–

за K и L, от B.W.M. Toemen и Y. E. Verkouter, advocaten, подпомагани от S. Rafi, experte,

–

за нидерландското правителство, от M. K. Bulterman, A. Hanje и A. M. de Ree, в качеството на представители,

–

за чешкото правителство, от L. Halajová, M. Smolek и J. Vláčil, в качеството на представители,

–

за гръцкото правителство, от M. Michelogiannaki и T. Papadopoulou, в качеството на представители,

–

за испанското правителство, от A. Gavela Llopis и A. Pérez-Zurita Gutiérrez, в качеството на представители,

–

за френското правителство, от A.‑L. Desjonquères и J. Illouz, в качеството на представители,

–

за унгарското правителство, от Zs. Biró-Tóth и Z. Fehér, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от A. Azéma и F. Wilman, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 24, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) и на член 10, параграф 1, буква г) и параграф 2 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (ОВ L 337, 2011 г., стр. 9).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между K и L и Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Държавен секретар по въпросите на правосъдието и сигурността, Нидерландия) по повод на отхвърлянето от последния на последващите им молби за международна закрила.

3

Съгласно член 1, раздел A, параграф 2 от Конвенцията за статута на бежанците, подписана в Женева на 28 юли 1951 г. (Recueil des traités des Nations unies, том 189, стр. 150, № 2545 (1954), влязла в сила на 22 април 1954 г. и допълнена с Протокола за статута на бежанците, сключен в Ню Йорк на 31 януари 1967 г. и влязъл в сила на 4 октомври 1967 г. (наричана по-нататък „Женевската конвенция“), „[з]а целите на тази конвенция терминът „бежанец“ се прилага към всяко лице, което […] при основателни опасения от преследване по причина на раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или политически убеждения, се намира извън страната, чийто гражданин то е, и не може да се ползва от закрилата на тази страна, или не желае да се ползва от такава закрила поради тези опасения […]“.

4

Съгласно член 1 от Конвенцията за премахване на всички форми на дискриминация по отношение на жените (наричана по-нататък „CEDAW“), приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 18 декември 1979 г. и влязла в сила на 3 септември 1981 г. (Recueil des traités des Nations unies, том 1249, № I‑20378, стр. 13), по която са страни всички държави членки, „[з]а целите на [тази] конвенция понятието „дискриминация по отношение на жените“ означава всяко различие, изключване или ограничаване по признак на пола, което има за следствие или цели намаляване на признанието или непризнаване на осъществяването или упражняването от жените, независимо от тяхното семейно положение, въз основа на равноправието на мъжете и жените, на правата на човека и основните свободи в политическата, икономическата, социалната, културната, гражданската или всяка друга област“.

5

Член 3 от тази конвенция предвижда, че държавите — страни по нея, приемат във всички области и конкретно в политическата, социалната, икономическата и културната област всички подходящи мерки, включително законодателни, за осигуряване на пълното развитие и прогреса на жените с цел да им се гарантира осъществяване и упражняване на правата на човека и основните свободи на равноправна основа с мъжете.

6

По силата на член 5 от посочената конвенция държавите — страни по Конвенцията, предприемат всички надлежни мерки, по-специално с цел да се променят социалните и културните модели на поведение на мъжете и жените с цел изкореняване на предразсъдъците и премахване на обичаите, както и цялата останала практика, основана на идеята за непълноценността или превъзходството на един от половете или стереотипите за ролята на мъжете и жените.

7

Съгласно членове 7, 10 и 16 от същата конвенция държавите — страни по нея, предприемат всички необходими мерки за премахване на дискриминацията по отношение на жените в политическия и обществения живот на държавата, в областта на образованието, както и на всички въпроси, засягащи брака и семейните отношения.

8

Съгласно член 1 от Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба с насилието над жени и домашното насилие, сключена в Истанбул на 11 май 2011 г., подписана от Европейския съюз на 13 юни 2017 г., одобрена от негово име с Решение (ЕС) 2023/1076 на Съвета от 1 юни 2023 г. (ОВ L 143, 2023 г., стр. 4) (наричана по-нататък „Истанбулската конвенция“), и влязла в сила, що се отнася до Съюза, на 1 октомври 2023 г., се цели, наред с останалото, защита на жените от всички форми на насилие и предотвратяването, преследването и премахването на насилието над жени и домашното насилие, както и да се допринесе за премахването на всички форми на дискриминация срещу жени и за насърчаване на действителната равнопоставеност между жените и мъжете, включително чрез овластяване на жените.

9

В член 3 от разглежданата конвенция се уточнява, че за целите на тази конвенция „насилие над жени“ се разбира като нарушение на правата на човека и форма на дискриминация срещу жените и означава всички актове на насилие, основано на пола, които водят или е вероятно да доведат до физически, сексуални, психологически или икономически увреждания или страдание за жените, включително заплахи за такива актове, принуда или произволно лишаване от свобода, независимо дали това се случва в обществения или в личния живот.

10

Член 4, точка 2 от посочената конвенция предвижда:

„Страните осъждат всички форми на дискриминация срещу жени и предприемат без забавяне необходимите законодателни и други мерки за неговото предотвратяване, по-специално като:

11

Член 60 от Истанбулската конвенция гласи:

„1.   Страните предприемат необходимите законодателни или други мерки, за да гарантират, че насилието над жени, основано на пола, може да бъде признато като форма на преследване по смисъла на член 1, [раздел] А, параграф 2 от [Женевската конвенция] и като форма на сериозна вреда, която дава право на допълнителна/добавъчна закрила.

2.   Страните осигуряват тълкуване, отчитащо особеностите на пола, на всяко от основанията на Конвенцията, а когато бъде установено, че преследването, от което се опасява лицето, е на едно или повече от тези основания, кандидатите следва да получават статут на бежанец съгласно съответните приложими инструменти.

[…]“.

12

Съгласно съображения 4, 16, 18 и 30 от Директива 2011/95:

[…]

[…]

[…]

13

Член 2 от тази директива е озаглавен „Определения“ и има следното съдържание:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

[…]

[…]

[…]

14

Член 4 от тази директива, който е озаглавен „Оценяване на фактите и обстоятелствата“ и е част от глава II, отнасяща се до „[о]ценяване на молбите за международна закрила“, гласи:

„1.   Държавите членки могат да преценят, че е задължение на молителя да представи във възможно най-кратък срок всички необходими елементи в подкрепа на своята молба за международна закрила. Държавата членка следва да оцени, в сътрудничество с молителя, елементите, свързани с молбата.

2.   Елементите, посочени в параграф 1, се състоят от декларации на молителя и от всички документи, с които разполага молителят, за своята възраст, минало, включително и за свързаните с него роднини, самоличност, гражданство(а), държава(и), както и за мястото или местата на предишно пребиваване, предходни молби за убежище, за своя маршрут на пътуване, документи за пътуване, както и причини за подаване на молба за международна закрила.

3.   Оценяването на молбата за международна закрила следва да бъде извършено за всеки отделен случай, като се вземат под внимание следните елементи:

[…]

[…]

5.   Когато държавите членки прилагат принципа, съгласно който молителят има задължение да обоснове молба за международна закрила, и когато определени аспекти на неговите декларации не са подкрепени с документи или други доказателства, тези аспекти не изискват потвърждение, когато са изпълнени следните условия:

[…]

в) декларациите на молителя са преценени за непротиворечиви и достоверни […]

[…]

д) общата достоверност на твърденията на молителя е установена.“

15

Член 9 от същата директива, озаглавен „Действия на преследване“, гласи в параграфи 1 и 2:

„1.   За да бъде разглеждан като действие на преследване по смисъла на член 1, буква А от Женевската конвенция, този акт трябва да:

2.   Действията на преследване по смисъла на параграф 1 могат да приемат, inter alia, следните форми:

[…]

16

Член 10 от Директива 2011/95 е озаглавен „Мотиви за преследване“ и предвижда:

„1.   При оценяването на мотивите за преследване държавите членки вземат под внимание следните елементи:

[…]

2.   Когато се преценява основателността на опасенията от преследване на даден молител, фактът дали той действително притежава характеристиката, свързана с […] принадлежност към определена социална група […], която е в основата на преследването, е без значение, при положение че според субекта на преследването той притежава тази характеристика“.

17

Член 20 от тази директива, който се съдържа в глава VII от нея, отнасяща се до „[с]ъдържание [то] на международната закрила“, предвижда в параграфи 3 и 5:

„3.   При изпълнението на настоящата глава държавите членки вземат предвид особеното положение на уязвимите лица, като например непълнолетни лица, непридружени непълнолетни лица, […] самотни родители, придружени от непълнолетните си деца […]

[…]

5.   Висшият интерес на детето е първостепенно съображение за държавите членки при изпълнението на разпоредбите на настоящата глава относно непълнолетните лица“.

18

Член 2, буква р) от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила (ОВ L 180, 2013 г., стр. 60) дефинира „последваща молба“ като „молба за международна закрила, подадена след вземането на окончателно решение по предишна молба […]“.

19

Член 10 от тази директива, озаглавен „Изисквания за разглеждане на молбите“, предвижда в параграф 3:

„Държавите членки гарантират, че решенията по молбите за международна закрила се вземат от решаващия орган след извършване на подходящо разглеждане. За тази цел те гарантират, че:

[…]

20

Съгласно член 14, параграф 1, четвърта алинея от посочената директива „държавите членки могат да определят в своето национално законодателство в кои случаи непълнолетно лице има право на лично интервю“.

21

Член 15, параграф 3 от същата директива гласи:

„Държавите членки вземат необходимите мерки за това личното интервю да се проведе при условия, които дават възможност на кандидата да изложи основанията за своята молба по последователен начин. За целта държавите членки:

[…]

22

Член 40 от Директива 2013/32, озаглавен „Последваща молба“, предвижда в параграф 2:

„С цел вземането на решение относно допустимостта на молба за международна закрила съгласно член 33, параграф 2, буква г) първоначално последващата молба за международна закрила е предмет на предварително разглеждане с цел да се определи дали по тази молба са се появили или са били представени от кандидата нови елементи или нови факти, които са свързани с разглеждането на това дали кандидатът отговаря на условията за лице, на което е предоставена международна закрила по силата на Директива [2011/95]“.

23

Жалбоподателките в главното производство, K и L, са две сестри с иракско гражданство, родени съответно през 2003 г. и 2005 г. Те пристигат в Нидерландия през 2015 г. заедно със своите родители и със своята леля. Оттогава те пребивават там без прекъсване. На 7 ноември 2015 г. родителите им подават молби за убежище от свое име и от името на K и L, които са отхвърлени на 17 февруари 2017 г. Съответните решения за отхвърляне на молбите влизат в сила през 2018 г.

24

На 4 април 2019 г. K и L подават последващи молби по смисъла на член 2, буква р) от Директива 2013/32, които са отхвърлени като очевидно неоснователни с решения от 21 декември 2020 г. на Държавния секретар по въпросите на правосъдието и сигурността. За да оспорят тези решения за отхвърляне на молбите им, K и L изтъкват пред rechtbank Den Haag, zittingsplaats ’s-Hertogenbosch (Първоинстанционен съд Хага, заседаващ в Хертогенбос, Нидерландия), че поради дългосрочното си пребиваване в Нидерландия са възприели нормите, ценностите и поведението на младите хора на тяхната възраст и съответно са започнали да „подражават на западни модели“. Те считат, че като млади жени имат възможност сами да избират своето съществуване и бъдеще, по-специално що се отнася до отношенията им с лицата от мъжки пол, брака, образованието, работата им, както и обучението и изразяването на техните политически и религиозни възгледи. Те се опасяват, че ако се завърнат в Ирак, ще бъдат подложени на преследване поради формираната в Нидерландия идентичност, изразяваща се в усвояване на норми, ценности и поведения, различни от тези в държавата им на произход, които са придобили такова значение за тяхната идентичност и за тяхното съзнание, че не биха могли да се откажат от тях. В резултат от това те поддържат, че принадлежат към „определена социална група“ по смисъла на член 10, параграф 1, буква г) от Директива 2011/95.

25

K и L изтъкват също така, че поради посоченото дългосрочно пребиваване в Нидерландия те вече са се установили в тази държава и тяхното развитие би претърпяло вреди, ако трябва да я напуснат. Тези вреди се добавяли към вредите, претърпени поради дългия период на несигурност относно получаването на разрешение за пребиваване в тази държава членка.

26

В този контекст запитващата юрисдикция иска да установи, на първо място, какво тълкуване трябва да се даде на понятието „принадлежност към [определена] социална група“ по смисъла на член 10, параграф 1, буква г) от Директива 2011/95. Запитващата юрисдикция счита, че понятието „възприемане на западния начин на живот“ се позовава на равенството между жените и мъжете, и по-специално на правото на жените да не бъдат обект на каквото и да е насилие, свързано с пола, да не бъдат заставяни да встъпват в брак, както и на правото им да възприемат или не определени вярвания, да имат свое собствено политическо мнение и да могат да го изразят.

27

Тази юрисдикция припомня, че съгласно практиката на Raad van State (Държавен съвет, Нидерландия) „жените, възприели западния начин на живот“, представляват твърде разнородна група, за да могат да се считат за принадлежащи към „определена социална група“ по смисъла на член 10, параграф 1, буква г) от Директива 2011/95 и че съгласно националната практика евентуално „възприемане на западния начин на живот“ се разглежда като мотив за преследване, основан или на религията, или на политическо мнение.

28

На второ място, посочената юрисдикция иска да установи как в рамките на процедурата по разглеждане на молбите за международна закрила да се вземе предвид висшият интерес на детето, гарантиран в член 24, параграф 2 от Хартата. Посочената юрисдикция не намира каквото и да е указание в правото на Съюза за това как да се установи този интерес.

29

В това отношение, като припомня, че съгласно решение от 14 януари 2021 г., Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Връщане на непридружено непълнолетно лице) (C‑441/19, EU:C:2021:9, т. 45) при всички действия, които се предприемат от публични власти или частни институции по отношение на децата, висшият интерес на детето трябва да бъде от първостепенно значение в съответствие с член 24, параграф 2 от Хартата, запитващата юрисдикция иска да се установи дали е съвместима с правото на Съюза национална практика, съгласно която, на първо време, компетентният орган се произнася по молбата за международна закрила, като преценява общо висшия интерес на детето, като молителят може да оспори така приетото решение само в последващ момент, като установи конкретно, че този интерес изисква различно решение.

30

На трето място, като отбелязва, че вредите, които K и L твърдят, че са претърпели вследствие на несигурността, произтичаща от положението им в Нидерландия, нямат връзка с мотивите за преследване в държавата им на произход, тази юрисдикция иска да се установи дали при разглеждането на молба за международна закрила висшият интерес на детето все пак налага да се вземат предвид подобни вреди, и ако това е така, при какви условия.

31

На четвърто и последно място, посочената юрисдикция иска да се установи дали е съвместима с правото на Съюза националната практика, съгласно която органът, който се произнася по „последваща молба“ по смисъла на член 2, буква р) от Директива 2013/32, не е длъжен да разгледа служебно правото на пребиваване на молителя „на общо основание“.

32

При тези обстоятелства rechtbank Den Haag, zittingsplaats ’s-Hertogenbosch (Първоинстанционен съд Хага, заседаващ в Хертогенбос) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

33

Най-напред следва да се отбележи, че макар в първия си въпрос запитващата юрисдикция да се позовава на „западните стандарти, ценности и поведение, които гражданите на трети държави възприемат, когато пребивават на територията на държава членка и неограничено участват в обществения живот там през значителна част от жизнения период, в който се формира идентичността им“, от акта за преюдициално запитване е видно, че по същество посочената юрисдикция има предвид действителното отъждествяване на тези жени с основната ценност за равенство между жените и мъжете, както и желанието им да продължат да се ползват от това равенство в ежедневието си.

34

При тези условия следва да се приеме, че с първите си два преюдициални въпроса, които могат да бъдат разгледани заедно, тази юрисдикция иска по същество да се установи дали член 10, параграф 1, буква г) и параграф 2 от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че в зависимост от преобладаващите в държавата на произход условия жените, които са граждани на тази държава, включително ненавършилите пълнолетие, и които имат за обща характеристика действителното отъждествяване по време на пребиваването им в държава членка с основната ценност за равенство между жените и мъжете, закрепена по-специално в член 2 ДЕС, могат да се считат за принадлежащи към „определена социална група“ като „мотив за преследване“, който може да доведе до признаването на статут на бежанец.

35

На първо място, съгласно член 2, буква г) от Директива 2011/95 „бежанец“ означава „гражданин на трета държава, който поради основателни опасения от преследване, основано на раса, религия, националност, политическо мнение или принадлежност към определена социална група се намира извън държавата, чийто гражданин е, и който не може или поради тези опасения не желае да се обърне за закрила към тази държава“. Това определение възпроизвежда определението, съдържащо се в член 1, раздел A, точка 2 от Женевската конвенция, която, както се посочва в съображение 4 от разглежданата директива, представлява „крайъгълен камък на международноправния режим за закрила на бежанците“.

36

При това положение разпоредбите на Директива 2011/95 трябва да се тълкуват не само в светлината на общата структура и цели на посочената директива, но и при зачитане на Женевската конвенция и другите относими договори, посочени в член 78, параграф 1 ДФЕС. Сред тези договори са по-специално Истанбулската конвенция и CEDAW (решение от 16 януари 2024 г., Интервюиращ орган на ДАБ при МС (Жени, жертви на домашно насилие), C‑621/21, EU:C:2024:47, т. 37 и 44—47).

37

Както се потвърждава от членове 1 и 3 и член 4, параграф 2 от Истанбулската конвенция, равенството между жените и мъжете включва по-специално правото на жените на защита от всички форми на насилие, свързано с пола, правото им да не бъдат принуждавани да сключват брак, както и правото им да възприемат или не определени вярвания, да имат собствено политическо мнение и да го изразяват, а също така да правят собствени житейски избори, по-специално в областта на образованието, професионалната кариера или дейностите в публичната сфера. Същото се отнася и за членове 3, 5, 7, 10 и 16 от CEDAW.

38

Освен това, както се посочва в съображение 16 от Директива 2011/95, тя трябва да се тълкува и в съответствие с признатите в Хартата права, чието прилагане тази директива има за цел да насърчи, като член 21, параграф 1 от Хартата забранява всяка форма на дискриминация, основана по-специално на пола (вж. в този смисъл решения от 13 януари 2021 г., Bundesrepublik Deutschland (Статут на бежанец на лице без гражданство от палестински произход), C‑507/19, EU:C:2021:3, т. 39, и от 9 ноември 2023 г., Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Понятие за тежки посегателства), C‑125/22, EU:C:2023:843, т. 60).

39

На второ място, за всеки от петте мотива за преследване, които съгласно член 2, буква г) от Директива 2011/95 могат да доведат до признаване на статут на бежанец, член 10, параграф 1 от тази директива изброява елементите, които държавите членки трябва да вземат предвид.

40

Що се отнася по-конкретно до мотива „принадлежност към определена социална група“, от член 10, параграф 1, буква г), първа алинея следва, че една група се счита за „определена социална група“, когато са изпълнени две кумулативни условия. От една страна, лицата, които могат да принадлежат към групата, трябва да споделят поне една от следните три отличителни черти: „вродена характеристика“, „обща история, която не подлежи на изменение“, или пък „характеристика или вярване, до такава степен съществени за идентичността или съзнанието, че не би следвало от лицето да се изисква да се откаже от тях“. От друга страна, тази група трябва да има „собствена идентичност“ в държавата на произход „защото е разглеждана като различна от заобикалящото я общество“ (решение от 16 януари 2024 г., Интервюиращ орган на ДАБ при МС (Жени, жертви на домашно насилие), C‑621/21, EU:C:2024:47, т. 40).

41

Освен това посоченият член 10, параграф 1, буква г) уточнява във втора алинея, наред с другото, че „[а]спектите, свързани с пола, включително и половата идентичност, се отчитат надлежно за определянето на принадлежност към дадена социална група или установяването на характерна черта на такава група“. Тази разпоредба трябва да се разглежда в светлината на съображение 30 от Директива 2011/95, съгласно което половата идентичност може да бъде свързана с определени правни традиции и обичаи (решение от 16 януари 2024 г., Интервюиращ орган на ДАБ при МС (Жени, жертви на домашно насилие), C‑621/21, EU:C:2024:47, т. 41).

42

Що се отнася до първото условие за идентифициране на „определена социална група“ по смисъла на член 10, параграф 1, буква г), първа алинея, първо тире от Директива 2011/95, а именно споделяне на поне една от трите отличителни черти, посочени в тази разпоредба, Съдът вече е постановил, че обстоятелството, че дадено лице е от женски пол, представлява вродена характеристика и поради това е достатъчно, за да е изпълнено посоченото условие (решение от 16 януари 2024 г., Интервюиращ орган на ДАБ при МС (Жени, жертви на домашно насилие), C‑621/21, EU:C:2024:47, т. 49).

43

Освен това жените, които споделят обща допълнителна черта, като например друга вродена характеристика или обща история, която не подлежи на изменение, като особено семейно положение, или споделят характеристика или вярване, до такава степен съществени за идентичността или съзнанието, че не би следвало от тези жени да се изисква да се откажат от тях, също могат да отговарят на посоченото условие (вж. в този смисъл решение от 16 януари 2024 г., Интервюиращ орган на ДАБ при МС (Жени, жертви на домашно насилие), C‑621/21, EU:C:2024:47, т. 50).

44

В това отношение, от една страна, както отбелязва генералният адвокат в точка 34 от заключението си, действителното отъждествяване на една жена с основната ценност за равенство между жените и мъжете, доколкото предполага волята да се ползва от това равенство в ежедневието си, включва възможност да прави собствени житейски избори, по-специално що се отнася до образованието и професионалната си кариера, до обхвата и естеството на дейностите си в публичната сфера, до възможността за постигане на икономическа независимост чрез работа извън дома, до въпроса дали да живее самостоятелно или в семейство и кой да бъде нейният партньор, които избори са съществени за определяне на идентичността ѝ. При тези условия действителното отъждествяване на гражданка на трета държава с основната ценност за равенство между жените и мъжете може да се счита за „характеристика или вярване, до такава степен съществени за идентичността или съзнанието, че не би следвало от лицето да се изисква да се откаже от тях“. В това отношение е ирелевантно обстоятелството, че тази гражданка не възнамерява да образува група с други гражданки на трети държави или с всички жени, които се отъждествяват с тази основна ценност.

45

От друга страна, обстоятелството, че млади жени, които са гражданки на трети държави, са пребивавали в приемаща държава членка през етап от живота си, през който се формира личностната идентичност, и че по време на това пребиваване те действително са се отъждествили с основната ценност за равно третиране на жените и мъжете, може да представлява „обща история, която не подлежи на изменение“ по смисъла на член 10, параграф 1, буква г), първа алинея, първо тире от Директива 2011/95.

46

Ето защо следва да се приеме, че тези жени, включително ненавършилите пълнолетие, отговарят на първото условие за идентифициране на „определена социална група“ по смисъла на член 10, параграф 1, буква г), първа алинея, първо тире от Директива 2011/95.

47

По силата на член 10, параграф 2 от тази директива компетентният национален орган трябва да се увери, че характеристиката, свързана с принадлежността към определена социална група, се приписва на съответното лице в държавата му на произход по смисъла на член 2, буква н) от посочената директива, дори ако това лице действително не притежава такава характеристика.

48

Що се отнася до второто условие за идентифициране на „определена социална група“, предвидено в член 10, параграф 1, буква г), първа алинея, второ тире от тази директива и отнасящо се до „собствената идентичност“ на групата в държавата на произход, следва да се отбележи, че жените може да се разглеждат различно от заобикалящото ги общество и да им бъде призната собствена идентичност в това общество въз основа по-специално на социални, морални или правни норми, които се прилагат в държавата им на произход (решение от 16 януари 2024 г., Интервюиращ орган на ДАБ при МС (Жени, жертви на домашно насилие), C‑621/21, EU:C:2024:47, т. 52).

49

Това второ условие е изпълнено също и от жени, които споделят допълнителна обща характеристика, каквато е действителното отъждествяване с основната ценност за равенство между жените и мъжете, когато вследствие на социалните, моралните или правните норми, които се прилагат в държавата им на произход, тези жени също се разглеждат като различни от заобикалящото ги общество поради посочената характеристика (вж. в този смисъл решение от 16 януари 2024 г., Интервюиращ орган на ДАБ при МС (Жени, жертви на домашно насилие), C‑621/21, EU:C:2024:47, т. 53).

50

В този контекст следва да се уточни, че компетентните органи на съответната държава членка трябва да определят кое заобикалящо общество е релевантно, за да се прецени наличието на тази социална група. Това общество може да съвпада с цялата трета държава на произход на търсещото международна закрила лице или пък неговият обхват да е по-ограничен, например до част от територията или населението на третата държава (решение от 16 януари 2024 г., Интервюиращ орган на ДАБ при МС (Жени, жертви на домашно насилие), C‑621/21, EU:C:2024:47, т. 54).

51

От това следва, че жените, включително ненавършилите пълнолетие, които споделят като обща характеристика настъпилото по време на престоя им в държава членка действително отъждествяване с основната ценност за равенство между жените и мъжете, могат в зависимост от условията, преобладаващи в държавата на произход, да се считат за принадлежащи към „определена социална група“ по смисъла на член 10, параграф 1, буква г) от Директива 2011/95.

52

Предвид съмненията на запитващата юрисдикция е важно също така да се уточни, че действителното отъждествяване на тези жени с основната ценност за равенство между жените и мъжете изобщо не е нужно да има политически или религиозен характер, за да се признае, че по отношение на съответните жени е налице мотив за преследване по смисъла на тази разпоредба. Това не променя факта, че подобно отъждествяване може евентуално да се разглежда и като мотив за преследване, основан на религията или на политическите убеждения.

53

На трето място, що се отнася до оценката на молбата за международна закрила, включително на „последващата молба“, основана на мотив за преследване, какъвто е принадлежността към определена социална група, компетентните национални органи следва да проверят, както изисква член 2, буква г) от Директива 2011/95, дали лицето, което се позовава на този мотив за преследване, има „основателни опасения“ да бъде изложено на действия на преследване в своята държава на произход по смисъла на член 9, параграфи 1 и 2 от разглежданата директива поради тази принадлежност (вж. в този смисъл решение от 16 януари 2024 г., Интервюиращ орган на ДАБ при МС (Жени, жертви на домашно насилие), C‑621/21, EU:C:2024:47, т. 59).

54

За целите на тази оценка компетентният национален орган трябва да вземе предвид, първо, както е уточнено в член 9, параграф 2, буква е) от посочената директива, че акт на преследване по смисъла на член 1, раздел А от Женевската конвенция може по-специално да бъде под формата на действие, насочено „срещу лицата по причина на техния пол“.

55

В това отношение, от една страна, член 60, параграф 1 от Истанбулската конвенция гласи, че насилието над жени, основано на пола, което съгласно член 3 от тази конвенция трябва да се разбира като нарушение на правата на човека и форма на дискриминация по отношение на жените, следва да се признае като форма на преследване по смисъла на член 1, раздел А, точка 2 от Женевската конвенция. От друга страна, разглежданият член 60, параграф 2 задължава страните да осигурят тълкуване, отчитащо особеностите на пола, на всеки от предвидените в Женевската конвенция мотиви за преследване, включително на мотива за преследване, който е принадлежност към определена социална група.

56

Второ, в съответствие с член 4, параграф 1 от Директива 2011/95 държавите членки могат да преценят, че молителят е длъжен да представи във възможно най-кратък срок всички необходими доказателства в подкрепа на молбата си за международна закрила. Това не променя факта, че органите на държавите членки трябва при необходимост да съдействат активно на молителя, за да определят и допълнят релевантните за молбата доказателства (вж. в този смисъл решение от 3 март 2022 г., Secretary of State for the Home Department (Статут на бежанец на лице без гражданство от палестински произход), C‑349/20, EU:C:2022:151, т. 64). Освен това, дори държавите членки да се възползват от признатата им с тази разпоредба възможност, член 4, параграф 5 от разглежданата директива предвижда още, че когато определени аспекти на декларациите на молителя не са подкрепени с документи или други доказателства, тези аспекти не изискват потвърждение, когато са изпълнени кумулативните условия, посочени в споменатия параграф 5. Сред тези условия са непротиворечивостта и достоверността на декларациите на молителя и общата достоверност на твърденията на молителя (вж. в този смисъл решение от 21 септември 2023 г., Staatssecretaris van Veiligheid en Justitie (Политическо мнение в приемащата държава членка), C‑151/22, EU:C:2023:688, т. 44).

57

В това отношение Съдът уточнява, че декларациите на лице, което търси международна закрила, представляват само отправна точка на процедурата по оценяване на фактите и обстоятелствата, проведена от компетентните органи, като тези органи впрочем често имат по-голям достъп от молителя до определен вид документи (вж. в този смисъл решения от 22 ноември 2012 г., M., C‑277/11, EU:C:2012:744, т. 65 и 66, от 19 ноември 2020 г., Bundesamt für Migration und Flüchtlinge (Военна служба и убежище), C‑238/19, EU:C:2020:945, т. 52, и от 9 ноември 2023 г., Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Понятие за тежки посегателства), C‑125/22, EU:C:2023:843, т. 47).

58

Ето защо би било в противоречие с член 4 от Директива 2011/95 да се приеме, че само молителят трябва да представи всички доказателства в подкрепа на причините, обосноваващи молбата му за международна закрила, и по-специално на факта, от една страна, че в държавата му на произход би могъл да бъде считан за принадлежащ към определена социална група по смисъла на член 10, параграф 1 от тази директива, и от друга страна, че поради този мотив съществува риск да бъде преследван в посочената държава (вж. в този смисъл решение от 19 ноември 2020 г., Bundesamt für Migration und Flüchtlinge (Военна служба и убежище) (C‑238/19, EU:C:2020:945, т. 54 и 55).

59

Трето, по силата на член 4, параграф 3 от Директива 2011/95 оценяването от страна на компетентните национални органи на основателността на опасенията на молителя от преследване трябва да е индивидуално и да се извършва за всеки отделен случай бдително и предпазливо въз основа единствено на конкретна оценка на фактите и обстоятелствата, за да се определи дали установените факти и обстоятелства представляват такава заплаха, че съответното лице да може предвид индивидуалната си ситуация с основание да се опасява, че действително ще стане жертва на действия на преследване, ако трябва да се завърне в държавата си на произход (вж. в този смисъл решения от 21 септември 2023 г., Staatssecretaris van Veiligheid en Justitie (Политическо мнение в приемащата държава членка), C‑151/22, EU:C:2023:688, т. 42, и от 16 януари 2024 г., Интервюиращ орган на ДАБ при МС (Жени, жертви на домашно насилие), C‑621/21, EU:C:2024:47, т. 60).

60

В този контекст член 10, параграф 3, буква б) от Директива 2013/32 задължава държавите членки да гарантират, от една страна, че решенията по молбите за международна закрила се вземат след извършване на подходящо разглеждане, в хода на което е набавена точна и актуализирана информация от различни източници, като например ЕСПОУ и ВКБООН, както и съответните международни организации за защита на правата на човека, по отношение на общата обстановка в държавата на произход на кандидата, и от друга страна, че такава информация е предоставена на служителите, които разглеждат молбите и вземат решение по тях.

61

За тази цел, както се посочва в точка 36, подточка x) от Насоките на ВКБ относно международната закрила № 1 във връзка с преследване, свързано с половата принадлежност в контекста на член 1, раздел A, параграф 2 от Женевската конвенция, компетентните национални органи трябва да съберат информация за държавата на произход, която е релевантна за разглеждането на подадени от жени молби, като например за правното положение на жените, техните политически, икономически и социални права, културните и социални обичаи в държавата и последиците в случай на неспазването им, разпространението на вредни традиционни практики, влиянието и вида на сигнализираното насилие срещу жени, предоставената им закрила, наказанията, налагани на извършителите на такова насилие, и опасностите, на които може да бъде изложена дадена жена в случай на връщане в държавата ѝ на произход след подаването на подобна молба (решение от 16 януари 2024 г., Интервюиращ орган на ДАБ при МС (Жени, жертви на домашно насилие), C‑621/21, EU:C:2024:47, т. 61).

62

Четвърто, следва да се уточни, че действителното отъждествяване на гражданка на трета държава с основната ценност за равенство между жените и мъжете, което е настъпило по време на пребиваването ѝ в държава членка, не може да се квалифицира като обстоятелство, създадено по собствено решение на тази гражданка, след като е напуснала държавата си на произход по смисъла на член 5, параграф 3 от Директива 2011/95, нито като дейност, чиято единствена или основна цел е била да създаде необходимите условия за подаване на молба за международна закрила по смисъла на член 4, параграф 3, буква г) от тази директива. Всъщност достатъчно е да се констатира, че когато такова отъждествяване е надлежно доказано, то по никакъв начин не може да се приравни на измамливи действия и машинации, на които посочените разпоредби целят да противодействат (вж. в този смисъл решение от 29 февруари 2024 г., Bundesamt für Fremdenwesen und Asyl (Последваща промяна на религията), C‑222/22, EU:C:2024:192, т. 32 и 34).

63

В настоящия случай запитващата юрисдикция следва да провери по-специално дали жалбоподателките в главното производство действително се отъждествяват с основната ценност за равенство между жените и мъжете, по отношение на аспектите ѝ, описани в точки 37 и 44 от настоящото решение, като се стремят да се ползват от тази ценност в ежедневието си, така че тя представлява неразделна част от тяхната идентичност и дали поради това те биха били възприемани като различни от заобикалящото ги общество в тяхната държава на произход. Обстоятелството, че те биха могли да избегнат реалната опасност от преследване в държавата си на произход вследствие на това отъждествяване, като се държат резервирано, не следва да се взема предвид в този контекст (вж. в този смисъл решение от 7 ноември 2013 г., X и др., C‑199/12—C‑201/12, EU:C:2013:720, т. 70, 71, 74 и 75).

64

С оглед на гореизложеното на първите два въпроса следва да се отговори, че член 10, параграф 1, буква г) и параграф 2 от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че в зависимост от преобладаващите в държавата на произход условия жените, гражданки на тази държава, включително ненавършилите пълнолетие, които имат за обща характеристика действителното отъждествяване с основната ценност за равенство между жените и мъжете, настъпило по време на пребиваването им в държава членка, могат да се считат за принадлежащи към „определена социална група“ като „мотив за преследване“, който може да доведе до признаване на статут на бежанец.

65

Най-напред следва да се отбележи, че с втората част от третия въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 24, параграф 2 във връзка с член 51, параграф 1 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска „национална практика“, съгласно която при подаване на молба за издаване на разрешение за пребиваване „на общо основание“ компетентният орган преценява висшия интерес на детето, без преди това да го определи конкретно.

66

Както обаче отбелязва генералният адвокат в точка 67 от заключението си, нито от акта за преюдициално запитване, нито от преписката, с която разполага Съдът, следва, че в спора по главното производство се разглежда подобна молба за издаване на разрешение за пребиваване „на общо основание“.

67

Въпреки че преюдициалните въпроси, отнасящи се до правото на Съюза, се ползват с презумпция за релевантност, основанието за отправяне на преюдициално запитване е не формулирането на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, а необходимостта от отговор за ефективното решаване на даден правен спор (решение от 14 януари 2021 г., The International Protection Appeals Tribunal и др., C‑322/19 и C‑385/19, EU:C:2021:11, т. 53).

68

Следователно, доколкото с втората част от третия въпрос всъщност се цели получаване на консултативно становище от Съда, тя е недопустима.

69

С първата част от третия си въпрос и с четвъртия си въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 24, параграф 2 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска компетентният национален орган да се произнесе по молба за международна закрила, подадена от непълнолетно лице, без да е установил конкретно висшия интерес на това непълнолетно лице в рамките на индивидуална оценка.

70

В този контекст посочената юрисдикция иска също да се установи дали и евентуално по какъв начин следва да се вземе предвид наличието на вреда, която непълнолетното лице твърди, че е претърпяло поради дългосрочното пребиваване в държава членка и поради несигурността относно задължението му за връщане.

71

С оглед на споровете в хода на устната процедура следва най-напред да се отхвърлят всички съмнения относно евентуалната недопустимост на тези преюдициални въпроси, тъй като K и L вече не били непълнолетни по смисъла на член 2, буква к) от Директива 2011/95. Всъщност от акта за преюдициално запитване следва, че към датата на подаване на последващите им молби, чието отхвърляне е предмет на спора в главното производство, а именно 4 април 2019 г., K и L са били на възраст, по-малка от 18 години.

72

При това положение трябва да се припомни, че член 24 от Хартата, който съгласно съображение 16 от Директива 2011/95 е сред членовете на Хартата, чието прилагане следва да бъде насърчавано посредством тази директива, предвижда в параграф 2, че „[п]ри всички действия, които се предприемат от публичните власти или частни институции по отношение на децата, висшият интерес на детето трябва да бъде от първостепенно значение“.

73

От член 24, параграф 2 от Хартата, както и от член 3, параграф 1 от Международната конвенция за правата на детето, приета от Общото събрание на Организацията на обединените нации на 20 ноември 1989 г., към който изрично препращат разясненията относно член 24 от Хартата, следва, че висшият интерес на детето трябва да се вземе предвид не само при преценката по същество на молбите, които се отнасят до деца, но и да окаже влияние върху процеса на вземане на решения, предхождащ тази преценка, посредством специални процесуални гаранции. Всъщност, както отбелязва Комитетът по правата на детето на Организацията на обединените нации, понятието „висш интерес на детето“ по смисъла на член 3, параграф 1 се позовава едновременно на материално право, на тълкувателен принцип и на процесуалноправна норма (вж. Общ коментар № 14 (2013) на Комитета по правата на детето относно правото на детето неговият висш интерес да бъде разглеждан като първостепенно съображение (член 3, параграф 1) CRC/C/GC/14, т. 6).

74

Освен това в член 24, параграф 1 от Хартата се уточнява, че децата могат да изразяват свободно своето мнение и че то се взема предвид по въпросите, които ги засягат, в зависимост от възрастта и зрелостта им.

75

На първо място, както следва от съображение 18 от Директива 2011/95, когато държавите членки определят висшия интерес на детето в рамките на процедура за международна закрила, те трябва да обръщат особено внимание на принципа на целостта на семейството, благоденствието и социалното развитие на детето, което включва неговото здраве, семейно положение и образование, както и съображения, свързани с неговата безопасност и сигурност.

76

В това отношение член 4, параграф 3, буква в) от Директива 2011/95 предвижда, че оценяването на молбата за международна закрила следва да бъде извършено за всеки отделен случай, като се вземе предвид възрастта на молителя, за да може да се определи дали, въз основа на личните обстоятелства относно него, действията, на които той е бил или рискува да бъде изложен, биха могли да бъдат считани за преследване или за тежки посегателства. В този контекст член 9, параграф 2, буква е) от тази директива уточнява, че такова действие на преследване може да бъде по-специално под формата на действие, насочено „срещу деца“.

77

Единствено компетентният национален орган може да прецени последиците, които следва да се изведат от възрастта на кандидата, включително отчитането на неговия висш интерес, когато той не е навършил пълнолетие (вж. в този смисъл решение от 22 ноември 2012 г., M. (C‑277/11, EU:C:2012:744, т. 69 и 70).

78

От изложените по-горе съображения следва, че когато кандидат за международна закрила е непълнолетно лице, компетентният национален орган трябва задължително да вземе предвид висшия интерес на това лице при преценката на основателността на молбата му за международна закрила, след като осъществи индивидуално разглеждане на тази молба.

79

На второ място, от съображение 18 от Директива 2011/95 следва, че в рамките на процедура за предоставяне на международна закрила държавите членки трябва да вземат предвид мнението на непълнолетното лице, в зависимост от неговата възраст и степен на зрялост. Освен това, съгласно член 14, параграф 1, четвърта алинея от Директива 2013/32 държавите членки могат да определят в националното си законодателство в кои случаи непълнолетно лице има право на лично интервю. Когато на непълнолетното лице е предоставено правото на лично интервю, член 15, параграф 3, буква д) от тази директива предвижда, че държавите членки гарантират, че интервюто се провежда по начин, подходящ за деца. В този контекст съгласно член 10, параграф 3, буква г) от посочената директива държавите членки трябва да гарантират, че компетентните национални органи имат възможност, когато това е необходимо, да потърсят съвет от експерти по определени въпроси, свързани по-специално с децата.

80

При липса на по-точни разпоредби в Директиви 2011/95 и 2013/32, държавата членка следва да определи реда и условията за преценка на висшия интерес на детето в рамките на процедурата за предоставяне на международна закрила, и по-специално момента или моментите, в които трябва да се извърши тази преценка, както и формата, в която тя трябва да бъде извършена, при спазване на член 24 от Хартата и на разпоредбите, припомнени в точки 75—79 от настоящото решение.

81

В това отношение е важно да се посочи, от една страна, че съгласно член 51, параграф 1 от Хартата държавите членки трябва да се съобразяват с член 24, параграф 2 от тази харта, когато прилагат правото на Съюза, а следователно и в случай, че разглеждат „последваща молба“ по смисъла на член 2, буква р) от Директива 2013/32. От друга страна, тъй като член 40, параграф 2 от тази директива не прави никакво разграничение между първа и последваща молба за международна закрила, що се отнася до естеството на елементите или фактите, с които да се докаже, че кандидатът отговаря на условията за лице, на което е предоставена международна закрила по силата на Директива 2011/95, то и в двата случая оценката на фактите и обстоятелствата в подкрепа на тези молби трябва да се извърши в съответствие с член 4 от Директива 2011/95 (решение от 10 юни 2021 г., Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Нови факти или обстоятелства), C‑921/19, EU:C:2021:478, т. 40).

82

Що се отнася до въпроса дали и евентуално по какъв начин следва да се вземе предвид наличието на вреда, която непълнолетно лице твърди, че е претърпяло поради дългосрочно пребиваване в държава членка, и несигурността относно задължението му за връщане, за които държавата членка, компетентна да разгледа подадената от това лице, може да носи отговорност, трябва да се отбележи, както прави запитващата юрисдикция, че компетентните национални органи не следва да преценяват наличието на такава вреда в рамките на производство, което има за цел да определи дали съответното лице има основателни опасения от преследване в случай на завръщане в страната си на произход поради „принадлежността си към определена социална група“ по смисъла на член 10, параграф 1, буква г) от Директива 2011/95.

83

При все това, дългосрочно пребиваване в държава членка, особено когато съвпада с период, през който непълнолетен кандидат е формирал своята идентичност, може по силата на член 4, параграф 3 от тази директива във връзка с член 24, параграф 2 от Хартата да бъде взет предвид при преценката на молба за международна закрила, основана на мотив за преследване, като например „принадлежност към определена социална група“ по смисъла на член 10, параграф 1, буква г) от посочената директива.

84

С оглед на изложените по-горе съображения на първата част от третия въпрос и на четвъртия въпрос следва да се отговори, че член 24, параграф 2 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска компетентният национален орган да се произнася по молба за международна закрила, подадена от непълнолетно лице, без да е определил конкретно висшия интерес на това непълнолетно лице в рамките на индивидуална оценка.

85

С петия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 7 във връзка с член 24, параграф 2 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска „национална практика“, която позволява „общите основания“ да се вземат предвид при разглеждането на първа молба за международна закрила, но не и при разглеждането на последваща молба по смисъла на член 2, буква р) от Директива 2013/32.

86

По съображенията, изложени в точки 66—68 от настоящото решение, и както по същество отбелязва генералният адвокат в точка 73 от заключението си, петият въпрос е недопустим, тъй като няма връзка със спора по главното производство.

87

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (голям състав) реши: