–

за DOMUS-Software-AG, от T. Schwartz, Rechtsanwalt,

–

за Европейската комисия, от G. Gattinara и C. Hermes, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 6, параграфи 1 и 2 във връзка с член 3 от Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 година относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки (ОВ L 48, 2011 г., стр. 1).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между DOMUS-Software-AG (наричано по-нататък „Domus“) и Marc Braschoß Immobilien GmbH (наричано по-нататък „MBI“) по повод на искане за обезщетение с фиксиран размер за покриване на разноските по събиране, направени в резултат на последователни забавени плащания в рамките на един и същи договор.

3

Съображения 3, 17, 19 и 22 от Директива 2011/7 гласят:

[…]

[…]

[…]

4

Член 1 от тази директива, озаглавен „Предмет и приложно поле“, предвижда в параграфи 1 и 2 следното:

„1.   Целта на настоящата директива е борбата със забавата на плащане по търговските сделки с оглед гарантирането на правилното функциониране на вътрешния пазар, като се насърчава конкурентоспособността на предприятията, и по-специално на [малките и средните предприятия (МСП)].

2.   Настоящата директива се прилага за всички плащания, извършвани като възнаграждение по търговски сделки“.

5

Съгласно член 2 от посочената директива:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

[…]“.

6

Член 3 от същата директива, озаглавен „Сделки между предприятия“, предвижда в параграф 1:

„Държавите членки следят за това при плащанията по търговски сделки между предприятия кредиторът да е в правото си да изисква лихва за забава на плащане, без да е необходима покана, ако са изпълнени следните условия:

7

Съгласно член 5 от Директива 2011/7, озаглавен „Графици за извършване на плащанията“:

„Настоящата директива не засяга възможността страните да договарят, съгласно съответните разпоредби на приложимото национално законодателство, срокове за плащане, при които се предвижда плащане на вноски. В такива случаи, при които разсрочените плащания не са извършени към определената за това дата, лихвата и обезщетението, предвидени в настоящата директива, се изчисляват единствено въз основа на просрочените суми“.

8

Член 6 от тази директива, озаглавен „Обезщетяване за разноските по събирането“, предвижда:

„1.   Държавите членки следят за това, когато лихвата за забава на плащане стане дължима при търговските сделки в съответствие с член 3 или 4, кредиторът да е в правото си да получи от длъжника като минимум фиксирана сума от 40 EUR.

2.   Държавите членки следят за това фиксираната сума, посочена в параграф 1, да е дължима, без да е необходима покана, и да служи за обезщетение за направените от кредитора разноски по събирането.

3.   Освен фиксираната сума, посочена в параграф 1, кредиторът има право да иска от длъжника разумно обезщетение за всякакви оставащи разноски по събиране, надвишаващи тази фиксирана сума и понесени вследствие на забава на плащане от страна на длъжника. Те биха могли да включват разноски, понесени, inter alia, вследствие на наемане на адвокат или използване на услугите на агенция за събиране на вземания“.

9

Член 7 от посочената директива, озаглавен „Договорни условия и практики, които представляват злоупотреба“, предвижда в параграф 1:

„Държавите членки предвиждат, че договорни условия или практика, свързани с датата или срока на плащане, с лихвения процент за забава на плащане или с обезщетението за разноските по събиране, са или неприложими, или могат да бъдат основание за иск за обезщетение за вреди, когато представляват явна злоупотреба по отношение на кредитора.

Когато се определя дали дадено договорно условие или практика представлява явна злоупотреба по отношение на кредитора по смисъла на първа алинея, се вземат под внимание всички обстоятелства, включително:

[…]

[…]“.

10

Член 286, параграфи 1 и 3 от Bürgerliches Gesetzbuch (Граждански кодекс, наричан по-нататък „BGB“) гласи:

„1)   Ако длъжникът не изпълни задължението си след покана за доброволно изпълнение от кредитора, отправена след изтичане на падежа, той изпада в забава въз основа на поканата. Предявяването на иск за изпълнение на задължение и връчването на съдебно разпореждане за плащане в рамките на съответната процедура се считат за покана за доброволно изпълнение.

[…]

3)   Длъжникът по дадено вземане изпада в забава най-късно тридесет дни, след като вземането стане изискуемо и получи фактура или равностойно искане за плащане, в случай че не е платил преди този период; […]“.

11

Член 288, параграф 5 от този кодекс предвижда:

„При забава на плащане от страна на длъжника кредиторът на вземания за възнаграждение има право да получи допълнителна фиксирана сума от 40 EUR, ако длъжникът не е потребител. Това важи и ако вземането е за възнаграждение, което се плаща авансово или на вноски. Фиксираната сума съгласно първото изречение трябва да се зачете за обезщетение за вреди, доколкото тези вреди произтичат от направени съдебни разноски“.

12

На 21 август 2019 г. Domus и MBI, две дружества, учредени по германското право, сключват договор за поддръжката на придобит от второто предприятие софтуер срещу заплащане на 135 EUR месечно с начислен данък върху добавената стойност (ДДС), като тази сума се дължи в началото на всеки период на фактуриране.

13

На 11 септември 2019 г., 1 октомври 2019 г. и 1 януари 2020 г. Domus издава фактури на основание на този договор съответно за месец септември 2019 г. (133,04 EUR), за месеците октомври, ноември и декември 2019 г. (399,13 EUR) и за месеците януари, февруари и март 2020 г. (399,13 EUR). Всеки път фактурите са били изпращани на MBI на следващия ден след издаването им.

14

Тъй като тези фактури не са били платени в срок, Domus предявява пред Amtsgericht München (Районен съд Мюнхен, Германия) иск, с който претендира MBI да бъде осъдено да му плати оставащата част от главницата, заедно с лихви за забава, както и обезщетение под формата на фиксирана сума в размер на 40 EUR за всяка от трите неплатени фактури, или общо 120 EUR, на основание член 288, параграф 5 от BGB за направените разноски по събиране на вземането.

15

Посочената юрисдикция уважава иска на Domus по отношение на дължимите суми по главницата. Тя обаче осъжда MBI да заплати само една фиксирана сума в размер на 40 EUR, заедно с лихвите върху нея. Посочената юрисдикция приема, че когато става въпрос за един и същи договор, от който произтичат периодични плащания, Domus има право само на една фиксирана сума съгласно телеологичното тълкуване на член 288, параграф 5 от BGB, който транспонира в германското право член 6 от Директива 2011/7.

16

Domus обжалва това решение пред Landgericht München I (Областен съд Мюнхен I, Германия), запитващата юрисдикция, като иска MBI да бъде осъдено да заплати сумата от 80 EUR, съответстваща на двете други претендирани фиксирани суми.

17

Запитващата юрисдикция посочва, че е склонна да тълкува Директива 2011/7 в смисъл, че когато са налице няколко вземания, които произтичат от един и същ договор, възникнали във връзка със забавени плащания на периодични възнаграждения, възниква право най-малкото на една фиксирана сума в размер на 40 EUR за всяко отделно вземане.

18

При тези обстоятелства Landgericht München I (Областен съд Мюнхен I) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 6, параграфи 1 и 2 от Директива [2011/7] във връзка с член 3 от същата директива да се тълкува в смисъл, че в случай на вземания за периодично възникващи възнаграждения, които произтичат от едно и също договорно отношение, е налице право за получаване на фиксирана сума от минимум 40 EUR за всяко отделно вземане за възнаграждение?“.

19

С въпроса си запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, параграф 1 от Директива 2011/7 във връзка с член 3 от нея трябва да се тълкува в смисъл, че когато един и същ договор предвижда периодични доставки на стоки или услуги, за всяка от които трябва да бъде платено в определен срок, минималната фиксирана сума от 40 EUR се дължи за всяко просрочено плащане като обезщетение на кредитора за разноски по събиране, или се дължи еднократно, независимо от броя на просрочените плащания.

20

В това отношение следва да се припомни, на първо място, че член 6, параграф 1 от Директива 2011/7 задължава държавите членки да следят за това, когато лихвата за забава на плащане стане дължима при търговските сделки, кредиторът да има право да получи от длъжника като минимум фиксирана сума от 40 EUR като обезщетение за разноските по събирането. Освен това параграф 2 от този член задължава държавите членки да следят за това минималната фиксирана сума да се дължи автоматично, дори при липса на отправена до длъжника покана, и че тя цели да обезщети кредитора за направените разноски по събирането. Накрая, параграф 3 от посочения член признава на кредитора правото да претендира от длъжника, освен минималната фиксирана сума от 40 EUR, разумно обезщетение за всякакви оставащи разноски по събиране, надвишаващи тази фиксирана сума и понесени вследствие на забава на плащане от страна на длъжника.

21

Понятието „забава на плащане“, което е в основата на правото на кредитора да получи от длъжника не само лихви за забава по силата на член 3, параграф 1 от Директива 2011/7, но и минимална фиксирана сума от 40 EUR по силата на член 6, параграф 1 от тази директива, е дефинирано в член 2, точка 4 от посочената директива като плащане, което не е извършено в рамките на договорния или законния срок. След като съгласно член 1, параграф 2 от посочената директива тя обхваща „всички плащания, извършвани като възнаграждение по търговски сделки“, понятието „забава на плащане“ е приложимо към всяка търговска сделка, разглеждана поотделно (вж. в този смисъл решение от 20 октомври 2022 г., BFF Finance Iberia, C‑585/20, EU:C:2022:806, т. 28).

22

На второ място, член 6, параграф 1 от Директива 2011/7 определя условията за изискуемост на минималната фиксирана сума от 40 EUR, като препраща, що се отнася до търговските сделки между предприятия, към член 3 от тази директива. В параграф 1 от този член се предвижда, че държавите членки следят за това при тези търговски сделки кредитор, който е изпълнил задълженията си и не е получил дължимата сума в срок, да има право да иска лихва за забава на плащане, без да е необходима покана, освен ако длъжникът не е отговорен за забавата (вж. по аналогия решение от 20 октомври 2022 г., BFF Finance Iberia, C‑585/20, EU:C:2022:806, т. 31 и цитираната съдебна практика).

23

От гореизложеното следва, от една страна, че правото на лихви за забава, предвидено в член 3, параграф 1 от Директива 2011/7, както и правото на минимална фиксирана сума, предвидено в член 6, параграф 1 от тази директива, които възникват при „забава на плащане“ по смисъла на член 2, точка 4 от посочената директива, се отнасят до „търговски сделки“, разглеждани поотделно. От друга страна, тези лихви, също както и фиксираната сума, стават изискуеми автоматично с изтичането на срока за плащане, предвиден в член 3, параграфи 3—5 от същата директива, стига да са изпълнени условията по параграф 1 от същия член. В това отношение съображение 17 от Директива 2011/7 предвижда, че „[з]а целите на правото на начисляване на лихви за забава на плащане, плащането от страна на длъжника следва да се разглежда като просрочено, ако кредиторът не е получил дължимата сума на датата на падежа, при условие че е изпълнил своите правни и договорни задължения“ (вж. в този смисъл решение от 20 октомври 2022 г., BFF Finance Iberia, C‑585/20, EU:C:2022:806, т. 32).

24

Що се отнася до условията за изискуемост съответно на лихвите за забава и на минималната фиксирана сума, нито в член 3, параграф 1, нито в член 6, параграф 1 от Директива 2011/7 се прави разграничение според това дали неплатените в срок суми произтичат от един и същ договор. Ето защо текстът на тези разпоредби не подкрепя тълкуването, че в рамките на един-единствен договор минималната фиксирана сума от 40 EUR, представляваща обезщетение за разноските по събиране, се дължи на кредитора само веднъж, независимо от броя на отделните закъснели плащания.

25

Този извод се потвърждава от член 5 от Директива 2011/7, който се отнася до случай, сравним за целите на прилагането на тази директива с разглеждания в главното производство случай. Всъщност от този член, тълкуван в светлината на съображение 22 от посочената директива, следва, че когато страните са договорили график за извършване на плащанията, обезщетение в минимален размер от 40 EUR се изисква за покриване на разноските по събирането на всяко плащане, което не е направено в срок.

26

Следователно от буквалното и контекстуално тълкуване на член 6, параграфи 1 и 2 от Директива 2011/7 следва, че минималната фиксирана сума от 40 EUR, представляваща обезщетение за разноските по събиране, се дължи на кредитор, изпълнил задълженията си по търговска сделка, която е документирана във фактура или равностойно искане за плащане, за всяко несвоевременно плащане по тази сделка, включително когато е налице забава на няколко плащания, представляващи възнаграждение за доставки на стоки или на услуги с периодичен характер, извършени в изпълнение на един и същ договор, освен ако длъжникът не е отговорен за забавата (вж. в този смисъл решение от 20 октомври 2022 г., BFF Finance Iberia, C‑585/20, EU:C:2022:806, т. 34).

27

На трето място, това тълкуване на член 6 от Директива 2011/7 се потвърждава от нейната цел. Всъщност от член 1, параграф 1 от разглежданата директива във връзка със съображение 3 от нея следва, че тя цели не само да се окаже възпиращо действие върху забавата на плащанията, като се избегне възможността те да бъдат финансово интересни за длъжника поради ниското ниво или липсата на лихви, начислявани в такава ситуация, но и ефективно да се защити кредиторът срещу подобна забава, като му се осигури възможно най-пълно обезщетение за направените от него разноски по събиране. В това отношение в съображение 19 от тази директива се уточнява, от една страна, че разноските по събирането следва също така да включват възстановяване на административни разходи и обезщетение за вътрешните разноски, понесени вследствие на забава на плащане, и от друга страна, че обезщетението с фиксирана сума следва да има за цел да ограничава административните и вътрешните разноски, свързани със събирането (вж. в този смисъл решение от 20 октомври 2022 г., BFF Finance Iberia, C‑585/20, EU:C:2022:806, т. 35 и 36).

28

В тази връзка натрупването от страна на длъжника на няколко забавени плащания за периодични доставки на стоки или на услуги в изпълнение на един и същ договор не може да води до това минималната фиксирана сума, дължима като обезщетение за разноските по събиране на всяко забавено плащане, да бъде намалена до една-единствена фиксирана сума. На първо място, такова намаляване би лишило от полезно действие член 6 от Директива 2011/7, чиято цел, както бе подчертано в предходната точка, е не само да се окаже възпиращо действие върху забавата на плащанията, но и „да служи за обезщетение за направените от кредитора разноски по събирането“, тъй като тези разноски обикновено нарастват пропорционално на броя на плащанията и на сумите, които длъжникът не е платил в срок. Освен това подобно намаляване би било равностойно на това в полза на длъжника да се допусне изключение по отношение на правото на фиксираната сума по член 6, параграф 1 от посочената директива, без никаква „обективна причина“ за това по смисъла на член 7, параграф 1, втора алинея, буква в) от същата директива. Накрая, разглежданото намаление би освободило длъжника от част от финансовата тежест, произтичаща от неговото задължение да плати по всяка неплатена в срок фактура фиксираната сума от 40 EUR, предвидена в посочения член 6, параграф 1 (вж. в този смисъл решение от 20 октомври 2022 г., BFF Finance Iberia, C‑585/20, EU:C:2022:806, т. 37).

29

С оглед на гореизложеното на поставения въпрос следва да се отговори, че член 6, параграф 1 от Директива 2011/7 във връзка с член 3 от нея трябва да се тълкува в смисъл, че когато един и същ договор предвижда периодични доставки на стоки или услуги, всяка от които трябва да бъде платена в определен срок, минималната фиксирана сума от 40 EUR, представляваща обезщетение за разноските по събиране, се дължи на кредитора за всяко просрочено плащане.

30

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (осми състав) реши:

Член 6, параграф 1 от Директива 2011/7/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 2011 година относно борбата със забавяне на плащането по търговски сделки във връзка с член 3 от тази директива

трябва да се тълкува в смисъл, че:

когато един и същ договор предвижда периодични доставки на стоки или услуги, всяка от които трябва да бъде платена в определен срок, минималната фиксирана сума от 40 EUR, представляваща обезщетение за разноските по събиране, се дължи на кредитора за всяко просрочено плащане.