1.

От началото на 2000 г. банките в Полша отпускат десетки хиляди ипотечни кредити, деноминирани или индексирани в швейцарски франкове (CHF), на потребители, които искат да закупят имоти. Търсенето на тези ипотечни кредити е много голямо, тъй като предоставят на кредитополучателите облага, изразяваща се в лихвени проценти, които са много по-ниски от приложимите към кредитите, деноминирани в полски злоти (PLN). С настъпването на световната финансова криза обменният курс между швейцарските франкове и полските злоти става по-неблагоприятен за притежателите на последната валута. Хиляди кредитополучатели, сред които и жалбоподателят в главното производство, подават искове срещу банките, от които са взели ипотечните си кредити. Пред полските съдилища те твърдят, че клаузите за преизчисляване от полски злоти в швейцарски франкове и от швейцарски франкове в полски злоти (наричани по-нататък„преизчислителни клаузи“), които се съдържат в договорите им за ипотечен кредит, са неравноправни. В значителен брой случаи съдилищата приемат този довод и обявяват договора за ипотечен кредит за изцяло недействителен.

2.

В рамките на един такъв спор Sąd Rejonowy dla Warszawy — Śródmieścia w Warszawie (Районен съд Варшава-център, Полша), иска от Съда да установи дали страните по договор за ипотечен кредит между потребител и банка, който е обявен за изцяло недействителен поради съдържаща се в него неравноправна клауза, могат да предявяват претенции, които надхвърлят връщането на дадената по този договор парична престация и заплащането на законна лихва за забава, считано от датата на поканата за връщане.

3.

Член 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори ( 2 ) предвижда:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

4.

Съгласно член 7, параграф 1 от Директива 93/13:

„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.

5.

Член 8 от Директива 93/13 гласи:

„Държавите членки могат да приемат или да запазят в сила по-строгите действащи разпоредби, които са в съответствие с Договора, в областта на настоящата директива, с цел да осигурят максимална степен на защита за потребителите“.

6.

Член 5 от ustawa — Kodeks cywilny (Закон за гражданския кодекс) от 23 април 1964 г. (наричан по-нататък „Гражданският кодекс“) ( 3 ) предвижда:

„Притежаваното право не може да се упражнява в противоречие със социално-икономическото му предназначение или с правилата за обществено съжителство. Такова действие или бездействие на правоимащия не се счита за упражняване на това право и не се ползва със защита“.

7.

Съгласно член 58, параграф 1 от Гражданския кодекс „[н]ищожна е правната сделка, която противоречи на закона или цели заобикалянето му, освен ако в приложима разпоредба не се предвижда друга последица, по-специално че вместо нищожните клаузи от правната сделка се прилагат съответните законови разпоредби“.

8.

Съгласно член 3851, параграфи 1 и 2 от Гражданския кодекс:

„1.   Клаузите от сключен с потребител договор, които не са договорени индивидуално, не обвързват потребителя, ако определят правата и задълженията му в противоречие с добрите нрави, грубо нарушавайки неговите интереси (незаконосъобразни договорни клаузи). Това не засяга клаузите, в които се определят основните престации на страните, включително цената или възнаграждението, ако са формулирани еднозначно.

2.   Ако в съответствие с параграф 1 договорна клауза не обвързва потребителя, страните остават обвързани от договора в останалата му част“.

9.

Член 405 от Гражданския кодекс гласи:

„Получилият без правно основание имуществена облага за сметка на другиго е длъжен да възстанови облагата в натура, а ако това не е възможно, да върне стойността ѝ“.

10.

Член 406 от Гражданския кодекс предвижда:

„Задължението за възстановяване на имуществената облага включва не само пряко получената облага, но и всичко, което — в случай на отчуждаване, изгубване или повреждане — е получено в замяна на облагата или с цел поправяне на вредата“.

11.

Съгласно член 410 от Гражданския кодекс:

„1.   Разпоредбите от предходните членове се прилагат по-специално за даденото без основание.

2.   Една престация представлява дадено без основание, ако онзи, който я е изпълнил, изобщо не е имал задължение или не е имал задължение към лицето, в чиято полза я е извършил, или пък основанието за престацията е отпаднало или преследваната с престацията цел не е постигната, или пък правната сделка, налагаща извършването на престацията, е била недействителна и не е станала действителна след изпълнението на престацията“.

12.

По силата на член 455 от Гражданския кодекс „[а]ко срокът за изпълнение не е определен или ако не произтича от естеството на задължението, изпълнението се извършва незабавно, след като длъжникът е поканен да го извърши“.

13.

Член 481, параграфи 1—3 от Гражданския кодекс гласи:

„1.   Ако длъжникът забави изпълнението на парично задължение, кредиторът може да иска лихви за времето на забавата дори когато не е претърпял вреди и дори когато забавата се дължи на обстоятелства, за които длъжникът не е отговорен.

2.   Ако не е определен процентът на лихвата за забава, дължи се законната лихва за забава в размер на основния лихвен процент на Полската национална банка, увеличен с 5,5 процентни пункта. Независимо от това, когато вземането се олихвява по по-висок лихвен процент, кредиторът може да иска лихва за забава по този по-висок лихвен процент.

[…]

3.   В случай на неизпълнение от страна на длъжника, кредиторът може също така да иска обезщетение за вредите съобразно общите правила“.

14.

На 25 юли 2008 г. Arkadiusz Szcześniak („A.S.“) и съпругата му E.S. — и двамата потребители — сключват договор за ипотечен кредит с полската банка Bank M. в размер на 329707,24 PLN (приблизително 73 000евро) с цел построяване на къща. Срокът на кредита, който се изплаща на равни месечни вноски, е 336 месеца. Променливият лихвен процент по кредита е равен на 3‑месечния референтен лихвен процент LIBOR (CHF), увеличен с фиксирания марж на банката.

15.

Сумата на кредита е деноминирана и отпусната в полски злоти. Тази сума е индексирана в CHF след преизчисляване по курс „купува“ на швейцарския франк, публикуван в таблицата с обменните курсове на банката, която е в сила към датата на отпускане на кредита. Месечните вноски по кредита се изплащат в полски злоти след преизчисляване по курс „продава“ на швейцарския франк, публикуван в таблицата с обменните курсове на банката, която е в сила към датата на падежа на всяка месечна вноска по кредита. Тези „преизчислителни клаузи“ произтичат от стандартен договор, използван от банката. На 6 септември 2011 г. страните изменят договора за ипотечен кредит, за да позволят на A.S. и E.S. да плащат месечните вноски по кредита директно в швейцарски франкове.

16.

A.S. и E.S. редовно плащат месечните вноски по кредита на съответните им падежи.

17.

На 31 май 2021 г. A.S. предявява иск срещу Bank M. пред запитващата юрисдикция, като претендира сумата от 3660,76 PLN (приблизително 800 евро) заедно със законната лихва за забава, считано от 8 юни 2021 г. до датата на изплащане на тази сума ( 4 ). Той твърди, че разглежданият договор за ипотечен кредит съдържа неравноправни клаузи, които го правят изцяло недействителен. Вследствие на това Bank M. получила месечните вноски по кредита без правно основание. По-специално в периода от юни до септември 2011 г. банката получила от него и съпругата му месечни вноски по кредита в размер на 7769,06 PLN (приблизително 1700 евро). Използвайки тази сума в периода от октомври 2011 г. до декември 2020 г., Bank M. реализирала печалба в размер на 7321,51 PLN (приблизително 1600 евро) ( 5 ). A.S. изчислява тази сума, като се позовава на средната лихва по договорите за кредит в злоти, отпускани на домакинствата за потребителски цели ( 6 ).

18.

Bank M. твърди, че искът на A.S. следва да бъде отхвърлен като неоснователен. Тя твърди, че въпросният договор за ипотечен кредит не съдържа неравноправни клаузи и следователно е действителен. В случай че договорът бъде обявен за недействителен, претенции за ползването на получените пари щяла да има банката, а не потребителят.

19.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че според националното право преизчислителните клаузи в договор за кредит като тези, от които се оплаква A.S., са неравноправни и незаконосъобразни. След решение на Съда Dziubak ( 7 ) включването на такива клаузи в договор за кредит води до обявяването на този договор за изцяло недействителен. Тази недействителност има обратно действие (ex tunc), така че всички престации, направени в изпълнение на договора, трябва да бъдат върнати на основание член 405 от Гражданския кодекс във връзка с член 410, параграф 1 от същия кодекс. По този начин банката може да поиска от кредитополучателя да върне главницата по кредита, а кредитополучателят може да иска да му бъдат върнати месечните вноски по кредита, включително разходи като комисиони, административни такси и застрахователни премии. Всяка от страните може също така да изиска от другата страна да плати законна лихва за забава, считано от датата на формалната покана за плащане ( 8 ).

20.

Въпросът, който възниква в рамките на спора, с който е сезирана запитващата юрисдикция, е дали страните по договор, който е обявен за недействителен, имат право да предявяват допълнителни претенции, включително за възнаграждение, обезщетение, връщане на разходи или индексиране на платените суми, поради използването на парите за определен период от време без правно основание. Този въпрос, и по-специално евентуалното правно основание на такива претенции, е предмет на противоречия в националната съдебна практика и в полската доктрина. Правните основания на такива претенции съгласно вътрешното право, които най-често се споменават, са или член 405 от Гражданския кодекс (неоснователно обогатяване), или член 405 във връзка с член 410, параграф 1 от Гражданския кодекс (дадено без основание). Обхватът на понятието „дадено без основание“, а a fortiori и на понятието „неоснователно обогатяване“, е относително широк и него попадат широк кръг от случаи, в това число може би и ползването на пари без договорно основание ( 9 ). Запитващата юрисдикция уточнява, че повечето представители на полската доктрина, национални институции и национални съдилища отричат възможността за предявяване на такива претенции, но същевременно посочва, че до момента решенията на тези съдилища се отнасят до претенции на банки, а не на кредитополучатели. Решенията за отхвърляне на предявените от банките претенции се обосновават с това, че последните биха обезсилили защитната функция на разпоредбите, които се отнасят до неравноправните клаузи, или целта на разпоредбите, които изискват обявяването за недействителни на договорите, които съдържат такива клаузи. В съответствие с това запитващата юрисдикция счита, че националното право не дава ясен отговор на въпроса дали в случай на изплащане на пари по договор, който впоследствие е обявен за недействителен, използването на тези пари при липса на договор може да бъде основание за предявяване на иск.

21.

Запитващата юрисдикция не е сигурна дали подобен иск е съвместим с правото на Съюза, и по-специално с член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и с принципите на ефективност, пропорционалност и правна сигурност. Тя се позовава на практиката на Съда относно последиците от установяването на неравноправност на клаузи в потребителски договор и относно правата, които страните по такъв договор придобиват в този случай ( 10 ). Запитващата юрисдикция отбелязва, че Съдът все още не се е произнасял по въпроса дали страните по потребителски договор, обявен за недействителен поради неспазване на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, имат право да предявяват претенции, които надхвърлят връщането на платената по този договор парична престация. По-конкретно Съдът все още не се е произнесъл дали страните могат да претендират обезщетение за ползването на пари без договорно основание, за загубата на възможност за реализиране на печалба поради временната невъзможност да се ползват парите, за финансовите и организационните разходи по изпълнението на договора, както и за намаляването на покупателната сила на парите с течение на времето. Доколкото Съдът е разглеждал подобни искове, това е ставало в контекста на тълкуването на директиви в областта на защитата на потребителите, различни от Директива 93/13, или в контекста на упражняването от потребителя на правото му на отказ от договора.

22.

Според запитващата юрисдикция член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност не допускат банката да предявява каквито и да било претенции към потребителя във връзка с ползването от последния на предоставените по кредита парични средства или с разходите, които банката е направила за обслужването на кредита. Претенциите на банката се ограничават до връщане на отпуснатите от нея суми и евентуално до законна лихва за забава. В противен случай банката би се облагодетелствала от включването на неравноправни клаузи в договора за кредит и от поведението си в противоречие с изискванията за добросъвестност и с добрите нрави. Подобен подход също така би обезкуражил потребителите да упражняват правата си по Директива 93/13, тъй като това би могло да има отрицателни последици като например задължението да обезщетят банката за ползването на предоставените по кредита парични средства.

23.

Запитващата юрисдикция счита, че предоставянето на възможност на потребителя да предяви претенции срещу банка, които надхвърлят връщането на платените месечни вноски и на разходи като комисиони, административни такси, застрахователни премии и евентуално законната лихва за забава, не противоречи на принципа на ефективност. Да се приеме наличието на такива претенции обаче би било в противоречие с целта на Директива 93/13, а именно да се възпрат продавачите или доставчиците от използването на неравноправни условия, а когато все пак са използвали такива — да ги задължат да върнат на потребителите това, което са получили от тях вследствие на прилагането на въпросните неравноправни клаузи, като отговорността за всичко, което надхвърля тази сума, би била непропорционална и прекомерна. Освен това то би било в противоречие с принципа на правната сигурност. В случай на обявяване на договора за кредит за изцяло недействителен поради наличието на неравноправни клаузи, действието на този принцип ограничава претенциите на страните до плащанията, извършени във връзка с изпълнението на договора.

24.

При тези обстоятелства Sąd Rejonowy dla Warszawy — Śródmieścia w Warszawie (Районен съд Варшава-център) решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от [Директива 93/13], а също и принципите на ефективност, правна сигурност и пропорционалност да се тълкуват в смисъл, че не допускат съдебна практика по тълкуването на националното право, съгласно която, в случай че сключеният от банката и потребителя договор за кредит е обявен за изначално недействителен поради наличието на неравноправни клаузи в него, освен връщане на платените в изпълнение на договора парични суми (банката — за главницата на кредита, а потребителят — за вноските, таксите, комисионите и застрахователните премии) заедно със законната лихва за забава от момента на поканата до плащането страните имат право да искат и друго, включително суми (по-конкретно възнаграждение, обезщетение, връщане на разходи или индексиране на платеното), дължими поради това че:

25.

A.S., Bank M., Rzecznik Praw Obywatelskich (Комисар по правата на човека, Полша), Rzecznik Finansowy (Финансов омбудсман, Полша), Prokurator Prokuratury Rejonowej Warszawa — Śródmieście w Warszawie (прокурор на район Варшава-център, Полша), полското и португалското правителство и Европейската комисия представят писмени становища. На съдебното заседание от 12 октомври 2022 г. тези страни, както и Przewodniczący Komisji Nadzoru Finansowego (Съвет за финансов надзор, Полша) представят устни становища и отговарят на въпросите на Съда.

26.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че доколкото иска да получи насоки относно претенциите, предявени от потребителите и от банките, тя формулира преюдициалния си въпрос по общ начин. Въпреки че спорът, с който е сезирана, се отнася до вземане, предявено от потребител, а не от банка, тя счита, че отправеният от нея въпрос е допустим поради следните три причини.

27.

Първо, съгласно полското право, когато даден договор бъде обявен за недействителен, се счита, че той изобщо не е бил сключван, така че всяка от страните по договора трябва да върне на другата страна всички плащания, направени по него. В съдебното производство за връщане на плащанията, извършени по недействителен договор за кредит, банките често правят възражение за задържане или прихващане ( 11 ) на основание, че имат вземане срещу потребителя за връщане на главницата по кредита. Такова възражение може да бъде предявено по всяко време до края на разглеждането на делото на втора инстанция. Ако Съдът отговори на поставения въпрос само по отношение на претенцията на потребителя, на по-късен етап от производството вероятно ще се наложи да бъде поставен втори въпрос относно подобна претенция на банката, което ще удължи неоправдано съдебния процес ( 12 ). Следователно обосновката, която банката изтъква за своята макар и предполагаема претенция срещу потребителя за възнаграждение за ползване на предоставените по кредита парични средства без договорно основание, не е хипотетична.

28.

Второ, преобладаващото мнение в националната съдебна практика е, че при иск за връщане на платеното поради неоснователно обогатяване съдът, който разглежда делото, не може да разгледа само основателността на претенцията на ищеца, като същевременно пренебрегва идентичната претенция, която ответникът може да предяви, макар в действителност да е сезиран само с първата от тези претенции. Това е така, защото когато страните са направили еднородни престации без основание (например плащания в една и съща валута), произтичащи от едно и също правоотношение (например недействителен договор за кредит), за неоснователно обогатена се счита само страната, която е получила по-високата сума. Следователно всяко неоснователно обогатяване се състои в разликата между двете спорни суми.

29.

Трето, в публичното пространство банките в Полша застъпват становището, че потребителите, които предявяват искове за обявяване на недействителност на договори за кредит, съдържащи неравноправни клаузи, ще понесат крайно негативни последици, тъй като в случай на уважаване на тези искове ще трябва да заплатят възнаграждение за ползването на предоставените по кредита парични средства без договорно основание и да върнат някои разходи. Тези финансови последици обезкуражават много потребители да упражнят правата си по Директива 93/13. Ето защо недвусмислен отговор от Съда на въпроса дали банките имат право да предявяват такива претенции е от съществено значение, за да се гарантира спазването на правата на потребителите в Полша.

30.

Съгласно постоянната съдебна практика само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, след като поставените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе. От това следва, че въпросите относно правото на Съюза се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси ( 13 ).

31.

Според мен настоящият случай не попада в нито една от хипотезите, в които презумпцията за релевантност може да бъде оборена.

32.

Вярно е, че спорът, с който е сезирана запитващата юрисдикция, няма за пряк предмет претенция на банка към потребител за възнаграждение за ползване на предоставените по кредита парични средства без договорно основание. От разясненията, които дава запитващата юрисдикция, става ясно, че за да се произнесе по спора, с който е сезирана, тя трябва да разгледа — от гледна точка както на потребителя, така и на банката — последиците от недействителността на договора за ипотечен кредит по отношение на претенциите, които надхвърлят връщането на разменената по договора парична престация. Освен това в съдебното заседание Bank M. заявява, че е предявила такава претенция срещу A.S. в отделен иск, производството по който е спряно до постановяване на решението на запитващата юрисдикция по настоящото дело. Споделям също така мнението на полското правителство, че исканото от запитващата юрисдикция уточнение относно претенциите на банките срещу потребителите за заплащане на възнаграждение за ползване на предоставените по кредита парични средства без договорно основание е необходимо, за да може тази юрисдикция да прецени всички последици от искането на A.S. за обявяване на договора за ипотечен кредит за недействителен.

33.

Според мен от това следва, че отправеният преюдициален въпрос има пряка връзка с предмета на спора в главното производство. Следователно той не е хипотетичен, що се отнася до претенциите на банките срещу потребителите за заплащане на възнаграждение за ползване на предоставените по кредита парични средства без договорно основание. Актът за преюдициално запитване съдържа всички данни от фактическа и правна страна, необходими за отговора на поставения въпрос. Поради това съветвам Съда да приеме, че въпросът е изцяло допустим.

34.

Това заключение не се променя от твърдението на Bank M, че последиците от недействителността на договора са въпрос на националното право, който не попада в приложното поле на Директива 93/13. Bank M. отбелязва по-конкретно, че Съдът не е компетентен да тълкува разпоредбите на полското право, които уреждат по-специално така наречените „допълнителни претенции“ (член 224 и член 225 от Гражданския кодекс ( 14 )), деликтната отговорност (член 415 от Гражданския кодекс ( 15 )), така наречената „индексация на паричната престация“ (член 3581, параграф 3 от Гражданския кодекс ( 16 )) или неоснователното обогатяване (член 405 и член 410 от Гражданския кодекс).

35.

Съгласно постоянната съдебна практика в рамките на преюдициално запитване Съдът не следва да се произнася по тълкуването на национални разпоредби и да решава дали даденото от националния съд тълкуване е правилно, тъй като това тълкуване попада в изключителната компетентност на националните съдилища ( 17 ). За щастие въпросът, така както е формулиран от запитващата юрисдикция, се отнася до тълкуването на правото на Съюза, и по-конкретно на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и на принципите на Съюза на ефективност, правна сигурност и пропорционалност, което несъмнено е от компетентността на Съда. Запитващата юрисдикция не иска от Съда да даде указания относно националните разпоредби, които могат да послужат за правно основание на претенциите на потребителите и на банките, визирани в преюдициалното запитване, а по-скоро да уточни дали посочената директива и посочените принципи на правото на Съюза позволяват предявяването на такива претенции. Както се посочва в точка 41 от настоящото заключение, националната уредба на защитата, която Директива 93/13 гарантира на потребителите, не може да промени нито обхвата, нито същността на тази защита.

36.

Запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципите на ефективност, правна сигурност и пропорционалност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат тълкуване на националното законодателство в смисъл, че когато договор за кредит, сключен между потребител и банка, е обявен за изцяло недействителен поради това, че съдържа неравноправни клаузи, страните имат право да предявят една спрямо друга претенции, които надхвърлят връщането на паричната престация, която са дали по този договор, и плащането на лихви за забава.

37.

Съдът неведнъж е посочвал, че въведената с Директива 93/13 система на защита се основава на идеята, че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност, като това положение води до приемането от негова страна на условията, установени предварително от продавача или доставчика, без да може да повлияе на съдържанието им ( 18 ).

38.

Като се има предвид по-слабото положение на потребителя, член 3, параграф 1 от Директива 93/13 забранява стандартни договорни клаузи, които в противоречие с изискването за добросъвестност създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора. Член 6, параграф 1 от Директива 93/13 предвижда, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителите.

39.

Директива 93/13 задължава държавите членки, както това следва от член 7, параграф 1 във връзка с двадесет и четвърто съображение от тази директива, да предвидят подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици. След като дадена клауза бъде обявена за неравноправна и следователно за недействителна, националните юрисдикции трябва просто да не прилагат въпросната клауза, така че тя да няма задължителна сила за потребителя, освен ако потребителят се противопостави на това ( 19 ). От това следва, че за обявената за неравноправна договорна клауза трябва принципно да се счита, че никога не е съществувала, така че тя няма как да има последици за потребителя. Ето защо установяването по съдебен ред на неравноправността на такава клауза поначало трябва да води до връщането на потребителя в правното и фактическо положение, в което той би се намирал при липсата на тази клауза ( 20 ).

40.

По-специално задължението на националния съд да не приложи неравноправна договорна клауза, която налага плащането на суми, оказали се недължими, поражда съответното задължение за връщане по отношение на тези суми. Липсата на връщане би могла да постави под въпрос възпиращото действие на член 6, параграф 1, във връзка с член 7, параграф 1 от Директива 93/13 ( 21 ).

41.

Въпреки че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 изисква държавите членки да предвидят, че неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителите, „при условията на тяхното национално право“, уредената с националното право защита, гарантирана на потребителите с тази директива, не може да изменя обхвата, а следователно и същността на тази защита. Ето защо държавите членки трябва да определят в националното си право правилата за констатиране на неравноправния характер на договорна клауза и за реализиране на конкретните правни последици от тази констатация. Въпросната констатация трябва винаги да дава възможност за възстановяване на правното и фактическото положение на потребителя, такива каквито биха били при липсата на тази неравноправна клауза, по-специално като му даде право да си възстанови облагите, които продавачът или доставчикът без основание е получил в негов ущърб по силата на споменатата неравноправна клауза ( 22 ).

42.

Що се отнася до последиците за валидността на договора, ако се установи, че някои от неговите клаузи са неравноправни, съгласно член 6, параграф 1, второ предложение от Директива 93/13 „договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“. Целта на тази разпоредба не е да бъдат обезсилени всички договори, съдържащи неравноправни клаузи, а да се възстанови равнопоставеността между страните, като в същото време по принцип се запазва валидността на целия договор ( 23 ). Въпросният договор трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът, което трябва да се провери, като се приложи обективен подход ( 24 ).

43.

От акта за преюдициално запитване е видно, че съгласно полското право премахването на неравноправните преизчислителни клаузи от договор за кредит води до недействителност на целия договор, тъй като той не може да продължи да съществува без тези клаузи, както и че тази недействителност има обратно действие (ex tunc).

44.

Директива 93/13 не определя последиците от констатацията, че договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, не може да съществува законосъобразно след премахването на неравноправните му клаузи. Нито една разпоредба от тази директива не изисква при такива обстоятелства държавите членки да дадат възможност на страните да предявяват претенции една срещу друга, които надхвърлят връщането на недължимо платените суми въз основа на неравноправната договорна клауза. Както правилно твърдят A.S., комисарят по правата на човека, финансовият омбудсман, полското и португалското правителство и Комисията, държавите членки следва да определят тези последици в националното си право по начин, който не противоречи на правото на Съюза ( 25 ).

45.

Въпросът на запитващата юрисдикция се отнася до две различни хипотези в зависимост от това дали претенцията е предявена от или срещу потребител. Ще разгледам и двете хипотези поотделно в светлината на горепосочените принципи.

46.

По същество A.S. твърди, че има право на възнаграждение от Bank M. за това, че последната е използвала част от месечните вноски по кредита, които той е платил в изпълнение на договора за ипотечен кредит.

47.

Директива 93/13 има за цел да осигури на потребителите високо равнище на защита ( 26 ). В практиката на Съда, описана в точки 39—41 от настоящото заключение, се пояснява, че тази цел се постига, като се гарантира по-специално, че потребителят не е обвързан от неравноправна клауза и че се възстановява фактическото и правното положение, в което би се намирал, ако тази клауза не съществуваше.

48.

Съгласно дванадесето съображение от Директива 93/13 тази директива въвежда частична и минимална хармонизация на националните законодателства относно неравноправните клаузи, като дава възможност на държавите членки, при спазване на Договора, да предоставят на потребителите по-голяма степен на защита чрез разпоредби в националното си законодателство, които са по-строги от тези в Директивата. Член 8 от Директива 93/13 отразява тази идея.

49.

Следователно Директива 93/13 не е пречка националните законови разпоредби или националната съдебна практика по тяхното тълкуване, да предоставят на потребителите по-широки права от тези, които се съдържат в нея. Хипотетично дадена държава членка би могла да разреши на кредитополучателите, в случай на обявяване на договора за ипотечен кредит за недействителен поради премахването на неговите неравноправни клаузи, да предявят срещу банките претенции, които надхвърлят връщането на платените по него кредитни вноски заедно със законната лихва за забава. Следователно запитващата юрисдикция следва да провери от гледна точка на националното си право дали потребителите имат право да предявяват претенции от такова естество и ако е така, да се произнесе по тяхната основателност.

50.

Съгласно акта за преюдициално запитване националната съдебна практика и полската доктрина най-често се позовават на института на неоснователното обогатяване като правно основание за горепосочените претенции. В настоящия случай, ако след като Bank M. върне месечните вноски, които са платени по недействителния договор за ипотечен кредит, A.S. е в по-лошо положение вследствие на този договор, националният съд трябва да провери дали са налице условията за прилагане на института на неоснователното обогатяване съгласно националното право, да установи всички необходими факти във връзка с този въпрос и да направи необходимите изводи от тях. Може да се направи аналогия с решение Kanyeba и др., в което Съдът постановява, че въпросът дали обстоятелства като разглежданите в главните производства по това дело биха могли да се подведат под нормите на правото в областта на извъндоговорната отговорност се урежда от националното право, а не от Директива 93/13 ( 27 ).

51.

Както правилно отбелязва Комисията по време на съдебното заседание, фактът, че в случай като този, с който е сезирана запитващата юрисдикция, потребителите теоретично могат да предявят претенции, основани на института на неоснователното обогатяване съгласно националното право, не означава, че тези претенции трябва да бъдат уважени. В такива случаи трябва да са изпълнени условията, които полското право предвижда за уважаване на иск за неоснователно обогатяване. Националните съдилища могат също така да упражнят компетентността си, като отхвърлят такива искове, когато те представляват злоупотреба с права.

52.

Според мен възможността по силата на националното право кредитополучателят да предяви към банката претенции, които надхвърлят връщането на платените месечни вноски по кредита и плащането на лихви за забава в случай на обявяване на недействителността на договор за кредит, който съдържа неравноправни клаузи, не накърнява ефективността на Директива 93/13. Напротив, тази възможност може да насърчи кредитополучателите да упражняват правата си по тази директива в качеството си на потребители, като същевременно възпира банките да включват неравноправни клаузи в договорите си.

53.

Вярно е, както отбелязва Bank M., че Съдът е постановил, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 е императивна разпоредба, която цели да замени формалното равновесие, което договорът установява между правата и задълженията на съдоговорителите, с действително равновесие, което може да възстанови равенството между тях ( 28 ). Не считам обаче, че предвидената в националното право възможност потребителят да предяви срещу продавача или доставчика претенции, които надхвърлят връщането на сумите, които последният е получил по обявения за недействителен договор, възпрепятства постигането на тази цел. Както подчертава Съдът в своето решение Banco Santander и Escobedo Cortés, от член 3, параграф 1 от Директива 93/13, както и от общата ѝ структура следва, че тази директива не е насочена толкова към гарантирането на цялостен договорен баланс между правата и задълженията на страните по договора, колкото към това да се избегне възникването на неравновесие между тези права и тези задължения във вреда на потребителите ( 29 ).

54.

В писменото си становище Комисията се основава по-специално на член 8 от Директива 93/13. Струва ми се, че в настоящия случай не става въпрос за национална разпоредба, която има за цел да повиши степента на защита на потребителите, предоставена с Директива 93/13, а по-скоро за тълкуване на някои разпоредби на Гражданския кодекс, които са с общо приложение. Разпоредби от този вид не представляват мерки, които държавите членки могат да приемат или запазят в сила съгласно член 8 от Директива 93/13 ( 30 ). Ако националният съд тълкува тези разпоредби в смисъла, описан в точка 49 от настоящото заключение, това тълкуване все пак би било в съответствие с преследваната от Директива 93/13 цел за защита на потребителите.

55.

С оглед на тези съображения считам, също като A.S., финансовия омбудсман, полското и португалското правителство ( 31 ) и Комисията, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат съдебна практика по тълкуването на националното право, съгласно която, в случай че сключеният от банката и потребителя договор за кредит е обявен за изначално недействителен поради наличието на неравноправни клаузи в него, освен връщане на платените по договора парични суми, заедно със законната лихва за забава, считано от датата на поканата за връщане, потребителят може да предяви допълнителни претенции към банката на това основание. Националният съд трябва да провери дали от гледна точка на националното право потребителите имат право да предявяват такива претенции и ако е така, да се произнесе по тяхната основателност.

56.

Bank M. поддържа, че има право да иска от A.S. не само връщане на предоставените по кредита парични средства заедно със законната лихва за забава, но и възнаграждение за ползването на тези парични средства без договорно основание за определен период от време ( 32 ). Bank M. твърди, че като е предоставила на разположение на A.S. парични средства за определен брой години, тя му е предоставила услуга от непаричен характер със собствена икономическа стойност, различна от предоставянето на паричните средства ( 33 ). Претенцията ѝ за такова възнаграждение се основава основно на института на неоснователното обогатяване.

57.

Както и в случая с потребителите, разгледан по-горе, националният съд по принцип трябва да определи с оглед на националното право дали след обявяването на недействителността на договор за ипотечен кредит поради това, че съдържа неравноправни клаузи, банката има право да предяви срещу потребителя претенции, които надхвърлят връщането на предоставените по кредита парични средства и плащането на законната лихва за забава. Противно на решението, което предлагам по отношение на претенцията на A.S. обаче, поради изложените по-долу причини считам, че Bank M. няма право да предявява такива претенции.

58.

На първо място отбелязвам, че евентуалното обявяване на договора за ипотечен кредит за недействителен би било следствие от това, че Bank M. е включила в него неравноправни клаузи. Както Комисията правилно посочва в писменото си становище, като се има предвид общоприетият правен принцип nemo auditur propriam turpitudinem allegans, една страна не може да извлече икономическа облага от положение, което е предизвикала със собственото си противоправно поведение. В частност, ако банката претърпи някакви неблагоприятни последици от обявяването на недействителността на договор за ипотечен кредит, съдържащ неравноправни клаузи, тя не следва да бъде обезщетена за тези неблагоприятни последици, тъй като те са възникнали изключително в резултат на нейното собствено противоправно поведение.

59.

На следващо място искам да отбележа, че ако в хипотеза като разглежданата в главното производство банката може да предяви към потребителя претенции, които надхвърлят връщането на предоставените по кредита парични средства заедно със законната лихва за забава, и по-специално възнаграждение за ползване на предоставените по кредита парични средства без договорно основание, това би лишило Директива 93/13 от ефективност и би довело до резултат, който е несъвместим с преследваните от нея цели.

60.

Както посочват A.S., комисарят по правата на човека, финансовият омбудсман и Комисията, тази възможност би могла да накърни възпиращия ефект, който член 6, параграф 1 във връзка с член 7, параграф 1 от Директива 93/13 цели да придаде на констатацията за наличие на неравноправни клаузи в договорите между потребителите и продавачите или доставчиците ( 34 ). Това е илюстрирано в решение Banco Español de Crédito, в което Съдът приема, че ако на националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на неравноправните клаузи в такива договори, упражняването на подобно правомощие би могло да застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13. Продавачите и доставчиците все така биха се изкушавали да използват неравноправни клаузи, ако знаят, че дори и въпросните клаузи да бъдат обявени за недействителни, договорът ще може да бъде допълнен в нужната степен от националния съд, така че да се съхранят интересите им. Така подобно правомощие би способствало за премахването на възпиращия ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя ( 35 ). По същия начин в случай като настоящия банката не би била възпряна да използва неравноправни клаузи в договорите си за кредит с потребителите, ако въпреки обявяването на недействителността на тези договори тя може да получи от потребителите възнаграждение в пазарен размер за ползването на предоставените по кредита парични средства. Това би могло дори да направи включването на неравноправни клаузи спрямо потребители изгодно за банката. Най-малкото би намалило значително икономическия риск, пред който би била изправена банката в такъв случай.

61.

A.S. и финансовият омбудсман основателно твърдят също, че ако банката има право да предявява претенции към потребителя, които надхвърлят връщането на предоставените по кредита парични средства заедно със законната лихва за забава, това би могло да накърни ефективността на защитата, която Директива 93/13 предоставя на потребителите. В настоящия случай от писмените и устните становища на A.S. и Bank M. е видно, че вземането на последната срещу първия за възнаграждение за ползване на предоставените по кредита парични средства без договорно основание възлиза на 192812,51 PLN (приблизително 41484,26 евро), което се равнява на приблизително две трети от предоставените по кредита парични средства. По време на съдебното заседание финансовият омбудсман заявява, че му е известно за случаи в Полша, в които размерът на възнаграждението, което банките са поискали от потребителите, е надвишавал размера на отпуснатия кредит. Обвързването на възможността потребителите да се освободят от действието на неравноправни клаузи със заплащането на толкова високо възнаграждение вероятно ще доведе до положение, в което за тях ще е по-добре да изпълнят договора, който включва неравноправната клауза, вместо да се стремят да упражнят правата си съгласно Директива 93/13. Освен това, както посочва A.S. в своите писмени и устни становища, предвид непрозрачния, сложен и дискреционен характер на критериите, въз основа на които банките правят своите изчисления, кредитополучателите обикновено не са в състояние да преценят с достатъчна точност сумата, която банката би могла да претендира от тях, преди да решат дали е в техен интерес да оспорят законосъобразността на неравноправните клаузи. Може също така да се добави, че банките, подобно на Bank M. в настоящия случай, обикновено приемат, че сумите, за които се твърди, че са дължими от потребителите като възнаграждение за ползване на предоставените по кредита парични средства без договорно основание, са незабавно изискуеми. За разлика от това при договора за кредит вноските са дължими на равни интервали от време, което дава възможност на кредитополучателя да планира изплащането им. Всички тези фактори могат да обезкуражат потребителите да упражняват правата си по Директива 93/13.

62.

Също така считам, че не може да се приеме доводът на Bank M. и на Съвета за финансов надзор, че ако банката няма право да претендира възнаграждение от A.S. за ползването на предоставените по кредита парични средства без договорно основание, това би означавало да му предостави „безплатен кредит“ за построяване на къща. Първо, това положение е нормална последица от обявяването на договора за кредит за недействителен ex tunc при отстраняване на неговите неравноправни клаузи. Второ, както правилно посочва полското правителство в писменото си становище, това, че продавачът или доставчикът губи очакваната печалба от изпълнението на договор за кредит в случай на неизпълнение на задълженията, които има съгласно правото на Съюза, не е новост в практиката на Съда в областта на защитата на потребителите. Така например в решение Home Credit Slovakia Съдът потвърждава пропорционалния характер на национално законодателство, което предвижда, че кредиторът губи правото си да получи лихви и разноски, ако не включи в договора за кредит част от информацията, изисквана от Директива 2008/48 ( 36 ).

63.

Bank M. и Съветът за финансов надзор твърдят също така, че стабилността на финансовите пазари в Полша и в целия Европейски съюз би била застрашена, ако банките бъдат лишени от възможността да претендират за възнаграждение за ползването на предоставените по кредита парични средства без договорно основание в хипотеза като разглежданата в главното производство. Този довод няма никаква тежест в контекста на тълкуването на Директива 93/13, чиято цел не е да запази стабилността на финансовите пазари, а преди всичко да защити потребителите. Във всеки случай банките като субекти на правото са длъжни да организират дейността си по такъв начин, че да спазват всички правни разпоредби.

64.

С оглед на тези съображения, подобно на A.S., комисаря по правата на човека, финансовия омбудсман, прокурора на район Варшава-център ( 37 ), полското правителство и Комисията, съветвам Съда да приеме, че член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат съдебна практика по тълкуването на националното право, съгласно която, в случай че сключеният от банката и потребителя договор за кредит е обявен за изначално недействителен поради наличието на неравноправни клаузи в него, освен връщане на платените по договора парични суми, заедно със законната лихва за забава, считано от датата на поканата за връщане, банката може да предяви допълнителни претенции към потребителя на това основание.

65.

С оглед на гореизложените съображения предлагам на Съда да отговори на въпроса, поставен от Sąd Rejonowy dla Warszawy — Śródmieścia w Warszawie (Районен съд Варшава-център, Полша), както следва: