1

С жалбата си на основание член 270 ДФЕС жалбоподателят, HG, иска, от една страна, отмяна на решенията на Европейската комисия от 10 октомври 2022 г. (BUDG.C.4.001/AM/444), от 13 октомври 2022 г. (BUDG.C.4.001/PRS/444), от 11 ноември 2022 г. (BUDG.C.4.001/AM/444_3), от 12 декември 2022 г. (BUDG.C. 4.001/AM/444_4), от 9 януари 2023 г. (BUDG.C.4.001/AM/444_5), от 19 януари 2023 г. (BUDG.C.4.001/PRS/444_6), от 9 февруари 2023 г. (BUDG.C.4.001/LM/444), от 10 март 2023 г. (BUDG.C.4.001/LM/444) и от 11 април 2023 г. (BUDG.C.4.001/PRS/444) относно прихващането на отнасящи се до него вземания (наричани по-нататък „обжалваните решения“) и от друга страна, Комисията да бъде осъдена да възстанови събраните суми в размер на 24092,59 евро, ведно с лихвите за забава.

2

С решение от 10 февруари 2015 г. (наричано по-нататък „решението от 10 февруари 2015 г.“) Комисията налага дисциплинарно наказание на жалбоподателя, който е нейно длъжностно лице, и го осъжда да поправи претърпяна от Европейския съюз вреда в размер на 108596,35 евро на основание член 22, първа алинея от Правилника за длъжностните лица на Европейския съюз (наричан по-нататък „Правилникът“). Това решение, което жалбоподателят е оспорил, влиза в сила на 1 март 2015 г.

3

С решение от 15 декември 2021 г., HG/Комисия (T‑693/16 P-RENV-RX, EU:T:2021:895), Общият съд намалява по-конкретно размера на поисканото от Комисията обезщетение на 80000 евро към датата на постановяване на решението, тъй като последната е допринесла за осъществяването на вредата. Жалбата на жалбоподателя срещу това решение е отхвърлена поради явна липса на компетентност на Съда (определение от 30 юни 2022 г., HG/Комисия, C‑150/22 P, непубликувано, EU:C:2022:523).

4

В периода от приемането на решението от 10 февруари 2015 г. до постановяването на решението от 15 декември 2021 г., HG/Комисия (T‑693/16 P-RENV-RX, EU:T:2021:895), на жалбоподателя не е изпратено дебитно известие. На 3 март 2022 г. отговорният разпоредител с бюджетни кредити на Комисията изпраща на жалбоподателя дебитно известие за сумата от 80000 евро, като посочва 19 април 2022 г. като краен срок за плащане. Искането на жалбоподателя от 18 март 2022 г. за оттегляне на това известие поради наличието на петгодишен давностен срок е отхвърлено от разпоредителя с бюджетни кредити с електронно писмо от 1 април 2022 г. На 30 май 2022 г. на основание член 90, параграф 2 от Правилника жалбоподателят подава жалба по административен ред срещу решението за възстановяване на сумата от 80000 евро. На 31 май 2022 г. жалбоподателят получава напомнително писмо от счетоводителя. На 27 септември 2022 г., след размяна на кореспонденция със счетоводителя, органът по назначаването отхвърля като недопустима подадената по административен ред жалба от 30 май 2022 г.

5

Считано от 10 октомври 2022 г., на жалбоподателя са връчени няколко последователни решения на счетоводителя за прихващане на задължението му към Комисията от заплатата му или от други негови вземания към нея. Прихващането от месечната заплата е в размер на 3350 евро, а прихващането от командировъчните разходи е в пълен размер. Жалбоподателят подава жалби по административен ред срещу тези решения, които са отхвърлени с решение от 5 май 2023 г. В това решение органът по назначаването посочва по-конкретно, че петгодишният давностен срок, на който се позовава жалбоподателят на основание Регламент (ЕС, Евратом) 2018/1046 на Европейския парламент и на Съвета от 18 юли 2018 година за финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза, за изменение на регламенти (ЕС) № 1296/2013, (ЕС) № 1301/2013, (ЕС) № 1303/2013, (ЕС) № 1304/2013, (ЕС) № 1309/2013, (ЕС) № 1316/2013, (ЕС) № 223/2014 и (ЕС) № 283/2014 и на Решение № 541/2014/ЕС и за отмяна на Регламент (ЕС, Евратом) № 966/2012 (OB L 193, 2018 г., стр. 1, наричан по-нататък „Финансовият регламент от 2018 г.“), не е приложим към положението, което се уреждало от Регламент (ЕС, Евратом) № 966/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза и за отмяна на Регламент (ЕО, Евратом) № 1605/2002 на Съвета (ОВ L 298, 2012 г., стр. 1, наричан по-нататък „Финансовият регламент от 2012 г.“). Органът по назначаването добавя, че при липсата на законоустановена давност принципът, изискващ от администрацията да действа в разумен срок, не е бил пренебрегнат с оглед на обстоятелствата.

6

На 10 август 2023 г. жалбоподателят подава настоящата жалба, като иска по-специално, както е посочено в точка 1 по-горе, отмяна на обжалваните решения. Подобни последващи решения не са предмет на настоящата жалба.

7

Жалбоподателят иска от Общия съд:

8

Комисията иска от Общия съд:

9

Жалбоподателят иска отмяна на обжалваните решения и доколкото е необходимо, на решението от 5 май 2023 г., с което се отхвърлят неговите жалби, подадени по административен ред. Съгласно постоянната съдебна практика исканията за отмяна, които формално са насочени срещу решението за отхвърляне на жалба, подадена по административен ред на основание член 90, параграф 2 от Правилника, когато сами по себе си тези искания нямат самостоятелно съдържание, водят до сезирането на Общия съд с акта, срещу който е подадена жалбата по административен ред (вж. решение от 16 януари 2018 г., SE/Съвет, T‑231/17, непубликувано, EU:T:2018:3, т. 21 и цитираната съдебна практика; вж. също в този смисъл решение от 17 януари 1989 г., Vainker/Парламент, 293/87, EU:C:1989:8, т. 8).

10

В настоящия случай искането за отмяна на решението за отхвърляне на жалбите по административен ред няма самостоятелно съдържание, доколкото това решение потвърждава обжалваните решения, положението на жалбоподателя не е било преразгледано с оглед на нови правни или фактически обстоятелства и това решение не изменя и не допълва обжалваните решения. Следователно предявените от жалбоподателя искания за отмяна трябва да се считат за насочени срещу обжалваните решения (вж. в този смисъл решение от 24 април 2017 г., HF/Парламент, T‑584/16, EU:T:2017:282, т. 71 и 72 и цитираната съдебна практика).

11

В подкрепа на искането си за отмяна жалбоподателят изтъква три основания. Той твърди, че са нарушени членове 98, 100, 101 и 102 от Финансовия регламент от 2018 г., принципът на спазване на разумен срок, както и принципът на добра администрация и задължението за полагане на грижа.

12

Жалбоподателят поддържа по същество, че вземането е погасено по давност по силата на член 98, параграф 2, втора алинея от Финансовия регламент от 2018 г., тъй като дебитното известие от 3 март 2022 г. не е изготвено в предвидения в тази разпоредба петгодишен срок от момента, в който Комисията е могла да предяви вземането си. От това следвало, че съгласно член 101, параграф 2, буква б) от този правилник отговорният разпоредител с бюджетни кредити трябвало да се откаже от събиране на установеното вземане, тъй като било „невъзможно да се събере вземането поради […] закъснение при изпращането на дебитното известие, както това е определено в член 98, параграф 2“.

13

Жалбоподателят твърди, че приложимостта на Финансовия регламент от 2018 г. произтича от обжалваните решения, в които той е посочен като правно основание. Обстоятелството, че този регламент е посочен като правно основание и в изпратените му решения за прихващане, последващи разглежданите в настоящия спор, потвърждавало намерението на Комисията да приеме въпросните решения на това основание. Комисията не можела да промени правното основание на етапа на обжалването по административен ред, както е направила в решението от 5 май 2023 г. за отхвърляне на подадените по административен ред жалби, като замени първоначално използваното правно основание с Финансовия регламент от 2012 г., който не предвижда срок за приемане на дебитно известие. От принципа на правната сигурност следвало, че възможността за изменение на мотивите на дадено решение в хода на обжалването по административен ред не може да се разбира в смисъл, че позволява дори промяна на правното основание на това решение.

14

Жалбоподателят добавя, че вземането на Комисията е било ликвидно, изискуемо и безспорно от момента на приемането на решението от 10 февруари 2015 г. Безспорният характер на вземането не бил поставен под въпрос от неговото оспорване, по-специално по съдебен ред, като освен това последното не спирало срока за изготвяне на дебитно известие. Колкото до неговата ликвидност, тя не била засегната от обстоятелството, че размерът на задължението, определен в решението от 10 февруари 2015 г., е бил намален с решението от 15 декември 2021 г., HG/Комисия (T‑693/16 P-RENV-RX, EU:T:2021:895). Последното не водело до възникване на ново вземане, а до намаляване на съществуващо вземане. Накрая, оспорването от жалбоподателя не спирало срока за изготвяне на дебитното известие.

15

Комисията оспорва приложимостта на Финансовия регламент от 2018 г. в полза на Финансовия регламент от 2012 г., който не предвижда срок за съобщаване на дебитно известие.

16

В това отношение Комисията твърди, че приложимият регламент трябва да се определи спрямо момента, от който вземането ѝ е станало безспорно, ликвидно и изискуемо, а именно този на приемането на решението от 10 февруари 2015 г. Съгласно член 282, параграф 2 от Финансовия регламент от 2018 г. обаче последният се прилага едва от 2 август 2018 г. Никоя преходна разпоредба не предвиждала прилагане с обратна сила на петгодишния срок по член 98, параграф 2 от този регламент по отношение на вземания, които вече са били изискуеми преди влизането му в сила. Ето защо този срок се прилагал само за вземания, станали безспорни, ликвидни и изискуеми след влизането в сила на Финансовия регламент от 2018 г., какъвто не бил случаят с разглежданото вземане.

17

Тълкуване в обратен смисъл би довело до въвеждане с обратна сила на срок за изпращане на дебитното известие за вече изискуеми вземания преди влизането в сила на Финансовия регламент от 2018 г., което би било в противоречие с правната сигурност и с принципа на добро управление и защита на финансовите интереси на Съюза.

18

В настоящия случай приложимостта на Финансовия регламент от 2018 г. не можела да произтича само от факта, че този регламент е посочен като правно основание в обжалваните решения, тъй като това основание било погрешно и било надлежно поправено в полза на Финансовия регламент от 2012 г. в решението от 5 май 2023 г. за отхвърляне на подадените по административен ред жалби. Всъщност от предвиденото в член 90, параграф 2 от Правилника досъдебно обжалване по административен ред било видно, че администрацията си запазва възможността да измени мотивите, въз основа на които е приела оспореното решение, преди то да бъде отнесено до юрисдикциите на Съюза. Освен това Комисията подчертава, че решенията за прихващане, приети след обжалваните решения, не са предмет на спора. Следователно мотивите и разпоредбите, към които те препращат, не могат да бъдат взети предвид.

19

Накрая, според Комисията петгодишният давностен срок, предвиден в член 81, параграф 1 от Финансовия регламент от 2012 г., не е бил изтекъл към момента на приемането на обжалваните решения, тъй като е започнал да тече едва от крайната дата за плащане, съобщена на жалбоподателя в дебитното известие, а именно 19 април 2022 г.

20

Член 98, параграф 2, първа алинея от Финансовия регламент от 2018 г. предвижда, че „[в]сички вземания, които са определени като безспорни, ликвидни и изискуеми, се установяват чрез нареждане за събиране, чрез което отговорният разпоредител с бюджетни кредити нарежда на счетоводителя да събере установеното вземане“, и че „[т]о бива последвано от дебитно известие до длъжника, [освен в хипотеза, която не е относима в настоящия случай]“. Член 98, параграф 2, втора алинея от Финансовия регламент от 2018 г. гласи още, че „[р]азпоредителят с бюджетни кредити изпраща дебитното известие веднага след като установи вземането, и най-късно пет години след момента, в който при нормални обстоятелства институцията на Съюза е можела да предяви вземането си“. В същата разпоредба се уточнява, че „[т]ози срок не се прилага, когато отговорният разпоредител с бюджетни кредити установи, че въпреки положените от институцията на Съюза усилия закъснението да се предприемат действия се дължи на поведението на длъжника“.

21

Следва да се отбележи, че съгласно член 282, параграф 2 от Финансовия регламент от 2018 г. разпоредбите на член 98, параграф 2, втора алинея от този регламент, предвиждащи петгодишния давностен срок, на който се позовава жалбоподателят, се прилагат от същия ден, в който този регламент влиза в сила, а именно 2 август 2018 г. Всъщност за тях не се отнасят предвидените в член 279 от същия регламент преходни разпоредби и предвидените в член 282, параграф 3 от него дати за прилагане с обратна сила или за отложено прилагане на някои разпоредби. Освен това член 281 от Финансовия регламент от 2018 г. предвижда, че освен в хипотеза, която не е относима в настоящия случай, Финансовият регламент от 2012 г. се отменя, считано от 2 август 2018 г.

22

По-нататък, що се отнася до принципите на последователността в действието на нормите във времето, следва да се припомни, че новата правна норма по принцип се прилага незабавно спрямо бъдещите последици на положение, създадено при действието на предходната норма (вж. в този смисъл решение от 14 април 1970 г., Brock, 68/69, EU:C:1970:24, т. 7). Бъдещите последици на положение, създадено при действието на предходната норма, трябва да се считат за отнасящи се до настоящите последици на това положение към момента, в който новата норма става приложима (вж. в този смисъл решение от 11 юли 2002 г., D’Hoop, C‑224/98, EU:C:2002:432, т. 25 и цитираната съдебна практика). Прилагането на нова норма към настоящите последици на положение, създадено при действието на предходната норма, не представлява прилагане с обратна сила на новата норма (вж. в този смисъл решение от 10 юли 1986 г., Licata/ИСК, 270/84, EU:C:1986:304, т. 31).

23

При това положение съгласно постоянната съдебна практика новата правна норма се прилага от датата на влизането си в сила, определена с акта, с който тя се въвежда, и макар по принцип да не се прилага към правните положения, възникнали и окончателно установени при действието на предходната норма, новата правна норма се прилага спрямо техните бъдещи последици, както и спрямо новите правни положения. От съдебната практика следва по-специално, че процесуалноправните норми се считат по правило за приложими към деня на влизането си в сила, за разлика от материалноправните норми, които обикновено се тълкуват в смисъл, че се прилагат към заварени при влизането си в сила положения само доколкото от формулировката, предназначението или структурата им ясно личи, че трябва да имат такова правно действие (вж. в този смисъл решение от 26 март 2015 г., Комисия/Moravia Gas Storage, C‑596/13 P, EU:C:2015:203, т. 32 и 33 и цитираната съдебна практика).

24

Съдът постановява също, че макар правило за давност, отнасящо се до митническо задължение, да представлява материалноправна норма, тъй като урежда самото митническо задължение (вж. в този смисъл решения от 23 февруари 2006 г., Molenbergnatie, C‑201/04, EU:C:2006:136, т. 39—41, и от 3 юни 2021 г., Jumbocarry Trading, C‑39/20, EU:C:2021:435, т. 35), то може да се прилага към бъдещи последици на положение, при което разглежданото задължение не е било окончателно установено, независимо от обстоятелството, че то е възникнало при действието на предишна норма (вж. в този смисъл решение от 3 юни 2021 г., Jumbocarry Trading, C‑39/20, EU:C:2021:435, т. 38).

25

В настоящия случай вземането на Съюза към жалбоподателя не е било окончателно установено на 2 август 2018 г., тъй като жалбоподателят е оспорил това вземане и подадената по съдебен ред жалба във връзка с това все още е била висяща, поради което не може да се приеме и че в навечерието на тази дата, т.е. около три години и половина след решението от 10 февруари 2015 г., предвид тези обстоятелства, Комисията окончателно е загубила правото да събере това вземане поради забавяне при прилагането на това право. Всъщност, от една страна, Финансовият регламент от 2012 г. не определя конкретен срок за изпращането на дебитно известие и от друга страна, разумният срок, който институциите на Съюза трябва все пак да спазват в такива случаи при упражняването на правомощията си (вж. в този смисъл решение от 14 юни 2016 г., Marchiani/Парламент, C‑566/14 P, EU:C:2016:437, т. 96 и цитираната съдебна практика), не е бил надхвърлен с оглед на обстоятелствата. Следователно по отношение на разглежданото вземане се прилага член 98, параграф 2, втора алинея от Финансовия регламент от 2018 г.

26

С оглед на направения по-горе извод не е необходимо произнасяне по доводите на жалбоподателя, че Комисията не е можела да промени правното основание на обжалваните решения в решението си от 5 май 2023 г. за отхвърляне на подадените по административен ред жалби.

27

Въпреки това, противно на твърденията на жалбоподателя, той не може да се ползва от давностния срок, предвиден в член 98, параграф 2, втора алинея от Финансовия регламент от 2018 г.

28

Всъщност тази разпоредба предвижда, че петгодишният давностен срок започва да тече „от момента, в който при нормални обстоятелства институцията на Съюза е можела да предяви вземането си“.

29

Комисията обаче е имала основание да приеме, че обстоятелствата по делото, за които е характерно именно че е оспорено вземане, което впоследствие е можело да бъде отменено или намалено, както действително се е случило, тъй като с решение от 15 декември 2021 г., HG/Комисия (T‑693/16 P-RENV-RX, EU:T:2021:895), Общият съд го е намалил от 108596,35 евро на 80000 евро, са станали нормални по смисъла на член 98, параграф 2, втора алинея от Финансовия регламент от 2018 г. едва след като това решение е влязло в сила.

30

В това отношение следва да се подчертае, че в процесуално положение като разглежданото в настоящото дело, при което вземането първо е трябвало да бъде установено след провеждане на специална процедура с формално решение, предхождащо установяването му, такова тълкуване на член 98, параграф 2, втора алинея от Финансовия регламент от 2018 г. е в интерес на добрата администрация, тъй като е благоприятно както за интересите на институциите кредитори, така и за тези на техните длъжници или на евентуални засегнати трети лица, тъй като не задължава във всички случаи отговорния разпоредител с бюджетни кредити да разпореди събирането на задълженията, оспорени по основание или по размер от длъжниците, преди да е известно окончателното положение на тези задължения и без да се вземат предвид посочените интереси. По-конкретно, при наличието на вземане към длъжностно лице, което го оспорва както по основание, така и по размер, като иска отмяна или изменение на предходното решение за установяването му, разпоредителят с бюджетни кредити, за да определи подходящия момент за установяване на вземането, може да разпореди събирането му и да изпрати дебитно известие, и по-специално да вземе предвид — с оглед на задължението на администрацията за полагане на грижа по отношение на своите служители, което изисква от нея да отчете не само интересите на службата, но и тези на съответното длъжностно лице (вж. в този смисъл решение от 28 май 1980 г., Kuhner/Комисия, 33/79 и 75/79, EU:C:1980:139, т. 22) — размера на съответната сума спрямо доходите на длъжностното лице и преценката си за възможността тази сума, по-конкретно ако тя произтича от ангажирането на отговорността на длъжностното лице, да бъде изменена от съда при упражняване на правомощието за пълен съдебен контрол.

31

Това тълкуване се подкрепя от тълкуването на Съда, който приема, че дори дадена институция нормално да е в състояние да предяви вземането си от момента, когато то е станало безспорно, ликвидно и изискуемо, а именно, в настоящия случай, от 1 март 2015 г., датата на влизане в сила на решението от 10 февруари 2015 г., следва да се вземат предвид конкретните обстоятелства по делото, за да се прецени дали разпоредителят с бюджетни кредити е закъснял да изпрати дебитно известие на длъжника (вж. в този смисъл решение от 14 юни 2016 г., Marchiani/Парламент, C‑566/14 P, EU:C:2016:437, т. 103 и 104). В това отношение Съдът уточнява, че трябва да се вземат предвид по-специално важността на спора за заинтересованото лице, сложността на делото и различните проведени от институцията на Съюза процесуални етапи (решение от 14 юни 2016 г., Marchiani/Парламент, C‑566/14 P, EU:C:2016:437, т. 99).

32

Посоченото тълкуване е в съответствие и с волята на законодателя на Съюза, който е искал да въведе разпоредбите на член 98, параграф 2, втора алинея от Финансовия регламент от 2018 г., за да вземе предвид припомнената в точка 31 по-горе съдебна практика, както е видно от точка 8 от мотивите към Предложението за регламент на Европейския парламент и на Съвета относно финансовите правила, приложими за общия бюджет на Съюза, и за изменение на Регламент (ЕО) № 2021/2002, регламенти (ЕС) № 1296/2013, (ЕС) № 1301/2013, (ЕС) № 1303/2013, (ЕС) № 1304/2013, (ЕС) № 1305/2013, (ЕС) № 1306/2013, (ЕС) № 1307/2013, (ЕС) № 1308/2013, (ЕС) № 1309/2013, (ЕС) № 1316/2013, (ЕС) № 223/2014, (ЕС) № 283/2014, (ЕС) № 652/2014 на Европейския парламент и на Съвета и на Решение № 541/2014/ЕС на Европейския парламент и на Съвета (COM/2016/0605 final — 2016/0282 (COD).

33

Що се отнася до твърдяното нарушение на членове 100 и 102 от Финансовия регламент от 2018 г., жалбоподателят не излага никакви доводи в негова подкрепа. Съгласно член 21 от Статута на Съда на Европейския съюз и процедурните правилници на юрисдикциите на Съюза, както са тълкувани в постоянната съдебна практика, исковата молба или жалбата трябва да съдържа изтъкнатите основания и доводи, които следва да са изразени достатъчно ясно и точно, за да може ответникът да подготви своята защита, а съдът да се произнесе, евентуално, без да се налага да иска друга информация. В противен случай неясното или неточно оплакване е недопустимо (вж. в този смисъл решение от 12 декември 2019 г.Tàpias/Съвет, T‑527/16, EU:T:2019:856, т. 64 и 65 и цитираната съдебна практика). Следователно оплакванията за нарушение на членове 100 и 102 от Финансовия регламент от 2018 г. са недопустими.

34

От гореизложеното следва, че основанието за нарушение на членове 98, 100, 101 и 102 от Финансовия регламент от 2018 г. следва да бъде отхвърлено.

35

Жалбоподателят твърди, че ако се приеме, че е приложим Финансовият регламент от 2012 г., който не уточнява срока, в който трябва да бъде връчено дебитно известие, Комисията не е изпълнила задължението си за спазване на разумен срок и е нарушила принципа на правна сигурност, който не ѝ позволявал да отлага безкрайно упражняването на правомощията си.

36

Следва да се констатира, че жалбоподателят изтъква основанието за нарушение на разумния срок само при условията на евентуалност, в хипотезата, при която би бил приложим Финансовият регламент от 2012 г. Както обаче беше посочено в точка 25 по-горе, Финансовият регламент от 2012 г. не се прилага към обжалваните решения.

37

Поради това основанието за неспазване на разумния срок при всички положения трябва да бъде отхвърлено.

38

Жалбоподателят поддържа, че липсата на предварително уведомяване от страна на службите на Комисията относно условията за събиране на вземането преди приемането на обжалваните решения представлява нарушение на принципа на добра администрация и на задължението за полагане на грижа. По-специално, той не бил достатъчно информиран за основанията, поради които са прихванати вземанията, за графика на плащанията или за възможността да се изготви план за разсрочено плащане на задължението му. Жалбоподателят е изненадан и от факта, че Комисията в крайна сметка е поискала да събере вземането в рамките на две години, след като е изчакала шест години, за да го предяви.

39

Комисията поддържа, че е взела предвид както приложимите разпоредби, така и интересите на жалбоподателя, като е избрала условия за събиране чрез разумно прихващане за период от около две години с оглед на възнаграждението на заинтересованото лице. Освен това жалбоподателят не твърдял, че има специален интерес от конкретно разсрочено плащане на дълга си. Ако случаят бил такъв, Комисията щяла да бъде готова да приспособи плана за разсрочено плащане.

40

Трябва да се отбележи, че в електронното писмо на разпоредителя с бюджетни кредити от 1 април 2022 г., с което се отхвърля искането за оттегляне на дебитното известие от 3 март (вж. т. 4 по-горе), представено от самия жалбоподател, последният е приканен да се свърже със службите на Комисията във връзка с условията за погасяване на задължението си. От преписката обаче не следва, че жалбоподателят е предприел такива стъпки, нито че е започнал да погасява това задължение по собствена инициатива нито преди, нито след посочения в това дебитно известие краен срок за плащане, а именно 19 април 2022 г. При тези обстоятелства, като е извършил прихващане от заплатата на жалбоподателя или от възстановяването на разноски, както го задължава член 102, параграф 1 от Финансовия регламент от 2018 г., и като е възприел служебно план за разсрочено плащане за период от около две години, оставящ на разположение на жалбоподателя достатъчен доход с оглед на размера на неговото възнаграждение, счетоводителят на Комисията не е нарушил нито принципа на добра администрация, нито задължението на институциите за полагане на грижа спрямо техните длъжностни лица с приемането на обжалваните решения.

41

Следователно основанията за нарушение на принципа на добра администрация и на задължението за полагане на грижа трябва да бъдат отхвърлени. Ето защо искането за отмяна следва да бъде отхвърлено.

42

Жалбоподателят поддържа, че в резултат на обжалваните решения е претърпял имуществени вреди, съответстващи на общия размер на прихванатите суми, а именно 24092,59 евро. Той иска тази сума да му бъде изплатена ведно с лихвите за забава, начислени от датата на всяко от обжалваните решения и изчислени съгласно посочените в исканията му условия.

43

Комисията оспорва незаконосъобразността на обжалваните решения, а оттам и наличието на каквито и да било вреди.

44

Тъй като основанията за отмяна на обжалваните решения са отхвърлени, видно е, че при всяко положение искането Комисията да бъде осъдена да възстанови събраните суми, не може да бъде уважено, без да е необходимо да се разглежда допустимостта на такова искане. Поради това искането за възстановяване следва да бъде отхвърлено, а оттам и жалбата в своята цялост.

45

Съгласно член 134, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане. Тъй като жалбоподателят е загубил делото, той трябва да бъде осъден да заплати съдебните разноски в съответствие с искането на Комисията.

По изложените съображения,

ОБЩИЯТ СЪД (десети разширен състав)

реши: