1.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 18 от Директива 2009/103/EО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка ( 2 ), във връзка с член 3 от тази директива.

2.

Преюдициалното запитване е отправено в рамките на спорове между шест собственици на превозни средства и застрахователите на гражданската отговорност на лицата, които са отговорни за причинените на техните превозни средства вреди.

3.

Настоящото дело предоставя на Съда възможност да уточни за първи път обхвата на правото на пряк иск, с който разполага увредено лице, което иска да получи от застрахователно предприятие обезщетение за всички вреди, причинени от моторно превозно средство.

4.

В настоящото заключение ще изложа причините, поради които считам, че правото на Съюза допуска дължимата от застрахователно предприятие престация да има изключително паричен характер, и че ще се наруши полезното действие на Директива 2009/103, ако правото на пряк иск на увреденото лице бъде ограничено или изключено, поради това че не е действително извършен ремонт на повреденото превозно средство.

5.

Съображение 30 от Директива 2009/103 гласи:

6.

Член 3 от тази директива е озаглавен „Задължение за застраховане на превозни средства“ и гласи:

„Всяка държава членка, при спазване на член 5, предприема всички подходящи мерки с цел застраховането на гражданската отговорност при използването на превозни средства, които обичайно се намират на нейна територия.

Покритите вреди и условията на застраховката се определят в рамките на мерките, посочени в първа алинея.

Всяка държава членка предприема всички подходящи мерки с цел застрахователният договор да покрива и:

Застраховката, посочена в първа алинея, покрива задължително както имуществени вреди, така и телесни увреждания“.

7.

Съгласно член 18 от посочената директива, който е озаглавен „Право на пряк иск“:

„Държавите членки гарантират, че лицата, увредени от произшествие, причинено от превозно средство, покрито от застраховката, посочена в член 3, има[т] право на пряк иск срещу застрахователното предприятие, застраховало гражданската отговорност на отговорното лице“.

8.

Член 363, параграф 1 от Кodeks cywilny (Граждански кодекс) гласи:

„Поправянето на вредата се извършва по избор на увреденото лице чрез възстановяване на предишното положение или чрез заплащане на подходяща парична сума. Ако обаче възстановяването на предишното положение е невъзможно или би довело до прекомерни затруднения или разходи за задължената страна, увреденото лице може да иска само парична престация“.

9.

Член 822, параграфи 1 и 4 от Граждански кодекс предвиждат:

„1.   С договора за застраховка „Гражданска отговорност“ застрахователят се задължава да изплати определено в договора обезщетение за вреди, причинени на трети лица, спрямо които отговорност за вредите носи застраховащият или застрахованият.

[…]

4.   Имащият право на обезщетение във връзка със събитие, обхванато от договора за застраховка „Гражданска отговорност“, може да предяви претенция пряко към застрахователя“.

10.

Шест дела са висящи пред Sąd Rejonowy dla m.st. Warszawy w Warszawie (Варшавски столичен районен съд, Полша). Предмет на пет от тях е отказът на застрахователните предприятия — ответници в главните производства, застраховали гражданската отговорност на отговорното лице за пътнотранспортно произшествие, при което са причинени вреди на превозни средства — да заплатят на увредените лица, ищци в главните производства, които са упражнили правото си на пряк иск, предвидено в член 18 от Директива 2009/103, разходите за ремонт на тези превозни средства, които те не са направили. Тези разходи са наречени от запитващата юрисдикция „хипотетични (ненаправени) разходи за ремонт“.

11.

Шестото дело се различава от посочените по-горе само по това, че вредата е в резултат на падането на гаражна врата, която е унищожила превозното средство на ищеца в главното производство.

12.

Причина за завеждането на тези дела е обстоятелството, че увредените лица искат парично обезщетение за причинените на техните превозни средства вреди въз основа на висока оценка на разходите за ремонт (резервни части и работна сила), а не въз основа на доказателства за направените от тях разходи за ремонт, с други думи, за действително направените разходи. Застрахователните предприятия обаче изтъкват, че това обезщетение не може да надвишава размера на действително понесената вреда, изчислен съгласно метода, наречен „диференциращ“. Той трябва да съответства на разликата между стойността, която би имало повреденото превозно средство, ако произшествието не беше настъпило, и актуалната стойност на това превозно средство в неговото повредено състояние или в неговото състояние след ремонт, дори и частичен.

13.

Запитващата юрисдикция посочва, че съгласно националното право обезщетението на вредите има за цел да доведе до възстановяване на имуществото на увреденото лице до стойността, която то би имало, ако вредата не беше настъпила, като същевременно не позволява на тази страна да се обогати.

14.

Съгласно полската съдебна практика обаче съдилищата присъждат обезщетение за причинените на превозните средства вреди в размер на хипотетичните разходи за ремонт, който съществено превишава размера на причинените на имуществото на увредената страна вреди, определени чрез диференциращия метод. Това е така и когато повреденото превозно средство е продадено и увредените лица няма да могат никога да го ремонтират в бъдеще.

15.

Според запитващата юрисдикция тази съдебна практика, която би могла да бъде критикувана, тъй като позволява на увредената страна да се обогати в някои случаи, може да се обоснове със специалната защита на пострадалите от пътнотранспортни произшествия, която произтича от правото на Съюза. Поради това тя счита, че е необходимо да се изясни обхватът на правата на увреденото лице, които произтичат от правото на пряк иск, което то може да упражни срещу застрахователното предприятие.

16.

Във връзка с това запитващата юрисдикция посочва, че има конфликт между, от една страна, това право на пряк иск в съчетание с обстоятелството, че по силата на полското право увреденото лице може да предяви два различни иска срещу отговорното за произшествието лице, а именно иск за заплащане на обезщетение и иск за изпълнение in natura с оглед възстановяване на състоянието преди настъпването на вредата, и от друга страна, принципа, произтичащ от полското облигационно право, съгласно който извършваната от застрахователя на гражданската отговорност престация е „заплащане“, тоест парична престация.

17.

Поради това запитващата юрисдикция иска да установи дали правото на Съюза не допуска разпоредби от националното право, които лишават увреденото лице, което желае да предяви пряк иск срещу застрахователното предприятие, от един от предвидените в националното право способи за поправяне на вредите, което по принцип би имало възпиращ ефект.

18.

Тази юрисдикция си задава и въпроса дали, за да се гарантира ефективността на искането на увреденото лице на основание член 18 от Директива 2009/103, то трябва да разполага с иск срещу застрахователя на гражданската отговорност на отговорното за произшествието лице за плащането на обезщетение в размер, равен на разходите, които са необходими, за да може самото то да извърши ремонта на повреденото превозно средство, без да може да се откаже от това. Така обезщетението можело да се основава на действителен ремонт.

19.

Последният въпрос на запитващата юрисдикция е относно положението, при което повреденото превозно средство вече не може да се ремонтира, например поради продажбата му. Тя е склонна да приеме, че обезщетението на увреденото лице трябва да съответства единствено на разликата между цената, която то е получило за повреденото превозно средство, и цената, която би получило, ако беше продало неповредено превозното средство.

20.

При тези обстоятелства Sąd Rejonowy dla m.st. Warszawy w Warszawie (Варшавски столичен районен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

21.

KP и RD Sp. z o.o. — двама от ищците в главното производство, SI SA — един от ответниците в главното производство, полското, чешкото и германското правителство, както и Европейската комисия, представят писмени становища.

22.

Преюдициалното запитване се основава на констатацията на запитващата юрисдикция, че „националното право в областта на обезщетяването […] задължава застрахователните предприятия да заплащат на увредените лица разходите, наричани хипотетични, за ремонта на повреденото превозно средство, без никаква връзка с осъществяването на този ремонт (в бъдеще), като позволява по този начин на увредените лица, които не желаят да ремонтират превозното си средство, да увеличат стойността на имуществото си, по повод на претърпените вреди, с разликата между стойността на ремонта на повреденото превозно средство и намаляването на стойността на превозното средство в резултат на понесените от него вреди, за сметка на застрахователните предприятия и освен това за сметка на всички собственици на превозни средства, които заплащат задължителни застрахователни премии“.

23.

Следователно запитващата юрисдикция търси решение, което да доведе до обезщетение, чийто размер би бил най-близо до действителните разходи, които би трябвало да бъдат направени от увредените лица. Така тази юрисдикция отбелязва, че те не могат да направят пред застрахователя искане за поправяне in natura на превозното средство, каквото биха могли да направят пред отговорното за вредата лице.

24.

Тази констатация за разлика в режима на полското право между тези два иска на разположение на лицата, които имат право на обезщетение за претърпяна от превозно средство вреда, насочва запитващата юрисдикция към въпроса за обхвата и съдържанието на правото на пряк иск на увреденото лице, предвидено в член 18 от Директива 2009/103, за да се гарантира неговата ефективност. При тези условия преюдициалното запитване е допустимо.

25.

Всъщност съгласно припомнената от запитващата юрисдикция постоянна практика на Съда преюдициалното запитване не може да се отнася до обхвата на обезщетението за вредите, който се регламентира главно от националното право ( 3 ).

26.

Впрочем следва да се припомни, че от самия текст на член 267 ДФEС следва, че отправеното преюдициално запитване трябва да е „необходимо“, за да може запитващата юрисдикция да постанови „[…] нейното решение“ по образуваното пред нея дело ( 4 ).

27.

В случая предмет на едно от шестте дела, с които е сезирана запитващата юрисдикция, е обезщетение за вредата, причинена на превозно средство от гаражна врата.

28.

Очевидно е обаче, че целта на Директива 2009/103 не е да гарантира гражданската отговорност, когато превозно средство не е причинило вредата ( 5 ). Всъщност тя цели да въведе особена защита на пострадалите лица поради сериозните материални или телесни увреждания, които те могат да понесат поради опасността на моторното превозно средство, присъща на неговата конструкция и функциониране.

29.

Освен това член 3, първа алинея от Директива 2009/103 предвижда, че всяка държава членка, при спазване на член 5 от същата директива, предприема всички подходящи мерки с цел застраховането на гражданската отговорност при използването на превозни средства, които обичайно се намират на нейна територия.

30.

Безспорно понятието „използване на превозни средства“, което е самостоятелно понятие на правото на Съюза, е тълкувано от Съда с оглед именно на контекста на посочения член 3, първа алинея ( 6 ), като се има предвид, че целта за защита на пострадалите от произшествия, предизвикани от тези превозни средства, винаги и все по-настойчиво е преследвана от законодателя на Съюза ( 7 ).

31.

Така Съдът е постановил, че член 3, първа алинея от Директива 2009/103 трябва да се тълкува в смисъл, че съдържащото се в него понятие „използване на превозни средства“ не обхваща само хипотезите на движение по пътищата, тоест на движение по обществената пътна мрежа, а и всяко използване на превозното средство в съответствие с обичайната му функция като средство за транспорт ( 8 ).

32.

В това отношение Съдът уточнява, че превозното средство е използвано съобразно с функцията си на средство за транспорт, когато се движи, но по принцип и когато е паркирано между две придвижвания ( 9 ).

33.

Въз основа на това Съдът заключава, че понятието „използване на превозни средства“, посочено в член 3, първа алинея от Директива 2009/103, включва случай, в който превозно средство, паркирано в частен гараж на сграда и използвано съобразно с функцията си на средство за транспорт, се запалва и предизвиква пожар, причинен от електрическата система на това превозно средство ( 10 ). Същото се отнася и за случай, при който произшествието е следствие от изтичане на масло, причинено от механичното състояние на съответното паркирано превозно средство ( 11 ).

34.

Следователно от понятието „използване на превозни средства“ по смисъла на член 3, първа алинея от Директива 2009/103 ясно се изключват случаите, в които произшествието не е причинено от поведението или техническа неизправност на превозното средство.

35.

Съдът освен това е постановил, че за да бъде изключено такова превозно средство от обхвата на предвиденото в тази разпоредба задължение за застраховане, е необходимо то да е официално спряно от движение в съответствие с приложимата национална правна уредба ( 12 ).

36.

Така няма съмнение, че приложното поле на Директива 2009/103, така както го тълкува Съдът, е ограничено до задължението за застраховка „Гражданска отговорност“ за вредите, които може да причини превозно средство.

37.

Това тълкуване не може да се постави под въпрос от довода на запитващата юрисдикция, че по същество тя трябвало да гарантира равно третиране в областта на застраховката „Гражданска отговорност“, което обосновавало сезирането на Съда в рамките на спор за обезщетение за вреди, причинени на превозно средство от гаражна врата.

38.

Ето защо предлагам на Съда да приеме, че по този въпрос преюдициалното запитване е недопустимо.

39.

Що се отнася до допустимостта на поставените въпроси, не ми изглежда основателно да се приеме, че както поддържа полското правителство, първите два преюдициални въпроса, от които зависят другите два, имат хипотетичен характер. Това правителство изтъква, че по делата в главните производства ищците претендират само плащането на парично обезщетение. Запитващата юрисдикция обаче си поставя въпроси точно относно това ограничаване на начините за поправяне на вредите, причинени при пътнотранспортни произшествия. Ако правото на Съюза не го налага, запитващата юрисдикция счита, че има основание да отхвърли исковете, предявени въз основа на оценка на разходите.

40.

При тези условия предлагам на Съда да разгледа всички преюдициални въпроси, като приеме, че по същество запитващата юрисдикция иска да установи дали член 18 от Директива 2009/103 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която предвижда единствено изплащането на парично обезщетение на увредените лица при упражняване на правото им на пряк иск срещу застрахователно предприятие, застраховало гражданската отговорност на лицето, отговорно за произшествие, причинено от превозно средство, с възможността да не доказват действителните разходи за ремонт в случай на вреди, причинени на друго превозно средство.

41.

Преюдициалното запитване налага Съдът да определи предмета на прекия иск, предвиден в член 18 от Директива 2009/103.

42.

Конкретно, запитващата юрисдикция иска да установи дали този пряк иск цели да се осъди застрахователят (а не отговорното за вредата лице) да предостави на увреденото лице — като обезщетение за претърпяната вреда — престацията, дължима от отговорното за тази вреда лице, или да се осъди застрахователят да предостави пряко на увреденото лице предвидената в застрахователния договор престация.

43.

На първо място, струва ми се уместно да припомня, че правото на пряк иск на увреденото лице е въведено с Директива 2000/26/EО ( 13 ), която е една от четирите директиви, кодифицирани с Директива 2009/103 ( 14 ).

44.

Това право се вписва в следния многократно припомнян от Съда контекст:

45.

В рамките на непрестанно засилваща се защита на увредените лица от пътнотранспортни произшествия Директива 2000/26 предвижда в тяхна полза право на пряк иск срещу застрахователното предприятие на отговорното лице или срещу неговия представител в държавата на пребиваване на увреденото лице ( 16 ). Целта е да се подобрят правата на пострадалите от пътнотранспортни произшествия извън държавата на тяхното пребиваване ( 17 ) и да се хармонизира правото на държавите членки, в някои от които не е познато правото да се предяви иск направо срещу застрахователя на отговорното лице ( 18 ).

46.

Директива 2005/14/EО ( 19 ) разширява това право на пряк иск по отношение на всички пострадали от пътнотранспортни произшествия с цел улесняване на ефикасното и бързо уреждане на претенциите и за да се избегнат, доколкото е възможно, скъпите съдебни процедури ( 20 ).

47.

Тази цел е прогласена отново в Директива 2009/103, която припомня колко е важно на пострадалите при произшествия с моторни превозни средства да се гарантира сходно третиране, независимо от това къде в Съюза е настъпило произшествието ( 21 ). В съображение 30 от тази директива е възпроизведено съдържащото се в съображение 21 от Директива 2005/14 определение на правото на пряк иск срещу застрахователното предприятие, осигуряващо покритие на гражданската отговорност на лицето, отговорно за пътнотранспортно произшествие.

48.

Затова, на второ място, трябва да се подчертае, че съгласно това съображение това право е определено като „[п]равото да се позовава на застрахователния договор и той да се противопостави директно на застрахователното дружество“.

49.

Поради това, когато покритието на задължителната застраховка се прилага пряко от увреденото лице, упражняващо правото, с което се ползва по силата на член 18 от Директива 2009/103, застрахователното предприятие гарантира гражданската отговорност на отговорното лице в рамките на сключения с него договор ( 22 ). Така имуществените последици от гражданската отговорност са покрити дори когато застрахованият поеме лично поправянето на вредите, както и при телесни увреждания ( 23 ).

50.

След като правата на увреденото лице произтичат изключително от застрахователния договор ( 24 ), или с други думи, са заимствани от тези по договора на застрахованото лице, те могат да имат за последица единствено да предоставят на увреденото лице обезщетение, а именно това, което застрахованото лице би имало право да претендира от застрахователното предприятие в рамките на сключения между тях договор, ако само е обезщетило пострадалото лице. Както подчертава германското правителство, този резултат е в съответствие с дейността на застрахователните предприятия.

51.

Няколко други обстоятелства подкрепят това тълкуване. Първо, правото на пряк иск на увреденото лице отговаря на целта за бързо уреждане на претенциите и се вписва в рамките на застраховката на автомобилистите, чиято особена значимост законодателят на Съюза подчертава за европейските граждани, които се придвижват в рамките на Съюза, както и за застрахователните предприятия ( 25 ). Според мен този аспект на въпроса в трансгранични ситуации правилно се подчертава от Комисията, както и от германското правителство и е в полза на това да не се налага поправяне на вредите in natura.

52.

Второ, принципът на паричното обезщетение следва от член 22 от Директива 2009/103, който е озаглавен „Процедура по обезщетяване“ и определя задълженията на застрахователното предприятие, към което увреденото лице е предявило претенцията си за обезщетение. Този принцип може да се изведе също от факта, че законодателят на Съюза е определил минимални суми на застрахователното покритие ( 26 ), които са основна гаранция за защитата на пострадалите ( 27 ).

53.

Трето, застрахователните предприятия са длъжни да обезщетят увреденото лице, за да гарантират ефективността на правото на обезщетение за вредите и по този начин да го предпазят по-специално от опасността от неплатежоспособност на отговорното за вредата лице ( 28 ).

54.

Четвърто, анализът на задълженията на застрахователното предприятие, срещу което пострадалото лице ще упражни правото си на пряк иск по съдебен ред, трябва да бъде в съответствие с разпоредбите на правото на Съюза относно компетентността на юрисдикциите ( 29 ) и приложимото право ( 30 ) при трансгранични случаи, както и с режима на суброгационния иск, който застрахователят може да предяви ( 31 ).

55.

Така в този контекст не ми се струва възможно член 18 от Директива 2009/103 да се тълкува в смисъл, че от застрахователя може да се изисква поправянето на вредите in natura, което увреденото лице би могло да получи по силата на националното право от отговорното за произшествието лице. Става въпрос точно да не се смесва пряката връзка между пострадалия и застрахователя с тази, която съществува между пострадалия и отговорното лице.

56.

Поради това смятам, че посоченият член 18 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда единствено изплащането на парично обезщетение на увредените лица при упражняване на правото им на пряк иск срещу застрахователното предприятие, застраховало гражданската отговорност на отговорното лице, за причинено от превозно средство произшествие, и то независимо от естеството на подлежащата на обезщетяване вреда.

57.

Освен това следва да се добавят други съображения, за да се отговори напълно на въпросите на запитващата юрисдикция, която иска да определи обезщетението на увреденото лице, което е упражнило правото си на пряк иск, възможно най-близо до действително направените разходи ( 32 ).

58.

Съгласно постоянната съдебна практика обхватът на обезщетението за вреди се урежда основно от националното право ( 33 ).

59.

Следователно компетентните органи трябва да гарантират в националното право ефективността на правото на пряк иск на увреденото лице.

60.

В това отношение описаната в писмените становища на KP и на SI система, при която застрахователните предприятия могат да въведат система на трето лице платец (безкасови ремонти) при сервизи за ремонт на превозни средства, на които се изплаща дължимото на увреденото лице обезщетение ( 34 ), според мен отговаря на изискването за защита на това лице, произтичащо от Директива 2009/103, ако се прилага по избор на увреденото лице.

61.

При това положение ми се струва безсмислено чрез тълкуване на обхвата на член 18 от Директива 2009/103 да се търси някакво решение на проблемите във връзка с разглеждането на споровете, изложени от запитващата юрисдикция ( 35 ), в допълнение към сочената от нея несправедливост поради обогатяването на увреденото лице ( 36 ).

62.

Националната правна уредба обаче не трябва да лишава правото на пряк иск на увреденото лице, предвидено в член 18 от Директива 2009/103 ( 37 ), от полезното му действие. Според мен такъв би бил случаят обаче, ако обезщетяването на увреденото лице, което упражнява правото си на пряк иск, бъде изключено или ограничено, поради това че повреденото превозно средство не е било ремонтирано или поради продажбата на същото, или още поради задължението, което застрахователното предприятие би могло да му наложи — да поиска ремонтирането на превозното средство от застрахования.

63.

С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам Съдът да отговори на поставените от Sąd Rejonowy dla m.st. Warszawy w Warszawie (Варшавски столичен районен съд, Полша) преюдициални въпроси по следния начин:

Член 18 от Директива 2009/103/EО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка трябва да се тълкува в смисъл, че: