–

за Banco Cetelem SA, от D. Sarmiento Ramírez-Escudero и C. Vendrell Cervantes, abogados,

–

за испанското правителство, от M. J. Ruiz Sánchez, в качеството на представител,

–

за Европейската комисия, от J. Baquero Cruz, I. Rubene и N. Ruiz García, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на принципите на предимство на правото на Съюза и на правна сигурност, на член 120 ДФЕС, както и на член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Casilda, потребителка, и Banco Cetelem SA относно отпуснат от последната на потребителката револвиращ кредит, лихвеният процент по който бил прекомерен.

3

Член 4 от Директива 93/13 предвижда:

„1.   Без да се засяга член 7, преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита характер[ът] на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича.

2.   Преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и […] доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език“.

4

Член 8 от тази директива гласи:

„Държавите членки могат да приемат или да запазят в сила по-строгите действащи разпоредби, които са в съответствие с Договора, в областта на настоящата директива, с цел да осигурят максимална степен на защита за потребителите“.

5

Съгласно член 22 („Хармонизация и императивен характер на настоящата директива“) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ L 133, 2008 г., стр. 66):

„1.   Доколкото настоящата директива съдържа хармонизирани разпоредби, държавите членки [не могат да запазват] или въвеждат разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива.

2.   Държавите членки гарантират, че потребителите не могат да се откажат от правата, предоставени им с разпоредбите на националното законодателство, привеждащо в изпълнение или съответстващо на настоящата директива.

3.   Държавите членки освен това гарантират, че разпоредбите, които приемат за изпълнение на настоящата директива, не могат да бъдат заобиколени в резултат на начина, по който са формулирани договорите, по-конкретно чрез включване на усвоявания или договори за кредит, попадащи в приложното поле на настоящата директива, в договори за кредит, чийто характер или цел би позволил да се избегне изпълнението ѝ.

[…]“.

6

Съгласно член 1255 от Código civil (Граждански кодекс) „страните по договора могат да установяват помежду си договорките, клаузите и условията, които считат за подходящи, ако те не противоречат на закона, добрите нрави и обществения ред“.

7

Съгласно член 1, първа алинея от Ley sobre nulidad de los contratos de préstamos usurarios (Закон за недействителност на договорите за лихварски заем) от 23 юли 1908 г. (BOE, бр. 206 от 24 юли 1908 г., наричан по-нататък „Законът за лихварството“):

„Недействителен е всеки договор за заем, в който е предвидена лихва в размер, значително по-висок от обичайния и очевидно несъразмерен с оглед на конкретните обстоятелства, или при условия, които я правят непосилна, като са налице основания да се смята, че тя е приета от заемополучателя поради крайна нужда, неопитност или ограничени умствени способности“.

8

В член 80 от преработения текст на Общия закон за защита на потребителите и ползвателите, одобрен с Real Decreto Legislativo 1/2007, por el que se aprueba el texto refundido de la Ley General para la Defensa de los Consumidores y Usuarios (Кралски законодателен декрет 1/2007 за одобряване на преработения текст на Общия закон за защита на потребителите и ползвателите) от 16 ноември 2007 г. (BOE, бр. 287 от 30 ноември 2007 г., наричан по-нататък „LGDCU“), отнасящ се до „Изисквания за клаузите, които не са индивидуално договорени“, и по-конкретно в буква c) от него, като едно от тези изисквания се посочват „добросъвестност и справедливо равновесие между правата и задълженията на страните, което във всички случаи изключва използването на нервноправни клаузи“.

9

Съгласно член 82, параграф 1 от LGDCU:

„За неравноправни се считат всички клаузи, които не са индивидуално договорени, и всички практики, за които не е дадено изрично съгласие, когато в нарушение на изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя и ползвателя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора“.

10

На 8 април 2011 г. потребителката — ищца в главното производство, сключва с Banco Cetelem договор за потребителски кредит от вида на револвиращите (revolving) кредити, в който се предвижда годишен процент на разходите (наричан по-нататък „ГПР“) в размер от 23,14 % и предоставянето на кредитна карта (наричан по-нататък „разглежданият договор за кредит“).

11

Потребителката предявява пред запитващата юрисдикция, Juzgado de Primera Instancia no 4 de Castelló de la Plana (Първоинстанционен съд № 4 Кастельо де ла Плана, Испания), иск за установяване на недействителността на разглеждания договор за кредит и изтъква като основание липсата на прозрачност и информация при сключването му, доколкото с него се определя ГПР в размер от 23,14 %, и при условията на евентуалност, че този лихвен процент трябва да бъде квалифициран като прекомерен. С този иск се цели също така Banco Cetelem да бъде осъдена да възстанови на ищцата в главното производство вече платените лихви, като последната трябва да бъде задължена да възстанови само главницата по кредита.

12

Banco Cetelem оспорва твърдението за липса на прозрачност, както и за това, че лихвата по разглеждания договор за кредит е прекомерна. В това отношение тя се позовава по-специално на Решение № 149/2020 на Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания) от 4 март 2020 г. (ES:TS:2020:600), с което се тълкува Законът за лихварството. От това съдебно решение било видно, че не може да се приеме, че предвиденият в разглеждания договор за кредит лихвен процент е прекомерен. Всъщност от посоченото съдебно решение следвало, че за да се определи дали даден лихвен процент е прекомерен, следва да се вземе предвид средният лихвен процент, приложим за категорията, към която спада въпросната сделка, публикуван в официалните статистики на Националната банка на Испания. В случая ГПР в размер от 23,14 %, посочен в разглеждания договор за кредит, бил по-нисък от средния лихвен процент, който обичайно се прилага за тази категория договори, а именно договорите за револвиращ кредит.

13

Запитващата юрисдикция има съмнения относно съвместимостта на Решения № 628/2015 от 25 ноември 2015 г. (ES:TS:2015:4810) и № 149/2020 от 4 март 2020 г. (ES:TS:2020:600) на Tribunal Supremo (Върховен съд) с принципите на предимство на правото на Съюза и на правна сигурност, както и с Директиви 93/13 и 2008/48.

14

Според запитващата юрисдикция принципите, изведени в тези решения на Tribunal Supremo (Върховен съд), не само изопачават понятието „лихварство“, тъй като премахват субективния му аспект, а именно преценката, че потребителят е в уязвимо положение, но са и несъвместими с член 4, параграф 2 от Директива 93/13, доколкото позволяват определянето на или съдебния контрол върху цената или още върху стойността на потребителския кредит без правно основание и извън пределите на констатацията за недействителност на договора поради прекомерност на лихвата. Поради това посочената юрисдикция иска да установи дали в съответствие с принципа на предимство на правото на Съюза тя трябва да остави без приложение тази практика на Tribunal Supremo (Върховен съд) по спора, с който е сезирана.

15

Освен това, след като Tribunal Supremo (Върховен съд) е постановил в Решение № 149/2020 от 4 март 2020 г. (ES:TS:2020:600), че съдът може да разгледа дали клаузата относно лихвения процент е неравноправна само ако потребителят е направил искане в този смисъл, тази съдебна практика е несъвместима и със задължението на съда по Директива 93/13 служебно да проверява дали кадена клауза от договор за потребителски кредит е неравноправна.

16

На последно място, според запитващата юрисдикция в това решение Tribunal Supremo (Върховен съд) е ограничил правото на преценка на националния съд по въпроса дали лихвеният процент по договор за потребителски кредит е прекомерен, като за тази цел е определил критерии, които не са нито обективни, нито прецизни, и по този начин е нарушил принципа на правна сигурност, както свидетелства противоречивата практика на националните съдилища. Тази правна несигурност е несъвместима с целта за ефективно функциониране на вътрешния пазар на потребителските кредити, към която се стремят Директива 2008/48 и член 120 ДФЕС.

17

При това положение Juzgado de Primera Instancia no 4 de Castelló de la Plana (Първоинстанционен съд № 4 Кастельо де ла Плана) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

18

Запитващата юрисдикция иска настоящото дело да бъде разгледано по реда на бързото производство по член 105 от Процедурния правилник на Съда. В подкрепа на искането си запитващата юрисдикция посочва, че поставените въпроси имат съществено значение за настоящия контекст на финансовия пазар на потребителския кредит.

19

Член 105, параграф 1 от Процедурния правилник предвижда, че по искане на запитващата юрисдикция или, по изключение, служебно, след изслушване на съдията докладчик и генералния адвокат председателят на Съда може да реши определено преюдициално запитване да бъде разгледано по реда на бързо производство, когато естеството на делото изисква то да бъде разгледано в кратки срокове.

20

В това отношение, колкото до факта, че поставените по настоящото дело въпроси засягат потенциално голям брой лица и правоотношения, следва да се припомни, че бързото производство, предвидено в тази разпоредба, е процесуален способ, който следва да се прилага в случай на извънредна неотложност (вж. в този смисъл решение от 15 септември 2022 г., Веридос, C‑669/20, EU:C:2022:684, т. 24 и цитираната съдебна практика).

21

При все това големият брой лица или правни положения, потенциално засегнати от акта, който запитващата юрисдикция трябва да постанови, след като е сезирала Съда с преюдициално запитване, сам по себе си не може да представлява изключително обстоятелство, което може да обоснове прибягването до бързо производство (решение от 3 март 2022 г., Presidenza del Consiglio dei Ministri и др. (Лекари специализанти), C‑590/20, EU:C:2022:150, т. 28 и цитираната съдебна практика).

22

При това положение на 12 май 2021 г. след изслушване на съдията докладчик и генералния адвокат председателят на Съда реши, че това искане не следва да бъде уважено.

23

С писмо от 1 август 2022 г. Banco Cetelem уведомява Съда, като прилага съответните доказателства, от една страна, че на 29 април 2021 г. пред запитващата юрисдикция е подадено изявление за признаване на иска, с което Banco Cetelem приема всички искания на ищцата в главното производство. От друга страна, Banco Cetelem посочва, че страните в главното производство са сключили спогодба, с която ищцата в главното производство се отказва от всичките си искания срещу плащане от Banco Cetelem на исканата сума. Към писмото са приложени копие от молбата за потвърждаване на тази спогодба, подадена до запитващата юрисдикция на 10 май 2021 г., както и копие от доказателството за плащането на уговорената сума на 12 май 2021 г.

24

Съгласно посочената спогодба разглежданият договор за кредит се прекратява и всяка от страните заявява, че вече няма никакви претенции към другата.

25

След въпрос от Съда дали за разрешаването на спора в главното производство все още е необходимо да се отговаря на преюдициалните въпроси, запитващата юрисдикция посочва в отговора си от 31 август 2022 г., че на 7 май 2021 г. е решила, че въпреки изявлението за признаване на иска поддържа преюдициалното запитване, тъй като то е свързано с явен общ интерес. Освен това на 11 май 2021 г. тя решава, че не може да уважи молбата за потвърждаване на спогодбата докато производството е висящо в очакване на решението на Съда по преюдициалното запитване.

26

Съгласно постоянната практика на Съда въпросите, които са свързани с тълкуването на правото на Съюза и са поставени от националния съд в нормативната и фактическа рамка, която той определя съгласно своите правомощия и проверката на чиято точност не е задача на Съда, се ползват с презумпция за релевантност (решение от 26 март 2020 г., Miasto Łowicz и Prokurator Generalny, C‑558/18 и C‑563/18, EU:C:2020:234, т. 43 и цитираната съдебна практика).

27

Пак от постоянната съдебна практика обаче следва, че въведеното с член 267 ДФЕС производство е инструмент за сътрудничество между Съда и националните юрисдикции, чрез който Съдът предоставя на националните юрисдикции насоки за тълкуването на правото на Съюза, необходими им за разрешаване на висящия пред тях спор (решение от 26 март 2020 г., Miasto Łowicz и Prokurator Generalny, C‑558/18 и C‑563/18, EU:C:2020:234, т. 44).

28

Освен това съгласно член 100, параграф 2 от процедурния му правилник във всеки един момент Съдът може да установи, че вече не са налице условията, обосноваващи компетентността му.

29

В случая, от една страна, от писмото от 1 август 2022 г., изпратено на Съда от Banco Cetelem, е видно, че страните в главното производство са сключили спогодба, по силата на която ищцата в главното производство се отказва, срещу плащане на определена сума от Banco Cetelem, от всички претенции спрямо последната, произтичащи от разглеждания договор за кредит. Както следва от писмото ѝ от 31 август 2022 г. и приложените към него доказателства, запитващата юрисдикция потвърждава, че е сключена спогодба.

30

От друга страна, трябва да се констатира, че в писмото си от 31 август 2022 г. запитващата юрисдикция посочва, че поддържа преюдициалното запитване, тъй като въпросите в него засягат област от общ интерес. Според нея отговорите биха могли да сложат край на правната несигурност, породена от практиката на Tribunal Supremo (Върховен съд), и биха могли да бъдат релевантни за разрешаването на множество аналогични спорове, които са висящи наред с другото и пред нея.

31

Съгласно постоянната съдебна практика обаче основанието за отправяне на преюдициално запитване не е формулирането на консултативни становища по общи или хипотетични въпроси, а необходимостта от отговор за ефективното решаване на даден правен спор. Следователно, ако се окаже, че поставените въпроси вече са явно ирелевантни за решаването на този спор, Съдът следва да приеме, че липсва основание за произнасяне по него (решение от 19 ноември 2019 г., A. K. и др. (Независимост на дисциплинарната колегия на Върховния съд), C‑585/18, C‑624/18 и C‑625/18, EU:C:2019:982, т. 70 и цитираната съдебна практика).

32

По-конкретно, както от текста, така и от общия разум на член 267 ДФЕС следва, че преюдициалното производство предполага пред национална юрисдикция действително да е висящ спор, по който тя трябва да постанови решение, в което да може да вземе предвид решението на Съда по преюдициалното запитване, и поради това, ако отпадне предметът на спора в главеното производство, Съдът трябва да заключи, че липсва основание за произнасяне (вж. в този смисъл решение от 12 март 1998 г., Djabali,C‑314/96, EU:C:1998:104, т. 21 и 22, и определение от 1 октомври 2019 г., YX (Изпращане на съдебно решение на държавата членка, чийто гражданин е осъденото лице), C‑495/18, EU:C:2019:808, т. 19 и 24—26).

33

В случая, макар формално спорът в главното производство все още да е висящ пред запитващата юрисдикция, доколкото тя е решила да спре производството по него, за да отправи преюдициалното запитване по настоящото дело, видно от информацията, с която разполага Съдът, страните в главното производство са сключили спогодба, която е изпълнена, и са подали до запитващата юрисдикция молба за потвърждаване на спогодбата, с която се слага край на спора между тях. От това следва, че Съдът ни най-малко не може да бъде полезен с отговора си на поставените от запитващата юрисдикция въпроси, за да се произнесе тя по този спор, който е с отпаднал предмет.

34

При това положение липсва основание за произнасяне по преюдициалното запитване.

35

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши:

Липсва основание за произнасяне по преюдициалното запитване, отправено от Juzgado de Primera Instancia no 4 de Castelló de la Plana (Първоинстанционен съд № 4 Кастельо де ла Плана, Испания) с акт от 7 май 2021 г.