Дело C‑178/22

Неизвестни извършители

(Преюдициално запитване,
отправено от Tribunale di Bolzano/Landesgericht Bozen)

Решение на Съда (голям състав) от 30 април 2024 година

„Преюдициално запитване — Обработка на лични данни в сектора на електронните комуникации — Конфиденциалност на комуникациите — Доставчици на електронни съобщителни услуги — Директива 2002/58/ЕО — Член 15, параграф 1 — Членове 7, 8, 11 и член 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз — Достъп до тези данни, поискан от компетентен национален орган за целите на наказателно преследване на квалифицирани кражби — Определение на понятието „тежко престъпление“, чието преследване може да обоснове тежка намеса в основните права — Компетентност на държавите членки — Принцип на пропорционалност — Обхват на предварителния съдебен контрол върху исканията за достъп до запазените данни от доставчиците на електронни съобщителни услуги“

Сближаване на законодателствата — Сектор на далекосъобщенията — Обработка на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации — Директива 2002/58 — Възможност за държавите членки да ограничават обхвата на някои права и задължения — Национална правна уредба, която с цел борба с тежката престъпност предоставя на националните органи право на достъп до данните за трафика и за местонахождението — Достъп до тези данни за целите на наказателно преследване на квалифицирани кражби — Наличие на тежка намеса в основните права на зачитане на личния живот и на защита на личните данни — Критерии за преценка — Продължителност на достъпа до данните — Искане за достъп до данни на лица, които са потребители на електронни съобщителни услуги, без да са абонати на тези услуги — Ирелевантност

(членове 7 и 8 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 2, буква а), член 5, параграф 1 и член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 на Европейския парламент и на Съвета, изменена с Директива 2009/136)

(вж. т. 36 и 39—41)
Сближаване на законодателствата — Сектор на далекосъобщенията — Обработка на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации — Директива 2002/58 — Възможност за държавите членки да ограничават обхвата на някои права и задължения — Национална правна уредба, която с цел борба с тежката престъпност предоставя на националните органи право на достъп до данните за трафика и за местонахождението — Достъп до тези данни за целите на наказателно преследване на квалифицирани кражби — Понятие за тежко престъпление — Компетентност на държавите членки за определяне на това понятие — Граници — Спазване на принципа на пропорционалност — Проверка в хода на предварителния контрол, извършван от съд или независима административна структура — Обхват на този контрол

(членове 7, 8, 11 и 52, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 15, параграф 1 от Директива 2002/58 на Европейския парламент и на Съвета, изменена с Директива 2009/136)

(вж. т. 44—51, 54—63 и диспозитива)

Резюме

Сезиран с преюдициално запитване от Giudice delle indagini preliminari presso il Tribunale di Bolzano (съдия-следовател към Първоинстанционен съд Болцано, Италия), Съдът в голям състав определя понятието „тежко престъпление“ за целите на прилагането на член 15, параграф 1 от Директивата за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации ( 1 ). Освен това Съдът се произнася и по обхвата на предварителния контрол от националния съд върху исканията за достъп до съхраняваните от доставчиците на електронни съобщителни услуги данни.

Procura della Repubblica presso il Tribunale di Bolzano (Прокуратура към Първоинстанционен съд Болцано, Италия) образува две наказателни производства срещу неизвестни извършители за две квалифицирани кражби на мобилни телефони. С цел откриване на извършителите на кражбите прокуратурата иска от запитващата юрисдикция разрешение на основание на разпоредба от националното право ( 2 ) да получи от телефонните оператори разпечатки на откраднатите телефони.

Тъй като не е сигурна дали тази национална разпоредба, която за предоставяне на телефонни разпечатки на публичните органи изисква за престъплението да е предвидено наказание лишаване от свобода от не по-малко от три години, е съвместима с Директивата за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации, разглеждана в светлината на Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), запитващата юрисдикция се обръща към Съда с искане да тълкува тази директива.

Съображения на Съда

На първо място, що се отнася до естеството на намесата в основните права на зачитане на личния живот и на защита на личните данни ( 3 ), причинена от достъпа до телефонни разпечатки, Съдът счита, че тази намеса може да се квалифицира като тежка и следователно такъв достъп може да се предостави само в контекста на борбата с тежката престъпност. Съдът отбелязва, че за да се прецени дали е налице тежка намеса в споменатите основни права, обстоятелството, че данните, до които е поискан достъп, не са на собствениците на откраднатите мобилни телефони, а на използвалите ги след извършването на предполагаемите кражби лица, е без значение. Всъщност, видно от Директивата за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации ( 4 ), задължението за гарантиране на конфиденциалността на електронните съобщения и на свързания трафик на данни през публични комуникационни мрежи и публично достъпни електронни комуникационни услуги, както и конфиденциалността на свързаните данни за трафика, се отнася по принцип за осъществените от потребителите на тази мрежа съобщения. Тази директива определя понятието „потребител“ като всяко физическо лице, използващо публично достъпни електронни комуникационни услуги за частни или бизнес цели, без да е необходимо да се е абонирало за тази услуга.

На второ място, що се отнася до определението на понятието „тежко престъпление“, Съдът припомня, че приемането на актове в областта на наказателното материално и процесуално право е от компетентността на държавите членки дотолкова, доколкото Съюзът не е приел такива актове. Държавите членки трябва обаче да упражняват тази си компетентност при спазване на правото на Съюза.

В това отношение следва да се отбележи, че правната уредба относно престъпленията, смекчаващите и отегчаващите обстоятелства и наказанията отразява различаващите се не само между отделните държави членки, но и във времето особености на обществените отношения и правните традиции. Тези особености и традиции са от значение при определяне на това кои престъпления следва да се считат за тежки.

Ето защо, като се имат предвид разпределението на областите на компетентност между Съюза и държавите членки и значителните различия, които съществуват между правните системи на държавите членки в областта на наказателното право, държавите членки сами определят значението на понятието „тежки престъпления“.

Съдът подчертава обаче, че определението на понятието „тежки престъпления“ трябва да отговаря на изискванията на Директивата за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации ( 5 ), разглеждана във връзка с Хартата ( 6 ). От това следва, че държава членка не би следвало да изопачава понятието „тежко престъпление“, а оттам и понятието „тежка престъпност“, включвайки в него престъпления, които с оглед на преобладаващите в нея обществени отношения очевидно не са тежки. Именно за да се провери дали не е налице такова изопачаване, е от съществено значение в случаите, когато крие риск от тежка намеса в основните права на съответното лице, достъпът на компетентните национални органи до съхраняваните данни да подлежи на предварителен контрол от юрисдикция или независима административна структура.

На трето и последно място, за да прецени дали предвиденото в националната разпоредба определение на понятието „тежки престъпления“ не е твърде широко, Съдът посочва, първо, че определение, съгласно което „тежки престъпления“, за чието преследване може да се предостави достъп, са тези, за които максималното наказание лишаване от свобода е най-малко равно на определен от закона срок, се основава на обективен критерий.

Второ, Съдът подчертава, че предвиденото в националното право определение на понятието „тежки престъпления“ не би трябвало да бъде все пак толкова широко, че достъпът до тези данни да стане по-скоро правило, отколкото изключение. В този смисъл посоченото понятие не би могло да обхваща по-голямата част от престъпленията, какъвто би бил случаят, ако прагът бъде определен прекалено ниско. С оглед на това праг, определен въз основа на максимално наказание лишаване от свобода от три години, не изглежда прекалено нисък.

Имайки предвид това, Съдът не изключва възможността, ако определението за „тежки престъпления“ е установено не с оглед на минимално, а на максимално приложимо наказание, достъп до данни, представляващ тежка намеса в основни права, да се иска за целите на наказателно преследване на престъпления, които в действителност не спадат към тежката престъпност.

При все това обаче определянето на праг, над който максимално приложимото наказание лишаване от свобода обосновава квалифицирането на дадено престъпление като тежко, не противоречи непременно на принципа на пропорционалност.

От една страна, това явно се отнася и до разглежданата национална разпоредба, тъй като тя, изглежда, обхваща по-специално и случаи, в които достъпът не се отнася до данни, въз основа на които биха могли да се направят точни изводи за личния живот на съответните лица, и следователно не може да се квалифицира като тежка намеса в основните права.

От друга страна, юрисдикцията или независимата административна структура, извършваща предварителен контрол на мотивирано искане за достъп, трябва да има право да откаже или да ограничи този достъп, ако установи, че той би могъл да доведе до тежка намеса в основните права, макар и конкретното разглеждано престъпление очевидно да не спада към тежката престъпност.

Всъщност извършващата контрола юрисдикция или структура трябва да може да осигури справедлив баланс между, от една страна, законните интереси, свързани с нуждите на разследването в рамките на борбата с престъпността, и от друга страна, основните права на зачитане на личния живот и на защита на личните данни.

В частност тази юрисдикция или структура трябва да може да изключи такъв достъп, ако е поискан в хода на наказателно производство за престъпление, което явно не е тежко.

С оглед на това Съдът стига до извода, че Директивата за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации, разглеждана във връзка с Хартата, допуска национална разпоредба, съгласно която националният съд е длъжен да разреши достъп до всички данни за трафика или за местонахождението в случаите, когато този достъп е поискан с цел разкриване на престъпления, за които се предвижда наказание лишаване от свобода с максимален срок, не по-малък от три години, при условие обаче, че този съд има правото да откаже достъпа, ако е поискан в хода на разследване на престъпление, което с оглед на обществените отношения в съответната държава членка очевидно не е тежко.

( 1 ) Директива 2002/58/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 юли 2002 година относно обработката на лични данни и защита на правото на неприкосновеност на личния живот в сектора на електронните комуникации (Директива за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации) (ОВ L 201, 2002 г., стр. 37; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 36, стр. 63), изменена с Директива 2009/136/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 г. (ОВ L 337, 2009 г., стр. 11) (наричана по-нататък „Директивата за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации“).

( 2 ) А именно член 132, параграф 3 от Decreto legislativo n. 196 — Codice in materia di protezione dei dati personali, recante disposizioni per l’adeguamento dell’ordinamento nazionale al regolamento (UE) n. 2016/679 del Parlamento europeo e del Consiglio, del 27 aprile 2016, relativo alla protezione delle persone fisiche con riguardo al trattamento dei dati personali, nonché alla libera circolazione di tali dati e che abroga la direttiva 95/46/CE (Законодателен декрет № 196 относно Кодекса за защита на личните данни, с който се въвеждат разпоредби за привеждане на националното право в съответствие с Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент и на Съвета от 27 април 2016 година относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни и относно свободното движение на такива данни и за отмяна на Директива 95/46/EО) от 30 юни 2003 г. (редовна притурка към GURI, бр. 174 от 29 юли 2003 г.), в редакцията му, приложима към спора в главното производство.

( 3 ) Закрепени в членове 7 и 8 от Хартата.

( 4 ) Член 5, параграф 1 от Директивата за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации.

( 5 ) Член 15, параграф 1 от Директивата за правото на неприкосновеност на личния живот и електронни комуникации.

( 6 ) Членове 7, 8, 11 и член 52, параграф 1 от Хартата.