1.

Националната правна уредба на държава членка предвижда при определени условия гражданите на тази държава членка да загубват гражданството си по силата на закона с навършване на 22‑годишна възраст и поради липсата на действителна връзка и на подадена преди тази дата молба за запазване на гражданството. В резултат на това, когато молбата е подадена след навършване на тази възраст, съответното лице загубва статута си на гражданин на Съюза, без националните органи да осъществяват контрол за пропорционалност на последиците от това загубване за положението на лицето с оглед на правото на Съюза.

2.

Запитващата юрисдикция иска да получи разяснения за това дали такава национална правна уредба е в съответствие с член 20 ДФЕС във връзка с член 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

3.

Делото, предмет на разглеждане, е четвъртото относно задълженията на държавите членки в областта на придобиване и загубване на гражданството с оглед на правото на Съюза, първо от които е делото, по което е постановено решение Rottmann ( 2 ). Установената в резултат на това решение съдебна практика е потвърдена от Съда в решения Tjebbes и др. ( 3 ) и Wiener Landesregierung (Оттегляне на уверение за натурализация) ( 4 ). Делото е повод за Съда отново да разгледа условията за загубване на гражданството на държава членка по силата на закона, а оттам и на статута на гражданин на Съюза, с оглед на произтичащите от правото на Съюза изисквания, тълкувани от Съда в решение Tjebbes и др.

4.

Гражданството на Съюза се създава с член 20, параграф 1 ДФЕС, който гласи, че „всяко лице, което притежава гражданство на държава членка“, е гражданин на Съюза. Съгласно член 20, параграф 2, буква a) ДФЕС гражданите на Съюза имат „правото да се движат и пребивават свободно на територията на държавите членки“.

5.

Съгласно член 7 от Хартата всеки има право на зачитане на неговия личен и семеен живот, на неговото жилище и тайната на неговите съобщения.

6.

Член 8, параграф 1 от Lov nr. 422 om dansk indfødsret, lovbekendtgørelse (Закон за датското гражданство, Консолидиран закон № 422) от 7 юни 2004 г. в редакцията си, приложима по спора в главното производство (наричан по-нататък „Законът за гражданството“), предвижда:

„Родено в чужбина лице, което никога не е живяло в Кралство Дания и което не е пребивавало в страната при обстоятелства, които да предполагат тясна връзка с Дания, загубва датското си гражданство при навършване на 22‑годишна възраст, освен когато по този начин то би останало без гражданство. Министърът по въпросите на бежанците, мигрантите и интеграцията или упълномощено от него лице обаче може да разреши запазване на гражданството, ако преди тази дата лицето подаде молба“.

7.

Сirkulæreskrivelse nr. 10873 om naturalisation (Циркулярно писмо относно натурализацията № 10873) от 13 октомври 2015 г. е изменено с Циркулярно писмо № 9248 от 16 март 2016 г. (наричано по-нататък „Циркулярното писмо относно натурализацията“).

8.

Съгласно Циркулярното писмо относно натурализацията бившите датски граждани, които са загубили датското си гражданство по силата на член 8, параграф 1 от Закона за гражданството, по принцип трябва да отговарят на общите условия за придобиване на датско гражданство, които се изискват в закона. Това означава, че лицата, които отговарят на предвидените в Циркулярното писмо условия, свързани с пребиваване, възраст, нравствени качества, задължения към публичните органи, финансова самостоятелност, заетост, владеене на датски език и познаване на датското общество, култура и история, са обхванати от приложното поле на проекта за закон на датското правителство за придобиване на гражданство. Съгласно член 5, параграф 1 от това циркулярно писмо молителят трябва да пребивава на територията на страната към момента на подаване на молбата за натурализация. Съгласно член 7 от посоченото циркулярно писмо от молителя се изисква да е пребивавал девет години непрекъснато в страната.

9.

В приложение на член 13 във връзка с точка 3 от приложение 1 към същото циркулярно писмо общите изисквания за пребиваване могат да бъдат облекчени по отношение на лицата, които по-рано са имали датско гражданство или имат датски произход.

10.

Жалбоподателката в главното производство, която е родена на 5 октомври 1992 г. в Съединените американски щати, има от раждането си датско и американско гражданство и никога не е пребивавала в Дания. Тя има двама братя и две сестри, които живеят в Съединените щати, единият от които има датско гражданство, и няма родители, братя или сестри в Дания.

11.

На 17 ноември 2014 г. жалбоподателката в главното производство подава до Udlændinge — og Integrationsministeriet (Министерство на имиграцията и интеграцията) молба за издаване на удостоверение за запазване на нейното датско гражданство след навършване на 22 години. Въз основа на информацията в молбата Министерството приема, че преди да навърши 22 години, тя е пребивавала в Дания най-много 44 седмици. Освен това жалбоподателката в главното производство е декларирала, че след 22-рия си рожден ден е пребивавала пет седмици в Дания и че през 2015 г. е участвала в датския национален отбор по баскетбол за жени. Тя също е посочила, че през 2005 г. е прекарала около 3—4 седмици във Франция. Няма данни обаче тя да е пребивавала освен това на територията на друга държава — членка на Съюза.

12.

С решение от 31 януари 2017 г. (наричано по-нататък „спорното решение“) Министерството на имиграцията и интеграцията информира жалбоподателката в главното производство, че в съответствие с член 8, параграф 1, първо изречение от Закона за гражданството, когато е навършила 22 години, е загубила датското си гражданство и че не е възможно да се приложи дерогацията по член 8, параграф 1, второ изречение от този закон, тъй като молбата ѝ за запазване на датското гражданство е била подадена, след като е навършила 22‑годишна възраст. В това решение по-специално се посочва, че жалбоподателката в главното производство е загубила датското си гражданство, когато е навършила 22 години, тъй като никога не е пребивавала в Дания и също така не е пребивавала в тази държава при условия, от които се установява тясна връзка с тази държава членка, при положение че общата продължителност на пребиваването ѝ на територията на страната преди навършване на 22‑годишна възраст е била само 44 седмици най-много.

13.

На 9 февруари 2018 г. жалбоподателката в главното производство сезира Københavns byret (Районен съд Копенхаген, Дания) с искане за отмяна на спорното решение и за преразглеждане на делото. С определение от 3 април 2020 г. делото е върнато за ново разглеждане на Østre Landsret (Апелативен съд за Източния район, Дания), който решава да разгледа делото като първа инстанция.

14.

При тези обстоятелства с акт от 11 октомври 2021 г., постъпил в Съда на 16 ноември 2021 г., Østre Landsret (Апелативен съд за Източния район) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Допуска ли член 20 ДФЕС във връзка с член 7 от [Хартата] законодателство на държава членка като разглежданото в главното производство, съгласно което гражданството на тази държава членка се загубва по принцип по силата на закона при навършване на 22‑годишна възраст от лица, които са родени извън тази държава членка, никога не са живели в нея и не са пребивавали в нея при обстоятелства, които да показват тясна връзка с нея, в резултат на което лицата, които нямат и гражданство на друга държава членка, биват лишени от статута си на граждани на Съюза и от правата, свързани с този статут, като се има предвид, че съгласно разглежданото в главното производство законодателство:

15.

Писмени становища представят жалбоподателката в главното производство, датското и френското правителство, както и Европейската комисия. Същите страни, с изключение на френското правителство, са представлявани на проведеното на 4 октомври 2022 г. съдебно заседание и отговарят устно на поставените им от Съда въпроси.

16.

С преюдициалния си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали член 20 ДФЕС, разглеждан в светлината на член 7 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която предвижда при определени условия загубване на гражданството на тази държава членка по силата на закона при навършване на 22‑годишна възраст поради липсата на действителна връзка и на молба за запазване на гражданството, подадена преди достигането на тази възраст, като в резултат на това лицата, които нямат гражданство на друга държава членка, загубват статута си на граждани на Съюза и свързаните с него права, а в случай че молбата за запазване на гражданството е подадена след навършване на 22‑годишна възраст, не се извършва индивидуална преценка с оглед на принципа на пропорционалност за последиците от такова загубване за тяхното положение от гледна точка на правото на Съюза.

17.

Съмненията на запитващата юрисдикция, които са свързани със съответствието с член 20 ДФЕС във връзка с член 7 от Хартата на системата за загубване на датското гражданство по член 8, параграф 1 от Закона за гражданството при навършване на 22 годишна възраст, се дължат, от една страна, на факта, че загубването на това гражданство, а оттам на статута на гражданин на Съюза, е автоматично и че тази разпоредба не предвижда изключения, а от друга страна, на трудното възстановяване на гражданството чрез натурализация след тази възраст.

18.

В анализа си ще посоча, на първо място, аспектите на спора в главното производство, които смятам, че са от значение за делото пред Съда (част A). На следващо място, ще изложа водещата линия, която се очертава от практиката на Съда относно загубване на статута на гражданин на Съюза, и по-специално от решение Tjebbes и др., с оглед на което запитващата юрисдикция изразява съмнения относно съответствието на системата за загубване на датското гражданство с правото на Съюза (част Б). Накрая, ще анализирам преюдициалния въпрос от гледна точка на тази съдебна практика, като се съсредоточа, от една страна, върху преценката за законосъобразността на целта от обществен интерес, преследвана със загубването на датското гражданство, предвидено в разглежданата правна уредба, и от друга страна, върху контрола за пропорционалността на това загубване, което води до загубване на статута на гражданин на Съюза от гледна точка на правото на Съюза (част В).

19.

От представената от запитващата юрисдикция правна уредба става ясно, че системата за загубване на датското гражданство по силата на закона е установена, от една страна, с член 8, параграф 1 от Закона за гражданството и с административната практика на Министерството на имиграцията и интеграцията във връзка с прилагането на тази разпоредба ( 5 ) и от друга страна, с Циркулярното писмо относно натурализацията, в което се определят условията, необходими за възстановяване на гражданството на бившите датски граждани, които са загубили датското си гражданство по силата на посочената разпоредба.

20.

На първо място, що се отнася до Закона за гражданството, припомням, че член 8, параграф 1, първо изречение от него предвижда загубване на датското гражданство по силата на закона при навършване на 22 години за всеки датски гражданин, „роден в чужбина, който никога не е живял в Кралство Дания и не е пребивавал в тази страна при условия, които показват тясна връзка с Дания, освен ако би останал без гражданство“ ( 6 ). Член 8, параграф 1, второ изречение от този закон обаче предвижда дерогация от това правило, а именно — такива граждани могат, преди навършване на 22‑годишна възраст, да подадат молба за запазване на датското си гражданство до Министерството на имиграцията и интеграцията.

21.

На второ място, що се отнася до административната практика на Министерството на имиграцията и интеграцията във връзка с прилагането на член 8, параграф 1 от Закона за гражданството, запитващата юрисдикция посочва следните обстоятелства.

22.

Най-напред, що се отнася до правилото по член 8, параграф 1, първо изречение от Закона за гражданството, тази юрисдикция отбелязва, че що се отнася до разглеждания по настоящото дело критерий за пребиваване, се прокарва разграничение в зависимост от това дали продължителността на пребиваването в Дания преди навършване на 22 години е била най-малко една година, или по-малко от година. В първия случай Министерството на имиграцията и интеграцията признава съществуването на „достатъчно тясна връзка“ с Дания за запазването на датското гражданство. Във втория случай произтичащите от тази административна практика изисквания за наличие на тясна връзка обаче са по-строги ( 7 ). Всъщност молителят трябва да докаже, че по-кратките от една година периоди на пребиваване все пак са израз на „особено тясна връзка с Дания“. В това отношение запитващата юрисдикция уточнява, че според подготвителните работи за Закона за гражданството ( 8 ) такива периоди могат да включват времето за отбиване на военна служба, следване във ВУЗ, стажове или повтарящи се ваканции с определена продължителност.

23.

Що се отнася, на следващо място, до дерогацията по член 8, параграф 1, второ изречение от Закона за гражданството, запитващата юрисдикция обяснява, че съгласно административната практика на Министерството на имиграцията и интеграцията, когато условието лицето да е живяло или пребивавало, не е изпълнено и ако молбата е подадена преди навършване на 22‑годишна възраст ( 9 ), се набляга на редица други обстоятелства, като общата продължителност на пребиваването на молителя в Дания, колко пъти е пребивавал в Дания, факта, че пребиваванията са осъществени малко преди навършване на 22‑годишна възраст или преди много години, както и обстоятелството, че молителят говори свободно датски език и освен това има връзка с посочената държава членка.

24.

На последно място, що се отнася до молбите за запазване на гражданството, от обясненията на запитващата юрисдикция се установява, че Министерството на имиграцията и интеграцията разглежда тези молби, като разграничава три хипотези в зависимост от това дали към момента на подаването на молбата молителят е навършил 21 години, е на възраст между 21 и 22 години, или е по-възрастен от 22 години. Ако молителят не е навършил 21 години, това министерство му издава само удостоверение за гражданство, за да не загуби датското гражданство съгласно член 8 от Закона за гражданството, което според тази юрисдикция означава, че посоченото министерство взема становище не по въпроса дали молителят запазва датското си гражданство, а само относно това дали притежава това гражданство. Посочената юрисдикция отбелязва, че това се дължи на факта, че според практиката на същото министерство преценката дали гражданството да бъде запазено, трябва да се извърши възможно най-близо до навършване на 22‑годишна възраст.

25.

Запитващата юрисдикция освен това уточнява, че макар прилагането на тази датска административна практика да е продължило въпреки произнасянето на решение Tjebbes и др., постановено след решението в главното производство, член 8, параграф 1 от Закона за гражданството все пак е бил изменен. Според нея това изменение предполага, че занапред при молба за запазване на гражданството, подадена преди навършване на 22‑годишна възраст, Министерството на имиграцията и интеграцията ще трябва да вземе предвид някои допълнителни обстоятелства, за да извърши индивидуална преценка на последиците от загубване на датското гражданство, а оттам и на гражданството на Съюза, с оглед на правото на Съюза. В това отношение въпросното министерство било длъжно да прецени дали тези последици са пропорционални на целта на разглежданата в главното производство правна уредба, а именно наличието на действителна връзка между датските граждани и Дания.

26.

На трето място, що се отнася до Циркулярното писмо относно натурализацията, запитващата юрисдикция обяснява, че бившите датски граждани, които са загубили датското гражданство съгласно член 8, параграф 1 от Закона за гражданството, имат възможност да поискат датско гражданство по натурализация и в този случай по принцип те трябва да отговарят на редица общи условия за придобиване на датско гражданство, предвидени в този закон ( 10 ). Тези условия обаче могат да бъдат облекчени по отношение на такива граждани, що се отнася до изискването за деветгодишно непрекъснато пребиваване в Дания ( 11 ). От обясненията на тази юрисдикция обаче се установява, че това облекчаване, от една страна, има много ограничено приложно поле, а от друга страна, то изобщо не променя факта, че съгласно член 5, параграф 1 от това циркулярно писмо молителят трябва да пребивава на територията на държавата към момента на подаване на молбата ( 12 ).

27.

Що се отнася до положението на жалбоподателката в главното производство, запитващата юрисдикция излага следните фактически констатации: тя има двойно гражданство — датско и американско; родена е в Съединените щати и никога не е живяла в Дания; тя обаче е пребивавала в тази държава членка 44 седмици преди навършване на 22‑годишна възраст и пет седмици след навършване на тази възраст; подала е до Министерството на имиграцията и интеграцията молба за запазване на гражданството 43 дни след като е навършила 22 години; със спорното решение е била информирана, от една страна, че е загубила датското си гражданство по силата на закона, когато е навършила 22 години, поради липсата на действителна връзка и на подадена молба за запазване на гражданството преди тази дата в съответствие с член 8, параграф 1, първо изречение от Закона за гражданството, а от друга страна, че не се ползва от дерогацията по член 8, параграф 1, второ изречение от същия закон, тъй като молбата ѝ е подадена след навършване на 22‑годишна възраст.

28.

В изложението по-долу ще проследя практиката на Съда относно загубване на статута на гражданин на Съюза и важните аспекти на нейното развитие, които са от значение за анализа на делото, предмет на разглеждане.

29.

В решение Rottmann ( 13 ), което е относно разглеждането на решение за отмяна на натурализация, прието от германските органи, Съдът, на първо място, потвърждава закрепения през 90‑те години принцип ( 14 ), че държавите членки трябва да упражняват компетентността си в областта на придобиване и загубване на гражданството при спазване на правото на Съюза ( 15 ). На следващо място, той изяснява обхвата на този принцип, като уточнява, че „[о]бстоятелството, че дадена област е от компетентността на държавите членки, […] не означава, че в положения, които попадат в приложното поле на правото на Съюза, съответните национални норми могат да не са в съответствие с това право“ ( 16 ). Така той приема също, че като се има предвид, че предоставеният с член 20 ДФЕС статут на гражданин на Съюза е основен, положението на гражданин на Съюза, по отношение на когото органите на държава членка са постановили решение за отмяна на натурализацията, с което той е поставен в положение — след като е загубил първоначалното си гражданство на друга държава членка — което може да доведе до загубване на посочения статут и на свързаните с него права, по естеството и последиците си попада в приложното поле на правото на Съюза ( 17 ).

30.

Съдът прогласява също принципа, че по отношение на гражданите на Съюза упражняването на тази компетентност, доколкото засяга предоставените и защитени от правния ред на Съюза права, какъвто именно е случаят с решение за отмяна на натурализация, подлежи на съдебен контрол, извършен от гледна точка на правото на Съюза ( 18 ). Поради това, след като прави извод за принципната законосъобразност на решение за отмяна на натурализация, основана на измама ( 19 ), той заявява, че такова решение все пак подлежи на преценка на пропорционалността, за да „се отчитат възможните последици от това решение за съответното лице и евентуално за членовете на неговото семейство, що се отнася до загубата на правата, от които се ползва всеки гражданин на Съюза“ ( 20 ).

31.

На последно място, Съдът постановява, че член 20 ДФЕС допуска държава членка да лиши гражданин на Съюза от гражданството на тази държава членка, придобито по натурализация, когато последното е придобито с измама, при условие че с решението за отмяна на натурализацията се спазва принципът на пропорционалност ( 21 ).

32.

Тази съдебна практика е потвърдена и допълнена в някои отношения в две по-късни решения на Съда.

33.

В решение Tjebbes и др., което се отнася до преценката с оглед на правото на Съюза на общо условие за загубване на нидерландското гражданство по силата на закона ( 22 ), а оттам и на статута на гражданин на Съюза от заинтересованите лица ( 23 ), изходната точка в съображенията на Съда е потвърждаването на принципа, закрепен в по-ранната съдебна практика ( 24 ). Поради това, като се основава на точки 42 и 45 от решение Rottmann, Съдът посочва, че гражданите на Съюза, които са граждани само на една държава членка и които със загубването на това гражданство следва да загубят статута на граждани на Съюза по член 20 ДФЕС и свързаните с него права, се намират в положение, което по естеството и последиците си попада в приложното поле на правото на Съюза, и затова при упражняването на компетентността си в областта на гражданството държавите членки трябва да спазват правото на Съюза ( 25 ).

34.

По-точно, първоначално, като припомня по-специално, че за държавата членка е легитимно при упражняването на компетентността си за определяне на условията за придобиване и загубване на гражданството да възприеме разбирането, че гражданството е израз на действителна връзка между държавата и гражданите ѝ, и съответно да предвиди загубване на нейното гражданство като последица от липсата на такава действителна връзка или от прекъсването ѝ ( 26 ), Съдът посочва, че правото на Съюза по принцип допуска в хипотези като визираните в съответната национална правна уредба държава членка да предвиди по съображения от общ интерес загубване на нейното гражданство, въпреки че за съответното лице загубване на това гражданство води до загубване на статута на гражданин на Съюза ( 27 ).

35.

На следващо място обаче, като обръща внимание на важността да се спазва принципът на пропорционалност от компетентните органи и от националните юрисдикции при тези положения, Съдът посочва, че загубване по силата на закона на гражданството на държава членка би било несъвместимо с посочения принцип, ако приложимите национални правила не позволяват в нито един момент да се извърши индивидуална преценка на последиците, които то поражда за съответните лица от гледна точка на правото на Съюза ( 28 ).

36.

Според Съда оттук следва, че в случай, при който загубване на гражданството на държава членка настъпва по силата на закона и води до загубване на статута на гражданин на Съюза, компетентните национални и съдебни органи трябва да имат възможността инцидентно да преценяват последиците от загубване на това гражданство и евентуално да възстановяват ex tunc гражданството на съответното лице по повод на негово заявление за издаване на документ за задгранично пътуване или на всякакъв друг документ, удостоверяващ гражданството му ( 29 ). Съдът добавя също, че при извършването на тази преценка за пропорционалност националните органи и националните юрисдикции трябва да се уверят, че загубване на гражданството е съвместимо с гарантираните с Хартата основни права, за чието спазване той следи, и особено с правото на зачитане на семейния живот, установено в член 7 от Хартата ( 30 ).

37.

Съдебната практика, установена с решения Rottmann и Tjebbes и др., е потвърдена с решение Wiener Landesregierung, в което Съдът изрично прави извод, че решението, предмет на разглеждане по последното посочено дело, е несъвместимо с принципа на пропорционалност.

38.

Позволявам си да препратя към изложените от мен съображения в заключението ми по дело Wiener Landesregierung ( 31 ), и ще се огранича да припомня накратко за яснота аспектите на решение Wiener Landesregierung, които са от полза за анализа на поставените от запитващата юрисдикция въпроси в рамките на делото, предмет на разглеждане.

39.

По това дело австрийски съд иска да установи дали положението на лице, което притежава гражданството само на една държава членка, отказва се от това гражданство и поради това губи статута си на гражданин на Съюза, за да получи австрийско гражданство — вследствие на уверението, дадено от австрийските органи, че това гражданство ще му бъде предоставено — по естеството и последиците си попада в обхвата на правото на Съюза, когато това уверение е оттеглено, което има за последица възпрепятстването на това лице да си възстанови статута на гражданин на Съюза. Съдът отговаря утвърдително на този въпрос, като по този начин потвърждава приложимостта на правото на Съюза към това положение ( 32 ).

40.

Австрийският съд е искал да установи също дали компетентните органи и съответно националните юрисдикции на приемащата държава членка са длъжни да проверят дали решението за оттегляне на уверението за предоставяне на гражданството на тази държава членка, което прави окончателна загубата на статута на гражданин на Съюза за засегнатото лице, е съвместимо с принципа на пропорционалност с оглед на последиците, които то поражда за положението на това лице. Съдът отговаря утвърдително и на този въпрос, като потвърждава задължението на националните юрисдикции на приемащата държава членка да проверят съвместимо ли е разглежданото национално решение с принципа на пропорционалност ( 33 ).

41.

Бих искал да обърна внимание на някои аспекти на това решение.

42.

На първо място, Съдът изтъква значението на преценката на индивидуалното положение на съответното лице, както и евентуално на положението на семейството му в рамките на проверката спазен ли е принципът на пропорционалност, закрепен в правото на Съюза ( 34 ). Във връзка с това той по-специално възпроизвежда постоянната си практика, според която задача на компетентните органи, а евентуално и на националните съдилища, е да се уверят, че съответното национално решение е съвместимо с гарантираните от Хартата основни права и особено с правото на зачитане на семейния живот, установено в член 7 от нея ( 35 ).

43.

На второ място, след като разглежда мотивите, обосноваващи националното решение, което води до загубване на статута на гражданин на Съюза, изложени от австрийското правителство ( 36 ), Съдът приема, че с оглед на важните последици за положението на засегнатото лице, що се отнася в частност до нормалното развитие на неговия семеен и професионален живот, които съдържа решението за оттегляне на уверението за предоставяне на австрийско гражданство, което води до окончателно загубване на статута на гражданин на Съюза, това решение не изглежда пропорционално на тежестта на извършените от това лице правонарушения ( 37 ). Поради това той постановява, че „изискването за съвместимост с принципа на пропорционалност не е изпълнено, когато такова решение е мотивирано от административни нарушения на Кодекса за движение по пътищата, които според приложимото национално право водят само до налагането на имуществена санкция“. С други думи, Съдът за първи път в тази съдебна практика твърдо приема, че такова национално решение не е в съответствие с принципа на пропорционалност на правото на Съюза ( 38 ).

44.

Водещата линия, която се очертава от практиката на Съда относно загубване на статута на гражданин на Съюза, се състои главно от два установени от съдебната практика принципа.

45.

Според първия принцип компетентността на държавите членки в областта на придобиване и загубване на гражданството трябва да се упражнява при спазване на правото на Съюза. Разбирането на този принцип предполага да се разграничат добре тази изключителна компетентност и нейното упражняване при спазване на правния ред на Съюза. В това отношение държа да отбележа, че тази компетентност на държавите членки никога не е била поставяна под въпрос от Съда. Както посочва генерален адвокат Poiares Maduro, „не че придобиването и загубването на гражданството на държава членка (а следователно и на Съюза) сами по себе си се регламентират от правото [на Съюза], а условията за придобиване и загубване на гражданството на държава членка трябва да бъдат съвместими с нормите [от правото на Съюза] и да зачитат правата на европейския гражданин“ ( 39 ). Поради това не става въпрос нито от този принцип да се направи извод за абсолютна невъзможност да се отнеме гражданството на държава членка, в случай че това би довело до загубване на статута на гражданин на Съюза, нито да се приеме, че условията за придобиване и загубване на гражданството остават извън обхвата на контрола на правото на Съюза ( 40 ). Всъщност статутът на гражданин на Съюза не може да бъде лишен от полезното си действие и следователно предоставените с него права не могат да бъдат нарушени чрез приемането на национална правна уредба, която не спазва правото на Съюза, и по-специално припомнените по-горе принципи, установени в практиката на Съда ( 41 ).

46.

Съгласно втория принцип съдебният контрол се осъществява с оглед на правото на Съюза, и по-специално с оглед на принципа на пропорционалност. В контекста на спазването на принципа на пропорционалност следва да се вземат предвид няколко аспекта: на първо място, индивидуалната преценка на последиците от загубване на статута на гражданин на Съюза за съответното лице и за членовете на неговото семейство, що се отнася до загубване на правата, от които се ползва всеки гражданин на Съюза; на следващо място, изискването за съответствие на тези последици с гарантираните от Хартата основни права и на последно място, евентуално задължението за възстановяване ex tunc на гражданството на съответното лице. Тези аспекти са от основно значение за съдебния контрол, осъществяван с оглед на правото на Съюза, като изискваната от Съда преценка пропорционално ли е загубване на гражданството, което води до загубване на статута на гражданин на Съюза, трябва да се извърши обстойно и грижливо от компетентните органи и от националните юрисдикции.

47.

Поради това няма никакво съмнение, че загубване на гражданството, което води до загубване на статута на гражданин на Съюза съгласно правната уредба, предмет на разглеждане в главното производство, трябва да се разгледа именно в светлината на тези принципи.

48.

В началото припомням, че в съответствие с член 8, параграф 1, първо изречение от Закона за гражданството, когато навършва 22 години, жалбоподателката в главното производство губи ex lege датското си гражданство поради липсата на действителна връзка с Дания и тъй като е подала молбата за запазване на датското гражданство след навършване на 22‑годишна възраст, тя не е могла да се ползва от дерогацията по член 8, параграф 1, второ изречение от този закон.

49.

Следователно жалбоподателката в главното производство губи статута си на гражданка на Съюза, който съгласно постоянната съдебна практика е създаден, за да бъде основният статут на гражданите на държавите членки ( 42 ).

50.

Като се има предвид изложената по-горе съдебна практика ( 43 ), и по-специално решение Tjebbes и др., ясно е, че гражданин на Съюза, който е гражданин само на една държава членка и който следва да загуби статута си по член 20 ДФЕС и свързаните с него права, се намира в положение, което по естеството и последиците си попада в приложното поле на правото на Съюза ( 44 ). Следователно, тъй като положението на жалбоподателката в главното производство попада в приложното поле на правото на Съюза, при упражняването на компетентността си в областта на гражданството Кралство Дания трябва да спазва това право и положението трябва да подлежи на контрол с оглед на същото право ( 45 ).

51.

Като се има предвид тази констатация, се поставя въпросът дали загубване на гражданството по силата на закона по член 8, параграф 1 от датския Закон за гражданството е в съответствие с правото на Съюза. Припомням, че както следва от практиката на Съда, за да бъде в съответствие с това право, загубване на гражданството, предвидено в национална правна уредба, трябва да отговаря на съображение от обществен интерес, което предполага да е годно да постигне преследваната цел, и загубване на гражданството в резултат на тази правна уредба да не бъде произволен акт ( 46 ).

52.

Жалбоподателката в главното производство изтъква, че макар предвиденото в член 8, параграф 1 от Закона за гражданството автоматично загубване на гражданството, от което няма никакви изключения, да преследва законна цел и цел за поддържане на действителна връзка и за запазване на особеното отношение на солидарност и лоялност между държавата членка и нейните граждани, то все пак не е годно да гарантира постигането на тази цел. Освен това автоматичното загубване, предвидено в тази разпоредба, не било пропорционално и поради това противоречало на член 20 ДФЕС във връзка с член 7 от Хартата.

53.

За разлика от това датското правителство поддържа в писменото си становище, че преценката законосъобразен и пропорционален ли е член 8, параграф 1 от Закона за гражданството по отношение на лицата, навършили 22 години към момента на подаване на молбата за запазване на гражданството, трябва да се основава на общ преглед на датската система за загубване и възстановяване на гражданството. Пропорционалността на загубването на датското гражданство ex lege за навършилите 22‑годишна възраст лица трябвало да се преценява и в светлината на правилата за запазване на гражданството до достигането на тази възраст, които като цяло са много благоприятни. От друга страна, това правителство смята, че законосъобразността и пропорционалността на правилата относно загубването на датското гражданство се потвърждават от факта, че въз основа на преценка за всеки конкретен случай то може да разреши гражданството да се запази, когато молбата е подадена преди навършване на 22‑годишна възраст.

54.

Поради това ще проверя с оглед на изложената съдебна практика дали разглежданата правна уредба, според която жалбоподателката в главното производство следва да загуби датското гражданство, а оттам и статута на гражданка на Съюза, има законосъобразно основание и е годна да постигне преследваната цел, както и дали системата за загубване на датското гражданство спазва принципа на пропорционалност, що се отнася до произтичащите от нея последици за положението на жалбоподателката в главното производство.

55.

На първо място, бих искал да припомня, че Съдът вече е постановил, че е оправдано държава членка да иска да защити особеното отношение на солидарност и лоялност между нея и нейните граждани, както и взаимността на правата и задълженията, които са в основата на гражданството ( 47 ). Ето защо според него за държава членка е легитимно при упражняването на компетентността си за определяне на условията за придобиване и загубване на гражданството да възприеме разбирането, че гражданството е израз на действителна връзка между държавата и гражданите ѝ, и съответно да предвиди загубване на нейното гражданство като последица от липсата на такава действителна връзка или от прекъсването ѝ ( 48 ).

56.

На второ място, припомням също, че в решение Tjebbes и др. Съдът вече е имал повод да уточни, че критерий, основан на обичайното местопребиваване на гражданите на тази държава членка през продължителен период от време „извън [съответната] държава членка и извън територията, на която се прилага Договорът за ЕС“, може да се смята за фактор, отразяващ липсата на действителна връзка ( 49 ).

57.

В случая, както се установява от акта за преюдициално запитване, член 8, параграф 1 от Закона за гражданството има за цел да предотврати предаването на датското гражданство от поколение на поколение на лица, които нямат или вече нямат действителна връзка с Дания. Според датското правителство датският законодател приел, че родените в чужбина лица, които не са живели в Дания или не са пребивавали в нея през значителен период от време, с израстването си постепенно губят лоялността и солидарността, както и връзката си с тази държава членка ( 50 ).

58.

При тези условия смятам, както изтъкват датското и френското правителство, а също и Комисията, че по принцип е легитимно държава членка да приеме, че родените в чужбина лица, които не са живели или пребивавали в тази държава членка по начин, който да доказва действителна връзка с нея, могат постепенно да загубят отношението си на лоялност и солидарност, както и връзката си с посочената държава членка. В това отношение отбелязвам, че съгласно член 7, параграф 1, буква д) от Европейската конвенция за гражданството, гражданството може да бъде загубено ex lege при липса на действителна връзка между държавата и гражданин, който постоянно пребивава в чужбина ( 51 ).

59.

Поради това по принцип ми се струва легитимно държава членка, от една страна, да реши, че критерии като пребиваването на нейната територия за периоди, чиято обща продължителност не надвишава една година, не показват действителна връзка с тази държава членка, и от друга страна, да може да определи възраст, както в случая 22 години, за да прецени дали условията за загубване на гражданството са изпълнени.

60.

С оглед на това от съображения за изчерпателност се налага да спомена един важен въпрос, повдигнат от Комисията в писменото ѝ становище и разискван в съдебното заседание след въпрос на Съда, който излиза извън рамките на проблема, пред който е изправена запитващата юрисдикция. Става въпрос за това да се установи дали критерий за загубване на гражданството, който почива на факта, че датски гражданин пребивава извън Дания, и не прави разлика между пребиваване в Съюза и пребиваване в трета държава, може да се приеме за легитимен критерий с оглед на правото на Съюза, когато в резултат на загубване на това гражданство се загубва статутът на гражданин на Съюза ( 52 ).

61.

Всъщност прилагането на такъв критерий за пребиваване би довело, както правилно подчертава Комисията в писменото и в устното си становище, до положение, при което лице, датски гражданин, което е гражданин и на трета държава, родено е в друга държава членка, с майка или баща датски гражданин, които са упражнили правото си на свободно движение съгласно член 21 ДФЕС, ще загуби датското си гражданство по силата на закона, а оттам и статута си на гражданин на Съюза, ако при навършване на 22‑годишна възраст отговаря на кумулативните условия по член 8, параграф 1, първо изречение от Закона за гражданството и не се ползва от дерогацията, предвидена в член 8, параграф 1, второ изречение от този закон. С други думи, упражняването на правата, свързани със статута на неговите родители на граждани на Съюза, щяло парадоксално да доведе до загубване от това лице на всички права, свързани със статута му на гражданин на Съюза ( 53 ). Това загубване щяло да настъпи и когато родено в друга държава членка лице упражни между 18-ата и 22-рата си година правото си на свободно движение и на свободно пребиваване, по-специално за да работи или пребивава в друга държава членка ( 54 ).

62.

В това отношение, макар да споделям съмненията на Комисията относно легитимността на такъв критерий за пребиваване и общото му отражение върху свободното движение на гражданите в рамките на Съюза, не смятам, че за да се отговори на въпроса, поставен от запитващата юрисдикция по настоящото дело, е необходим конкретен и задълбочен анализ, фокусиран върху този аспект. Всъщност от акта за преюдициално запитване се установява, че с изключение на престой от три или четири седмици във Франция ( 55 ), жалбоподателката в главното производство не е пребивавала в друга държава членка освен Дания и винаги е живяла в Съединените щати. Все пак ще изложа следните бележки, в случай че Съдът е на друго мнение.

63.

На първо място, припомням, че изложеният в предходните точки проблем не се поставя по делото, по което е постановено решение Tjebbes и др., тъй като според критерия, основан на пребиваването, предвиден в спорната нидерландска правна уредба по делото, по което е постановено това решение, не се прави разлика между пребиваване в Нидерландия и пребиваване в друга държава членка ( 56 ). Поради това, макар да е вярно, че в това решение Съдът приема, че такъв критерий отразява липсата на действителна връзка, той все пак има грижата да уточни, че става въпрос за пребиваване „извън [съответната] държава членка и извън територията, на която се прилага Договорът за ЕС“ ( 57 ).

64.

На следващо място, следва да не се забравя, че що се отнася до граждани на Съюза, които са родени в приемащата държава членка и които никога не са упражнили правото си на свободно движение, Съдът вече е постановил, че такива граждани имат право да се позоват на член 21, параграф 1 ДФЕС и на разпоредбите, приети за неговото прилагане ( 58 ).

65.

На последно място, струва ми се очевидно, че критерий, при който във връзка със загубване на гражданството на съответното лице при навършване на 22‑годишна възраст, което води и до загубване на статута му на гражданин на Съюза, не се прави разлика между пребиваване в трета държава и пребиваване в държава членка, представлява ясно ограничаване на правото на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки, което може да възпре датския гражданин да упражни това право ( 59 ). В това отношение трябва да отбележа, че не виждам как би могло да се твърди, че такова ограничаване на правото на свободно движение и пребиваване на гражданите на Съюза е пропорционално. Всъщност фактът, че гражданин на Съюза може да загуби гражданството си, тъй като е установил пребиваването си в държава членка, различна от тази, чийто гражданин е, според мен ограничава непропорционално неговото право на свободно движение и пребиваване. Както правилно посочва Комисията в съдебното заседание, пребиваването на територията на Съюза не би трябвало да се счита за прекъсване на действителната връзка, която съществува между гражданин на Съюза и неговата държава членка на произход.

66.

При тези условия и като се имат предвид резервите ми относно последиците на критерий за пребиваване като предвидения в член 8, параграф 1, първо изречение от Закона за гражданството за свободното движение на гражданите в рамките на Съюза, смятам, че при обстоятелствата по делото в главното производство правото на Съюза по принцип допуска при посочените в тази разпоредба положения държава членка да предвиди поради съображения от обществен интерес възможността лице да загуби гражданството, въпреки че в резултат на това то губи статута си на гражданин на Съюза.

67.

В светлината на практиката на Съда, и по-специално на точки 40—42 от решение Tjebbes и др. ( 60 ), имам съмнения, що се отнася до спазването на принципа на пропорционалност от системата, при която съгласно член 8, параграф 1 от Закона за гражданството и в съответствие с прилаганата от датските органи административна практика, при навършване на 22‑годишна възраст лицата загубват датското гражданство. Съмненията ми почиват не само на един аспект от разглежданата в главното производство правна уредба, а на няколко съставни елемента на тази система, които се отнасят до липсата на индивидуална преценка на последиците от загубване на статута на гражданин на Съюза с оглед на правото на Съюза за всяко лице, подало молбата си след навършване на 22‑годишна възраст, от една страна, а от друга страна, до възстановяване ex tunc на загубеното гражданство.

68.

Припомням, че съмненията на запитващата юрисдикция се дължат на факта, че загубването на датското гражданство, а оттам на статута на гражданин на Съюза, е автоматично, като в Закона за гражданството не е предвидено никакво изключение. Както изтъква Комисията в съдебното заседание, в положението, разглеждано в главното производство, по отношение на засегнатото от това загубване лице никога не е извършвана индивидуална преценка на неговото положение и евентуално на положението на семейството му. Струва ми се, че този въпрос е в центъра на трудностите, които поражда оспорваната по настоящото дело система за загубване на гражданството по силата на закона.

69.

На първо място, отбелязвам, че единственото средство, с което разполага датски гражданин, за да може да се ползва от индивидуална преценка на последиците от загубване на гражданството, което води до загубване на статута на гражданин на Съюза, с оглед правото на Съюза, е да подаде молба за запазване на датското гражданство, преди да навърши 22 години ( 61 ), и по-точно между 21- и 22‑годишна възраст ( 62 ), което според мен е много къс период. Ако молбата му е подадена след достигането на тази възраст, тя ще бъде разгледана само за да се провери дали са изпълнени условията по член 8, параграф 1, първо изречение от Закона за гражданството. В случай че това е така, молбата му автоматично ще бъде отхвърлена ( 63 ) и съответното лице не само губи датското гражданство, а оттам и статута си на гражданин на Съюза, но спрямо него в нито един момент не се извършва индивидуална преценка на последиците от това загубване с оглед на правото на Съюза.

70.

На второ място, отбелязвам, че от обясненията на запитващата юрисдикция се установява, че вследствие на произнасянето на решение Tjebbes и др. Министерството на имиграцията и интеграцията решава, че бившите датски граждани, навършили 22‑годишна възраст към 1 ноември 1993 г. или след тази дата, които са поискали запазване на датското си гражданство преди навършване на 22 години и по отношение на които е прието решение за загубване на гражданството съгласно член 8 от Закона за гражданството, последица от което е загубване на тяхното гражданство на Съюза, могат да поискат преразглеждане на това решение ( 64 ). Така, докато тези граждани са можели да се ползват от такова преразглеждане с оглед на правото на Съюза, жалбоподателката в главното производство, която е навършила 22 години след 1 ноември 1993 г., не е могла да се възползва от него, тъй като е подала молбата си за запазване на гражданството 43 дни след навършване на 22-годишна възраст.

71.

Що се отнася до причината за запазване на изискването, предвидено в член 8, параграф 1, първо изречение от Закона за гражданството — молбата за запазване на датското гражданство да се подаде преди навършване на 22 години — запитващата юрисдикция отбелязва, че от подготвителните работи във връзка с тази разпоредба се установява, че когато я е изменил, за да се съобрази с решение Tjebbes и др., датският законодател е приел, че „това решение не изглежда да налага такава [индивидуална] преценка да бъде винаги възможна“.

72.

В това отношение датското правителство изтъква в писменото и в устното си становище, че от решение Tjebbes и др. не следва, че е необходимо индивидуална преценка да бъде възможна във всеки един момент, когато засегнатото лице желае такава да бъде извършена. Според неговото тълкуване на това решение е достатъчно такава индивидуална преценка да може да бъде извършена, какъвто според него е случаят, ако молбата за запазване на гражданството е подадена преди навършване на 22 години.

73.

Ако това тълкуване се приеме по настоящото дело, биха възникнали следните въпроси: трябва ли при някои положения да се приеме, че лице може да загуби гражданството на държава членка, а оттам и статута на гражданин на Съюза, без в нито един момент да бъде извършена индивидуална преценка на това загубване и на последиците, до които то води за това лице, с оглед на правото на Съюза? И трябва ли да се приеме, както внушава това правителство, че задължението на държавите членки да извършват такава индивидуална преценка, както е установено в практиката на Съда, може да се ограничи с преклузивен срок?

74.

Тези въпроси ме навеждат на недвусмисления извод, че това тълкуване на решение Tjebbes и др., извършено от датския законодател и от датското правителство, не може да бъде прието, тъй като почива на неправилен прочит на това решение.

75.

На първо място, според мен такъв прочит не е съобразен със задължението на компетентните органи и на националните юрисдикции, от една страна, да спазват принципа на пропорционалност в областта на загубване на статута на гражданин на Съюза, а от друга страна, да извършват при спазване на този принцип индивидуална преценка на последиците от загубването на този статут с оглед на правото на Съюза.

76.

На второ място, такова тълкуване означава да се позволи на държавите членки да лишат член 20 ДФЕС, както е тълкуван от Съда, от полезното му действие при положения като разглежданото в главното производство. Припомням, че съгласно постоянната съдебна практика статутът на гражданин на Съюза е създаден, за да бъде основният статут на гражданите на държавите членки. Следователно този статут не трябва да бъде лишаван от своето полезно действие и поради това предоставените от него права не могат да бъдат нарушавани чрез приемането на национална правна уредба, която не спазва правото на Съюза.

77.

Припомням, че съгласно практиката на Съда принципът, че компетентността на държавите членки в областта на придобиване и загубване на гражданството трябва да се упражнява при спазване на правото на Съюза, не позволява да се приеме, че условията за загубване на гражданството, водещо до загубване на статута на гражданин на Съюза, не подлежат на контрола на правото на Съюза ( 65 ). В това отношение Съдът посочва в решение Tjebbes и др., че загубване по силата на закона на гражданството на държава членка би било несъвместимо с принципа на пропорционалност, ако приложимите национални правила не позволяват в нито един момент да се извърши индивидуална преценка на последиците, които то поражда за съответните лица от гледна точка на правото на Съюза ( 66 ).

78.

За разлика от посоченото от Съда в точки 41 и 42 от решение Tjebbes и др. обаче, в положение като това на жалбоподателката в главното производство, при което загубване на датското гражданство настъпва по силата на закона и води до загубване на статута на гражданин на Съюза, констатирам, че датските органи не са в състояние инцидентно да преценяват последиците от това загубване за всички датски граждани, които са подали молба за запазване на датското си гражданство след навършване на 22 години. Всъщност тези граждани в нито един момент не се ползват от индивидуална преценка за това пропорционални ли са произтичащите от това загубване последици с оглед на правото на Съюза. Според мен липсата на такава преценка не само е автоматична, както установява запитващата юрисдикция, но и системна.

79.

Правилен прочит на решение Tjebbes и др. означава, че е необходимо всички положения на загубване на гражданството, водещи до загубване на статута на гражданин на Съюза, да могат да бъдат преценявани с оглед на принципа на пропорционалност, както е тълкуван от Съда в практиката му относно член 20 ДФЕС, което поражда задължението за индивидуална преценка и за лицата, които са в положение като това на жалбоподателката в главното производство. Като се има предвид правната уредба, разглеждана в главното производство обаче, никога няма да бъде възможно някои положения, при които загубване на статута на гражданин на Съюза може да има непропорционални последици, да бъдат подложени на преценка с оглед на правото на Съюза, въпреки че засегнатите лица губят всички свързани с този статут права.

80.

Може ли да се приеме това? Не мисля така.

81.

Припомням в това отношение, че Съдът вече е постановил в решение Wiener Landesregierung, че всяка загуба, дори временна, на статута на гражданин на Съюза означава, че съответното лице е лишено за неопределено време от възможността да се ползва от всички права, които този статут му предоставя ( 67 ). Поради това в положение като разглежданото в главното производство, при което с навършване на 22 години лице вече е загубило гражданството си по силата на закона, а оттам и статута си на гражданин на Съюза, без да е имало възможност да оспори това загубване, като се имат предвид последиците за него с оглед на правото на Съюза, съответната държава членка е длъжна да гарантира полезното действие на член 20 ДФЕС.

82.

Макар, както в случая, мотивите за загубване на гражданството, а оттам и на статута на гражданин на Съюза, по принцип да са легитимни, това загубване може да настъпи само ако компетентните органи и националните юрисдикции спазват принципа на пропорционалност. Едно е национална правна уредба да може да предвиди правило за загубване на гражданството ex lege, тъй като това е законодателен избор, който е от изключителната компетентност на държавите членки. Фактът, че националната процедура, предвидена от тази правна уредба, не позволява на съответното лице да оспори това загубване в рамките на контрола за пропорционалност ( 68 ) и следователно да се ползва от индивидуална преценка на последиците от това загубване, обаче е съвсем друго нещо. Ето защо фактът, че държава членка може легитимно да предвиди загубване ex lege на гражданството, трябва да се разграничава от спазването на принципа на пропорционалност по отношение на това загубване с оглед на правото на Съюза.

83.

При тези обстоятелства би могъл да се изтъкне доводът, че такава пълна и системна липса на индивидуална преценка за лицата, подали молбата си след навършване на 22‑годишна възраст не би могла да постигне целта, преследвана със задължението за извършване на индивидуална преценка за пропорционалност, а именно да им позволи да запазят гражданството на въпросната държава членка, а следователно и статута на гражданин на Съюза, и че лишаването от гражданството, до което води спорната разпоредба, би било произволен и непоследователен акт.

84.

Да вземем за пример положението на две сестри с датско гражданство, AA и BB. AA е родена в Дания, но няколко месеца след раждането си се е преместила в Съединените щати с родителите си. За разлика от това BB е родена в Съединените щати и се намира в същото положение, както жалбоподателката в главното производство. В този случай в резултат от прилагането на член 8, параграф 1 от Закона за гражданството по отношение на тези две сестри AA ще запази датското гражданство, тъй като е родена в Дания, докато сестра ѝ BB, която е подала молбата си за запазване на датското гражданство малко след навършване на 22 години, автоматично губи гражданството си, а оттам и статута си на гражданка на Съюза, без да има възможност да оспори това загубване.

85.

В случая, в отговор на поставен от Съда въпрос в съдебното заседание, жалбоподателката в главното производство е посочила, че нейните братя и сестри са могли да запазят датското си гражданство, а оттам и статута си на граждани на Съюза, тъй като са подали молбата своевременно. Така имаме положение, при което жалбоподателката в главното производство единствена в семейството си е загубила датското гражданство, а оттам и статута на гражданин на Съюза.

86.

Във връзка с това следва да се припомни, че индивидуалната преценка на положението на съответното лице означава евентуално да се прецени положението на семейството му, за да се определи дали загубата на гражданството на съответната държава членка, когато води до загубване на статута на гражданин на Съюза, ще има последици, които биха засегнали нормалното развитие на семейния и професионалния живот на това лице по несъразмерен с целите на националния законодател начин от гледна точка на правото на Съюза ( 69 ). При липсата на такава преценка за пропорционалност компетентните национални органи и евентуално националните юрисдикции няма да могат да се уверят, че такава загуба на гражданство е в съответствие с гарантираните от Хартата основни права и особено с правото на зачитане на семейния живот, установено в член 7 от Хартата ( 70 ).

87.

Поради това смятам, че независимо от легитимността на избора на националния законодател да въведе или не крайна дата за загубване еx lege на гражданството, компетентните органи или евентуално националните юрисдикции трябва да могат да преценят индивидуално всяка загуба на гражданство, водеща до загубване на статута на гражданин на Съюза, в момента на подаване на молбата за запазване на гражданството. В такъв случай се поставя въпросът кой период би трябвало да се вземе предвид, за да се извърши такава преценка в рамките на контрола за пропорционалност. Във връзка с това Комисията основателно изтъква, че тази преценка би могла да се извърши, като се държи сметка за положението на заинтересованото лице на 22 години. При положение че извършването на индивидуална преценка би било възможно, и когато молбата за запазване на гражданството е подадена след достигането на тази възраст, такова ограничаване на отчитания за извършването на преценката период според мен би спазило както принципа на правна сигурност, така и принципа на пропорционалност. В това отношение следва да се добави, че ако посочената проверка бъде извършена, като се съобрази положението на съответното лице на 22 години, все пак в някои случаи евентуалното наличие на нови факти би могло да изисква нова оценка на тези факти.

88.

Както вече беше посочено, запитващата юрисдикция си задава въпроси и във връзка с трудното възстановяване на гражданството по натурализация след навършване на 22‑годишна възраст. В това отношение датското правителство поддържа, че преценката пропорционално ли е загубване на гражданството по член 8, параграф 1 от Закона за гражданството по отношение на лицата, навършили 22‑годишна възраст към момента на подаване на молбата за запазване на гражданството, трябва да почива на обща преценка на датската система за загубване и възстановяване на гражданството.

89.

В това отношение, както вече посочих, системата за загубване на гражданството по силата на закона дава на бившите датски граждани възможност впоследствие да възстановят това гражданство в рамките на общата процедура по натурализация, при условие че изпълнят редица изисквания, сред които тези да пребивават на територията на държавата към момента на подаване на молбата за натурализация и да са пребивавали непрекъснато в период от девет години в Дания ( 71 ).

90.

Достатъчна ли е тази възможност за възстановяване на гражданството, за да се приеме, че системата за загубване на датското гражданство по силата на закона е в съответствие с изискванията, произтичащи от правото на Съюза, както е тълкувано от Съда в решение Tjebbes и др.?

91.

Не мисля.

92.

На първо място, както вече беше посочено, Съдът закрепва в практиката си принципа, съгласно който държавите членки трябва да упражняват компетентността си в областта на придобиване и загубване на гражданството при спазване на правото на Съюза ( 72 ).

93.

На второ място, както също посочих, Съдът вече е постановил, че в случай, при който загубване на гражданството на държава членка настъпва по силата на закона и води до загубване на статута на гражданин на Съюза, компетентните национални и съдебни органи трябва да имат възможността не само инцидентно да преценяват последиците от загубване на това гражданство, но и евентуално да възстановяват ex tunc гражданството на съответното лице по повод на негово заявление за издаване на документ за задгранично пътуване или на всякакъв друг документ, удостоверяващ гражданството му ( 73 ).

94.

Ето защо се налага констатацията, че системата на загубване на датско гражданство, разглеждана в главното производство, не предвижда тази възможност, обратно на постановеното от Съда в решение Tjebbes и др. Такова загубване на гражданството обаче, дори за определен период от няколко години, както в случая, означава, че през целия този период засегнатото лице е лишено от възможността да се ползва от всички права, които статутът на гражданин на Съюза му предоставя ( 74 ). Поради това смятам, че тази възможност за възстановяване на гражданството не е достатъчна, дори в случай на облекчаване на общите условия в областта на пребиваването, за да се приеме, че системата за загубване на датското гражданство по силата на закона е в съответствие с изискванията, произтичащи от принципа на пропорционалност съгласно член 20 ДФЕС.

95.

При тези условия смятам, че контрол за пропорционалност, с оглед на правото на Съюза, на последиците, свързани със загубване на гражданството, когато то води до загубване на статута на гражданин на Съюза, който се осъществява само ако е поискан, преди съответното лице да навърши 22 години, и без гражданството на това лице да може да се възстанови ex tunc, не е достатъчен, за да бъдат изпълнени изискванията, произтичащи от правото на Съюза, в съответствие с тълкуването на Съда в решение Tjebbes и др.

96.

Предвид всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на поставения от Østre Landsret (Апелативен съд за Източния район, Дания) преюдициален въпрос по следния начин:

„Член 20 ДФЕС, разглеждан с оглед на член 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз,

трябва да се тълкува в смисъл, че

не допуска законодателство на държава членка, което при определени условия предвижда при навършване на 22‑годишна възраст загубване по силата на закона на гражданството на тази държава членка поради липсата на действителна връзка с нея, когато преди достигането на тази възраст не е подадена молба за запазване на гражданството, в резултат на което лицата, които не са граждани и на друга държава членка, загубват статута си на граждани на Съюза и свързаните с него права, без когато тази молба е подадена след достигането на 22‑годишна възраст, да се извършва индивидуална преценка с оглед на принципа на пропорционалност на последиците от това загубване за тяхното положение от гледна точка на правото на Съюза, с възможността гражданството на засегнатите лица да бъде възстановено ex tunc, когато те поискат да им бъде издаден документ за пътуване или всякакъв друг документ, удостоверяващ гражданството им“.