1

С жалбата си г‑н Lukaš Wagenknecht иска отмяната на определението на Общия съд на Европейския съюз от 17 декември 2020 г., Wagenknecht/Комисия (T‑350/20, наричано по-нататък обжалваното определение, непубликувано, EU:T:2020:635), с което Общият съд отхвърля като недопустим неговия иск за установяване на неправомерно бездействие по член 265 ДФЕС от страна на Европейската комисия по искането му да приеме задължителни възпиращи мерки за предотвратяване или решаване на предполагаемия конфликт на интереси на министър-председателя на Чешката република г‑н Андрей Бабиш.

2

Обстоятелствата, предхождащи спора, са изложени в точки 1—4 от обжалваното определение по следния начин:

3

С искова молба, внесена в секретариата на Общия съд на 9 юни 2020 г. на основание член 265 ДФЕС, жалбоподателят в настоящото производство иска установяване на неправомерно бездействие от страна на Комисията, тъй като посочената институция не предприела действия в отговор на поканата за действие.

4

На 11 август 2020 г. на основание член 130, параграф 1 от Процедурния правилник на Общия съд Комисията повдига възражение за недопустимост. Ищецът не представя становище по това възражение за недопустимост.

5

С обжалваното определение Общият съд, от една страна, уважава искането на Комисията да не се вземат предвид пасажите от исковата молба, които се отнасят до становище на правната служба на тази институция от 19 ноември 2018 г., и от друга страна, отхвърля иска като недопустим, след като приема, първо, в точки 28—31 от това определение, че ищецът няма нито правен интерес, нито процесуална легитимация и второ, в точки 32—36 от посоченото определение, че в писмото си от 25 март 2020 г. Комисията се е произнесла по поканата за действие.

6

С жалбата си до Съда жалбоподателят иска от него:

7

Комисията иска от Съда:

8

Изложените в жалбата доводи на жалбоподателя следва да се разделят на шест групи основания, а именно, първо — нарушение на член 18, втора алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, второ — неправилно квалифициране от Общия съд на писмото на Комисията от 25 март 2020 г. като произнасяне, трето — грешка в преценката на Общия съд относно правния интерес и процесуалната легитимация на ищеца по това производство, четвърто — нарушение на член 6, параграф 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г. (наричана по-нататък „ЕКПЧ“), на членове 2, 41 и 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), както и на член 2 ДЕС, пето — неправилна преценка от Общия съд относно използването от жалбоподателя на правното становище на Комисията от 19 ноември 2018 г. и шесто — нарушение на общия принцип на предвидимост на закона по отношение на съдебните разноски.

9

С първото си основание жалбоподателят твърди, че Общият съд не изпълнил член 18, втора алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, тъй като един от членовете на състава на Общия съд, който се е произнесъл по неговия иск, а именно съдия J. Laitenberger, бил в положение, което, изглежда, представлява конфликт на интереси по делото, без обаче той сам да се отстрани, и така не изпълнил задължението си за обективна безпристрастност. Освен това председателят на Общия съд не изпълнил задължението си да уведоми този съдия за конфликта на интереси.

10

Според жалбоподателя този конфликт на интереси произтича от две обстоятелства и само едно от тях било достатъчно, за да се установи твърдяното неизпълнение на задължението за безпристрастност.

11

На първо място, жалбоподателят отбелязва, че преди да бъде назначен за съдия в Общия съд, г‑н Laitenberger е работил 20 години в Комисията, и по-специално в генерална дирекция (ГД) „Конкуренция“ и в службата на говорителите. Произнасяйки се обаче по дело, свързано с твърдяно бездействие на бившия му работодател около девет месеца след като го напуснал, този съдия се оказал в положение, което, изглежда, представлява конфликт на интереси, и следователно той не отговарял на изискването да е обективно безпристрастен.

12

На второ място, жалбоподателят твърди, че когато бил генерален директор на ГД „Конкуренция“, г‑н Laitenberger защитавал липсата на действия от страна на Комисията срещу групата Agrofert в друг спор, който в основата си се отнасял до същия въпрос като поставения по настоящото дело.

13

В това отношение жалбоподателят поддържа, че в периода между януари и март 2018 г. е имало размяна на съобщения с г‑н Laitenberger чрез неговия говорител, след три въпроса, повдигнати от жалбоподателя, за да провери дали фактът, че дадена държава членка не възстановила сума, съответстваща на субсидия — която Комисията отказала да плати от бюджета на Съюза, тъй като Европейската служба за борба с измамите (OLAF) счела, че е била изплатена в нарушение на правилата на Съюза, и която поради това била платена от бюджета на тази държава членка — представлява неправомерна държавна помощ предвид правото на Съюза. По същество му било отговорено, че Комисията по принцип не може да нареди на държава членка да възстанови помощ единствено с мотива че е била предоставена неправомерно, ако несъвместимостта с общия пазар не бъде доказана. Този отговор, даден от името на ГД „Конкуренция“ от говорителя на г‑н Laitenberger, обсъждал само общо принципите, залегнали в основата на държавните помощи, но не се произнасял конкретно по спора относно дъщерно дружество на Agrofert.

14

Комисията счита, че твърденията по първото основание са неоснователни.

15

Следва да се припомни, че гаранциите за достъп до независим и безпристрастен съд, предварително създаден със закон, и по-специално тези, които определят понятието, както и неговия състав, са крайъгълният камък на правото на справедлив процес. То предполага, че когато възникне сериозно съмнение във връзка с това, всяка юрисдикция има задължението да провери дали, с оглед на състава си, тя представлява такъв съд. Тази проверка е необходима за доверието, което съдилищата на демократично общество трябва да вдъхват на правните субекти (решение от 26 март 2020 г., Преразглеждане Simpson/Съвет и HG/Комисия, C‑542/18 RX‑II и C‑543/18 RX‑II, EU:C:2020:232, т. 57 и цитираната съдебна практика).

16

Съдът също така е имал повод да постанови, че гарантираното в член 47 от Хартата изискване за безпристрастност обхваща два аспекта. От една страна, съдът трябва да бъде субективно безпристрастен, т.е. никой от членовете му не трябва да показва, че е взел страна или е лично предубеден, като личната безпристрастност се предполага до доказване на противното. От друга страна, съдът трябва да бъде обективно безпристрастен, в смисъл че трябва да осигурява достатъчно гаранции, за да е изключено всяко основателно съмнение по този въпрос (решение от 4 декември 2019 г., H/Съвет, C‑413/18 P, непубликувано, EU:C:2019:1044, т. 55 и цитираната съдебна практика).

17

В случая, като само твърди, че един от членовете на постановилия обжалваното определение състав на Общия съд се намира в положение, което, изглежда, представлява конфликт на интереси, жалбоподателят цели да постави под въпрос не личната безпристрастност на този член, а обективната безпристрастност на съдебния състав.

18

Що се отнася до основанията, на които почива това твърдение на жалбоподателя, следва да се приеме, че само фактът, че този член на съдебния състав е бил на служба в Комисията, която е ответник в първоинстанционното производство, преди да бъде назначен за съдия в Общия съд, не е достатъчен, за да повдигне основателно съмнение в неговата обективна безпристрастност, както и в тази на посочения състав в настоящия случай (вж. в този смисъл определение от 2 април 2020 г., Kerstens/Комисия , C‑577/18 P‑REV, непубликувано, EU:C:2020:250, т. 25—30).

19

В това отношение член 18 от Статута на Съда на Европейския съюз, който е израз на правото на достъп до независим и безпристрастен съд, залегнало в член 47 от Хартата, в първа алинея предвижда, че нито съдия, нито генерален адвокат в Съда на Европейския съюз може да взема участие в разглеждането на дело, в което по-рано е участвал като представител или съветник или е действал в полза на някоя от страните, или е бил призован да се произнесе като член на съд или правораздавателен орган или разследваща комисия, или в каквото и да било друго качество; в първото изречение на втора алинея се предвижда, че ако по някаква особена причина даден съдия или генерален адвокат счита, че не би следвало да вземе участие в постановяването на решението или разглеждането на определено дело, той уведомява за това председателя.

20

Що се отнася обаче до забраната по член 18, първа алинея от Статута на Съда на Европейския съюз на съдия да взема участие в разглеждането на дело, в което по-рано е участвал в друго качество, както и до посочената във втора алинея на член 18 „особена причина“ да не вземе участие в постановяването на решението по определено дело, следва да се приеме, като се имат предвид описаните от жалбоподателя особени обстоятелства, че той няма основание да твърди, че във функцията си на генерален директор на ГД „Конкуренция“ на Комисията г‑н Laitenberger защитавал липсата на действие от страна на тази институция срещу групата Agrofert в друг спор, който се отнасял до същия въпрос като поставения в настоящия случай.

21

Всъщност, първо, дори кореспонденцията между жалбоподателя и Комисията през 2018 г., както и жалбата му в настоящото дело да се отнася до предполагаем конфликт на интереси от страна на чешкия министър-председателя, тази кореспонденция била свързана, както се твърди, с отпусната от Чешката република неправомерна държавна помощ, докато настоящият случай се отнася до плащания от бюджета на Съюза. Следователно не става въпрос за същото дело, както признава самият жалбоподател.

22

Второ, в тази кореспонденция, както признава и жалбоподателят, Комисията само припомнила общо принципите, залегнали в основата на държавните помощи, без да разглежда конкретно посочения от жалбоподателя спор. Ето защо тези отговори нямат отношение към конкретния случай и по никакъв начин не биха могли да показват, че е взета страна.

23

Трето, и при всички положения, макар да е видно, че лицата, с които жалбоподателят е общувал, са били назначени в службата на говорителите на Комисията и че един от тях е бил в пресслужбата на ГД „Конкуренция“, от тази кореспонденция не следва, че г‑н Laitenberger лично е изготвил или одобрил предоставените отговори. При това положение не е доказано твърдението на жалбоподателя, че е имало размяна на съобщения с г‑н Laitenberger посредством неговия говорител.

24

От изложеното по-горе следва, че жалбоподателят не е доказал липсата на обективна безпристрастност по смисъла на съдебната практика, припомнена в точка 16 от настоящото решение, нито на съдия Laitenberger, нито на състава на Общия съд, постановил обжалваното определение.

25

Вследствие на това твърденията по първото основание трябва да се отхвърлят като неоснователни.

26

С второто си основание жалбоподателят упреква Общия съд, че в точка 36 от обжалваното определение допуснал две грешки в преценката, като квалифицирал писмото на Комисията от 25 март 2020 г. като произнасяне относно поканата за действие.

27

На първо място, противно на съображението на Общия съд в посочената точка, в това писмо Комисията не обяснила на жалбоподателя причините, поради които отказала да действа в искания смисъл. Тази институция просто избягвала да отговори на двете искания от поканата за действие, без да предприеме нищо по тях.

28

На второ място, Общият съд квалифицирал като произнасяне писмото на Комисията от 25 март 2020 г., въпреки че тази институция не отговорила на искането на жалбоподателя да преустанови преките помощи в селското стопанство от бюджета на Съюза по първия стълб на общата селскостопанска политика (ОСП) на контролирани от министър-председателя на Чешката република дружества. При все това Комисията отбелязала, че плащанията за тези дружества по европейските структурни и инвестиционни фондове и по ЕФГЗ, които са от втория стълб на ОСП, са спрени. При тези условия не би имало смисъл да се използва член 263 ДФЕС, както предлага Общият съд, доколкото жалбоподателят не повдигал възражения срещу направеното изявление, нито срещу взетите от Комисията мерки във връзка с втория стълб.

29

Липсата на отговор по искането относно първия стълб представлявало неправомерно бездействие от страна на Комисията и трябвало да доведе до отмяна на обжалваното определение. Освен това Общият съд посочил подвеждащо ЕФГЗ във връзка с изплащането на преки помощи в селското стопанство, за да прикрие тази липса на отговор.

30

Комисията оспорва основателността на тези доводи.

31

Както е видно от практиката на Съда, в точки 33—35 от обжалваното определение Общият съд правилно припомня, че условията за допустимост на иска за установяване на неправомерно бездействие, определени в член 265 ДФЕС, не са изпълнени, когато институцията, поканена да действа, се произнася по поканата преди предявяване на иска (определения от 8 февруари 2018 г., CBA Spielapparate- und Restaurantbetrieb/Комисия, C‑508/17 P, непубликувано, EU:C:2018:72, т. 15 и от 3 декември 2019 г., WB/Комисия, C‑270/19 P, непубликувано, EU:C:2019:1038, т.13), а приемането на акт, който е различен от желания или считан за необходим от заинтересованите лица, например надлежно мотивиран отказ да се предприемат действия в съответствие с поканата, представлява произнасяне, което слага край на неправомерното бездействие (вж. в този смисъл решение от 19 ноември 2013 г., Комисия/Съвет,C‑196/12, EU:C:2013:753, т. 22 и цитираната съдебна практика).

32

В приложение на тази съдебна практика по същество Общият съд приема в точка 36 от обжалваното определение, че писмото на Комисията от 25 март 2020 г. в отговор на поканата за действие от 30 януари 2020 г. и съдържащо решението на тази институция да не предприема действия в посочената в тази покана насока, слага край на неправомерното бездействие, с което искът на основание член 265 ДФЕС, предявен от ищеца в това производство, става недопустим. Общият съд добавя, че ищецът в това производство е можел да обжалва това решение на основание член 263 ДФЕС, стига да успее да обоснове процесуалната си легитимация.

33

Следва да се припомни, че произнасянето по смисъла на член 265, втора алинея ДФЕС трябва да закрепва ясната и окончателна позиция на съответната институция във връзка с искането на ищеца, а квалифицирането като „произнасяне“ на отговора на тази институция на такова искане, което слага край на твърдяното неправомерно бездействие, е правен въпрос, който може да бъде повдиган в производство по обжалване пред Съда (вж. в този смисъл определение от 16 юни 2020 г., CJ/Съд на Европейския съюз,, C‑634/19 P, непубликувано, EU:C:2020:474, т. 29 и 31 и цитираната съдена практика).

34

В случая доводите на жалбоподателя, изложени във връзка с второто му основание, не са в състояние да поставят под съмнение квалифицирането като „произнасяне“ на писмото на Комисията от 25 март 2020 г., нито следователно и извода на Общия съд, че искът в производството пред него е недопустим на това основание.

35

В това отношение от текста на това писмо ясно следва, че Комисията е отказала да предприеме действия в отговор на отправената до нея покана. Всъщност, обяснявайки на жалбоподателя в посоченото писмо, че вече е предприела необходимите и пропорционални мерки за защита на бюджета на Съюза, като не е прехвърлила на бенефициерите, потенциално засегнати от твърдения конфликт на интереси, плащания по европейските структурни и инвестиционни фондове, както и като е спряла плащанията по ЕФГЗ, Комисията имплицитно, но недвусмислено отказала да предприеме действия в съответствие с двете искания на жалбоподателя, съдържащи се в поканата за действие, като същевременно му е посочила причината. Ето защо тя не е избегнала отговора на тези искания. Следователно Общият съд не е допуснал грешка в преценката, като е приел в точка 36 от обжалваното определение, че писмото на Комисията от 25 март 2020 г. представлява произнасяне по смисъла на член 265, втора алинея ДФЕС.

36

При тези условия доводът на жалбоподателя, че Общият съд неправилно определил в точка 36 от обжалваното определение средствата от ЕЗФРСР като част от преките помощи в селското стопанство от бюджета на Съюза, е безпредметен, тъй като, независимо как са квалифицирани плащанията по тези фондове, Комисията е отказала да предприеме действия в съответствие с исканията на жалбоподателя, с мотива че спирането на тези плащания представлява една от необходимите и пропорционални мерки, предприети за защита на бюджета на Съюза.

37

Освен това следва да се припомни, че въпросът относно допустимостта на иск за установяване на неправомерно бездействие е различен от въпроса дали актът, приет от сезираната институция на Съюза, с който се слага край на нейното бездействие, подлежи на отмяна (вж. в този смисъл определение от 16 юни 2020 г., CJ/Съд на Европейския съюз, C‑634/19 P, непубликувано, EU:C:2020:474, т. 36 и цитираната съдебна практика). Следователно доводът на жалбоподателя, че подаването на жалба по член 263 ДФЕС срещу писмото на Комисията от 25 март 2020 г. не би имало смисъл, е безпредметен.

38

Предвид изложеното по-горе твърдението за наличие на второто основание следва да бъде отхвърлено като неоснователно.

39

С третото си основание жалбоподателят критикува точки 28—31 от обжалваното определение, в които Общият съд заключава, че ищецът няма нито активна процесуална легитимация, нито правен интерес да предяви иска за установяване на неправомерно бездействие.

40

Според жалбоподателя актовете, чието приемане е поискал по отношение на трети лица, биха могли да го засегнат пряко и лично. Когато, за да се осигури спазването на посочените в член 2 ДЕС основни ценности, е необходимо приемането на такива актове, следвало да се възприеме широко тълкуване на критериите за допустимост, за да могат частноправните субекти да сезират Общия съд с иск с твърдението, че някоя институция на Съюза не е спазила тези ценности.

41

Жалбоподателят твърди също, че има правен интерес. На първо място, като член на парламента на държава членка и председател на Постоянната комисия на чешкия Сенат, на която е възложен контролът върху управлението на публични ресурси, той имал правен интерес да поиска от Общия съд да провери дали Комисията е изпълнила задълженията, произтичащи от законодателството на Съюза. На второ място, в качеството си на европейски данъкоплатец той имал правен интерес да иска от Общия съд да провери дали Комисията е спазила и приложила нормите относно правилното разпределение на неговите пари.

42

Комисията счита, че доводите на жалбоподателя са неоснователни.

43

Доколкото поради изложените в точки 31—38 от настоящото решение причини Общият съд не е допуснал грешка при прилагане на правото, като е приел иска за недопустим, тъй като Комисията се произнесла по поканата за действие от 30 януари 2020 г., преди този иск да бъде предявен, не следва да се проверяват доводите на жалбоподателя за неправилна преценка на неговата активна процесуална легитимация и на правния му интерес. Всъщност при посочените условия евентуална подобна грешка би била без значение за разрешаването на спора и не би засегнала диспозитива на обжалваното определение, доколкото искът е отхвърлен като недопустим (вж. по аналогия решение от 3 октомври 2013 г., Inuit Tapiriit Kanatami и др./Парламент и Съвет, C‑583/11 P, EU:C:2013:625, т. 74 и определение от 25 октомври 2016 г., VSM Geneesmiddelen/Комисия, C‑637/15 P, непубликувано, EU:C:2016:812, т. 54 и 55).

44

Ето защо третото основание трябва да се отхвърли като безпредметно.

45

С четвъртото си основание жалбоподателят изтъква нарушение на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, на членове 2, 41 и 47 от Хартата, както и на член 2 ДЕС, тъй като в точка 37 от обжалваното определение Общият съд уважил възражението на Комисията за недопустимост, без да разглежда делото по същество, като постановил по-конкретно, че макар ищецът да е член на национален парламент и да са отправяни заплахи за физическата му неприкосновеност, член 47 от Хартата няма за цел да променя предвидената в Договорите система за съдебен контрол.

46

Жалбоподателят счита, че Общият съд не е изпълнил задължението си за независимост по смисъла на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ в три аспекта. Първо, той взел предвид безкритично доводите на Комисията в качеството ѝ на изпълнителна власт, като почти напълно пренебрегнал тези на ищеца, в нарушение на правото на справедлив съдебен процес, което изисква анализ на основните доводи на всички страни по спора. Второ, като приел за недопустим иска на ищеца, Общият съд ограничил правомощията си като съд по отношение на изпълнителния орган на Съюза. Трето, Общият съд нарушил изискването за независимост на съдебната власт по отношение на ценностите и основните права, като не възразил срещу действията на изпълнителната власт и не поддържал правилния баланс между съдебната и изпълнителната власт.

47

В това отношение жалбоподателят счита, че Общият съд допуснал Комисията да използва превратно процесуална стратегия, състояща се в повдигане на възражение за недопустимост, което накърнява основните ценности, залегнали в член 2 ДЕС, като демокрацията, правовата държава, равенството и справедливостта.

48

Освен това, като пренебрегнал заплахите за физическата неприкосновеност на ищеца, Общият съд нарушил правото му на живот, гарантирано с член 2 от Хартата.

49

Жалбоподателят в настоящото производство добавя, че като не се произнесъл по съществото на делото и игнорирал повечето от доводите му, Общият съд не изпълнил предвиденото в член 41 от Хартата и основано на правото на справедлив съдебен процес задължение за мотивиране, тъй като не изложил съображения.

50

Комисията оспорва основателността на тези доводи.

51

Като твърди, че са нарушени член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, членове 2, 41 и 47 от Хартата, както и член 2 ДЕС, жалбоподателят критикува главно факта, че на основание член 130 от своя процедурен правилник Общият съд се е произнесъл по възражението за недопустимост, без да разглежда спора по същество.

52

В това отношение е достатъчно да се отбележи, както припомня по същество Общият съд в точка 37 от обжалваното определение, че макар условията за допустимост на иск или жалба до Съда да трябва да се тълкуват с оглед на ценностите и основните права, залегнали в правото на Съюза, последните не са в състояние да доведат до промяна на предвидената в Договорите система за съдебен контрол, и по-специално на правилата, свързани с допустимостта на исковете или жалбите, подадени пряко пред юрисдикцията на Съюза (определение Wagenknecht/Европейски съвет, C‑504/20 P, EU:C:2021:305, т. 39 и цитираната съдебна практика).

53

Впрочем твърдението на жалбоподателя, че в обжалваното определение Общият съд не изпълнил задължението си за мотивиране, се основава на факта, че в това определение делото не е разгледано по същество, което е само последица от легитимното решение на Общия съд да се произнесе, без да разглежда спора по същество, в приложение на член 130 от Процедурния си правилник.

54

Съответно твърдението за наличие на четвъртото основание трябва да бъде отхвърлено като неоснователно.

55

С петото си основание жалбоподателят по същество критикува точки 14—24 от обжалваното определение, с които Общият съд уважава искането на Комисията да не се вземат предвид пасажите от исковата молба, които се отнасят до становището на правната служба на тази институция от 19 ноември 2018 г. Жалбоподателят в настоящото производство счита, че Общият съд е преценил неправилно степента, в която той се е основал на това становище в иска си.

56

Жалбоподателят твърди, че двете препратки в исковата му молба към правното становище са направени, за да бъдат допълнителен, а не основен пример за собствените му доводи, като първата препратка се намира в бележка под линия, а втората — в заглавието на една от точките на исковата молба.

57

Комисията смята, че това основание е безпредметно.

58

Налага се изводът, че това основание е безпредметно. Всъщност, дори да се приеме за обосновано, то не би засегнало нито точка 1 от диспозитива на обжалваното определение, в която се констатира, че не следва да се вземат под внимание това становище на правната служба на Комисията, представено като приложение към исковата молба, и пасажите от нея, които се позовават на него, нито точка 2 от този диспозитив, който отхвърля иска като недопустим.

59

Ето защо третото основание следва да бъде отхвърлено като безпредметно.

60

Шестото основание на жалбоподателя е, че Общият съд нарушил принципа на предвидимост на закона, като го осъдил да заплати съдебните разноски, при положение че размерът им не е посочен в обжалваното определение, а членове 133—141 от Процедурния правилник на Общия съд, уреждащи съдебните разноски, не съдържат материалноправна норма, позволяваща тяхното определяне.

61

Комисията поддържа, че това основание е недопустимо.

62

Съгласно постоянната съдебна практика, в случай че всички останали твърдения по основанията на жалбата до Съда са били отхвърлени, исканията във връзка с твърдяната нередовност на решението на Общия съд относно съдебните разноски трябва да се отхвърлят като недопустими в приложение на член 58, втора алинея от Статута на Съда на Европейския съюз, съгласно който размерът на присъдените разноски или страната, на която се възлагат, не подлежат на отделно обжалване (определения от 12 януари 2017 г., Europäischer Tier- und Naturschutz и Giesen/Комисия, C‑343/16 P, непубликувано, EU:C:2017:10, т. 24 и от 14 април 2021 г., Wagenknecht/Европейски съвет, C‑504/20 P, EU:C:2021:305, т. 52).

63

Тъй като останалите твърдения по основанията на жалбата са отхвърлени, твърдението по шестото основание следва да се отхвърли като явно недопустимо.

64

От гореизложеното следва, че жалбата трябва да се отхвърли в нейната цялост.

65

Съгласно член 138, параграф 1 от Процедурния правилник на Съда, приложим по отношение на производството по обжалване по силата на член 184, параграф 1 от същия, загубилата делото страна се осъжда да заплати съдебните разноски, ако е направено такова искане.

66

В случая, след като Комисията е поискала жалбоподателят да бъде осъден да заплати съдебните разноски и той е загубил делото, той следва да бъде осъден да понесе, наред с направените от него съдебни разноски във връзка с производството по обжалване, и тези на Комисията.

По изложените съображения Съдът (осми състав) реши: