Неокончателна редакция
РЕШЕНИЕ НА СЪДА (трети състав)
11 април 2024 година(*)
„Преюдициално запитване — Въздушен транспорт — Конвенция от Монреал — Член 19 — Обезщетение за вреди, причинени в резултат от закъснение при превоз на багаж — Прехвърляне на търговско дружество на вземането на пътника към въздушния превозвач — Договорна клауза, която забранява такова прехвърляне — Директива 93/13/ЕО — Неравноправни клаузи в потребителските договори — Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 — Служебен контрол за неравноправност на клаузата, която забранява прехвърлянето на правата на пътниците — Правила за този контрол в рамките на спор между дружеството цесионер и въздушния превозвач — Принципи на равностойност и ефективност — Принцип на състезателност“
По дело C‑173/23
с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Juzgado de lo Mercantil n.o 1 de Palma de Mallorca (Търговски съд № 1 на Палма де Майорка, Испания) с акт от 10 март 2023 г., постъпил в Съда на 20 март 2023 г., в рамките на производство по дело
Eventmedia Soluciones SL
срещу
Air Europa Líneas Aéreas SAU,
СЪДЪТ (трети състав),
състоящ се от: K. Jürimäe (докладчик), председател на състава, K. Lenaerts, председател на Съда, изпълняващ функцията на съдия от трети състав, N. Piçarra, N. Jääskinen и M. Gavalec, съдии,
генерален адвокат: M. Szpunar,
секретар: A. Calot Escobar,
предвид изложеното в писмената фаза на производството,
като има предвид становищата, представени:
– за Eventmedia Soluciones SL, от A.‑M. Martínez Cuadros, abogada,
– за Air Europa Líneas Aéreas SAU, от N. de Dorremochea Guiot, procurador, и E. Olea Ballesteros, abogado,
– за испанското правителство, от A. Ballesteros Panizo, в качеството на представител,
– за Европейската комисия, от J. L. Buendía Sierra и N. Ruiz García, в качеството на представители,
предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,
постанови настоящото
Решение
1 Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).
2 Запитването е отправено в рамките на спор между Eventmedia Soluciones SL (наричано по-нататък „Eventmedia“), цесионер на вземането на пътник във въздушния транспорт, и Air Europa Líneas Aéreas SAU (наричано по-нататък „Air Europa“) относно обезщетение за вреди, причинени в резултат от закъснение при превоза на багажа на този пътник във връзка с извършен от Air Europa полет.
Правна уредба
Международното право
3 Член 19 от Конвенцията за уеднаквяване на някои правила за международния въздушен превоз, сключена в Монреал на 28 май 1999 г., подписана от Европейската общност на 9 декември 1999 г. и одобрена от нейно име с Решение 2001/539/ЕО на Съвета от 5 април 2001 г. (ОВ L 194, 2001 г., стр. 38; Специално издание на български език, 2007 г., глава 7, том 8, стр. 112, наричана по-нататък „Конвенцията от Монреал“), е озаглавен „Закъснение“ и гласи:
„Превозвачът е отговорен за вреда, причинена от закъснение при въздушния превоз на пътници, багаж или товари. Независимо от това превозвачът не носи отговорност за вреда, причинена от закъснение, ако докаже, че той и неговите служители и агенти са взели всички мерки, които разумно биха могли да се изискват за избягване на вредата, или че е било невъзможно той или те да вземат такива мерки“.
Правото на Съюза
4 Двадесет и четвърто съображение от Директива 93/13 предвижда, че „съдилищата и административните органи на държавите членки трябва да разполагат с адекватни и ефективни средства да наложат преустановяването на включването на неравноправни клаузи в потребителски договори“.
5 Съгласно член 1, параграф 1 от тази директива тя има за цел да сближи законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно неравноправните клаузи в договори, сключвани между продавач или доставчик и потребител.
6 В член 2, буква б) от посочената директива се съдържа следното определение:
„потребител“ означава всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на настоящата директива, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност“.
7 Член 3, параграф 1 от същата директива предвижда:
„В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора“.
8 Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 гласи:
„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.
9 Член 7, параграф 1 от тази директива гласи следното:
„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.
Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси
10 Пътник във въздушния транспорт, чийто багаж е предаден със закъснение при полет от Мадрид (Испания) до Канкун (Мексико), прехвърля на Eventmedia, търговско дружество, вземането си към Air Europa, въздушен превозвач, за обезщетение за вреди.
11 Впоследствие Eventmedia сезира запитващата юрисдикция, Juzgado de lo Mercantil n.o 1 de Palma de Mallorca (Търговски съд № 1 на Палма де Майорка, Испания), с иск срещу Air Europa на основание член 19 от Конвенцията от Монреал, с който претендира обезщетение в размер на 766 евро за вредите, претърпени вследствие на закъснението.
12 Пред тази юрисдикция Air Europa оспорва процесуалната легитимация на Eventmedia. Според него прехвърлянето на вземането не е действително от правна гледна точка, тъй като нарушава забраната за прехвърляне на правата на пътника, предвидена в клауза 15.1 от общите му условия за превоз (наричана по-нататък „спорната клауза“). Съгласно тази клауза „[о]тговорността на Air Europa и тази на всеки друг превозвач съгласно член 1 се определят от условията за превоз на превозвача, издал съответния билет, освен ако не е договорено друго. Правата на пътниците са лични и не могат да бъдат прехвърляни на трети лица“.
13 Запитващата юрисдикция уточнява, че предвидената в член 19 от Конвенцията от Монреал отговорност на въздушния превозвач за закъснение при превоза на багажа се търси с иск за договорна отговорност. Следователно прехвърлянето на вземането за обезщетение за вреди, настъпили в резултат от такова закъснение, попада в обхвата на забраната за прехвърляне, предвидена в спорната клауза.
14 Като припомня практиката на Съда, тази юрисдикция приема, че са налице достатъчно фактически и правни обстоятелства за осъществяването на контрол върху текста на тази клауза и за обявяването ѝ за неравноправна по смисъла на Директива 93/13 след обсъждане при условията на състезателност. Тя обаче се пита може ли да провери служебно дали посочената клауза е неравноправна. От една страна, всъщност висящото пред нея производство не е образувано по почин на една от страните по договора за превоз, на основание на който се предявява искът, а на цесионера на вземането на пътника във въздушния транспорт за обезщетение, който цесионер няма качеството на потребител. От друга страна, тъй като потребителят не е страна в това производство, не може да се вземе предвид волята му да се позове, след като е бил информиран от посочената юрисдикция, на това, че спорната клауза е неравноправна и необвързваща.
15 При тези обстоятелства Juzgado de lo Mercantil no 1 de Palma de Mallorca (Търговски съд № 1 на Палма де Майорка) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Трябва ли член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива [93/13] да се тълкуват в смисъл, че националният съд, който разглежда иск за обезщетение за вреди, причинени от закъснение при превоз на багаж, по член 19 от Конвенцията от Монреал, трябва да упражни служебен контрол за евентуалния неравноправен характер на клауза, включена в договора за превоз, която не позволява на пътника да прехвърли своите права, когато този иск е предявен от цесионера, който, за разлика от цедента, няма качеството на потребител?
2) Ако трябва да бъде извършен служебен контрол, може ли да бъде пропуснато задължението да се информира потребителят и да се установи дали същият се позовава на неравноправния характер на клаузата или се съгласява със съответната клауза, с оглед на конклудентното действие, изразяващо се в прехвърляне на вземането в разрез с евентуално неравноправната клауза, която не допуска прехвърляне на вземането?“.
По преюдициалните въпроси
По първия въпрос
16 С първия въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че националният съд е длъжен да провери служебно дали не е евентуално неравноправна клауза в договор за превоз, сключен между пътник във въздушния транспорт и въздушен превозвач, която забранява прехвърлянето на правата на пътника спрямо превозвача, при положение че съдът е сезиран с иск за обезщетение за вреди, предявен срещу превозвача от търговско дружество, цесионер на вземането на пътника за обезщетение за вреди.
Предварителни бележки относно приложното поле на Директива 93/13
17 Що се отнася до хипотезата на прехвърляне на вземания на пътник във въздушния транспорт на дружество за събиране на вземания, Съдът вече е постановил, че обстоятелството, че страни по спора в главното производство са само продавачи или доставчици, не е пречка за прилагането на Директива 93/13, тъй като приложното поле на тази директива зависи не от това кои са страните по спора, а от качеството на страните по договора (вж. в този смисъл решение от 18 ноември 2020 г., DelayFix, C‑519/19, EU:C:2020:933, т. 53 и 54).
18 Всъщност съгласно член 1, параграф 1 и член 3, параграф 1 от Директива 93/13 последната се прилага по отношение на клаузите, съдържащи се в договори, сключени между продавач или доставчик и потребител, които не са били индивидуално договорени (решение от 18 ноември 2020 г., DelayFix, C‑519/19, EU:C:2020:933, т. 55 и цитираната съдебна практика).
19 В случая договорът за превоз, който е основание за вземането, на което се позовава Eventmedia, и съдържа спорната клауза, е сключен между продавач или доставчик, а именно Air Europa, и пътник във въздушния транспорт. Освен това нищо не сочи, че пътникът е закупил самолетния билет във връзка с професионалната си дейност, поради което, освен ако при проверката си запитващата юрисдикция не установи друго, този пътник, изглежда, е сключил договора в качеството на потребител по смисъла на член 2, буква б) от Директива 93/13.
20 Следователно с оглед на съдебната практика, цитирана в точка 17 от настоящото решение, спорът в главното производство попада в приложното поле на Директива 93/13.
21 Мотивите, изложени в точка 63 от решение от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary (C‑32/14, EU:C:2015:637), и в точка 29 от решение от 11 март 2020 г., Lintner (C‑511/17, EU:C:2020:188), посочени по същество в акта за преюдициално запитване, не могат да оборят този извод.
22 Действително в тези точки Съдът приема, че за да може да се предостави търсената с Директива 93/13 защита на потребителя, е необходимо да е инициирано съдебно производство от една от страните по договора. Този извод обаче следва да се постави в контекста на делата, по които са постановени тези решения и които действително са били по спор между сключилите договор потребител и продавач или доставчик.
23 По-конкретно, по делото, по което е постановено решение от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary (C‑32/14, EU:C:2015:637), Съдът е сезиран с въпроса по същество дали въведената с Директива 93/13 система за защита трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национално законодателство, което позволява на нотариуса, който надлежно е изготвил нотариален акт за договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, да направи върху посочения акт отбелязване, че той подлежи на изпълнение, или да откаже да заличи това отбелязване, без да може да провери дали клаузите на посочения договор евентуално не са неравноправни. При разглеждането на този въпрос Съдът по същество прави разграничение между такова нотариално производство и съдебното производство, като подчертава, че само в последното производство целената с Директива 93/13 система за защита изисква националният съд да провери служебно дали договорна клауза, попадаща в приложното поле на тази директива, е неравноправна (вж. в този смисъл решение от 1 октомври 2015 г., ERSTE Bank Hungary, C‑32/14, EU:C:2015:637, т. 33, 41—47 и 59). За тази цел обаче трябва националният съд да бъде сезиран. Мотивът, изложен в точка 63 от това съдебно решение, се отнася именно до този ръководен принцип в производството, съгласно който дадено производство може да бъде образувано само по почин на страните.
24 Що се отнася до точка 29 от решение от 11 март 2020 г., Lintner (C‑511/17, EU:C:2020:188), тя се вписва в контекста на съображенията относно пределите на предмета на спора и диспозитивното начало. Съответно, видно от съвместно тълкуване на точки 26—34 от това съдебно решение, Съдът не е имал намерение да ограничи приложното поле на Директива 93/13 до споровете между потребители и продавачи или доставчици, а по-скоро да наблегне на факта, че търсената с Директива 93/13 защита на потребителя предполага да е било образувано съдебно производство, и че положителната намеса на националния съд не може да превиши пределите на отнесения до него спор.
25 От това следва, че с двете съдебни решения, посочени в точки 23 и 24 от настоящото решение, Съдът не е възнамерявал да ограничи приложното поле на Директива 93/13 само до споровете между сключилите договор потребител и продавач или доставчик.
26 Въз основа на тези предварителни бележки следва да се определи дали, когато спорът не е между този потребител и този продавач или доставчик, а между последния и друг продавач или доставчик, а именно търговско дружество, цесионер на правата на потребителя, националният съд трябва служебно да провери дали клаузите на този договор евентуално не са неравноправни.
По служебната проверка дали дадена клауза евентуално не е неравноправна
27 Следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност (решения от 27 юни 2000 г., Océano Grupo Editorial и Salvat Editores, C‑240/98—C‑244/98, EU:C:2000:346, т. 25, и от 17 май 2022 г., SPV Project 1503 и др., C‑693/19 и C‑831/19, EU:C:2022:395, т. 51).
28 С оглед на това положение на по-слаба страна член 6, параграф 1 от тази директива предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя. Става въпрос за императивна разпоредба, с която се цели замяната на формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях (решения от 26 октомври 2006 г., Mostaza Claro, C‑168/05, EU:C:2006:675, т. 36, и от 17 май 2022 г., SPV Project 1503 и др., C‑693/19 и C‑831/19, EU:C:2022:395, т. 52).
29 В това отношение от постоянната практика на Съда следва, че когато разполага с необходимите за това правни и фактически обстоятелства, националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13, и по този начин да компенсира неравнопоставеността, съществуваща между потребителя и продавача или доставчика (решение от 17 май 2022 г., SPV Project 1503 и др., C‑693/19 и C‑831/19, EU:C:2022:395, т. 53 и цитираната съдебна практика).
30 Освен това Директива 93/13 задължава държавите членки да предвидят подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици, както следва от член 7, параграф 1 във връзка с двадесет и четвърто съображение от тази директива (решения от 14 юни 2012 г., Banco Español de Crédito, C‑618/10, EU:C:2012:349, т. 68, и от 17 май 2022 г., SPV Project 1503 и др., C‑693/19 и C‑831/19, EU:C:2022:395, т. 54).
31 Макар съответно Съдът вече неколкократно да е дал съобразени с изискванията на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 насоки за това по какъв начин националният съд трябва да осигури защитата на правата, които потребителите черпят от тази директива, следва да се отбележи, че правото на Съюза по принцип не хармонизира производствата, по реда на които се преценяват твърденията за неравноправност на договорна клауза. Поради това тези производства се уреждат от вътрешния правен ред на всяка държава членка (в съответствие с принципа на процесуална автономия на държавите членки), при условие обаче да не са по-неблагоприятни от производствата, в които се решават подобни вътрешни положения (принцип на равностойност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза (принцип на ефективност) (вж. в този смисъл решения от 26 юни 2019 г., Addiko Bank, C‑407/18, EU:C:2019:537, т. 45 и 46, и от 17 май 2022 г., SPV Project 1503 и др., C‑693/19 и C‑831/19, EU:C:2022:395, т. 55).
32 При това положение следва да се определи дали тези разпоредби, тълкувани във връзка с принципите на равностойност и ефективност, изискват националният съд, сезиран от търговско дружество, цесионер на вземане за обезщетение за вреди, което потребител има към продавач или доставчик, който е негов съдоговорител, да провери дали клауза в сключения между този потребител и този продавач или доставчик договор евентуално не е неравноправна.
33 Първо, що се отнася до принципа на равностойност, националният съд трябва да провери, с оглед на процесуалните правила за обжалване във вътрешния правен ред, дали този принцип е спазен, като анализира съответните искове и жалби от гледна точка на предмета, основанието и основните им характеристики (решение от 17 май 2022 г., Unicaja Banco, C‑869/19, EU:C:2022:397, т. 23 и цитираната съдебна практика).
34 В тази насока Съдът е постановил, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се приеме за разпоредба, равностойна на националните норми, които имат ранг на норми от обществен ред във вътрешния правопорядък (решения от 6 октомври 2009 г., Asturcom Telecomunicaciones, C‑40/08, EU:C:2009:615, т. 52, и от 17 май 2022 г., Unicaja Banco, C‑869/19, EU:C:2022:397, т. 24).
35 От това следва, че в съответствие с принципа на равностойност, след като съгласно вътрешното право националният съд има правото или задължението да провери служебно противоречието на дадена договорна клауза с националните норми от обществен ред, той трябва също да има правото или задължението да провери служебно противоречието на такава клауза с член 6 от Директива 93/13, когато са налице необходимите за това правни и фактически обстоятелства (вж. в този смисъл решение от 17 май 2022 г., Unicaja Banco, C‑869/19, EU:C:2022:397, т. 25 и цитираната съдебна практика).
36 В случая в акта за преюдициално запитване няма никаква информация относно това дали съдът, сезиран с иск за обезщетение за вреди на основание член 19 от Конвенцията от Монреал, може или дори трябва по силата на испанското право да провери служебно дали клауза като спорната не е евентуално в противоречие с националните норми от обществен ред. В съответствие със съдебната практика, припомнена в точка 33 от настоящото решение, запитващата юрисдикция следва да провери този аспект, за да определи дали по силата на принципа на равностойност тя може или дори трябва служебно да провери дали спорната клауза евентуално не е неравноправна.
37 Второ, що се отнася до принципа на ефективност, Съдът е постановил, че винаги, когато се поставя въпросът дали национална процесуална норма прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, трябва да се държи сметка за мястото на тази норма с оглед на цялото производство, неговия ход и неговите особености, както евентуално и за принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система, като принципа за гарантиране на правото на защита, принципа на правната сигурност и правилното развитие на производството (решения от 14 декември 1995 г., Peterbroeck, C‑312/93, EU:C:1995:437, т. 14, и от 17 май 2022 г., SPV Project 1503 и др., C‑693/19 и C‑831/19, EU:C:2022:395, т. 60).
38 Що се отнася обаче до иск за обезщетение, предявен от търговско дружество, цесионер на вземането на потребител към продавача или доставчика, който е негов съдоговорител, следва да се констатира, че исковото производство между двама продавачи или доставчици не се характеризира с неравнопоставеността, съществуваща в исковото производство между потребителя и продавача или доставчика, който е негов съдоговорител (вж. по аналогия решение от 5 декември 2013 г., Asociación de Consumidores Independientes de Castilla y León, C‑413/12, EU:C:2013:800, т. 50).
39 От това следва, че за разлика от хипотезата, разгледана в цитираната в точка 29 от настоящото решение съдебна практика, за да се осигури ефективността на търсената с Директива 93/13 система за защита на потребителя, не е необходимо националният съд, сезиран със спор между двама продавачи или доставчици, като например дружество, цесионер на правата на потребител, и продавача или доставчика, който е съдоговорител на последния, да проверява служебно дали клауза, съдържаща се в сключения от потребителя договор, евентуално не е неравноправна.
40 Принципът на ефективност, посочен в точка 31 от настоящото решение, не задължава също националния съд да извършва служебно такава проверка, стига в съответствие с националните процесуални норми търговското дружество, цесионер на вземането на потребителя, да има или да е имало реална възможност да се позове пред националния съд на евентуалната неравноправност на клауза, съдържаща се в подписания от този потребител договор.
41 С оглед на всички изложени по-горе съображения на първия въпрос следва да се отговори, че:
– член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че националният съд не е длъжен служебно да проверява дали евентуално не е неравноправна клауза в договор за превоз, сключен между пътник във въздушния транспорт и въздушен превозвач, която забранява прехвърлянето на правата на пътника спрямо този превозвач, при положение че съдът е сезиран с иск за обезщетение, предявен срещу превозвача от търговско дружество, цесионер на вземането на пътника за обезщетение за вреди, стига това дружество да има или да е имало реална възможност да се позове пред посочения съд на евентуалната неравноправност на въпросната клауза,
– принципът на равностойност трябва да се тълкува в смисъл, че ако съгласно нормите на националното право същият съд има правото или задължението да провери служебно противоречието на такава клауза с националните норми от обществен ред, той трябва също да има правото или задължението да провери служебно противоречието на такава клауза с член 6 от Директива 93/13, когато разполага с необходимите за това правни и фактически обстоятелства.
По втория въпрос
42 С втория въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали принципът на състезателност трябва да се тълкува в смисъл, че когато националният съд установи служебно неравноправността на клауза в договор за превоз, сключен между пътник във въздушния транспорт и въздушен превозвач, при разглеждането на иск за обезщетение, предявен срещу този превозвач от търговско дружество, цесионер на вземането на пътника към посочения превозвач за обезщетение за вреди, този съд е длъжен да уведоми пътника за това и да го пита дали възнамерява да се позове на неравноправността на тази клауза, или дава съгласието си за прилагането ѝ.
43 Като начало следва да се констатира, че отговорът на настоящия въпрос е релевантен, в случай че след преценката на принципа на равностойност в светлината на точки 33—36 от настоящото решение или на принципа на ефективност в светлината на точки 37 и 40 от това решение запитващата юрисдикция стигне до извода, че може или дори трябва да провери служебно дали спорната клауза е неравноправна.
44 В този контекст следва да се припомни, че съгласно практиката на Съда поначало принципът на състезателност предполага по-специално правото на страните да се запознаят с правните основания, които съдът повдига служебно и на които възнамерява да основе решението си, и да ги обсъдят. Съдът подчертава, че за да бъдат изпълнени изискванията, свързани с правото на справедлив съдебен процес, е необходимо страните да са се запознали и да могат да обсъдят в състезателно производство както фактическите, така и правните обстоятелства, които са от решаващо значение за изхода на спора (вж. в този смисъл решения от 2 декември 2009 г., Комисия/Ирландия и др., C‑89/08 P, EU:C:2009:742, т. 55 и 56, и от 21 февруари 2013 г., Banif Plus Bank, C‑472/11, EU:C:2013:88, т. 30).
45 Съответно, ако националният съд, след като установи въз основа на фактическите и правните обстоятелства, с които разполага или които са му станали известни в резултат на служебно предприетите от него за тази цел мерки по събиране на доказателства, че дадена клауза попада в приложното поле на Директива 93/13, констатира след служебно извършена от него преценка, че клаузата има неравноправен характер, той е длъжен по принцип да уведоми за това страните по спора и да ги покани да обсъдят този въпрос при условията на състезателност, по предвидения за това от националните процесуални разпоредби ред (решение от 21 февруари 2013 г., Banif Plus Bank, C‑472/11, EU:C:2013:88, т. 31).
46 От гореизложеното следва, че когато констатира служебно, че клауза в договор, сключен между потребител и продавач или доставчик, е неравноправна, в рамките на спор между този продавач или доставчик и търговското дружество, цесионер на правата на този потребител, националният съд трябва да уведоми за това двете страни по спора, с който е сезиран, а именно търговското дружество цесионер и продавача или доставчика, който е съдоговорител на посочения потребител. Всъщност той трябва да им даде възможност да изтъкнат съответни доводи в рамките на обсъждане при условията на състезателност.
47 Възможността, предоставена на търговското дружество, цесионер на правата на потребителя, да изрази становище по този въпрос, съответства и на задължението на националния съд да отчете евентуално волята на това дружество, което, макар да знае, че неравноправната клауза е необвързваща, не иска тя да бъде оставена без приложение, като по този начин доброволно и напълно информирано одобрява въпросната клауза (вж. по аналогия решение от 21 февруари 2013 г., Banif Plus Bank, C‑472/11, EU:C:2013:88, т. 35).
48 Когато, както в спора по главното производство, търговското дружество, цесионер на правата на потребителя, сезира националния съд въпреки клауза, която, както спорната, се съдържа в договора, сключен между този потребител и продавач или доставчик, и забранява на първия да прехвърля правата си, има основание да се презумира, че търговското дружество не се е противопоставило на това съдът да остави тази клауза без приложение, след като установи неравноправността ѝ.
49 За сметка на това, като се има предвид, че потребителят, който е прехвърлил вземането си към продавача или доставчика за обезщетение, не е страна по спора между последния и цесионера на това вземане, националният съд не е длъжен да информира потребителя за тази служебна проверка, нито да иска съответно становище от посочения потребител.
50 С оглед на всички изложени по-горе съображения на втория въпрос следва да се отговори, че принципът на състезателност трябва да се тълкува в смисъл, че когато националният съд установи служебно неравноправността на клауза в договор за превоз, сключен между пътник във въздушния транспорт и въздушен превозвач, при разглеждането на иск за обезщетение, предявен срещу този превозвач от търговско дружество, цесионер на вземането на пътника към посочения превозвач за обезщетение за вреди, този съд не е длъжен да уведоми пътника за това, нито да го пита дали възнамерява да се позове на неравноправността на тази клауза, или дава съгласието си за прилагането ѝ. За сметка на това посоченият съд трябва да уведоми за това страните по висящия пред него спор, за да им даде възможност да изтъкнат съответни доводи в рамките на обсъждане при условията на състезателност, и да се увери, че търговското дружество цесионер иска посочената клауза да бъде обявена за неприложима.
По съдебните разноски
51 С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.
По изложените съображения Съдът (трети състав) реши:
1) Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори във връзка с принципа на ефективност
трябва да се тълкуват в смисъл, че
националният съд не е длъжен служебно да проверява дали евентуално не е неравноправна клауза в договор за превоз, сключен между пътник във въздушния транспорт и въздушен превозвач, която забранява прехвърлянето на правата на пътника спрямо този превозвач, при положение че съдът е сезиран с иск за обезщетение, предявен срещу превозвача от търговско дружество, цесионер на вземането на пътника за обезщетение за вреди, стига това дружество да има или да е имало реална възможност да се позове пред посочения съд на евентуалната неравноправност на въпросната клауза.
Принципът на равностойност трябва да се тълкува в смисъл, че
ако съгласно нормите на националното право същият съд има правото или задължението да провери служебно противоречието на такава клауза с националните норми от обществен ред, той трябва също да има правото или задължението да провери служебно противоречието на такава клауза с член 6 от Директива 93/13, когато разполага с необходимите за това правни и фактически обстоятелства.
2) Принципът на състезателност трябва да се тълкува в смисъл, че
когато националният съд установи служебно неравноправността на клауза в договор за превоз, сключен между пътник във въздушния транспорт и въздушен превозвач, при разглеждането на иск за обезщетение, предявен срещу този превозвач от търговско дружество, цесионер на вземането на пътника към посочения превозвач за обезщетение за вреди, този съд не е длъжен да уведоми пътника за това, нито да го пита дали възнамерява да се позове на неравноправността на тази клауза, или дава съгласието си за прилагането ѝ. За сметка на това посоченият съд трябва да уведоми за това страните по висящия пред него спор, за да им даде възможност да изтъкнат съответни доводи в рамките на обсъждане при условията на състезателност, и да се увери, че търговското дружество цесионер иска посочената клауза да бъде обявена за неприложима.
Подписи
* Език на производството: испански.