1.

Какво се случва, ако агенция на Съюза вземе решение за налагане на такси на частноправен субект и това лице откаже да плати? Може ли по съдебен ред агенцията на Съюза да поиска принудително изпълнение на паричното си вземане въз основа на това решение и как?

2.

По същество това са въпросите, които се поставят от две германски съдилища по настоящите дела.

3.

Настоящите дела са свързани със спорове пред две различни германски административни съдилища, по които Европейската агенция по химикали (наричана по-нататък „ЕCHA“) иска принудително изпълнение на свои парични вземания срещу две различни компании.

4.

ECHA е една от над 30‑те децентрализирани агенции на Европейския съюз, които участват в изпълнението на политиките на Съюза. Тя е създадена по силата на Регламента REACH ( 2 ), който урежда изчерпателно на законодателно ниво регулирането на химикалите в Европейския съюз. Агенцията е независима структура, която отговаря за осигуряването на ефективно управление на някои административни, технически и научни аспекти на този регламент ( 3 ).

5.

Съгласно разпоредбите на Регламента REACH производителите и вносителите са длъжни да подават в ECHA заявления за регистрация на химични вещества. Заедно с това те трябва да заплащат необходимите такси, както е посочено в Регламент 340/2008 на Комисията, с който се прилага Регламентът REACH ( 4 ).

6.

Съгласно тази нормативна уредба за микро-, малки или средни предприятия (наричани по-нататък „МСП“) таксата за регистрация е намалена, а ECHA извършва проверки на статута на МСП, за да определи дали са изпълнени условията за получаване на право на намаление на таксите въз основа на този статут.

7.

Когато дадено лице неправилно претендира, че има право на намаление на таксата за МСП, ECHA издава решение, че лицето няма право на такова намаление, и събира от него пълния размер на таксата, заедно с административна такса.

8.

Съответната разпоредба, която дава право на ECHA да събира разликата в таксите и административни такси, е член 13, параграф 4 от Регламент 340/2008 ( 5 ), който в относимата си част гласи:

„Когато физическо или юридическо лице, което претендира, че има право на намаление или отмяна на такса, не може да докаже това право на намаление или отмяна, Агенцията събира пълния размер на таксата или плащането, а също и административна такса.

Когато физическо или юридическо лице, което е претендирало, че има право на намаление, е заплатило намалена такса или намалено плащане, но не може да докаже това право на намаление, Агенцията събира разликата до пълната такса или пълното плащане, както и административна такса“.

9.

Решението на ECHA, с което се изисква плащането на такава административна такса, е задължително за адресата, който може да го оспори чрез иск за отмяна пред съдилищата на Съюза ( 6 ). Ако искът не бъде предявен своевременно, решението става окончателно и валидността на задължението за плащане вече не може да бъде оспорвана.

10.

ECHA отказва регистрацията, ако таксите, свързани с нея, не са платени ( 7 ).

11.

Правната рамка на Съюза обаче не съдържа информация за последиците от неплащането на административната такса.

12.

Освен че се финансира от общия бюджет на Съюза, ECHA се финансира частично и от тези такси и плащания ( 8 ).

13.

Нито Регламентът REACH, нито Регламент 340/2008 съдържат разпоредби относно принудителното изпълнение на решението на ECHA в хипотеза, при която частноправен субект не оспорва решението пред съдилищата на Съюза и не заплаща административната такса. Ето защо в такива случаи ECHA иска принудително изпълнение на своето парично вземане въз основа на окончателно решение за налагане на административна такса пред националните съдилища.

14.

Точно това се случва по настоящите дела. В разделите по-долу ще изложа накратко фактите, на които се основават двете дела.

15.

Hallertauer Hopfenveredelungsges. m.b.H. (наричано по-нататък „Hallertauer“) е германско дружество. През 2010 г. то подава в ECHA заявка за регистрация на химично вещество, като претендира, че има право на намалена такса в качеството си на микропредприятие.

16.

През 2013 г. ECHA започва проверка на статута на Hallertauer като МСП и иска да ѝ бъдат предоставени писмени доказателства ( 9 ), което Hallertauer не прави. Впоследствие обаче Hallertauer изпраща на ЕСНА декларация, че неправилно е декларирало размера си като микропредприятие и че правилната категория е голямо предприятие.

17.

По-късно през 2013 г. ECHA приема решение относно проверката на Hallertauer като МСП ( 10 ). В това решение ECHA установява, че дружеството не отговаря на условията за намаление на таксата за МСП и че дължи остатъка от стандартната такса за регистрация, както и административна такса в размер на 9950 евро. В решението се съдържа и информация за правото на обжалването му чрез иск за отмяна пред съдилищата на Съюза.

18.

Hallertauer нито плаща административната такса, нито предявява иск пред съдилищата на Съюза. Така решението на ЕСНА става окончателно по отношение на задължението за плащане.

19.

През 2019 г. ECHA предявява иск пред запитващата юрисдикция Bayerisches Verwaltungsgericht Regensburg (Баварски административен съд Регенсбург, Германия), с който иска Haullertauer да бъде осъдено да заплати сумата за административната такса.

20.

Запитващата юрисдикция иска да се установи дали такъв иск е от компетентността на съдилищата на Съюза съгласно член 94, параграф 1 от Регламента REACH. При условията на евентуалност, тази юрисдикция иска да се установи също така дали решението на ECHA попада в приложното поле на член 299 ДФЕС. Ако това е така, запитващата юрисдикция иска да разбере дали позоваването на разпоредбите на гражданскопроцесуалните норми в тази разпоредба следва да се тълкува разширително, като по този начин обхваща не само процедурата по осъществяване на принудителното изпълнение, но и разпоредбите относно компетентния изпълнителен орган.

21.

При тези обстоятелства Bayerisches Verwaltungsgericht Regensburg (Баварски административен съд, Регенсбург) решава да спре производството и да отправи до Съда на Европейския съюз следните преюдициални въпроси:

22.

B. GmbH (наричано по-нататък „B“) е германско дружество. През 2010 г. то подава в ECHA заявление за регистрация на химично вещество, като посочва, че е средно предприятие и има право на намалена такса.

23.

През 2013 г. ECHA започва проверка на статута на В като МСП и иска да ѝ бъдат предоставени писмени доказателства ( 11 ). В отговор на това искане B представя документи.

24.

През 2014 г. ECHA изпраща на B искане за предоставяне на допълнителни документи. На това искане обаче ECHA не получава отговор.

25.

През 2016 г. ECHA приема решение относно проверката на В като МСП ( 12 ). В това решение ECHA стига до заключението, че предприятието не отговаря на условията за намаление на таксата за МСП и че дължи остатъка от стандартната такса за регистрация, както и административна такса в размер на 17437 евро. Това решение съдържа и информация за правото на обжалване пред съдилищата на Съюза.

26.

B нито плаща административната такса, нито обжалва решението пред съдилищата на Съюза. Така решението на ЕСНА става окончателно по отношение на задължението за плащане.

27.

През 2019 г. ECHA предявява иск пред Verwaltungsgericht Halle (Административен съд Хале, Германия), с който иска B да бъде осъдено да заплати сумата за административната такса. Съдът отхвърля иска като недопустим, приемайки, че същият не е подсъден на административните съдилища.

28.

ECHA обжалва решението пред запитващата юрисдикция Oberverwaltungsgericht des Landes Sachsen-Anhalt (Областен административен съд на провинция Саксония-Анхалт, Германия).

29.

За разлика от първоинстанционния съд запитващата юрисдикция счита, че ECHA може да предяви иска си пред административните съдилища, тъй като става въпрос за публичноправен спор. Въпреки това запитващата юрисдикция иска да разбере дали решението на ECHA попада в приложното поле на член 299 ДФЕС. Запитващата юрисдикция иска да се установи също така дали член 13, параграф 4, трета алинея от Регламент № 340/2008 във връзка с член 11, параграф 3, втора алинея от него урежда изчерпателно последиците от неплащането на такси и плащания и дали поради това може да се счита, че не допуска ECHA да предяви осъдителен иск за плащане на административната такса.

30.

При тези обстоятелства Oberverwaltungsgericht des Landes Sachsen-Anhalt (Областен административен съд на провинция Саксония-Анхалт) решава да спре производството и да отправи до Съда на Европейския съюз следните преюдициални въпроси:

31.

С решение на председателя на Съда от 28 юни 2023 г. дела C‑256/23 и C‑290/23 са съединени за целите на писмената и устната фаза на производството и на съдебното решение, с което се слага край на производството.

32.

ECHA, Hallertauer, гръцкото и полското правителство и Европейската комисия представят на Съда писмени становища.

33.

На 20 март 2024 г. е проведено съдебно заседание, в което ECHA, гръцкото правителство и Комисията представят устни становища.

34.

Двете запитващи юрисдикции по настоящите дела не са сигурни дали принудителното изпълнение на паричните вземания на ECHA попада в тяхната компетентност. Поради това те отправят до Съда няколко преюдициални въпроса.

35.

Както бе поискано от Съда, моето заключение ще се спре само на въпросите относно тълкуването на член 299 ДФЕС (втория въпрос по дело C‑256/23 и първия въпрос по дело C‑290/23).

36.

Тези въпроси по същество се отнасят до това дали член 299 ДФЕС се прилага за ECHA ( 13 ).

37.

Анализът ми е структуриран по следния начин. Първо, ще представя някои предварителни съображения относно член 299 ДФЕС (А). Второ, ще изложа причините, поради които член 299 ДФЕС следва да се тълкува като отнасящ се само до трите институции на Съюза, изрично посочени в него (Б). На трето място, ще разгледам по-широкия контекст на вторичното право на Съюза за целите на тълкуването на член 299 ДФЕС (В). Накрая ще посоча накратко защо предложеното от мен тълкуване на член 299 ДФЕС не възпрепятства принудителното събиране на паричните вземания на ECHA (Г).

38.

Член 299 ДФЕС е част от рамката на Договора още от създаването на Европейския съюз преди повече от 70 години ( 14 ). Въпреки своята дългогодишна история той, изглежда, води „съществуване в сянка“, както посочва един коментатор ( 15 ). Тази разпоредба много рядко се появява в практиката на Съда и научната литература досега ѝ е обръщала малко внимание.

39.

Член 299 ДФЕС гласи:

„Актовете на Съвета, на Комисията или на Европейската централна банка, които налагат парично задължение за субекти, различни от държавите, имат изпълнителна сила.

Принудителното изпълнение се урежда от разпоредбите на гражданскопроцесуалните норми, които са в сила в държавата членка, на чиято територия се осъществява. Изпълнителното основание се прилага към решението без допълнителен контрол освен за автентичност на акта, от страна на националния орган, определен за тази цел от правителството на всяка държава членка, и за който то уведомява Комисията и Съда на Европейския съюз.

След изпълнението на тези формалности по молба на заинтересованата страна, тя може да пристъпи към принудително изпълнение, като сезира директно компетентната институция съгласно националното законодателство.

Принудителното изпълнение може да бъде спряно само с решение на Съда на Европейския съюз. Независимо от това, контролът относно правомерността на изпълнителните мерки е от компетентност на националните юрисдикции“.

40.

Макар от прочита на текста на английски език да е възможно да възникнат някои съмнения ( 16 ), според мен член 299 ДФЕС не прави паричните вземания, които попадат в обхвата му, подлежащи на изпълнение, а по-скоро се отнася до това как тези вземания да бъдат изпълнени принудително ( 17 ).

41.

Това разбиране е много по-ясно, ако се разгледат текстове на други езици на член 299 ДФЕС. Така например в текста на френски език се използва терминът „titre exécutoire“, а на нидерландски език — терминът „executoriale titel“ ( 18 ). Тези термини предполагат непосредствена изпълнителна сила в смисъл на придаване на изпълнително основание за такива вземания без никакви допълнителни изисквания.

42.

В този смисъл член 299 ДФЕС само прави по-лесно и по-рационално принудителното изпълнение на актовете, попадащи в неговото приложно поле, като им придава незабавна изпълнителна сила, без да е необходимо каквото и да било допълнително признаване в държавите членки ( 19 ).

43.

По подобен начин в заключението си по дело ADR Center/Комисия ( 20 ) генерален адвокат Kokott приема, че „смисълът и целта на тази разпоредба всъщност се състоят единствено в това да се осигури незабавна изпълнителна сила на актовете, които институциите на Съюза приемат на основание член 288 ДФЕС и които налагат парично задължение. Следователно член 299 ДФЕС е разпоредба, осигуряваща само улеснение на изпълнението, което предвид изискванията за ефективно изпълнение на задачите на институциите на Съюза и за защита на финансовите интереси на Съюза е съвсем обосновано“.

44.

Следователно член 299 ДФЕС следва да се разбира като създаващ специална процедура, чиято цел е да позволи по-бързото и ефективно изпълнение на актове на Съюза, налагащи финансови задължения на частноправни субекти ( 21 ).

45.

Това обаче не обяснява защо в член 299 ДФЕС са посочени само три институции на Съюза (Съветът на Европейския съюз, Комисията и ЕЦБ). Въпреки това считам, че има няколко съображения, които са в подкрепа на тълкуването на тази разпоредба като ограничаваща се до паричните вземания на тези три институции.

46.

Преди влизането в сила на Договора от Лисабон настоящият член 299 ДФЕС се е отнасял до решенията на Съвета и на Комисията ( 22 ).

47.

След влизането в сила на Договора от Лисабон в член 299 ДФЕС се посочват актовете на Съвета, Комисията и ЕЦБ ( 23 ), но останалата част от тази разпоредба остава непроменена.

48.

Формулировката на член 299 ДФЕС е доста ясна и историята на измененията на ДФЕС не предполага, че на тази разпоредба следва да се даде по-широко тълкуване.

49.

Както посочва Комисията, авторите на Договорите са можели да изменят член 299 ДФЕС, за да е приложим към други институции, органи, служби и агенции на Съюза в контекста на Договора от Лисабон. Вместо това с този договор разпоредбата е изменена само за да бъде включена ЕЦБ.

50.

Не е добавена нито една от другите институции на Съюза, включително Европейския парламент, нито пък са включени органи, служби и агенции на Съюза. В същото време други разпоредби на Договора са изменени с Договора от Лисабон, за да бъдат включени органи, служби и агенции на Съюза ( 24 ).

51.

Причината за това не може да бъде, че авторите на Договорите са смятали, че други институции, органи, служби и агенции на Съюза не могат да имат парични вземания срещу частноправни субекти. Ясно е например, че Парламентът може да има парични вземания срещу свои (бивши) членове или служители. Въпреки това Европейският парламент не е споменат в член 299 ДФЕС. В редица случаи Общият съд действително е приел, че Парламентът не попада в приложното поле на тази разпоредба ( 25 ).

52.

Комисията поддържа, че с член 299 ДФЕС авторите на Договорите са се стремили да ограничат незабавното изпълнение до актовете на институциите на Съюза, притежаващи изпълнителни правомощия или правомощия, които обикновено са свързани с налагането на финансови задължения на частноправни субекти, наред с решенията на съдилищата на Съюза по член 280 ДФЕС.

53.

Понастоящем обаче много органи, служби и агенции на Съюза притежават изпълнителни правомощия и могат да налагат финансови задължения на частноправни субекти, както показват разглежданите дела. Поради това обяснението на Комисията, което се позовава на изпълнителните правомощия, не изглежда да е от особена полза.

54.

В допълнение Комисията посочва, че незабавната изпълняемост на актовете на институциите на Съюза на територията на дадена държава членка представлява намеса в упражняването на властнически правомощия. Тази линия на аргументация може наистина да обясни намерението да се ограничи броят на структурите, които могат да се позовават на такива правомощия. Това обаче все още не обяснява избора на трите институции, изрично посочени в член 299 ДФЕС, особено на Съвета, който рядко упражнява изпълнителни правомощия или налага парични задължения на частноправни субекти ( 26 ).

55.

ECHA, Hallertauer, полското правителство и Комисията защитават тезата, че член 299 ДФЕС се ограничава до трите изрично посочени в него институции. Единствено гръцкото правителство твърди, че член 299 ДФЕС може да се тълкува като приложим към ECHA.

56.

В това отношение гръцкото правителство твърди, че член 299 ДФЕС може да бъде разширен по отношение на актовете на други институции, органи, служби и агенции на Съюза при наличието на три условия: първо, образуванието да упражнява изпълнителни функции и да приема административни актове, преследващи цели от обществен интерес; второ, паричните вземания да допринасят за осъществяването на тези изпълнителни функции и трето, на засегнатите физически и юридически лица да е осигурена правна защита. Според тази държава членка тази теза е в съответствие с решението на Съда по дело Short Selling ( 27 ), в което се тълкува съдебната практика по дело Meroni ( 28 ), и се потвърждава допълнително от увеличаването на броя на органите, службите и агенциите на Съюза след влизането в сила на Договора от Лисабон, от целите от обществен интерес, които те имат, и от появата на разпоредби, подобни на член 299 ДФЕС, във вторичното право на Съюза, както е видно от разпоредбите, свързани със Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (наричана по-нататък „EUIPO“) и Единния съвет за преструктуриране (наричан по-нататък „ЕСП“).

57.

Според мен доктрината Мерони не може да се използва за разширяване на обхвата на текста на член 299 ДФЕС. Тази доктрина е разработена, за да отговори на ограниченията на делегирането на дискреционни правомощия в Европейския съюз ( 29 ). В настоящия случай обаче няма спор относно правомощията на ECHA да налага парични задължения на частноправни субекти. Вместо това въпросът е дали такова парично вземане, след като вече не може да се оспорва по същество, подлежи на непосредствено изпълнение в държава членка, без да е необходимо да се прилага процедура за признаване от съд или друг компетентен орган.

58.

Накратко, ясната формулировка и историята на член 299 ДФЕС предполагат, че посочването на трите институции в тази разпоредба е изчерпателно ( 30 ). Следователно ECHA не може да се позовава на нея, за да изпълни принудително своите парични вземания.

59.

Предложеното от мен тълкуване, което ограничава член 299 ДФЕС до трите изрично посочени в него институции, се потвърждава от по-широкия правен контекст, на който ще се спра сега.

60.

Комисията счита, че ограниченото приложно поле на член 299 ДФЕС се доказва от факта, че член 100, параграф 2 от Финансов регламент 2018/1046 ( 31 ) по изключение позволява на други институции на Съюза, които не могат сами да приемат решение, което има изпълнителна сила по смисъла на член 299 ДФЕС, да поискат от Комисията да направи това от тяхно име за определени вземания. Според нея тази разпоредба би била безполезна, ако тези други институции попадат в приложното поле на член 299 ДФЕС.

61.

В това отношение съм склонна да се съглася с генерален адвокат Kokott, която в заключението си по дело ADR Center/Комисия ( 32 ) приема, че член 100, параграф 2 от Финансов регламент 2018/1046 е неясен ( 33 ). В неговата първа алинея се посочва, че „институция на Съюза“ може да събере дадена сума от частноправни субекти чрез решение, което има изпълнителна сила по смисъла на член 299 ДФЕС, докато във втората му алинея се предвижда, че при изключителни обстоятелства по искане на „други институции на Съюза“ Комисията може да приеме такова решение с изпълнителна сила в тяхна полза по отношение на вземания, възникнали във връзка със служители или във връзка с членове или бивши членове. Изчерпателното определение на понятието „институция“ в посочения регламент ( 34 ) на пръв поглед поставя въпроса защо е необходима втората алинея, ако първата алинея, така или иначе, обхваща тези „други институции“.

62.

Според мен е логично член 100, параграф 2 от Финансов регламент 2018/1046 да се тълкува в смисъл, че такива „други институции на Съюза“ са тези, които не са посочени в член 299 ДФЕС, като се има предвид, че разпоредбите на вторичното право на Съюза трябва да се тълкуват в светлината на първичното право, а не обратното. Това разбиране, изглежда, се налага и от актовете на институциите ( 35 ).

63.

Ето защо съм съгласна с Комисията, че тълкуването на член 299 ДФЕС в смисъл, че обхваща всички институции, органи, служби и агенции на Съюза, би лишило от смисъл предвиденото в член 100, параграф 2, втора алинея от Финансов регламент 2018/1046 „други институции на Съюза“ да разчитат на Комисията да приеме решение, което има изпълнителна сила съгласно член 299 ДФЕС.

64.

Следователно член 100, параграф 2 от Финансов регламент 2018/1046 подкрепя тълкуване на член 299 ДФЕС, което ограничава обхвата му до трите изрично посочени в него институции.

65.

Същото може да се каже и за вторичното право на Съюза, отнасящо се не до ECHA, а до други органи, служби и агенции на Съюза.

66.

По-конкретно, когато става въпрос за принудително изпълнение на глоби и имуществени санкции, наложени от някои органи, служби и агенции на Съюза ( 36 ), в съответното законодателство на Съюза понякога има разпоредби, които са сходни с разпоредбите на член 299 ДФЕС.

67.

Например, що се отнася до ЕСП, член 41, параграф 3 от Регламент 806/2014 ( 37 ) гласи:

„Глобите и периодичните имуществени санкции, наложени съгласно членове 38 и 39, могат да се изпълняват принудително.

Принудителното изпълнение се урежда от приложимите процедурни правила, които са в сила в участващата държава членка, на чиято територия се осъществява изпълнението. Изпълнителното основание се прилага към решението без други формалности освен проверка за автентичност на решението от страна на органа, който правителството на всяка участваща държава членка определя за тази цел и за който уведомява Съвета за преструктуриране и Съда.

След изпълнението на тези формалности по молба на всяка заинтересована страна последната може да пристъпи към принудително изпълнение съгласно националното право, като сезира непосредствено компетентния орган.

Принудителното изпълнение може да бъде спряно само с решение на Съда. Независимо от това подсъдни на съдилищата на съответната участваща държава членка са жалбите във връзка с нередности при принудителното изпълнение“ ( 38 ).

68.

Фактът, че законодателят на Съюза включва такива разпоредби по модела на член 299 ДФЕС по отношение на някои органи, служби и агенции на Съюза, предполага, че техните актове, с които се налагат парични задължения на частноправни субекти, не попадат в обхвата на член 299 ДФЕС, тъй като, ако това беше така, нямаше да има нужда от повтарянето на такива разпоредби в законодателството на Съюза.

69.

За разлика от това, когато става въпрос за принудително изпълнение на такси и налози, дължими на определени органи, служби и агенции на Съюза, законодателството на Съюза като цяло не съдържа разпоредби по модела на член 299 ДФЕС. Вместо това съответните норми, изглежда, имат за цел регламентиране на необходимите правни стъпки за получаване на плащането и оправомощаване на органа, службата или агенцията на Съюза да преустанови определени дейности, за да улесни това плащане.

70.

Например, що се отнася до Европейската агенция по лекарствата, член 10, параграф 3 от Регламент 297/95 ( 39 ) предвижда: „Когато някоя такса, дължима по настоящия регламент, остане неплатена на падежа ѝ и без да се накърнява правото на Агенцията да заведе съдебно дело, предоставено съгласно член 71 от Регламент (ЕО) № 726/2004, изпълнителният директор може да реши да не предостави исканите услуги или да преустанови всички услуги и процедури, извършвани в момента, докато не бъде платена таксата…“ ( 40 ).

71.

Какво е обяснението за тази разлика в уредбата на изпълнението на глоби и имуществени санкции, от една страна, и на такси и налози, от друга? Възможно е това да се дължи на факта, че глобите и имуществените санкции обикновено постъпват в общия бюджет на Съюза ( 41 ), така че разпоредбите, възпроизвеждащи член 299 ДФЕС, биха могли да се разглеждат като средство за защита на финансовите интереси на Съюза, докато таксите и налозите постъпват директно в съответните органи, служби и агенции на Съюза.

72.

Във всеки случай, този подход, възприет в законодателството на Съюза, изглежда, допълнително е в подкрепа на тълкуване на член 299 ДФЕС, което ограничава обхвата му до трите институции, изрично посочени в него.

73.

Фактът, че паричните вземания на ECHA не попадат в обхвата на член 299 ДФЕС, не означава, че те не подлежат на принудително изпълнение. Вместо това принудителното изпълнение трябва да е съобразено с обичайните процедури в правните системи на държавите членки.

74.

Съгласно Регламента REACH ECHA е юридическо лице и се ползва с най-широката юридическа правоспособност в държавите членки ( 42 ).

75.

Когато правото на Съюза не предвижда подходящи процедури, както когато става въпрос за принудително изпълнение на паричните вземания на ECHA, това трябва да направят държавите членки.

76.

При осигуряването на подходящи процедури за принудително изпълнение държавите членки се ползват с процесуална автономия, при спазване на принципите на еквивалентност и ефективност ( 43 ). По принцип, по силата на принципа на еквивалентност, те трябва да дадат възможност на ECHA да изпълнява своите парични вземания по същия начин, по който подобни вземания биха били изпълнявани в националното право, и не могат да подлагат такива вземания на по-неблагоприятно третиране от подобни национални вземания. Освен това, в съответствие с принципа на ефективност, те не могат да правят невъзможно или прекомерно трудно за ECHA изпълнението на нейните парични вземания.

77.

Следователно запитващите юрисдикции трябва да установят коя би била равностойната ситуация съгласно националното право, и въз основа на това да решат дали тези юрисдикции или друг вид съдилища са компетентни по исковете за парични вземания на ECHA.

78.

Фактът, че по силата на правото на Съюза ECHA не може да остане без възможности за принудително изпълнение в държавите членки, е допълнителна причина, поради която формулировката на член 299 ДФЕС не трябва да се разширява, така че да включва ECHA. Просто няма основание за подобно творческо тълкуване, тъй като ефективната защита на правата на ECHA вече е гарантирана от правния ред на Съюза.

79.

С оглед на гореизложеното предлагам на Съда да отговори на втория въпрос, поставен от Bayerisches Verwaltungsgericht Regensburg (Баварски административен съд, Регенсбург, Германия), и на първия въпрос, поставен от Oberverwaltungsgericht des Landes Sachsen-Anhalt (Областен административен съд на провинция Саксония-Анхалт, Германия), както следва:

„Член 299 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че се прилага само към актовете на Съвета на Европейския съюз, Европейската комисия и Европейската централна банка, но не и към актовете на Европейската агенция по химикали, с които се налага административна такса съгласно член 13, параграф 4 от Регламент (ЕО) № 340/2008 на Комисията от 16 април 2008 година относно таксите и плащанията, дължими на Европейската агенция по химикали съгласно Регламент (ЕО) № 1907/2006 на Европейския парламент и на Съвета относно регистрацията, оценката, разрешаването и ограничаването на химикали (REACH)“.