Преюдициално запитване от Juzgado de lo Contencioso-Administrativo no 17 de Barcelona (Испания), постъпило на 19 май 2022 г. — HM, VD/Generalitat de Catalunya

(Дело C-332/22)

(2022/C 472/31)

Език на производството: испански

Запитваща юрисдикция

Juzgado de lo Contencioso-Administrativo no 17 de Barcelona

Страни в главното производство

Жалбоподатели: HM, VD

Ответник: Generalitat de Catalunya

Преюдициални въпроси

ПЪРВО. Следва ли да се приеме, че мерките, указани в решения на Върховния съд SSTS № 1425/2018 и SSTS № 1426/2018 от 26 септември 2018 г., чийто критерий се запазва до този момент (30 ноември 2021 г.) — състоящи се в оставането на публичния служител, пострадал от злоупотреба, в същата система на неправомерна нестабилност на заетостта, до момента, в който администрацията работодател определи дали е налице структурна необходимост и организира съответните конкурси за заемане на длъжността от постоянно наети служители или щатни служители — представляват мерки, които отговарят на условията на клауза 5 от Рамковото споразумение към Директива 1999/70 (1).

Или тези мерки водят до продължаване на нестабилността и до незащитеност до момента, в който администрацията работодател реши да организира конкурс за заемане на длъжността от постоянно нает служител, чийто резултат е несигурен, тъй като тези процедури са отворени и за кандидати, които не са пострадали от такава злоупотреба, и не могат да бъдат възприети като възпиращи мерки по смисъла на клауза 5 от Рамковото споразумение, нито да гарантират осъществяването на неговите цели.

ВТОРО. Когато национална юрисдикция, в съответствие със задължението си да санкционира във всички случаи установената злоупотреба (санкцията е „необходима и непосредствена“), стигне до извода, че принципът на тълкуване в съответствие с правото на ЕС не позволява да се гарантира полезното действие на Директивата, без да се изпадне в тълкуване „contra legem“ на вътрешното право, именно защото вътрешното право на държавата членка не съдържа санкционна мярка за целите на клауза 5 от Рамковото споразумение в публичния сектор; Следва ли да се приложат съображенията от решение от 17 април 2018 г. по дело Egenberger (2) или от решение (голям състав) от 15 април 2008 г. по дело C-268/2006 (3), така че членове 21 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз да допускат изключение от разпоредбите на националното право, които не позволяват да се гарантира пълното действие на Директива 1999/70/ЕО дори ако те са с конституционен ранг?

Следва ли при това положение представляващото злоупотреба срочно правоотношение да се преобразува в безсрочно правоотношение, идентично или сравнимо с това на служителите на постоянен трудов договор за сравнение, като се осигури стабилност на заетостта на пострадалия от злоупотреба, за да не се допусне безнаказаност за тази злоупотреба и подронването на целите и полезното действие на клауза 5 от Споразумението дори това преобразуване да е забранено от вътрешното законодателство или от практиката на Върховния съд, или би могло да противоречи на испанската конституция?

ТРЕТО. Следва ли да се приеме, че след като Съдът на ЕС е постановил в решенията си от 25.10.2018 г., C-331/17 (4), и от 13.1.2022 г., C-382/19 (5), че клауза 5 от рамковото споразумение противоречи на национална правна уредба, изключваща някои държавни служители от прилагането на правилата, които санкционират злоупотребата с последователни срочни договори, ако във вътрешния правен ред не съществува друга ефективна мярка, която санкционира такава злоупотреба, и след като в испанското законодателство няма мярка за санкциониране на злоупотребата в публичния сектор, състояща се в назначаване на работници с последователни срочни договори;

Прилагането на тази доктрина на Съда на ЕС и на общностния принцип на равностойност задължава срочно наетите държавни служители, които са пострадали от злоупотреба, да бъдат трансформирани в постоянно наети или щатни служители, като за тях се прилагат същите основания за прекратяване и погасяване на трудовото правоотношение, докато в частния сектор член 15 от Estatuto de los trabajadores (Статута на работниците) задължава временните работници, които са работили при един и същ работодател повече от 24 месеца непрекъснато в продължение на 30 месеца, да бъдат трансформирани в постоянни работници, а член 83.3 от Ley 40/2015 del Sector Público (Закон 40/2015 за публичния сектор), в редакцията му съгласно Ley 11/2020, de presupuestos generales del Estado para 2021 (Закон 11/2020 за общия държавен бюджет за 2021 г.), съгласно националното право, позволява на работниците от частния сектор на дружества и субекти, които преминават в публичния сектор, да изпълняват същите функции като постоянно назначените публични служители, при същите условия за погасяване и прекратяване на трудовото им правоотношение?

ЧЕТВЪРТО. Предвид факта, че условията за прекратяване на трудово правоотношение и изискванията за прекратяване на трудов договор са част от „условията за наемане на работа“, съдържащи се в клауза 4 от Рамковото споразумение, съгласно решение на Съда на ЕС от 13*3/2014, дело C38/13 (6), случай Nierodzik, точки 27 и 29; и от 14/9/20116, дело C-596 (7), случай Ana de Diego Porras, точки 30 и 31),

При отрицателен отговор на предходния въпрос, от Съда се иска да установи дали стабилизирането на пострадалия от злоупотреба срочно нает персонал, като спрямо него се приложат същите основания за прекратяване и уволнение като приложимите за сравнимите работници на постоянен трудов договор, без да придобива това качество, е задължителна мярка, която националните органи са длъжни да спазват съгласно клаузи 4 и 5 от Рамковото споразумение към Директива 999/70 и принципа на тълкуване в съответствие с правото на ЕС, при положение че националното законодателство забранява само придобиването на качеството постоянно нает или щатен служител от лица, които не отговарят на определените условия, а стабилизирането на тези служители при посочените условия не води до придобиването на това качество.

ПЕТО. Доколкото член 15 от Статута на работниците предвижда максимален срок от две години за временните договори, като се приема, че след изтичането на този срок необходимостта от заемане на длъжността вече не е временна, нито извънредна, а обичайна и стабилна, и задължава работодателите в частния сектор да преобразуват срочното трудово правоотношение в безсрочно, и доколкото член 10 от Estatuto Básico de Empleo Público (EBEP) [Основен статут на държавния служител] задължава свободните длъжности, заемани от срочно нает или на временна заетост персонал да бъдат включени в Публичната оферта за наемане на работа през годината на назначаване, а ако това не е възможно — да бъдат включени в срок от 2 години в офертата за следващата година с оглед на длъжността да бъде назначен служител на безсрочен трудов договор,

Следва ли да се заключи, че злоупотребата с наемане на служители с последователни срочни трудови договори в публичния сектор настъпва в момента, в който администрацията работодател не назначи на длъжността, заета от служител със срочен трудов договор, постоянен или щатен служител в сроковете, установени от националните разпоредби, т.е. като включи тази длъжност в Публична оферта за наемане на работа в максимален срок от две години, считано от назначаването на срочно наетия служител, със задължението да прекрати трудовото правоотношение с него чрез изпълнението на Публичната оферта за наемане на работа в срок от три години, както определя член 70 от EBEP?

ШЕСТО. Следва ли да се приеме, че испанският Закон 20/2021 от 28 декември 2021 г. нарушава общностните принципи на законосъобразност и забрана на обратното действие на разпоредбите, съдържащи се по-специално в член 49 от Хартата на основните права на Европейския съюз, тъй като предвижда като санкция за злоупотреба с временна заетост конкурси, които се прилагат, макар действията или бездействието, съставляващи нарушение, а следователно и злоупотреба, както и оплакването за тези действия или бездействие, да са направени преди приемането на Закон 20/2021?

СЕДМО. Следва ли да се счита, че като предвижда като мярка за санкциониране провеждането на конкурси и обезщетяване само на пострадалите от злоупотреба, които не са преминали успешно процедурата за подбор, Закон 20/2021 нарушава клауза 5 от Рамковото споразумение и Директива 1999/70/ЕО, тъй като оставя без санкция злоупотребите, извършени по отношение на срочно наети държавни служители, които са преминали с успех тази конкурс, при положение че санкцията е винаги необходима и преминаването с успех на тази конкурс не е санкционна мярка, отговаряща на изискванията на Директивата, както посочва Съда на ЕС в определение от 2 юни 2021 г., дело C-103/2019 (8)?

С други думи, следва ли да се приеме, че като ограничава признаването на правото на обезщетение на пострадалите от злоупотреба служители, които не са преминали успешно процедурата за подбор, и изключва от това право служителите — обект на злоупотреба, които впоследствие са получили статут на постоянен персонал чрез такива конкурси Закон 20/2021 нарушава Директива 1999/70/ЕО, и по-специално решение на Съда на ЕС от 2 юни 2021 г., точка 45, според което, въпреки че организацията на конкурси, отворени за държавните служители, които са били неправомерно назначавани с последователни срочни трудови договори, позволява на тези служители да кандидатстват за постоянна и стабилна длъжност и следователно за достъп до статута на постоянни държавни служители, това не освобождава държавите членки от задължението да въведат подходяща мярка за надлежно санкциониране на злоупотребите с последователни срочни трудови договори и трудови правоотношения?

ОСМО. Следва ли да се приеме, че Закон № 20/2021, който предвижда, че процедурите за подбор, целящи намаляване на временната заетост в публичния сектор, трябва да се провеждат в срок от три години, до 31 декември 2024 г., и който въвежда като санкция обезщетение, дължимо на пострадалия от злоупотреба при отстраняване или уволнение, нарушава клауза 5 от Рамковото споразумение в светлината на Определение на Съда на ЕС от 9 февруари 2017 г, C-446/2016 (9), или на решения на Съда на ЕС от 14 декември 2016 г., C-16/15 (10), или от 21 ноември 2018 г., C-619/2017 (11), тъй като затвърждава или удължава оставането на потърпевшия работник в това положение на злоупотреба, липса на защита и нестабилност на заетостта, и подкопава полезното действие на Директива 1999/70, докато накрая този работник бъде уволнен и може да получи посоченото обезщетение?

ДЕВЕТО. Следва ли да се приеме, че Закон 20/2021 нарушава принципа на равностойност, доколкото по силата на Директивата предоставя права, които са по-ниски от произтичащите от вътрешното право, тъй като:

—

Закон 11/2020 за общия държавен бюджет за 2021 г. изменя член 87.3 от Закон 40/20215 в приложение на вътрешното право и позволява работници от частния сектор в частни предприятия, които преминават в публичния сектор, да изпълняват същите функции като щатните служители, при същите условия за прекратяване, макар да не са преминали успешно процедурата за подбор, докато Закон 20/2021, прилагайки правото на ЕС, не позволява държавните служители, преминали през конкурс съгласно принципите на равенство, публичност и свободна конкуренция, да продължат да изпълняват същите функции като щатните служители при същите условия за прекратяване.

—

Член 15 от Статута на работниците, в редакцията му след приемането на Закон 1/1995 от 24 март 1991 г., т.е. преди приемането на Директива 1999/70, допуска съгласно вътрешното право преобразуване в постоянни на работниците в частния сектор, които работят повече от 2 години за един и същ работодател, докато съгласно тази директива работниците, пострадали от злоупотреба, само се обезщетяват с 20 дни за всяка прослужена година в рамките на 12 месечни заплати, като преобразуването им е забранено.

—

Член 32 и сл. от Закон 40/2015 за публичния сектор прогласява принципа на пълно обезщетяване и задължава административните органи да компенсират всички вреди, причинени на пострадалите от техните действия, обаче като се приложи общностното право, обезщетението в полза на пострадалите от злоупотреба е ограничено a priori както по отношение на размера (20 дни за всяка прослужена година), така и във времето (12 месечни заплати)?

ДЕСЕТО. Следва ли да се приеме, че като предвижда като единствена реална мярка за санкциониране в полза на пострадалите от злоупотреба, които не са преминали успешно конкурс, обезщетяване в размер на 20 дни за всяка прослужена година, Закон 20/2021 нарушава изводите, направени от Съда на ЕС в решението му от 7 март 2018 г., Santoro (12), съгласно които съгласно Директивата в публичния сектор само обезщетяването не е достатъчно, а то трябва да се съпътства от други ефективни, пропорционални и възпиращи мерки за налагане на допълнителни санкции?

ЕДИНАДЕСЕТО. Следва ли да се приеме, че като определя на 20 дни за всяка прослужена година в рамките на 12 месечни заплати, размера на обезщетенията за пострадали, които не са преминали успешно дадена конкурс, Закон 20/2021, нарушава общностните принципи на подходящо обезщетяване и пропорционалност, като изключва пропуснатите ползи, както и други основания за обезщетяване, като например пропуснати ползи (използвано от решение на Съда на ЕС по делото Santoro), невъзможност за придобиване на статута на щатен служител поради това, че не са били обявени конкурсни процедури в сроковете, определени от вътрешната правна уредба, невъзможност за повишение; неимуществени вреди, произтичащи от липсата на защита поради несигурно положение на заетост, прекратяване на правоотношението на пострадалия от злоупотреба по причина възраст и пол (например жени на възраст над 50 години), когато не съществува алтернативен пазар на труда; или намаляване на пенсиите за осигурителен стаж и възраст?

ДВАНАДЕСЕТО. Следва ли да се приеме, че като установява горна граница на обезщетението от 20 дни за всяка година трудов стаж и 12 месечни заплати, Закон 20/2021, нарушава правото на ЕС в светлината на решенията на Съда на ЕС от 2 август 1993 г., C-271/91 (13), дело Marshall, и от 17 декември 2015 г., C-407/14 (14), дело Arjona, според които правото на ЕС не допуска обезщетението за вредите, претърпени от лицето в резултат на уволнение, да бъде ограничено априори до определена горна граница?

---

(1)  Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 година относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) (ОВ L 175, 1999 г. стр. 43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 129)

(2)  Решение от 17 април 2018 г., Egenberger (C-414/16, EU:C:2018:257)

(3)  Решение от 15 април 2008 г., Impact (C-268/06, EU:C:2008:223)

(4)  Решение от 25 октомври 2018 г., Sciotto (C-331/17, EU:C:2018:859)

(5)  Решение от 13 януари 2022 г., MIUR и Ufficio Scolastico Regionale per la Campania (C-282/19, EU:C:2022:3)

(6)  Решение от 13 март 2014 г., Nierodzik (C-38/13, EU:C:2014:152)

(7)  Решение от 14 септември 2016 г., De Diego Porras (C-596/14, EU:C:2016:683)

(8)  Определение от 2 юни 2021 г., SUSH и CGT Sanidad de Madrid (C-103/19, непубликувано, EU:C:2021:460)

(9)  Определение от 9 февруари 2017 г., Rodrigo Sanz (C-443/16, EU:C:2017:109)

(10)  Решение от 14 септември 2016 г., Pérez López (C-16/15, EU:C:2016:679)

(11)  Решение от 21 ноември 2018 г., de Diego Porras (C-619/17, EU:C:2018:936)

(12)  Решение от 7 март 2018 г., Santoro (C-494/16, EU:C:2018:166)

(13)  Решение от 2 август 1993 г., Marshall (C-271/91, EU:C:1993:335)

(14)  Решение от 17 декември 2015, Arjona Camacho (C-407/14, EU:C:2015:831)