–

за Volvo AB, от N. Gómez Bernardo, abogada,

–

за Transsaqui SL, от J. Bonet Martínez, J. Bonet Sánchez и A. Penalba Ferrer, abogados, както и от F. Pérez Cruz, procurador,

–

за испанското правителство, от L. Aguilera Ruiz, в качеството на представител,

–

за чешкото правителство, от A. Edelmannová, M. Smolek и J. Vláčil, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от S. Baches Opi, M. Domecq и S. Noë, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) във връзка с член 101 ДФЕС, както и до член 53 от Хартата.

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Volvo AB и Transsaqui SL по повод на вредите, които последното твърди, че е претърпяло вследствие на нарушение на член 101 ДФЕС и на член 53 от Споразумението за Европейското икономическо пространство от 2 май 1992 г. (ОВ L 1, 1994 г., стр. 3; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 53, стр. 4, наричано по-нататък „Споразумението за ЕИП“), извършено от няколко производители на камиони, включително Volvo.

3

Съгласно съображения 2, 8, 11, 12, 16 и 17 от Регламент (ЕО) № 1393/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 година относно връчване в държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела („връчване на документи“) и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1348/2000 на Съвета (ОВ L 324, 2007 г., стр. 79):

[…]

[…]

[…]

4

Член 1 („Приложно поле“), параграфи 1 и 2 от този регламент предвижда:

„1.   Настоящият регламент се прилага за граждански или търговски дела, когато, за да бъде връчен един съдебен или извънсъдебен документ, той трябва да бъде изпратен от една държава членка в друга. По специално, регламентът не се прилага по отношение на данъчни, митнически и административни дела или по отношение на отговорността на държавата за действие или бездействие при упражняване на държавната власт („acta iure imperii“).

2.   Настоящият регламент не се прилага, когато адресът на получателя на документа, който трябва да се връчи, е неизвестен“.

5

Член 5 от посочения регламент е озаглавен „Превод на документите“ и гласи:

„1.   Заявителят се уведомява от предаващия орган, до който той отправя документа с цел неговото предаване, че адресатът може да откаже да го приеме, ако той не е на един от езиците, предвидени в член 8.

2.   Заявителят поема всички разходи по превода преди предаването на документа, без това да засяга евентуални последващи решения на съда или на компетентния орган относно присъждането на такива разходи“.

6

Съгласно член 8 („Отказ от приемане на документ“), параграф 1 от същия регламент:

„Получаващият орган информира адресата посредством формуляр-образеца, даден в приложение II, че може да откаже да приеме документа, който трябва да се връчи, по време на самото връчване или връщайки документа на получаващия орган в срок една седмица, ако не е написан или не е преведен на един от следните езици:

7

Член 11 („Разноски по връчването“), параграф 2, втора алинея от Регламент № 1393/2007 предвижда:

„Разноските, свързани с използването на съдебен служител или лице, компетентно според законодателството на държавата членка адресат, съответстват на еднократна такса с определен размер, посочен предварително от тази държава членка, при която са спазени принципите за пропорционалност и липса на дискриминация. Държавите членки уведомяват [Европейската комисия] относно такива такси с определени размери“.

8

Съгласно член 14 от този регламент:

„Всяка държава членка е свободна да извършва връчване на съдебни документи пряко чрез пощенски услуги на лица, пребиваващи в друга държава членка, посредством препоръчано писмо с обратна разписка или друга равностойна услуга“.

9

Член 19 („Неявяване на ответник“), параграф 1 от посочения регламент гласи:

„Когато се е наложило документът за образуване на съдебно производство или друг равностоен документ да бъде изпратен в друга държава членка, за да бъде връчен съгласно разпоредбите на настоящия регламент, и ответникът не се е явил, съдебно решение не се постановява, докато не се установи, че:

и че във всеки един от тези случаи връчването или предаването са извършени в срок, достатъчен, за да позволи на ответника да организира своята защита“.

10

Съгласно член 7 („Специална компетентност“) от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (OB L 351, 2012 г., стр. 1):

„Срещу лице, които има местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в друга държава членка:

[…]

[…]“.

11

Съгласно член 28, параграфи 2 и 3 от този регламент:

„2.   Съдът спира разглеждането на делото дотогава, докато не бъде доказано, че ответникът е могъл да получи документа за образуване на производството или равностоен документ в достатъчен срок, който да му позволи да организира защитата си, или че са били предприети всички необходими стъпки за тази цел.

3.   Член 19 от [Регламент № 1393/2007] се прилага вместо параграф 2 от настоящия член, ако документът за образуване на производството или равностоен документ е трябвало да бъде предаден от една държава членка в друга съобразно посочения регламент“.

12

Член 45, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 предвижда:

„По молба от заинтересована страна признаването на съдебно решение се отказва:

[…]

[…]“.

13

Съгласно член 63, параграф 1 от този регламент:

„За целите на настоящия регламент търговско дружество или друго юридическо лице или сдружение на физически или юридически лица имат местоживеене в мястото, където се намира тяхното:

14

Съгласно член 155 от Ley 1/2000 de Enjuiciamiento Civil (Закон 1/2000 за гражданското съдопроизводство) от 7 януари 2000 г. (BOE, бр. 7 от 8 януари 2000 г.):

„1.   Когато страните не се представляват от процесуален представител или връчването на призовка или съобщение на ответника се извършва за първи път, връчването се извършва на адреса по местоживеене на страните в производството. […]

2.   Адресът по местоживеене на ищеца е този, който е посочен в исковата молба или в искането или молбата за образуване на производството. Освен това ищецът посочва като адрес по местоживеене на ответника, за целите на първото връчване на призовка или съобщение, едно или няколко от местата, посочени в следващия параграф на този член. Ако ищецът посочи няколко места като адреси по местоживеене, той трябва да посочи реда, в който според него връчването може да бъде извършено успешно.

[…]

3.   За целите на връчването на съобщения за адрес по местоживеене може да бъде посочен адресът, записан в съответния общински регистър на населението или официално вписаният за други цели адрес, а в случаите на предприятия и други образувания или на лица, които упражняват професия, за която е предвидено задължително членуване в професионална организация — адресът, вписан в официален регистър или съдържащ се в публикации на професионални организации. За адрес по местоживеене за посочените цели може да бъде прието и мястото на осъществяване на професионална или трудова дейност, която не е с временен характер.

[…]

При предявяване на иск срещу юридическо лице може също така да бъде посочен адресът по местоживеене на всяко лице, вписано като управител, директор или прокурист на търговското дружество, или като председател, член или представител на управителния орган на сдружение, вписано в официален регистър.

[…]“.

15

Съгласно член 510, параграф 1 от този закон:

„Влязло в сила съдебно решение може да бъде преразгледано, когато:

[…]

16

На 19 юли 2016 г. Комисията приема Решение C(2016) 4673 относно производство по член 101 [ДФЕС] и член 53 от Споразумението за ЕИП (Дело AT.39824 — Камиони), чието резюме е публикувано в Официален вестник на Европейския съюз от 6 април 2017 г. (ОВ C 108, 2017 г., стр. 6). Volvo е сред адресатите на това решение.

17

В посоченото решение Комисията установява, че петнадесет производители на камиони, включително Volvo, са участвали в картел под формата на едно-единствено продължено нарушение на член 101 ДФЕС и на член 53 от Споразумението за ЕИП, свързано с тайни споразумения, от една страна, за ценообразуването и увеличението на брутните цени на средните и тежкотоварните камиони в Европейското икономическо пространство (ЕИП), а от друга страна, за времевия график и прехвърлянето на разходите за въвеждане на технологии за емисии, изисквани от стандартите EURO 3—EURO 6.

18

По отношение на Volvo е установена продължителност на нарушението от 17 януари 1997 г. до 18 януари 2011 г.

19

На 12 юли 2018 г. Transsaqui, закупило два камиона с марката „Volvo“ през 2008 г., предявява пред Juzgado de lo Mercantil no 1 de Valencia (Търговски съд № 1, Валенсия, Испания) иск срещу Volvo за обезщетение за вредите, които твърди, че е претърпяло в резултат на картела, установен с решението от 19 юли 2016 г. (посочено в точка 16 от настоящото решение), и които съответстват на завишение на цените, оценено от Transsaqui на 24420,69 евро.

20

В исковата си молба Transsaqui посочва, че седалището на Volvo е Гьотеборг (Швеция), като обаче уточнява, че съобщението за предоставяне на отговор на исковата молба трябва да бъде връчено в седалището на дъщерното дружество на това дружество в Испания, а именно Volvo Group España SAU (наричано по-нататък „Volvo España“), установено в Мадрид (Испания).

21

Juzgado de lo Mercantil no 1 de Valencia (Търговски съд № 1, Валенсия) обявява иска за допустим и за да може Volvo да вземе участие в производството и да отговори на исковата молба, му изпраща с препоръчана поща на адреса по седалището на Volvo España копия от исковата молба и приложени към нея документи. Приемането на пощенската пратка е отказано, като ръкописно е посочен адресът на Volvo в Швеция.

22

В съдебно заседание пред този съд Transsaqui представя становище, в което определя отказа на Volvo España да приеме съдебното съобщение до Volvo като недобросъвестно поведение с цел забавяне на производството, изтъквайки, че тъй като Volvo притежава 100 % от капитала на Volvo España, те заедно образуват едно-единствено предприятие по смисъла на конкурентното право.

23

На 22 май 2019 г. посоченият съд взема решение въз основа на принципа за „единство на предприятието“ връчването на Volvo на съобщението за предоставяне на отговор на исковата молба да бъде извършено по местоживеенето (седалището) на дъщерното му дружество в Испания. За целите на това връчване Juzgado de lo Mercantil no 1 de Valencia (Търговски съд № 1, Валенсия) изпраща искане за съдебно сътрудничество до юрисдикциите в Мадрид.

24

На 5 септември 2019 г. последните се опитват да извършат връчване на Volvo на адреса на Volvo España. Въпреки това адвокат, който се представя за законен представител на Volvo España, отказва да приеме връчването, като изтъква, че същото трябва да се извърши на адреса по седалището на Volvo в Швеция.

25

На 30 октомври 2019 г. при нов опит за връчване на адреса на Volvo España съобщението за предоставяне на отговор на исковата молба фактически е предадено на лице, което се е представило за част от правния екип на Volvo España.

26

След всеки от тези опити за връчване Volvo España изпраща на Juzgado de lo Mercantil no 1 de Valencia (Търговски съд № 1, Валенсия) писмо, в което излага причините за отказа си да приеме адресираното до Volvo съдебно съобщение за предоставяне на отговор на исковата молба.

27

По-конкретно Volvo España посочва, че:

28

Тъй като счита, че е извършено валидно връчване на Volvo и че това дружество не се е явило в определения срок, Juzgado de lo Mercantil no 1 de Valencia (Търговски съд № 1, Валенсия) постановява продължаване на производството в отсъствието на ответника и призовава страните за предвиденото в испанското процесуално право предварително съдебно заседание за изясняване на предмета на спора и за представяне на доказателства. Този съд се опитва да връчи съответния свой акт на Volvo на адреса на Volvo España, но последното дружество отново отказва да приеме връчването, като изтъква, че седалището на Volvo е в Швеция.

29

На 26 февруари 2020 г. посоченият съд се произнася с решение, с което уважава иска на Transsaqui и осъжда Volvo да плати на Transsaqui обезщетение в размер на 24420,69 евро, ведно със законната лихва, считано от датата на закупуване на камионите, както и да плати съдебните разноски (наричано по-нататък „решението от 26 февруари 2020 г.“).

30

Това съдебно решение е съобщено на Volvo с препоръчано писмо с обратна разписка, изпратено на адреса на Volvo España и получено от последното на 10 март 2020 г. Volvo España обаче изпраща на Juzgado de lo Mercantil no 1 de Valencia (Търговски съд № 1, Валенсия) писмо, в което оспорва факта, че по този начин решението е било валидно връчено на Volvo, като повтаря изложените и преди това свои доводи.

31

Transsaqui иска от този съд да определи размера на съдебните разноски, които Volvo е било осъдено да заплати. Въпросният съд, който приема, че решението му от 26 февруари 2020 г. е влязло в сила, пристъпва към определяне на размера на съдебните разноски.

32

С препоръчано писмо с обратна разписка, изпратено на адреса на Volvo España, Juzgado de lo Mercantil no 1 de Valencia (Търговски съд № 1, Валенсия) кани Volvo в съдебно заседание относно съдебните разноски, за да може това дружество да оспори определения размер на тези разноски. Това писмо е предадено на лице, намерено на този адрес и подписало обратната разписка.

33

Няколко дни по-късно Volvo España изпраща на този съд писмо, в което поради изложените по-горе причини оспорва валидното връчване на съобщението относно определянето на размера на съдебните разноски в тежест на Volvo.

34

Тъй като счита, че Volvo не е оспорило определените съдебни разноски в предвидения от закона срок, Juzgado de lo Mercantil no 1 de Valencia (Търговски съд № 1, Валенсия) постановява определение, с което одобрява същите в размер на 8310,64 евро. Това определение е съобщено на Volvo с препоръчано писмо с обратна разписка, изпратено на адреса на Volvo España, където то е прието от лице, намерено на този адрес и подписало обратната разписка. Впоследствие Volvo España изпраща на въпросния съд писмо, в което отрича посоченото определение да е било валидно връчено на Volvo.

35

Посоченият съд уважава молбата на Transsaqui за принудително изпълнение на решението от 26 февруари 2020 г. и приканва Volvo да декларира в десетдневен срок притежаваните от него активи с оглед на налагане на запор/възбрана върху тях. Постановените за тази цел актове са връчени в седалището на Volvo España на 17 март 2021 г.

36

На 15 юни 2021 г. на основание член 510, параграф 1, точка 4 от Закон 1/2000 за гражданското производство Volvo подава пред Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания), който е запитващата юрисдикция, искане за преразглеждане на влязлото в сила решение от26 февруари 2020 г. В подкрепа на искането си Volvo изтъква, че Transsaqui е стигнало до това съдебно решение чрез измамни действия. Volvo добавя, че е узнало по косвен път за съществуването на посоченото съдебно решение, когато актовете относно неговото принудително изпълнение са били връчени на адреса на Volvo España на 17 март 2021 г.

37

От своя страна Transsaqui твърди, че Volvo е действало недобросъвестно, като е възприело недобросъвестно процесуално поведение, целящо да подтикне Transsaqui да оттегли иска си, подобно на много други ищци, намиращи се в сходно положение. Transsaqui изтъква още, че Juzgado de lo Mercantil no 1 de Valencia (Търговски съд № 1, Валенсия) е приел съдебните съобщения до Volvo да бъдат връчвани на адреса на Volvo España по съображения за процесуална икономия и в съответствие с принципа за „единство на предприятието“. В допълнение, отказът на Volvo España с мотива, че то и Volvo са отделни юридически лица, не бил основателен, като се има предвид, че тези две дружества заедно образуват едно-единствено предприятие за целите на конкурентното право.

38

Запитващата юрисдикция, която изхожда от схващането, че наличието на стопанска единица, съставена от дружеството майка и дъщерното му дружество, би могло да обоснове възможността документи, адресирани до първото, да бъдат връчени на второто, иска по същество да се установи дали член 47 от Хартата във връзка с член 101 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че допуска съобщение за предоставяне на отговор на исковата молба пред съд на държава членка, адресирано до дружество майка със седалище в друга държава членка, да бъде връчено на адреса по местоживеенето (седалището) на негово дъщерно дружество в държавата членка, където е предявен искът, когато последното не изтъква никакво обстоятелство, изключващо наличието на единство на предприятието между тези две дружества за целите на конкурентното право.

39

Според тази юрисдикция, от една страна, изискването при такива обстоятелства връчването да се извършва по седалището на дружеството майка би довело до високи разходи за превод, които биха могли да затруднят, дори да възпрепятстват упражняването на правото на ефективна съдебна защита на лицата, увредени от нарушенията на конкурентното право, и сериозно да засегнат полезното действие на член 101 ДФЕС, тъй като такова изискване би могло да възпре много увредени лица да търсят обезщетение.

40

Според запитващата юрисдикция, когато размерът на претендираното обезщетение за вреди е малък и ищецът е малко или средно предприятие, такива разходи биха могли да представляват сериозна пречка за упражняването на правото на ефективна съдебна защита. Това важи в още по-голяма степен, когато, както в Испания, процесуалното право на съответната държава членка предвижда, че при частично уважаване на иска всяка страна понася направените от нея съдебни разноски, както и половината от общите разходи.

41

От друга страна, според запитващата юрисдикция задължението за връчване на съдебни документи в друга държава членка би довело до удължаване на сроковете, което би било обосновано само ако връчването на адрес в държавата членка, в която се провежда съдебното производство, би попречило на ответника действително да се запознае със спора с оглед на обстоятелствата по случая.

42

Запитващата юрисдикция добавя, че би било парадоксално увреденото от нарушение на конкурентното право лице да може да предяви иск срещу дъщерно дружество и последното да може да бъде осъдено за поведението на дружеството майка, а на дъщерното дружество да не може да се връчват съдебни съобщения или документи, насочени пряко срещу дружеството майка, с което то образува едно-единствено предприятие за целите на конкурентното право.

43

Дори да се приеме, че е в съответствие с изискванията на гарантираното от член 47 от Хартата право на ефективни правни средства за защита, от което се ползва и ответникът, да се връчи адресираното до дружество майка съдебно съобщение за предоставяне на отговор на исковата молба на адреса на дъщерното му дружество в държавата членка, чийто съд разглежда спора, тази юрисдикция отбелязва, че по силата на член 53 от Хартата никоя разпоредба от нея не трябва да се тълкува като ограничаваща или накърняваща права на човека и основни свободи, които в съответните им приложни полета са признати от конституциите на държавите членки. В рамките обаче на други дела по искове за обезщетение за вреди, предявени от купувачи на камиони, които също са били увредени от картела, посочен в точка 17 от настоящото решение, Tribunal Constitucional (Конституционен съд, Испания), сезиран с жалба от дружеството майка, което не е успяло да постигне отмяна по производството, в което адресирани до него съдебни документи са били връчени на адреса на дъщерното му дружество, приема, че са нарушени основните права и свободи, признати на ответника от испанската конституция.

44

Следователно член 53 от Хартата би могъл да не допуска — макар да съществува стопанска единица, съставена от дружество майка и негово дъщерно дружество — връчване на съдебно съобщение за предоставяне на отговор на исковата молба, адресирано до това дружество майка, но предадено на адреса на дъщерното му дружество, да се счита за валидно връчване на дружеството майка именно поради наличието на такава стопанска единица. Запитващата юрисдикция обаче поставя въпроса дали такова тълкуване на член 53 от Хартата не би засегнало сериозно правото на ефективна съдебна защита на увреденото от картела лице, както и полезното действие на член 101 ДФЕС.

45

При тези обстоятелства Tribunal Supremo (Върховен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

46

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 47 от Хартата във връзка с член 101 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че връчването на съдебното съобщение за предоставяне на отговор на исковата молба на дружество майка, срещу което е предявен иск за обезщетение за вреди, причинени от нарушение на конкурентното право, е валидно, когато това връчване е извършено на адреса на дъщерното му дружество, установено в държавата членка, където е предявен искът, когато дружеството майка и дъщерното дружество са част от една и съща стопанска единица.

47

Запитващата юрисдикция поставя по-специално въпроса дали с оглед на правото на ефективни правни средства за защита, гарантирано от член 47 от Хартата, обстоятелството, че при тълкуването на член 101, параграф 1 ДФЕС е установено, че дружество майка и едно от дъщерните му дружества със седалище в друга държава членка образуват към момента на настъпване на фактите една и съща стопанска единица, би могло да обоснове връчването на предназначените за първото от тях документи на адреса, където е установено второто, като целта на това е да се намалят разходите за превод и връчване на съдебните документи, изготвени от ищеца, и да се избегне удължаване на процесуалните срокове.

48

В това отношение действително Съдът е приел, че в контекста на иск за обезщетение за вреди, основан на нарушение на член 101 ДФЕС, установено в решение на Комисията, правен субект, който не е посочен в това решение като извършител на нарушението на конкурентното право, може въпреки това да носи отговорност на това основание поради неправомерните действия на друг правен субект, щом като двете лица са част от една и съща стопанска единица и в този смисъл формират предприятие, извършило нарушението по смисъла на посочения член 101 ДФЕС (решение от 6 октомври 2021 г., Sumal, C‑882/19, EU:C:2021:800, т. 48).

49

При все това, първо, макар понятието „предприятие“, а чрез него и понятието „стопанска единица“, да водят ipso iure до солидарна отговорност на субектите, образуващи стопанската единица към момента на извършване на нарушението, все пак такова предприятие няма собствена правосубектност, която да е самостоятелна спрямо тази на съставляващите го правни субекти, така че увреденото от съответната антиконкурентна практика лице не може да предяви иск за обезщетение за вреди срещу самото предприятие, а трябва по необходимост да предяви иск срещу някой от съставляващите го правни субекти (вж. в този смисъл решение от 6 октомври 2021 г., Sumal, C‑882/19, EU:C:2021:800, т. 44 и 51).

50

Второ, дори дъщерно дружество да образува заедно със своето дружество майка една и съща стопанска единица по смисъла на материалното конкурентно право, това обстоятелство не означава, че посоченото дъщерно дружество е било изрично упълномощено или посочено от дружеството майка като лице, оправомощено да получава от негово име адресираните до него съдебни документи. Всъщност такова оправомощаване не може да се презумира, тъй като в противен случай би могло да се засегне правото на защита на посоченото дружество майка.

51

В това отношение следва да се отбележи, че едно от изискванията, за да е спазено правото на ефективна съдебна защита, закрепено в член 47 от Хартата, е гаранцията за действително и ефективно получаване на документите, тоест за връчването им на ответника, както и за наличието на достатъчно време, за да може той да подготви защитата си (вж. в този смисъл решения от 2 март 2017 г., Henderson, C‑354/15, EU:C:2017:157, т. 72, и от 5 декември 2019 г., Centraal Justitieel Incassobureau (Признаване и изпълнение на финансови санкции), C‑671/18, EU:C:2019:1054, т. 39).

52

Следователно, когато, както е в главното производство, лицето, което счита себе си за увредено от картел, свързан със стопанска единица, образувана от дружество майка и едно или няколко от неговите дъщерни дружества, избере да насочи иска си за обезщетение срещу дружеството майка, вместо (което по принцип е допустимо) срещу дъщерното дружество, установено в държавата членка, където пребивава посоченото увредено лице, последното не може след това да се позове на съществуването на такава единица за целите на връчването на адресираните до дружеството майка съдебни документи на адреса на дъщерното дружество.

53

Независимо от изразените от запитващата юрисдикция съмнения, нито член 47 от Хартата, който прогласява правото на справедлив съдебен процес на лицето, което твърди, че е увредено от картел, нито полезното действие на член 101, параграф 1 ДФЕС могат да обосноват различно разрешение, дори когато задължението за връчване на съдебни документи в друга държава членка би породило допълнителни затруднения за увредените лица.

54

В това отношение, на първо място, следва да се подчертае, че макар лицата, които считат себе си за увредени от нарушение на правото на Съюза, да могат да се позоват на правото на справедлив съдебен процес, гарантирано от член 47 от Хартата, това право защитава и ответника, включително когато вече е било установено, че последният е нарушил член 101, параграф 1 ДФЕС. Всъщност, за разлика от последната разпоредба, която се отнася до предприятията, гарантираното с член 47 от Хартата право на справедлив съдебен процес защитава всяко юридическо лице, разглеждано индивидуално. Така за съдебните спорове в областта на конкуренцията се прилагат произтичащите от този член процесуални гаранции, които изискват предназначените за дадено лице съдебни документи да му бъдат предадени действително и ефективно.

55

На второ място, законодателят на Съюза е приел редица актове, които се прилагат към трансграничните спорове по граждански и търговски дела, и по-специално Регламенти № 1215/2012 и № 1393/2007, които имат за цел да се улесни свободното движение на съдебни решения и да се подобри предаването между държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи за целите на тяхното връчване, като по този начин се насърчи достъпът до правосъдие.

56

От една страна, член 4 от Регламент № 1215/2012 предвижда, че като правило искове срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка. В отклонение от това правило член 7, точка 2 от този регламент предвижда, че срещу лице, което има местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове — по дела относно непозволено увреждане, деликт или квазиделикт — в съдилищата на мястото, където е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие. Съгласно член 63 от посочения регламент за целите на същия регламент търговски дружества или други юридически лица или сдружения на физически или юридически лица имат местоживеене в мястото, където се намира тяхното седалище по устав, централно управление или основно място на стопанска дейност.

57

В случая е безспорно, че в главното производство ищецът на първа инстанция, а именно лицето, което твърди, че е увредено от антиконкурентното поведение, се е позовал на член 7, точка 2 от Регламент № 1215/2012, за да сезира с иска си за обезщетение за вреди съда по мястото, където е настъпило вредоносното събитие (тоест испански съд), докато местоживеенето на ответника по смисъла на член 63 от посочения регламент е в Швеция, където е неговото седалище по устав. Така в приложение на същия регламент посоченият ищец може да се ползва от улеснен достъп до правосъдие.

58

От друга страна, Регламент № 1393/2007 установява съвкупност от правила, уреждащи реда и условията за предаване и връчване на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела. Съгласно член 1, параграф 1 този регламент се прилага, когато, за да бъде връчен, даден документ трябва да бъде предаден от една държава членка в друга с цел, както е посочено в съображения 2 и 11 от него, да се улесни това предаване и следователно да се гарантира правилното функциониране на вътрешния пазар.

59

По-специално от прочита на член 1, параграф 2 във връзка със съображение 8 от Регламент 1393/2007 следва, че законодателят на Съюза е предвидил само два случая, при които връчванията на съдебни документи между държавите членки излизат извън приложното поле на Регламента, а именно, от една страна, когато е неизвестно местоживеенето или обичайното местопребиваване на получателя и от друга страна, когато последният е посочил упълномощен представител в държавата членка, където се провежда съдебното производство (вж. в този смисъл решение от 19 декември 2012 г., Alder, C‑325/11, EU:C:2012:824, т. 24).

60

Извън тези две хипотези, винаги когато адресатът на съдебен документ има местоживеене в друга държава членка, връчването на този документ по необходимост попада в приложното поле на Регламент № 1393/2007 и по тази причина, както предвижда и член 1, параграф 1 от този регламент, връчването трябва да се извършва по реда, предвиден в посочения регламент (вж. в този смисъл решение от 19 декември 2012 г., Alder, C‑325/11, EU:C:2012:824, т. 25).

61

В настоящия случай, щом като, както бе посочено в точка 57 от настоящото решение, местоживеенето на адресата на съдебните документи е в Швеция, докато съдебното производство се провежда в Испания, такива документи е трябвало да бъдат предадени от една държава членка в друга по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент № 1393/2007. Освен това, освен ако запитващата юрисдикция не установи друго, разглежданото в главното производство положение не се обхваща хипотезите, посочени в точка 59 от настоящото решение, поради което се прилага предвиденият в Регламент № 1393/2007 ред за връчване на съдебни документи между държави членки.

62

Редица разпоредби от Регламент № 1393/2007 изрично целят да съвместят ефикасността и бързината на предаването на съдебни документи с изискването да се гарантира адекватна защита на правото на защита на адресатите, по-специално посредством гаранцията за действителното и ефективно получаване на тези документи (вж. в този смисъл решение от 19 декември 2012 г., Alder, C‑325/11, EU:C:2012:824, т. 36).

63

Така, що се отнася до разноските, свързани с връчването на съдебни документи в държавата членка адресат, следва да се отбележи, че съгласно съображение 16 и член 11, параграф 2, втора алинея от Регламент № 1393/2007, за да се улесни достъпът до правосъдие, тези разноски трябва да съответстват на еднократна такса с определен размер, посочен предварително от тази държава членка, при която са спазени принципите за пропорционалност и липса на дискриминация.

64

Що се отнася до евентуалните разходи за превод преди предаването на документа, действително от член 5, параграф 2 от този регламент следва, че ищецът ги поема. Освен това членове 5 и 8 от посочения регламент във връзка със съображение 12 от него позволяват на адресата да откаже да приеме документа, който трябва да се връчи, ако той не е написан нито на език, който разбира, нито на официалния език или на един от официалните езици на мястото, където трябва да се осъществи връчването.

65

Регламент № 1393/2007 обаче не изисква във всички случаи да се направи превод на документа, който следва да се връчи, при положение че, както следва от член 8 от този регламент, адресатът на документа може да откаже да го приеме само ако не е написан или преведен на език, който разбира, или на официалния език на държавата членка адресат. В това отношение Съдът е уточнил, че когато към съответния документ има приложения, представляващи подкрепящи доказателства, които не са съставени на езика на държава членка адресат или на език на държавата членка, където документът е изготвен, който получателят разбира, последният няма право да откаже да приеме този документ, при условие че документът му дава възможност да се позове на правата си в рамките на съдебно производство в държавата членка, където документът е изготвен, и че тези приложения имат единствено функция на доказателства и не са абсолютно необходими, за да се разберат предметът и основанието на иска (вж. в този смисъл решение от 8 май 2008 г., Weiss und Partner, C‑14/07, EU:C:2008:264, т. 78).

66

Освен това поемането на разходите за превод от ищеца не засяга евентуално последващо решение на съда или компетентния орган относно начина на разпределяне на разноските по производството.

67

В допълнение, доколкото съмненията на запитващата юрисдикция — по въпроса дали невъзможността за лицето, което твърди, че е увредено от антиконкурентна практика, да се възползва от връчване на адресираните до дружеството майка документи на адреса на дъщерното му дружество, установено на същата територия като въпросното увредено лице, би накърнила правото му на справедлив съдебен процес, гарантирано с член 47 от Хартата, и дори полезното действие на член 101 ДФЕС поради разходите за превод и за връчване на съдебните документи — са свързани с обстоятелството, че съгласно националните правила за присъждане на съдебните разноски ищецът може да възстанови процесуалните разходи, направени от него за предявяване на иска, само ако последният бъде уважен изцяло, следва да се подчертае, че евентуалната несъвместимост с правото на Съюза на тези национални правила относно съдебните разноски не би могла сама по себе си да доведе до неприложимост на разпоредбите, уреждащи връчването на съдебните документи.

68

Също така, що се отнася до удължаването на процесуалните срокове, вярно е, че член 47, втора алинея от Хартата закрепва правото на всеки неговото дело да бъде гледано справедливо и публично в разумен срок. При все това, дори да се приеме, че въпреки Регламент № 1393/2007 задължението за връчване на съдебни документи в друга държава членка може да доведе до значително удължаване на процесуалните срокове, такова удължаване само по себе си не би довело до накърняване на тази разпоредба, тъй като разумният характер на срока за произнасяне трябва да се преценява в зависимост от конкретните обстоятелства по всяко дело (вж. в този смисъл решение от 16 юли 2009 г., Der Grüne Punkt — Duales System Deutschland/Комисия, C‑385/07 P, EU:C:2009:456, т. 181) и следователно като евентуално се отчита трансграничният характер на спора.

69

На трето място, Съдът е дал тълкуване на член 101, параграф 1 ДФЕС в смисъл, че когато дружество майка и неговото дъщерно дружество образуват една стопанска единица, увреденото от антиконкурентна практика на това предприятие лице може да предяви иск за обезщетение за вреди както срещу дружество майка, на което Комисията с решение е наложила санкция за тази практика, така и срещу дъщерното дружество, макар последното да не е посочено в това решение (вж. в този смисъл решение от 6 октомври 2021 г., Sumal, C‑882/19, EU:C:2021:800, т. 51). Следователно по принцип би било допустимо лицето, което твърди, че е увредено от такава практика, и желае да се позове на правата, които черпи от посочения член 101, параграф 1, да предяви иска си за обезщетение за вреди срещу дъщерното дружество със седалище в държавата членка на сезирания съд, което би му позволило да избегне поемането на евентуални разходи за превод или за връчване на съдебни документи в друга държава членка.

70

С оглед на всички изложени по-горе съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 47 от Хартата и член 101 ДФЕС във връзка с Регламент № 1393/2007 трябва да се тълкуват в смисъл, че връчването на съдебното съобщение за предоставяне на отговор на исковата молба на дружество майка, срещу което е предявен иск за обезщетение за вреди, причинени от нарушение на конкурентното право, не е валидно, когато това връчване е извършено на адреса на дъщерното му дружество, установено в държавата членка, където е предявен искът, дори ако дружеството майка и това дъщерно дружество са част от една и съща стопанска единица.

71

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали, ако отговорът на първия въпрос е утвърдителен, член 53 от Хартата трябва да бъде тълкуван като позволяващ на държава членка да изисква връчването на документ за образуване на съдебно производство да бъде извършено по седалището на дружеството, до което е адресиран този документ, а не на адреса на дъщерно дружество на същото.

72

Както е видно от текста му, вторият въпрос е поставен само в случай че Съдът отговори утвърдително на първия въпрос.

73

Както обаче бе прието в точка 70 от настоящото решение, на първия въпрос трябва да се отговори отрицателно.

74

Ето защо с оглед на отговора на първия въпрос, на втория въпрос не следва да се отговаря.

75

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (пети състав) реши:

Член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз и член 101 ДФЕС, разглеждани във връзка с Регламент (ЕО) № 1393/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 13 ноември 2007 година относно връчване в държавите членки на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела („връчване на документи“) и за отмяна на Регламент (ЕО) № 1348/2000 на Съвета, трябва да се тълкуват в смисъл, че връчването на съдебното съобщение за предоставяне на отговор на исковата молба на дружество майка, срещу което е предявен иск за обезщетение за вреди, причинени от нарушение на конкурентното право, не е валидно, когато това връчване е извършено на адреса на дъщерното му дружество, установено в държавата членка, където е предявен искът, дори ако дружеството майка и това дъщерно дружество са част от една и съща стопанска единица.