–

за OU и NM, от C. Leitgeb, Rechtsanwalt,

–

за TE, от O. Peschel, Rechtsanwalt,

–

за австрийското правителство, от C. Hribar и F. Koppensteiner, в качеството на представители,

–

за белгийското правителство, от M. Jacobs и M. Van Regemorter, в качеството на представители, подпомагани от R. Verbeke и P. Vlaemminck, advocaten,

–

за германското правителство, от J. Möller и A. Sahner, в качеството на представители,

–

за малтийското правителство, от A. Buhagiar, в качеството на представител, подпомагана от J. Baldacchino, advocate at law, и D. Sarmiento Ramírez-Escudero, abogado,

–

за Европейската комисия, от L. Hohenecker и W. Wils, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 1, параграф 2, буква г) и член 4, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“) (ОВ L 199, 2007 г., стр. 40).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между NM и OU в качеството им на управители на малтийско дружество за хазартни игри, и TE, установено в Австрия лице, относно възстановяване на загуби, претърпени вследствие на участието в онлайн хазартни игри, предлагани от това дружество в Австрия без изисквания от правото на тази държава членка лиценз.

3

Съображения 6, 7, 14 и 16 от Регламент „Рим II“ гласят:

[…]

[…]

4

Член 1 от Регламент „Рим II“, озаглавен „Приложно поле“, предвижда в параграфи 1 и 2:

„1.   Настоящият регламент се прилага за извъндоговорни задължения по граждански и търговски въпроси, във всеки случай на стълкновение на закони. Регламентът не се прилага, в частност, за данъчни, митнически и административни въпроси или за отговорността на държавата за действия и бездействия при упражняването на държавната власт (acta jure imperii).

2.   В приложното поле на настоящия регламент не се включват:

[…]

[…]“.

5

Глава II от посочения регламент е посветена на непозволените увреждания. Член 4 от същия регламент, който се намира в тази глава, е озаглавен „Общо правило“ и има следния текст:

„1.   Освен ако не е предвидено друго в настоящия регламент, приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт.

2.   Когато обаче и лицето, чиято отговорност се търси, и увреденото лице имат обичайно местопребиваване в една и съща държава към момента на настъпване на вредата, се прилага правото на тази държава.

3.   Когато от обстоятелствата като цяло следва, че непозволеното увреждане е явно по-тясно свързано с държава, различна от посочената в параграфи 1 или 2, се прилага правото на тази друга държава. Явно по-тясната връзка с друга държава може да се основава, в частност, на предходно отношение между страните, като например договор, който е в тясна връзка със съответното непозволено увреждане“.

6

В глава V от същия регламент, която съдържа „[о]бщи разпоредби“, се намира член 15 със заглавие „Обхват на приложимото право“, според който:

„Приложимото към извъндоговорни задължения право по силата на настоящия регламент урежда в частност:

[…]

[…]“.

7

Член 7 от Регламент № 1215/2012 предвижда:

„Срещу лице, което има местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в друга държава членка:

[…]

[…]“.

8

Член 1301 от Allgemeines Bürgerliches Gesetzbuch (Общ граждански кодекс) има следния текст:

„От няколко лица може да бъде търсена отговорност за причинена от противозаконно действие вреда, за която те са допринесли съвместно, пряко или косвено, чрез подбуждане, заплаха, разпореждане, подпомагане, прикриване и други подобни, или дори само чрез неизпълнение на особеното задължение да се предотврати увреждането“.

9

Член 1311 от този кодекс предвижда:

„Последиците от случайно събитие в тесен смисъл се понасят от лицето, по отношение на чието имущество или на чиято личност се е проявило това събитие. Ако обаче случайното събитие е настъпило по вина на определено лице, ако то е нарушило норми, целта на които е да се предотврати случайно увреждане […], то носи отговорност за всяка вреда, която иначе не би настъпила“.

10

Член 3 от Glücksspielgesetz (Закон за хазартните игри, наричан по-нататък „GSpG“) гласи:

„Освен ако е предвидено друго в този федерален закон, право да организира хазартни игри има само федералното правителство (монопол върху хазартните игри)“.

11

Дружеството Titanium Brace Marketing Limited (наричано по-нататък „TBM“), което е в несъстоятелност и се ръководи от NM и OU, управлява онлайн казино от седалището си в Малта и предлага игри, достъпни на целия европейски пазар. То притежава лиценз за хазартни игри съгласно малтийското право, но не притежава лиценз по силата на GSpG.

12

В периода от 14 ноември 2019 г. до 3 април 2020 г. TE, който участва в онлайн хазартни игри на уебсайта на TBM, претърпява обща загуба на игри в размер на 18547,67 евро.

13

За да може да играе на уебсайта на TBM, TE приема общите условия на това дружество и в този контекст открива „игрална сметка“. За да захрани тази игрална сметка, TE извършва превод от австрийската си банкова сметка към банкова сметка, открита в малтийска банка. Тази банкова сметка е парична сметка на TBM, открита за TE и отделна от имуществото на това дружество. При участието в хазартна игра заложената сума се дебитира от игралната сметка, а в случай на печалба същата се кредитира по тази игрална сметка.

14

Тъй като счита, че при липсата на лиценз, предоставен на TBM по силата на австрийското право, договорът за хазартни игри е нищожен, TE предявява иск срещу NM и OU пред Landesgericht für Zivilrechtssachen Wien (Областен съд по граждански дела Виена, Австрия) за възстановяване на претърпените от него загуби, на основание деликтната отговорност на последните. В това отношение TE счита, че нарушаването на австрийския монопол върху хазартните игри води до нарушаване на защитна норма (Schutzgesetz) и че NM и OU са лично и солидарно отговорни за това, че дружеството TBM предлагало незаконни хазартни игри в Австрия.

15

Пред тази юрисдикция NM и OU правят възражение за липса на международна компетентност на същата, изтъквайки, че TE не може да се позовава на член 7, точка 2 от Регламент № 1215/2012. NM и OU нямали правомощието да решават дали TBM трябва да се оттегли от австрийския пазар, на който вече е установено. Освен това те не вземали стратегическите решения за това предприятие. Според тях местонастъпването и на правопораждащия факт, и на вредата, е в Малта. Приложимото материално право било не австрийското, а малтийското право, което не познавало отговорността на дружествените органи спрямо кредиторите на дружеството.

16

Посочената юрисдикция отхвърля иска на TE поради липса на международна компетентност. Това решение е отменено по жалба от Oberlandesgericht Wien (Висш областен съд Виена, Австрия), който приема, че условията за компетентност на австрийските съдилища по член 7, точка 2 от Регламент № 1215/2012 са изпълнени.

17

Сезиран от NM и OU с ревизионна жалба, Oberster Gerichtshof (Върховен съд Австрия), който е запитващата юрисдикция, приема, че установяването на компетентността на австрийските съдилища предполага, най-напред, националната разпоредба, на която би могло да се основе искането на TE, да е приложима в съответствие с Регламент „Рим II“. В този контекст той иска да се установи обхватът на изключението, предвидено в член 1, параграф 2, буква г) от този регламент.

18

В случай че искът по главното производство е в приложното поле на Регламент „Рим II“, запитващата юрисдикция си поставя по-нататък въпроса за определянето на мястото на настъпване на вредата по смисъла на член 4, параграф 1 от този регламент, което би могло да бъде мястото в Австрия, от което TE е извършил преводи от своята банкова сметка към игралната си сметка, или мястото, където се намира тази игрална сметка, а именно в Малта. Ако първоначалната вреда се състои само в окончателната загуба на правото на изплащане на кредитно салдо по игралната сметка, местонастъпването на тази вреда би могло да е в Малта, където се управлява сметката, по местоживеенето на TE, по мястото, където се намира основното му имущество, или пък другаде.

19

При тези условия Oberster Gerichtshof (Върховен съд) решава да спре производството по делото и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

20

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 1, параграф 2, буква г) от Регламент „Рим II“ трябва да се тълкува в смисъл, че иск за деликтна отговорност, предявен срещу управителите на дружество за нарушение на наложена от национално законодателство забрана да се предлагат на обществеността хазартни игри без притежаването на лиценз за това, се числи към категорията на извъндоговорните задължения, произтичащи от правото, приложимо към дружества по смисъла на тази разпоредба.

21

Според член 1, параграф 1 от Регламент „Рим II“ този регламент се прилага за извъндоговорни задължения по граждански и търговски въпроси във всеки случай на стълкновение на закони.

22

Съгласно член 1, параграф 2, буква г) от този регламент обаче от неговото приложно поле са изключени „извъндоговорни задължения, произтичащи от правото, приложимо към дружества и други юридически лица или неперсонифицирани образувания, по отношение на въпроси като например учредяване, чрез регистрация или по друг начин, правоспособност, вътрешна организация или ликвидация на дружества и други юридически лица или неперсонифицирани образувания, личната отговорност на членовете и органите в това им качество за задълженията на дружеството, лицето или образуванието, и личната отговорност на одиторите към дружеството или неговите членове при задължителните одити на счетоводните документи“.

23

Трябва да се отбележи, че Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) (ОВ L 177, 2008 г., стр. 6), съдържа аналогично изключение в член 1, параграф 2, буква е), за което Съдът е постановил, че се отнася единствено за устройствените аспекти при тези дружества и други юридически лица или неперсонифицирани образувания (вж. в този смисъл решение от 3 октомври 2019 г., Verein für Konsumenteninformation, C‑272/18, EU:C:2019:827, т. 35 и цитираната съдебна практика).

24

Същевременно, понеже личната отговорност на съдружниците и управителите като такива за задълженията на дружеството, на другото юридическо лице или на неперсонифицираното образувание, както и личната отговорност на одиторите при задължителните одити на счетоводните документи по отношение на дружеството или неговите органи, посочени в член 1, параграф 2, буква г) от Регламент „Рим II“, не представляват устройствени аспекти на тези дружества и други юридически лица или неперсонифицирани образувания, следва да се уточни обхватът на изключението, предвидено от тази разпоредба чрез функционален критерий (вж. в този смисъл решение от 10 март 2022 г., BMA Nederland, C‑498/20, EU:C:2022:173, т. 53).

25

Както отбелязва генералният адвокат в точка 30 от заключението си, при липсата на препращане към дадено национално право категорията „извъндоговорни задължения, произтичащи от правото, приложимо към дружества“, трябва да се тълкува самостоятелно, като се вземе предвид преследваната с това правило цел и като се осигури пълната ефективност на Регламент „Рим II“ (вж. в този смисъл решение от 15 март 2011 г., Koelzsch, C‑29/10, EU:C:2011:151, т. 32 и цитираната съдебна практика).

26

Тъй като целта, която е в основата на това изключване, е законодателната воля за запазване под единния статут на lex societatis на аспектите, за които съществува специфично разрешение, произтичащо от връзката между тези аспекти и функционирането, както и управлението на дружество, друго юридическо лице или неперсонифицирано образувание, във всеки отделен случай следва да се проверява дали по присъщи за дружественото право причини или по причини, чужди на това право, е налице извъндоговорно задължение на съдружниците, управителите или одиторите, посочени в член 1, параграф 2, буква г) от Регламент „Рим II“ (решение от 10 март 2022 г., BMA Nederland, C‑498/20, EU:C:2022:173, т. 54).

27

Следователно отговорността на дружествените органи, включително тази на управителите, която произтича от нарушаването на задължение, наложено поради тяхното учредяване или назначаване и свързано с управлението, стопанисването и функционирането на дружеството, трябва да се счита за произтичащо от правото, приложимо към дружества по смисъла на член 1, параграф 2, буква г) от Регламент „Рим II“. Обратно, предвиденото в тази разпоредба изключване не може да обхваща отговорността на управител на дружество, произтичаща от задължение, намиращо се извън живота на дружеството.

28

Така, Съдът вече е постановил, че що се отнася по-конкретно до неизпълнението на задължението за полагане на дължимата грижа, следва да се прави разграничение в зависимост от това дали става въпрос за специфично задължение за полагане на дължимата грижа, произтичащо от отношенията между органа и дружеството, което не попада в материалния обхват на Регламент „Рим II“, или за общото задължение за полагане на дължима грижа erga omnes, което попада в неговото приложно поле (вж. в този смисъл решение от 10 март 2022 г., BMA Nederland, C‑498/20, EU:C:2022:173, т. 55).

29

Що се отнася до разглеждания по главното производство иск, от преписката, с която разполага Съдът, е видно, че целта на този иск е да се ангажира отговорността на NM и на OU поради твърдяното нарушаване от дружество, на което те са управители, на наложената от GSpG общоприложима забрана за предлагане на хазартни игри на обществеността, без притежаване на лиценз за това.

30

Вследствие на това и без да се предрешава въпросът за квалификацията на други искове, които могат да бъдат предявени срещу тези управители поради нарушение на тяхно задължение към дружеството, следва да се направи изводът, че ангажирането на отговорността на NM и на OU за твърдяно нарушение на обща забрана за предлагане на онлайн хазартни игри без притежаването на лиценз за това не попада в категорията на извъндоговорните задължения, произтичащи от правото, приложимо към дружества по смисъла на член 1, параграф 2, буква г) от Регламент „Рим II“. Такъв иск не засяга отношенията между дружество и неговите управители.

31

Впрочем както отбелязва генералният адвокат в точка 38 от заключението си, въпросът дали това извъндоговорно задължение трябва да бъде вменено на управителите на дружеството или на самото дружество не се определя от lex societatis, а от правото, приложимо към непозволеното увреждане, доколкото това право определя, в съответствие с член 15 от Регламент „Рим II“, и по-конкретно с буква a) от него, основанието и границите на отговорността, включително определянето на лицата, на които може да се търси отговорност за извършени от тях действия, както и, с буква ж) от него — отговорността за вреди, причинени от другиго.

32

Всъщност от въведената с Регламент „Рим II“ система произтича, че най-напред следва да се определи кое е приложимото за съответния юридически факт законодателство, за да може след това да се определи обхватът на приложимите по силата на това законодателство правила (вж. в този смисъл решение от 10 декември 2015 г., Lazar, C‑350/14, EU:C:2015:802, т. 28).

33

С оглед на гореизложените съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 1, параграф 2, буква г) от Регламент „Рим II“ трябва да се тълкува в смисъл, че иск за деликтна отговорност, предявен срещу управителите на дружество за нарушение на наложена от национално законодателство забрана да се предлагат на обществеността хазартни игри, без притежаването на лиценз за това, не попада в категорията на извъндоговорните задължения, произтичащи от правото, приложимо към дружества по смисъла на тази разпоредба.

34

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“ трябва да се тълкува в смисъл, че в рамките на иск за обезщетение за загуби, претърпени при участието в онлайн хазартни игри, предлагани от дружество в държава членка, в която то не е притежавало изисквания лиценз, претърпяната от играч вреда се счита за настъпила в държавата членка по обичайното местопребиваване на последния.

35

В самото начало следва да се припомни, че що се отнася до тълкуването на член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“, както от изискването за еднакво прилагане на правото на Съюза, така и от принципа на равенство следва, че разпоредба от правото на Съюза, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държава членка с оглед на определяне на нейния смисъл и обхват, трябва по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Съюза, като се вземе предвид не само текстът на разпоредбата, но и контекстът ѝ и целите на правната уредба, от която тя е част (вж. в този смисъл решение от 10 декември 2015 г., Lazar, C‑350/14, EU:C:2015:802, т. 21 и цитираната съдебна практика).

36

В съответствие с общото правило, закрепено в член 4, параграф 1 от този регламент, приложимото право към извъндоговорни задължения, произтичащи от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпил вредоносният факт и независимо в коя държава или държави настъпват непреките последици от този факт.

37

Видно от съображения 6, 14 и 16 от Регламент „Рим II“, целта на използването на единно стълкновително правило е в частност да се насърчи правната сигурност, що се отнася до приложимото право, независимо в коя държава е предявен искът, както и да се подобри предвидимостта на съдебните актове и да се осигури разумен баланс между интересите на лицето, чиято отговорност се търси, и тези на увреденото лице.

38

Както отбелязва генералният адвокат в точка 48 от заключението си, вредата се определя като засягане на увреденото лице или на негов правно защитен интерес.

39

От съдебната практика относно съдебната компетентност в деликтната и квазиделиктната материя следва, че мястото на настъпване на вредата може да варира в зависимост от естеството на правото, чието нарушаване се твърди, и че фактът, че дадена вреда настъпва в определена държава членка, е обусловен от това правото, чието нарушаване се твърди, да е защитено в тази държава членка (вж. в този смисъл решение от 3 октомври 2013 г., Pinckney, C‑170/12, EU:C:2013:635, т. 32 и 33 и цитираната съдебна практика).

40

В съответствие с изискванията за последователност, предвидени в съображение 7 от Регламент „Рим II“, тази съдебна практика следва да се вземе предвид и за целите на тълкуването на посочения регламент (вж. в този смисъл решение от 10 март 2022 г., BMA Nederland, C‑498/20, EU:C:2022:173, т. 59 и 60 и цитираната съдебна практика).

41

По-нататък, от практиката на Съда следва, че мястото на настъпване на вредата е мястото, където конкретно се проявява твърдяната вреда (решение от 12 май 2021 г., Vereniging van Effectenbezitters, C‑709/19, EU:C:2021:377, т. 31 и цитираната съдебна практика).

42

От една страна, от акта за преюдициално запитване е видно, че твърдяното непозволено увреждане се състои в засягане на интересите на TE, които са правно защитени от забраната, приложима в държавата членка по обичайното му местопребиваване, да се предлага на обществеността участие в онлайн хазартни игри, без притежаването на лиценз за това.

43

От друга страна, както отбелязва генералният адвокат в точки 61 и 69 от своето заключение, твърдяната от TE вреда се е проявила конкретно във връзка с участието му от Австрия в онлайн хазартните игри, предлагани в нарушение на приложима в тази държава членка забрана. При тези обстоятелства следва да се приеме, че вредата е настъпила в Австрия.

44

Предвид самото естество на онлайн хазартните игри, което не позволява лесно да се локализира провеждането им на конкретно материално място, следва да се приеме, че тези игри са се провели по обичайното местопребиваване на играча.

45

В това отношение е важно да се уточни, както прави генералният адвокат в точка 64 от заключението си, че поведението на TBM и на управителите му, които от мястото си на установяване в Малта са предлагали хазартни игри на лица с обичайно местопребиваване в друга държава членка, представлява само вредоносният факт за твърдяната от TE вреда.

46

Същевременно, видно от точка 36 от настоящото решение, мястото, където настъпва вредоносният факт, не е релевантен критерий на привързване, за да се определи приложимото право по смисъла на член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“.

47

Също така, що се отнася до имуществените вреди, които се твърди, че са претърпени по специално създадената за участието на TE в онлайн хазартните игри сметка и дори по личната му банкова сметка, от която е захранена игралната му сметка, следва да се отбележи, че това обедняване е само косвена последица от твърдяната вреда, която не може да се възприеме за целите на определянето на приложимото право съгласно член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“, както беше припомнено в точка 36 от настоящото решение.

48

Местонастъпването на твърдяната вреда по мястото на обичайното местопребиваване на играча, където може да се счита, че е протекло участието в онлайн хазартните игри, е в съответствие с целта за предвидимост, припомнена в точка 37 от настоящото решение, като се има предвид, че TBM и управителите му са могли разумно да очакват, че като предлагат онлайн хазартни игри на лица, пребиваващи в друга държава членка, задълженията по правото на която не спазват, такива лица участват във въпросните хазартни игри и вследствие на това понасят вреди на свои правно защитени интереси.

49

Определянето на това място на настъпване на вредата се потвърждава от практиката на Съда по член 7, точка 2 от Регламент № 1215/2012.

50

Действително, при определянето на понятието „място, където е настъпило вредоносното събитие“, съдържащо се в член 7, точка 2 от Регламент № 1215/2012, не се визира местоживеенето на ищеца, където се намирал центърът на неговите имуществени интереси, само защото същият е претърпял там финансова вреда, произтичаща от загубата на части от неговото имущество, настъпила и претърпяна в друга държава членка, освен ако това място е действително мястото на вредоносния факт или това на настъпването на вредата (вж. в този смисъл решение от 12 май 2021 г., Vereniging van Effectenbezitters, C‑709/19, EU:C:2021:377, т. 28 и 29 и цитираната съдебна практика).

51

В конкретния случай тези изисквания също са в подкрепа на определянето на местонастъпването на твърдяната вреда по мястото на обичайното местопребиваване на играча, като по този начин се постига съгласуваност между приложимото право и съдебната компетентност.

52

За всеки случай е важно да се отбележи, че прилагането на правото, определено в съответствие с член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“, би могло да бъде изключено в полза на правото, приложимо в съответствие с член 4, параграф 3 от този регламент, ако от обстоятелствата като цяло следва, че непозволеното увреждане е явно по-тясно свързано с държава, различна от посочената в параграф 1.

53

Както следва от съображение 14 от Регламент „Рим II“, целта на такова дерогиращо правило е да позволи на сезирания съд да разглежда различните хипотези с необходимата гъвкавост, за да се гарантира, че приложимото право е това, което наистина е най-тясно свързано с непозволеното увреждане.

54

Като дерогиращо правило обаче то трябва да се тълкува стриктно, а правото, определено в съответствие с член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“, следва да се оставя без приложение само по изключение, а именно когато въз основа на цялостен анализ на обстоятелствата по случая непозволеното увреждане е явно по-тясно свързано с държава, различна от тази, в която е настъпила вредата, така че да се гарантират предвидимостта и правната сигурност, към които този регламент се стреми.

55

Макар според член 4, параграф 3 от посочения регламент явно по-тясна връзка с друга държава да може да се основава по-специално на заварено правоотношение между страните, като например договор, тясно свързан с въпросното непозволено увреждане, важно е все пак да се уточни, че наличието на такова правоотношение само по себе си не е достатъчно, за да се изключи прилагането на правото, приложимо по силата на член 4, параграфи 1 или 2, и не позволява автоматично прилагане на правото на договора към извъндоговорната отговорност, тъй като сезираният съд разполага със свобода на преценка относно наличието на значителна връзка между извъндоговорното задължение и държавата, чието право урежда завареното правоотношение (вж. в този смисъл решение от 10 март 2022 г., BMA Nederland, C‑498/20, EU:C:2022:173, т. 63—65).

56

С оглед на всички гореизложени съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“ трябва да се тълкува в смисъл, че в рамките на иск за обезщетение за загуби, претърпени при участието в онлайн хазартни игри, предлагани от дружество в държава членка, в която то не е притежавало изисквания лиценз, претърпяната от играч вреда се счита за настъпила в държавата членка по обичайното местопребиваване на последния.

57

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши: