–

за XXX, от J. Hardy, адвокат,

–

за белгийското правителство, от M. Jacobs, C. Pochet, A. Van Baelen и M. Van Regemorter, в качеството на представители,

–

за нидерландското правителство, от M. K. Bulterman и C. S. Schillemans, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от A. Azema и L. Grønfeldt, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (ОВ L 337, 2011 г., стр. 9).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между ХХХ, гражданин на трета държава, и Commissaire général aux réfugiés et aux apatrides (Главен комисар за бежанците и апатридите, Белгия, наричан по-нататък „главният комисар“) относно приетото от последния решение да отнеме на XXX статута му на бежанец.

3

Конвенцията за статута на бежанците, подписана в Женева на 28 юли 1951 г. (Recueil des traités des Nations unies, том 189, стр. 150, № 2545 (1954), влиза в сила на 22 април 1954 г. Тя е допълнена и изменена с Протокола за статута на бежанците, подписан в Ню Йорк на 31 януари 1967 г. (наричана по-нататък „Женевската конвенция“).

4

Член 1, раздел F от тази конвенция има следния текст:

„Тази конвенция не се прилага по отношение на лицата, за които има сериозни основания да се предполага, че:

[…]

[…]“.

5

Член 33, точка 2 от посочената конвенция предвижда:

„От облагите от тази разпоредба обаче не може да се възползва бежанец, за ко[го]то има основания да се смята, че представлява опасност за сигурността на страната, в която се намира, или който, веднъж осъждан с окончателна присъда за особено тежко престъпление, представлява опасност за обществото на тази страна“.

6

Член 27, параграф 2 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (ОВ L 158, 2004 г., стр. 77; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 56) гласи:

„Мерките, предприети от съображения, свързани с обществения ред или обществената сигурност, трябва да са в съответствие с принципа на пропорционалността и да се основават изключително на личното поведение на въпросното лице. Наличието на предишни [осъждания] не представлява само по себе си основание за предприемането на такива мерки.

Личното поведение на въпросното лице трябва да представлява […] реална[, настояща] и достатъчно сериозна заплаха, която засяга някой от основните интереси на обществото. Не се приемат мотиви, които са изолирани от конкретния случай и които се опират на съображения за обща превенция“.

7

Съображение 12 от Директива 2011/95 има следния текст:

„Основната цел на настоящата директива е, от една страна, да гарантира прилагането от държавите членки на общи критерии за определяне на лицата, които реално се нуждаят от международна закрила, и от друга страна, да гарантира минимално равнище на обезщетения за тези лица във всички държави членки“.

8

Член 1 от тази директива гласи:

„Целта на настоящата директива е установяването на стандарти за определянето на граждани на трети държави или на лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила[,] и за съдържанието на предоставената закрила“.

9

В член 2, буква г) от посочената директива се уточнява следното:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

10

Член 12, параграф 2, буква б) от същата директива гласи:

„Гражданин на трета държава или лице без гражданство се изключва от кръга на бежанците, когато има сериозни основания да се счита, че съответното лице:

[…]

11

Член 13 от Директива 2011/95 предвижда:

„Държавите членки предоставят статут на бежанец на всеки гражданин на трета държава или на лице без гражданство, които отговарят на условията за определяне като бежанци съгласно разпоредбите на глави II и III“.

12

Член 14, параграфи 4 и 6 от тази директива гласи:

„4.   Държавите членки могат да отнемат статут на бежанец, предоставен от правителствен, административен, съдебен или квазисъдебен орган, да го прекратят или да откажат да го подновят, когато:

[…]

6.   Лицата, по отношение на които се прилага параграф 4 или 5, имат правото да упражняват правата, предвидени в членове 3, 4, 16, 22, 31, 32 и 33 от Женевската конвенция или сходни на тях права, докато се намират в държавата членка“.

13

В член 17, параграф 1, букви б) и г) от посочената директива се уточнява следното:

„Гражданин на трета държава или лице без гражданство се изключват от кръга на лицата, които отговарят на условията за субсидиарната закрила, ако съществуват сериозни основания да се счита, че съответното лице:

[…]

[…]

14

Член 21, параграф 2, буква б) от същата директива има следния текст:

„Когато това не им е забранено по силата на международните задължения, посочени в параграф 1, държавите членки могат да върнат бежанец, независимо от това дали той е признат официално за такъв, когато:

[…]

15

Член 23, параграф 4 от Директива 2011/95 има следния текст:

„Независимо от параграфи 1 и 2 държавите членки могат да откажат, да ограничат или да отнемат предимствата, посочени в тях, по причини, свързани с националната сигурност или обществения ред“.

16

Член 24 от тази директива предвижда:

„1.   „Във възможно най-кратък срок след предоставянето на международната закрила държавите членки издават на лицата, на които е предоставен статут на бежанец, разрешение за пребиваване, валидно за най-малко три години и подлежащо на подновяване, освен ако наложителни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред, изискват друго и без да се засяга член 21, параграф 3.

[…]

2.   Във възможно най-кратък срок след предоставянето на международна закрила държавите членки издават на лицата, на които е предоставен статут на субсидиарна закрила, и на членовете на техните семейства подлежащо на подновяване разрешение за пребиваване, валидно за най-малко една година и в случай на подновяване — за най-малко две години, освен ако наложителни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред, изискват друго“.

17

Член 25 от посочената директива гласи:

„1.   Държавите членки издават на лицата, на които е предоставен статут на бежанец, пътни документи, които са изготвени във формата, установена в приложението към Женевската конвенция, и са предназначени за пътуване извън [тяхната] територия, освен ако наложителни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред, изискват друго.

2.   Държавите членки издават на лицата, на които е предоставен статут на субсидиарна закрила, които не могат да получат национален паспорт, документи, които им дават възможност да пътуват извън тяхната територия, освен ако наложителни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред, изискват друго“.

18

Член 45, параграфи 1 и 3 от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила (ОВ L 180, 2013 г., стр. 60) гласи:

„1.   Държавите членки гарантират, че когато компетентният орган предвижда отнемането на международна закрила, предоставена на гражданин на трета страна или лице без гражданство […], лицето се ползва от следните гаранции:

[…]

[…]

3.   Държавите членки гарантират, че решението на компетентния орган за отнемане на международната закрила се оповестява писмено. В решението се посочват правните и фактическите мотиви, а информация за начините за обжалване на решението се съобщава писмено“.

19

С решение на главния комисар от 23 февруари 2007 г. ХХХ получава статут на бежанец.

20

С присъда от 20 декември 2010 г. ХХХ е осъден от Cour d’assises de Bruxelles (първоинстанционен съд за тежки престъпления Брюксел, Белгия) на лишаване от свобода за срок от 25 години. Съгласно данните, съдържащи се в становището на белгийското правителство, осъдителната присъда е за извършване, в съучастие, на грабеж на няколко движими вещи и на умишлено убийство с цел улесняване на грабежа и избягване на наказанието.

21

С решение от 4 май 2016 г. главният комисар отнема на ХХХ статута му на бежанец.

22

ХХХ подава срещу това решение жалба пред Conseil du contentieux des étrangers (Съвет по споровете във връзка с режима на чужденците, Белгия).

23

С решение от 26 август 2019 г. този съдебен орган отхвърля жалбата. Той преценява, че опасността, която XXX представлява за обществото, произтича от осъждането му за особено тежко престъпление. В този контекст главният комисар не бил длъжен да доказва, че XXX представлява действителна, настояща и достатъчно сериозна опасност за обществото. Напротив, последният трябвало да докаже, че въпреки осъждането му за особено тежко престъпление вече не представлява заплаха за обществото.

24

На 26 септември 2019 г. XXX подава срещу решението от 26 август 2019 г. касационна жалба пред Conseil d’État (Държавен съвет, Белгия), който е запитващата юрисдикция.

25

В подкрепа на касационната си жалба той изтъква по същество, че задача на главния комисар е да докаже наличието на действителна, настояща и достатъчно сериозна опасност за обществото и че е необходимо да се извърши проверка за пропорционалност, за да се определи дали опасността, която се твърди, че представлява, обосновава отнемането на статута му на бежанец.

26

При тези обстоятелства Conseil d’État (Държавен съвет) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

27

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че наличието на заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира съответният гражданин на трета държава, може да се счита за установено само поради осъждането на този гражданин с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление.

28

Член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 предвижда, че държавите членки могат да отнемат статут на бежанец, когато като осъдено с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление лицето представлява заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира.

29

Съгласно постоянната практика на Съда при тълкуването на разпоредба на правото на Съюза следва да се вземат предвид текстът ѝ, нейният контекст и целите на правната уредба, от която тя е част (решение от 20 октомври 2022 г., Centre public d’action sociale de Liège (Оттегляне или спиране на изпълнението на решение за връщане), C‑825/21, EU:C:2022:810, т. 41 и цитираната съдебна практика).

30

Що се отнася най-напред до текста на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95, следва да се отбележи, че тази разпоредба посочва два отделни признака, а именно, от една страна, наличие на осъждане с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, и от друга страна, наличие на заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира съответният гражданин на трета държава.

31

Макар конкретната връзка между тези два признака да не е изрично уточнена, те присъстват, както отбелязва генералният адвокат в точка 63 от заключението си, в текстовете на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 на всички езици, при все че законодателят на Европейския съюз е можел да упомене като единствено условие наличието на такова осъждане, ако е искал да предвиди, че то е достатъчно за приемането на посочената в тази разпоредба мярка.

32

По-нататък, що се отнася до контекста на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95, е важно, на първо място, да се подчертае, че тази разпоредба представлява изключение от прогласеното в член 13 от тази директива правило, че държавите членки предоставят статут на бежанец на всеки гражданин на трета държава, който отговаря на условията за определяне като бежанец. Поради това тази разпоредба трябва да се тълкува буквално (вж. по аналогия решение от 13 септември 2018 г., Ahmed, C‑369/17, EU:C:2018:713, т. 52).

33

На второ място, решението на законодателя на Съюза да спомене в член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 наличието както на осъдителна присъда, така и на заплаха за обществото, вместо да посочи само първото от тези условия, не може да се пренебрегне, при положение че в член 12, параграф 2, буква б) от тази директива той е избрал различна формулировка, предвиждайки изрично, че гражданите на трета държава се изключват от кръга на бежанците, когато, преди да бъдат приети като бежанци, са извършили тежко престъпление от неполитически характер извън територията на държавата на убежище, без изобщо да изисква тези граждани да представляват заплаха за обществото в държавата членка, в която се намират.

34

В това отношение разликата във формулировката на член 12, параграф 2, буква б) и член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 по същество отразява разликата между член 1, раздел F и член 33, точка 2 от Женевската конвенция, представляваща крайъгълният камък на международноправния режим за закрила на бежанците (вж. в този смисъл решение от 14 май 2019 г., M и др. (Отнемане на статута на бежанец), C‑391/16, C‑77/17 и C‑78/17, EU:C:2019:403, т. 81 и цитираната съдебна практика).

35

Впрочем Съдът вече е констатирал, че хипотезите по член 14, параграф 4 от тази директива, в които държавите членки могат да отнемат статута на бежанец или да откажат да предоставят такъв, по същество съответстват на хипотезите, при които последните могат да върнат бежанец на основание член 33, точка 2 от Женевската конвенция (вж. в този смисъл решение от 14 май 2019 г., M и др. (Отнемане на статута на бежанец), C‑391/16, C‑77/17 и C‑78/17, EU:C:2019:403, т. 93).

36

Както обаче отбелязва генералният адвокат в точка 73 от заключението си, член 33, точка 2 от Женевската конвенция по принцип се тълкува в смисъл, че изисква да са изпълнени две кумулативни условия, а именно наличие на осъждане с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление и наличие на заплаха за обществото в държавата, в която се намира съответното лице.

37

На трето място, важно е също да се подчертае, че що се отнася до предоставянето на субсидиарната закрила, която дава по-ограничена защита от статута на бежанец, в член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95 се посочва извършването на тежко престъпление, а в буква г) от същата разпоредба — наличието на заплаха за обществото, като тези признаци са изрично представени като алтернативни условия, всяко от които, поотделно, предполага изключване на субсидиарната закрила.

38

На четвърто място, след като законодателят на Съюза е решил да използва един и същ израз в член 14, параграф 4, буква б) и в член 21, параграф 2, буква б) от Директива 2011/95, тези две разпоредби трябва да се тълкуват съгласувано.

39

От практиката на Съда във връзка с член 21, параграф 2, буква б) от тази директива е видно, че прилагането на тази разпоредба е обусловено от изпълнението на две отделни условия (вж. в този смисъл решение от 24 юни 2015 г., T., C‑373/13, EU:C:2015:413, т. 72).

40

На пето място, противно на поддържаното от белгийското правителство, не може да се приеме, че ако член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 се тълкува в смисъл, че изисква да са изпълнени две отделни условия, това би го лишило от полезно действие, тъй като член 14, параграф 4, буква а) от тази директива вече позволявал бежанският статут на гражданин на трета държава, който представлява заплаха, да се отнема, дори когато той не е осъден с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление.

41

Всъщност от сравнението на тези две разпоредби е видно, че в член 14, параграф 4, буква а) от посочената директива се говори за заплаха за сигурността на държавата членка, в която се намира съответният гражданин на трета държава, докато в член 14, параграф 4, буква б) от нея — за заплаха за обществото в тази държава членка. Следователно тези две разпоредби се отнасят до два различни вида заплахи.

42

Накрая, важно е да се отбележи, че довод в полза на буквалното тълкуване на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 е и основната цел на тази директива, а именно, видно от член 1 и от съображение 12 от нея, да се гарантира прилагането от държавите членки на общи критерии за определяне на лицата, които реално се нуждаят от международна закрила, и да се осигури минимално равнище на придобивки за тези лица във всички държави членки.

43

От всички тези съображения следва, че за прилагането на последната разпоредба е необходимо изпълнението на две отделни условия, а именно, от една страна, съответният гражданин на трета държава да е осъден с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, и от друга страна, да е установено, че този гражданин на трета държава представлява заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира.

44

Ето защо няма как, тъй като би било в разрез с предвиденото от законодателя на Съюза, да се приеме, че когато едното от тези две условия е изпълнено, това е достатъчно, за да се установи, че и другото е изпълнено.

45

Поради това на първия въпрос следва да се отговори, че член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че наличието на заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира съответният гражданин на трета държава, не може да се счита за установено само поради осъждането на този гражданин с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление.

46

С втория и третия си въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че за прилагането му е необходимо компетентният орган да установи, че заплахата, която съответният гражданин на трета държава представлява за обществото в държавата членка, в която се намира, е действителна, настояща и сериозна и че отнемането на статута на бежанец е пропорционална на тази заплаха мярка.

47

Както бе констатирано в точка 43 от настоящото решение, статутът на бежанец може да бъде отнет по силата на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 само когато са изпълнени две условия, второто от които е да е установено, че съответният гражданин на трета държава представлява заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира.

48

За да се определи, на първо място, обхватът на понятието „заплаха за обществото“ по смисъла на тази разпоредба, следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда гражданин на Съюза, който е упражнил правото си на свободно движение, и някои от членовете на семейството му е възможно да бъдат счетени за заплаха за обществения ред само ако личното им поведение представлява действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен интерес на обществото в съответната държава членка (решение от 12 декември 2019 г., G.S. и V.G. (Заплаха за обществения ред), C‑381/18 и C‑382/18, EU:C:2019:1072, т. 53 и цитираната съдебна практика).

49

След като запитващата юрисдикция смята, че понятието „заплаха за обществото“ по смисъла на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 може да се дефинира въз основа на установения от тази съдебна практика стандарт, важно е да се подчертае, че не може общо да се приеме, че винаги когато се говори за заплаха за обществения ред или за обществото, се има предвид единствено лично поведение, представляващо действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен интерес на обществото в съответната държава членка (решение от 12 декември 2019 г., G.S. и V.G. (Заплаха за обществения ред), C‑381/18 и C‑382/18, EU:C:2019:1072, т. 54 и цитираната съдебна практика).

50

Ето защо, за да се уточни обхватът на понятието „заплаха за обществения ред“ по смисъла на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95, е необходимо да се вземат предвид съдържанието на тази разпоредба, нейният контекст и целите на правната уредба, от която тя е част (вж. в този смисъл решение от 12 декември 2019 г., G.S. и V.G. (Заплаха за обществения ред), C‑381/18 и C‑382/18, EU:C:2019:1072, т. 55 и цитираната съдебна практика).

51

Най-напред, що се отнася до текста на член 14, параграф 4 от Директива 2011/95, следва да се отбележи, че за разлика по-специално от член 27, параграф 2, втора алинея от Директива 2004/38, той не изисква изрично поведението на съответния гражданин на трета държава да представлява засягаща основен обществен интерес действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, за да може този гражданин на трета държава да се счита за заплаха за обществото.

52

При все това, от една страна, от самия текст на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 личи, че тази разпоредба се прилага само когато съответният гражданин на трета държава „представлява“ заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира, което показва, че тази заплаха трябва да е действителна и настояща.

53

От друга страна, както отбелязва генералният адвокат в точка 86 от заключението си, изричното изискване този гражданин на трета държава да „представлява“ такава заплаха, до голяма степен би се обезсмислило, ако потенциалната заплаха за обществото в тази държава членка се счита за достатъчна за целите на прилагането на въпросния член 14, параграф 4, буква б). Всъщност осъждането с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, каквото изискване също се съдържа в тази разпоредба, обикновено ще е достатъчно, за да се установи поне наличието на такава потенциална заплаха.

54

По-нататък, що се отнася до контекста на член 14, параграф 4 от Директива 2011/95, несъмнено следва да се отбележи, че в член 23, параграф 4, както и в членове 24 и 25 от тази директива — но не и в член 14, параграф 4, буква б) от нея — пряко се споменава понятието „обществен ред“, предмет на цитираната в точка 48 от настоящото решение съдебна практика.

55

От практиката на Съда е видно, че предвид тази формулировка член 24, параграф 1 от посочената директива допуска на гражданина на трета държава да не се издава разрешение за пребиваване поради императивни съображения, свързани с обществения ред, само когато той представлява действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен обществен интерес (вж. в този смисъл решение от 24 юни 2015 г., T., C‑373/13, EU:C:2015:413, т. 77—79).

56

Не може обаче да се приеме, че фактът на използване на израза „заплаха за обществото“ вместо на формулировка, включваща „обществения ред“, е белег за някакво решение да се установи стандарт, който съществено се различава от възприетия в цитираната в точка 48 от настоящото решение съдебна практика, тъй като термините, употребени както в член 14, параграф 4, така и в член 21, параграф 2 от Директива 2011/95, отразяват, както бе посочено в точка 34 от настоящото решение, използваните в член 33, точка 2 от Женевската конвенция.

57

Напротив, от практиката на Съда произтича, че прилагането на член 21, параграф 2 от тази директива — който, както следва от точка 38 от настоящото решение, трябва да се тълкува в съответствие с член 14, параграф 4 от нея — е обвързано с по-строги условия от тези за целите на прилагането на член 24, параграф 1 от посочената директива (вж. в този смисъл решение от 24 юни 2015 г., T., C‑373/13, EU:C:2015:413, т. 72, 74 и 75).

58

Освен това от практиката на Съда следва, че в системата на Директива 2011/95 тежките престъпления, извършени от гражданин на трета държава преди приемането му като бежанец, обосновават прилагането на изключващата клауза, предвидена в член 12, параграф 2, буква б) от тази директива, докато член 14, параграф 4 и член 21, параграф 2 от същата дават възможност да се вземе предвид настоящата опасност, която представлява даден гражданин на трета държава (вж. по аналогия решение от 9 ноември 2010 г., B и D, C‑57/09 и C‑101/09, EU:C:2010:661, т. 101).

59

Накрая, както следва от точка 42 от настоящото решение, основната цел на Директива 2011/95 предполага буквално тълкуване на член 14, параграф 4, буква б) от тази директива.

60

От всички тези съображения следва, че мярка по член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 може да бъде приета само когато съответният гражданин на трета държава представлява действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха за основен интерес на обществото в държавата членка, в която се намира.

61

Що се отнася, на второ място, до ролята, от една страна, на компетентния орган, и от друга страна, на съответния гражданин на трета държава при преценката налице ли е такава заплаха, от практиката на Съда следва, че задача на компетентния орган е при прилагането на тази разпоредба да извърши оценка на всички обстоятелства по конкретния случай (вж. в този смисъл решения от 13 септември 2018 г., Ahmed, C‑369/17, EU:C:2018:713, т. 48 и 50, и от 22 септември 2022 г., Országos Idegenrendészeti Főigazgatóság и др., C‑159/21, EU:C:2022:708, т. 72 и 92).

62

В този контекст и като се има предвид по-специално, че член 45, параграф 3 от Директива 2013/32 предвижда, че в решението на компетентния орган за отнемане на международната закрила се посочват фактическите и правните мотиви, на които се основава това решение, компетентният орган трябва да разполага с цялата релевантна информация и с оглед на тази информация самостоятелно да прецени всички обстоятелствата по съответния случай, за да определи съдържанието на решението си, както и да го мотивира в пълна степен (вж. в този смисъл решение от 22 септември 2022 г., Országos Idegenrendészeti Főigazgatóság и др., C‑159/21, EU:C:2022:708, т. 80).

63

Що се отнася до обстоятелствата, които трябва да се вземат предвид при преценката налице ли е заплаха за обществото, следва да се отбележи, че макар по принцип констатирането на действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха за основен интерес на обществото да предполага, че у съответното лице е налице склонност да продължи с поведението, което съставлява такава заплаха, също така е възможно миналото поведение само по себе си да отговаря на условията за подобна заплаха (вж. в този смисъл решениe от 2 май 2018 г., K. и H. F. (Право на пребиваване и твърдения за извършване на военни престъпления), C‑331/16 и C‑366/16, EU:C:2018:296, т. 56). Фактът, че съответният гражданин на трета държава е осъден с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, е от особено значение, тъй като законодателят на Съюза конкретно посочва наличието на такова осъждане и същото може, в зависимост от обстоятелствата около извършването на престъплението, да допринесе за констатирането на действителна и достатъчно сериозна заплаха за основен интерес на обществото в съответната държава членка.

64

Що се отнася обаче по-специално до условието заплахата да е настояща, както от отговора на първия въпрос, така и от практиката на Съда следва, че от предишните осъждания на съответния гражданин на трета държава не може автоматично да се прави извод, че спрямо него е приложима мярката по член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 (вж. в този смисъл решение от 13 септември 2016 г., CS, C‑304/14, EU:C:2016:674, т. 41). Ето защо, колкото по-дълго време след осъждането с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление се взема решението на основание на тази разпоредба, толкова по-важно е компетентният орган да отчете настъпилите след извършването на престъплението събития, когато преценява дали към момента, в който трябва да се произнесе по евентуалното отнемане на статута на бежанец, е налице действителна и достатъчно сериозна заплаха.

65

От тази гледна точка, след като член 45, параграф 1, буква б) от Директива 2013/32 предвижда единствено, че гражданинът на трета държава, на когото компетентният орган възнамерява да отнеме международната закрила, трябва да има „възможност“ да изложи причините, поради които няма основание да му се отнема тази закрила, не би могло да се приеме, че ако този гражданин на трета държава не предостави информация относно причините, поради които вече не представлява заплаха за обществото, компетентният орган може да презумира, че от наличието на осъждане с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление следва, че въпросният гражданин на трета държава представлява действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха за основен интерес на обществото в държавата членка, в която се намира.

66

На трето място, важно е да се отбележи, че когато установи, че двете условия по член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 са изпълнени, съответната държава членка разполага с възможността да приеме предвидената в тази разпоредба мярка, но не е длъжна да направи това (вж. по аналогия решения от 24 юни 2015 г., T., C‑373/13, EU:C:2015:413, т. 72, и от 22 септември 2022 г., Országos Idegenrendészeti Főigazgatóság и др., C‑159/21, EU:C:2022:708, т. 81).

67

Посочената възможност трябва да се упражнява при спазване в частност на принципа на пропорционалност, който изисква да се претеглят, от една страна, заплахата, която представлява съответният гражданин на трета държава за обществото в държавата членка, в която се намира, и от друга страна, правата, които в съответствие с тази директива трябва да се гарантират на лицата, отговарящи на материалноправните условия по член 2, буква г) от същата (вж. в този смисъл решения от 2 май 2018 г., K. и H. F. (Право на пребиваване и твърдения за извършване на военни престъпления), C‑331/16 и C‑366/16, EU:C:2018:296, т. 62, от 12 декември 2019 г., G.S. и V.G. (Заплаха за обществения ред), C‑381/18 и C‑382/18, EU:C:2019:1072, т. 64, и от 9 февруари 2023 г., Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid и др. (Отнемане на правото на пребиваване на турски работник), C‑402/21, EU:C:2023:77, т. 72).

68

В рамките на тази преценка компетентният орган трябва да държи сметка и за основните права, гарантирани с правото на Съюза, и по-специално да провери възможността да се приемат други мерки, които в по-малка степен засягат правата, гарантирани на бежанците, и основните права, но биха били също толкова ефикасни за осигуряване на защитата на обществото в държавата членка, в която се намира съответният гражданин на трета държава (вж. в този смисъл решение от 2 май 2018 г., K. и H. F. (Право на пребиваване и твърдения за извършване на военни престъпления), C‑331/16 и C‑366/16, EU:C:2018:296, т. 63 и 64).

69

За целите на тази преценка компетентният орган ще трябва да вземе предвид факта, че в случай на отнемане на статута на бежанец съответните граждани на трети държави се оказват лишени от този статут и поради това вече не разполагат с всички права и придобивки, предвидени в Директива 2011/95, но продължават да се ползват, в съответствие с член 14, параграф 6 от тази директива, от някои права, предвидени в Женевската конвенция (вж. в този смисъл решение от 14 май 2019 г., M и др. (Отнемане на статута на бежанец), C‑391/16, C‑77/17 и C‑78/17, EU:C:2019:403, т. 99).

70

Затова, в съответствие с член 78, параграф 1 ДФЕС и член 18 от Хартата на основните права на Европейския съюз, член 14, параграф 6 от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че държавата членка, която използва възможността, предвидена в член 14, параграф 4 от тази директива, трябва да предостави на бежанеца, който попада в някоя от посочените в последната разпоредба хипотези и се намира на територията на същата държава членка, най-малкото правата, залегнали в Женевската конвенция, към които изрично препраща въпросният член 14, параграф 6, както и правата, предвидени в тази конвенция, за които не е нужно законно пребиваване, като същевременно не се засяга действието на евентуалните резерви, изразени от тази държава членка (вж. в този смисъл решение от 14 май 2019 г., M и др. (Отнемане на статута на бежанец), C‑391/16, C‑77/17 и C‑78/17, EU:C:2019:403, т. 107).

71

Ето защо на втория и третия въпрос следва да се отговори, че член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че за прилагането му е необходимо компетентният орган да установи, че заплахата, която съответният гражданин на трета държава представлява за основен интерес на обществото в държавата членка, в която се намира, е действителна, настояща и достатъчно сериозна и че отнемането на статута на бежанец е пропорционална на тази заплаха мярка.

72

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши: