1.

Член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила ( 2 ) предвижда, наред с основанията за преустановяване (член 11) и изключване (член 12), че държавите членки могат да отнемат статута на бежанец или да откажат да предоставят такъв статут в случай на заплаха за сигурността или за обществото в тази държава членка.

2.

Съществуването на тази възможност, произтичаща от волята на държавите членки да се ползват от лостове за действие по отношение на бежанците, които засягат тяхната сигурност или тяхното общество, но които не могат да бъдат върнати, е критикувано с упрек, че не отговаря на основанията за изключване и за преустановяване по член 1, раздели C—F от Конвенцията за статута на бежанците ( 3 ), допълнена с Протокола за статута на бежанците ( 4 ) (наричана по-нататък „Женевската конвенция“).

3.

В решението си от 14 май 2019 г., M и др. (Отнемане на статута на бежанец) ( 5 ), Съдът обаче не открива обстоятелства, които могат да засегнат валидността на член 14, параграфи 4—6 от Директива 2011/95 от гледна точка на член 78, параграф 1 ДФЕС и на член 18 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“). За да достигне до това решение, Съдът по-специално е преценил, че член 14, параграфи 4 и 5 от тази директива не трябва да се тълкува в смисъл, че в контекста на системата, въведена с тази директива, отнемането на статута на бежанец или отказът за предоставянето му не водят до това, че гражданинът на трета държава или съответното лице без гражданство, които отговарят на материалните условия по член 2, буква г) от същата директива във връзка с разпоредбите на глава III от същата, изгубва качеството си на бежанец по смисъла на посочения член 2, буква г) и на член 1, раздел А от Женевската конвенция ( 6 ).

4.

Като продължение на решение M и др. (Отнемане на статута на бежанец), с настоящите преюдициални запитвания Съдът е приканен да уточни условията, при които държавите членки могат да решат да отнемат статута на бежанец.

5.

Тези преюдициални запитвания се отнасят по-конкретно до тълкуването на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95, както и на членове 5, 6, 8 и 9 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни ( 7 ).

6.

Що се отнася до дело C‑663/21, преюдициалното запитване е отправено в рамките на спор между AA, гражданин на трета страна, и Bundesamt für Fremdenwesen und Asyl (Федерална служба за имиграция и убежище, Австрия, наричана по-нататък „Службата“) по повод на приетото от последната решение за отнемане на статута му на бежанец, за отказ да му предостави субсидиарна закрила или разрешение за пребиваване, на основания, които следва да бъдат взети предвид, за приемането спрямо него на решение за връщане, придружено от забрана за пребиваване, за определянето на срок за доброволно напускане и с което се постановява, че извеждането му е недопустимо.

7.

Що се отнася до дело C‑8/22, преюдициалното запитване е отправено в рамките на спор между ХХХ, гражданин на трета страна, и Commissaire général aux réfugiés et aux apatrides (Главен комисар за бежанците и апатридите, Белгия) (наричан по-нататък „главният комисар“) относно приетото от последния решение за отнемане на статута му на бежанец.

8.

Въпросите, поставени от Verwaltungsgerichtshof (Административен съд, Австрия) (дело C‑663/21) и от Conseil d’État (Държавен съвет, Белгия) (дело C‑8/22), се допълват и отчасти се припокриват, поради което ще бъдат разгледани общо в настоящото заключение. Тези въпроси приканват Съда по-специално да уточни условията, от които зависи отнемането на статута на бежанец на основание член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95.

9.

Тази разпоредба предвижда, че „[д]ържавите членки могат да отнемат статут на бежанец, предоставен от правителствен, административен, съдебен или квазисъдебен орган, да го прекратят или да откажат да го подновят, когато […] като осъдено с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, лицето представлява заплаха за обществото в тази държава членка“.

10.

Това основание за отнемане на статута на бежанец е продиктувано пряко от формулировката на член 33, параграф 2 от Женевската конвенция, от който следва, че на принципа на забрана за връщане не може да се позовава бежанец, „който, веднъж осъждан с окончателна присъда за особено тежко престъпление, представлява опасност за обществото [на страната, в която се намира]“. Същото това изключение от принципа за забрана на връщане се среща отново в член 21, параграф 2 от Директива 2011/95 ( 8 ).

11.

В настоящото заключение най-напред ще застъпя тълкуването, че член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 поставя две кумулативни условия за възможността държава членка да отнеме статута на бежанец. В това отношение ще обясня защо считам, че наличието на влязла в сила присъда за особено тежко престъпление представлява необходимо, но недостатъчно условие, за да може дадена държава членка да отнеме този статут.

12.

След това ще посоча причините, поради които считам, че заплахата, която осъденото лице представлява към момента на приемането на решение за отнемане на статута на бежанец, трябва да бъде действителна, настояща и достатъчно сериозна за обществото в съответната държава членка.

13.

Накрая ще уточня, че решението за отнемане на статута на бежанец според мен трябва да спазва принципа на пропорционалност и в по-широк смисъл — основните права на засегнатото лице, така както са гарантирани от Хартата.

14.

Дело C‑663/21 повдига допълнителна проблематика, свързана с тълкуването на Директива 2008/115. По същество се поставя въпросът дали трябва да бъде прието решение за връщане, когато засегнатият гражданин на трета страна не може да бъде върнат в страната си на произход. Ще се позова на най-новата практика на Съда, за да предложа на Съда да отговори отрицателно на този въпрос.

15.

AA влиза незаконно на територията на Австрия на 10 декември 2014 г. и същия ден подава молба за международна закрила. С решение от 22 декември 2015 г. на Службата му се предоставя статутът на бежанец.

16.

На 22 март 2018 г. АА е осъден на лишаване от свобода за срок от една година и три месеца и глоба в размер на 180 дневни ставки за престъпленията опасна заплаха, разрушаване или повреждане на чуждо имущество, незаконно боравене с наркотични вещества и трафик с наркотични вещества. На 14 януари 2019 г. АА е осъден на лишаване от свобода за срок от три месеца за умишлено причиняване на телесна повреда и опасна заплаха. На 11 март 2019 г. той е осъден на лишаване от свобода за срок от шест месеца за опит за причиняване на телесна повреда и за опасна заплаха. Изпълнението на всички тези наказания лишаване от свобода е отложено.

17.

На 13 август 2019 г. на АА е наложена глоба за агресивно поведение спрямо служител на контролен орган.

18.

С решение от 24 септември 2019 г. Службата постановява, че на АА се отнема предоставеният статут на бежанец, и решава да не му се предоставя статут на субсидиарна закрила или разрешение за пребиваване, на основания, които следва да бъдат взети предвид. Службата обявява и че спрямо него ще бъде прието решение за връщане, придружено от забрана за влизане в страната, и ще бъде определен срок за доброволно напускане, като същевременно посочва, че извеждането му в Сирия е недопустимо.

19.

АА обжалва решението на Службата от 24 септември 2019 г. пред Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд, Австрия). По-късно той заявява, че оттегля жалбата, подадена срещу частта от диспозитива на това решение, в която е констатирана недопустимостта на извеждането му.

20.

На 16 юни и 8 октомври 2020 г. АА е осъден на лишаване от свобода за срок от четири и пет месеца, без постановените преди това решения за отлагане на изтърпяването на наказанията да бъдат отменени.

21.

С решение от 28 май 2021 г. Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) отменя решението на Службата от 24 септември 2019 г. Този съд посочва, че трябва да са изпълнени четири условия, за да може да се отнеме статутът на бежанец, а именно бежанецът да е извършил особено тежко престъпление, да е бил осъден с влязла в сила присъда, да представлява заплаха за обществото и общественият интерес от прекратяване на пребиваването да има предимство пред интересите му от запазване на закрилата на държавата, предоставяща убежище.

22.

Посочената юрисдикция установява, че AA отговаря на първите три условия, но по отношение на четвъртото счита, че следва да се претеглят интересите на Република Австрия и на AA, като се вземат предвид обхватът и видът на мерките, на които има опасност той да бъде изложен в случай на отнемане на международната закрила. Като се има предвид обаче, че при завръщане в страната си на произход AA би бил изложен на опасност от изтезания или смърт, Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) приема, че неговите интереси имат превес над интересите на Република Австрия и че не би трябвало да му бъде отнет статутът на бежанец.

23.

Службата подава ревизионна жалба пред Verwaltungsgerichtshof (Върховен административен съд).

24.

В подкрепа на жалбата си Службата изтъква, че съдебната практика на Verwaltungsgerichtshof (Върховен административен съд), предвиждаща четвъртото цитирано по-горе условие, е била постановена в контекст, който не е сходен с актуалния към този момент. В действителност извеждане в държавата на произход в случая вече не било допустимо, ако засегнатото лице би било изложено на последици, които водят до нарушение на членове 2 или 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи ( 9 ). При това положение претеглянето на наличните интереси, извършено в случая от Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд), не било необходимо, тъй като това лице се ползвало от защита срещу извеждане, произтичаща от решение, с което се установява невъзможността за връщане. Според Службата подобно претегляне на интересите би могло освен това да засегне доверието в системата за закрила, предвидена от правото на Съюза при спазване на Женевската конвенция.

25.

С оглед на така изложените от Службата доводи запитващата юрисдикция иска да се установи дали за целите на прилагането на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 е необходимо да се претеглят наличните интереси, след като е установено, че съответното лице е осъдено с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление и представлява заплаха за обществото. Тя посочва по-специално, като се основава на доводите, развити пред нея от Службата ( 10 ), че подобно претегляне може да се отхвърли, тъй като член 14, параграф 4, буква б) от тази директива целял отнемане на статута на бежанец на лицата, които са се оказали недостойни да запазят този статут, поради множеството извършени от тях престъпления и поради опасността, която поради тази причина те представляват за обществото.

26.

Освен това тази юрисдикция отбелязва, че при всички положения отнемането на статута на бежанец не би позволило да се вземе предвид необходимостта от предотвратяване на заплахата, произтичаща от лице, извършило множество престъпления, щом извеждането му се окаже недопустимо поради забраната за връщане.

27.

Като се основава на доктрината и на изявленията на Европейската служба за подкрепа в областта на убежището (ЕСПОУ), запитващата юрисдикция посочва, че съществуват различни гледни точки относно необходимостта от претегляне на интересите между заплахата за обществото, която засегнатият гражданин на трета страна представлява, и рисковете в тежест на засегнатия гражданин вследствие на връщането му в държавата му на произход. Тази юрисдикция подчертава също, че австрийската съдебна практика по този въпрос изглежда изолирана в рамките на Европейския съюз и че тази съдебна практика може да доведе до невъзможност посоченият гражданин да бъде лишен от статута си на бежанец.

28.

Освен това тази юрисдикция отбелязва, че съгласно австрийското право в случаите, когато международната закрила е била оттеглена, но извеждането в страната на произход е недопустимо, трябва да се приеме решение за връщане, евентуално придружено от забрана за влизане. При това положение пребиваването на съответния гражданин на трета страна е толерирано в Австрия, докато извеждането му e невъзможно, без обаче това пребиваване да е законно.

29.

Такава практика може да се разглежда като несъвместима с Директива 2008/115, по-специално доколкото предполага приемането на решение за връщане, което е напълно неефективно за неопределен срок, тъй като извеждането на засегнатия гражданин на трета страна се счита за недопустимо до евентуалното приемане на решение в обратен смисъл, с което извеждането се обявява за допустимо. В този контекст запитващата юрисдикция си поставя въпроса по-специално за обхвата на решение от 3 юни 2021 г., Westerwaldkreis ( 11 ).

30.

При тези условия Verwaltungsgerichtshof (Върховен административен съд) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

31.

Писмени становища са представили австрийското, белгийското, чешкото, германското и нидерландското правителство, както и Европейската комисия.

32.

С решение на главния комисар от 23 февруари 2007 г. ХХХ е получил статут на бежанец.

33.

С решение от 20 декември 2010 г. ХХХ е осъден от Cour d’assises de Bruxelles (първоинстанционен съд за тежки престъпления Брюксел, Белгия) на 25 години лишаване от свобода ( 12 ).

34.

С решение от 4 май 2016 г. главният комисар му отнема статута на бежанец.

35.

ХХХ подава жалба срещу това решение пред Conseil du contentieux des étrangers (Съвет по споровете във връзка с режима на чужденците, Белгия).

36.

С решение от 26 август 2019 г. тази юрисдикция отхвърля жалбата, като приема, че опасността, която XXX представлява за обществото, произтича от осъждането му за особено тежко престъпление. В този контекст главният комисар не бил длъжен да доказва, че XXX представлява действителна, настояща и достатъчно сериозна опасност за обществото. По-скоро XXX трябвало да докаже, че вече не представлява опасност за обществото.

37.

На 26 септември 2019 г. XXX подава касационна жалба срещу това решение пред Conseil d’État (Държавен съвет).

38.

В подкрепа на жалбата си той изтъква по същество, че главният комисар трябва да докаже, че е налице действителна, настояща и достатъчно сериозна опасност за обществото, и че е необходимо да се извърши проверка за пропорционалност, за да се определи дали опасността, която представлява, обосновава отнемането на статута му на бежанец.

39.

При тези условия Conseil d’État (Държавен съвет) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

40.

XXX, белгийското и нидерландското правителство, както и Комисията представят писмени становища.

41.

В общото съдебно заседание по двете дела, проведено на 10 ноември 2022 г., XXX, белгийското и нидерландското правителство, както и Комисията представят устни становища и отговарят на поставените от Съда въпроси за устен отговор.

42.

Що се отнася до тълкуването на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95, правният дебат по настоящите дела се отнася до няколко въпроса.

43.

На първо място, трябва ли да се приеме, че тази разпоредба поставя две кумулативни условия, за да може държава членка да отнеме статута на бежанец, а именно, от една страна, да е налице влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, и от друга страна, да се докаже, че лицето, срещу което е постановена присъдата, представлява заплаха за обществото в тази държава членка?

44.

На второ място, ако отговорът на първия въпрос е утвърдителен, какви трябва да бъдат характеристиките на тази заплаха за обществото? Трябва ли по-специално държавата членка да докаже, че след осъждането си съответният гражданин на трета страна продължава да представлява заплаха за нейното общество? Освен това, по аналогия с постановеното от Съда по отношение на други норми от правото на Съюза, трябва ли да става въпрос за действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха?

45.

На трето място, трябва ли решението на държава членка да отнеме статута на бежанец на основание член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95, да бъде в съответствие с принципа на пропорционалност? При утвърдителен отговор, между кои елементи трябва да се търси баланс? По-специално, трябва ли компетентният орган да претегли интереса на приемащата държава членка да защити обществото си, и интереса на засегнатия гражданин на трета страна да продължи да се ползва със закрила в тази държава членка?

46.

Преди да разгледам тези различни въпроси, ще изложа някои предварителни бележки относно условието за осъждане с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление.

47.

Отбелязвам, че нито един от поставените от запитващите юрисдикции въпроси не се отнася до значението на факта, че е необходимо съответният гражданин на трета страна да е бил „осъден с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление“. Този въпрос обаче е пряко поставен по инициатива на Raad van State (Държавен съвет, Нидерландия) по понастоящем висящото пред Съда дело Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (C‑402/22). Тъй като следователно това дело ще предложи подходящата рамка за определяне на параметрите на това условие ( 13 ), тук ще изложа единствено съдържащите се по-долу съображения, мотивирани от контраста, който съществува между присъдите, постановени съответно по настоящите дела.

48.

В този смисъл дело C‑663/21 се отнася до гражданин на трета страна, чийто статут на бежанец е бил отнет, след като са му наложени няколко наказания лишаване от свобода с отложено изпълнение за различни престъпления. Що се отнася до дело C‑8/22, то се отнася до гражданин на трета страна, чийто статут на бежанец е отнет, след като му е наложено наказание лишаване от свобода от 25 години за извършването на различни престъпления, сред които е и умишлено убийство.

49.

Като се следва интуицията и с уговорката, че определението на понятието „осъждане за особено тежко престъпление“ ще бъде предмет на задълбочено проучване, налагането на наказание лишаване от свобода за срок и за престъпление като разглежданите по дело C‑8/22, изглежда, попада в това определение или поне не е очевидно извън приложното му поле.

50.

За сметка на това в рамките на дело C‑663/21 може да се постави въпросът дали няколко наказания лишаване от свобода с отложено изпълнение за престъпни деяния, нито едно от които не би могло да се квалифицира като „особено тежко престъпление“, отговарят на условието, предвидено в член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95. Това поставя по-специално въпроса дали съвкупният ефект на няколко по-леки престъпления може да позволи да се постигне изискваната от тази разпоредба особена тежест.

51.

Тук няма да се спирам на въпросите, които не са били предмет на обсъждане в рамките на настоящите дела, и ще привлека единствено вниманието на запитващите юрисдикции върху факта, че когато трябва да изведат последиците от отговорите, които Съдът ще даде на въпросите им, те не могат да пренебрегнат предварителната проверка дали е налице осъждане за „особено тежко престъпление“ по смисъла на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95. Всъщност става въпрос за абсолютно необходимо условие за прилагане на предоставената с тази разпоредба възможност за отнемане на статута на бежанец.

52.

Достатъчно условие ли е обаче то за прилагането на тази възможност за отнемане? Отговорът на този въпрос предполага да се уточни връзката, която съществува за целите на прилагането на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 между осъждането с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление и наличието на заплаха за обществото, за да се направи извод дали става въпрос за две кумулативни условия.

53.

С първия и третия си въпрос по дело C‑8/22 запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в тази разпоредба основание за отнемане на статута на бежанец може да се приложи, когато е установено, че засегнатото лице е осъдено с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, без да е необходимо да се проверява като отделно условие дали това лице представлява заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира.

54.

Тези въпроси изискват да се определи дали връзката между двата елемента, а именно, от една страна, осъждането с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, и от друга страна, наличието на заплаха за обществото в съответната държава членка, е автоматична причинно-следствена връзка, така че първият елемент задължително би включил втория елемент, или става въпрос за два елемента, всеки от които трябва да бъде предмет на отделно доказване, макар да са свързани помежду си.

55.

С други думи, трябва ли да се приеме, че член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 поставя едно-единствено условие за отнемане на статута на бежанец, а именно че заплахата за обществото произтича единствено от факта, че ползващото се със статут на бежанец лице е осъдено с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление? Или трябва да се приеме, че тази разпоредба поставя две условия за въпросното отнемане, така че освен наличието на осъждане с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, държавата членка би трябвало да докаже, че бежанецът представлява заплаха за обществото ѝ?

56.

По този въпрос, изглежда, съществуват различия между държавите членки. Някои считат, че осъждането за особено тежко престъпление във всички случаи е достатъчно, за да се приеме, че съответното лице представлява заплаха за обществото. Други считат, че следва също така да се установи наличието на подобна заплаха като отделно условие ( 14 ).

57.

Подобно на Комисията считам, че макар осъждането с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление да представлява необходимо условие за отнемане на статута на бежанец на основание член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95, това все пак не е достатъчно условие ( 15 ). Във връзка с това следва също така да се изследва и установи дали съответното лице представлява заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира. Така, посочената разпоредба предвижда две условия, които, макар да са свързани, са отделни и трябва да бъдат изпълнени кумулативно. Поради това осъждането с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление е както условие за наличие на заплаха за обществото в съответствие с посочената разпоредба, така и обстоятелство, което е от значение при оценката на тази заплаха. Осъждането обаче не е единственият фактор за целите на такава преценка, както ще обясня по-долу.

58.

Текстът на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 според мен подкрепя такова тълкуване.

59.

В това отношение следва да се отбележи, че макар да съществуват разлики между текстовете на тази разпоредба на различните езици ( 16 ), тя изразява идеята, че не само съответното лице трябва да е осъдено за особено тежко престъпление, но също така е необходимо да се установи съществуването на връзка между престъплението, за което е осъдено, и заплахата, която то представлява. Така, посоченото лице трябва да представлява заплаха поради извършеното от него престъпление ( 17 ).

60.

В този смисъл заплахата за обществото, която се изисква от член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95, не е доказана, ако се основава на твърдения, свързани с извършени от съответното лице престъпления или с неговото общо поведение, за които не е осъдено с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление.

61.

Подобно на посоченото от Съда във връзка със съответното основание, съдържащо се в член 21, параграф 2 от Директива 2004/83, което позволява връщането на бежанец, следва да се приеме, че член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 предвижда строги условия за отнемането на статута на бежанец, доколкото в частност само бежанец, осъден с влязла в сила присъда за „особено тежко престъпление“, може да бъде смятан за „заплаха за обществото в тази държава членка“ ( 18 ). Тези строги условия са съизмерими с важните последици, до които води отнемането на статута на бежанец, а именно че засегнатото лице няма да разполага повече с всички права и предимства, предвидени в глава VII от тази директива, тъй като те са свързани с този статут ( 19 ).

62.

Съществуването на връзка между двата елемента, посочени в член 14, параграф 4, буква б) от тази директива, според мен обаче не означава, че наличието на заплаха за обществото във всички случаи трябва да се счита за автоматична последица от осъждането за особено тежко престъпление, поради което не е нужно да се доказва такава заплаха.

63.

Всъщност, независимо от конкретните текстове на различните езици и от начина, по който те изразяват връзката между осъждането с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление и наличието на заплаха за обществото, обстоятелството, че текстът на тази разпоредба посочва тези два елемента, според мен води до извода, че по този начин законодателят на Съюза е предвидил, че за отнемането на статута на бежанец трябва да бъдат изпълнени две кумулативни условия. Ако заплахата за обществото не представлява самостоятелно условие, този законодател, логично, би се задоволил да позволи отнемането на статута на бежанец единствено въз основа на осъждането за особено тежко престъпление ( 20 ).

64.

Впрочем именно това е направил законодателят, като е предвидил например сред основанията за изключване от статута на бежанец извършването на „тежко престъпление, което няма политически характер“, в член 12, параграф 2, буква б) от Директива 2011/95, а сред основанията за изключване на правото на субсидиарна закрила — извършването на „тежко престъпление“, в член 17, параграф 1, буква б) от тази директива. Отбелязвам също така, че сред основанията за изключване на правото на субсидиарна закрила наличието на сериозни основания да се приеме, че съответното лице „представлява заплаха за обществото или за сигурността на държавата членка, в която се намира“, е отделно и самостоятелно основание за изключване.

65.

Чрез сравнение с тези разпоредби, от специфичния текст на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 стигам до извода, че наличието на заплаха за обществото не може да произтича автоматично и във всички случаи от осъждане за особено тежко престъпление, тъй като в противен случай посочването, че съответното лице трябва да представлява заплаха за обществото, би се оказало излишно.

66.

Противно на поддържаното от белгийското правителство, тълкуването, което отдава предпочитание на наличието на две кумулативни условия, не лишава от полезно действие другото основание за отнемане на статута на бежанец, посочено в член 14, параграф 4, буква а) от Директива 2011/95, когато са налице разумни основания даден бежанец да бъде разглеждан като „заплаха за сигурността на държавата членка, в която се намира“. Всъщност според мен това основание има самостоятелно приложно поле, тъй като обхваща както вътрешната, така и външната сигурност на дадена държава членка. Поради това накърняването на функционирането на институциите и на основните държавни служби и запазването на живота на населението, както и рискът от сериозно смущаване на външните отношения или на мирното съвместно съществуване на народите или още накърняването на военните интереси могат да засегнат обществената сигурност ( 21 ). Разбирана по този начин, заплахата за сигурността на държава членка по смисъла на член 14, параграф 4, буква а) от Директива 2011/95 се различава от заплахата за обществото в държава членка, посочена в член 14, параграф 4, буква б) от тази директива, която се отнася в по-голяма степен до опазването на обществения ред на съответната държава членка ( 22 ).

67.

Тълкуването, според което компетентният орган трябва да не се ограничава само до отчитане на предишна присъда, за да може да отнеме статута на бежанец на основание на тази разпоредба, според мен е подкрепено от необходимостта да се възприеме стриктно тълкуване на посочената разпоредба, като се има предвид целта на Директива 2011/95.

68.

Всъщност съгласно посоченото в съображение 12 от тази директива целта ѝ е, от една страна, да гарантира прилагането от всички държави членки на общи критерии за определяне на лицата, които реално се нуждаят от международна закрила, и от друга страна, да гарантира минимално равнище на предимства за тези лица във всички държави членки.

69.

Статут на бежанец трябва да се предостави на дадено лице, когато то отговаря на минималните изисквания, установени в правото на Съюза. Така съгласно член 13 от Директива 2011/95 държавите членки предоставят статут на бежанец на всеки гражданин на трета държава или на лице без гражданство, които отговарят на условията за определяне като бежанци съгласно разпоредбите на глави II и III от тази директива.

70.

Член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 обаче посочва основание за отнемане на статута на бежанец, което представлява изключение от общото правило по член 13 от тази директива и води до ограничаване на правата и предимствата, предвидени в глава VII от посочената директива. Поради това посоченото основание за отнемане трябва според мен да се тълкува стриктно, което означава, че то може да се приложи само когато компетентният орган докаже, от една страна, че съответният гражданин на трета страна е осъден с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, и от друга страна, че този гражданин представлява заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира.

71.

Подобно тълкуване ми се струва в съответствие и с възприетото разрешение в член 33, параграф 2 от Женевската конвенция, който предвижда по-специално, че на принципа на забрана за връщане не може да се позовава бежанец, „който, веднъж осъждан с окончателна присъда за особено тежко престъпление, представлява опасност за обществото [на страната, в която се намира]“. В това отношение следва да се отбележи, че макар тази разпоредба да има различен предмет, тъй като предвижда изключения от принципа на забрана за връщане, безспорно е, че тя е първоизточникът на основанията за отнемане на статута на бежанец, посочени от законодателя на Съюза в член 14, параграф 4 от Директива 2011/95. Ето защо според мен е уместно да се вземе предвид тълкуването на член 33, параграф 2 от тази конвенция, което представлява, както следва от съображения 4, 23 и 24 от Директива 2011/95, крайъгълен камък на международноправния режим за закрила на бежанците ( 23 ).

72.

В по-общ план считам, че тъй като хипотезите по член 14, параграфи 4 и 5 от Директива 2011/95, при които държавите членки могат да отнемат или да откажат да предоставят статут на бежанец, по същество съответстват на хипотезите, при които държавите членки могат да върнат бежанец на основание член 21, параграф 2 от тази директива и член 33, параграф 2 от Женевската конвенция, посочените в тези разпоредби основания би трябвало да се тълкуват по същия начин.

73.

Доколкото обаче тълкуването на член 33, параграф 2 от Женевската конвенция, изглежда, дава предимство на наличието на двете условия, а именно, от една страна, осъждане с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, и от друга страна, наличие на заплаха за обществото в страната, в която се намира съответният бежанец ( 24 ), това подсилва убеждението ми, че съответните основания, посочени както в член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95, така и в член 21, параграф 2, буква б) от тази директива, също изискват да са изпълнени тези две кумулативни условия.

74.

От изложеното по-горе следва, че според мен член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в тази разпоредба основание за отнемане на статута на бежанец може да се приложи от държава членка само когато последната установи, от една страна, че съответното лице е осъдено с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление, и от друга страна, че това лице представлява заплаха за обществото в тази държава членка.

75.

Сега следва да се уточнят характеристиките, които трябва да има такава заплаха.

76.

С втория си въпрос по дело C‑8/22 запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че отнемането на статута на бежанец въз основа на тази разпоредба зависи от наличието на действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха за обществото в тази държава членка.

77.

Като отправя въпрос към Съда дали заплахата за обществото, посочена в член 14, параграф 4, буква б) от тази директива, трябва да бъде действителна, настояща и достатъчно сериозна, тази юрисдикция се пита дали спрямо тази разпоредба следва да се приложи стандартът, установен от Съда в практиката му относно заплахите за обществения ред.

78.

В частност е визирана съдебната практика, с която Съдът утвърждава в областта на свободното движение на гражданите на Съюза стандарт, по силата на който гражданин на Съюза, който се е възползвал от правото си на свободно движение, може да се счита за заплаха за обществения ред само ако личното му поведение представлява действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен обществен интерес ( 25 ), като този стандарт впоследствие е кодифициран във вторичното право ( 26 ). Този стандарт е приложен и по отношение на граждани на трети страни, които не са членове на семейството на граждани на Съюза. Така той е прилаган многократно по отношение на лицата, които се ползват от права, предоставени със споразумения за асоцииране ( 27 ), а след това в известна степен — спрямо дългосрочно пребиваващите граждани на трети страни ( 28 ), както и за да се приеме, че не е предоставен срок за доброволно напускане в процедура за връщане ( 29 ), разрешението за пребиваване, предоставено на бежанец, може да се отнеме ( 30 ), търсещо убежище лице е задържано по административен ред ( 31 ), наложена е забрана за влизане в допълнение към решение за връщане ( 32 ) или за да се обоснове изпълнението на задържането в затвор с цел извеждане ( 33 ).

79.

За сметка на това стандартът, свързан с наличието на действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен обществен интерес, не се прилага в друг контекст, по-специално що се отнася до отказа за издаване на виза на студентите ( 34 ).

80.

В този смисъл може да се приеме, че не всяко позоваване от законодателя на Съюза на понятието „заплаха за обществения ред“ трябва непременно да се разбира в смисъл, че препраща изключително към индивидуално поведение, представляващо действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен интерес на обществото в съответната държава членка, и че е необходимо да се вземат предвид текстът на разглежданите разпоредби, техният контекст и целите на законодателството, от което те са част ( 35 ).

81.

От това кратко описание на практиката на Съда относно заплахата за обществения ред следва, че последният поема в посоки, които може да се различават в зависимост от нормите на правото на Съюза, които трябва да тълкува, като всеки път се вземат предвид текстът на разглежданите разпоредби, контекстът, в който те се вписват, и целта на правната уредба, от която те са част. Поради това характеристиките на посочената в член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 заплаха за обществото следва да се определят именно като се вземат предвид конкретният текст на тази разпоредба, контекстът, в който тя се вписва, както и целта на тази директива. Отбелязвам също, че макар близостта между двата вида заплахи — от една страна, заплаха за обществения ред на държава членка, и от друга страна, заплаха за обществото в тази държава членка — несъмнено да позволява сравнение на критериите за квалифициране на такава заплаха, това не замества конкретното разглеждане на член 14, параграф 4, буква б) от посочената директива посредством буквално, контекстуално и телеологично тълкуване.

82.

В това отношение от текста на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 следва, че заплахата за обществото, на която се позовава тази разпоредба, трябва да бъде действителна. Всъщност тази разпоредба предвижда, че съответното лице „представлява“ заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира. При това положение, както правилно отбелязва Комисията, изискването дадена заплаха да е действителна, не означава сигурност относно нейното бъдещо реализиране.

83.

Освен това контекстът, в който се вписва член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95, и полезното действие на условието съответното лице да представлява заплаха за обществото, според мен означават, че трябва да става въпрос за настояща заплаха.

84.

Що се отнася до контекста, в който се вписва тази разпоредба, отбелязвам, че Съдът вече е постановил, че в системата на Директива 2004/83 евентуалната все още съществуваща опасност, която бежанецът представлява за съответната държава членка, се взема предвид не в рамките на член 12, параграф 2 от нея, а в рамките, от една страна, на член 14, параграф 4, буква a) от нея, според който тази държава членка може да отнеме предоставения на бежанеца статут по-специално когато са налице разумни основания той да бъде разглеждан като заплаха за сигурността на въпросната държава членка, и от друга страна, на член 21, параграф 2 от нея, който предвижда, че приемащата държава членка може, каквото право ѝ дава и член 33, параграф 2 от Женевската конвенция, да върне бежанец, когато има сериозни основания да се смята, че той представлява заплаха за сигурността или за обществото на тази държава членка ( 36 ).

85.

Според мен обаче няма никакво основание да се счита, че член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 се различава в системата на тази директива от член 14, параграф 4, буква а) и от член 21, параграф 2 от нея, за които уточнявам, че са идентични със съответните разпоредби от Директива 2004/83, що се отнася до изискването съответното лице да представлява съществуваща опасност за държавата членка, в която се намира. Възприемането на друго тълкуване би довело до непоследователност в тълкуването на тези различни разпоредби.

86.

Освен това считам, че тъй като осъждането поради особено тежко престъпление само по себе е свидетелство, че бежанецът е смутил особено тежко обществото, което е довело до необходимостта от санкциониране по наказателен ред на поведението, стоящо в основата на това смущение, обстоятелството, че в член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 се споменава съществуването на заплаха за обществото, трябва да има собствена полезност, защото в противен случай изглежда излишно.

87.

При това положение полезното действие на изискването съответното лице да представлява заплаха за обществото, е да се задължи компетентният орган да докаже, че към момента, в който разглежда въпроса за отнемането на статута на бежанец, лице, осъдено преди това за особено тежко престъпление, след осъждането си все още представлява заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира.

88.

От изложеното по-горе следва, че лицето, засегнато от процедура за отнемане на статута му на бежанец, трябва да представлява настояща заплаха за обществото в държавата членка, в която се намира, към момента, в който компетентният орган трябва да приеме своето решение.

89.

Впрочем особено тежкият характер, изискван съгласно член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 по отношение на осъждането за престъпление, според мен логично води до това, че свързаната с това осъждане заплаха за обществото трябва сама по себе си да е достатъчно сериозна към момента, в който се приема решението за отнемане на статута на бежанец, за да обоснове такова отнемане.

90.

Прилагането на стандарта за действителната, настояща и достатъчно сериозна заплаха в рамките на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 ми се струва оправдано с оглед на характера на тази разпоредба на изключение от правилото за предоставяне на статут на бежанец, предвидено в член 13 от тази директива. Както посочих по-горе, този характер на изключение изисква стриктно тълкуване на член 14, параграф 4, буква б) от посочената директива, което е обосновано в още по-голяма степен, тъй като основната ѝ цел не е да се предотвратят заплахите за сигурността, обществения ред или обществото в държавите членки, а е посочената в съображение 12 от нея цел ( 37 ).

91.

Прилагането на този стандарт според мен може да се изведе и от постановеното от Съда в решение T. по повод отнемането на разрешението за пребиваване, издадено на получилите статут на бежанец, поради императивни причини, свързани с националната сигурност или с обществения ред. Всъщност в контекста на член 24, параграф 1 от Директива 2004/83 Съдът е приложил пряко стандарта, изведен от практиката му относно свободното движение на гражданите на Съюза ( 38 ). В това отношение Съдът е приел, че макар Директива 2004/38 да преследва цели, различни от тези на Директива 2004/83 и държавите членки да остават свободни да определят съобразно националните си потребности, които не са едни и същи в различните държави или през различните периоди, свързаните с обществения ред и сигурност изисквания, все пак защитата на основните интереси на дадено общество не може да има различен обхват в зависимост от правното качество на лицето, което нарушава тези интереси ( 39 ).

92.

В това решение Съдът установява степенуване на мерките, които могат да бъдат взети спрямо бежанец, в зависимост от това дали последиците от тези мерки са повече, или по-малко тежки за него. Така връщането на бежанеца, последиците от което могат да бъдат много драстични ( 40 ), е най-крайното средство, към което може да прибегне дадена държава членка, когато няма друга възможна или достатъчно силна мярка за справяне със заплахата, която този бежанец представлява за сигурността или обществото на държавата членка ( 41 ). Отнемането на разрешението за пребиваване поради заплаха за националната сигурност или обществения ред съгласно член 24, параграф 1 от Директива 2011/95 от своя страна има по-леки последици от отнемането на статута на бежанец или от най-крайната мярка, каквато е връщането ( 42 ). Това степенуване обяснява защо според Съда някои обстоятелства, които не са достатъчно сериозни, за да позволят на държава членка да приеме решение за връщане съгласно член 21, параграф 2 от тази директива, могат все пак да позволят на държавата членка да лиши съответния бежанец от разрешението му за пребиваване в съответствие с член 24, параграф 1 от посочената директива ( 43 ).

93.

Въпреки че съществуват различия във формулировката на последната разпоредба и на член 21, параграф 2 от Директива 2011/95, който установява критерии, сходни на използваните в член 14, параграф 4 от тази директива ( 44 ), склонен съм да приема, че ако за приемането на мярката с по-леки последици, каквато представлява лишаването на бежанеца от разрешението му за пребиваване съгласно член 24, параграф 1 от посочената директива, е необходима действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха, която засяга основен обществен интерес, е логично, че същите характеристики на заплахата би трябвало да се изискват a fortiori за приемането на решения с по-тежки последици, състоящи се в отнемане на статута на бежанец или връщане на съответното лице.

94.

За да се определи дали дадено лице представлява действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха за обществото в съответната държава членка, следва да се вземе предвид всяко фактическо или правно обстоятелство, свързано с положението на съответния бежанец, което може да изясни дали личното поведение на това лице представлява такава заплаха. Ето защо в случая на бежанец, осъден за извършено престъпление, характерът и тежестта на извършеното деяние, както и изтеклото време от извършването му са сред релевантните в това отношение фактори ( 45 ). Поради това считам, че освен преценката на наказателния съд, която очевидно е решаващ фактор при определянето на степента на опасност на съответното лице, следва да се вземе предвид и поведението на това лице през периода от осъдителната присъда до момента, в който се преценява наличието на заплаха за обществото. В това отношение следва да се отчетат повече или по-малко дългият период от време, изтекъл от осъждането, опасността от повторно извършване на престъпление и усилията, положени от съответното лице за реинтеграция ( 46 ). След като поведението на бежанеца показва, че той продължава да проявява нагласа, разкриваща склонност към извършване на други деяния, които могат да засегнат сериозно основните интереси на обществото, според мен може да се констатира наличието на действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха за обществото.

95.

Следва също да се уточни, че компетентният орган, който възнамерява да отнеме статута на бежанец, има задачата да докаже, че са изпълнени условията по член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95. Макар в това отношение формулировката на посочения параграф да не е толкова изрична като тази в параграфи 2 и 3 от този член, задължаващи държавите членки съответно да докажат или да установят, че са изпълнени предвидените в тях условия, не виждам причина да се приеме различна теза ( 47 ). Поради това бежанецът не е длъжен да доказва, че статутът му не трябва да бъде отнет.

96.

Освен това не подкрепям разрешението, очертано с третия преюдициален въпрос по дело C‑8/22, което би се изразявало в това да се приеме, че наличието на заплаха за обществото може да се презумира, след като бъде установено, че съответното лице е осъдено с влязла в сила присъда за извършването на особено тежко престъпление. Всъщност, макар, както обясних по-горе, присъщата логика на основанието за отнемането, предвидено в член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95, е, че съществува връзка между осъждането с влязла в сила присъда за особено тежко престъпление и наличието на заплаха за обществото, компетентният орган трябва във всеки отделен случай да установи дали в зависимост от конкретните обстоятелства, и по-специално от изтеклото време от момента на осъждането, както и от поведението на бежанеца през този период, към момента на приемане на решението за отнемане посоченото осъждане все още представлява такъв решаващ фактор при определянето дали е налице такава заплаха. В този контекст трябва да бъдат спазени процесуалните правила, предвидени в член 45 от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила ( 48 ), като по-специално се даде възможност на засегнатото лице да оспори причините, поради които компетентният орган счита, че следва да му бъде отнет статутът на бежанец.

97.

От изложеното по-горе следва, че член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 трябва според мен да се тълкува в смисъл, че предвиденото в тази разпоредба основание за отнемане на статута на бежанец може да се приложи от държава членка само ако тя докаже, че съответното лице представлява действителна, настояща и достатъчно сериозна заплаха за обществото в тази държава членка.

98.

Първият въпрос по дело C‑663/21 и вторият въпрос по дело C‑8/22 имат за цел да се установи дали прилагането на основанието за отнемане на статута на бежанец по член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 е подчинено на спазването на принципа на пропорционалност.

99.

По-точно запитващата юрисдикция по дело C‑663/21 иска по същество да се установи дали тази разпоредба трябва да се тълкува в смисъл, че позволява да се отнеме статутът на бежанец, предоставен на гражданин на трета страна, само ако обществените интереси от връщането на този гражданин в страната му на произход имат предимство пред интереса на посочения гражданин да запази международната закрила, като се вземат предвид обхватът и естеството на мерките, на които има опасност той да бъде изложен. От акта за преюдициално запитване е видно, че като посочва мерките, на които има опасност да е изложено съответното лице, запитващата юрисдикция възнамерява по-специално да вземе предвид последиците за това лице от евентуално връщане в страната му на произход.

100.

За да отговоря на тези въпроси, най-напред ще посоча, че що се отнася до реда и условията за извършване на проверката, въз основа на която компетентният орган може да установи наличието на основание за изключване или за отнемане на международна закрила, Съдът неотдавна е постановил във връзка с член 14, параграф 4, буква а) и член 17, параграф 1, буква г) от Директива 2011/95, че прилагането на всяка от тези разпоредби налага компетентният орган да прецени за всеки отделен случай конкретните факти, които са му известни, с цел да определи дали съществуват сериозни основания да се счита, че положението на заинтересованото лице, което извън това отговаря на критериите за получаване или запазване на международната закрила, попада в някоя от хипотезите, посочени в споменатите разпоредби ( 49 ).

101.

Според Съда тази преценка е неразделна част от процедурата за международна закрила, която трябва да се проведе в съответствие с Директиви 2011/95 и 2013/32 ( 50 ). Единствено решаващият орган ( 51 ) под съдебен контрол е този, който трябва да направи преценка на всички релевантни факти и обстоятелства, включително свързаните с прилагането на членове 14 и 17 от Директива 2011/95, след извършването на която да приеме решение ( 52 ).

102.

Така Съдът изключва всякаква автоматичност, както и всяка зависимост от друг орган, когато решаващият орган трябва да приеме решение ( 53 ). Напротив, този орган трябва да разполага с цялата релевантна информация и с оглед на тази информация самостоятелно да прецени фактите и обстоятелствата, за да определи съдържанието на решението си, както и да го мотивира в пълна степен ( 54 ).

103.

В това отношение Съдът е поставил акцент върху факта, че както следва от текста на член 14, параграф 4, буква а) от Директива 2011/95, решаващият орган трябва да има свобода на преценка, за да реши дали съображения, свързани с националната сигурност на съответната държава членка, трябва да доведат до отнемане на статута на бежанец, което изключва вероятността констатирането на заплаха за тази сигурност автоматично да предполага подобно отнемане ( 55 ).

104.

Според мен изложените по-горе съображения са приложими и към член 14, параграф 4, буква б) от тази директива. В този смисъл компетентният орган трябва също да разполага със свобода на преценка, за да реши дали наличието на заплаха за обществото трябва да доведе до отнемане на статута на бежанец.

105.

Така както с оглед на собствените си функции решаващият орган трябва да разполага със свобода на преценка относно наличието на заплаха за националната сигурност, без да бъде задължен да се основе на немотивирано становище, което е издадено от органи със специализирани функции, свързани с националната сигурност ( 56 ), така и органът, който отнема статута на бежанец, трябва да може свободно да преценява дали осъден за особено тежко престъпление бежанец представлява заплаха за обществото в съответствие с член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95.

106.

В това отношение отбелязвам, че според тази разпоредба държавите членки имат само възможност да отнемат статута на бежанец. По аналогия с постановеното от Съда във връзка с член 21, параграф 2 от Директива 2004/83 относно възможността за връщане на бежанец следва да се приеме, че дори когато са изпълнени условията по член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95, отнемането на статута на бежанец е само възможност, за упражняването на която държавите членки разполагат с право на преценка, тъй като те са свободни да изберат друга, не толкова строга мярка ( 57 ). В това отношение посочената разпоредба се различава от член 12 от тази директива, който предвижда задължителни основания за изключване от статута на бежанец.

107.

Като използват признатата им в член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 възможност, държавите членки привеждат в действие правото на Съюза, което означава, че те не могат да използват тази възможност по начин, който би засегнал целта и полезното действие на тази директива, и че предвиденото в тази разпоредба основание за отнемане на статута на бежанец трябва да се прилага при зачитане на основните права, признати от Хартата ( 58 ). Освен това в съображение 16 от тази директива се посочва, че тя зачита основните права и съблюдава принципите, признати в Хартата ( 59 ). Впрочем Съдът е постановил, че прилагането на член 14, параграфи 4—6 от посочената директива не изключва задължението за съответната държава членка да спазва релевантните разпоредби на Хартата, като тези, които се съдържат в член 7 относно зачитане на личния и семейния живот, в член 15 относно свободата при избор на професия и право на труд, в член 34 относно социалната сигурност и социалната помощ и в член 35 относно закрилата на здравето ( 60 ).

108.

Освен това при прилагането на предвиденото в член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 основание за отнемане на статута на бежанец трябва да се спазва принципът на пропорционалност, което по-конкретно означава, че то трябва да е годно да осъществи преследваните с тази разпоредба цели и да не надхвърля необходимото за постигането им ( 61 ). В това отношение следва да се припомни, че принципът на пропорционалност е общ принцип на правото на Съюза и държавите членки са длъжни да го спазват, когато прилагат това право ( 62 ).

109.

С принципа на пропорционалност в действителност е пропита цялата процедура, която може да доведе до отнемане на статута на бежанец от държава членка на основание член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95: най-напред, към момента на проверката на особено тежкия характер на престъплението, за което е постановена осъдителна присъда, след това, при разглеждането на въпроса дали е налице достатъчно сериозна заплаха за обществото, и накрая, за да се прецени дали не трябва да се отдаде предпочитание на по-малко строга мярка от отнемането на статута на бежанец, предвид факултативния му характер.

110.

Що се отнася до посочената последна фаза на преценката, според мен по въпроса с отнемането на статута на бежанец следва да се отклоним от постановеното от Съда по повод член 12, параграф 2, буква б) или в) от Директива 2004/83 във връзка с изключването от статута на бежанец, а именно по същество, че компетентният орган не трябва да извършва допълнителна проверка за пропорционалност с оглед на конкретния случай, след като установи, че предвидените в тези разпоредби условия са изпълнени ( 63 ). Всъщност, както подчертах по-горе, посочените разпоредби предвиждат основания за изключване, които са задължителни и следователно не могат да бъдат дерогирани ( 64 ), което ги отличава от факултативните основания за отнемане, предвидени в член 14, параграф 4 от Директива 2011/95.

111.

Що се отнася до това дали не трябва да се предпочете по-малко строга мярка от отнемането на статута на бежанец, като се има предвид факултативният ѝ характер, преценката, която трябва да се извърши, според мен предполага претегляне на интереси, които трябва да бъдат внимателно определени.

112.

От гледна точка на държава членка възможността за отнемане на статута на бежанец има за цел да защити обществото ѝ от заплахата, която представлява за него бежанец, като предвижда приемането на мярка, която може да се добавя към осъждането за особено тежко престъпление.

113.

След като лицето, чийто статут на бежанец е отнет, не може да бъде изведено от територията на държавата членка, в която се намира, поради принципа на забрана за връщане ( 65 ), ефикасността на решение за отнемане на този статут, за да се неутрализира заплахата, която това лице носи за обществото в тази държава членка, основателно може да бъде поставена под въпрос. При все това възможността за отнемане на статута на бежанец може да има едновременно възпираща и санкционна функция. От тази гледна точка възможността държава членка да отнеме статута на бежанец, ѝ предоставя възможност да приложи последиците от неизпълнението на задължението на засегнатото лице да спазва законите и подзаконовите актове, както и мерките, приети за поддържането на обществения ред. В духа на предвиденото в член 2 ( 66 ) и в член 33, параграф 2 от Женевската конвенция ми се струва правомерно на равнището на Съюза да се предвиди, че ползването на статута на бежанец заедно с произтичащите от него предимства и права изисква насрещно зачитане на сигурността и обществения ред на държавата членка, предоставила международната закрила.

114.

От гледна точка на лицето, спрямо което се прилага процедура за отнемане на статута на бежанец, припомням, че макар това лице да не е лишено от качеството си на бежанец и следователно в съответствие с предвиденото в член 14, параграф 6 от Директива 2011/95 да продължава да се ползва от определен брой права, предвидени в Женевската конвенция ( 67 ), то вече няма да има всички права и предимства по глава VII от тази директива ( 68 ). По-специално, то ще бъде лишено от разрешението за пребиваване, което член 24 от посочената директива свързва със статута на бежанец ( 69 ). Предвид това според мен именно интересът на съответното лице, с оглед на личното и семейното му положение, да запази тези права и предимства, е вторият елемент на претеглянето, което следва да се извърши.

115.

Така, тъй като, когато е установено, че съответното лице не може да бъде върнато, под въпрос при прилагането на член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 е запазването на правата и предимствата, предвидени в глава VII от тази директива, компетентният орган трябва да провери дали с оглед на степента на заплаха за обществото, която то представлява, и на личното и семейното му положение е пропорционално лицето да бъде лишено от статута на бежанец.

116.

Във връзка с това посоченият орган трябва да вземе предвид факта, че отнемането на свързаните със статута на бежанец права и предимства може — поради несигурното положение на съответното лице, което това отнемане е в състояние да породи — да насърчи нови престъпни прояви след изтърпяването на наказанието, което би могло да допринесе по-скоро за запазването на заплахата за обществото, вместо за неутрализирането ѝ. Тази констатация е довод в полза на прилагане на предоставената в член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 възможност за отнемане на статута на бежанец, ограничено до строго необходимото, за да не бъде лекарството по-лошо от болестта.

117.

Поради това в рамките на свободата на преценка, която ѝ предоставя тази разпоредба, държава членка може не само да реши дали да отнеме или не статута на бежанец на съответното лице, но и да предостави на бежанец, на когото иска да бъде отнет статутът, права, които надхвърлят минималния праг, предвиден в член 14, параграф 6 от тази директива ( 70 ). Както посочих по-горе, използването от държава членка на възможността, която ѝ предоставя член 14, параграф 4, буква б) от посочената директива, трябва по-специално да доведе до преценка във всеки отделен случай на съвместимостта на това използване с някои основни права, гарантирани от Хартата ( 71 ).

118.

За сметка на това, доколкото принципът на забрана за връщане се прилага за съответното лице, при решаването дали да се отнеме статутът на бежанец, според мен няма особен смисъл да се вземат предвид рисковете, на които това лице има опасност да бъде изложено при завръщане в страната му на произход. Предвид това според мен принципът на пропорционалност не изисква компетентният орган да взема предвид тези рискове при претеглянето, което трябва да извърши.

119.

С оглед на тези съображения предлагам на Съда да отговори на първия преюдициален въпрос по дело C‑663/21 и на втория преюдициален въпрос по дело C‑8/22, че член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че когато използва предвидената в тази разпоредба възможност за отнемане на статута на бежанец, държавата членка трябва да зачита основните права, гарантирани от Хартата, както и принципа на пропорционалност. Поради това, преди да реши да отнеме статута на бежанец на основание на посочената разпоредба, тази държава членка трябва да претегли, от една страна, интереса да защити своето общество, и от друга страна, интереса на съответното лице да запази статута си на бежанец с оглед на последиците, които отнемането му би могло да има по-специално по отношение на личното и семейното положение на лицето. Когато обаче връщането на бежанец е невъзможно, тъй като би създало опасност от нарушаване на основните му права, прогласени в член 4 и член 19, параграф 2 от Хартата, член 14, параграф 4, буква б) от Директива 2011/95 не изисква отнемането на статута на бежанец да бъде обусловено от претегляне между интереса на съответната държава членка да защити своето общество, и рисковете, на които бежанецът има опасност да бъде изложен при завръщане в страната си на произход.

120.

С втория си въпрос по дело C‑663/21 запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали Директива 2008/115 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска да бъде прието решение за връщане по отношение на гражданин на трета страна, чийто статут на бежанец е бил отнет, когато е установено, че извеждането на този гражданин е изключено за неопределен срок по силата на принципа на забрана за връщане.

121.

Член 6, параграф 1 от Директива 2008/115 предвижда, че държавите членки издават решение за връщане на всеки гражданин на трета страна, който е в незаконен престой на тяхна територия, без да се засягат изключенията, предвидени в параграфи 2—5 от този член.

122.

Член 8, параграф 1 от тази директива предвижда, че държавите членки предприемат всички необходими мерки, за да изпълнят принудително решението за връщане, ако не е бил предоставен срок за доброволно напускане или ако задължението за връщане не е било изпълнено в рамките на предоставения срок.

123.

Член 9, параграф 1, буква а) от посочената директива гласи, че държавите членки отлагат извеждането, когато това би нарушило принципа на „забрана за връщане“.

124.

Член 5 от Директива 2008/115 налага в по-общ план задължение на държавите членки при прилагането на тази директива за спазват принципа на „забрана за връщане“. В практически план член 14 от тази директива установява няколко гаранции при връщане, от които се ползват по-специално граждани на трети страни, за които извеждането е отложено, предоставящи им някаква форма на минимален статут за периода на отлагането.

125.

Както правилно отбелязва запитващата юрисдикция, когато гражданин на трета страна не може да бъде изведен за неопределен срок, приетото спрямо него решение за връщане от момента на приемането му до нова заповед е, така да се каже, лишено от всякаква ефективност, което обяснява изразените от тази юрисдикция съмнения относно възможността за приемане на подобно решение.

126.

За да защитят гледната точка, че въпреки всичко решението за връщане трябва да бъде прието в този случай, участниците в производството по дело C‑663/21 се позовават на решение от 3 юни 2021 г. по дело Westerwaldkreis ( 72 ), в което Съдът приема, че държава членка, която реши да не предостави разрешение за пребиваване на гражданин на трета страна, който е в незаконен престой, е длъжна да приеме решение за връщане, включително в случай че по отношение на този гражданин на трета страна се прилага принципът на забрана за връщане. Това обстоятелство би оправдало единствено отлагането на извеждането му в съответствие с член 9, параграф 1 от Директива 2008/115 и би следвало да се избягва съществуването на „междинен статут“ на граждани на трети страни, които се намират на територията на държава членка без право или разрешение за пребиваване и евентуално са обект на забрана за влизане, без по отношение на тях да има валидно решение за връщане ( 73 ). Важно е обаче да се подчертае, че това решение се отнася до конкретна ситуация, в която основният проблем е, че гражданин на трета държава е бил обект на забрана за влизане, докато издаденото срещу него решение за връщане, което тази забрана трябва да допълва, е било оттеглено. Съображенията на Съда са изложени в зависимост от това положение, което е различно от разглежданото по дело C‑663/21.

127.

Освен това, макар Директива 2008/115 да има за цел, при зачитане на основните права и достойнството на засегнатите лица, да се установи ефективна политика за извеждане и репатриране на незаконно пребиваващите граждани на трети страни ( 74 ), Съдът е изключил приемането на решение за връщане при определени обстоятелства.

128.

В този смисъл Съдът е уточнил, че в приложение на член 5 от Директива 2008/115 правото на семеен живот би могло да възпрепятства самото приемане на решение за връщане, а не неговото изпълнение ( 75 ).

129.

Освен това в конкретния случай на непридружени ненавършили пълнолетие лица Съдът е счел, че приемането на решение за връщане трябва да бъде изключено въз основа на фактори, които могат да възпрепятстват извеждането на ненавършилото пълнолетие лице ( 76 ).

130.

Освен това в случая на граждани на трети страни, ползващи се с международна закрила в друга държава членка, Съдът приема, че при липсата на каквато и да било възможност за посочване на трета страна, в която може да се извърши извеждане, не може да бъде прието решение за връщане ( 77 ).

131.

След като тези обстоятелства са уточнени, за да се отговори пряко на втория въпрос, поставен от запитващата юрисдикция по дело C‑663/21, следва да се направи позоваване на най-новата практика на Съда.

132.

В решение от 22 ноември 2022 г., Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Извеждане — Медицински канабис) ( 78 ), Съдът според мен се е произнесъл по проблема, поставен от тази юрисдикция.

133.

Всъщност Съдът е припомнил, че след като гражданин на трета държава попада в приложното поле на Директива 2008/115, по принцип спрямо него трябва се прилагат предвидените в нея общи стандарти и процедури за връщането му, и то докато престоят му не бъде евентуално узаконен ( 79 ).

134.

Във връзка с това, от една страна, от член 6, параграф 1 от Директива 2008/115 следва, че след като е установен незаконният характер на престоя, по отношение на всеки гражданин на трета държава — без да се засягат изключенията, предвидени в параграфи 2—5 от този член, и при стриктно спазване на изискванията по член 5 от тази директива — се издава решение за връщане, което трябва да определи в коя от посочените в член 3, точка 3 от въпросната директива трети държави той трябва да бъде изведен ( 80 ). От друга страна, държава членка не може да пристъпи към извеждане на незаконно пребиваващ гражданин на трета държава по силата на член 8 от Директива 2008/115, без преди това по отношение на този гражданин да е прието решение за връщане при спазване на установените от тази директива материални и процесуални гаранции ( 81 ).

135.

Съдът обаче е уточнил също, че член 5 от Директива 2008/115, който представлява общо правило, което обвързва държавите членки от момента на прилагането на тази директива, задължава компетентния национален орган да спазва във всички етапи на процедурата за връщане принципа на забраната за връщане, гарантиран като основно право в член 18 от Хартата, във връзка с член 33 от Женевската конвенция, както и в член 19, параграф 2 от Хартата. Това е така по-специално когато този орган възнамерява, след като изслуша заинтересованото лице, да приеме по отношение на него решение за връщане ( 82 ).

136.

От това Съдът е стигнал до извода, че член 5 от Директива 2008/115 не допуска по отношение на гражданин на трета държава да бъде издадено решение за връщане, когато това решение посочва като страна по местоназначение държава, по отношение на която има сериозни и потвърдени основания да се смята, че в случай на изпълнение на посоченото решение този гражданин ще бъде изложен на реална опасност от отношение, което противоречи на член 18 или на член 19, параграф 2 от Хартата ( 83 ).

137.

В това отношение Съдът е припомнил, че съгласно последната посочена разпоредба никой не може да бъде принудително отведен към държава, в която съществува сериозен риск не само да бъде осъден на смърт, но и да бъде подложен на изтезание или на друго нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата. Предвидената в посочения член забрана на нечовешко или унизително отношение или наказание е абсолютна, доколкото е тясно свързана със зачитането на човешкото достойнство, посочено в член 1 от Хартата ( 84 ).

138.

Според Съда от това следва, че когато са налице сериозни и потвърдени основания да се смята, че незаконно пребиваващ на територията на държава членка гражданин на трета държава в случай на връщане в трета държава ще бъде изложен на реална опасност от нечовешко или унизително отношение по смисъла на член 4 от Хартата, във връзка с член 1 от нея, и на член 19, параграф 2 от Хартата, по отношение на този гражданин не може да бъде издадено решение за връщане в тази държава, докато продължава да съществува такава опасност ( 85 ). Освен това през този период на посочения гражданин не може да се наложи мярка за извеждане, както впрочем изрично предвижда член 9, параграф 1 от Директива 2008/115 ( 86 ).

139.

Поради това според мен от решение Staatssecretaris van Justitie en Veiligheid (Извеждане — Медицински канабис), ясно следва, че член 5 от Директива 2008/115 във връзка с членове 1 и 4 от Хартата, както и с член 19, параграф 2 от нея, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска да бъде прието решение за връщане по отношение на гражданин на трета страна, чийто статут на бежанец е бил отнет, когато се установи, че извеждането на този гражданин е изключено за неопределен срок по силата на принципа на забрана за връщане.

140.

С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, поставени от Verwaltungsgerichtshof (Административен съд, Австрия) по дело C‑663/21 и от Conseil d’État (Държавен съвет, Белгия) по дело C‑8/22, по следния начин: