ОПРЕДЕЛЕНИЕ НА СЪДА (oсми състав)

25 март 2022 година(*)

„Преюдициално запитване — Член 99 от Процедурния правилник на Съда — Член 4, параграф 3 ДЕС — Член 267 ДФЕС — Харта на основните права на Европейския съюз — Член 47, втора алинея — Член 94 от Процедурния правилник на Съда — Съдържание на преюдициалното запитване — Национална норма, съгласно която националният наказателен съд следва да се самоотведе, когато в преюдициалното запитване е взел становище по фактическата обстановка по делото, тъй като в противен случай ще бъде отменен бъдещият акт по същество — Член 18 ДФЕС — Член 21, параграф 2 от Хартата — Член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз — Задължение на националните съдилища да уведомят държавата си членка за всяко отправено до Съда преюдициално запитване“

По дело C‑609/21

с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Специализирания наказателен съд (България) с акт от 28 септември 2021 г., постъпил в Съда на 28 септември 2021 г., в рамките на наказателно производство срещу

ИП,

ДД,

ЗИ,

СС,

ХЯ,

при участието на:

Специализирана прокуратура

СЪДЪТ (осми състав),

състоящ се от: N. Jääskinen, председател на състава, M. Safjan (докладчик) и N. Piçarra, съдии,

генерален адвокат: A. M. Collins,

секретар: A. Calot Escobar,

предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, да се произнесе с мотивирано определение в съответствие с член 99 от Процедурния правилник на Съда,

постанови настоящото

Определение

1        Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 4, параграф 3 ДЕС, членове 18 ДФЕС и 267 ДФЕС, член 21, параграф 2 и член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз, член 94, буква а) от Процедурния правилник на Съда, както и точка 13 от Препоръките на Съда към националните юрисдикции относно отправянето на преюдициални запитвания (ОВ C 380, 2019 г., стр. 1).

2        Запитването е отправено в рамките на наказателно производство, образувано срещу ИП, ДД, ЗИ, СС и ХЯ за участие в организирана престъпна група.

 Правна уредба

 Правото на Съюза

3        Член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз гласи:

„В случаите на член 267 от Договора за функционирането на Европейския съюз решението на [с]ъда или правораздавателния орган на държава членка, с което се спира производството пред него и въпросът се отнася пред Съда, се съобщава на Съда от съответния съд или правораздавателен орган. След това решението се съобщава от секретаря на Съда на страните, държавите членки и Комисията, както и на институцията, органа, службата или агенцията на Съюза, която е приела акта, чиято действителност или тълкуване се оспорва.

В срок от два месеца от това уведомяване страните, държавите членки, Комисията и, когато е уместно, институцията, органът, службата или агенцията на Съюза, която е приела акта, чиято действителност или тълкуване се оспорва, имат право да представят на Съда изявления по делото или писмени бележки.

[…]“.

4        Съгласно член 94 от Процедурния правилник, озаглавен „Съдържание на преюдициалното запитване“:

„Освен отправените до Съда преюдициални въпроси преюдициалното запитване:

а)      съдържа кратко изложение на предмета на спора и на релевантните факти, така както са установени от запитващата юрисдикция, или поне изложение на фактите, на които се основават въпросите;

б)      възпроизвежда съдържанието на приложимите в случая национални разпоредби и ако е необходимо — релевантната национална съдебна практика;

в)      излага причините, поради които запитващата юрисдикция има въпроси относно тълкуването или валидността на някои разпоредби на правото на Съюза, както и установената от нея връзка между тези разпоредби и националното законодателство, приложимо в главното производство“.

 Българското право

5        Член 29, алинея 2 от Наказателно-процесуалния кодекс (ДВ, бр. 86 от 28 октомври 2005 г.), в приложимата за спора в главното производство редакция (наричан по-нататък „НПК“), гласи:

„Не може да участва в състава на съда съдия или съдебен заседател, който поради други обстоятелства може да се счита предубеден или заинтересован пряко или косвено от изхода на делото.

[…]“.

6        Член 486, алинея 5 от НПК предвижда:

„При отправяне на преюдициално запитване съдът изпраща копие от него до звеното, осъществяващо процесуалното представителство на Република България пред Съда на Европейския съюз“.

7        Член 487, алинея 1, точка 1 от НПК гласи:

„Преюдициалното запитване съдържа:

1.      релевантните факти и обстоятелства по делото и предмета на спора;

[…]“.

 Спорът в главното производство и преюдициалните въпроси

8        На 19 юни 2020 г. Специализираната прокуратура е повдигнала обвинение срещу ИП, ДД, ЗИ, СС и ХЯ за участие в организирана престъпна група, поставила си за користна цел неправомерно превеждане през границите на България на граждани на трети държави, неправомерното им подпомагане да преминават в страната, получаване и даване на подкупи във връзка с тази дейност. Сред обвиняемите са и трима служители на „Гранична полиция“ на аерогара София.

9        Специализираната прокуратура твърди, че съответните граждани на трети държави са пребивавали в Република Кипър със студентски визи и са пътували със самолет от Кипър до България. Според Специализираната прокуратура тримата служители на „Гранична полиция“ са осъществявали граничен контрол при пристигането на посочените граждани на аерогара София и са ги допускали в страната в нарушение на служебните си задължения, и по-специално на задълженията по Регламент (ЕС) 2016/399 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно Кодекс на Съюза за режима на движение на лица през границите (Кодекс на шенгенските граници) (ОВ L 77, 2016 г., стр. 1).

10      Запитващата юрисдикция пояснява, че все още не е установила дали твърденията на Специализираната прокуратура са подкрепени от доказателствата по делото. Макар да е налице определена степен на вероятност тези твърдения да се окажат основателни, тази юрисдикция смята, че след като събере доказателствата, трябва да изслуша страните и да установи фактическата обстановка, за да може да определи дали, както твърди Специализираната прокуратура, Регламент 2016/399 е приложим и следователно е възможно да е бил нарушен. Запитващата юрисдикция смята, че ако след тази проверка заключи, че посоченият регламент е приложим, ще бъде полезно още на този етап да отправи запитване до Съда относно тълкуването на разпоредбите на същия регламент и на Договора за функционирането на ЕС.

11      Запитващата юрисдикция обаче се опасява, че ако отправи преюдициално запитване до Съда, след като определи фактическата обстановка по описания в предходната точка начин, поради възприетото в българското право тълкуване на член 487 от НПК във връзка с член 29, алинея 2 от НПК, тя би трябвало да се самоотведе, тъй като в противен случай ще бъде отменен бъдещият ѝ акт по същество. В това отношение съгласно практиката на Върховния касационен съд (България) изразяването от съда на предварително становище по съществото на спора преди постановяването на крайния акт представлява частен случай на предубеденост.

12      Всъщност според запитващата юрисдикция тези разпоредби на НПК са тълкувани в смисъл, че като установява фактите в акт, различен от присъдата, наказателният съд допуска процесуално нарушение, вследствие на което трябва да се отведе от разглеждане на делото. В противен случай съдебният акт по същество подлежи на отмяна. Съответно съгласно българското право е невъзможно да се отправи преюдициално запитване, в което запитващата юрисдикция установява фактите, преди да се произнесе по същество.

13      Запитващата юрисдикция се опасява, че ако не представи фактическата обстановка по делото и следователно не докаже, че Регламент 2016/399 е приложим за спора в главното производство, Съдът ще обяви преюдициалното ѝ запитване за недопустимо. Тя уточнява, че макар в решение от 5 юли 2016 г., Огнянов (C‑614/14, EU:C:2016:514), Съдът вече да се е произнесъл по проблема, породен от посочените по-горе разпоредби на НПК, актът по същество на друг български съд е отменен с мотива, че преюдициалното запитване на този съд, макар да е отправено след обявяването на посоченото решение на Съда, съдържа окончателна преценка на фактите. Запитващата юрисдикция се опасява, че ако в преюдициалното си запитване изложи фактическата обстановка по делото, такава ще бъде съдбата и на бъдещия ѝ акт по същество. При това положение запитващата юрисдикция иска да установи дали правото на Съюза допуска посочените по-горе разпоредби на НПК.

14      Освен това запитващата юрисдикция иска да установи дали правото на Съюза допуска разпоредба като тази на член 486, алинея 5 от НПК, съгласно която съд, който отправя преюдициално запитване до Съда, е длъжен да уведоми националните органи за това. Запитващата юрисдикция иска да установи дали вследствие на тази разпоредба държавата членка на запитващата юрисдикция не получава предимство пред останалите страни, които може да участват в преюдициалното производство. Всъщност тази държава членка ще разполага с по-дълъг срок за представяне на писмено становище, при положение че съгласно член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз Съдът следва да връчи преюдициалното запитване на различните държави членки.

15      При тези обстоятелства Специализираният наказателен съд (България) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Съответно ли е на правото на ЕС, вкл. на чл. 4 ал. 3 ДЕС, транспониране в националния закон на нормата на чл. 267 ДФЕС?

2)      Чл. 267 ДФЕС, чл. 94, б.“а“ от Процедурния правилник на Съда и т.13 от Препоръките [към националните юрисдикции относно отправянето на преюдициални запитвания] допускат ли по наказателно дело задаване на преюдициално запитване, в което запитващата юрисдикция приема за настъпили определени факти, относими към деянието на подсъдимите, ако преди това тя е събрала всички относими доказателства и е изслушала страните?

3)      При положителен отговор — съответна ли е на чл. 267 ДФЕС и на чл. 47 ал. 2 от Хартата национална съдебна практика, съобразно която при това положение запитващата юрисдикция изразява предварително становище и следва да се самоотведе?

4)      Съответен ли е на чл. 23 от Статута на Съда, чл. 18 ДФЕС и чл. 21 ал. 2 от Хартата национална правна уредба — чл. 486 ал. 5 НПК — съобразно която при задаване на преюдициално запитване запитващият съд изпраща копие от него на звеното, осъществяващо процесуално представителство на Република България пред Съда на Европейския съюз?“.

 По преюдициалните въпроси

16      Съгласно член 99 от Процедурния правилник, когато по-специално отговорът на преюдициален въпрос се налага недвусмислено от съдебната практика или отговорът не оставя място за разумно съмнение, Съдът може във всеки един момент да се произнесе с мотивирано определение по предложение на съдията докладчик и след изслушване на генералния адвокат.

17      Тази разпоредба следва да бъде приложена по настоящото дело.

 По първия, втория и третия въпрос

18      С първия, втория и третия въпрос, които следва да бъдат разгледани заедно, запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 267 ДФЕС и член 94, първа алинея, буква а) от Процедурния правилник във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС и член 47, втора алинея от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална норма, която задължава наказателните съдилища, когато се произнасят по фактите в рамките на отправено до Съда преюдициално запитване, да се самоотведат, тъй като в противен случай ще бъде отменен бъдещият акт по същество.

19      В това отношение следва, на първо място, да се припомни, че ключовият елемент в правораздавателната система, установена с Договорите, е производството за преюдициално запитване, предвидено в член 267 ДФЕС — разпоредба, която с установяването на диалог между съдилища, а именно между Съда и юрисдикциите на държавите членки, има за цел да осигури еднообразното тълкуване на правото на Съюза, като по този начин дава възможност да се осигури неговата безпротиворечивост, пълното му действие и автономията му, както и, в последна сметка, присъщият на това право характер, установен по силата на Договорите (решение от 23 ноември 2021 г., IS (Незаконосъобразност на определението за преюдициално запитване), C‑564/19, EU:C:2021:949, т. 67 и цитираната съдебна практика).

20      Съгласно постоянната съдебна практика предвиденото в член 267 ДФЕС преюдициално производство създава тясно сътрудничество между националните юрисдикции и Съда, основано на разпределение на функциите помежду им, и съставлява способ, посредством който Съдът предоставя насоките за тълкуване на правото на Съюза, необходими на националните юрисдикции за решаване на споровете, с които са сезирани (решение от 23 ноември 2021 г., IS (Незаконосъобразност на определението за преюдициално запитване), C‑564/19, EU:C:2021:949, т. 59 и цитираната съдебна практика).

21      Националните юрисдикции са свободни да отправят запитване до Съда във всеки момент от производството, който според тях е подходящ, и само те могат да преценят — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да могат да се произнесат, така и релевантността на въпросите, които поставят на Съда. Необходимостта да се даде тълкуване на правото на Съюза, което да е от полза за тези юрисдикции, изисква те все пак да определят фактическия и правен контекст, в който се вписват поставените от тях въпроси, или най-малкото да обяснят фактическите хипотези, на които се основават тези въпроси (вж. в този смисъл решения от 5 юли 2016 г., Огнянов, C‑614/14, EU:C:2016:514, т. 17 и 18 и цитираната съдебна практика, и от 23 ноември 2021 г., IS (Незаконосъобразност на определението за преюдициално запитване), C‑564/19, EU:C:2021:949, т. 60 и цитираната съдебна практика).

22      Изискванията относно съдържанието на преюдициалното запитване са посочени изрично в член 94 от Процедурния правилник, с който запитващата юрисдикция би следвало да е запозната в рамките на въведеното от член 267 ДФЕС сътрудничество и с който тя следва добросъвестно да се съобразява (решение от 5 юли 2016 г., Огнянов, C‑614/14, EU:C:2016:514, т. 19 и цитираната съдебна практика). Те са припомнени и в Препоръките към националните юрисдикции относно отправянето на преюдициални запитвания.

23      Освен това целта на съдържащите се в актовете за преюдициално запитване сведения е не само да позволят на Съда да даде полезни отговори, но и да дадат на правителствата на държавите членки, както и на другите заинтересовани субекти, възможност да представят становища в съответствие с член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз и Съдът трябва да следи тази възможност да се зачита, предвид факта че по силата на този член само актовете за преюдициално запитване се съобщават на заинтересованите субекти (решение от 5 юли 2016 г., Огнянов, C‑614/14, EU:C:2016:514, т. 20 и цитираната съдебна практика).

24      Безспорно, предвид разделението на правомощията между националните юрисдикции и Съда, не би могло да се изисква от запитващата юрисдикция, преди да сезира Съда, да направи всички фактически констатации и правни преценки, които налага правораздавателната ѝ функция. Всъщност е достатъчно от акта за преюдициално запитване да са видни предметът на спора по главното производство, както и основните последици от него, свързани с правовия ред на Съюза (решение от 26 ноември 2020 г., Sögård Fastigheter, C‑787/18, EU:C:2020:964, т. 78 и цитираната съдебна практика).

25      При все това непосочването на релевантния фактически и правен контекст може да бъде основание за явна недопустимост на акта за преюдициално запитване. В това отношение от постоянната практика на Съда е видно, че Съдът може да откаже да се произнесе по отправено от национална юрисдикция запитване само когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решения от 5 юли 2016 г., Огнянов, C‑614/14, EU:C:2016:514, т. 21 и цитираната съдебна практика, и от 23 ноември 2021 г., IS (Незаконосъобразност на определението за преюдициално запитване), C‑564/19, EU:C:2021:949, т. 61 и цитираната съдебна практика).

26      По-специално Съдът е приел за хипотетичен, а оттам и за недопустим отнасящ се до тълкуването на директива на Съюза въпрос с основанието, че запитващата юрисдикция не е определила на етапа на преюдициалното запитване дали разпоредбите на националното право, които са били тълкувани в съответствие с тази директива, са приложими с оглед на обстоятелствата по спора в главното производство. Впрочем Съдът изрично посочва в това отношение, че фактът, че този въпрос би могъл да бъде релевантен, ако националният съд приеме, че съответните национални разпоредби трябва да бъдат приложени в разглеждания в главното производство случай, е без значение за преценката на допустимостта на въпроса (решение от 26 ноември 2020 г., Sögård Fastigheter, C‑787/18, EU:C:2020:964, т. 24 и 79—82; вж. също в този смисъл решение от 16 януари 1997 г., USSL n^o 47 di Biella, C‑134/95, EU:C:1997:16, т. 16). Тази съдебна практика се прилага по аналогия в хипотеза, в която на етапа на преюдициалното запитване съответният съд не е определил дали регламентът на Съюза, чието тълкуване иска, се прилага за спора, с който е сезиран.

27      В случая от дадените в акта за преюдициално запитване обяснения е видно, че за да определи дали правото на Съюза, и по-специално Регламент 2016/399, е приложимо за спора в главното производство и следователно дали е необходимо да се отправи запитване относно тълкуването на този регламент, запитващата юрисдикция трябва да установи дали са настъпили фактите по главното производство, след като събере доказателствата и изслуша страните.

28      При това положение запитващата юрисдикция основателно счита, че с оглед на припомнената в точки 25 и 26 от настоящото определение съдебна практика има опасност отправеното до Съда преюдициално запитване за целите на тълкуването на Регламент 2016/399 да бъде обявено за недопустимо, ако не е установено с оглед на фактите по главното производство, че този регламент е приложим към спора, с който е сезирана.

29      Запитващата юрисдикция обаче посочва, че ако пристъпи към установяване на фактите, за да може да отправи преюдициално запитване до Съда, което да отговаря на изискванията по член 94 от Процедурния правилник, след като отправи такова запитване, тя ще бъде принудена незабавно да си направи самоотвод на основание на разглежданата в главното производство национална правна уредба, тъй като в противен случай ще бъде отменен бъдещият ѝ акт по същество, а по този начин се обезсмисля отговорът на Съда.

30      На второ място, следва обаче да се припомни, че като излагат в преюдициалното си запитване фактическия и правния контекст на спора в главното производство, запитващите юрисдикции просто се съобразяват с изискванията по член 267 ДФЕС и член 94 от Процедурния правилник и по този начин изпълняват изискването за сътрудничество, присъщо на механизма на преюдициалното запитване, без да може в това отношение да се приеме, че е нарушено правото делото да бъде гледано от безпристрастен съд, закрепено в член 47, втора алинея от Хартата (вж. в този смисъл решение от 5 юли 2016 г., Огнянов, C‑614/14, EU:C:2016:514, т. 22 и 23).

31      При това положение национална норма, която може да доведе до това националният съд да предпочете да не поставя на Съда преюдициални въпроси, за да избегне самоотвод или отмяна на бъдещия му акт по същество, и която поради това има за последица да възпрепятства Съда да се произнесе по такива въпроси, засяга правомощията, признати на националните юрисдикции с член 267 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3, трета алинея ДЕС, а с това и ефективността на сътрудничеството между Съда и националните юрисдикции, въведено с механизма на преюдициалното запитване (вж. в този смисъл решение от 2 март 2021 г., A.B. и др. (Назначаване на съдиите във Върховния съд — Жалби), C‑824/18, EU:C:2021:153, т. 93—95 и цитираната съдебна практика).

32      Освен това, когато националната юрисдикция приеме, че в делото, с което е сезирана, възниква въпрос относно тълкуването или валидността на правото на Съюза, в зависимост от случая тя има право или е длъжна да отправи преюдициално запитване до Съда, без да е възможно национални законодателни норми или установени в националната съдебна практика правила да възпрепятстват упражняването на това право, съответно изпълнението на това задължение. По-конкретно, ефективното прилагане на правото на Съюза би било застрашено, ако националните норми за прилагане на член 267 ДФЕС имат за последица да възпрат националния съд, разглеждащ спор, по отношение на който се прилага правото на Съюза, да упражни предоставеното му по член 267 ДФЕС право да отправи до Съда въпросите относно тълкуването или валидността на правото на Съюза, за да му даде възможност да прецени дали дадена национална норма е съвместима с него (вж. в този смисъл решение от 23 ноември 2021 г., IS (Незаконосъобразност на определението за преюдициално запитване), C‑564/19, EU:C:2021:949, т. 70 и 73 и цитираната съдебна практика).

33      Освен това е важно да се припомни, от една страна, че принципът на предимство на правото на Съюза, който утвърждава върховенството на правото на Съюза над правото на държавите членки, задължава всички институции на държавите членки да осигурят пълното действие на различните норми на Съюза, като правото на държавите членки не може да накърнява признатото действие на тези различни норми на територията на посочените държави, и от друга страна, че съответната национална юрисдикция следва да остави без приложение национална разпоредба, която препятства провеждането на производството по член 267 ДФЕС, без да е необходимо да иска или да изчаква премахването на националната разпоредба по законодателен или друг конституционен ред (вж. в този смисъл решение от 23 ноември 2021 г., IS (Незаконосъобразност на определението за преюдициално запитване), C‑564/19, EU:C:2021:949, т. 78 и 80 и цитираната съдебна практика).

34      Съответно от посочената в трите предходни точки съдебна практика следва, че юрисдикция като Специализирания наказателен съд е длъжна да остави без приложение всяка национална разпоредба, която я задължава, когато се произнася по фактите в рамките на преюдициално запитване, да се самоотведе, тъй като в противен случай ще бъде отменен бъдещият акт по същество.

35      По същите съображения всеки орган, който трябва да осъществи контрол върху акта, постановен от дадена юрисдикция след получаването на отговор от Съда в рамките на производството по член 267 ДФЕС, също е длъжен да остави без приложение разпоредби като посочените в предходната точка и следователно да не отменя този акт само на основанието, че съответната юрисдикция е отправила преюдициално запитване до Съда в нарушение на посочените разпоредби.

36      С оглед на изложените по-горе съображения на първите три въпроса следва да се отговори, че член 267 ДФЕС и член 94, първа алинея, буква а) от Процедурния правилник във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС и член 47, втора алинея от Хартата трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална норма, която задължава наказателните съдилища, когато се произнасят по фактите в рамките на отправено до Съда преюдициално запитване, да се самоотведат, тъй като в противен случай ще бъде отменен бъдещият акт по същество. Такава норма трябва да бъде оставена без приложение от посочените съдилища, както и от всеки орган, оправомощен да я прилага.

 По четвъртия въпрос

37      С четвъртия въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 18 ДФЕС, член 21, параграф 2 от Хартата и член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба на държава членка, съгласно която юрисдикцията, която отправя преюдициално запитване до Съда, е длъжна да изпрати копие от запитването на звеното, осъществяващо процесуалното представителство на тази държава членка пред Съда.

38      В това отношение следва, на първо място, да се посочи, че в член 23, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз — който предвижда, че решението на националната юрисдикция, с което се спира производството и въпросът се отнася пред Съда, се съобщава на Съда от съответната юрисдикция и че след това секретарят на Съда съобщава това решение, в частност и в зависимост от случая на страните по делото, на държавите членки и на Комисията, както и на други институции, органи, служби или агенции на Съюза — изобщо не се споменават други мерки за информиране, които националната юрисдикция би могла да вземе във връзка с решението си да отправи преюдициално запитване до Съда (решение от 9 ноември 2010 г., VB Pénzügyi Lízing, C‑137/08, EU:C:2010:659, т. 27).

39      Освен това следва да се констатира, че предвиденото за юрисдикциите на съответната държава членка задължение да изпращат копие от отправеното до Съда преюдициално запитване на звеното, осъществяващо процесуалното представителство на тази държава членка пред Съда, не съставлява условие за отправянето на такова запитване. В този смисъл това задължение не може да породи последици за правото на юрисдикциите на съответната държава членка да подават преюдициални запитвания, нито да засегне правомощията им по член 267 ДФЕС. От преписката, с която разполага Съдът, не следва, че евентуалното нарушение на това задължение за предоставяне на информация може да породи правни последици, които да засегнат производството по член 267 ДФЕС, или има опасност да възпре националните юрисдикции да отправят преюдициални запитвания до Съда. При това положение такова задължение видимо не може да се счита за накърняващо въведения с член 267 ДФЕС механизъм за съдебен диалог (вж. по аналогия решение от 9 ноември 2010 г., VB Pénzügyi Lízing, C‑137/08, EU:C:2010:659, т. 31—34).

40      На второ място, важно е да се припомни, че член 267 ДФЕС въвежда безспорно производство, което представлява отклонение от хода на делото, висящо пред националната юрисдикция, като страните по главното производство, както и държавите членки и институциите, органите, службите или агенциите на Съюза, посочени в член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз, са приканени единствено да представят становища в очертаната от запитващата юрисдикция правна рамка. В този контекст Съдът отбелязва, че с думата „страните“ в член 23, параграфи 1 и 2 от този статут се обозначават страните, които имат такова качество по делото пред националната юрисдикция (вж. в този смисъл решение от 12 май 2011 г., Runevič-Vardyn и Wardyn, C‑391/09, EU:C:2011:291, т. 31 и цитираната съдебна практика).

41      При тези условия следва да се отбележи, че писмените изявления или становища, представени пред Съда в рамките на преюдициалното производство, не са част от състезателно производство, в което различните участници ще трябва да отговорят взаимно на доводите си. Напротив, единствената функция на тези писмени изявления или становища, които по никакъв начин не обвързват Съда, е да изложат позицията на този, който ги е представил, за да дадат разяснения на Съда и да му предоставят указания, въз основа на които да може да предостави на националния съд полезни отговори, които да му позволят да се произнесе по конкретния спор, с който е сезиран (вж. в този смисъл решение от 26 януари 2021 г., Szpital Kliniczny im. dra J. Babińskiego Samodzielny Publiczny Zakład Opieki Zdrowotnej w Krakowie, C‑16/19, EU:C:2021:64, т. 38 и цитираната съдебна практика).

42      Присъщото на преюдициалното производство сътрудничество не се ограничава, както бе припомнено в точка 20 от настоящото определение, до отношенията между националната юрисдикция и Съда, а се отнася и до отношенията между Съда и физическите и юридическите лица, които имат право да представят писмени изявления или становища съгласно член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз. Ето защо не може да се приеме, че твърдяното предимство във времето, което би могло да произтече за държавата членка на отправилата запитването юрисдикция вследствие на задължение като посоченото в точка 37 от настоящото определение, може да съставлява нарушение на принципа на недопускане на дискриминация, основана на гражданството.

43      С оглед на изложените по-горе съображения на четвъртия въпрос следва да се отговори, че член 18 ДФЕС, член 21, параграф 2 от Хартата и член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат правна уредба на държава членка, съгласно която юрисдикцията, която отправя преюдициално запитване до Съда, е длъжна да изпрати копие от запитването на звеното, осъществяващо процесуалното представителство на тази държава членка пред Съда.

 По съдебните разноски

44      С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски.

По изложените съображения Съдът (осми състав) определи:

1)      Член 267 ДФЕС и член 94, първа алинея, буква а) от Процедурния правилник на Съда във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС и член 47, втора алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална норма, която задължава наказателните съдилища, когато се произнасят по фактите в рамките на отправено до Съда преюдициално запитване, да се самоотведат, тъй като в противен случай ще бъде отменен бъдещият акт по същество. Такава норма трябва да бъде оставена без приложение от посочените съдилища, както и от всеки орган, оправомощен да я прилага.

2)      Член 18 ДФЕС, член 21, параграф 2 от Хартата на основните права и член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат правна уредба на държава членка, съгласно която юрисдикцията, която отправя преюдициално запитване до Съда, е длъжна да изпрати копие от запитването на звеното, осъществяващо процесуалното представителство на тази държава членка пред Съда.

Съставено в Люксембург на 25 март 2022 година.

*      Език на производството: български.