–

за Z, от A. Moroziewicz, adwokat,

–

за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,

–

за Европейската комисия, от M. Brauhoff и G. Gattinara, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 2, точка 1 и на член 6, параграф 1 от Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 година относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки (ОВ L 48, 2011 г., стр. 1).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между X sp. z o.o. sp.k. и Z по повод на искане за обезщетение с фиксиран размер за покриване на разноските по събиране, направени в резултат на последователни забавени плащания в рамките на един и същи договор.

3

Съображения 3, 17, 19 и 22 от Директива 2011/7 гласят:

[…]

[…]

[…]

4

Член 1 от тази директива, озаглавен „Предмет и приложно поле“, предвижда в параграфи 1 и 2 следното:

„1.   Целта на настоящата директива е борбата със забавата на плащане по търговските сделки с оглед гарантирането на правилното функциониране на вътрешния пазар, като се насърчава конкурентоспособността на предприятията, и по-специално на [малките и средните предприятия (МСП)].

2.   Настоящата директива се прилага за всички плащания, извършвани като възнаграждение по търговски сделки“.

5

Съгласно член 2 от посочената директива:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

[…]“.

6

Член 4 от тази директива, озаглавен „Сделки между предприятия и държавни органи“, предвижда в параграф 1:

„Държавите членки следят за това при търговски сделки, при които длъжникът е публичен орган, кредиторът да има право да начислява законна лихва за забава на плащане при изтичане на срока, определен в параграфи 3, 4 или 6, без да е необходима покана, ако са изпълнени следните условия:

7

Съгласно член 5 от Директива 2011/7, озаглавен „Графици за извършване на плащанията“:

„Настоящата директива не засяга възможността страните да договарят, съгласно съответните разпоредби на приложимото национално законодателство, срокове за плащане, при които се предвижда плащане на вноски. В такива случаи, при които разсрочените плащания не са извършени към определената за това дата, лихвата и обезщетението, предвидени в настоящата директива, се изчисляват единствено въз основа на просрочените суми“.

8

Член 6 от тази директива, озаглавен „Обезщетяване за разноските по събирането“, предвижда:

„1.   Държавите членки следят за това, когато лихвата за забава на плащане стане дължима при търговските сделки в съответствие с член 3 или 4, кредиторът да е в правото си да получи от длъжника като минимум фиксирана сума от 40 EUR.

2.   Държавите членки следят за това фиксираната сума, посочена в параграф 1, да е дължима, без да е необходима покана, и да служи за обезщетение за направените от кредитора разноски по събирането.

3.   Освен фиксираната сума, посочена в параграф 1, кредиторът има право да иска от длъжника разумно обезщетение за всякакви оставащи разноски по събиране, надвишаващи тази фиксирана сума и понесени вследствие на забава на плащане от страна на длъжника. Те биха могли да включват разноски, понесени, inter alia, вследствие на наемане на адвокат или използване на услугите на агенция за събиране на вземания“.

9

Член 7 от посочената директива, озаглавен „Договорни условия и практики, които представляват злоупотреба“, предвижда в параграф 1:

„Държавите членки предвиждат, че договорни условия или практика, свързани с датата или срока на плащане, с лихвения процент за забава на плащане или с обезщетението за разноските по събиране, са или неприложими, или могат да бъдат основание за иск за обезщетение за вреди, когато представляват явна злоупотреба по отношение на кредитора.

Когато се определя дали дадено договорно условие или практика представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора по смисъла на първа алинея, се вземат под внимание всички обстоятелства, включително:

[…]

10

Член 4, точка 1 от Ustawa o przeciwdziałaniu nadmiernym opóźnieniom w transakcjach handlowych (Закон за противодействие на прекомерната забава по търговските сделки) от 8 март 2013 г., консолидиран текст (Dz. U. от 2021 г., позиция 424, наричан по-нататък „Законът от 8 март 2013 г.“) дава определение на понятието „търговска сделка“ като „договор с предмет възмездна доставка на стоки или възмездно предоставяне на услуги, ако посочените в член 2 страни го сключват във връзка с извършваната дейност“.

11

Член 8, параграф 1 от този закон предвижда:

„При търговските сделки, при които длъжникът е публичноправен субект, кредиторът има право, без да е необходима покана, на законната лихва за забава за изпълнение по търговски сделки за периода от датата, на която паричното вземане е станало изискуемо, до датата на плащането, ако са изпълнени едновременно следните условия:

12

Член 10, параграфи 1—3 от същия закон гласи:

„1.   Считано от датата на възникване на правото му на лихвата, посочена в член 7, параграф 1 или член 8, параграф 1, кредиторът има право да получи от длъжника, без да е необходима покана, обезщетение за разноските по събиране на вземането, а именно равностойността на сумата от:

[…]

2.   Освен сумата по параграф 1, кредиторът има право и на възстановяване в разумен размер на направените разноски по събиране на вземането, надвишаващи тази сума.

3.   Правото да се получи сумата по параграф 1, възниква във връзка с търговска сделка при спазване на член 11, параграф 2, точка 2“.

13

Съгласно член 11 от Закона от 8 март 2013 г.:

„1.   Страните по търговска сделка могат да предвидят в договора график за изпълнение на паричната престация на части, при условие че това не представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора.

2.   Ако страните по търговска сделка са предвидили в договора, че паричната престация ще бъде изпълнявана на части, правото на:

възниква за всяка неплатена вноска“.

14

Дружеството X, учредено по полското право, сключва със Z, публично болнично заведение, договор, по силата на който трябва последователно да му предоставя медицински материали по предварително определен график. Всяка доставка трябва да бъде платена в срок от 60 дни.

15

Тъй като Z не плаща възнагражденията, дължими на съответния им падеж за дванадесет последователни доставки на стоки, X предявява пред Sąd Rejonowy dla m.st. Warszawy w Warszawie (Столичен районен съд Варшава, Полша) иск за осъждане на Z на основание на Закона от 8 март 2013 г. да му заплати обезщетение с фиксиран размер за разноските по събиране, съответстващо на дванадесет пъти минималната фиксирана сума от 40 EUR, или общо 480 EUR.

16

Запитващата юрисдикция посочва, че трябва да определи дали в рамките на един и същ договор всяка забава на плащане от страна на длъжника дава право на кредитора да получи минимална сума от 40 EUR за разноски по събирането, или посочената сума се дължи еднократно, независимо от броя на просрочените плащания. Тя счита, че прилагането на Закона от 8 март 2013 г. към делото по главното производство води до възприемането на втория подход, тъй като член 10, параграф 3 от този закон предвижда, че фиксираната сума се дължи за всяка „търговска сделка“.

17

Тази юрисдикция обаче отбелязва, че член 4, точка 1 от посочения закон изрично определя понятието за търговска сделка като „договор“, за разлика от член 2, точка 1 от Директива 2011/7, така че разрешаването на спора в главното производство предполагало най-напред да се даде тълкуване на последната посочена разпоредба, както и на член 6, параграф 1 от тази директива.

18

При тези обстоятелства Sąd Rejonowy dla m.st. Warszawy w Warszawie (Столичен районен съд Варшава, Полша) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

19

С втория си въпрос, който следва да се разгледа на първо място, запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 2, точка 1 от Директива 2011/7 трябва да се тълкува в смисъл, че съдържащото се в него понятие „търговски сделки“ обхваща всяка доставка на стоки, извършена в изпълнение на един и същ договор, или обхваща единствено договора, по силата на който тези стоки трябва да бъдат последователно доставени.

20

В това отношение е важно да се припомни, от една страна, че съгласно член 1, параграф 2 Директива 2011/7 се прилага за всички плащания, извършвани като възнаграждение по „търговски сделки“, и от друга страна, че това понятие е дефинирано широко в член 2, точка 1 от разглежданата директива като „сделки между предприятия или между предприятия и държавни органи, които водят до доставката на стоки или предоставянето на услуги срещу възнаграждение“ (решение от 20 октомври 2022 г., BFF Finance Iberia, C‑585/20, EU:C:2022:806, т. 21).

21

Тъй като член 2, точка 1 от Директива 2011/7 не съдържа изрично препращане към правото на държавите членки с оглед на определяне на смисъла и обхвата на понятието „търговски сделки“, то изисква самостоятелно и еднакво тълкуване, което да отчита едновременно текста и контекста на разпоредбата, в която се съдържа това понятие, както и целите на тази разпоредба и на акта от правото на Съюза, от който тя е част (вж. в този смисъл решения от 9 юли 2020 г., RL (Директива за борба със забавяне на плащането), C‑199/19, EU:C:2020:548, т. 27 и от 18 ноември 2020 г., Techbau, C‑299/19, EU:C:2020:937, т. 38).

22

Що се отнася до текста на член 2, точка 1 от Директива 2011/7, употребата на термина „сделки“ показва, че понятието „търговски сделки“, както бе припомнено в точка 20 от настоящото решение, трябва да се тълкува разширително и следователно да не съвпада непременно с понятието „договор“.

23

В тази разпоредба са установени две условия, за да може дадена сделка да се квалифицира като „търговска сделка“. От една страна, тя трябва да е между предприятия или между предприятия и държавни органи. От друга страна, тя трябва да води до доставката на стоки или предоставянето на услуги срещу възнаграждение (вж. в този смисъл решение от 20 октомври 2022 г., BFF Finance Iberia, C‑585/20, EU:C:2022:806, т. 22 и цитираната съдебна практика).

24

Следователно, когато в рамките на един и същ договор страните са договорили последователни доставки на стоки или на услуги, всяка от които поражда задължение на длъжника да извърши плащане, са изпълнени двете условия, предвидени в член 2, точка 1 от разглежданата директива, за да може всяка доставка на стока или услуга, извършена в изпълнение на посочения договор, да се квалифицира като търговска сделка по смисъла на тази разпоредба.

25

Структурата на Директива 2011/7 потвърждава, че законодателят на Съюза не е възнамерявал понятието „търговска сделка“ да съвпада с понятието „договор“. Всъщност, както бе припомнено в точка 20 от настоящото решение, член 1, параграф 2 от разглежданата директива гласи, че тя „се прилага за всички плащания, извършвани като възнаграждение по търговски сделки“, независимо дали тези сделки съответстват или не на конкретен договор. Ето защо ограничителното тълкуване на понятието „търговска сделка“, което би довело до съвпадането му с понятието „договор“, е в противоречие със самото определение на материалното приложно поле на тази директива.

26

Що се отнася до целите на Директива 2011/7, която е насочена основно към това да защити кредитора от забава на плащанията и да се окаже възпиращо действие върху забавата на плащанията, нищо не подсказва, че понятието „търговска сделка“ трябва непременно да съответства на понятието „договор“.

27

С оглед на гореизложеното на втория въпрос следва да се отговори, че член 2, точка 1 от Директива 2011/7 трябва да се тълкува в смисъл, че съдържащото се в него понятие „търговски сделки“ обхваща всяка от последователните доставки на стоки или услуги, извършени в изпълнение на един и същ договор.

28

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество по същество иска да установи дали член 6, параграф 1 от Директива 2011/7 във връзка с член 4 от нея трябва да се тълкува в смисъл, че когато един и същ договор предвижда последователни доставки на стоки или услуги, за всяка от които трябва да бъде платено в определен срок, минималната фиксирана сума от 40 EUR се дължи за всяко просрочено плащане като обезщетение на кредитора за разноските по събиране, или се дължи еднократно, независимо от броя на просрочените плащания.

29

В това отношение следва да се припомни, на първо място, че член 6, параграф 1 от Директива 2011/7 задължава държавите членки да следят за това, когато лихвата за забава на плащане стане дължима при търговските сделки, кредиторът да има право да получи от длъжника като минимум фиксирана сума от 40 EUR като обезщетение за разноските по събирането. Освен това параграф 2 от този член задължава държавите членки да следят за това минималната фиксирана сума да се дължи автоматично, дори при липса на отправена до длъжника покана, и че тя цели да обезщети кредитора за направените разноски по събирането. Накрая, параграф 3 от посочения член признава на кредитора правото да претендира от длъжника, освен минималната фиксирана сума от 40 EUR, разумно обезщетение за всякакви оставащи разноски по събиране, надвишаващи тази фиксирана сума и понесени вследствие на забава на плащане от страна на длъжника.

30

Понятието „забава на плащане“, което е в основата на правото на кредитора да получи от длъжника не само лихви за забава по силата на член 4, параграф 1 от Директива 2011/7, но и минимална фиксирана сума от 40 EUR по силата на член 6, параграф 1 от тази директива, е дефинирано в член 2, точка 4 от посочената директива като плащане, което не е извършено в рамките на договорния или законния срок. След като съгласно член 1, параграф 2 от посочената директива тя обхваща „всички плащания, извършвани като възнаграждение по търговски сделки“, понятието „забава на плащане“ е приложимо към всяка търговска сделка, разглеждана поотделно (вж. в този смисъл решение от 20 октомври 2022 г., BFF Finance Iberia, C‑585/20, EU:C:2022:806, т. 28).

31

На второ място, член 6, параграф 1 от Директива 2011/7 определя условията за изискуемост на минималната фиксирана сума от 40 EUR, като препраща, що се отнася до търговските сделки между предприятия и държавни органи, към член 4 от тази директива. В параграф 1 от този член се предвижда, че държавите членки следят за това при тези търговски сделки кредитор, който е изпълнил задълженията си и не е получил дължимата сума в срок, да има право да иска, при изтичане на определения в параграфи 3, 4 и 6 от този член срок, лихва за забава на плащане, без да е необходима покана, освен ако длъжникът не е отговорен за забавата (вж. по аналогия решение от 20 октомври 2022 г., BFF Finance Iberia, C‑585/20, EU:C:2022:806, т. 31 и цитираната съдебна практика).

32

От гореизложеното следва, от една страна, че правото на лихви за забава, предвидено в член 4, параграф 1 от Директива 2011/7, както и правото на минимална фиксирана сума, предвидено в член 6, параграф 1 от тази директива, които възникват при „забава на плащане“ по смисъла на член 2, точка 4 от посочената директива, се отнасят до „търговски сделки“, разглеждани поотделно. От друга страна, тези законни лихви, също както и фиксираната сума, стават изискуеми автоматично с изтичането на срока за плащане, предвиден в член 4, параграфи 3, 4 и 6 от същата директива, стига да са изпълнени условията по параграф 1 от същия член. В това отношение съображение 17 от Директива 2011/7 предвижда, че „[з]а целите на правото на начисляване на лихви за забава на плащане, плащането от страна на длъжника следва да се разглежда като просрочено, ако кредиторът не е получил дължимата сума на датата на падежа, при условие че е изпълнил своите правни и договорни задължения“ (вж. в този смисъл решение от 20 октомври 2022 г., BFF Finance Iberia, C‑585/20, EU:C:2022:806, т. 32).

33

Що се отнася до условията за изискуемост съответно на лихвите за забава и на минималната фиксирана сума, нито в член 4, параграф 1, нито в член 6, параграф 1 от Директива 2011/7 се прави разграничение според това дали неплатените в срок суми, представляващи възнаграждение за доставени стоки или услуги, произтичат от един и същ договор. Ето защо текстът на тези разпоредби не подкрепя тълкуването, че в рамките на един-единствен договор минималната фиксирана сума от 40 EUR, представляваща обезщетение за разноските по събиране, се дължи на кредитора само веднъж, независимо от броя на отделните просрочени плащания.

34

Този извод се потвърждава от член 5 от Директива 2011/7, който се отнася до случай, сравним за целите на прилагането на тази директива с разглеждания в главното производство случай. Всъщност от този член, тълкуван в светлината на съображение 22 от посочената директива, следва, че когато страните са договорили график за извършване на плащанията, обезщетение в минимален размер от 40 EUR се изисква за покриване на разноските по събирането на всяко плащане, което не е направено в срок.

35

Следователно от буквалното и контекстуално тълкуване на член 6, параграф 1 от Директива 2011/7 следва, че минималната фиксирана сума от 40 EUR, представляваща обезщетение за разноските по събиране, се дължи на кредитор, изпълнил задълженията си по търговска сделка, която е документирана във фактура или равностойно искане за плащане, за всяко несвоевременно плащане по тази сделка, включително когато е налице забава на няколко плащания, представляващи възнаграждение за последователни доставки на стоки или на услуги, извършени в изпълнение на един и същ договор, освен ако длъжникът не е отговорен за забавата (вж. в този смисъл решение от 20 октомври 2022 г., BFF Finance Iberia, C‑585/20, EU:C:2022:806, т. 34).

36

На трето място, това тълкуване на член 6 от Директива 2011/7 се потвърждава от нейната цел. Всъщност от член 1, параграф 1 от разглежданата директива във връзка със съображение 3 от нея следва, че тя цели не само да се окаже възпиращо действие върху забавата на плащанията, като се избегне възможността те да бъдат финансово интересни за длъжника поради ниското ниво или липсата на лихви, начислявани в такава ситуация, но и ефективно да се защити кредиторът срещу подобна забава, като му се осигури възможно най-пълно обезщетение за направените от него разноски по събиране. В това отношение в съображение 19 от тази директива се уточнява, от една страна, че разноските по събирането следва също така да включват възстановяване на административни разходи и обезщетение за вътрешните разноски, понесени вследствие на забава на плащане, и от друга страна, че обезщетението с фиксирана сума следва да има за цел да ограничава административните и вътрешните разноски, свързани със събирането (вж. в този смисъл решение от 20 октомври 2022 г., BFF Finance Iberia, C‑585/20, EU:C:2022:806, т. 35 и 36).

37

В тази връзка натрупването от страна на длъжника на няколко забавени плащания за последователни доставки на стоки или услуги в изпълнение на един и същ договор не може да води до това минималната фиксирана сума, дължима като обезщетение за разноските по събиране на всяко забавено плащане, да бъде намалена до една-единствена фиксирана сума. На първо място, такова намаляване би лишило от полезно действие член 6 от Директива 2011/7, чиято цел, както бе подчертано в предходната точка, е не само да се окаже възпиращо действие върху забавата на плащанията, но и „да служи за обезщетение за направените от кредитора разноски по събирането“, тъй като тези разноски обикновено нарастват пропорционално на броя на плащанията и на сумите, които длъжникът не е платил в срок. Освен това подобно намаляване би било равностойно на това в полза на длъжника да се допусне изключение по отношение на правото на фиксираната сума по член 6, параграф 1 от посочената директива, без никаква „обективна причина“ за това по смисъла на член 7, параграф 1, втора алинея, буква в) от същата директива. Накрая, разглежданото намаление би освободило длъжника от част от финансовата тежест, произтичаща от неговото задължение да плати по всяка неплатена в срок фактура фиксираната сума от 40 EUR, предвидена в посочения член 6, параграф 1 (вж. в този смисъл решение от 20 октомври 2022 г., BFF Finance Iberia, C‑585/20, EU:C:2022:806, т. 37).

38

С оглед на гореизложеното на първия въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 от Директива 2011/7 във връзка с член 4 от тази директива трябва да се тълкува в смисъл, че когато един и същ договор предвижда последователни доставки на стоки или услуги, всяка от които трябва да бъде платена в определен срок, минималната фиксирана сума от 40 EUR, представляваща обезщетение за разноските по събиране, се дължи на кредитора за всяко просрочено плащане.

39

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (осми състав) реши: