Неокончателна редакция
ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА ГЕНЕРАЛНИЯ АДВОКАТ
A. RANTOS
представено на 5 юни 2025 година(1)
Дело C‑743/23
A
срещу
GKV-Spitzenverband,
при участието на:
Moguntia Food Group AG
(Преюдициално запитване, отправено от Landessozialgericht für das Saarland (Областен социален съд за провинция Саар, Германия)
„ Преюдициално запитване — Работници мигранти — Социална сигурност — Приложимо законодателство — Регламент (ЕО) № 883/2004 — Член 13, параграф 1, буква a) и буква б), подточка i) — Регламент (ЕО) № 987/2009 — Член 14, параграф 8 — Споразумение между Европейската общност и нейните държави членки, от една страна, и Швейцарската конфедерация, от друга страна, относно свободното движение на хора — Приложение II — Член 1, параграф 2 — Лице, което обичайно и едновременно осъществява дейност като заето лице в Германия, в Швейцария и най-голямата като количество част от дейността — в трети държави — Критерии за привързване — Понятието „значителна част от дейността“ — Отчитане на дейността в трети държави — Приложимост на законодателството на държавата членка, в която се намира седалището на работодателя “
I. Въведение
1. A (наричан по-нататък „жалбоподателят“), който живее в Германия, където обичайно работи по 10,5 дни на тримесечие, е назначен от дружеството Moguntia Food Group AG със седалище в Швейцария. Обичайно той работи и 10,5 дни на тримесечие в тази държава, като същевременно осъществява най-голямата като количество част от работата си в трети държави, различни от Конфедерация Швейцария.
2. При това положение се поставя въпросът кое законодателство в областта на социалната сигурност е приложимо спрямо жалбоподателя. Следва ли в това отношение да се взема предвид дейността в трети държави, за да се определи дали той осъществява в държавата членка на пребиваване „значителна част“ от дейността си като наето лице по смисъла на член 13, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004(2), изменен с Регламент (ЕС) № 465/2012(3) (наричан по-нататък „Регламент № 883/2004“), и на член 14, параграф 8 от Регламент (ЕО) № 987/2009(4), изменен с Регламент № 465/2012 (наричан по-нататък „Регламент № 987/2009“)? Това е по същество въпросът, поставен от Landessozialgericht für das Saarland (Областен социален съд за провинция Саар, Германия).
3. Преюдициалното запитване е отправено в рамките на спор между жалбоподателя и Spitzenverband Bund der Krankenkassen (наричана по‑нататък „GKV-Spitzenverband“), германската институция, компетентна да определя приложимото законодателство в областта на социалната сигурност, когато дейността обичайно се осъществява в две или повече държави членки, по повод на решението на тази институция, че германското право е приложимо към трудовото правоотношение между жалбоподателя и Moguntia Food Group.
II. Правна уредба
А. Международното право
4. На 21 юни 1999 г. Европейската общност и нейните държави членки, от една страна, и Конфедерация Швейцария, от друга страна, подписват седем споразумения, сред които е и Споразумението относно свободното движение на хора(5). С Решение 2002/309/ЕО(6) тези седем споразумения са одобрени от името на Европейската общност и влизат в сила на 1 юни 2002 г.
5. Съгласно преамбюла на това споразумение относно свободното движение на хора, изменено с Решение № 1/2012(7) (наричано по-нататък „ССДХ“), договарящите се страни са „решени да осъществяват свободното движение на хора между тях на основата на правилата, валидни в Европейската общност“.
6. Член 8 („Съгласуване на системите за социална сигурност“), буква б) от ССДХ предвижда:
„Договарящите се страни предоставят условия в съответствие с приложение II за съгласуване на системите за социална сигурност с конкретната цел да:
[…]
б) се определи приложимото законодателство“.
7. Приложение II от ССДХ е озаглавено „Координация на схемите за социална сигурност“ и член 1 от него гласи:
„1. Договарящите страни се договарят във връзка с координацията на схемите за социална сигурност да прилагат помежду си правните актове на Европейския съюз, на които се прави позоваване и които са изменени с раздел А от настоящото приложение, или правила, равностойни на такива актове.
2. Понятието „държава(и) членка(и)“, което се съдържа в правните актове, посочени в раздел А от настоящото приложение, се тълкува по такъв начин, че да включва Швейцария в допълнение към държавите, обхванати от съответните правни актове на Европейския съюз“.
8. Раздел A от това приложение II е озаглавен „Правни актове, на които се прави позоваване“ и в него са посочени изменените Регламенти № 883/2004 и № 987/2009.
Б. Правото на Съюза
1. Регламент № 883/2004
9. Съгласно член 1 („Определения“), буква а) от Регламент № 883/2004:
„За целите на настоящия регламент:
a) „дейност като заето лице“ означава всяка дейност или положение, което се приема за еквивалентно за целите на социално осигурителното законодателство на държавата членка, в която се осъществява такава дейност или съществува еквивалентно положение“.
10. В дял I („Общи разпоредби“) от този регламент се съдържа член 2 („Персонален обхват“), който предвижда в параграф 1:
„Настоящият регламент се прилага към граждани на държава членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица“.
11. Дял II от посочения регламент е озаглавен „Определяне на приложимото законодателство“ и включва членове 11—16 от него. Член 11 от същия регламент е озаглавен „Общи правила“ и предвижда в параграфи 1 и 3:
„1. Лицата, за които се прилага настоящият регламент, са подчинени на законодателството само на една държава членка. Това законодателство се определя в съответствие с настоящия дял.
[…]
3. Съгласно членове 12—16:
a) спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава членка се прилага законодателството на тази държава членка;
[…]“.
12. Съгласно член 13 („Осъществяване на дейност в две или повече държави членки“) от Регламент № 883/2004:
„1. Лице, което обичайно осъществява дейност като наето лице в две или повече държави членки, е подчинено на:
a) на законодателството на държавата членка на пребиваване, ако то осъществява значителна част от дейността си в тази държава членка; или
б) ако не осъществява значителна част от дейността си в държавата членка на пребиваване:
i) на законодателството на държавата членка, в която се намира седалището или мястото на дейност на предприятието или работодателя, ако лицето е наето от едно предприятие или работодател; или
[…]
2. Лице, което обичайно осъществява дейност като заето лице в две или повече държави членки е подчинено на:
a) законодателството на държавата членка по пребиваване, ако то осъществява значителна част от дейността си в тази държава членка;
или
б) законодателството на държавата членка, в която е съсредоточена дейността му, ако то не пребивава в една от държавите членки, в която осъществява значителна част от дейността си.
[…]
4. Лице, което е наето като държавен служител от една държава членка и което осъществява дейност като наето и/или като самостоятелно заето лице в една или повече други държави членки, е подчинено на законодателството на държавата членка, чийто субект е администрацията, която го е наела.
[…]“.
2. Регламент № 987/2009
13. Дял II от Регламент № 987/2009 е озаглавен „Определяне на приложимото законодателство“ и включва членове 14—21. Член 14 от този регламент е озаглавен „Подробности относно членове 12 и 13 от [Регламент № 883/2004]“ и предвижда в параграфи 8, 9 и 11:
„8. За целите на прилагането на член 13, параграфи 1 и 2 от [Регламент № 883/2004], „значителна част от дейността като заето или самостоятелно заето лице“, упражнявана в държава членка означава, че значителна като количество част от всички дейности на заето или самостоятелно заето лице се извършва там, без непременно да представлява основната част от тези дейности.
За да се определи дали значителна част от дейностите се упражняват в държава членка, се вземат предвид следните примерни критерии:
a) в случай на извършване на дейност като заето лице — работното време и/или възнаграждението; и
б) в случай на извършване на дейност като самостоятелно заето лице — оборотът, работното време, броят на предоставените услуги и/или доходът.
В рамките на цялостната оценка, по-малък от 25 % дял по отношение на посочените по-горе критерии представлява показател за това, че в съответната държава членка не се извършва значителна част от дейностите.
9. За целите на прилагането на член 13, параграф 2, буква б) от [Регламент № 883/2004], „мястото на съсредоточаване“ на дейността, извършвана в качество на самостоятелно заето лице, се определя, като се вземат предвид всички аспекти на професионалната дейност на това лице и по-специално местонахождението на постоянното седалище, обичайното естество или продължителността на упражняваната дейност, броят на предоставените услуги и намерението на съответното лице, за което свидетелстват всички обстоятелства.
[…]
11. Ако едно лице извършва дейност като заето лице в две или повече държави членки от името на работодател, установен извън територията на Съюза, и това лице пребивава в държава членка без да упражнява значителна дейност в нея, спрямо него се прилага законодателството на държавата членка на пребиваване“.
III. Спорът в главното производство, преюдициалните въпроси и производството пред Съда
14. В периода от 1 декември 2015 г. до 31 декември 2020 г. жалбоподателят, който живее в Германия, е назначен като технолог по храните от установеното в Швейцария дружество Moguntia Food Group, за да извършва дейност като специалист по износа. Тази дейност се състои в посещаване на клиенти и консултирането им, както и провеждане на обучения, семинари и демонстрации. Жалбоподателят обичайно работи по 10,5 дни на тримесечие в Швейцария, по 10,5 дни на тримесечие в Германия, като дейността се изразява в дистанционна работа от дома, а за най-голямата като количество част от работата — в трети държави, където се намират предимно клиентите, а именно в Беларус, Иран, Молдова, Русия и Украйна. Той получава месечното си възнаграждение в обобщен вид и без пропорционално разпределение в зависимост от мястото на осъществяване на дейността.
15. На 19 ноември 2015 г. жалбоподателят се обръща към GKV‑Spitzenverband, която съгласно член 16, параграф 2 от Регламент № 987/2009(8) е определената институция по мястото на пребиваване, за да се определи приложимото законодателство, когато професионалната дейност на съответното лице обичайно се осъществява в две или повече държави членки, като посочва, че работи за сметка на Moguntia Food Group и осъществява в Германия по-малко от 25 % от дейността си. На 1 декември 2015 г. жалбоподателят сключва договор за здравно осигуряване със здравноосигурителна организация в Швейцария. На 16 декември 2015 г. му е издадено разрешение за погранична работа за Швейцария. С писмо от 22 февруари 2016 г. Amt für Sozialbeiträge des Kantons Basel-Stadt (Служба за социалноосигурителни вноски на кантон Базел-Щат, Швейцария) съобщава на жалбоподателя, че е получила доказателство за здравното осигуряване, и взема предвид факта, че той е сключил договор за задължително осигуряване в Швейцария съгласно Bundesgesetz über die Krankenversicherung (швейцарски Федерален закон за здравното осигуряване) от 18 март 1994 г. Службата добавя, че по принцип вече не е възможно да се извърши промяна в полза на задължително или частно осигуряване в чужбина.
16. С решение от 18 август 2016 г. (наричано по-нататък „решението от 18 август 2016 г.“), на основание член 13 от Регламент № 883/2004 GKV-Spitzenverband приема, че за периода от 1 декември 2015 г. до 30 ноември 2020 г. спрямо жалбоподателя е приложимо германското законодателство в областта на социалната сигурност, и му издава съответно удостоверение A1 съгласно член 19, параграф 2 от Регламент № 987/2009(9). В това решение се посочва, че жалбоподателят обичайно е осъществявал дейността си като заето лице в две или повече държави членки и значителна част от дейността му е осъществявана в държавата членка на пребиваване, а именно Германия. Посоченото решение, заедно с удостоверението A1, е съобщено на Moguntia Food Group и на Bundesamt für Sozialversicherungen (Федерална служба за социално осигуряване, Швейцария), както и — с цел да се контролира заплащането на социалноосигурителни вноски — на съответната германска здравноосигурителна каса и на германската законоустановена схема за осигуряване при злополука.
17. С решение от 18 декември 2020 г. GKV-Spitzenverband отхвърля подадената от жалбоподателя жалба по административен ред срещу решението от 18 август 2016 г., като отбелязва по‑специално, че по отношение на разглежданото фактическо положение са приложими Регламенти № 883/2004 и № 987/2009 и че предвид териториалния им обхват от значение са единствено периодите на работа, прослужени от жалбоподателя в Германия и в Швейцария, което означава, че той осъществява значителна част от дейността си в държавата членка на пребиваване. На 28 декември 2020 г. жалбоподателят подава жалба срещу това решение от 18 декември 2020 г. пред Sozialgericht für das Saarland (Социален съд за провинция Саар, Германия), като изтъква по-специално, че за да се определи дали е осъществявал значителна част от дейността си в държавата членка на пребиваване, следва да се вземе предвид дейността му като заето лице като цяло, а следователно и дейностите му в трети държави. С решение от 4 август 2022 г. този съд отменя решението от 18 август 2016 г. и осъжда GKV-Spitzenverband да определи, че в съответствие с член 13 от Регламент № 883/2004 във връзка с член 16 от Регламент № 987/2009, по отношение на дейността като заето лице, осъществявана от жалбоподателя при Moguntia Food Group, е приложимо швейцарското законодателство в областта на социалната сигурност. В това отношение посоченият съд отбелязва по-специално, че жалбоподателят работи само 10,5 дни на тримесечие в Германия, тоест едва 1/6 от работното време на тримесечие, и че този период не може да се счита за „значителна част“ от дейността му по смисъла на член 13, параграф 1 от Регламент № 883/2004 и член 14, параграф 8 от Регламент № 987/2009. Според същата юрисдикция Съдът вече се е произнесъл в този смисъл в решение INAIL и INPS(10).
18. На 6 септември 2022 г. GKV-Spitzenverband обжалва това решение пред запитващата юрисдикция, Landessozialgericht für das Saarland (Областен социален съд за провинция Саар), като иска отмяната му, по-специално с мотива, че определянето на приложимото законодателство се отнася единствено до дейностите, попадащи в обхвата на Регламенти № 883/2004 и № 987/2009, и че ако законодателят на Съюза е искал дейностите в трети държави да се вземат предвид в контекста на член 13 от първия регламент, в това отношение са щели да бъдат приети правила. Освен това решение INAIL и INPS не било релевантно в случая, тъй като се отнасяло до специфичното положение на летателния персонал и в него не се посочвало, че съответните лица осъществяват дейност в държава, в която Регламент № 883/2004 не се прилага.
19. Запитващата юрисдикция подчертава, че от правилното тълкуване на член 13 от Регламент № 883/2004 и член 14 от Регламент № 987/2009 зависи в коя държава членка жалбоподателят подлежи на задължително здравно осигуряване през спорния период. Тъй като жалбоподателят получава месечното си възнаграждение в обобщен вид и без пропорционално разпределение в зависимост от мястото на осъществяване на дейността, самото възнаграждение не сочи, че жалбоподателят е осъществявал значителна част от дейността си в Германия. Следователно решаващо значение има работното време и в това отношение от около 65 работни дни на тримесечие жалбоподателят е работел 10,5 дни (около 16 % от работното време) в Германия, където пребивава, още 10,5 дни (или същия процент) в Швейцария, а останалите дни — в трети държави (около 68 % от работното време).
20. Тази юрисдикция посочва, че ако трябва да се вземе предвид общото работно време на жалбоподателя, тоест ако се отчита и дейността в трети държави, тя следва да отхвърли въззивната жалба на GKV-Spitzenverband. Всъщност в този случай делът на дейността на жалбоподателя като заето лице в Германия би бил по‑малък от 25 % от работното му време и следователно не би представлявал значителна част от дейността му по смисъла на член 14, параграф 8 от Регламент № 987/2009, което би означавало, че приложимо спрямо него би било швейцарското право. При това положение жалбоподателят би могъл също така да поиска GKV-Spitzenverband да установи приложимостта на това законодателство в съответствие с член 16, параграф 2, първо изречение от този регламент. Ако обаче следва да се вземе предвид само дейността на жалбоподателя в държавите членки, делът на дейността му в Германия би бил 50 % от работното му време и следователно би представлявал „значителна част“ от дейността му, като това би означавало, че спрямо него би следвало да се прилага германското законодателство.
21. Според посочената юрисдикция Съдът все още не се е произнесъл категорично по въпроса дали следва да се вземат предвид всички дейности, включително дейността, осъществявана в трети държави, при определянето дали значителна част от дейността се осъществява в държавата членка на пребиваване. По‑специално, според тази юрисдикция решение INAIL и INPS, както и две решения, цитирани от GKV-Spitzenverband, а именно решения Inspecteur van de Belastingdienst(11) и Finanzamt Österreich (Семейни надбавки за сътрудник по програми за помощ за развитие)(12), се отнасят до други случаи, различни от случая, който е предмет на настоящото дело.
22. При това положение Landessozialgericht für das Saarland (Областен социален съд за провинция Саар) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Трябва ли член 13, параграф 1 от [Регламент № 883/2004] във връзка с член 14, параграф 8 от [Регламент № 987/2009] да се тълкува в смисъл, че при преценката дали значителна част от дейността се осъществява в държава членка, следва да се вземат предвид всички дейности на работника, включително дейността му в трети държави?
2) Или член 13, параграф 1 от Регламент № 883/2004 във връзка с член 14, параграф 8 от Регламент № 987/2009 трябва да се тълкува в смисъл, че при преценката дали значителна част от дейността се осъществява в държава членка, следва да се вземат предвид само дейностите на работника, осъществявани в държави членки?“.
23. Жалбоподателят, GKV-Spitzenverband, Moguntia Food Group, германското правителство, белгийското правителство и Европейската комисия представят писмени становища пред Съда. Същите страни и френското правителство представят устни становища в съдебното заседание за изслушване на устните състезания, проведено на 5 март 2025 г.
IV. Анализ
24. С двата си преюдициални въпроса, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 13, параграф 1 от Регламент № 883/2004 във връзка с член 14, параграф 8 от Регламент № 987/2009 трябва да се тълкува в смисъл, че за да се определи дали спрямо лице, което обичайно осъществява дейност като заето лице в две или повече държави членки, се прилага законодателството в областта на социалната сигурност на държавата членка на пребиваване, понятието „значителна част от дейността“ по смисъла на тези разпоредби изисква да се вземат предвид всички дейности на това лице, включително дейността, осъществявана в трети държави, или само дейността му в държавите членки.
25. В самото начало следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда разпоредбите на дял II от Регламент № 883/2004, част от който е и член 13, параграф 1 от него, представляват пълна и единна система от стълкновителни норми. Всъщност целта на тези норми е не само да се избегнат едновременното прилагане на няколко национални законодателства и усложненията, които могат да възникнат от това, но и да не се допусне лицата, попадащи в приложното поле на посочения регламент, да бъдат лишени от защита в областта на социалната сигурност поради липса на приложимо по отношение на тях законодателство. Следователно, щом дадено лице попада в персоналния обхват на посочения регламент, определен в член 2 от него, по принцип се прилага закрепеното в член 11, параграф 1 от същия регламент правило, че приложимо е само едно национално законодателство и същото се определя в съответствие с разпоредбите на дял II от Регламент № 883/2004. За тази цел член 11, параграф 3, буква а) от този регламент установява принципа, че който осъществява дейност като наето лице на територията на една държава членка, се подчинява на законодателството на тази държава. Този принцип обаче е формулиран „[с]ъгласно членове 12—16“ от посочения регламент. Всъщност в някои особени случаи простото прилагане на общото правило по член 11, параграф 3, буква a) от този регламент би довело не до избягване, а напротив, до пораждане както за работника, така и за работодателя и за социалноосигурителните органи на административни усложнения, които могат да попречат на упражняването на свободното движение на лицата, попадащи в приложното поле на Регламент № 883/2004(13).
26. Сред тези особени случаи е и хипотезата по член 13, параграф 1, буква a) и буква б), подточка i) от този регламент, при която спрямо лице, което обичайно осъществява дейност като наето лице в две или повече държави членки, се прилага законодателството на държавата членка на пребиваване, ако то осъществява значителна част от дейността си в тази държава членка, или ако не осъществява значителна част от дейността си в нея — на законодателството на държавата членка, в която се намира седалището или мястото на дейност на предприятието или работодателя, ако лицето е наето от едно предприятие или работодател. В това отношение Съдът уточнява, че лицето може да попадне в приложното поле на посочения член 13 само при условие че обичайно извършва значителни дейности на територията на две или повече държави членки(14).
27. В член 14, параграф 8 от Регламент № 987/2009 се предвижда, че за целите на прилагането на член 13, параграфи 1 и 2 от Регламент № 883/2004 „значителна част“ от дейността като заето или самостоятелно заето лице, упражнявана в държава членка, означава, че „значителна като количество“ част от всички дейности на заетото или самостоятелно заетото лице се извършва там, без непременно да представлява основната част от тези дейности. В член 14, параграф 8 се уточнява, че за да се определи дали значителна част от дейностите се упражняват в държава членка, в случай на извършване на дейност като заето лице се вземат предвид примерни критерии като работното време и/или възнаграждението, а в рамките на цялостна оценка по-малък от 25 % дял по отношение на тези критерии представлява показател за това, че в съответната държава членка не се извършва значителна част от дейностите.
28. В конкретния случай от акта за преюдициално запитване е видно, че в периода от 1 декември 2015 г. до 31 декември 2020 г. жалбоподателят живее в Германия и обичайно работи по 10,5 дни на тримесечие в тази държава членка, като дейността се състои от работа от дома в мястото на пребиваването му, по 10,5 дни на тримесечие в Швейцария, където е седалището на работодателя му, а останалите дни — в трети държави. В този контекст запитващата юрисдикция иска да се установи дали спрямо жалбоподателя се прилага германското, или швейцарското законодателство в областта на социалната сигурност.
29. В това отношение следва да се отбележи, че съгласно член 8 от ССДХ договарящите се страни предоставят условия в съответствие с приложение II от него за съгласуване на системите за социална сигурност с конкретната цел да се определи приложимото законодателство. Член 1, параграф 2 от приложение II предвижда, че „[п]онятието „държава(и) членка(и)“, което се съдържа в правните актове, посочени в раздел А от [това] приложение, се тълкува по такъв начин, че да включва Швейцария в допълнение към държавите, обхванати от съответните правни актове на Европейския съюз“. Въпросният раздел А всъщност предвижда, че между договарящите се страни се прилагат Регламенти № 883/2004 и № 987/2009. Ето защо за целите на настоящото дело Конфедерация Швейцария не следва да се счита за трета държава, а за държава членка.
30. От друга страна, съгласно постоянната практика на Съда само обстоятелството, че дейността на работник е упражнявана извън територията на Съюза, не е достатъчно, за да не се приложат нормите на Съюза относно свободното движение на работници, и по-конкретно на Регламент № 883/2004, когато трудовото правоотношение запазва достатъчно тясна връзка с територията на Съюза. Подобна връзка следва именно от факта, че гражданин на Съюза, живеещ в държава членка, е нает на работа от предприятие, установено в друга държава членка, за сметка на което той упражнява дейността си(15). Освен това прилагането на системата от стълкновителни правни норми, въведена с този регламент, зависи само от обективното положение, в което се намира съответният работник, и от всички обстоятелства около неговата заетост(16).
31. Доколкото жалбоподателят е осъществявал дейността си в две държави членки, а именно Германия и Швейцария, тъй като Конфедерация Швейцария е приравнена на държава членка, член 13, параграф 1 от Регламент № 883/2004 във връзка с член 14, параграф 8 от Регламент № 987/2009 определя приложимото спрямо него законодателство в областта на социалната сигурност.
32. Както следва от член 14, параграф 8 от Регламент № 987/2009, задължително трябва да се вземат предвид работното време и/или възнаграждението(17). В случая, както уточнява запитващата юрисдикция, жалбоподателят получава месечното си възнаграждение в обобщен вид и без пропорционално разпределение в зависимост от мястото на осъществяване на дейността. Тъй като тази юрисдикция не посочва други критерии, които могат да се вземат предвид, законодателството, което се прилага спрямо жалбоподателя, трябва да се определи въз основа на работното му време. Според изчисленията на посочената юрисдикция, като се приема, че жалбоподателят е работел около 65 работни дни на тримесечие, ако се вземе предвид дейността, осъществявана в трети държави, дейността му в Германия представлява около 16 % от работното му време, докато, ако тази дейност бъде изключена, той e осъществявал дейността си през 50 % от работното си време в Германия, предвид работата му в Швейцария.
33. Считам, че както от текста на Регламент № 987/2009, така и от практиката на Съда следва, че трябва да се вземат предвид всички дейности на заетото лице, включително дейността, осъществявана в трети държави.
34. Всъщност, що се отнася до текста на Регламент № 987/2009, член 14, параграф 8, първа алинея от него гласи, че следва да се вземат предвид всички дейности на заетото лице. Следователно тази разпоредба не се отнася само до дейността, осъществявана в държави членки. Освен това в трета алинея от тази разпоредба се уточнява, че в случай на извършване на дейност като заето лице „[в] рамките на цялостната оценка, по-малък от 25 % дял по отношение на критериите [за работното време и/или възнаграждението] представлява показател за това, че в съответната държава членка не се извършва значителна част от дейностите“. При обстоятелства като тези по главното производство, при които възнаграждението не е релевантен критерий, посочената разпоредба предвижда съответно, че спрямо заето лице се прилага законодателството на държавата членка на пребиваване на работника само ако делът от работното време в тази държава членка е повече от 25 %. Освен това съгласно същата разпоредба е необходимо да се направи цялостна оценка, за да се определи дали значителна част от дейността се осъществява в посочената държава членка. В това отношение член 14, параграф 8 от Регламент № 987/2009 не прокарва никакво разграничение в зависимост от това дали дейността се извършва в държава членка, или в трета държава. Следователно възприетият от този регламент метод се фокусира измежду всички дейности на съответния работник върху частта от осъществяваната в държавата членка на пребиваване дейност и следва да се провери дали делът на дейността достига най-малко 25 %, без да е необходимо да се проверява дали другият дял от дейността се осъществява в държава членка, или в трета държава.
35. Това тълкуване се потвърждава от практиката на Съда относно определянето на законодателство в областта на социалната сигурност, което е приложимо в контекста на Регламенти № 883/2004 и № 987/2009. Действително, както отбелязва запитващата юрисдикция, тази съдебна практика не се отнася пряко до повдигнатия по делото въпрос. Тя обаче дава насоки относно метода, който трябва да се следва, когато дадено лице обичайно и едновременно работи в две или повече държави членки и в трети държави.
36. Така, на първо място, следва да се отбележи, че макар непосредствената цел на Регламент № 883/2004, посочена в съображение 3 от него, да е модернизирането и опростяването на правилата за координиране на националните законодателства в областта на социалната сигурност, неговите крайни цели остават същите като на Регламент (ЕИО) № 1408/71(18). В това отношение Съдът постановява, че видно от структурата и системата на този регламент, критерият за „мястото на упражняване“ на дейността като наето или като самостоятелно заето лице на съответния работник е основният критерий за определяне на приложимото законодателство и от този критерий може да има дерогации само в конкретни положения, чрез прилагането на субсидиарни критерии за привръзка, като например държавата по местопребиваване на работника, държавата, в която наелото го предприятие има седалище, или мястото на негов клон или постоянно представителство, или мястото на основната дейност на работника(19). Според Съда обаче понятието „място на упражняване“ на дейност трябва да се разбира като означаващо мястото, в което съответното лице извършва конкретно действията, свързани с тази дейност(20). Ето защо, за да се определи приложимото по отношение на работника законодателство в областта на социалната сигурност, трябва да се изследва действителното положение на този работник и така да се вземат предвид всички осъществявани дейности, независимо от мястото на осъществяването им. С други думи, ако се вземат предвид само дейностите, осъществявани в държави членки, това би означавало да се въведе правна фикция, нямаща нищо общо с конкретния реален характер на дейността, осъществявана в държавата членка на пребиваване, а именно 16 % от действително отработеното от работника време.
37. На второ място, в решение INAIL и INPS, на което жалбоподателят се позовава в подкрепа на доводите си, Съдът разглежда при обстоятелствата в конкретния случай кое е социалноосигурителното законодателство, приложимо по отношение на летателния персонал на авиокомпания. В това отношение в точка 64 от решението Съдът отбелязва, че актът за преюдициално запитване не съдържа информация относно възнаграждението на въпросните работници и че що се отнася до работното им време, запитващата юрисдикция посочва, че през съответните периоди те пребивават в Италия и работят 45 минути дневно на територията на тази държава членка, по-специално в помещение за персонала, разположено на летище, а през останалата част от работното си време се намират на борда на въздухоплавателните средства на авиокомпанията. От това Съдът стига до извода, че при условие че се установи колко е общото дневно работно време на тези работници, не изглежда поне 25 % от него да е прекарано в държавата членка на пребиваването им(21). Ето защо Съдът следва подхода, посочен в точка 34 от настоящото заключение, а именно като се фокусира върху дела от дейността, осъществяван в Италия, без да разглежда дали други части от работното време са отработени в държави членки, или в трети държави. Всъщност, за да се стигне до извода, че законодателството на държавата членка на пребиваване не е приложимо, е достатъчно да се констатира, че процентът на извършваната в тази държава дейност е по-малък от 25 % от всички дейности. С други думи, както отбелязва Moguntia Food Group в писменото си становище, от решение INAIL и INPS следва, че има значение единствено какъв дял от дейността се осъществява в държавата членка на пребиваване и какъв е делът, който се осъществява извън нея.
38. Подобно на запитващата юрисдикция считам, че решения Inspecteur van de Belastingdienst(22) и Finanzamt Österreich (Семейни надбавки за сътрудник по програми за помощ за развитие)(23) не са релевантни за отговора на поставените въпроси, тъй като за разлика от главното производство съответните работници са работили само в трети държави и не попадат в приложното поле на член 13 от Регламент № 883/2004. Освен това решение Sozialversicherungsanstalt(24), което GKV‑Spitzenverband, френското правителство и Комисията посочват в съдебното заседание, се отнася от своя страна до въпроса как да се прилагат ССДХ и Споразумението за Европейското икономическо пространство от 2 май 1992 г.(25), изменено със Споразумението за участието на Република България и Румъния в Европейското икономическо пространство(26), към случаите, в които гражданин на Съюза, който осъществява професионална дейност като самостоятелно заето лице едновременно в държава — членка на Съюза, и в държава от Европейската асоциация за свободна търговия, страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, започва допълнителна професионална дейност като самостоятелно заето лице в Швейцария. Така този въпрос се отнася не до отчитането на извършваните в трети държави дейности с цел да се определи дали значителна част от дейността се извършва в държава членка, а до очертаването на приложното поле на тези споразумения.
39. Съгласно член 13, параграф 1, буква б), подточка i) от Регламент № 883/2004, ако съответното лице не осъществява значителна част от дейността си в държавата членка на пребиваване, спрямо него е приложимо законодателството на държавата членка, в която се намира седалището или мястото на дейност на предприятието или работодателя.
40. Добавям, че отчитането на дейността в трети държави по никакъв начин не обезсилва общото правило, че спрямо работник, който осъществява дейност в няколко държави членки, винаги се прилага законодателството на една държава членка. Всъщност, ако седалището на работодателя се намира в трета държава, текстът на член 14, параграф 11 от Регламент № 987/2009 е изричен, че „[а]ко едно лице извършва дейност като заето лице в две или повече държави членки от името на работодател, установен извън територията на Съюза, и това лице пребивава в държава членка без да упражнява значителна дейност в нея, спрямо него се прилага законодателството на държавата членка на пребиваване“.
41. Нито едно от обстоятелствата, изтъкнати от GKV‑Spitzenverband и от германското, белгийското и френското правителство, не може да постави под въпрос това тълкуване, че в случай като на жалбоподателя приложимото законодателство в областта на социалната сигурност трябва да се определя, като се вземат предвид всички осъществявани дейности, включително дейността в трети държави.
42. Всъщност, първо, GKV-Spitzenverband и германското, белгийското и френското правителство изтъкват, че член 13, параграф 1 от Регламент № 883/2004 се основава изрично на хипотезата на лице, което обичайно осъществява дейност като заето лице в две или повече държави членки. Така съгласно член 1, буква a) от този регламент дефиницията на понятието „дейност като заето лице“ означава, че това понятие е винаги свързано с дейност в държава членка. Освен това не се осъществява обичайна дейност като заето лице в две или повече държави членки, когато дадено лице осъществява дейността си в държава членка и в трета държава. Следователно член 13 от посочения регламент не обхваща дейността в трети държави и отделеното за дейност работно време в тези държави не трябва да се взема предвид при преценката дали значителна част от дейността като заето лице се осъществява в държавата членка на пребиваване. В случая обаче не се оспорва, че жалбоподателят „обичайно осъществява“ дейност като заето лице в държава членка, а именно Федерална република Германия, и в държава, която е приравнена на държава членка, а именно Конфедерация Швейцария. Безспорно е, че жалбоподателят работи за сметка и под ръководството на работодател, чието седалище се намира в Швейцария. От това следва, че член 13, параграф 1 се прилага за случая на жалбоподателя, независимо че той е работил предимно в трети държави, както се потвърждава от практиката на Съда, цитирана в точка 30 от настоящото заключение, и тази разпоредба не предвижда, че дейността в трети държави трябва да бъде изключена при определянето на приложимото законодателство.
43. Второ, тези страни поддържат, че целта, преследвана с член 13 от Регламент № 883/2004, е да се приложи спрямо съответното лице законодателството на държавата членка, с което същото има най-тясна връзка, като постигането на тази цел може да бъде застрашено, ако се вземе предвид осъществяваната в трети държави дейност. Вярно е, че това вземане предвид, единствено за целите на изчисляването на процента от дейността на работника в съответните държави членки, на практика води до намаляване на количествения дял от дейността в държавата членка на пребиваване, което способства за прилагането на законодателството на държавата членка по седалището на работодателя. Съгласно самия смисъл на практиката на Съда относно тълкуването на Регламент № 1408/71 обаче, прилагането на законодателството на държавата членка по местоживеенето на работника се явява като акцесорно правило, до чието прилагане се стига единствено когато това законодателство има връзка с трудовото правоотношение(27). Следователно това правило представлява изключение от общото правило, че се прилага законодателството на държавата членка по мястото на дейност. В същия смисъл Съдът признава характера на изключение на привързването към държавата членка на пребиваване(28). Подобно тълкуване се прилага по аналогия по отношение на Регламент № 883/2004, като се има предвид, че член 14, параграф 8, трета алинея от Регламент № 987/2009 уточнява количествения дял, необходим за установяване на тази връзка. Поради това не мога да се съглася с довода на германското правителство, че приложимостта на правото на държавата членка на пребиваване е отправна точка за стълкновителните норми по член 13, параграф 1 от Регламент № 883/2004.
44. Трето, според GKV-Spitzenverband и германското и френското правителство, ако се приеме, че в рамките на член 13, параграф 1 от Регламент № 883/2004 се взема предвид дейността, осъществявана в трети държави като наето лице, същото не трябва да важи и в контекста на параграф 2 от този член за дейността като самостоятелно заето лице. Всъщност, ако това беше така, с оглед на текста на член 13, параграф 2, буква б) от този регламент и на факта, че в член 14, параграф 11 от Регламент № 987/2009 не съществува подобно правило за дейността като самостоятелно заето лице, не било ясно кое законодателство в областта на социалната сигурност се прилага спрямо самостоятелно заето лице. Що се отнася до този довод, отбелязвам, че правилата, приложими за заети и за самостоятелно заети лица, са различни, поради което възприетият спрямо първите подход не може да се прилага по аналогия спрямо вторите. По отношение на последните член 13, параграф 2, буква б) от Регламент № 883/2004 гласи, че лице, което обичайно осъществява дейност като заето лице в две или повече държави членки, е подчинено на законодателството на държавата членка, в която е съсредоточена дейността му, ако това лице не пребивава в една от държавите членки, в която осъществява значителна част от дейността си. И в този случай тази разпоредба води изрично до указване на законодателството в областта на социалната сигурност на държава членка, а не на законодателството на трета държава. Освен това съгласно член 14, параграф 9 от Регламент № 987/2009 „мястото на съсредоточаване“ на дейността, извършвана в качество на самостоятелно заето лице по смисъла на член 13, параграф 2, буква б) от Регламент № 883/2004, се определя, като се вземат предвид всички аспекти на професионалната дейност на това лице, и по-специално местонахождението на постоянното седалище, обичайното естество или продължителността на упражняваната дейност, броят на предоставените услуги и намерението на съответното лице, за което свидетелстват всички обстоятелства. Следователно става въпрос за фактическа преценка, която не може да бъде променяна в зависимост от това дали дейността, осъществявана в трети държави, се взема предвид за изчисляване на процента на дейността, осъществявана в държавата членка на пребиваване.
45. Четвърто, тези страни считат, че Регламенти № 883/2004 и № 987/2009 предвиждат, по-специално в член 76 от Регламент № 883/2004(29), механизми за информация и сътрудничество, предназначени да осигурят правилното прилагане на техните разпоредби. Задължението за лоялно сътрудничество обаче съществувало само между държавите членки и информацията, например относно работното време или седалището на работодателя, от която компетентната институция се нуждае, за да определи приложимото законодателство, не можело да бъде получена или проверена чрез трети държави, което създавало опасност от злоупотреба. В това отношение следва да се припомни, че по силата на тези регламенти приложимото законодателство в областта на социалната сигурност е винаги това на държава членка. При тези условия, ако се приеме, че отчитането на дейността, осъществявана в трети държави, води до прилагане на законодателството на държавата членка, в която се намира седалището на работодателя, компетентната институция на последната държава и тази на държавата членка на пребиваване, както и съответният работник имат задължение взаимно да си предоставят информация и да си сътрудничат(30). По-специално, както Комисията подчертава в съдебното заседание, компетентната институция на държавата членка на пребиваване, в рамките на цялостната оценка, която трябва да направи, може да поиска институцията на държавата членка, където се намира седалището на работодателя, да провери в последната действителността на услугите, предоставяни от работника в трети държави, като поиска например доказателства като превозни документи или фактури. Противно на твърденията на белгийското правителство, отчитането на дейността, осъществявана в трета държава, не води до определяне на тази дейност от законодателствата на трети държави, в които е полаган трудът.
46. Пето, белгийското правителство илюстрира позицията си с примера на лице, което пребивава в държава членка A и което осъществява дейност като заето лице на територията на държави членки Б и Г. Успоредно с това лицето принадлежи към запасна военна сила на трета държава, където през почивните дни или дните на отпуск изпълнява активни мисии и преминава обучение на територията на тази трета държава. Според това правителство по силата на националното право посочената трета държава по принцип ще разглежда тези дейности като дейност по предоставянето на обществена услуга, което на основание член 13, параграф 4 от Регламент № 883/2004 водело до прилагане спрямо посоченото лице на законодателството в областта на социалната сигурност на същата трета държава. В това отношение следва да се отбележи, че съгласно тази разпоредба лице, което е наето като държавен служител „от една държава членка“ и което осъществява дейност като наето и/или като самостоятелно заето лице в една или повече други държави членки, е подчинено на законодателството на държавата членка, чийто субект е администрацията, която го е наела. Следователно посочената разпоредба не може да се прилага по отношение на лице, което е държавен служител от трета държава.
47. Шесто, правителствата на Белгия и Франция заявяват в съдебното заседание, че включването на дейностите, осъществявани в трети държави, укрепвало изкуствено de facto или de jure държавата членка по седалището на работодателя. Така френското правителство дава пример със заето лице, което пребивава във Франция, седалището на работодателя на което се намира в Германия и което освен това работи в Дания, а през останалото време — в трети държави. За това заето лице приложимото законодателство в областта на социалната сигурност било германското законодателство, дори да се приеме, че там това лице е прекарало 0 % от работното си време. Макар да е вярно, че работникът несъмнено е по-добре запознат със законодателството на държавата членка, в която пребивава, като същевременно владее езика, използван за комуникация с компетентната институция, логиката, стояща в основата на Регламенти № 883/2004 и № 987/2009, както бе посочено, е да се приложи спрямо работник, който осъществява дейност в няколко държави членки, законодателството на държавата членка, където се намира седалището на неговия работодател, когато, както в случая по делото в главното производство, той не осъществява значителна част от дейността си в държавата членка, в която пребивава. В този смисъл, да се пренебрегне напълно по-голямата част от работното време само защото то е отработено в трети държави, противоречи на целта на тези регламенти. Нещо повече, да се приеме, че 16 % от работното време, отработено в държавата членка на пребиваване, трябва да се отчита като представляващо 50 % от общото отработено време за осъществяваните дейности, очевидно е неестествено.
48. Накрая, в становищата си Комисията изтъква, че намерението на законодателя на Съюза не е било да пренебрегне напълно дейностите, извършвани в третите държави. Така тази институция предлага да се отговори на поставените преюдициални въпроси в смисъл, че при преценката дали значителна част от дейността се осъществява в държавата членка на пребиваване, следва да се вземат предвид всички дейности на съответния работник, включително дейността му в трети държави, като последната трябва да бъде отнесена към държавата членка, в която се намира седалището на наелото го предприятие, доколкото работникът осъществява и дейности в държавата членка по седалището на това предприятие и осъществява дейността си в чужбина от името на посоченото предприятие и в съответствие с указанията му. Както посочих в точка 34 от настоящото заключение, приложимото законодателство трябва да се определи, като се започне с преценка каква значителна като количество част от всички дейности на заетото лице се извършва в държавата членка на пребиваване. В зависимост от това дали тази част е по-голяма, или по-малка от 25 %, следва да се прилага или законодателството на държавата членка на пребиваване, или законодателството на държавата членка, където се намира седалището на работодателя.
49. С оглед на всичко изложено по-горе считам, че за да се определи дали спрямо лице, което обичайно осъществява дейност като заето лице в две или повече държави членки, се прилага законодателството на държавата членка на пребиваване, понятието „значителна част от дейността“ изисква да се вземат предвид всички дейности на това лице, включително дейността, осъществявана в трети държави, а не само дейността му в държави членки.
50. От горното следва, че в случая спрямо жалбоподателя се прилага законодателството в областта на социалната сигурност на държавата, която е приравнена на държава членка, където се намира седалището на работодателя му, а именно Конфедерация Швейцария.
V. Заключение
51. С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Landessozialgericht für das Saarland (Областен социален съд за провинция Саар, Германия) преюдициални въпроси по следния начин:
„Член 13, параграф 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕС) № 465/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 г., във връзка с член 14, параграф 8 от Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент № 465/2012,
трябва да се тълкува в смисъл, че
за да се определи дали спрямо лице, което обичайно осъществява дейност като заето лице в две или повече държави членки, се прилага законодателството в областта на социалната сигурност на държавата членка на пребиваване, понятието „значителна част от дейността“ по смисъла на тези разпоредби изисква да се вземат предвид всички дейности на това лице, включително дейността, осъществявана в трети държави, а не само дейността му в държави членки“.
1 Език на оригиналния текст: френски.
2 Регламент на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност (ОВ L 166, 2004 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 82, и поправка в OB L 33, 2008 г., стр. 12).
3 Регламент на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2012 година (ОВ L 149, 2012 г., стр. 4).
4 Регламент на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация на системите за социална сигурност (ОВ L 284, 2009 г., стр. 1).
5 ОВ L 114, 2002 г., стр. 6; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 74, стр. 97.
6 Решение на Съвета, а относно Споразумението за научно и технологично сътрудничество — и на Комисията, от 4 април 2002 година за сключване на седем споразумения с Конфедерация Швейцария (ОВ L 114, 2002 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 27, стр. 25, и поправка в ОВ L 210, 2015 г., стр. 38).
7 Решение на Съвместния комитет, създаден със Споразумението между Европейската общност и нейните държави членки, от една страна, и Конфедерация Швейцария, от друга страна, относно свободното движение на хора от 31 март 2012 година за замяна на приложение II към посоченото споразумение относно координацията на схемите за социална сигурност (ОВ L 103, 2012 г., стр. 51), влязло в сила на 1 април 2012 г.
8 Съгласно тази разпоредба „[о]пределената институция по мястото на пребиваване незабавно определя законодателството, приложимо спрямо съответното лице, като взема предвид член 13 от [Регламент № 883/2004] и член 14 от [Регламент № 987/2009]. Това първоначално определяне е временно. Институцията уведомява определените институции на всяка държава членка, в която се извършва дейност, за временното определяне“.
9 Съгласно тази разпоредба „[п]о искане на съответното лице или на работодателя компетентната институция на държавата членка, чието законодателство е приложимо по силата на дял II от [Регламент № 883/2004], предоставя атестация, че такова законодателство е приложимо и, където е уместно, посочва до коя дата и при какви условия“.
10 Решение от 19 май 2022 г. (C‑33/21, наричано по-нататък „решение INAIL и INPS“, EU:C:2022:402).
11 Решение от 8 май 2019 г. (C‑631/17, EU:C:2019:381).
12 Решение от 25 ноември 2021 г. (C‑372/20, EU:C:2021:962).
13 Вж. решение от 3 юни 2021 г., TEAM POWER EUROPE (C‑784/19, EU:C:2021:427, т. 32—35 и цитираната съдебна практика).
14 Вж. решение от 16 юли 2020 г., AFMB и др. (C‑610/18, EU:C:2020:565, т. 46 и цитираната съдебна практика).
15 Вж. решение от 25 ноември 2021 г., Finanzamt Österreich (Семейни надбавки за сътрудник по програми за помощ за развитие) (C‑372/20, EU:C:2021:962, т. 36 и 37 и цитираната съдебна практика).
16 Вж. в този смисъл решение от 16 юли 2020 г., AFMB и др. (C‑610/18, EU:C:2020:565, т. 54 и 60 и цитираната съдебна практика).
17 В „Практически наръчник относно законодателството, приложимо в Европейския съюз (ЕС), Европейското икономическо пространство (ЕИП) и Швейцария“, изготвен и одобрен от Административната комисия за координация на системите за социална сигурност и публикуван през м. декември 2013 г., стр. 29, се посочва, че „могат да се вземат предвид и други критерии. Задача на определените институции е да вземат под внимание всички относими критерии и да извършат цялостна оценка на положението на лицето, преди да вземат решение относно приложимото законодателство“, без обаче да се дефинират тези други критерии. Наръчникът е достъпен на различните официални езици на Съюза на следния адрес: https://employment-social-affairs.ec.europa.eu/policies-and-activities/moving-working-europe/eu-social-security-coordination/specialised-information/official-documents_en.
18 Регламент на Съвета от 14 юни 1971 година за прилагането на схеми за социално осигуряване на заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на Общността (ОВ L 149, 1971 г., стр. 2; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 26). Вж. решение от 5 юни 2014 г., I (C‑255/13, EU:C:2014:1291, т. 41).
19 Вж. решение от 27 септември 2012 г., Partena (C‑137/11, EU:C:2012:593, т. 49).
20 Вж. в този смисъл решение от 27 септември 2012 г., Partena (C‑137/11, EU:C:2012:593, т. 57).
21 В точка 65 от посоченото решение Съдът добавя, че запитващата юрисдикция обаче следва да провери въз основа на посочените по-горе критерии дали през съответните периоди тези работници са упражнявали съществена част от дейността си в държавата членка, в която са пребивавали, а именно в Италия, и че при утвърдителен отговор на този въпрос към тях се прилага италианското социалноосигурително законодателство в съответствие с Регламент № 883/2004, изменен през 2009 г., считано от 1 май 2010 г., когато посоченият регламент влиза в сила.
22 Решение от 8 май 2019 г. (C‑631/17, EU:C:2019:381).
23 Решение от 25 ноември 2021 г. (C‑372/20, EU:C:2021:962).
24 Решение от 26 септември 2024 г. (C‑329/23, EU:C:2024:802).
25 OB L 1, 1994 г., стр. 3; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 53, стр. 4.
26 ОВ L 221, 2007 г., стр. 15.
27 Вж. решение от 19 март 2015 г., Kik (C‑266/13, EU:C:2015:188, т. 58 и цитираната съдебна практика). Както отбелязва генерален адвокат Bot в заключението си по дело Chain (C‑189/14, EU:C:2015:345, т. 62), към момента на изготвяне на първия регламент в областта на социалната сигурност на работниците мигранти мобилността на работниците представлява основно еднократна миграция в друга държава членка и в този смисъл привръзката към държавата по местополагане на труда се основава на презумпцията, че това разрешение осигурява най-висока степен на закрила за работника, тъй като той може да претендира за същите права като работниците в страната.
28 Вж. решение от 13 септември 2017 г., X (C‑570/15, EU:C:2017:674, т. 28).
29 В параграф 4 този член предвижда, че „[и]нституциите и лицата, обхванати от настоящия регламент, имат задължението за взаимно информиране и сътрудничество за осигуряване на правилното прилагане на настоящия регламент“.
30 Съгласно практиката на Съда правилното функциониране на установената с Регламент № 883/2004 система изисква ефективно и тясно сътрудничество както между компетентните институции на различните държави членки, така и между тези институции и лицата, попадащи в приложното поле на този регламент. Съдът допълва, че такова сътрудничество е необходимо, за да се определят правата и задълженията на съответните лица и за да им се предостави възможност да упражнят правата си във възможно най-кратък срок и при възможно най-добрите условия (вж. решение от 16 ноември 2023 г., Zakład Ubezpieczeń Społecznych Oddział w Toruniu, C‑422/22, EU:C:2023:869, т. 53).