство, в това отношение не е възможна никаква аналогия с член 3, параграфи 4 и 5 от Директивата относно отдаването под наем и в заем (а). От разпоредбите на член 14 bis, параграф 2, букви b)—d) и параграф 3 от Бернската конвенция и от произтичащите от основните права изисквания обаче произтичат изисквания, които, макар в сравнение с посочените разпоредби да са определени в по-малка степен, по същество все пак са сходни (б).

117.

Според ищеца в главното производство и испанското правителство в случай като настоящия е възможно условията, предвидени в член 3, параграфи 4 и 5 от Директивата относно отдаването под наем и в заем, да бъдат приложени по аналогия. По силата на тези разпоредби държавите членки могат да предвидят презумпция, че авторът на кинематографично произведение, сключил договор за филмопроизводство с филмов продуцент, е прехвърлил правото си на отдаване под наем. Условията за това обаче са, първо, в договора да не е предвидено друго, и второ, на автора да е предоставено неотменимо право на справедливо възнаграждение съгласно член 5 от Директивата относно отдаването под наем и в заем.

118.

Тази теза не може да бъде възприета. В настоящия случай не е възможна аналогия с разпоредбите на член 3, параграфи 4 и 5 от Директивата относно отдаването под наем и в заем.

119.

Първо, не е налице неволна правна празнота.

120.

Най-напред следва да се отбележи, че в член 1а, параграф 3 от измененото предложение на Комисията за Директива относно срока за закрила от 7 януари 1993 г. ( 20 ) изрично се предвижда възможността за установяване на презумпция, с която се предполага, че авторите на филми, които по силата на договор са се задължили да създадат филм, са дали разрешение за използването на произведенията им. В предложението за правна уредба има и изрично позоваване на съответната разпоредба от Директивата относно отдаването под наем и в заем. В крайна сметка обаче предложението в тази си част не е възприето. Според мен съзнателното решение на законодателя да не възпроизвежда съответните правила от Директивата за отдаването под наем и в заем изключва възможността за аналогия.

121.

Също така считам, че в случай като настоящия не може да се говори за правна празнота. Държавите членки, които възнамеряват да ограничат изключителните права на автора на филма, са обвързани както от условията по член 14 bis, параграф 2, букви b)—d) и параграф 3 от Бернската конвенция, така и от основните права. В този смисъл дори само на равнище право на Съюза не може да се говори за празнота в правото. На следващо място, следва да се има предвид, че в областта на авторското право Съюзът и държавите членки имат паралелна компетентност. Следователно държавите членки запазват компетентността си, когато даден въпрос не е уреден от правото на Съюза. Това означава, че ако правото на Съюза не урежда даден въпрос, държавите членки са длъжни да запълнят евентуално съществуващи празноти и да избягват противоречивите преценки ( 21 ).

122.

На второ място, следва да се отхвърли и възражението на ищеца в главното производство, че в Решение по дело Infopaq ( 22 ) подходът на Съда също се основавал на правоприлагане по аналогия. По това дело става въпрос за тълкуването на самостоятелно понятие на правото на Съюза, а именно на понятието за годно за закрила произведение по смисъла на Директивата относно информационното общество. При тълкуването на това самостоятелно понятие на правото на Съюза, за което липсва определение в Директивата относно информационното общество и за което в случая няма никакво определение, съдържащо се в други директиви, Съдът изхожда от съдържанието на специални разпоредби, в които във връзка с определени произведения са установени условията за тяхната пригодност за авторскоправна закрила. В настоящия случай обаче не става въпрос за определянето на самостоятелно понятие на правото на Съюза. Всъщност предложението на ищеца в главното производство означава разпоредбите на Директивата относно отдаване под наем и в заем да се прилагат и в рамките на Директивата относно срока за закрила, въпреки че съзнателно не са включени в последната.

123.

Ето защо следва да се направи извод, че в случай като настоящия не е възможно разпоредбите на член 3, параграфи 4 и 5 от Директивата относно отдаване под наем и в заем да бъдат приложени по аналогия.

124.

Както вече бе отбелязано, от член 14 bis, параграф 2, букви b), с) и d) и параграф 3 от Бернската конвенция, както и от член 17 от Хартата обаче произтичат условия, които държавите членки трябва да отчитат, когато възнамеряват да предоставят на филмовия продуцент изключителните права на използване, принадлежащи по принцип на главния режисьор в качеството му на автор на филма. От посочените разпоредби произтичат следните условия. Първо, това предоставяне на права предполага наличие на договор между главния режисьор в качеството му на автор на филма и филмовия продуцент (i). Второ, дерогиращите уговорки трябва да са допустими (ii). Трето, предоставеното на автора на филма право на собственост изисква на последния да бъде гарантирано справедливо възнаграждение, ако изключителните му права на използване бъдат ограничени (iii).

125.

Съгласно член 14 bis, параграф 2, буква b) от Бернската конвенция условие за предоставянето на филмовия продуцент на изключителните права на използване е главният режисьор да е сключил с филмовия продуцент договор, с който се е задължил да направи своя принос за създаването на кинематографичното произведение.

126.

Освен това трябва да има възможност договорът да съдържа дерогиращи уговорки. Това следва от член 14 bis, параграф 2, букви b) и d) от Бернската конвенция. Буква b) предвижда, че трябва да са възможни уговорки в обратен смисъл или специални уговорки, а буква d) — че такива са всички ограничителни условия, съдържащи се в договора, с който авторът на филма се е задължил да направи своя принос за създаването на кинематографичното произведение.

127.

На последно място, държавата членка, която възнамерява да предостави на филмовия продуцент изключителните права на използване, принадлежащи по принцип на главния режисьор в качеството му на автор на филма, трябва да гарантира, че последният получава справедливо обезщетение като компенсация за ограничението.

128.

Действително, член 14 bis, параграф 2, букви b)—d) и параграф 3 от Бернската конвенция не предвижда подобно условие. Предоставянето на филмовия продуцент на изключителните права на използване, които поначало принадлежат на филмовия режисьор в качеството му на автор на филма, обаче накърнява правото на собственост, защитено с член 17 от Хартата. Това накърняване е обосновано само ако авторът на филма получава справедливо обезщетение като компенсация.

129.

Като признава в член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила и в член 1, параграф 5 главния режисьор за автор на филма и по принцип му предоставя съответни изключителни права на използване, правото на Съюза му предоставя право на собственост. Това право е защитено с член 17, параграф 2 от Хартата, който изрично уточнява, че защитата на собствеността в частност обхваща и интелектуалната собственост ( 23 ).

130.

Срещу това няма как да се възрази, че съгласно член 14 bis, параграф 2, букви b)—d) и параграф 3 от Бернската конвенция държавите членки могат да предвидят, че главният режисьор в качеството си на автор на филма не може да се противопостави на използването на филма. Всъщност избирателното препращане в съображение 5 от Директивата относно срока за закрила показва, че така на държавите членки не следва да бъде дадено правомощие да поставят под съмнение самото предоставяне на автора на право на собственост. Всъщност съображение 5 от Директивата относно срока за закрила препраща само към член 14 bis, параграф 2, букви b)—d) и параграф 3 от Бернската конвенция. То не препраща към член 14 bis, параграф 2, буква а), съгласно която страните по Бернската конвенция са компетентни да определят лицата — носители на авторско право върху кинематографично произведение. Липсата на препращане към член 14 bis, параграф 2, буква а) от Бернската конвенция според мен ясно показва, че държавите членки трябва да отчитат авторството на главния режисьор, установено от правото на Съюза. Ето защо държавите членки трябва да отчитат авторството на главния режисьор, което представлява защитено от основните права право на собственост, и в границите на правомощието, оставено им съгласно съображение 5 от Директивата относно срока за закрила във връзка с член 14 bis, параграф 2, букви b)—d) и параграф 3 от Бернската конвенция ( 24 ).

131.

Когато упражнява предоставеното ѝ с член 14 bis, параграф 2, букви b)—d) и параграф 3 от Бернската конвенция правомощие и ограничава изключителните права на използване, принадлежащи на режисьора на филма в качеството му на автор на филма, държавата членка накърнява правото на главния режисьор на собственост. Такова накърняване е обосновано само ако са изпълнени изискванията за обосноваване по член 17, параграф 1, второ изречение и по член 52 от Хартата.

132.

Съгласно член 17, параграф 1, второ изречение от Хартата накърняването трябва най-напред да е в обществена полза. Предвид изложеното по-горе, може да се приеме, че това условие е изпълнено, ако предоставянето на филмовия продуцент на изключителните права на използване, които поначало принадлежат на главния режисьор в качеството му на автор на филма, има за цел да осигури на филмовия продуцент възможността ефективно да използва филма.

133.

Нещо повече, член 17, параграф 1, второ изречение изисква да бъде предоставено справедливо и своевременно обезщетение за понесената загуба. В случай като настоящия това условие следва и от член 52, параграф 1 от Хартата. Всъщност предоставянето на филмовия продуцент на изключителните права на използване без справедливо обезщетение би било несъразмерно и би накърнило самата същност на правото на собственост. Всъщност без компенсацията под формата на справедливо обезщетение има опасност, поради предоставянето на филмовия продуцент на изключителните права на използване, защитеното от основните права авторско право на главния режисьор да бъде изпразнено от съдържание ( 25 ).

134.

Като междинно заключение се налага изводът, че правомощието на държавите членки да предоставят на филмовия продуцент изключителните права на използване, които принадлежат на главния режисьор в качеството му на автор на филма, е обвързано със следните условия:

135.

Въз основа на гореизложеното сега ще се спра на изразените от запитващата юрисдикция съмнения за съвместимостта на норма на националното право като член 38, параграф 1 от UrhG с изискванията на правото на Съюза.

136.

Що се отнася до съмненията, изразени от запитващата юрисдикция най-напред за съвместимостта на подобна национална разпоредба с изискванията на правото на Съюза, поради тълкуването на тази разпоредба в смисъл на оригинерно и непосредствено предоставяне на правата на използване само на филмовия продуцент, тези съмнения са неоснователни. Както бе отбелязано по-горе, всъщност изискванията на правото на Съюза не предвиждат императивно, че изключителните права на използване трябва да се предоставят оригинерно, непосредствено на автора на филма. В този смисъл с изискванията на правото на Съюза е съвместима не само национална норма, с която се презумира, че главният режисьор е прехвърлил принадлежащите му в качеството му на автор на филма посочени по-горе права на използване на филмовия продуцент, но и норма, съгласно която изключителните права на използване възникват оригинерно за филмовия продуцент.

137.

Действително, ограничението на правата на използване, предоставени по принцип на главния режисьор в качеството му на автор на филма, не е обвързано с предвидените в член 3, параграфи 4 и 5 от Директивата относно отдаването под наем и в заем условия. Това ограничение обаче трябва да отговаря на условия, които по същество са сходни.

138.

На първо място, главният режисьор трябва да е сключил с филмовия продуцент договор, с който се задължава да направи своя принос в създаването на кинематографичното произведение.

139.

Норма на националното право като член 38, параграф 1, първо изречение от UrhG изглежда не съдържа изрично подобно условие. Това обаче най-вероятно едва ли има значение, тъй като главният режисьор по принцип предоставя услугата си въз основа на изрично или поне конклудентно сключен договор. Ако е налице трудно представим нетипичен случай, в който главният режисьор не е сключил договор с филмовия продуцент, норма на националното право като член 38, параграф 1, първо изречение от UrhG би била съвместима с правото на Съюза само ако се тълкува в смисъл, че не се прилага в подобен случай.

140.

На второ място, съгласно националното право в договора трябва да е възможно да се предвидят дерогиращи уговорки, съгласно които изключителните права на използване принадлежат не на филмовия продуцент, а на автора на филма.

141.

Действително, член 38, параграф 1, първо изречение от UrhG не предвижда изрично подобна възможност, но с това този член не се превръща непременно в правна уредба, която нарушава правото на Съюза. Всъщност доколкото тази норма е диспозитивна и следователно дава възможност да се уговори друго, страните по договора могат да я дерогират. Ето защо диспозитивна норма на националното право, съгласно която в случай на дерогиращи уговорки правата на използване възникват оригинерно за автора на филма, а не за филмовия продуцент, е съвместима с изискванията по член 14 bis, параграф 2, букви b) и d) от Бернската конвенция. С тези изисквания би била съвместима и норма на националното право, съгласно която, макар да възникват оригинерно за филмовия продуцент, по силата на дерогираща уговорка правата на използване могат да бъдат прехвърлени на автора на филма. Обратно, норма като член 38, параграф 1, първо изречение от UrhG би нарушавала правото на Съюза, ако дерогиращите уговорки са недопустими.

142.

На трето място, в подобен случай държавата членка трябва да гарантира, че на автора на филма, чието право на собственост се ограничава без неговата воля, е осигурено справедливо обезщетение.

143.

Норма на националното право като член 38, параграф 1 от UrhG не предвижда справедливо обезщетение. От други разпоредби на националното право също изглежда не произтича право на справедливо обезщетение. Във връзка с това австрийското правителство посочва, че според него държавите членки имат право на свободна преценка не само по въпроса дали да предоставят изключителните права на използване, но и относно стоящото в основата на тези права право на собственост. Следователно при предоставянето на филмовия продуцент на изключителните права на използване не било необходимо да се предвижда справедливо обезщетение за главния режисьор.

144.

Видно от предходните съображения ( 26 ), според мен подобен подход е несъвместим с изискванията на правото на Съюза. Всъщност като предоставя авторството върху кинематографично произведение на главния режисьор, правото на Съюза предоставя право на собственост в областта на авторското право, което държавите членки трябва да отчитат. В случай на накърняване на това право на собственост трябва да се гарантира, че главният режисьор в качеството си на автор на филма получава справедливо обезщетение.

145.

Запитващата юрисдикция изразява съмнения и за съвместимостта на норма на националното право като член 38, параграф 1, второ изречение от UrhG с изискванията на правото на Съюза. Съгласно тази норма на националното право филмовият продуцент и авторът имат установени от закона права да претендират половината от авторското възнаграждение, стига тези права да не са неотменими и филмовият продуцент и авторът да не са уговорили друго. Според запитващата юрисдикция посочената правна норма се отнася по-специално до т.нар. „възнаграждение за празни информационни носители“ по член 42b от UrhG. По мнение на запитващата юрисдикция става въпрос за справедливо възнаграждение по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директивата относно информационното общество, с което да се компенсира това, че националното право в известна степен допуска копирането за лично ползване и че правото на автора на възпроизвеждане по член 2 от Директивата относно информационното общество съответно е ограничено.

146.

Във връзка с това запитващата юрисдикция поставя втората част от втория си преюдициален въпрос, третия и четвъртия си преюдициален въпрос.

147.

На първо място, запитващата юрисдикция иска да се установи дали правото на Съюза налага установените от закона права по смисъла на член 38, параграф 1, второ изречение, и по-специално правото на възнаграждение за празни информационни носители, да се предоставят оригинерно на главния режисьор на кинематографично произведение като негов автор. При утвърдителен отговор запитващата юрисдикция иска да се установи и дали норма на националното право, с която се презумира, че установените от закона права са прехвърлени на филмовия продуцент, е съвместима с изискванията на правото на Съюза. Освен това тя пита Съда дали към подобна презумпция следва да се прилагат изискванията, предвидени в член 3, параграфи 4 и 5 и в член 5 от Директивата относно предоставянето под наем и в заем.

148.

На последно място, запитващата юрисдикция иска изрично да се установи дали норма на националното право като член 38, параграф 1, второ изречение от UrhG е съвместима с изискванията на правото на Съюза.

149.

Според ищеца в главното производство и испанското правителство норма на националното право като член 38, параграф 1, второ изречение от UrhG е несъвместима с изискванията на правото на Съюза.

150.

Ищецът в главното производство и испанското правителство посочват, че правата по смисъла на член 5, параграф 2, букви а) и б) от Директивата относно информационното общество трябва да принадлежат на главния режисьор в качеството му на автор на филма. Ищецът в главното производство изтъква, че това включвало и правата, които държавата членка предвиждала за други случаи, в които използването е свободно. В този смисъл се прилагал уреденият в член 2, параграф 1 от Директивата относно срока за закрила принцип на творческо начало. При все това било възможно разпореждането с тези права по силата на договор.

151.

Според испанското правителство дори презумпцията за прехвърляне на изключителните права на използване била несъвместима с правото на Съюза. Всъщност целта ѝ била да се улеснят правоотношенията във връзка със споменатите права и следователно да се обезпечи положението на филмовия продуцент като инвеститор. Това не важало за установените от закона права на справедливо възнаграждение. В подобен случай прехвърлянето на посочените права всъщност водело до улесняване на правоотношенията във филмовия сектор. Ето защо правото на Съюза не допускало съществуването на норма, която предвижда презумпция за прехвърляне на филмовия продуцент на правата на справедливо възнаграждение.

152.

От друга страна, според ищеца в главното производство е допустимо да се прилагат презумпции по аналогия с разпоредбите на Директивата относно отдаването под наем и в заем. Във връзка с това обаче следвало да се отчитат изискванията по член 3, параграфи 4 и 5 във връзка с член 5 от Директивата относно отдаването под наем и в заем. На първо място, трябвало да става въпрос за оборима презумпция. На следващо място, трябвало да е налице договор. Освен това необходимо било да е гарантирано неотменимо справедливо възнаграждение. Норма на националното право като член 38, параграф 1, второ изречение от UrhG била несъвместима с изискванията на правото на Съюза, тъй като не отговаряла на тези условия. Първо, на главния режисьор не било предоставено оригинерно право на пълно възнаграждение, а само право на половината от това възнаграждение. Предоставянето на другата половина на филмовия продуцент не било уредено като презумпция. Освен това в противоречие с изискванията на правото на Съюза нямало изискване за наличието на договор. В допълнение, правото на автора на филма било диспозитивно. Предоставянето на филмовия продуцент на правата върху половината от възнаграждението обаче можело да се счита за обосновано, понеже в качеството си на първи продуцент на филма филмовият продуцент бил носител на сродни права.

153.

Според ответника в главното производство и австрийското правителство норма на националното право като член 38, параграф 1, второ изречение от UrhG е съвместима с изискванията на правото на Съюза.

154.

Ответникът в главното производство поддържа, че правото на преценка на държавите членки обхваща въвеждането и конкретните характеристики на правилата относно възнаграждението. Ето защо те следвало да имат и право на избор на кого да предоставят посочените права. Цитираните от запитващата юрисдикция разпоредби се отнасяли само до изключителните права на използване, но не уреждали установените от закона права на възнаграждение. Така или иначе било допустимо да се предвиждат презумпции за прехвърлянето на филмовия продуцент на установените от закона права на възнаграждение. В противен случай установените от закона права на възнаграждение щели да принадлежат само на автора на филма, което не било удачно. Доколкото член 3, параграфи 4 и 5 от Директивата относно отдаването под наем и в заем не бил приложим в случай като настоящия и следователно не съществували изисквания на правото на Съюза относно прехвърлянето на принадлежащите на автора на филма права, държавите членки можели изцяло по свое усмотрение да определят конкретните характеристики на тези права. Във всеки случай член 2, параграфи 5 и 6 от Директивата относно отдаването под наем и в заем допускал национална правна уредба, съгласно която авторът на филма може свободно да се разпорежда с тези права.

155.

Според австрийското правителство правото на главния режисьор на възнаграждение не може да бъде основано на член 5, параграф 2, буква б) от Директивата относно информационното общество. Всъщност презумпцията не представлявала изключение или ограничение на правата на използване. Така или иначе, дори посочената разпоредба да била приложима спрямо законова презумпция, следвало да се отчита, че изискваното съгласно тази разпоредба „справедливо обезщетение“ за възпроизвеждането за лично ползване не трябва непременно да е неотменимо.

156.

Втората част от втория преюдициален въпрос и третият и четвъртият преюдициален въпрос се отнасят до съвместимостта на норма като член 38, параграф 1, второ изречение от UrhG с изискванията на правото на Съюза. В тази норма са уредени установените от закона права. Тя предвижда, че филмовият продуцент и авторът имат установени от закона права да претендират половината от авторското възнаграждение, стига тези права да не са неотменими и филмовият продуцент и авторът да не са уговорили друго.

157.

От акта за преюдициално запитване е видно, че сред установените от закона права по-специално е т.нар. „възнаграждение за празни информационни носители“. То представлява право по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директивата относно информационното общество, чиято цел е да предостави на автора справедливо обезщетение за това, че националното право в известна степен допуска копирането за лично ползване и че правото на автора на възпроизвеждане съответно е ограничено.

158.

По-нататък, най-напред ще проверя дали разпоредба като член 38, параграф 1, второ изречение от UrhG, доколкото се прилага към т.нар. „възнаграждение за празни информационни носители“, е съвместима с изискванията на правото на Съюза. Във връзка с това на първо място ще посоча кои изисквания на правото на Съюза произтичат от член 5, параграф 2, буква б) от Директивата относно информационното общество (1). След това ще анализирам дали норма на националното право като член 38, параграф 1, второ изречение от UrhG е съвместима с тези изисквания (2).

159.

Освен във връзка с възнаграждението за празни информационни носители запитващата юрисдикция поставя въпросите си и с оглед на други установени от закона права по смисъла на член 38, параграф 1, второ изречение от UrhG. Запитващата юрисдикция обаче не посочва за какви права конкретно става дума, поради което остава неясно кои изисквания на правото на Съюза се прилагат към посочените други права. Ето защо по-нататък няма да разглеждам тези неуточнени установени от закона права.

160.

Съгласно член 5, параграф 2, буква б) от Директивата относно информационното общество държавите членки могат да предвидят ограничение на правото на възпроизвеждане, предвидено в член 2 от тази директива, по отношение на възпроизвеждане, извършвано от физическо лице за лично ползване. В този случай обаче държавите членки трябва да гарантират, че в замяна на това съответните носители на права получават справедливо обезщетение. Следователно съгласно цитираната разпоредба държавите членки имат право да предвидят ограничение на правото на възпроизвеждане за лично ползване. Ако предвидят подобно ограничение обаче, държавите членки трябва да гарантират, че съответните носители на права получават справедливо обезщетение. В това отношение държавите членки нямат право на преценка.

161.

Носителите на права, които съгласно член 5, параграф 2, буква б) от Директивата относно информационното общество трябва да получат справедливо обезщетение, са всички лица, чието изключително право на възпроизвеждане по член 2 от Директивата относно информационното общество е засегнато от разрешението за копиране за лично ползване без съгласието на автора. Сред тези лица по-конкретно са:

162.

В случай като настоящия възниква въпросът дали засегнато лице по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) във връзка с член 2, буква а) от Директивата относно информационното общество е главният режисьор или филмовият продуцент. От една страна, както бе изложено по-горе, главният режисьор трябва да се счита за автор на кинематографичното произведение ( 27 ). От друга страна, държавата членка е упражнила предвидено от правото на Съюза правомощие, за да предостави на филмовия продуцент права на възпроизвеждане, които поначало принадлежат на главния режисьор в качеството му на автор на филма ( 28 ).

163.

Според мен член 5, параграф 2, буква б) и член 2, буква а) от Директивата относно информационното общество трябва да се тълкуват в смисъл, че в случай като настоящия справедливото обезщетение принадлежи на главния режисьор в качеството му на автор на филма. Справедливото обезщетение по смисъла на посочените разпоредби всъщност представлява справедливо обезщетение по смисъла на член 17, параграф 1, второ изречение от Хартата, с което авторът трябва да бъде обезщетен за ограничение на неговото авторско право. Както бе посочено по-горе, правомощието на държавите членки да предоставят на филмовия продуцент правото на възпроизвеждане, което поначало принадлежи на автора на филма съгласно член 14 bis, параграф 2, букви b)—d) и параграф 3 от Бернската конвенция, не поставя под съмнение предоставянето на главния режисьор на качеството на автор ( 29 ). Следователно в случай като настоящия трябва да се приеме, че главният режисьор е автор на филма, дори държавата членка да е предоставила правото на възпроизвеждане на филмовия продуцент.

164.

Също така следва да се отчита, че член 5, параграф 2, буква б) от Директивата относно информационното общество не съдържа други изисквания освен изискването да се гарантира справедливо обезщетение за автора. Като се има предвид, че съгласно член 288, трета алинея ДФЕС директивата е акт, който обвързва по отношение на постигането на даден резултат от държавите членки, до които е адресиран, но не и по отношение на начина на постигане на този резултат, държавите членки могат по свое усмотрение да определят как ще гарантират справедливото обезщетение за горепосочените лица.

165.

При това положение съгласно член 5, параграф 2, буква б) във връзка с член 2, буква а) от Директивата относно информационното общество единствено е важно държавите членки да гарантират справедливо обезщетение за автора или авторите на филма. Те могат свободно да преценяват как ще гарантират въпросното обезщетение. Това означава, че например могат да решат да предоставят на авторите пряко право спрямо приобретателите на носители, които могат да се използват за копиране за лично ползване. Те могат например също да решат да предоставят на филмовите продуценти право спрямо приобретателите на носители, които могат да се използват за копиране за лично ползване, а след това на авторите на филми — право спрямо филмовите продуценти.

166.

Накрая бих искала да подчертая, че нито от член 14 bis, параграф 2, букви b)—d) и параграф 3 от Бернската конвенция, нито от член 3, параграфи 4 и 5 от Директивата относно отдаването под наем и в заем произтичат изисквания относно възнаграждението за празни информационни носители. Всъщност член 14 bis, параграф 2, букви b)—d) и параграф 3 от Бернската конвенция се прилага, видно от неговия текст („не могат да се противопоставят“), само към изключителните права на използване. Няма основание и за прилагане по аналогия на член 3, параграфи 4 и 5 от Директивата относно отдаването под наем и в заем, тъй като член 5, параграф 2, буква б) от Директивата относно информационното общество урежда справедливото обезщетение за копирането за лични цели и следователно не съществува празнота в правото.

167.

Ето защо на втората част от втория преюдициален въпрос и на третия преюдициален въпрос трябва да се отговори, че от член 5, параграф 2, буква б) във връзка с член 2, буква а) от Директивата относно информационното общество действително не произтича изискване на правото на Съюза, което да налага на главния режисьор в качеството му на автор на кинематографичното произведение да бъде предоставено право на справедливо обезщетение от приобретателите на носители, които могат да се използват за копиране за лично ползване. Държавите членки обаче трябва да гарантират, че главният режисьор в качеството му на автор на кинематографичното произведение получава справедливо обезщетение за ограничаването на неговото авторско право вследствие на разрешението на възпроизвеждането за лично ползване без съгласието на автора.

168.

Въз основа на предходните съображения бих искала да разгледам поставения от запитващата юрисдикция въпрос дали норма на националното право като член 38, параграф 1, второ изречение от UrhG е съвместима с изискванията на правото на Съюза, доколкото тя се прилага към правото на възнаграждение за празни информационни носители.

169.

Действително, съгласно норма като член 42b, параграф 1 от UrhG на автора на филма се предоставя право на справедливо възнаграждение като компенсация за възпроизвеждането на неговото произведение за лично или частно ползване. Съгласно норма като член 38, параграф 1, второ изречение от UrhG обаче след това посоченото право се разпределя, като филмовият продуцент и авторът могат съответно да претендират половината от авторското възнаграждение.

170.

Считам, че тази норма на националното право не е автоматично съвместима с изискванията на правото на Съюза. Както бе пояснено по-горе, съгласно член 5, параграф 2, буква б) от Директивата относно информационното общество авторът трябва да получи справедливо обезщетение за това, че възпроизвеждането на неговото произведение за лично ползване е разрешено и без неговото съгласие. Действително, съдържащата се в член 42b от UrhG норма, по силата на която на автора на филма се предоставя право на справедливо възнаграждение, изглежда е съобразена с това изискване. В резултат от разпределението по член 38, параграф 1, второ изречение от UrhG за автора на филма в крайна сметка обаче остава само половината от възнаграждението, което с оглед на ограничението на неговото право на възпроизвеждане е справедливо.

171.

Независимо от номиналния размер на възнаграждението, според мен дори принципно погледнато това правило за разпределяне е несъвместимо с изискванията на правото на Съюза.

172.

Действително, от гледна точка на правото на Съюза няма пречка държавата членка да предвиди както за автора на филма, така и за филмовия продуцент право на справедливо обезщетение по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) от Директивата относно информационното общество. Както бе посочено по-горе, всъщност тази разпоредба във връзка с член 2, букви а) и г) от Директивата относно информационното общество предвижда право на справедливо обезщетение и за автора на филма, и за филмовия продуцент. Авторът на филма трябва да бъде обезщетен за ограничаването на авторското му право върху кинематографичното произведение, а филмовият продуцент — за възпроизвеждането на оригинала, съответно копията на неговия филм.

173.

При все това правна уредба, съгласно която обезщетението, което е справедливо с оглед на ограничението на авторското право на автора на филма, се разпределя между автора на филма и филмовия продуцент, е принципно несъвместима с член 5, параграф 2, буква б) във връзка с член 2, буква а) от Директивата относно информационното общество, ако вследствие на това авторът на филма получава право само на половината от справедливото възнаграждение, което е справедливо с оглед на ограничаването на неговото авторско право.

174.

Този подход, който по принцип е несъвместим с изискванията на правото на Съюза, изглежда е в основата на норма като член 42b във връзка с член 38, параграф 1, второ изречение от UrhG ( 30 ).

175.

В съдебното заседание австрийското правителство обосновава въпросния подход с това, че държавите членки можели да преценяват по свое усмотрение дали да предоставят право на справедливо обезщетение. Всъщност правото на Съюза не определяло на кого трябва да се предостави правото на справедливо обезщетение по член 5, параграф 2, буква б) от Директивата относно информационното общество.

176.

Това съждение е неправилно. Както вече бе пояснено ( 31 ), държавите членки трябва да гарантират, че авторът на филма получава справедливо обезщетение по смисъла на член 5, параграф 2, буква б) във връзка с член 2, буква а) от Директивата относно информационното общество дори когато, упражнявайки правомощието си по член 14 bis, параграф 2, букви b)—d) и параграф 3 от Бернската конвенция, са предоставили на филмовия продуцент правото на възпроизвеждане.

177.

Ето защо в заключение трябва да се приеме, че норма като член 42b във връзка с член 38, параграф 1, второ изречение от UrhG е несъвместима с член 5, параграф 2, буква б) във връзка с член 2, буква а) от Директивата относно информационното общество, доколкото съгласно тази разпоредба обезщетението, което с оглед на ограничението на авторското право на автора на филма е справедливо, се разпределя между автора на филма и филмовия продуцент. Норма на националното право, която предвижда справедливо обезщетение както за автора на филма, така и за филмовия продуцент, като авторът на филма бива обезщетен за възпроизвеждането на неговото кинематографично произведение, а филмовият продуцент — за възпроизвеждането на оригинала, съответно копията на неговия филм, обаче е съвместима с член 5, параграф 2, буква б) във връзка с член 2, букви а) и г) от Директивата относно информационното общество.

178.

Само за пълнота бих искала да цитирам Решение на Съда по дело Padawan ( 32 ). Съгласно това решение член 5, параграф 2, буква б) от Директивата относно информационното общество трябва да се тълкува в смисъл, че размерът на справедливото обезщетение задължително се изчислява въз основа на критерия за вредите, претърпени от авторите на защитени произведения в резултат на предвиждането на изключението за копиране за лично ползване. Следователно прилагането без разграничение на такса за копиране за лично ползване за носители за цифрово възпроизвеждане, които не са предоставени на разположение на лицата, ползващи копията за лични цели, и явно са предназначени за цели, различни от изготвянето на копия за лично ползване, е несъвместимо с Директивата относно информационното общество.

179.

С оглед на предходните съображения предлагам на Съда да даде следния отговор на преюдициалните въпроси: