–

за E. и S., от F. Wijngaarden, advocaat,

–

за нидерландското правителство, от K. Bulterman и A. Hanje, в качеството на представители,

–

за австрийското правителство, от J. Schmoll и V. Strasser, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, представлявана първоначално от L. Grønfeldt и W. Wils, след което — от W. Wils,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 2, буква л) от Регламент (ЕС) № 604/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година за установяване на критерии и механизми за определяне на държавата членка, компетентна за разглеждането на молба за международна закрила, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета държава или от лице без гражданство (ОВ L 180, 2013 г., стр. 31, наричан по-нататък „Регламент „Дъблин III“).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (държавен секретар по въпросите на правосъдието и сигурността, Нидерландия) (наричан по-нататък „държавният секретар“), от една страна, и E. и S., действащи от свое име, както и от името на своите ненавършили пълнолетие деца, от друга страна, по повод на отхвърлянето на молбите им за международна закрила.

3

Съгласно член 2 от Виенската конвенция за дипломатическите отношения, сключена във Виена на 18 април 1961 г. и влязла в сила на 24 април 1964 г. (Recueil des traités des Nations unies, том 500, стр. 95, наричана по-нататък „Виенската конвенция“):

„Установяването на дипломатически отношения между държавите и учредяването на постоянни дипломатически представителства става по взаимно съгласие“.

4

Член 4 от тази конвенция предвижда:

„1.   Изпращащата страна трябва да се убеди, че приемащата държава е дала агреман за онова лице, което тя възнамерява да акредитира като шеф на представителството в тази държава.

2.   Приемащата държава не е длъжна да съобщава на изпращащата държава мотивите за отказване на агреман“.

5

Член 5, параграф 1 от посочената конвенция има следния текст:

„Изпращащата държава може, след като по надлежен начин уведоми съответните приемащи държави, да акредитира шеф на представителство или да назначи някой член на дипломатическия персонал, според обстоятелствата, в няколко държави, ако не се направят изрични възражения от страна на която и да е от приемащите държави“.

6

Член 9 от същата конвенция предвижда:

„1.   Приемащата държава може във всяко време, без да е длъжна да мотивира своето решение, да уведоми изпращащата държава, че шефът на представителството или кой да е от членовете на дипломатическия персонал на представителството е Persona non grata или че кой да е друг член от персонала на представителството е неприемлив. В такъв случай изпращащата държава трябва съответно да отзове въпросното лице или да прекрати неговите функции в представителството. Едно лице може да бъде обявено за Persona non grata или за неприемливо още преди пристигането му в територията на приемащата държава.

2.   Ако изпращащата държава откаже да изпълни или не изпълни в разумен срок своите задължения, предвидени в точка 1 на този член, приемащата държава може да откаже да признава въпросното лице като сътрудник на представителството“.

7

Член 10, параграф 1 от Виенската конвенция гласи следното:

„Министерството на външните работи на приемащата държава или друго министерство, по отношение на което има споразумение, се уведомява:

[…]“.

8

Съгласно съображения 4 и 5 от Регламент „Дъблин III“:

9

Член 2 от този регламент, озаглавен „Определения“, гласи:

„За целите на настоящия регламент:

[…]

[…]

[…]“.

10

Членове 7—15 от посочения регламент се намират в глава III, озаглавена „Критерии за определяне на компетентната държава членка“. Член 7 от същия регламент, озаглавен „Йерархия на критериите“, гласи следното в параграф 1:

„Критериите за определяне на компетентната държава членка се прилагат в последователността, в която са изложени в настоящата глава“.

11

Член 12 от Регламент „Дъблин III“ е озаглавен „Издаване на документи за пребиваване или на визи“ и параграф 1 от него предвижда:

„Ако кандидатът притежава валиден документ за пребиваване, държавата членка, която е издала документа, е компетентна за разглеждането на молбите за международна закрила“.

12

Съгласно член 21 („Подаване на искане за поемане на отговорност“), параграф 1, първа алинея от този регламент:

„Когато държава членка, пред която е била подадена молба за международна закрила, счита, че друга държава членка е компетентна за разглеждането на молбите, тя може възможно най-бързо и при всички случаи в тримесечен срок от датата, на която молбата е бил[а] подадена по смисъла на член 20, параграф 2, да поиска от другата държава членка да поеме отговорността за кандидата“.

13

Член 29 от същия регламент, озаглавен „Условия и срокове“, предвижда в параграф 1, първа алинея:

„Предаването на кандидата или на друго лице, посочено в член 18, параграф 1, буква в) или г) от молещата държавата членка на компетентната държава членка се осъществява в съответствие с националното право на молещата държава членка след съгласуване между заинтересованите държави членки, веднага щом това бъде практически възможно и най-късно в шестмесечен срок от приемането на искането от друга държава членка да поеме отговорността или да приеме обратно въпросното лице или на крайното решение по обжалване или по преразглеждане в случай на суспензивно действие в съответствие с член 27, параграф 3“.

14

E. и S. и техните ненавършили пълнолетие деца са граждани на трета страна. Бащата е бил член на дипломатическата мисия на своята страна в държавата членка Х и е живял на територията на последната със съпругата и децата си. По време на това пребиваване Министерството на външните работи на тази държава членка им издава дипломатически карти.

15

След като напускат държавата членка Х, E. и S. подават молби за международна закрила в Нидерландия.

16

На 31 юли 2019 г. държавният секретар приема, че съгласно член 12, параграф 1 от Регламент „Дъблин III“ държавата членка Х е компетентна да разгледа тези молби, тъй като дипломатическите карти, издадени от органите на тази държава членка, представляват документи за пребиваване. На 25 септември 2019 г. посочената държава членка уважава исканията за поемане на отговорност.

17

С решения от 29 януари 2020 г. държавният секретар отказва да разгледа подадените от E. и S. молби за международна закрила с мотива, че държавата членка Х е компетентна да ги разгледа.

18

E. и S. обжалват тези решения пред Rechtbank Den Haag (Първоинстанционен съд Хага, Нидерландия). В подкрепа на тези жалби те изтъкват, че държавата членка Х не е компетентна да разгледа молбите им, тъй като органите на тази държава членка никога не са им издавали документ за пребиваване. Именно въз основа на дипломатическия си статут те се ползвали с право на пребиваване, което се извежда пряко от Виенската конвенция.

19

С решение от 20 март 2020 г. Rechtbank Den Haag (Първоинстанционен съд Хага) уважава жалбите, като приема, че държавният секретар неправилно е приел, че държавата членка Х е компетентна да разгледа молбите за международна закрила. Тази юрисдикция подчертава, че дипломатическите карти, издадени от органите на тази държава членка, не могат да се считат за разрешение за пребиваване, тъй като E. и S. вече са имали право на пребиваване в посочената държава членка въз основа на Виенската конвенция.

20

Държавният секретар обжалва това решение пред Raad van State (Държавен съвет, Нидерландия), запитващата юрисдикция, като изтъква, че дипломатическите карти, издадени на E. и S. от държавата членка Х, попадат в обхвата на понятието „документ за пребиваване“ по смисъла на член 2, буква л) от Регламент „Дъблин III“.

21

Raad van State (Държавен съвет) уточнява, че не се оспорва фактът, че органите на държавата членка Х са издали дипломатически карти на E. и S. и че тези карти все още са били валидни към момента, в който последните са подали молбите си за международна закрила в Нидерландия. Освен това държавата членка Х е издала тези дипломатически карти в съответствие с Виенската конвенция, тъй като Кралство Нидерландия и държавата членка Х са страни по тази конвенция.

22

Според тази юрисдикция определянето на държавата членка, компетентна за разглеждането на молбите за международна закрила, подадени от E. и S., предполага да се отговори на въпроса дали дипломатическа карта, издадена от държава членка въз основа на Виенската конвенция, представлява документ за пребиваване по смисъла на член 2, буква л) от Регламент „Дъблин III“.

23

Според нея обаче отговорът на този въпрос не може да се изведе пряко нито от тази разпоредба, нито от установената с този регламент система, нито от релевантните норми на международното публично право. Освен това според тази юрисдикция практиката на Съда по посочения регламент не дава допълнителни разяснения в това отношение и изглежда, че практиките на държавите членки се различават по този въпрос.

24

При тези обстоятелства Raad van State (Държавен съвет) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Следва ли член 2, буква л) от [Регламент „Дъблин III“] да се тълкува в смисъл, че дипломатическа карта, издадена от държава членка въз основа на [Виенската конвенция], представлява документ за пребиваване по смисъла на тази разпоредба?“.

25

Австрийското правителство поставя под съмнение допустимостта на настоящото преюдициално запитване, тъй като исканото тълкуване на Регламент „Дъблин III“ не би било от реална полза за разрешаването на спора в главното производство. Всъщност в случая Кралство Нидерландия е станало компетентно за разглеждането на посочените молби за международна закрила, тъй като, макар държавата членка Х да е приела исканията за поемане на отговорност за ответниците в главното производство, предаването на кандидатите на тази последна държава членка не е било извършено в шестмесечния срок, предвиден в член 29, параграф 1 от този регламент.

26

В това отношение следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, след като поставените въпроси се отнасят до тълкуването на норма от правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES, C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1, т. 46 и цитираната съдебна практика).

27

Оттук следва, че въпросите относно правото на Съюза се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на норма от правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 12 януари 2023 г., DOBELES HES, C‑702/20 и C‑17/21, EU:C:2023:1, т. 47 и цитираната съдебна практика).

28

Следва да се припомни и че в съответствие с член 29, параграф 1, първа алинея от Регламент „ДъблинIII“ предаването на кандидата от молещата държавата членка на компетентната държава членка се осъществява в съответствие с националното право на молещата държава членка след съгласуване между заинтересованите държави членки, веднага щом това бъде практически възможно и най-късно в шестмесечен срок от приемането на искането от друга държава членка да поеме отговорността или да приеме обратно въпросното лице или на крайното решение по обжалване или по преразглеждане в случай на суспензивно действие в съответствие с член 27, параграф 3 от този регламент.

29

В случая от акта за преюдициално запитване е видно, че когато е обжалвал първоинстанционното решение пред запитващата юрисдикция, държавният секретар е поискал налагането на временни мерки предвид предстоящото изтичане на срока за предаване и че тази молба е уважена.

30

При тези условия е видно, че на подадената от държавния секретар въззивна жалба е признато суспензивно действие по смисъла на член 29, параграф 1, първа алинея от Регламент „Дъблин III“, така че шестмесечният срок, предвиден в тази разпоредба, ще започне да тече едва след като запитващата юрисдикция постанови окончателното си решение по тази жалба.

31

Поради това не е очевидно, че исканото от запитващата юрисдикция тълкуване на правото на Съюза няма да ѝ бъде необходимо за разрешаването на спора, с който тя е сезирана. Следователно настоящото преюдициално запитване е допустимо.

32

За да се отговори на поставения въпрос, в самото начало следва да се припомни, че тълкуването на разпоредба от правото на Съюза изисква да се вземе предвид не само нейният текст, но и контекстът ѝ и целите и предназначението на акта, от който тя е част (решение от 22 юни 2023 г., Pankki S, C‑579/21, EU:C:2023:501, т. 38 и цитираната съдебна практика).

33

Що се отнася до текста на член 2, буква л) от Регламент „Дъблин III, понятието „документ за пребиваване“ е определено като „всяко разрешение, издадено от компетентните органи на държава членка, с което се разрешава на гражданин на трета държава или на лице без гражданство да пребивава на нейна територия“. Освен това съгласно същата разпоредба, макар посоченото понятие да включва „документите, на които се основава разрешението за оставане на територията при условията на мерки за временна закрила или до прекратяване действието на обстоятелствата, препятстващи изпълнението на заповед за извеждане“, то обаче изключва „визи[те] и разрешения[та] за пребиваване, издадени по време на необходимия срок за определяне на компетентната държава членка, установен в [този] регламент или по време на разглеждането на молба за международна закрила или на молба за разрешение за пребиваване“.

34

От използваната от законодателя на Съюза формулировка ответниците в главното производство и австрийското правителство по същество правят извод, че понятието „документ за пребиваване“ обхваща само актовете, които формално са приети от национална администрация и които позволяват по конститутивен начин на гражданин на трета държава или на лице без гражданство да остане на територията на съответната държава членка. За сметка на това, макар да представляват формално издадени от национална администрация документи, дипломатически карти като разглежданите в главното производство по принцип само отразявали правата и привилегиите, с които се ползват техните притежатели по силата на Виенската конвенция. Така те имали чисто декларативен характер и не попадали в обхвата на понятието „документ за пребиваване“ по смисъла на член 2, буква л) от Регламент „Дъблин III“.

35

В това отношение следва да се подчертае, че както следва от употребата на израза „всяко разрешение“ в член 2, буква л) от Регламент „Дъблин III, понятието „документ за пребиваване“ по смисъла на тази разпоредба се разбира в широк смисъл. По-специално, както по същество отбелязва генералният адвокат в точка 46 от заключението си, определението, което тази разпоредба дава на посоченото понятие, не се позовава на конститутивния или декларативен характер на разрешението, нито изключва изрично дипломатическите карти, издавани въз основа на Виенската конвенция.

36

Що се отнася до контекста, в който се вписва посочената разпоредба, следва да се отбележи, че понятието „документ за пребиваване“ е определящо за прилагането на член 12 от Регламент „Дъблин III“, който предвижда в параграф 1, че ако кандидатът притежава валиден документ за пребиваване, държавата членка, която го е издала, е компетентна за разглеждането на молбата за международна закрила.

37

Член 12 е част от глава III от Регламент „Дъблин III“, отнасяща се до критериите за определяне на компетентната държава членка. В това отношение от съдебната практика следва, че прилагането на различните критерии, прогласени в членове 12—14 от този регламент, по принцип трябва да позволява на държавата членка, която е в основата на влизането или пребиваването на гражданин на трета държава на територията на държавите членки, да се възложи компетентността да разгледа подадената от този гражданин молба за международна закрила, като се отчита ролята на посочената държава членка за присъствието на този гражданин на територията на държавите членки (вж. в този смисъл решение от 26 юли 2017 г., Jafari, C‑646/16, EU:C:2017:586, т. 87 и 91).

38

В случая ответниците в главното производство изтъкват, че ролята на държавата членка Х за присъствието им на територията на държавите членки била незначителна, тъй като съгласно Виенската конвенция приемащата държава не била свободна, с изключение на някои особени случаи, да отказва влизането и пребиваването на нейна територия на сътрудниците на дипломатическо представителство, посочени от изпращащата държава.

39

В това отношение, макар да е вярно, че по силата на член 2 от Виенската конвенция учредяването на постоянни дипломатически представителства става по взаимно съгласие, на приемащата държава все пак се признават някои правомощия по отношение на допускането на лица на нейна територия като членове на дипломатическия персонал на дадено представителство.

40

По-специално член 9, параграф 1 от Виенската конвенция предвижда, че приемащата държава може по всяко време и без да е необходимо да мотивира своето решение, да уведоми изпращащата държава, че шефът на представителството или кой да е от членовете на дипломатическия персонал на представителството е persona non grata или че кой да е друг член от персонала на представителството е неприемлив, като едно лице може да бъде обявено за persona non grata или за неприемливо още преди пристигането му в територията на приемащата държава. В параграф 2 от същия член 9 се добавя, че ако изпращащата държава откаже да изпълни или не изпълни в разумен срок своите задължения, предвидени в параграф 1, приемащата държава може да откаже да признава въпросното лице като сътрудник на представителството.

41

Освен това от член 4, параграфи 1 и 2 от Виенската конвенция следва, че изпращащата държава трябва да се убеди, че приемащата държава е дала агреман за онова лице, което тя възнамерява да акредитира като шеф на представителството в тази държава, като приемащата държава не е длъжна да съобщава на изпращащата държава мотивите за отказване на агреман.

42

Освен това по силата на член 5, параграф 1 от Виенската конвенция, макар изпращащата държава да може, след като по надлежен начин уведоми съответните приемащи държави, да акредитира шеф на представителство или да назначи някой член на дипломатическия персонал, според обстоятелствата, в няколко държави, която и да е от приемащите държави може да направи изрични възражения.

43

Накрая, член 10, параграф 1 от Виенската конвенция предвижда по-специално, че компетентният министър на приемащата държава се уведомява за назначаването на сътрудници на представителството, за тяхното пристигане и за окончателното им заминаване или за прекратяването на техните функции в представителството, както и за пристигането и окончателното заминаване на лице, принадлежащо към семейството на сътрудник на представителството.

44

При тези условия издаването на дипломатическа карта на дадено лице от държава членка е израз на приемането от нейна страна посоченото лице да пребивава на нейна територия като член на дипломатическия персонал на дадено представителство и по този начин показва ролята, която играе тази държава членка за присъствието на споменатото лице на територията на държавите членки.

45

Тълкуването на понятието „документ за пребиваване“ в смисъл, че обхваща дипломатическа карта, издадена въз основа на Виенската конвенция, отговаря и на общата структура на критериите по членове 12—14 от Регламент „Дъблин III“, тъй като по силата на член 7, параграф 1 от този регламент посоченият член 12 се прилага с предимство.

46

Що се отнася до целта на Регламент „Дъблин III“, в съображения 4 и 5 от него се подчертава значението на ясен и работещ метод за определяне на компетентната държава членка, който е основан на обективни и справедливи критерии както за държавите членки, така и за заинтересованите лица, и позволява бързо да се определи тази държава членка.

47

Впрочем отчитането на факта, че е издадена дипломатическа карта, при определянето на държавата членка, компетентна да разгледа молба за международна закрила, допринася за постигането на целта за бърза обработка на такава молба.

48

Освен това, както по същество отбелязва генералният адвокат в точка 50 от заключението си, припомнената в точка 46 от настоящото решение цел на Регламент „Дъблин III“ би била поставена под въпрос, ако граждани на трети държави, които се ползват с предвидените във Виенската конвенция привилегии и имунитети, можеха да избират държавата членка, в която подават молба за международна закрила.

49

При всички положения квалифицирането на дипломатическа карта като „документ за пребиваване“ по смисъла на член 2, буква л) от Регламент „Дъблин III“, се отнася само до определянето на държавата членка, компетентна да разгледа молба за международна закрила, и не оказва влияние върху правото на дипломатическо пребиваване. Освен това подобна квалификация по никакъв начин не предопределя последващото решение дали тази държава членка ще предостави международна закрила, или не.

50

Накрая, както отбелязва генералният адвокат в точка 51 от заключението си, позоваването от ответниците в главното производство на изключването на лицата с правен статут, уреден от Виенската конвенция, от приложното поле на Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни (ОВ L 16, 2004 г., стр. 44; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 225) е ирелевантно.

51

Всъщност, от една страна, Регламент „Дъблин III“ нито предвижда такова изключване от приложното си поле, нито съдържа дерогиращи правила относно последиците от издаването на дипломатическа карта за определянето на държавата членка, компетентна за разглеждането на молба за международна закрила.

52

От друга страна, макар Директива 2003/109 да не се отнася до лицата, които нямат намерение да се установят трайно на територията на държавите членки, това обстоятелство не е пречка последните да издават на тези лица документи за пребиваване по смисъла на член 2, буква л) от Регламент „Дъблин III“.

53

С оглед на всички изложени по-горе съображения на преюдициалния въпрос следва да се отговори, че член 2, буква л) от Регламент „Дъблин III“ трябва да се тълкува в смисъл, че дипломатическа карта, издадена от държава членка въз основа на Виенската конвенция, представлява „документ за пребиваване“ по смисъла на тази разпоредба.

54

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (първи състав) реши:

Член 2, буква л) от Регламент (ЕС) № 604/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година за установяване на критерии и механизми за определяне на държавата членка, компетентна за разглеждането на молба за международна закрила, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета държава или от лице без гражданство,

трябва да се тълкува в смисъл, че

дипломатическа карта, издадена от държава членка въз основа на Виенската конвенция за дипломатическите отношения, сключена във Виена на 18 април 1961 г. и влязла в сила на 24 април 1964 г., представлява „документ за пребиваване“ по смисъла на тази разпоредба.