1.

Настоящото преюдициално запитване се отнася до тълкуването на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила ( 2 ).

2.

Преюдициалното запитване е отправено в рамките на спор между M.A., гражданин на трета държава, и Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Държавен секретар по въпросите на правосъдието и сигурността, Нидерландия, наричан по-нататък „държавният секретар“) във връзка с решението на последния да отхвърли молбата на M.A. за международна закрила.

3.

Член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 предвижда, че държавите членки могат да отнемат статут на бежанец, когато като осъдено с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление лицето представлява заплаха за обществото на държавата членка, в която се намира.

4.

Съгласно член 14, параграф 5 от тази директива в такъв случай държавите членки могат и да решат да не предоставят статут на бежанец, когато подобно решение все още не е било взето. Спорното в главното производство решение е прието именно въз основа на тази разпоредба.

5.

В заключението ми по дела AA (Бежанец, извършил тежко престъпление) и Commissaire général aux réfugiés et aux apatrides (Бежанец, извършил тежко престъпление) ( 3 ) отстоявах тълкуването, че член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 поставя две кумулативни условия за възможността държава членка да отнеме статута на бежанец. Във връзка с това обясних защо считам, че наличието на влязла в сила осъдителна присъда за особено тежко престъпление е необходимо, но не достатъчно условие, за да може дадена държава членка да отнеме този статут.

6.

В тези заключения изложих и съображенията, поради които считам, че заплахата, която осъденото лице представлява към момента на приемането на решение за отнемане на статута на бежанец, трябва да е действителна, настояща и достатъчно сериозна за обществото на съответната държава членка. Уточних също, че решението за отнемане на статута на бежанец според мен трябва да спазва принципа на пропорционалност и в по-широк смисъл — основните права на засегнатото лице, така както са гарантирани от Хартата на основните права на Европейския съюз.

7.

Доколкото обаче нито един от поставените от запитващите юрисдикции по дела C‑663/21 и C‑8/22 въпроси не се отнася пряко до значението на условието съответният гражданин на трета държава да е „осъден с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление“, не взех становище по този аспект.

8.

По настоящото дело в първия си преюдициален въпрос Raad van State (Държавен съвет, Нидерландия) иска от Съда изрично да се произнесе по посочения аспект във връзка с решение, с което се отхвърля молба за международна закрила.

9.

По искане на Съда настоящото заключение ще се съсредоточи върху този първи преюдициален въпрос, с който запитващата юрисдикция търси от Съда уточнения относно критериите, позволяващи да се определи понятието „особено тежко престъпление“ по смисъла на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95.

10.

В изложението по-долу ще посоча съображенията, поради които считам, че смисълът, в който би трябвало да се тълкува тази разпоредба е, че „особено тежко“ е престъпление, което се характеризира с изключителна тежест. Ще уточня метода и критериите, които според мен би трябвало да позволят на държавите членки да преценят дали е налице такова престъпление.

11.

Член 33 от Конвенцията за статута на бежанците ( 4 ), допълнена с Протокола за статута на бежанците ( 5 ) (наричана по-нататък „Женевската конвенция“), предвижда:

„1.   Никоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща (“refouler”) бежанец до границата на територията, където са били застрашени животът или свободата му по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи.

2.   От облагите от тази разпоредба обаче не може да се възползва бежанец, за който има [сериозни] основания да се смята, че представлява опасност за сигурността на страната, в която се намира, или който, веднъж осъждан с окончателна присъда за особено тежко престъпление, представлява опасност за обществото на тази страна“.

12.

Член 12, параграф 2 от Директива 2011/95 гласи:

„Гражданин на трета държава или лице без гражданство се изключва от кръга на бежанците, когато има сериозни основания да се счита, че съответното лице:

13.

Член 14, параграфи 4 и 5 от тази директива гласи:

„4.   Държавите членки могат да отнемат статут на бежанец, предоставен от правителствен, административен, съдебен или квазисъдебен орган, да го прекратят или да откажат да го подновят, когато:

5.   В случаите, описани в параграф 4, държавите членки могат да решат да не предоставят статут на бежанец, когато подобно решение все още не е било взето“.

14.

Член 17, параграф 1, буква б) от посочената директива има следния текст:

„Гражданин на трета държава или лице без гражданство се изключват от кръга на лицата, които отговарят на условията за субсидиарната закрила, ако съществуват сериозни основания да се счита, че съответното лице:

[…]

б) е извършило тежко престъпление“.

15.

Член 21, параграфи 1 и 2 от същата директива има следния текст:

„1.   Държавите членки спазват принципа за забрана на връщането в съответствие със своите международни задължения.

2.   Когато това не им е забранено по силата на международните задължения, посочени в параграф 1, държавите членки могат да върнат бежанец, независимо от това дали той е признат официално за такъв, когато:

16.

В параграф C2/7.10.1 от Vreemdelingencirculaire 2000 (Циркулярно писмо за чужденците от 2000 г.), озаглавен „Общественият ред като основание за отказ“, се уточнява:

„При разглеждането на молба за издаване на разрешение за временно пребиваване като бежанец Immigratie — en Naturalisatiedienst (Служба по имиграция и натурализация, Нидерландия, наричана по-нататък „IND“) проверява дали чужденецът представлява заплаха за обществения ред или за националната сигурност. Когато чужденецът е бежанец по смисъла на [Женевската] конвенция[…], IND преценява дали е налице особено тежко престъпление […]

IND преценява дали е налице (особено) тежко престъпление във всеки отделен случай, въз основа на всички относими данни от фактическа и правна страна. Във връзка с това тя във всички случаи взема предвид конкретните обстоятелства, на които се позовава чужденецът, отнасящи се до естеството и тежестта на престъплението, както и времето, изминало от извършването му.

[…]

IND преценява дали е налице (особено) тежко престъпление, като проверява дали в крайна сметка наложеното общо наказание е равно най-малко на референтната норма. Във връзка с това се отдава голямо значение на конкретните обстоятелства, по-специално на дела на престъпленията, които представляват заплаха за обществото. При всяко положение най-малко едно от наказанията трябва да е свързано с престъпление, представляващо такава заплаха.

За да установи дали сборът от наложените наказания достига референтната норма, IND при всяко положение взема предвид частта на наложените ефективни наказания.

При преценката тя взема предвид частта на наказанията, чието изпълнение е отложено, само ако и доколкото става въпрос (също) за:

За да прецени дали е налице заплаха за обществения ред или за националната сигурност, IND взема предвид и наложеното наказание безвъзмезден труд в полза на обществото. Тя изчислява референтната норма въз основа на следните критерии:

[…]

Общественият ред, когато чужденецът е бежанец по смисъла на [Женевската] конвенция

IND не издава разрешение за временно пребиваване като бежанец на чужденец, който едновременно:

Приема се, че е налице „особено тежко престъпление“, когато са изпълнени изброените по-долу условия:

При тази преценка IND взема предвид също и престъпленията, извършени в чужбина. Във връзка с това въз основа на информацията, представена от Openbaar Ministerie [Прокуратура, Нидерландия], IND преценява какви щяха да бъдат съгласно нидерландското право последиците от тези престъпления, ако те бяха извършени в Нидерландия и наказанието за тях беше наложено в тази държава.

IND преценява заплахата за обществото във всеки отделен случай и въз основа на всички относими данни от фактическа и правна страна.

При преценката на „заплахата за обществото“, която представлява чужденецът, IND при всяко положение взема предвид по-специално следните аспекти:

IND преценява заплахата, която чужденецът представлява за обществото, вземайки предвид положението към момента на разглеждането на молбата (преценка „ex nunc“).

При всяко положение IND може да приеме, че е налице заплаха за обществото в случай на:

[…]“.

17.

На 5 юли 2018 г. M.A. подава четвърта молба за международна закрила в Нидерландия.

18.

Държавният секретар отхвърля тази молба с решение от 12 юни 2020 г. В него той приема, че M.A. има основание да се опасява от преследване в държавата му на произход, но че поради осъждането му с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление представлява заплаха за обществото.

19.

В това отношение държавният секретар се основава на факта, че през 2018 г. M.A. е осъден с влязла в сила присъда на лишаване от свобода за 24 месеца ( 6 ) за това, че в една и съща вечер три пъти е извършил блудствени действия, както и опит за блудство и кражба на мобилен телефон.

20.

M.A. обжалва решението от 12 юни 2020 г.

21.

С решение от 13 юли 2020 г. Rechtbank Den Haag (първоинстанционен съд Хага, Нидерландия) отменя обжалваното решение, по съображение че държавният секретар не е мотивирал в достатъчна степен извода, че от една страна, извършените от M.A. деяния са толкова тежки, че са основание за отказа да бъде предоставен статут на бежанец, и от друга страна, че M.A. представлява действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха за основен интерес на обществото.

22.

Държавният секретар обжалва първоинстанционното решение пред Raad van State (Държавен съвет). В подкрепа на жалбата си той изтъква, първо, че деянията, в чието извършване е обвинен M.A., трябва да се считат за едно единно престъпление, което е особено тежко предвид естеството на тези деяния, безпокойството, което те създават в нидерландското общество, и наложеното наказание. Твърди, на второ място, че осъждането на M.A. за особено тежко престъпление поначало доказва, че същият представлява заплаха за обществото.

23.

M.A. изтъква, от своя страна, че държавният секретар неправилно е възприел размера на наложеното наказание за отправна точка при проверката и преценката дали престъплението е особено тежко. Всеки случай изисквал индивидуална преценка, което не било възможно при използвания от държавния секретар метод. M.A. подчертава също, че блудството е най-леката форма на полово престъпление. Освен това, що се отнася до условието наличие на заплаха за обществото, M.A. смята, че извършената от Rechtbank Den Haag (първоинстанционен съд, Хага) преценка e правилна.

24.

Запитващата юрисдикция счита, че за да се произнесе по посочената жалба, се нуждае от уточнения относно обстоятелствата, въз основа на които държавите членки трябва да определят дали гражданин на трета държава е осъден с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление. Тя иска по-специално да се установи доколко възприетото от Съда в решение от 13 септември 2018 г., Ahmed ( 7 ), във връзка с член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95, може да се приложи по отношение на член 14, параграф 4, буква б) от нея, при положение че в първата разпоредба се говори за „тежко престъпление“, а във втората — за „особено тежко престъпление“.

25.

От друга страна, с оглед на несъгласието между страните относно обхвата на понятието „заплаха за обществото“, запитващата юрисдикция възприема поставените от Conseil d’État (Държавен съвет, Белгия) преюдициални въпроси по дело C‑8/22 ( 8 ).

26.

При тези обстоятелства Raad van State (Държавен съвет) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

27.

Писмени становища представят M.A., нидерландското и унгарското правителство и Европейската комисия.

28.

С първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда да уточни обхвата на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95, за да се установят методът и критериите, съобразно които трябва да се определи понятието „особено тежко престъпление“ по смисъла на тази разпоредба.

29.

Тази юрисдикция иска по-специално да разбере дали изискванията и показателите, които следва да се вземат предвид, за да се заключи, че дадено лице е извършило „тежко престъпление“ по смисъла на член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95, така както по-специално се установяват от решение Ahmed, са относими също и за да се прецени дали дадено лице е извършило „особено тежко престъпление“ по смисъла на член 14, параграф 4, буква б) от тази директива.

30.

Припомням, че наличието на особено тежко престъпление представлява необходимо условие — макар и недостатъчно — за да се приложи възможността за отнемане на статут на бежанец или за отказ да се предостави такъв, с която разполагат държавите членки съгласно тази разпоредба или съгласно член 14, параграф 5 от Директива 2011/95.

31.

Бих искал да посоча, че нито член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95, нито която и да е друга разпоредба от нея съдържа определение на понятието „особено тежко престъпление“.

32.

Следва да се отбележи също, че член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 не препраща към правото на държавите членки, за определяне на съдържащото се в тази разпоредба понятие „особено тежко престъпление“. От изискванията както на еднаквото прилагане на правото на Съюза, така и на принципа на равенство, следва, че понятията от разпоредба от правото на Съюза, която не препраща изрично към правото на държавите членки за определяне на нейния смисъл и обхват, трябва по принцип да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Съюза ( 9 ).

33.

Във връзка с това бих искал да уточня, че възприемането на самостоятелно и еднакво тълкуване на понятието „особено тежко престъпление“ по смисъла на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 не трябва да води до лишаване на държавите членки от правото им на преценка във връзка с определянето на съответните им наказателни политики. С други думи, не следва да се прави опит за уеднаквяване на наказателните политики на държавите членки по заобиколен начин. Единствената цел на такова тълкуване е преценката на предвиденото в тази разпоредба условие, отнасящо се до особената тежест на престъпление, да бъде основана на общи метод и критерии, за да се гарантира, че осъществяването на възможността за отнемане на статут на бежанец или за отказ да се предостави такъв е уредено в едни и същи граници във всички държави членки.

34.

В крайна сметка не следва да се отричат възможните различия в разбиранията на държавите членки в областта на наказателната политика. На компетентните органи следва да се предоставят инструментите, необходими им, за да установят, на обща основа, особената тежест на дадено престъпление.

35.

С оглед на това уточнение, след като Директива 2011/95 не го определя, изразът „особено тежко престъпление“ трябва да се тълкува в съответствие с обичайното му значение в общоупотребимия език, като се държи сметка и за контекста, в който е използван, и за целите на правната уредба, от която е част ( 10 ).

36.

Що се отнася до понятието „престъпление“ според мен то трябва да се разбира в смисъл, че се отнася изобщо за деянията, определени в наказателното право на съответната държава членка като престъпления, без да се ограничава до конкретни категории престъпления.

37.

Всъщност отличителният критерий, който позволява да се ограничи обхвата на понятието „особено тежко престъпление“, се отнася до степента на тежест на съответното престъпление. Поради това само престъпления, които се характеризират с особена тежест, дават основание на държавите членки да осъществят предоставената им възможност да отнемат статута на бежанец или да откажат да предоставят такъв статут.

38.

Що се отнася до обичайното значение на израза „особено тежко“, в общоупотребимия език той указва степен на тежест, която по своята величина е необичайна или малко обичайна и следователно може да се квалифицира като „изключителна“. Поради това този израз е синоним на „изключително тежко“, „извънредно тежко“ или на „крайно тежко“.

39.

От това следва, че „особено тежко“ е престъпление, характеризиращо се с някои специфични особености, които позволяват то да се причисли към категорията на най-тежките престъпления.

40.

Поради това считам, че „особено тежко“ по смисъла на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 е престъпление, характеризиращо се изключителната тежест, която му е призната в държавата членка, желаеща да осъществи възможността си да отнеме статут на бежанец или да откаже да предостави такъв статут.

41.

Отчитането на контекста, от който е част тази разпоредба, според мен позволява да се потвърдят тези първи стъпки на анализа.

42.

Във връзка с това бих искал да посоча, че този контекст налага буквално тълкуване на посочената разпоредба.

43.

Всъщност бих искал да припомня, че когато лицето отговаря на установените в правото на Съюза минимални стандарти, трябва да му се предостави статут на бежанец. Така съгласно член 13 от Директива 2011/95 държавите членки предоставят статут на бежанец на всеки гражданин на трета държава или на лице без гражданство, които отговарят на условията за определяне като бежанци съгласно разпоредбите на глави II и III от тази директива.

44.

В член 14, параграф 4, буква б) и параграф 5 от Директива 2011/95 обаче се въвежда основание за отнемане на статут на бежанец или за отказ той да се предостави, което е изключение от установеното в член 13 от тази директива общо правило и води до ограничаване на правата и придобивките по глава VII от посочената директива. Според мен като дерогираща норма това основание за отнемане на статут на бежанец или за отказ да се предостави такъв трябва да се тълкува буквално, което означава, че може да се прилага, само когато компетентният орган докаже, че засегнатият гражданин на трета държава е осъден с влязла в сила присъда за престъпление, характеризиращо се с изключителна тежест.

45.

Според мен съпоставянето с други разпоредби от Директива 2011/95 потвърждава това тълкуване. Така сред основанията за изключване на статута на бежанец са посочени извършването на „тежко престъпление, което няма политически характер“ в член 12, параграф 2, буква б) от тази директива, а сред основанията за изключване на субсидиарната закрила — извършването на „тежко престъпление“ в член 17, параграф 1, буква б) от посочената директива. Използвайки в член 14, параграф 4, буква б) от същата директива израза „особено тежко престъпление“, законодателят на Съюза явно е искал да ограничи приложното поле на тази разпоредба, изисквайки не само степента на тежест, предвидена в посочената разпоредба, да бъде по-висока от степента, предвидена за прилагането на основанията за изключване, но и да е налице изключителна степен на тежест. Впрочем бих искал да обърна внимание, че законодателят възприема израза „особено тежко“, а не „много тежко“.

46.

От друга страна, както отбелязва Съдът във връзка със съответното основание по член 21, параграф 2 от Директива 2011/95, което позволява връщането на бежанец, следва да се приеме, че член 14, параграф 4, буква б) от тази директива предвижда строги условия за отнемането на статута на бежанец, доколкото в частност само бежанец, осъден с влязла в сила присъда за „особено тежко престъпление“, може да бъде смятан за „заплаха за обществото в тази държава членка“ ( 11 ). Тези строги условия са съразмерни с важните последици, до които води отнемането на статута на бежанец или отказът да се предостави такъв, а именно че засегнатото лице няма да разполага или вече няма да разполага с всички права и придобивки по глава VII от посочената директива, тъй като същите са свързани с този статут ( 12 ).

47.

Струва ми се, че тълкуването, при което приложното поле на член 14, параграф 4, буква б) и параграф 5 от Директива 2011/95 се ограничава само до престъпленията, които се отличават с изключителна тежест, е в съответствие и с възприетото тълкуване на член 33, параграф 2 от Женевската конвенция, който гласи по-специално, че не може да се позовава на принципа за забрана на връщането бежанец, „който, веднъж осъждан с окончателна присъда за особено тежко престъпление, представлява опасност за обществото [на страната, в която се намира]“. Във връзка с това бих искал да отбележа, че макар тази разпоредба да има различен предмет, тъй като предвижда изключения от принципа за забрана на връщането, безспорно е, че от нея са изведени основанията за отнемане на статута на бежанец или за отказа да се предостави такъв, посочени от законодателя на Съюза в член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95. Поради това ми се струва подходящо да се вземе предвид тълкуването на член 33, параграф 2 от тази конвенция, която, както следва от съображения 4, 23 и 24 от тази директива, представлява крайъгълният камък на международноправния режим за закрила на бежанците ( 13 ).

48.

Поначало считам, че тъй като хипотезите в член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95, при които държавите членки могат да отнемат статута на бежанец или да откажат да го предоставят, по същество съответстват на хипотезите, при които държавите членки могат да предприемат действия за връщането на бежанец съгласно член 21, параграф 2 от тази директива и член 33, параграф 2 от Женевската конвенция, посочените в тези разпоредби основания би трябвало да се тълкуват по същия начин.

49.

Тълкуването на член 33, параграф 2 от Женевската конвенция, изглежда, потвърждава препоръчаното от мен тълкуване във връзка с член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95, а именно че „особено тежко“ е престъплението, което се отличава с изключителна тежест.

50.

Що се отнася до термина „престъпление“, вече посочих, че той може да има различни значения в националното право на отделните държави, което бе подчертано при тълкуването на член 33, параграф 2 от Женевската конвенция ( 14 ). Поради това приложимостта на тази разпоредба зависи не от факта, че деянието, за което е осъдено лицето, е класифицирано към дадена категория на националното наказателно право, а по-скоро от констатацията, че става въпрос за деяние, което е „особено тежко“ и което се разглежда като такова от това право ( 15 ).

51.

Освен това беше подчертано, че член 33, параграф 2 от Женевската конвенция се прилага в изключителни случаи ( 16 ). От тази гледна точка „особено тежкото престъпление“ представлява ограничена до „изключителните случаи“ ( 17 ) разновидност на „тежкото престъпление“. Поради своя ограничителен характер изискването за „особено тежко престъпление“ е в унисон с необходимостта от възприемане на особено висок праг за приложимост на изключението от принципа на забрана за връщане, закрепено в член 33, параграф 2 от Женевската конвенция ( 18 ).

52.

Основната цел на Директива 2011/95, която е да осигури прилагането от държавите членки на общи критерии за определяне на лицата, които реално се нуждаят от международна закрила, и да гарантира минимално равнище на придобивки за тези лица във всички държави членки ( 19 ), според мен също подкрепя тълкуване, при което приложното поле на член 14, параграф 4, буква б) и параграф 5 от нея се ограничава само до изключителни случаи, тоест до най-тежко наказуемите деяния и до най-тежките форми на престъпност в съответната държава членка.

53.

След тези уточнения, сега следва да се разгледат методът и критериите, въз основа на които държавите членки могат да установят наличието на „особено тежко престъпление“ по смисъла на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95.

54.

В това отношение практиката на Съда дава някои насоки, които ми се струва, че до голяма степен може да се приложат по аналогия, но все пак следва да се допълнят.

55.

Що се отнася до метода, от тази съдебна практика следва, че компетентният орган на съответната държава членка може да се позове на основанието за изключване по член 12, параграф 2, буква б) и по член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95 — а именно извършването на „тежко престъпление“ от кандидата за международна закрила — само след като прецени за всеки отделен случай конкретните факти, които са му известни, с цел да определи дали съществуват сериозни основания да се счита, че деянията, извършени от съответното лице, което извън това отговаря на критериите за получаване на поискания статут, представляват такова основание за изключване, като определянето на тежестта на съответното престъпление изисква цялостна преценка на всички обстоятелства в отделния случай ( 20 ).

56.

Така установеният метод ми се струва съвместим с определянето от държавите членки в интерес на правната сигурност на минимални прагове на наказания, за да могат тези държави да използват възможността, с която разполагат съгласно член 14, параграф 4, буква б) и параграф 5 от Директива 2011/95, да отнемат статута на бежанец или да откажат да го предоставят ( 21 ). Държавите членки могат да решат също да запазят прилагането на тази възможност за някои видове престъпления. Във всеки случай обаче е важно да се изключи всякакъв автоматизъм при прилагането на посочената възможност ( 22 ). Поради това трябва системно да се извършва оценка на всички конкретни обстоятелства, независимо дали държавите членки са предвидили праг на наказание. Такава оценка е още по-важна и трудна, като се има предвид, че се наказва деецът, а не деянието ( 23 ). Освен това една и съща наказателноправна квалификация може да обхваща широк набор от действия с различна степен на тежест.

57.

Според мен мотивите на осъдителната присъда са от решаващо значение при извършване на необходимата оценка. Ето защо следва да се провери дали съдът, осъдил съответното лице, е квалифицирал деянията като „тежки“ или като „особено тежки“ и въз основа на какви доказателства.

58.

Съответно, както вече посочих, не става въпрос да се определи на равнище Съюз праг за особена тежест на дадено престъпление, тъй като това не само би било в противоречие със съществуването в държавите членки на различни наказателни политики, но и би било несъвместимо с метода, при който на проверка се подлагат всички обстоятелства по конкретния случай.

59.

Нещо повече, следва да се уточни, както Комисията, че като се има предвид, че хармонизацията на материалното наказателно право е само ограничена, държавите членки запазват известна свобода на преценка при определянето на понятието „особено тежко престъпление“ за целите на прилагането на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95.

60.

Сега що се отнася до критериите, в решение Ahmed Съдът посочва, че тълкуването относно необходимостта от извършване на преценка на всички относими факти „се подкрепя от доклада на Европейската служба за подкрепа в областта на убежището (EASO)[ ( 24 )] от януари 2016 г., озаглавен „Изключване: членове 12 и 17 от Директивата за определяне (2011/95/ЕС)“, който в точка 3.2.2, отнасяща се до член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95, препоръчва тежестта на престъплението, която може да изключи лицето от статута на субсидиарна закрила, да се преценява въз основа на множество критерии като по-специално естеството на съответното деяние, причинените вреди, вида на наказателното производство, вида на предвиденото наказание и дали повечето съдилища също считат съответното деяние за тежко престъпление. В това отношение [EUAA] се позовава на някои решения на върховните съдилища на държавите членки“ ( 25 ).

61.

Въпреки че откроените от Съда в това решение критерии са свързани с понятието „тежко престъпление“ по смисъла на член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95, считам, че тези критерии са от полза и за установяването на наличие на „особено тежко престъпление“ по смисъла на член 14, параграф 4, буква б) от тази директива ( 26 ), като се има предвид, че в този контекст посочените критерии трябва да послужат за доказване на изключителната тежест на съответното престъпление, която е много различна по степен от тази на тежкото престъпление ( 27 ).

62.

Във връзка с това бих искал да отбележа, че сред факторите, вземани предвид при прилагането на член 33, параграф 2 от Женевската конвенция, са естеството на престъплението, действително причинената вреда, видът на воденото наказателно производство и това дали въпросното деяние се счита за тежко в правния ред на повечето държави ( 28 ).

63.

Поради това според мен, за да се докаже наличието на „особено тежко престъпление“ по смисъла на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95, следва да се вземат предвид следните критерии: естеството на съответното деяние ( 29 ), причинените вреди ( 30 ), видът на проведеното производство по преследване и осъждане на съответното лице, видът и размерът на наложеното наказание ( 31 ), както и да се отчете това дали повечето съдилища също считат съответното деяние за особено тежко престъпление.

64.

Освен това следва да се държи сметка за постановеното от Съда в решение Ahmed по повод на предвиденото наказание, а именно че член 17, параграф 1, буква б) от Директива 2011/95 не допуска национално законодателство, съгласно което наказанието, предвидено за дадено престъпление от правото на съответната държава членка, е единственият критерий, въз основа на който може да се приеме, че подалото молба за международна закрила лице е извършило тежко престъпление ( 32 ). В това решение обаче се признава, че като критерий предвиденото наказание е от особено значение при преценката на тежестта на престъплението ( 33 ).

65.

В контекста на наложено, а не само на предвидено наказание, ми се струва, че критерият „вид и размер на наказанието“ трябва да има още по-голямо значение ( 34 ).

66.

Признавам обаче по аналогия с постановеното от Съда в решение Ahmed, че за да се провери дали дадено престъпление е особено тежко, не трябва да се използва единствено и автоматично критерият „наложено наказание“. Този критерий, както и критерият „естество на престъплението“, трябва да се допълни с преценка на всички обстоятелства, която включва контекста, в който е извършено престъплението, и поведението на съответното лице ( 35 ), и по-специално се основава на мотивите към осъдителната присъда.

67.

Всъщност, тъй като в член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 се говори за влязла в сила осъдителна присъда, следва да се приеме, че за да наложи подходящото според него наказание, постановилият такава осъдителна присъда съд е взел предвид всички конкретни обстоятелства. Във връзка с това ми се струва, че решаващият характер на мотивите към осъдителната присъда и на преценката, осъществена от произнеслия тази присъда наказателен съд, както вече подчертах, произтича от разликата между основанията за изключване на статута на бежанец или на субсидиарната закрила, посочени в член 12, параграф 2, буква б) и член 17, параграф 1, буква б) от тази директива и свързани с факта, че лицето е „извършило“ тежко престъпление, и основанието за отнемане на статута на бежанец или за отказа той да се предостави, предвидено в член 14, параграф 4, буква б) и параграф 5 от посочената директива и свързано с факта, че лицето е „осъдено с влязла в сила присъда“.

68.

От друга страна, в рамките на необходимата оценка, ми се струва особено важно наложеното наказание да се сравни с предвидения по закон максимален размер на наказанието за съответното престъпление ( 36 ). Освен това следва да се разгледа мястото на наложеното наказание в скàлата на наказанията, действаща в съответната държава членка ( 37 ).

69.

Бих искал да добавя и следните критерии, които ми се струва, че трябва да са част от съвкупността от критерии от полза при преценката дали дадено престъпление се отличава с изключителна тежест:

70.

Следва да се уточни също, че в член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 се посочва обстоятелството, че бежанец е „осъден с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление“ ( 39 ). Използването на единствено число и необходимостта тази разпоредба да се тълкува ограничително според мен изключват възможността това основание за отнемане на статута на бежанец или за отказ да се предостави такъв да се прилага при кумулирането на наказания, наложени за няколко престъпления, никое от които, взето поотделно, не може да се квалифицира като „особено тежко престъпление“ ( 40 ).

71.

С оглед на така описаните метод и критерии, запитващата юрисдикция следва да прецени дали постановената по отношение на M.A. осъдителна присъда може да се квалифицира като такава за „особено тежко престъпление“. Тази юрисдикция ще трябва по-специално да вземе предвид вида и размера на наложеното на M.A. наказание, в случая лишаване от свобода за 24 месеца. Посочената юрисдикция ще трябва също да провери дали за 8 месеца от това наказание е постановено отложено изпълнение, както изглежда от писменото становище на M.A. и на нидерландското правителство.

72.

Освен това, както вече посочих, не ми се струва спорен по принцип методът, при който в нидерландската правна уредба се възприема размер на наложеното наказание лишаване от свобода или на наложената мярка, свързана с лишаване от свобода, в случая десет месеца, като минимален праг, който може да позволи на държава членка да осъществи предоставената ѝ възможност да отнеме статута на бежанец или да откаже предоставянето на такъв. Прилагането на този метод обаче изисква преценка на всички обстоятелства по конкретния случай и запитващата юрисдикция следва да провери дали това изискване е изпълнено.

73.

Освен това ми се струва, че както правилно посочва Комисията, предвидената в нидерландската правна уредба възможност компетентният орган да кумулира няколко наказания, наложени за няколко престъпления, за да провери дали този минимален праг е надвишен, противоречи на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95. В тази връзка изглежда уместно да се прави разлика според това дали при съвкупност от престъпления наказателното право на държава членка предвижда кумулиране на наказанията или пък липса на кумулиране на наказанията с налагане на предвиденото най-тежко наказание. Запитващата юрисдикция следва да провери в коя от двете хипотези попада наложеното на M.A. наказание, тъй като при първата компетентният орган не би могъл да възприеме квалификацията „особено тежко престъпление“ по смисъла на тази разпоредба, като кумулира наложените няколко наказания за няколко престъпления.

74.

Предвид всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставения от Raad van State (Държавен съвет, Нидерландия) първи преюдициален въпрос по следния начин:

„Член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила,

трябва да се тълкува в смисъл, че: