1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 10, параграф 1, буква а) от Регламент (ЕС) № 650/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 4 юли 2012 година относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения и приемането и изпълнението на автентични актове в областта на наследяването и относно създаването на европейско удостоверение за наследство (ОВ L 201, 2012 г., стр. 107 и поправки в ОВ L 344, 2012 г., стр. 3; ОВ L 60, 2013 г., стр. 140 и ОВ L 243, 2019 г., стр. 9), както и на член 267 ДФЕС.

2

Запитването е отправено в рамките на съдебно производство, образувано по искане на PA във връзка с определянето на наследниците на нейния брат, починал в Хамбург (Германия) на 9 май 2020 г.

3

Съображения 23 и 30 от Регламент № 650/2012 гласят следното:

[…]

4

Глава II от този регламент се отнася до „Компетентност“ и съдържа по-специално членове 4—10 и 15.

5

Член 4 от посочения регламент е озаглавен „Обща компетентност“ и предвижда:

„Съдилищата на държавата членка на обичайното местопребиваване на починалия към момента на смъртта му са компетентни да се произнасят по въпроси, свързани с наследяването на имуществото на починалия като цяло“.

6

Член 5 от същия регламент е озаглавен „Споразумение за избор на съд“ и предвижда в параграф 1:

„Когато правото, избрано от починалия за приложимо право по отношение на наследството му съгласно член 22, е правото на дадена държава членка, заинтересованите страни могат да се споразумеят, че даден съд или съдилищата на същата държава членка имат изключителна компетентност да се произнасят по отношение на всеки въпрос, свързан с наследството“.

7

Членове 6—9 от Регламент № 650/2012 уточняват условията, при които се прилага член 5, параграф 1 от този регламент.

8

Член 10 от посочения регламент е озаглавен „Субсидиарна компетентност“ и предвижда:

„1.   Когато обичайното местопребиваване на починалия към момента на смъртта му не е в държава членка, съдилищата на държавата членка по местонахождение на активите на наследственото имущество са въпреки това компетентни да се произнесат относно наследството като цяло, доколкото:

2.   Когато няма съд в държава членка, който да е компетентен съгласно параграф 1, съдилищата на държавата членка по местонахождение на активите на наследственото имущество са въпреки това компетентни да се произнесат относно тези активи“.

9

Член 15 от същия регламент е озаглавен „Проверка на компетентността“ и гласи следното:

„Когато съд на държава членка бъде сезиран относно наследствен въпрос, който не попада в неговата компетентност по силата на настоящия регламент, той се обявява служебно за некомпетентен“.

10

Член 22 от Регламент № 650/2012, който е озаглавен „Избор на приложимо право“ и се намира в глава III от същия регламент със заглавие „Приложимо право“, предвижда в параграф 1:

„Всяко лице може да избере за приложимо право по въпросите, свързани с наследяването му като цяло, правото на държавата, чийто гражданин е към момента на избора или към момента на смъртта.

[…]“.

11

Член 386, параграф 6 от Ustawa — Kodeks postępowania cywilnego (Закон — Граждански процесуален кодекс) от 17 ноември 1964 г. в редакцията му, приложима към спора в главното производство (Dz. U., 2021 г., позиция 1805, наричан по-нататък „Гражданският процесуален кодекс“), гласи:

„Правната преценка, изразена в мотивите на решението на второинстанционния съд, е обвързваща както за съда, на който делото е върнато, така и за второинстанционния съд при ново разглеждане на делото. Това обаче не се отнася за случаите, когато е настъпила промяна в правното или фактическото положение или когато след постановяване на решението на второинстанционния съд Sąd Najwyższy [Върховен съд, Полша] е извършил различна правна преценка в решение, с което дава отговор по правен въпрос“.

12

BF (наричан по-нататък „починалият“) е полски гражданин, починал на 9 май 2020 г. в Хамбург.

13

PA — сестрата на починалия, подава искане за определяне на наследниците на починалия до запитващата юрисдикция Sąd Rejonowy Szczecin — Prawobrzeże i Zachód w Szczecinie (Районен съд Шчечин — Райони Десен бряг и Запад в Шчечин, Полша).

14

В искането си PA посочва, че последното обичайно местопребиваване на брат ѝ е в Хамбург, че той притежава недвижими имоти в Полша и че не е избрал приложимо право по отношение на наследството. Тя уточнява също, че синът на починалия, съпругата му, майка му, племенницата му и самата тя са заявили отказ от наследството пред германски съд.

15

С определение от 30 август 2022 г. запитващата юрисдикция отхвърля искането на PA, тъй като полските съдилища не са компетентни да се произнесат по въпросите, свързани с наследяването на починал, чието последно обичайно местопребиваване е в държава членка, различна от Република Полша. Запитващата юрисдикция отхвърля прилагането на правилото за субсидиарната компетентност, предвидено в член 10, параграф 1, буква а) от Регламент № 650/2012, като приема, че то се отнася само до починалите, чието последно обичайно местопребиваване не е в държава членка.

16

С определение от 14 ноември 2022 г. Sąd Okręgowy w Szczecinie (Окръжен съд Шчечин, Полша), сезиран с въззивна жалба, отменя определението от 30 август 2022 г., като приема, че възприетото от запитващата юрисдикция тълкуване на член 10, параграф 1, буква а) от Регламент № 650/2012 е неправилно. Според Sąd Okręgowy w Szczecinie (Окръжен съд Шчечин) тази разпоредба предоставя субсидиарна компетентност на държавата членка, в която починалият е оставил имущество и чийто гражданин е, дори ако обичайното му местопребиваване не е в тази държава членка.

17

Сезирана отново с делото в главното производство, запитващата юрисдикция не споделя тълкуването на член 10, параграф 1, буква а) от Регламент № 650/2012, възприето от Sąd Okręgowy w Szczecinie (Окръжен съд Шчечин), което според нея противоречи на буквалния смисъл на тази разпоредба, както и на целите на Регламент № 650/2012.

18

Запитващата юрисдикция изтъква, че съгласно националното право сезираният съд е обвързан от тълкуването, макар и неправилно, на правото на Съюза, възприето от висшестоящия съд, така че разглежданото противоречие в тълкуването на правото на Съюза би могло да се разреши само чрез отговор на Съда на преюдициален въпрос. В това отношение тя отбелязва, че в нито една разпоредба от националното право не се споменава изрично, че отговор на Съда би ѝ позволил да се отклони от тълкуването на висшестоящия съд. Тя обаче счита, че — за да допринесе за постигането на преследваните от член 267 ДФЕС цели — трябва да може изцяло да вземе предвид тълкуването на правото на Съюза, дадено с решение по преюдициално запитване, макар то да е различно от това на националния висшестоящ съд в делото по главното производство.

19

При тези обстоятелства Sąd Rejonowy Szczecin — Prawobrzeże i Zachód w Szczecinie (Районен съд Шчечин — Райони Десен бряг и Запад в Шчечин) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

20

Съгласно член 99 от Процедурния правилник Съдът може във всеки един момент да се произнесе с мотивирано определение по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат, когато отговорът на преюдициален въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика или отговорът на този въпрос не оставя място за разумно съмнение.

21

В настоящия случай Съдът счита, че що се отнася до първия въпрос, текстът на член 10, параграф 1, буква а) от Регламент № 650/2012 не оставя място за разумно съмнение, а що се отнася до втория въпрос — че поисканото от запитващата юрисдикция тълкуване на правото на Съюза се налага недвусмислено от решение от 5 октомври 2010 г., Елчинов (C‑173/09, EU:C:2010:581). Ето защо по настоящото дело следва да се приложи член 99 от Процедурния правилник.

22

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 10, параграф 1, буква а) от Регламент № 650/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в тази разпоредба правило за субсидиарна компетентност се прилага само когато обичайното местопребиваване на починалия към момента на смъртта е било в държава членка, която не е обвързана от този регламент или в трета държава.

23

В това отношение следва да се припомни, че член 4 от Регламент № 650/2012 установява правило за обща компетентност, съгласно което съдилищата на държавата членка на обичайното местопребиваване на починалия към момента на смъртта му са компетентни да се произнасят по въпроси, свързани с наследяването на имуществото на починалия като цяло.

24

Когато починалият е имал обичайно местопребиваване в една държава членка, съдилищата на друга държава членка, на която е бил гражданин, могат да станат компетентни в съответствие с членове 5—9 от Регламент № 650/2012, когато починалият е избрал в съответствие с член 22 от този регламент правото на последната държава членка като приложимо право по въпросите, свързани с наследяването му като цяло.

25

Освен това член 10, параграф 1, буква а) от Регламент № 650/2012 установява правило за субсидиарна компетентност за произнасяне по въпросите, свързани с наследяването като цяло, в полза на съдилищата на държавата членка, в която се намират активите на наследственото имущество, доколкото починалият е бил гражданин на тази държава членка към момента на смъртта си. Както обаче следва от текста на първата част на член 10, параграф 1 от този регламент, субсидиарната компетентност, основана на тази разпоредба, е предвидена само в случай че обичайното местопребиваване на починалия към момента на смъртта му не е в държава членка.

26

В това отношение следва да се припомни, че като тълкува член 10, параграф 1, буква а) от Регламент № 650/2012 в решение от 7 април 2022 г., V A и Z A (Субсидиарна компетентност в областта на наследяването) (C‑645/20, EU:C:2022:267), Съдът уточнява, че както член 4 от този регламент, така и член 10, параграф 1 от него имат за цел само да определят единни критерии за съдебна компетентност за произнасяне относно наследството като цяло. Член 10 се съдържа в глава II от посочения регламент, която установява съвкупност от правила за компетентност в областта на наследяването, предвижда субсидиарна компетентност спрямо общата компетентност, установена с правилото по член 4 от същия регламент, съгласно което съдилищата по обичайното местопребиваване на починалия са компетентни да се произнасят по цялото съответно наследство (решение от 7 април 2022 г., V A и Z A (Субсидиарна компетентност в областта на наследяването), C‑645/20, EU:C:2022:267, т. 30).

27

В този контекст Съдът уточнява, че не съществува отношение на йерархия между компетентността на съдилищата по член 4 от Регламент № 650/2012 и компетентността на съдилищата, установена в член 10 от същия, тъй като всяка от тях се отнася до различна фактическа хипотеза. Също така обстоятелството, че посочената в член 10 от Регламента компетентност е квалифицирана като „субсидиарна“, не означава, че тази разпоредба е задължителна в по-малка степен, отколкото разпоредбата на член 4 от Регламента, който урежда общата компетентност. В това отношение използването на израза „въпреки това“ в член 10, параграф 1 от същия регламент сочи, че тази разпоредба се отнася до правило за компетентност, което е равностойно на установеното в този член 4 правило за обща компетентност и го допълва, така че ако последният член не е приложим, следва да се провери дали са изпълнени критериите за компетентност, предвидени в посочения член 10 (решение от 7 април 2022 г., V A и Z A (Субсидиарна компетентност в областта на наследяването), C‑645/20, EU:C:2022:267, т. 33 и 34).

28

Освен това Съдът е постановил, че тези правила за съдебна компетентност за произнасяне по въпроси, свързани с наследяването като цяло, не дават възможност на заинтересованите страни да изберат в зависимост от своите интереси съда на държава членка, освен ако се прилага член 5 от Регламента в хипотезата на избрано от починалия приложимо право към наследството (решение от 7 април 2022 г., V A и Z A (Субсидиарна компетентност в областта на наследяването), C‑645/20, EU:C:2022:267, т. 32).

29

Що се отнася по-специално до обстоятелствата, при които Съдът е възприел такова тълкуване, следва да се отбележи, че в точка 25 от решение от 7 април 2022 г., V A и Z A (Субсидиарна компетентност в областта на наследяването) (C‑645/20, EU:C:2022:267), Съдът изхожда от предпоставката, че обичайното местопребиваване на починалия е било в Обединеното кралство, а именно в държава членка, която — дори преди оттеглянето на тази държава от Съюза — не е била обвързана от Регламент № 650/2012. За да тълкува член 10 от този регламент, той приема, че предвидените в този член правила за компетентност могат да се приложат, когато починалият е имал обичайно местопребиваване в държава — членка на Съюза, която не е обвързана от посочения регламент.

30

В настоящия случай, както е видно от акта за преюдициално запитване, последното обичайно местопребиваване на починалия е било в Германия и той не е избрал приложимо право по въпросите, свързани с наследяването му като цяло.

31

При тези условия от недвусмисления текст на член 10, параграф 1, буква а) от Регламент № 650/2012 ясно следва, че тази разпоредба не се прилага в положение като разглежданото в главното производство, при което обичайното местопребиваване на починалия към момента на смъртта му е било в държава членка, която е обвързана от този регламент.

32

С оглед на всички изложени по-горе съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 10, параграф 1, буква а) от Регламент № 650/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в тази разпоредба правило за субсидиарна компетентност се прилага само когато обичайното местопребиваване на починалия към момента на смъртта е било в държава членка, която не е обвързана от този регламент, или в трета държава.

33

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали правото на Съюза, и по-специално член 267 ДФЕС, не допуска национален съд, който се произнася след отмяната от висшестоящия съд на постановено от него решение, да бъде обвързан съгласно националното процесуално право от правните изводи на този висшестоящ съд, когато тези изводи не са в съответствие с правото на Съюза, както е тълкувано от Съда.

34

В това отношение съгласно постоянната практика на Съда член 267 ДФЕС предоставя на националните юрисдикции най-широко право да сезират Съда, ако счетат, че висящото пред тях дело повдига въпроси, които налагат тълкуване или преценка на валидността на разпоредбите на правото на Съюза за целите на решаването на отнесения до тях спор (решение от 5 октомври 2010 г., Елчинов, C‑173/09, EU:C:2010:581, т. 26 и цитираната съдебна практика).

35

Освен това е важно да се припомни, че постановеното от Съда решение по преюдициалното запитване обвързва националния съд по отношение на тълкуването, съответно валидността на разглежданите актове на институциите на Съюза при решаването на спора в главното производство (решение от 5 октомври 2010 г., Елчинов, C‑173/09, EU:C:2010:581, т. 29 и цитираната съдебна практика).

36

В това отношение, след като упражни правото си по член 267, втора алинея от ДФЕС, при решаването на спора в главното производство националният съд е обвързан от даденото от Съда тълкуване на съответните разпоредби и трябва евентуално да не се съобрази с изводите на висшестоящия съд, ако въз основа на това тълкуване намира, че тези изводи не са в съответствие с правото на Съюза (решение от 5 октомври 2010 г., Елчинов, C‑173/09, EU:C:2010:581, т. 30 и от 9 септември 2021 г., Dopravní podnik hl. m. Prahy, C‑107/19, EU:C:2021:722, т. 46).

37

Освен това по силата на принципа на предимство на правото на Съюза, когато не може да тълкува националната правна уредба в съответствие с изискванията на правото на Съюза, националният съд, натоварен в рамките на своята компетентност с прилагането на разпоредбите на правото на Съюза, е длъжен да гарантира пълното им действие, като при необходимост сам вземе решение да не приложи национална разпоредба, която им противоречи, без да е необходимо да иска или да изчаква тяхната предварителна отмяна по законодателен или по какъвто и друг конституционен ред (вж. в този смисъл решения от 5 октомври 2010 г., Елчинов, C‑173/09, EU:C:2010:581, т. 31 и цитираната съдебна практика и от 9 септември 2021 г., Dopravní podnik hl. M. Prahy, C‑107/19, EU:C:2021:722, т. 45 и цитираната съдебна практика).

38

Що се отнася по-специално до съществуването на норми на националното право, по силата на които националният съд е безусловно обвързан от даденото от друг национален съд тълкуване на правото на Съюза, Съдът вече е постановил, че правото на Съюза не допуска национален съд да бъде обвързан от национална норма, съгласно която направените от висшестоящ национален съд правни изводи са задължителни за него, когато изглежда, че тези изводи не са в съответствие с правото на Съюза (решение от 5 октомври 2010 г., Елчинов, C‑173/09, EU:C:2010:581, т. 32).

39

При това положение изискването да се гарантира пълното действие на правото на Съюза, включва и задължението на националните съдилища при необходимост да изменят постоянната съдебна практика, ако тя се основава на тълкуване на националното право, което е несъвместимо с правото на Съюза (решение от 9 септември 2021 г., Dopravní podnik hl. M. Prahy, C‑107/19, EU:C:2021:722, т. 47 и цитираната съдебна практика).

40

Следователно в настоящия случай запитващата юрисдикция е длъжна да гарантира пълното действие на член 267 ДФЕС, като при необходимост по собствена инициатива остави без приложение националните процесуални разпоредби — в случая тези на член 386, параграф 6 от Гражданския процесуален кодекс — които я задължават да приложи тълкуването на правото на Sąd Okręgowy w Szczecinie (Окръжен съд Шчечин), тъй като това тълкуване не е съвместимо с правото на Съюза, както е тълкувано от Съда.

41

С оглед на всички изложени по-горе съображения на втория въпрос следва да се отговори, че правото на Съюза, и по-специално член 267 ДФЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национален съд, който се произнася след отмяната от висшестоящия съд на постановено от него решение, да бъде обвързан съгласно националното процесуално право от правните изводи на този висшестоящ съд, когато тези изводи не са в съответствие с правото на Съюза, както е тълкувано от Съда.

42

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски.

По изложените съображения Съдът (десети състав) определи: