Дело С‑352/22

A.

(Преюдициално запитване, отправено от Oberlandesgericht Hamm)

Решение на Съда (голям състав) от 18 юни 2024 година

„Преюдициално запитване — Пространство на свобода, сигурност и правосъдие — Директива 2011/95/ЕС — Член 21, параграф 1 — Директива 2013/32/ЕС — Член 9, параграфи 2 и 3 — Окончателно предоставяне на статут на бежанец от държава членка — Бежанец, който след това предоставяне пребивава в друга държава членка — Молба за екстрадиция от третата държава на произход на този бежанец, отправена до държавата членка на пребиваване — Действие на решението за предоставяне на статут на бежанец по отношение на съответната процедура по екстрадиция — Член 18 и член 19, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз — Защита на посочения бежанец срещу така поисканата екстрадиция“

Контрол по границите, убежище и имиграция — Политика относно убежището — Статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила — Директива 2011/95 — Закрила срещу връщането — Обхват — Гражданин на трета държава, получил статут на бежанец в държава членка и пребиваващ в друга държава членка — Молба за екстрадиция от неговата държава на произход, отправена до неговата държава членка на пребиваване — Условия за разрешаване на екстрадицията — Обмен на информация между замолената държава членка и органа на другата държава членка, предоставил статут на бежанец — Отнемане на посочения статут от този орган

(член 4, параграф 3, първа алинея ДЕС; член 78, параграф 2, буква а) ДФЕС; членове 4 и 18, член 19, параграф 2 и член 51, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз; съображения 12 и 21 и член 2, букви б), г) и д), членове 11—14, член 21, параграф 1 и член 36 от Директива 2011/95 на Европейския парламент и на Съвета; членове 9, 44, 45 и 49 от Директива 2013/32 на Европейския парламент и на Съвета)

(вж. т. 39—45, 49, 51—55, 58 и 61—72 и диспозитива)

Резюме

Сезиран с преюдициално запитване от Oberlandesgericht Hamm (Висш областен съд Хам, Германия), големият състав на Съда уточнява обхвата на принципа на забрана за връщане в контекста на молба за екстрадиция, отправена от третата държава на произход на бежанец до неговата държава членка на пребиваване, при положение че този статут му е бил предоставен от друга държава членка.

През 2010 г. италианските органи предоставят на А., турски гражданин от кюрдски произход, статут на бежанец, който е в сила до 2030 г., с мотива, че е изложен на опасност от политическо преследване от турските органи поради подкрепата си за Работническата партия на Кюрдистан (ПКК). От юли 2019 г. А. пребивава в Германия.

Въз основа на заповед за арест, издадена от турски съд през юни 2020 г., пред Международната организация на криминалната полиция (Интерпол) срещу А. е подаден сигнал за задържане с цел екстрадиция към Турция за целите на наказателно преследване за извършено умишлено убийство. А. е арестуван в Германия на 18 ноември 2020 г. и е временно задържан, а впоследствие му е наложена мярка задържане под стража за целите на екстрадирането, като тази мярка се изпълнява до 14 април 2022 г.

С определение от ноември 2021 г. запитващата юрисдикция, а именно Oberlandesgericht Hamm (Висш областен съд Хам), допуска екстрадицията на А. към Турция, като приема, че не е обвързана по-специално от решението за предоставяне на статут на бежанец, прието от италианските органи. Това определение обаче е отменено от Bundesverfassungsgericht (Федерален конституционен съд, Германия), правораздаващ по подадена от А. индивидуална конституционна жалба, като този съд приема, че запитващата юрисдикция е пропуснала да сезира Съда с преюдициално запитване по този въпрос.

В този контекст, след връщането на делото на запитващата юрисдикция, която трябва отново да се произнесе по молбата за екстрадиция на А., тази юрисдикция решава да постави на Съда въпроса дали съгласно правото на Съюза решението за предоставяне на статут на бежанец, прието от държава членка, има обвързващо действие в рамките на процедура по екстрадиция, водена в друга държава членка.

Съображения на Съда

В решението си Съдът приема, най-напред, че доколкото решението на държава членка да уважи отправената от държавата на произход молба за екстрадиция на гражданин на трета държава, получил статут на бежанец в друга държава членка, би довело до лишаване на този гражданин от правата и предимствата, предвидени в Директива 2011/95 ( 1 ), следва да се счита, че водената в първата държава членка процедура по екстрадиция е свързана с прилагането на правото на Съюза по смисъла на член 51, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“). Следователно компетентният орган на замолената държава членка не може да разреши екстрадицията към трета държава на гражданин на тази трета държава, на когото друга държава членка е признала статут на бежанец, когато такава екстрадиция би нарушила принципа на забрана за връщане, предвиден в член 21, параграф 1 от Директива 2011/95 във връзка с член 18 и член 19, параграф 2 от Хартата ( 2 ).

В това отношение Съдът подчертава, от една страна, че докато издирваното лице отговаря на условията, за да има качеството на бежанец, член 18 от Хартата не допуска екстрадицията му в третата държава, от която е избягало и в която за него има опасност от преследване. От друга страна, когато посоченото в молбата за екстрадиция лице изтъкне сериозен риск от нечовешко или унизително отношение в случай на екстрадиция, преди да пристъпи към евентуална екстрадиция, замолената държава членка трябва да провери, че екстрадицията няма да наруши правата по член 19, параграф 2 от Хартата.

За да се прецени опасността от нарушение на член 21, параграф 1 от Директива 2011/95, както и на член 18 и член 19, параграф 2 от Хартата, обстоятелството, че друга държава членка е предоставила на издирваното лице статут на бежанец, представлява особено сериозно съображение, което компетентният орган на замолената държава членка трябва да вземе предвид, така че решението за предоставяне на статут на бежанец трябва, доколкото този статут не е бил отнет от предоставилата го държава членка, да доведе до отказ на екстрадицията от този орган в изпълнение на посочените разпоредби. Всъщност общата европейска система за убежище се основава на принципа на взаимно доверие, съгласно който трябва да се презумира, че освен при изключителни обстоятелства, във всяка държава членка отношението към търсещите международна закрила лица отговаря на изискванията на правото на Съюза, на Женевската конвенция ( 3 ) и на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи ( 4 ).

В допълнение, разпоредбите на директиви 2011/95 и 2013/32 ( 5 ) относно отнемането на статута на бежанец и предвидената в тях процедура биха били заобиколени, ако замолената държава членка можеше да екстрадира гражданин на трета държава, на когото друга държава членка е предоставила статут на бежанец, към държавата му на произход. Всъщност такава екстрадиция de facto би довела до прекратяване на този статут и до лишаване на заинтересованото лице от ефективно ползване на закрилата, която му предоставя член 18 от Хартата, на правата и предимствата, предвидени в глава VII от Директива 2011/95 по отношение на съдържанието на международната закрила, както и на процедурните гаранции, посочени в член 45 от Директива 2013/32.

Следователно въз основа на принципа на лоялно сътрудничество ( 6 ) компетентният в областта на екстрадицията орган на замолената държава членка трябва възможно най-скоро да осъществи обмен на информация с органа на другата държава членка, който е предоставил статут на бежанец на издирваното лице. Така той трябва да уведоми последния орган за молбата за екстрадиция на това лице, да му изпрати становището си по тази молба и да поиска от него предоставяне в разумен срок както на информацията, с която разполага и която е довела до предоставянето на този статут, така и на решението му по въпроса дали следва да се отнеме статутът на бежанец на въпросното лице.

От една страна, целта на този обмен на информация е да се даде възможност на компетентния в областта на екстрадицията орган на замолената държава членка да извърши напълно информирано проверките, които трябва да направи по силата на член 18 и член 19, параграф 2 от Хартата.

От друга страна, обменът на информация позволява на компетентния орган на другата държава членка евентуално да отнеме статута на бежанец на основание член 14 от Директива 2011/95 при пълно спазване на гаранциите, предвидени в член 45 от Директива 2013/32.

С оглед на гореизложеното Съдът приема, че правото на Съюза не би се противопоставило на екстрадиция единствено в хипотезата, в която компетентният орган на държавата членка, предоставила на издирваното лице статут на бежанец, реши да отнеме този статут на основание член 14 от Директива 2011/95, и при условие че компетентният в областта на екстрадицията орган на замолената държава членка стигне до извода, че това лице няма или вече няма качеството на бежанец и че не съществува никакъв сериозен риск в случай на екстрадиция на посоченото лице в молещата трета държава същото да бъде осъдено на смърт там, да бъде подложено на изтезание или на друго нечовешко или унизително отношение или наказание.

Следователно в съответствие с член 21, параграф 1 от Директива 2011/95 във връзка с член 18 и член 19, параграф 2 от Хартата, когато за гражданин на трета държава, получил статут на бежанец в една държава членка, в друга държава членка, на чиято територия пребивава, е отправена молба за екстрадиция от неговата държава на произход, замолената държава членка не може да разреши екстрадицията, без да осъществи обмен на информация с органа, предоставил този статут на издирваното лице, и без този орган да е отнел въпросния статут.

( 1 ) Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (OB L 337, 2011 г., стр. 9).

( 2 ) В член 18 от Хартата е закрепено правото на убежище, а член 19, параграф 2 от Хартата предвижда принципа на забрана за връщане.

( 3 ) Конвенция за статута на бежанците, подписана в Женева на 28 юли 1951 г.

( 4 ) Конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г.

( 5 ) Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила (ОВ L 180, 2013 г., стр. 60).

( 6 ) Съдът уточнява, че този принцип, който е предвиден в член 4, параграф 3, първа алинея ДЕС и по силата на който Съюзът и държавите членки при пълно взаимно зачитане си съдействат при изпълнението на задачите, произтичащи от Договорите, намира конкретен израз в член 36 от Директива 2011/95 и в член 49 от Директива 2013/32.