–

за AUTOTECHNICA FLEET SERVICES d.o.o., от G. Božić, odvjetnik, A. Komninos, dikigoros, D. Simeunović, odvjetnica, и J. Tomas, odvjetnik

–

за Hrvatska agencija za nadzor financijskih usluga, от K. Brkljačić и I. Budiša,

–

за хърватското правителство, от G. Vidović Mesarek, в качеството на представител,

–

за нидерландското правителство, от M. K. Bulterman и J. Langer, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от C. Auvret, M. Mataija, R. Mrljić A. Nijenhuis и D. Triantafyllou, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 49 ДФЕС, член 2, параграф 2 от Директива 2006/123/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година относно услугите на вътрешния пазар (ОВ L 376, 2006 г., стр. 36; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 58, стр. 50) и член 4, параграф 1, точка 26 от Регламент (ЕС) № 575/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно пруденциалните изисквания за кредитните институции и инвестиционните посредници и за изменение на Регламент (ЕС) № 648/2012 (ОВ L 176, 2013 г., стр. 1).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между AUTOTECHNICA FLEET SERVICES d.o.o., по-рано ANTERRA d.o.o. (наричано по-нататък „Autotechnica“), и Hrvatska agencija za nadzor financijskih usluga Republike Hrvatske (Хърватска агенция за надзор на финансовите услуги на Република Хърватия, наричана по-нататък „Агенцията“), относно решение, с което на Autotechnica се забранява да извършва лизингови дейности, без преди това да е получило разрешението на Агенцията.

3

Съображения 18, 33 и 54 от Директива 2006/123 гласят:

[…]

[…]

4

Както се посочва в член 1, параграф 1 от тази директива с нея се установяват общи разпоредби, позволяващи да се улесни упражняването на свободата на установяване на доставчиците на услуги и свободното движение на услуги, като същевременно се гарантира високо качество на услугите“.

5

В член 2, параграфи 1 и 2 от посочената директива се предвижда следното:

„1.   Настоящата директива се прилага за услуги, предоставяни от доставчици, установени в държава членка.

2.   Настоящата директива не се прилага спрямо следните дейности:

[…]

[…]“.

6

В член 4 от Директива 2006/123, озаглавен „Определения“, се посочва следното:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

[…]

[…]“.

7

Член 9 от Директива 2006/123, озаглавен „Разрешителни режими“, гласи:

„1.   Държавите членки не поставят достъпа до или упражняването на дейност по предоставяне на услуги в зависимост от разрешителен режим, освен ако не са изпълнени следните условия:

[…]

3.   Настоящият раздел не се прилага за онези аспекти на разрешителните режими, които се регулират пряко или косвено от други инструменти на Общността“.

8

Член 10 от тази директива, озаглавен „Условия за предоставяне на разрешение“, предвижда в параграфи 1 и 2:

„1.   Разрешителните режими се основават на критерии, които изключват възможността компетентните власти да упражняват своите правомощия за оценка по произволен начин.

2.   Критериите, посочени в параграф 1[,] са:

9

Членове 11—13 от посочената директива се отнасят съответно за времетраене на разрешението, избора между няколко кандидати и процедурата по издаване на разрешения.

10

С член 163 от Директива 2013/36/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно достъпа до осъществяването на дейност от кредитните институции и относно пруденциалния надзор върху кредитните институции, за изменение на Директива 2002/87/ЕО и за отмяна на Директиви 2006/48/ЕО и 2006/49/ЕО (ОВ L 176, 2013 г., стр. 338) се отменя Директива 2006/48. От посочения член 163, разглеждан във връзка с приложение II към Директива 2013/36, следва, че позоваванията на приложение I към Директива 2006/48 се считат за позовавания на приложение I към Директива 2013/36. Последното приложение I е озаглавено „Списък на дейностите, подлежащи на взаимно признаване“ и в точка 3 от него се посочва „[ф]инансов[ият] лизинг“.

11

Член 1 от Регламент № 575/2013 е свързан с единните правила относно общите пруденциални изисквания, които всички институции, подлежащи на надзор съгласно Директива 2013/36, трябва да спазват.

12

На термина „финансова институция“ по смисъла на посочения регламент е дадено определение в член 4, параграф 1, точка 26 от него.

13

Съгласно член 15, параграф 1 от Zakon o Hrvatskoj agenciji za nadzor financijskih usluga (Закон за Хърватската агенция за надзор на финансовите услуги) (Narodne novine, № 140/05, 154/11 и 12/12) Агенцията има право да приема разпоредби за изпълнение, а именно разпоредби, засягащи по-специално финансовите услуги. Съгласно член 15, параграф 2 Агенцията има право да осъществява надзор върху дейностите на подлежащите на надзор субекти по член 15, параграф 1 и да налага мерки за отстраняване на установените нарушения и нередности.

14

Съгласно член 2, параграф 4 от Zakon o leasingu (Закон за лизинга) (Narodne novine, № 141/13) „лизингово дружество“ на държава членка означава установено в държава членка юридическо лице, на което в съответствие със законодателството на тази държава членка е разрешено да извършва лизингови дейности.

15

В член 3, параграф 1 от този закон „лизинговото дружество“ се определя като установено в Хърватия търговско дружество, което е вписано в търговския регистър въз основа на разрешение за извършване на лизингови дейности, издадено от Агенцията при предвидените в същия закон условия.

16

В член 4, параграф 1 от същия закон се предвижда, че лизинговата сделка е правна сделка, при която лизингодателят купува вещта, която е обектът на лизинга, като съответно чрез покупката придобива от доставчика на вещта правото на собственост върху нея, и разрешава на лизингополучателя да я използва за определено време, а последният се задължава да заплаща парична сума за това.

17

В член 5, параграф 1 от Закона за лизинга се предвижда, че в зависимост от съдържанието и характеристиките на лизинговата сделка може да става въпрос за „финансов лизинг (financijski leasing)“ или „оперативен лизинг (operativni leasing)“.

18

„Финансовият лизинг“ е определен в член 5, параграф 2 от Закона за лизинга като правна сделка, при която лизингополучателят плаща на лизингодателя през периода на ползване на обекта на лизинга сума, отчитаща общата стойност на този обект, понася разходите за неговата амортизация и чрез опция за закупуване може да придобие правото на собственост върху него на определена цена, която в момента на упражняване на тази опция е по-малка от действителната цена на обекта на лизинга в същия момент, като рисковете и ползите, свързани със собствеността върху обекта на лизинга, в по-голямата си част се прехвърлят на лизингополучателя.

19

В член 5, параграф 3 от Закона за лизинга се предвижда, че сделката по „оперативен лизинг“ е правна сделка, при която лизингополучателят плаща на лизингодателя през периода на ползване на обекта на лизинга определена сума, която не трябва да отчита общата стойност на обекта на лизинга, лизингодателят понася разходите за амортизацията му, а лизингополучателят не разполага с уговорена опция за закупуване, като рисковете и ползите, свързани със собствеността върху обекта на лизинга, в по-голямата си част продължават да се носят от лизингодателя, тоест те не се прехвърлят на лизингополучателя.

20

В член 6, параграф 1 от Закона за лизинга се предвижда, че лизинговите дейности могат да се извършват чрез лизингово дружество по член 3 от закона, лизингово дружество от държава членка по член 46 от този закон и клон на лизингово дружество от трета страна по член 48 от същия закон.

21

Autotechnica е дружество, което е регистрирано в Хърватия за извършване на дейности по „отдаване на лизинг на моторни превозни средства“, „отдаване на леки автомобили или камиони под наем (със или без шофьор) и на лизинг“ и „отдаване под наем и на лизинг на велосипеди, скутери и подобни превозни средства“. То е дъщерно дружество на дружество майка, установено в друга държава — членка на Европейския съюз, и предоставящо в тази държава членка услуги от същия вид.

22

При проверка на Autotechnica Агенцията установява, че това дружество е сключило три договора за отдаване под дългосрочен наем на общо четири превозни средства, а след това по изрично искане на клиентите си е купило тези превозни средства от доставчик, ставайки техен собственик, и ги е предоставило на клиентите, за да ги ползват.

23

Въз основа на тези данни Агенцията счита, че Autotechnica е извършвало лизингова дейност по смисъла на Закона за лизинга без валидно разрешение. Поради това с решение от 14 февруари 2019 г. тя забранява на Autotechnica да извършва такава дейност.

24

Autotechnica подава жалба до Upravni sud u Zagrebu (Административен съд Загреб, Хърватия) за отмяна на това решение. Според Autotechnica е извършено нарушение на правата, които то черпи от правото на Съюза, като твърди, че Република Хърватия не може да приравнява оперативния лизинг на финансова услуга, поради което предоставянето на такива услуги не следва да подлежи на надзор от страна на Агенцията.

25

Запитващата юрисдикция посочва, че в текста на хърватски език на приложение I към Директива 2013/36 се посочва единствено „financijski lizing (финансов лизинг)“ и то не обхваща „operativni lizing (оперативен лизинг)“, за който по аргумент за противното трябвало да се прилагат разпоредбите от Директива 2006/123. От съображение 33 и член 2 от тази директива било видно, че тя обхваща широк спектър услуги, включително отдаването под наем на автомобили, което можело да се счита за услуга по оперативен лизинг.

26

Запитващата юрисдикция добавя, че разглежданата в главното производство хърватска правна уредба може да попречи или да възпре Autotechnica и лицата, които са установени в други държави членки и желаят да се установят в Хърватия, да извършват търговска дейност по отдаване под наем или по оперативен лизинг, поради което тази правна уредба може да се окаже в противоречие с изискванията, произтичащи от член 49 ДФЕС.

27

При това положение Upravni sud u Zagrebu (Административен съд Загреб) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

28

В своите становища Агенцията и хърватското правителство изразяват съмнения в допустимостта на преюдициалното запитване, тъй като според тях всички елементи по делото в главното производство са свързани само с една държава членка, а именно Република Хърватия.

29

На първо място, що се отнася до член 49 ДФЕС, от практиката на Съда следва, че свободата на установяване, затвърдена в този член, съгласно член 54 ДФЕС включва за дружествата, учредени в съответствие със законодателството на държава членка и имащи седалище според устройствения акт, централна администрация или основно място на стопанска дейност в рамките на Съюза, правото да извършват дейността си в други държави членки, по-специално чрез дъщерно дружество (вж. в този смисъл решение от 20 януари 2021 г., Lexel, C‑484/19, EU:C:2021:34, т. 33 и цитираната съдебна практика).

30

В разглеждания случай впрочем е безспорно, че Autotechnica е дъщерно дружество на дружество, учредено в различна от Република Хърватия държава членка. Поради това не може да се твърди нито че всички елементи от спора в главното производство са свързани само с една държава членка, нито че вторият и третият въпрос, доколкото се отнасят до член 49 ДФЕС, са хипотетични. Поради това преюдициалното запитване е допустимо, що се отнася до член 49 ДФЕС.

31

На второ място, преюдициалното запитване не може да се обяви за недопустимо и доколкото се отнася до Директива 2006/123. Всъщност при всички положения членове 9—13 от тази директива, посочени във втория и третия преюдициален въпрос, се прилагат и за положение, всички елементи от което са свързани само с една държава членка (вж. в този смисъл решение от 4 юли 2019 г., Kirschstein, C‑393/17, EU:C:2019:563, т. 24 и цитираната съдебна практика).

32

На трето място, трябва да се припомни, че за да може Съдът да даде полезно за националния съд тълкуване на правото на Съюза, съгласно член 94, буква в) от Процедурния правилник на Съда в преюдициалното запитване трябва да са изложени причините, поради които запитващата юрисдикция има въпроси относно тълкуването или валидността на някои разпоредби на правото на Съюза, и установената от нея връзка между тези разпоредби и националното законодателство, приложимо по спора в главното производство (решение от 26 януари 2023 г., Министерство на вътрешните работи (Регистрация на биометрични и генетични данни от полицията), C‑205/21, EU:C:2023:49, т. 55 и цитираната съдебна практика).

33

В разглеждания случай запитващата юрисдикция обаче не е изпълнила това задължение, що се отнася до тълкуването на член 4, параграф 1, точка 26 от Регламент № 575/2013, посочен във втората част от първия въпрос. Запитващата юрисдикция всъщност изобщо не обяснява каква връзка прави между тази разпоредба и националното законодателство, приложимо по спора в главното производство.

34

В това отношение трябва да се припомни, че на понятието „финансова институция“ е дадено определение в член 4, параграф 1, точка 26 от Регламент № 575/2013 за целите на прилагането на същия регламент, с който, както се посочва в член 1 от него, се установяват единни правила относно общите пруденциални изисквания, които всички институции, подлежащи на надзор съгласно Директива 2013/36, трябва да спазват. От акта за отправяне на преюдициално запитване обаче не следва, че делото в главното производство засяга спазването на такива изисквания.

35

Следователно втората част от първия въпрос е недопустима.

36

Тъй като в текста на първата част от първия въпрос се посочват „услугите по оперативен лизинг и/или услугите по отдаване под дългосрочен наем на автомобили“, в самото начало трябва да се отбележи, както следва от акта за отправяне на преюдициално запитване, че в националното право се прави разграничение между оперативен лизинг и финансов лизинг. За разлика от последния, оперативният лизинг представлява специфична форма на отдаване под наем на автомобили, особеното при която е, че лизингодателят придобива отдавания под наем обект по искане на лизингополучателя и с цел да го отдава под наем на последния срещу заплащане на парични суми, които не отчитат общата стойност на обекта, тъй като разходът за амортизацията му не се поема от лизингополучателя, който не разполага и с опция за закупуване след изтичането на наемния период.

37

С първата част от първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 2, параграф 2, буква б) от Директива 2006/123 трябва да се тълкува в смисъл, че услугите, които се предоставят по договор за отдаване под дългосрочен наем на автомобили, придобити от наемодателя по искане на наемателя с цел да бъдат отдавани под наем на последния срещу заплащане на парични суми, представляват „финансови услуги“ по смисъла на тази разпоредба.

38

Съгласно член 2, параграф 2, буква б) от Директива 2006/123 последната не се прилага за финансовите услуги, като свързаните по-специално с кредитиране, включително за услугите, изброени в приложение I към Директива 2006/48.

39

Що се отнася до понятието „финансови услуги“, трябва да се отбележи, че определение не му е дадено нито в тази директива, нито, непряко, чрез препратка към националните правни уредби на държавите членки. Следователно това понятие трябва да се разглежда като самостоятелно понятие от правото на Съюза, което трябва да се тълкува еднакво на територията му, като се вземат предвид не само текстът на член 2, параграф 2, буква б) от Директива 2006/123, но и контекстът, в който се вписва тази разпоредба, и целите, преследвани от правната уредба, от която тя е част (вж. в този смисъл решение от 22 декември 2022 г., EUROAPTIEKA, C‑530/20, EU:C:2022:1014, т. 31 и цитираната съдебна практика).

40

Първо, тъй като сред изброените в посочената разпоредба примери се посочват услугите, свързани с кредитиране, трябва да се констатира, че Директива 2006/123 не съдържа определение на термина „кредитиране“. В обичайния правен език обаче с този термин се обозначава предоставянето на парична сума или пък на разсрочени плащания или улеснения за плащане от кредитора на кредитополучателя с цел финансиране или отложено плащане, поради което договорът за кредит трябва да се разглежда като договор, въз основа на който кредитор предоставя или обещава да предостави на потребител кредит под формата на разсрочено плащане, заем или друга подобна форма на улеснение за плащане (решение от днес, BMW и др., C‑38/21, C‑47/21 и C‑232/21, т. 144).

41

Следователно характерно при договора за финансова услуга, свързана с кредитиране, е вписването му в логика на финансиране или отложено плащане с помощта на средства или на разсрочени плащания или улеснения за плащане, предоставени за тази цел от търговеца на потребителя (решение от днес, BMW и др., C‑38/21, C‑47/21 и C‑232/21, т. 145).

42

За да се определи дали договор за отдаване под дългосрочен наем на автомобил е свързан с кредитиране и съответно се отнася за предоставянето на финансови услуги по смисъла на член 2, параграф 2, буква б) от Директива 2006/123, е необходимо придържане към главната му цел, за да се провери дали елементът, свързан с кредитирането, преобладава над елемента, свързан с отдаването под наем, или напротив (вж. по аналогия решение от днес, BMW и др., C‑38/21, C‑47/21 и C‑232/21, т. 147).

43

Ето защо като договор за финансова услуга не може да се квалифицира договор за отдаване под дългосрочен наем на превозно средство, по силата на който потребителят трябва да заплаща наем като насрещна престация за правото да ползва превозното средство, стига в него да не е предвидено задължение за закупуване на превозното средство в края на лизинговия период, потребителят да не поема пълното покриване на разходите, направени от доставчика на превозното средство за придобиването му, и да не понася рисковете, свързани с остатъчната стойност на превозното средство при изтичането на договора. Задължението потребителят да компенсира загубата на стойност от превозното средство, ако при връщането му се установи, че неговото състояние не съответства на възрастта му или че договореният максимален пробег е надхвърлен, също не позволява тези видове договори да се разграничат (вж. в този смисъл решение от днес, BMW и др., C‑38/21, C‑47/21 и C‑232/21, т. 148 и 149).

44

Второ, предвид трябва да се вземе и приложение I към Директива 2013/36, към което препраща член 2, параграф 2, буква б) от Директива 2006/123. В точка 3 от това приложение I сред финансовите услуги се посочва „[ф]инансов[ият] лизинг“.

45

В това отношение трябва да се констатира, че в Директива 2013/36 не се дава определение на понятието „финансов лизинг“, нито пък се прави препратка към правото на държавите членки, за да се определи смисълът или обхватът на това понятие. Поради това, в съответствие с цитираната съдебна практика в точка 39 от настоящото решение, това понятие трябва да се разглежда като самостоятелно понятие от правото на Съюза и да се тълкува еднакво на територията му. Следователно сам по себе си фактът, че договор за отдаване под дългосрочен наем на автомобил не попада в обхвата на понятието „финансов лизинг“ по смисъла на разглежданата в главното производство национална правна уредба, не изключва възможността този договор да се окаже договор за финансов лизинг по смисъла на точка 3 от приложение I към Директива 2013/36 и съответно да се отнася за предоставянето на финансови услуги по смисъла на член 2, параграф 2, буква б) от Директива 2006/123.

46

Поради това понятието „финансов лизинг“, съдържащо се в точка 3 от приложение I към Директива 2013/36, трябва да се тълкува при отчитане на смисъла на този термин в обичайния правен език, където понятието „договор за финансов лизинг“ обхваща договор, с който едната от страните предоставя кредит на другата страна, за да финансира ползването под наем на вещ, на която остава собственик и която другата страна може при изтичането на договора да върне или купи, с уточнението, че повечето от изгодите и рисковете, присъщи за законната собственост, се прехвърлят на тази друга страна за цялото времетраене на договора (решение от днес, BMW и др., C‑38/21, C‑47/21 и C‑232/21, т. 134 и цитираната съдебна практика).

47

Трето, що се отнася до контекста, в който се вписва член 2, параграф 2, буква б) от Директива 2006/123, трябва да се отбележи съображение 33 от тази директива, от което следва, че отдаването под наем на автомобили представлява услуга, попадаща в приложното поле на посочената директива, поради което не може да се квалифицира като „финансова услуга“ по смисъла на член 2, параграф 2, буква б) от същата директива.

48

Четвърто, що се отнася до целта, преследвана с изключването на финансовите услуги от приложното поле на Директива 2006/123 по силата на член 2, параграф 2, буква б) от нея, от съображение 18 от същата директива следва, че посоченото изключване се обосновава с факта, че за такива дейности има специална правна уредба на Съюза. Видно от Директива 2013/36 и Регламент № 575/2013, които са част от тази специална правна уредба, в последната се предвижда надзор върху предоставянето на финансови услуги от някои видове институции и се определят пруденциалните изисквания, на които тези институции трябва да отговарят.

49

В разглеждания случай от акта за отправяне на преюдициално запитване следва, че лизингът, оперативен или финансов, в националното право се разграничава от обикновения договор за отдаване под дългосрочен наем, поради факта че лизингодателят не е изначалният собственик на отдаваната под наем вещ, а я придобива по искане на лизингополучателя, именно за да му я отдаде под наем.

50

Действително, при сделка по финансов лизинг лизингодателят придобива собствеността върху вещ и след това я отдава под наем на лизингополучателя, а сумите, които се дължат по договора за финансов лизинг, служат за възстановяване на средствата, предоставени от лизингодателя.

51

Не може обаче да се презумира, че всеки договор за отдаване под дългосрочен наем на автомобил, който наемодателят придобива по искане на наемателя, за да му го отдаде под наем, непременно представлява договор за финансов лизинг с предмет предоставяне на „финансова услуга“ по смисъла на член 2, параграф 2, буква б) от Директива 2006/123. Всъщност придобиването на превозното средство от наемодателя по конкретното искане на неговия клиент само по себе си няма значение за това дали услугите, предоставени по този договор, отговарят на един или друг от релевантните критерии, изброени в точка 43 от настоящото решение, за да се квалифицират като „финансови услуги“.

52

Освен това, предвид съдържащите се в точка 43 от настоящото решение насоки, трябва да се подчертае, че липсата на опция за закупуване в договора за отдаване под дългосрочен наем на превозно средство сама по себе си не може да се счита за достатъчна, за да се приеме, че предоставените услуги по този договор не са от финансово естество.

53

Всъщност в зависимост от естеството на отдадената под наем вещ и от степента на обезценяването ѝ е възможно в края на дългосрочния наем вещта да е загубила почти цялата си стойност, поради което наемателят няма да има никакъв интерес да става неин собственик.

54

С оглед на всички гореизложени съображения на първата част от първия въпрос следва да се отговори, че член 2, параграф 2, буква б) от Директива 2006/123 трябва да се тълкува в смисъл, че услугите, които се предоставят по договор за отдаване под дългосрочен наем на автомобили, придобити от наемодателя по искане на наемателя с цел да бъдат отдавани под наем на последния срещу заплащане на парични суми, не са „финансови услуги“ по смисъла на тази разпоредба, освен ако:

55

От практиката на Съда следва, от една страна, че всяка национална мярка в област, която е предмет на пълна хармонизация на равнището на Съюза, трябва да бъде преценявана с оглед на разпоредбите на мярката за хармонизация, а не с оглед на разпоредбите на първичното право, и от друга страна, че с членове 9—13 от Директива 2006/123 се извършва изчерпателна хармонизация на попадащите в приложното ѝ поле услуги (решение от 14 юли 2016 г., Promoimpresa и др., C‑458/14 и C‑67/15, EU:C:2016:558, т. 59 и 61). При това положение и както генералният адвокат по същество посочва в точка 64 от своето заключение, вторият въпрос трябва да се разгледа с оглед на тази директива, без да е необходимо да позоваване на член 49 ДФЕС, свързан със свободата на установяване.

56

Поради това трябва да се приеме, че с втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 9, параграф 1 и член 10, параграфи 1 и 2 от Директива 2006/123 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат разпоредба от националното право, с която за предоставянето на услуги по отдаване под дългосрочен наем на автомобили се въвежда разрешителен режим по смисъла на член 4, точка 6 от тази директива, а националният орган, отговарящ за управлението на този режим, се оправомощава да налага изисквания и ограничения на предоставящите такива услуги предприятия.

57

В самото начало е важно да се уточни, както се потвърждава от формулировката на втория въпрос, че той се отнася за предоставяне на услуги по отдаване под дългосрочен наем на автомобили, а не за финансови услуги, предоставяни под прикритието на договор, който се отнася за такъв наем. Последните услуги са изключени от приложното поле на Директива 2006/123 по силата на член 2, параграф 2, буква б) от нея.

58

Трябва да се припомни, че съгласно член 9, параграф 1 от Директива 2006/123 държавите членки могат да поставят достъпа до дейност по предоставяне на услуги и нейното извършване в зависимост от разрешителен режим само ако този режим не е дискриминационен, ако е оправдан от наложителна причина, свързана с обществения интерес, и ако преследваната цел не може да бъде постигната с по-малко ограничителна мярка, по-специално защото извършването на последваща инспекция би се оказало закъсняло, за да бъде действително ефективно.

59

В разглеждания случай запитващата юрисдикция трябва да прецени дали посочените условия са изпълнени по отношение на разглеждания в главното производство разрешителен режим, доколкото той се отнася за предоставянето на услуги по отдаване под дългосрочен наем на превозни средства, които услуги не съставляват финансова услуга.

60

С цел да се упъти запитващата юрисдикция в нейната преценка трябва да се отбележи, първо, както генералният адвокат констатира в точка 55 от своето заключение, че преписката, с която Съдът разполага, не съдържа нищо, което да навежда на мисълта, че разглежданият в главното производство режим е дискриминационен спрямо Autotechnica. Запитващата юрисдикция обаче трябва при необходимост да извърши необходимите проверки.

61

Второ, в становищата си, представени на Съда, Агенцията и хърватското правителство твърдят, че целта, преследвана от разглеждания в главното производство разрешителен режим, е защита на потребителите. Както следва от член 4, точка 8 от Директива 2006/123, защитата на потребителите представлява наложителна причина, свързана с обществения интерес, позоваването на която е възможно, за да се обоснове разрешителен режим, в съответствие с член 9, параграф 1 от тази директива.

62

Не е видно обаче хърватското право да поставя в зависимост от разрешителен режим извършването на дейности, които са аналогични на отдаването под дългосрочен наем на автомобили, по-специално отдаването под краткосрочен наем на такива превозни средства. В това отношение трябва да се отбележи, че нито Агенцията, нито хърватското правителство излагат в становищата си доводи, които могат да обосноват това специално третиране само на услугите по отдаване под дългосрочен наем на автомобили.

63

Трябва освен това да се констатира, че разглежданият в главното производство разрешителен режим се управлява от Агенцията, която в съответствие с националното право е оправомощена да осъществява надзор върху финансовите дейности. Агенцията и хърватското правителство обаче не излагат в своите становища и доводи, които могат да обосноват управлението на разрешителен режим, обхващащ предоставянето на нефинансови услуги, от такъв национален орган.

64

Ето защо запитващата юрисдикция трябва да провери, предвид обстоятелството, че разглежданият в главното производство разрешителен режим обхваща само услугите по отдаване под дългосрочен наем на автомобили, а не други аналогични услуги, и обстоятелството, че този режим се управлява от националния орган, отговарящ за надзора върху финансовите услуги, дали въпросният режим може да се счете за обоснован с преследването на целта за защита на потребителите.

65

Трето, ако се допусне, че това е така, ще трябва да се провери още дали, както се изисква в член 9, параграф 1, буква в) във връзка със съображение 54 от Директива 2006/123, целта за защита на потребителите не може да бъде постигната в разглеждания случай с по-малко ограничителна мярка, като например редовни периодични проверки на предприятията, предоставящи услуги по отдаване под дългосрочен наем на автомобили.

66

Четвърто, ако се окаже, че разглежданият в главното производство разрешителен режим отговаря на условията, предвидени в член 9, параграф 1 от Директива 2006/123, запитващата юрисдикция ще трябва да провери още дали, както се изисква в член 10, параграфи 1 и 2 от същата директива, този режим се основава на критерии, с които се регулира упражняването на правомощието за оценка на органа, компетентен за управлението на режима, в разглеждания случай Агенцията, и които са ясни и недвусмислени, прозрачни и достъпни, предварително оповестени, обективни, недискриминационни, оправдани от наложителна причина, свързана с обществения интерес, като например изтъкнатата от Агенцията и хърватското правителство защита на потребителите, и пропорционални спрямо тази цел.

67

С оглед на всички гореизложени съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 9, параграф 1 и член 10, параграфи 1 и 2 от Директива 2006/123 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба на държава членка, с която, от една страна, се въвежда разрешителен режим по смисъла на член 4, точка 6 от тази директива за предоставянето на услуги по отдаване под дългосрочен наем на автомобили в рамките на договор, който не се отнася за предоставянето на финансови услуги по смисъла на член 2, параграф 2, буква б) от посочената директива, и от друга страна, националният орган, отговарящ за управлението на този режим, се оправомощава да налага изисквания и ограничения на предоставящите такива услуги предприятия, освен ако посоченият режим отговаря на изискванията, предвидени в член 9, параграф 1 и член 10, параграфи 1 и 2 от същата директива.

68

Предвид посоченото в точка 55 от настоящото решение и дадения отговор на втория въпрос, на третия въпрос, който се отнася до трансгранично положение в обхвата на член 49 ДФЕС, не следва да се отговаря.

69

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (пети състав) реши: