1.

От основно значение в контекста на прилагането на правилата за конкуренция на Съюза от страна на частноправни субекти („private enforcement“) са въпросите, свързани с изискванията за доказване. Всъщност гражданските искове за нарушение на конкурентното право обикновено изискват сложен фактически и икономически анализ и се характеризират с доста голяма информационна асиметрия. Тези фактори могат да засегнат способността на предявяващите такива граждански искове лица да упражнят ефективно правата си.

2.

В този контекст въпросът за доказателствената сила на решенията на националния орган за защита на конкуренцията пред националните граждански съдилища, които трябва да се произнесат по искове за обезщетение за вреди, предявени поради нарушение на правото в областта на конкуренцията, вече е уреден с член 9, параграф 1 от Директива 2014/104/ЕС относно исковете за обезщетение за вреди за нарушения на разпоредбите на правото в областта на конкуренцията ( 2 ). Остават обаче множество въпроси, на които трябва да се даде отговор.

3.

Така освен въпросите, свързани с тълкуването на посочената разпоредба, възникват и въпроси относно доказателствената сила на такива решения в рамките на искове за установяване на нищожност на основание член 101, параграф 2 ДФЕС. И за това какво е естеството на разпоредбата на член 9, параграф 1 от Директива 2014/104, което определя нейната приложимост ratione temporis? А в случай че тази разпоредба не е приложима, каква е доказателствената сила на посочените решения в рамките на исковете за обезщетение за вреди от нарушение на правото на Съюза в областта на конкуренцията?

4.

В настоящото дело, което се отнася до преюдициално запитване, отправено от Juzgado de lo Mercantil de Madrid (Търговски съд Мадрид, Испания), запитващата юрисдикция, Съдът ще има възможността да даде разяснения по всички тези въпроси.

5.

Член 2 от Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове [101 ДФЕС и 102 ДФЕС] ( 3 ), озаглавен „Тежест на доказване“, гласи:

„При всяко производство на национално или общностно равнище във връзка с прилагането на членове [101 ДФЕС и 102 ДФЕС] тежестта на доказване на нарушение на член [101], параграф 1 или на член [102 ДФЕС] се носи от страната или органа, който твърди наличието на нарушение […]“.

6.

Съображение 34 от Директива 2014/104 гласи:

„За осигуряването на ефективното и последователно прилагане на членове 101 и 102 ДФЕС от страна на Комисията и националните органи за защита на конкуренцията е необходим общ подход в рамките на Съюза по отношение на действието на окончателните решения на националните органи за защита на конкуренцията за установяване на нарушения върху последващите искове за обезщетение за вреди. […] За повишаване на правната сигурност, предотвратяване на непоследователността при прилагането на членове 101 и 102 ДФЕС, повишаване на ефективността и процесуалната ефективност при искове за обезщетение за вреди и насърчаване на функционирането на вътрешния пазар за предприятия и потребители, установяването на нарушение на член 101 или член 102 ДФЕС в окончателно решение на национален орган за защита на конкуренцията или на съд, упражняващ съдебен контрол, не следва да бъде преразглеждано при последващи искове за обезщетение за вреди. Следователно така установено нарушение следва да се счита за безспорно при искове за обезщетение за вреди, предявени в държавата членка на националния орган за защита на конкуренцията или на съда, упражняващ съдебен контрол, във връзка с това нарушение. Последиците от установяването на нарушението обаче следва да засягат само естеството на нарушението и неговия материален, личен, времеви и териториален обхват, както е определен от органа за защита на конкуренцията или съда, упражняващ съдебен контрол, при упражняване на тяхната компетентност“.

7.

Член 9, параграфи 1 и 2 от Директива 2014/104, озаглавен „Действие на националните решения“, предвижда:

„1.   Държавите членки гарантират, че всяко нарушение на конкурентното право, установено с окончателно решение на национален орган за защита на конкуренцията или на съд, упражняващ съдебен контрол, се счита за безспорно за целите на иск за обезщетение за вреди, предявен пред техните национални съдилища съгласно член 101 или член 102 ДФЕС и националното конкурентно право.

2.   Държавите членки гарантират, че когато окончателното решение по параграф 1 е постановено в друга държава членка, то може в съответствие с националното право да бъде представено пред техните национални съдилища, най-малкото като prima facie доказателство за факта, че е извършено нарушение на конкурентното право, и може да бъде оценявано заедно с останалите доказателства, представени от страните, когато е приложимо“.

8.

Член 22 от Директива 2014/104, озаглавен „Прилагане във времето“, гласи:

„1.   Държавите членки гарантират, че националните мерки, които са приели в съответствие с член 21, за да се съобразят с материалноправните разпоредби на настоящата директива, нямат обратно действие.

2.   Държавите членки гарантират, че всички различни от посочените в параграф 1 национални мерки, които са приели в съответствие с член 21, не се прилагат за искове за обезщетение за вреди, с които техните националните съдилища са сезирани преди 26 декември 2014 г.“.

9.

Директива 2014/104 е транспонирана в испанското право с Real Decreto-ley 9/2017, por el que se transponen directivas de la Unión Europea en los ámbitos financiero, mercantil y sanitario, y sobre el desplazamiento de trabajadores (Кралски декрет-закон 9/2017 за транспониране на директиви на Европейския съюз в областта на финансите, търговията, здравеопазването и движението на работниците) ( 4 ) от 26 май 2017 г., с който се изменя Ley 15/2007 de Defensa de la Competencia (Закон 15/2007 за защита на конкуренцията) от 3 юли 2007 г. ( 5 )

10.

Наследниците на KN са собственици на бензиностанция, построена от KN с местонахождение Испания. Repsol SA е основното испанско предприятие, осъществяващо дейност, свързана с производството на енергийни продукти в процеса на рафиниране на суров петрол. Между 1987 г. и 2009 г. KN или неговите наследници и Repsol сключват пет договора за снабдяване с горива във връзка с експлоатацията на бензиностанцията.

11.

Първите два договора са сключени съответно през 1987 г. и 1996 г. От акта за преюдициално запитване е видно, че макар да са квалифицирани като договори за изключително снабдяване, те в действителност могат да бъдат разглеждани като договори за препродажба ( 6 ). Тези два договора предвиждат, че възнаграждението на оператора на бензиностанцията е под формата на комисиона, която последният може да начисли върху препоръчаната от Repsol продажна цена за потребителите на горивата.

12.

С решение от 11 юли 2001 г. (наричано по-нататък „решението от 2001 г.“) Tribunal de Defensa de la Competencia (Орган за защита на конкуренцията, Испания) установява, че Repsol е нарушило националните правила за конкуренция, и постановява следното:

„1. Установява, че [Repsol] е допуснало практика, забранена с член 1, параграф 1 от Ley de Defensa de la Competencia [Закон за защита на конкуренцията], като е определяло продажните цени за потребителите на горивата, доставяни на дистрибуторите, за които се твърди, че работят с него в режим на комисионен договор или на договор за търговско представителство съгласно представените […] в преписката договори.

2. Разпорежда на [Repsol] да преустанови определянето на цените в отношенията си с бензиностанции, с които е обвързано от договори с подобни характеристики“.

13.

Това решение е потвърдено от Audiencia Nacional (Национален съд, Испания) ( 7 ), а след това и от Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания) ( 8 ), с което то става окончателно.

14.

На 22 февруари 2001 г., 22 февруари 2006 г. и 17 юли 2009 г. KN или неговите наследници и Repsol сключват допълнителни три договора, квалифицирани като „изключителни комисионни договори“. Тези три договора включват задължение за изключително снабдяване в полза на Repsol за период съответно от 5, 3 и 5 години. От акта за преюдициално запитване става ясно, че икономическият режим е само „привидно“ комисионен и че всъщност прикрива договор за препродажба, тъй като комисионерът поема свързания със стоката риск и трябва да заплати стойността на поръчаните стоки (определена от REPSOL продажна цена за потребителите, намалена с комисионата) доста по-рано, за да позволи на Repsol да установи плащането преди доставката.

15.

От посочения акт за преюдициално запитване личи, че тези три договора формално признават възможността на комисионера да предоставя отстъпки на клиентите за сметка на своята комисиона. На практика обаче тази възможност е чисто теоретична.

16.

След проведено разследване, което потвърждава, че Repsol продължава да нарушава правилата за конкуренция, доколкото възможността на операторите на бензиностанции от неговата мрежа да предоставят отстъпки за сметка на комисионата, се е оказала недействителна, с решение от 30 юли 2009 г. (наричано по-нататък „решението от 2009 г.“) Comisión Nacional de la Competencia (Национална комисия по конкуренцията, наричана по-нататък „CNC“) ( 9 ) решава да наложи глоба, по-специално на Repsol за посочените нарушения на правилата за конкуренция. Диспозитивът на решението от 2009 г. гласи:

„ПЪРВО.– Установява, че Repsol […] е нарушило член 1 от [Закона за защита на конкуренцията] и член [101, параграф 1 ДФЕС], като е определило непряко продажните цени за потребителите, които да бъдат прилагани от независимите предприятия, осъществяващи дейността си под неговото наименование, и е ограничило свободната конкуренция между бензиностанциите от неговата мрежа и останалите бензиностанции.

ВТОРО.– Установява, че всички договори, в които се съдържат клаузи за прехвърляне на значителни търговски или финансови рискове от комитента на другата страна по договора, се разглеждат като договори за препродажба за целите на прилагането на правото на конкуренцията.

ТРЕТО.– Установява, че всяка друга договорна клауза в договорите за доставка на горива на Repsol, съгласно която покупната цена на горивото се определя спрямо максималната или препоръчителната цена било на самата бензиностанция, било на конкурентите в региона, противоречи на член 1 от [Закона за защита на конкуренцията] и на член [101, параграф 1 ДФЕС].

ЧЕТВЪРТО.– Установява, че всяка друга договорна клауза в договорите за доставка на горива на Repsol […], съгласно която размерът на събираните комисиони/маржове се определя на равнища, сходни на тези в района, в който се намира бензиностанцията, за която се отнася договорът, противоречи на член 1 от [Закона за защита на конкуренцията] и на член [101, параграф 1 ДФЕС] […].

ПЕТО.– Разпорежда на Repsol […] да предприеме, считано от получаването на уведомлението за настоящото решение, необходимите мерки за преустановяване на всички практики, допринасящи за непрякото определяне на цената на горивата, продавани в бензиностанциите от неговата мрежа, които са сключили договор с Repsol […], даващ право за носене на наименованието му, и чиито управители са независими предприятия за целите на прилагането на правилата за конкуренция“.

17.

Решението от 2009 г. е потвърдено от испанските съдилища ( 10 ), което го превръща в окончателно.

18.

При последващата си контролна дейност CNMC приема три решения ( 11 ), в които установява, че Repsol е продължило незаконосъобразната си практика до 2019 г.

19.

При тези обстоятелства наследниците на KN предявяват пред запитващата юрисдикция иск за установяване на нищожност на договорите между страните на основание член 101, параграф 2 ДФЕС, поради това че Repsol е определяло продажната цена за потребителите на моторни и други горива в нарушение на член 101, параграф 1 ДФЕС, и иск за обезщетение за вредите, причинени вследствие на нарушението на член 101 ДФЕС. Като доказателство за незаконосъобразната практика наследниците на KN представят двете влезли в сила решения на испанските органи за защита на конкуренция (а именно решението от 2001 г. и решението от 2009 г.).

20.

Запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно член 2 от Регламент № 1/2003 тежестта на доказване на нарушение на член 101 ДФЕС се носи от страната, която твърди наличието на нарушение. Тя се позовава също така на принципа на ефективност и квалифицира предявения от наследниците на KN иск като иск за установяване на нищожност на договорите между страните, придружен от искане за обезщетение за причинените вреди („stand-alone“ иск).

21.

По-нататък тя отбелязва, че националната съдебна практика ( 12 ) не признава никаква доказателствена сила на решенията на орган за защита на конкуренцията в рамките на иск за установяване на нищожност като предявения от наследниците на KN. От тази съдебна практика следвало, че мерките, предприети от испанските органи за защита на конкуренцията, включително онези от тях, които са потвърдени от компетентните съдилища, не следвало да водят до нищожност на всички сключени от петролни дружества договори с право да се носи наименованието им. За гражданския съд тези решения не съставлявали дори улика за незаконосъобразната практика. Следователно, за да се установи нищожността на разглежданите договори, ищецът трябвало да предостави пред този съд събраните в административната преписка доказателства.

22.

Запитващата юрисдикция впрочем отбелязва, че съгласно член 9 от Директива 2014/104 в рамките на т.нар. „follow-on“ иск ищецът вече може да спази тежестта на доказване на незаконосъобразна практика само като посочи, че окончателните решения на орган за защита на конкуренцията се отнасят до разглежданото договорно правоотношение. В случая обаче наследниците на KN предявявали не само иск за обезщетение за вреди, но и иск за установяване на нищожността на разглежданите договори съгласно член 101, параграф 2 ДФЕС. Впрочем според запитващата юрисдикция отричането на доказателствената сила на решението от 2001 г. и на решението от 2009 г. има за последица запазване на действието на забранени от член 101 ДФЕС договори, както и липса на поправяне на вредите, причинени на съответното лице със забранената практика. Тази последица не можела да се допусне, доколкото договорите между Repsol и наследниците на KN съответстват на санкционираните практики и на договорите, анализирани от органите за защита на конкуренция в посочените решения, и по-специално са приведени в изпълнение през същия период като посочените договори и на същия географски пазар.

23.

При тези обстоятелства запитващата юрисдикция решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

24.

С двата преюдициални въпроса, които запитващата юрисдикция повдига по настоящото дело, се цели да се определи, в светлината на правото на Съюза, доказателствената сила, която следва да се придаде в предявения пред нея граждански иск на две окончателни решения на испанските органи за защита на конкуренцията, с които се установяват нарушения както на националното конкурентно право, така и на конкурентното право на Съюза.

25.

Преди да се пристъпи към подробно разглеждане на преюдициалните въпроси, според мен трябва да се изложат някои предварителни по характера си съображения.

26.

От една страна, изглежда целесъобразно да се изяснят някои аспекти на иска, който наследниците на KN са предявили пред запитващата юрисдикция в спора по главното производство.

27.

От друга страна, въпросът за действието на окончателно решение на национален орган за защита на конкуренция за целите на предявен пред националния съд иск за обезщетение за вреди вече е уреден с член 9, параграф 1 от Директива 2014/104, който е транспониран в испанското право с член 75 от Закон 15/2007 за защита на конкуренцията, изменен с Кралски декрет-закон 9/2017. Ето защо следва най-напред да се провери дали тази разпоредба е приложима в спора по главното производство.

28.

В случая в решенията от 2001 г. и от 2009 г. испанските органи за защита на конкуренция установяват, че в период от няколко години Repsol е нарушавало забраната за ограничаващите конкуренцията споразумения, предвидена от националното и от правото на Съюза в областта на конкуренцията, като е определяло непряко продажните цени за потребителите на горива в отношенията си със свързани с него бензиностанции. Посочените органи установяват наличие на вертикални ограничения на конкуренцията в договорните правоотношения между Repsol като производител-доставчик на горива и неговите дистрибутори, а именно бензиностанциите.

29.

През периода, обхванат от двете посочени по-горе решения, KN и неговите наследници, ищци пред запитващата юрисдикция, сключват няколко договора с Repsol за изключително снабдяване с горива, които след това препродават в бензиностанцията си. Доколкото се считат за засегнати от антиконкурентното поведение на Repsol, наследниците на KN предявяват граждански иск пред запитващата юрисдикция.

30.

В рамките на този иск наследниците на KN искат от посочената юрисдикция като отделни последици от нарушението на член 101, параграф 1 ДФЕС, от една страна, да обяви съответните договори за нищожни чрез пряко прилагане на член 101, параграф 2 ДФЕС и от друга страна, да осъди Repsol да ги обезщети за вредите, причинени от посоченото нарушение ( 13 ).

31.

В акта за преюдициално запитване запитващата юрисдикция изрично квалифицира този иск като „stand-alone“ иск. Посочената юрисдикция, изглежда, извежда тази квалификация от обстоятелството, че предявеният от наследниците на KN иск за обезщетение за вреди е съпътстван от иск за установяване на нищожност на съществуващите договори на основание член 101, параграф 2 ДФЕС. Тази квалификация, която е разгледана както в представените пред Съда становища, така и в съдебното заседание, заслужава някои пояснения.

32.

В правото в областта на конкуренцията, и по-специално при „private enforcement“, гражданските искове за обезщетение за вреди, причинени от нарушения на разпоредбите на правото в областта на конкуренцията, по принцип са два вида: „самостоятелни искове“ (или „stand-alone искове“) и „последващи искове“ (или „follow-on искове“).

33.

Макар при „private enforcement“ на правото в областта на конкуренцията това разграничение да се използва често в практиката ( 14 ), правото на Съюза не дава точно определение на тези два вида искове. Съответно Директива 2014/104 не се позовава изрично на това разграничение, нито на двата вида искове. Позовавания на разграничението между „stand-alone“ и „follow-on“ искове има само в документите, с които Комисията подготвя приемането на посочената директива ( 15 ).

34.

От тези документи, както и от използването на тези понятия в практиката следва, че „самостоятелните искове“ (или „stand-alone искове“) са гражданските искове, по-специално за обезщетение за вреди ( 16 ), предявени пред съд, без да е налице предварително решение на орган за защита на конкуренцията. Обратно, „последващите искове“ (или „follow-on искове“) са гражданските искове, предявени след установяването на нарушение на конкурентното право от орган за защита на конкуренцията.

35.

От това следва, че дихотомията между искове от вида „follow-on“ и от вида „stand-alone“ се отнася до разграничение между граждански искове, с които от граждански съд се иска признаването на правни последици в отношенията между частноправни субекти, произтичащи от нарушение на правилата за конкуренция — и по-специално поправянето на вредите, претърпени вследствие на такова нарушение — в зависимост от това дали е налице предварително установяване на нарушението в решение на орган за защита на конкуренцията или не. Следователно не става въпрос, както изглежда счита запитващата юрисдикция и съгласно поне част от испанската съдебна практика ( 17 ), за разграничение между искове за установяване на нищожност, от една страна, и искове за обезщетение за вреди, от друга страна.

36.

В настоящия случай обаче, независимо от конкретното действие на двете решения на испанските органи за защита на конкуренцията в рамките на предявения пред запитващата юрисдикция граждански иск, от преписката ясно личи, че гражданският иск на наследниците на KN е предявен, след като испанските органи за защита на конкуренцията установяват в двете решения от 2001 г. и от 2009 г., че Repsol е нарушило забраната за ограничаващите конкуренцията споразумения.

37.

Всъщност наследниците на KN дори искат да се основат на посоченото установяване в подкрепа на своя иск. Поставените от запитващата юрисдикция преюдициални въпроси относно доказателствената сила на двете решения в рамките на посочения граждански иск впрочем потвърждават, че същият е предявен вследствие на тези две решения. При тези обстоятелства имам съмнения относно възприетото от запитващата юрисдикция квалифициране на иска за обезщетение за вреди като „stand-alone“.

38.

Обстоятелството, че искът за обезщетение за вреди е съпътстван от иск за установяване на нищожност на съществуващите между страните договори съгласно член 101, параграф 2 ДФЕС, не променя нищо в това отношение.

39.

Всъщност, макар и свързани — доколкото се отнасят до едно и също нарушение на правилата за конкуренция — двата иска са отделни, тъй като визират различни правни последици, произтичащи от посоченото нарушение, и изтъкват различни правни основания. С иска за установяване на нищожност се иска обявяване на нищожност ipso jure на договорите, сключени в нарушение на правилата за конкуренция съгласно член 101, параграф 2 ДФЕС. С иска за обезщетение за вреди пък се иска поправяне на вредите, претърпени вследствие на посоченото нарушение, като се изтъква право, признато от правото на Съюза ( 18 ) и приведено в изпълнение посредством националните правила в областта на договорната или извъндоговорната гражданска отговорност.

40.

В това отношение от акта за преюдициално запитване не става ясно дали наследниците на KN основават предявения от тях иск за обезщетение за вреди на договорната или на извъндоговорната отговорност на Repsol ( 19 ). Квалифицирането на иска за обезщетение за вреди като договорен или извъндоговорен съгласно националното право обаче изобщо не засяга правото да се получи поправяне на вредите, претърпени вследствие на нарушение на конкурентното право. Всъщност нито съдебната практика, в която е признато правото да се иска поправяне на вредите от нарушение на правилата за конкуренция ( 20 ), нито Директива 2014/104 ( 21 ) подчиняват или обуславят упражняването на такова право с наличието на конкретна форма на отговорност.

41.

Така, дори да се приеме, както изтъкват представителите на Repsol в съдебното заседание, че в случая искът за обезщетение за вреди е подчинен на установяването на нищожност — което според мен всъщност не следва от прочита на исковата молба, подадена от наследниците на KN пред запитващата юрисдикция ( 22 ) — това не променя факта, че вредата, чието поправяне се претендира, произтича пряко от нарушението на правото в областта на конкуренцията (на Съюза) и че претенцията за поправяне представлява упражняване на самостоятелно право, признато от правото на ЕС, което не зависи от евентуалното установяване на нищожност на въпросните договори.

42.

Както вече отбелязах, въпросът за действието на окончателно решение на национален орган за защита на конкуренция на държава членка за целите на предявен пред юрисдикция на тази държава членка иск за обезщетение за вреди за нарушение на разпоредбите на правото в областта на конкуренцията е вече уреден с член 9, параграф 1 от Директива 2014/104.

43.

Доколкото искът на наследниците на KN пред запитващата юрисдикция, от една страна, е предявен на 12 февруари 2018 г., или след транспонирането в испанското право на член 9, параграф 1 от Директива 2014/104 ( 23 ), и от друга страна, включва такъв иск за обезщетение за вреди, следва най-напред да се провери дали тази разпоредба е приложима ratione materiae и ratione temporis в настоящия случай.

44.

Що се отнася до приложимостта ratione materiae на Директива 2014/104, и по-специално на член 9, параграф 1 от нея, в настоящия случай, някои от страните, представили становища пред Съда, изтъкват, че тази директива не се прилагала в случая, тъй като се отнасяла само до исковете за обезщетение за вреди от вида „follow-on“. Препращам към съображенията в точки 32—41 по-горе, отнасящи се както до разграничението между исковете „stand-alone“ и „follow-on“, така и до анализа на иска, предявен в настоящия случай, като в същото време отбелязвам, че член 1 от Директива 2014/104, озаглавен „Предмет и обхват“, параграф 2, следва, че с тази директива се установява по-специално прилагането на правилата за конкуренция „при искове за обезщетение за вреди, предявени пред националните съдилища“ ( 24 ), без да се прави каквото и да било разграничение между искове „stand-alone“ и „follow-on“. Както отбелязах, в посочената директива дори не се споменава за такова разграничение. От това следва, че Директива 2014/104 се прилага за всеки вид иск за обезщетение за вреди за нарушения на разпоредбите на правото в областта на конкуренцията, независимо дали е квалифициран като „follow-on“ или като „stand-alone“ иск.

45.

Очевидно е, че доколкото разпоредбата на член 9, параграф 1 от Директива 2014/104 урежда действието на решенията на националните органи за защита на конкуренцията, тази разпоредба не може да се приложи, ако липсва такова решение. Това обаче не означава, от една страна, че Директивата не се прилага ratione materiae за исковете от вида „stand-alone“. От друга страна, по настоящото дело действително има две решения на националния орган за защита на конкуренция и с преюдициалните въпроси се цели именно да се установят действието и доказателствената сила на тези решения в рамките на предявения пред запитващата юрисдикция граждански иск, в това число иска за обезщетение за вреди.

46.

Накрая, следва да се подчертае освен това, както следва от посочения член 1 от Директива 2014/104, че последната се прилага само за исковете за обезщетение за вреди и обратно, не се прилага за граждански искове за установяване на нищожността на споразумения, противоречащи на член 101, параграф 2 ДФЕС. Следователно исковете за установяване на нищожност от този вид не се уреждат на равнището на вторичното право на Съюза.

47.

Що се отнася до прилагането ratione temporis на член 9, параграф 1 от Директива 2014/104, отбелязвам, че в неотдавнашно решение от 22 юни 2022 г., Volvo и DAF Trucks (C‑267/20, наричано по-нататък „решение Volvo, EU:C:2022:494), Съдът предоставя разяснения относно критериите, въз основа на които се определя приложимостта ratione temporis на различните разпоредби на посочената директива. Впрочем става дума за преюдициално запитване, отправено от испански съд ( 25 ).

48.

В този контекст Съдът най-напред припомня, че Директива 2014/104 съдържа особена разпоредба, а именно член 22, която изрично определя условията за прилагането във времето на материалноправните ѝ разпоредби и на разпоредбите ѝ, които не са материалноправни ( 26 ).

49.

Конкретно, от една страна, съгласно член 22, параграф 1 от Директива 2014/104 държавите членки трябва да гарантират, че националните мерки, които са приели в съответствие с член 21 от същата, за да се съобразят с материалноправните разпоредби на тази директива, нямат обратно действие ( 27 ).

50.

От друга страна, съгласно член 22, параграф 2 от Директива 2014/104 държавите членки е трябвало да гарантират, че всички национални мерки, които са приели, за да се съобразят с разпоредбите на тази директива, които не са материалноправни, не се прилагат за искове за обезщетение за вреди, с които националните съдилища са сезирани преди 26 декември 2014 г. ( 28 ).

51.

От това следва, че за да се определи приложимостта във времето на член 9, параграф 1 от Директива 2014/104, следва да се установи, на първо място, дали съответната разпоредба е материалноправна ( 29 ).

52.

Освен това Съдът е постановил, че след като се определи дали съответната разпоредба има материалноправен характер, следва да се провери, на второ място, дали при обстоятелства като разглежданите в главното производство, при които Директива 2014/104 е била транспонирана със закъснение, разглежданото положение, доколкото не може да се квалифицира като ново, е било установено преди изтичането на срока за транспониране на посочената директива, или е продължило да поражда правни последици след изтичането на този срок ( 30 ).

53.

Всъщност, що се отнася по-специално до директивите, от съдебната практика следва, че по принцип, от една страна, само правните положения, установени след изтичането на срока за транспониране на директива, или от друга страна, правните положения, възникнали при действието на старата норма, които продължават да пораждат своите последици след влизането в сила на националните актове, приети за транспониране на директива след изтичането на срока за транспонирането ѝ, могат да бъдат отнесени към приложното поле ratione temporis на тази директива ( 31 ).

54.

Макар в член 22 да установява различни условия за прилагане ratione temporis на разпоредбите си, в зависимост от това дали същите са процесуалноправни или материалноправни, Директива 2014/104 не определя кои от разпоредбите ѝ трябва да се считат за материалноправни и кои за процесуалноправни.

55.

По принцип може да се приеме, че материалноправните норми определят съществуването и обхвата на отговорността на лицата, участващи в нарушение на конкурентното право, докато процесуалноправните норми определят протичането на дадено производство ( 32 ).

56.

Доколкото обаче в Директива 2014/104 липсват указания, в практиката си Съдът извършва прецизен анализ на съдържанието и целта на всяка разпоредба на посочената директива, чиято приложимост ratione temporis е поставена под въпрос, за да определи нейния материалноправен или процесуалноправен характер.

57.

Що се отнася до член 9, параграф 1 от Директива 2014/104, следва да се припомни, че както личи от текста на тази разпоредба държавите членки гарантират, че всяко нарушение на конкурентното право, установено с окончателно решение на национален орган за защита на конкуренцията или на съд, упражняващ съдебен контрол, се счита за безспорно за целите на иск за обезщетение за вреди, предявен пред техните национални съдилища съгласно член 101 ДФЕС или 102 ДФЕС и националното конкурентно право.

58.

Както следва от съображение 34 от Директива 2014/104, целта на тази разпоредба е гарантиране на правната сигурност, предотвратяване на непоследователността при прилагането на членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС, повишаване на ефективността и процесуалната ефективност при искове за обезщетение за вреди и насърчаване на функционирането на вътрешния пазар за предприятия и потребители.

59.

За постигането на тези цели посочената разпоредба по същество придава на окончателните решения на националните органи за защита на конкуренцията или на съда, упражняващ съдебен контрол, с които се установява нарушение на конкурентното право, силата на безспорно доказателство за това установяване за целите на иска за обезщетение за вреди. В този смисъл може да се приеме, че член 9, параграф 1 от Директива 2014/104 урежда доказателствената сила на квалифицирано доказателство, а именно на решението на националния орган за защита на конкуренцията. В случай на съвпадение ( 33 ) между нарушението, установено в решението на националния орган, и нарушението, за което се твърди, че е причинило вредата, чието поправяне се претендира в гражданския иск, посоченото решение ще има силата на безспорно доказателство за нарушението в контекста на посочения иск.

60.

Въпреки това, макар от предходната точка от настоящото заключение да следва, че член 9, параграф 1 от Директива 2014/104 урежда преценката на (квалифицирано) доказателство, а именно решението на националния орган за защита на конкуренция, за тази разпоредба според мен не може да се счита, че преследва чисто доказателствена цел ( 34 ).

61.

Всъщност наличието на нарушение на правилата за конкуренция, евентуално причинило вредите, чието поправяне се претендира в иска за обезщетение, е част от абсолютно необходимите елементи, с които увреденото лице трябва да разполага, за да предяви иск за обезщетение за вреди ( 35 ).

62.

След като член 9, параграф 1 от Директива 2014/104 предвижда, че когато нарушението на конкурентното право е установено с окончателно решение на орган за защита на конкуренцията, то трябва да се счита за установено по безспорен начин, така че не е необходимо предявилото иска увредено лице да доказва наличието на такова нарушение, според мен следва да се приеме, че тази разпоредба се отнася до един от елементите на фактическия състав на гражданската отговорност за нарушения на разпоредбите на правото в областта на конкуренцията ( 36 ).

63.

Тази разпоредба установява по същество необорима презумпция ( 37 ) за наличие на един от тези елементи, а именно нарушението, за целите на иска за обезщетение за вреди, когато същото нарушение е установено с окончателно решение на националния орган за защита на конкуренция на държавата членка на съда, пред който е предявен искът, или на упражняващ съдебен контрол съд на същата държава членка. Доколкото обаче става въпрос за необорима презумпция за наличие на елемент от фактическия състав на гражданската отговорност, тази презумпция засяга пряко правното положение на предприятието, срещу което е предявен искът за обезщетение за вреди ( 38 ).

64.

При тези обстоятелства считам, че член 9, параграф 1 от Директива 2014/104 съставлява правило, което е тясно свързано с възникването, възлагането и обхвата на гражданската отговорност на предприятията, нарушили правилата за конкуренция, и което поради това може да бъде квалифицирано като материалноправна норма ( 39 ). От това следва, че той има материалноправен характер по смисъла на член 22, параграф 1 от посочената директива.

65.

Както следва от точка 52 от настоящото заключение, за да се определи приложимостта във времето на член 9, параграф 1 от Директива 2014/104, следва също да се провери дали в случая разглежданото в главното производство положение е било установено преди изтичането на срока за транспониране на тази директива или то продължава да поражда правни последици след изтичането на този срок ( 40 ).

66.

В случая обаче разглежданото в главното производство правно положение, за което следва да се провери дали е било установено преди тази дата, според мен трябва да се анализира чрез препращане към конкретното изложение на съставните елементи на правото на наследниците на KN да искат поправяне на вредите, причинени от извършеното от Repsol нарушение на правилата за конкуренция ( 41 ).

67.

В случая наследниците на KN претендират за поправяне на вредите, които са претърпели поради ограниченията на конкуренцията в петте договора, посочени в точки 7 и 11 от настоящото заключение, които са сключили с Repsol.

68.

В това отношение, от една страна, от акта за преюдициално запитване е видно, че последният договор на наследниците на KN, на който те основават отговорността на Repsol, е подписан на 17 юли 2009 г. за срок от пет години. Така става ясно, че договорът е прекратен най-късно през 2014 г., т.е. преди изтичането на срока за транспониране на Директива 2014/104, а именно 27 декември 2016 г. ( 42 ) От това следва, че към тази дата договорните клаузи, включващи довелите до неправомерното поведение вертикални ограничения, вече не са пораждали действие и че поне що се отнася по-конкретно до наследниците на KN ( 43 ), нарушението е преустановено преди датата, на която изтича този срок за транспониране ( 44 ).

69.

От друга страна, от исковата молба, подадена от наследниците на KN пред запитващата юрисдикция, изрично следва, че те искат поправяне на вредите, които твърдят, че са претърпели в периода от 14 януари 1993 г. до 17 април 2013 г., дата на последната доставка, която Repsol изпълнява за наследниците на KN ( 45 ). Ето защо се налага изводът, че последните претендират обезщетение за вредите, които твърдят, че са претърпели през период, приключил преди датата, на която изтича срокът за транспониране на Директива 2014/104.

70.

При тези обстоятелства според мен следва да се приеме, че към датата, на която изтича срокът за транспониране на Директива 2014/104, правното положение, разглеждано в главното производство, трябва да се счита за установено.

71.

При тези условия, с оглед на член 22, параграф 1 от Директива 2014/104, следва да се заключи, че член 9, параграф 1 от тази директива не може да се приложи ratione temporis към иск за обезщетение за вреди, който, макар и предявен след влизането в сила на националните разпоредби, транспониращи със закъснение посочената директива в националното право, от една страна, се отнася до нарушение, произтичащо от ограничения на конкуренцията в договори, чието действие е прекратено преди датата, на която изтича срокът за транспониране на посочената директива, и от друга страна, се отнася до претенция за поправяне на вреди, причинени през период, приключил преди тази дата.

72.

От всичко изложено дотук според мен следва, че член 9, параграф 1 от Директива 2014/104 не е приложим в делото по главното производство.

73.

Двата преюдициални въпроса, отправени от запитващата юрисдикция по настоящото дело, следва да се анализират в светлината на гореизложените съображения.

74.

С първия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи каква е доказателствената сила, която трябва да се придаде на решенията на испанските органи за защита на конкуренцията от 2001 г. и от 2009 г. в гражданския иск, с който е сезирана. Посочената юрисдикция иска по-специално да се установи дали се приемат за изпълнени изискванията по член 2 от Регламент № 1/2003, що се отнася до тежестта на доказване на нарушението, ако с оглед на тези две решения ищецът докаже, че договорното му правоотношение за изключително снабдяване с право да носи наименованието на доставчика попада в териториалния и времевия обхват, анализиран от националния орган за защита на конкуренцията.

75.

С втория си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали в случай, че изискванията по член 2 от Регламент № 1/2003, що се отнася до тежестта на доказване на нарушението, се приемат за изпълнени с оглед на посочените две решения, трябва от това задължително да следва установяване на ipso jure на разглежданите договори в съответствие с член 101, параграф 2 ДФЕС.

76.

Тъй като двата преюдициални въпроса са свързани, според мен следва да им се даде съвместен отговор.

77.

В това отношение следва най-напред да се припомни, че съгласно член 2 от Регламент № 1/2003 тежестта на доказване на нарушение на член 101, параграф 1 ДФЕС се носи от страната, която твърди наличието на нарушение.

78.

Следователно в делото по главното производство наследниците на KN са тези, които трябва да докажат, за целите на предявените от тях искове за установяване на нищожност и за обезщетение за вреди, че Repsol е нарушило забраната за ограничаващите конкуренцията споразумения. За тази цел те представят пред запитващата юрисдикция решенията от 2001 г. и от 2009 г.

79.

Както беше посочено по-горе ( 46 ), двата предявени от наследниците на KN иска (този за установяване на нищожност и този за обезщетение за вреди) са свързани, но правно разграничими. Тъй като постигнатата с Директива 2014/104 хармонизация, що се отнася до исковете за обезщетение за вреди, не се прилага ratione temporis в делото по главното производство ( 47 ), за нито един от двата иска не съществува специална правна уредба на вторичното право относно доказателствената сила на решенията на националните органи за защита на конкуренцията. При тези обстоятелства анализът и за двата иска следва да се извърши, като се изходи от разпоредбите на първичното право и от общите принципи на правото на Съюза, тълкувани в практиката на Съда.

80.

В това отношение следва най-напред да се припомни, че член 101, параграф 1 ДФЕС има директен ефект в отношенията между частноправни субекти и предоставя права на правните субекти, които националните съдилища трябва да охраняват ( 48 ).

81.

Всъщност всяко лице има право да се позовава по съдебен ред на нарушение на член 101, параграф 1 ДФЕС и следователно на нищожността на забранен/а от тази разпоредба картел или практика, предвидена в член 101, параграф 2 ДФЕС, както и да иска да бъдат поправени претърпените вреди, когато съществува причинно-следствена връзка между тези вреди и този картел или тази практика ( 49 ).

82.

Съдът признава в това отношение, че пълната ефективност на член 101 ДФЕС, и по-специално полезното действие на забраната, установена в неговия параграф 1, биха били поставени под въпрос, ако не е възможно всеки да иска да бъдат поправени вредите, които евентуално е претърпял от договор или поведение, който/което може да ограничи или наруши конкуренцията ( 50 ). Същото важи и ако някоя страна по забранен от тази разпоредба договор не може да изтъкне нищожността на този договор, доколкото ако същата не бъде установена по съдебен ред, ще остане правна несигурност, що се отнася до последиците от този договор, за който ще може да се счита, че поражда действие, макар да е нищожен ipso jure поради противоречието си с член 101, параграф 1 ДФЕС.

83.

Така националните съдилища са компетентни да прилагат член 101 ДФЕС, по-специално в частноправни спорове, тъй като тази компетентност произтича от директния ефект на този член ( 51 ).

84.

Всъщност, както следва от постоянната съдебна практика, националните съдилища, натоварени с прилагането в рамките на своята компетентност на разпоредбите на правото на Съюза, следва не само да гарантират пълното действие на тези норми, но и да защитават правата, които те предоставят на частноправните субекти. Именно на тези съдилища е поверена задачата да осигурят съдебната защита, която произтича за правните субекти от директния ефект на разпоредбите на правото на Съюза ( 52 ).

85.

В отсъствието на правна уредба на Съюза, която да се отнася пряко до исковете за установяване на нищожност и да се прилага ratione temporis за исковете за обезщетение за вреди, правилата за упражняване на правото да се изтъква нищожността или да се търси обезщетение за вредите, произтичащи от картел или забранена от член 101 ДФЕС практика, включително тези относно доказателствената сила на решенията на органа за защита на конкуренцията пред гражданския съд, трябва да се уредят от националната правна система на всяка държава членка при спазване на принципите на равностойност и ефективност ( 53 ).

86.

В този смисъл правилата, приложими относно съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които субектите черпят от непосредственото действие на правото на Съюза, не трябва да са по-неблагоприятни от правилата относно сходни съдебни производства по вътрешното право (принцип на равностойност) и не трябва да правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност) ( 54 ).

87.

В това отношение и конкретно в областта на правото на конкуренция тези правила не трябва да възпрепятстват ефективното прилагане на правилата за конкуренция на Съюза, и конкретно на член 101 ДФЕС ( 55 ).

88.

Освен това трябва също да се уточни, че съгласно съдебната практика упражняването на така предоставената на националните съдилища компетентност да прилагат член 101 ДФЕС в частноправни спорове, посочена в точка 83 по-горе, може да бъде ограничено по-специално от принципа на правна сигурност, в частност от необходимостта да се избегне възможността тези съдилища и органи, натоварени с административното прилагане на правилата на Съюза в областта на конкуренцията, да постановяват противоречащи си решения ( 56 ).

89.

От споменатите в предходните точки от настоящото заключение принципи на съдебната практика, следва, първо, че в отсъствието на правна уредба на Съюза в тази област държавите членки следва да установят в рамките на процесуалната си автономия доказателствената сила на решенията на органа за защита на конкуренцията в частноправни спорове, в които лице се позовава по съдебен ред на нарушение на член 101, параграф 1 ДФЕС и следователно на нищожността на забранен(а) от тази разпоредба картел или практика съгласно член 101, параграф 2 ДФЕС, и иска да бъдат поправени претърпените вреди, когато съществува причинно-следствена връзка между тези вреди и този картел или тази практика.

90.

От посочените принципи на съдебната практика обаче следва, че процесуалната автономия на държавите членки в това отношение е ограничена, от една страна, от принципите на равностойност и на ефективност и от друга страна, от принципа на правна сигурност.

91.

Що се отнася, на първо място, до принципа на ефективност, на който се позовава запитващата юрисдикция в акта си за преюдициално запитване ( 57 ), споделям становището, че би било прекомерно трудно да се упражняват правата на обезщетение за вреди, причинени вследствие на нарушения на член 101, параграф 1 ДФЕС, ако се приеме, че подготвителните дейности на органа за защита на конкуренцията не пораждат каквито и да е последици в гражданското производство по иск за обезщетение за вреди ( 58 ). От това следва, че с оглед на особената сложност на много нарушения на правилата относно картелите и практическите трудности за увредените лица да докажат тези нарушения принципът на ефективност изисква да се приеме, че окончателното установяване на нарушение на член 101, параграф 1 ДФЕС от страна на националния орган за защита на конкуренцията има поне сила на улика или на начало на доказателство за наличието на нарушение в производството относно обезщетението за вреди ( 59 ).

92.

Според мен същото се отнася и за исковете, с които се цели да се изтъкне нищожността на забранен(а) от тази разпоредба картел или практика, предвидена в член 101, параграф 2 ДФЕС. Доколкото окончателното установяване на нарушение от националния орган за защита на конкуренция е релевантно за определянето на такава нищожност, принципът на ефективност изисква да се приеме, че подобно установяване има поне сила на улика или на начало на доказателство в производството за установяване на нищожност, за да се гарантира пълната ефективност на член 101 ДФЕС, и по-специално полезното действие на забраната, установена в параграф 1 от него.

93.

Впрочем подход, при който гражданският съд не пренебрегва констатациите на националните органи за защита на конкуренцията, що се отнася до нарушенията на конкурентното право на Съюза, е в съответствие с нуждата от функционална допълняемост между „public enforcement“ и „private enforcement“ на това право. Всъщност, както вече имах повод да посоча ( 60 ), съгласно установеното от Съда „private enforcement“ и „public enforcement“ са необходими инструменти за засилване на ефикасността на политиката на санкциониране на антиконкурентните практики. В това отношение първото не преследва само възстановителна функция, насочена към удовлетворяване на частни интереси, а има и възпираща функция, която допринася за преследването на целите от обществен интерес, залегнали в основата на защитата на конкуренцията. Следователно колкото повече се премахват или намаляват практическите пречки — като изискването за доказване, когато същото нарушение или нарушение, което поне частично съвпада с него, е вече установено от органа за защита на конкуренция — за предявяване на искове за обезщетение за вреди от лица, пострадали от нарушения на правилата за конкуренция, толкова по-силна става тази възпираща функция.

94.

Несъмнено принципът на ефективност и изискването да се гарантира пълната ефективност на член 101 ДФЕС не могат да се тълкуват по начин, налагащ на държавите членки да приемат необорима презумпция като вече предвидената в член 9, параграф 1 от Директива 2014/104, що се отнася до исковете за обезщетение за вреди ( 61 ). Според мен обаче в рамките на свободата на преценка, с която разполага гражданският съд съгласно собствените си национални процесуални норми и въз основа на процесуалната автономия на държавите членки относно преценката на доказателствата, силата, която този съд трябва да придаде, съгласно принципа на ефективност, на установяването на нарушение в окончателно решение на националния орган за защита на конкуренцията, трябва да се променя в зависимост от степента на съвпадение между нарушението, установено в посоченото решение, и твърдяното нарушение, на което се основава предявеният пред него граждански иск.

95.

Така, когато е налице съвпадение между нарушението на член 101, параграф 1 ДФЕС, установено от националния орган за защита на конкуренцията, и твърдяното нарушение, на което се основава предявеният пред националния съд граждански иск, отнасящо се до естеството на нарушението и до неговия материален, личен, времеви и териториален обхват ( 62 ), считам, че принципът на ефективност и изискването да се гарантира пълната ефективност на член 101 ДФЕС изискват от гражданския съд да придаде на това установяване не просто сила на улика или на начало на доказателство, а най-малкото на prima facie доказателство за наличието на това нарушение ( 63 ). Всъщност в подобен случай ще е налице пълно съвпадение между установеното нарушение и нарушението, изтъкнато за целите на гражданския иск, което, предвид посочените по-горе принципи, според мен не оправдава придаването на обикновена сила на улика или на начало на доказателство на констатацията на националния орган за защита на конкуренцията.

96.

В това отношение позоваването на „естеството на нарушението“ предполага нарушението да е същото и да е основано на същата фактическа квалификация като съдържащата се в решението на органа за защита на конкуренцията. Позоваването на „материалния обхват“ на нарушението предполага съвпадението да се отнася до поведенията, изрично посочени в решението на органа за защита на конкуренцията ( 64 ). Позоваването на „личния обхват“ на нарушението предполага само предприятията, по отношение на които нарушението на правилата за конкуренция е установено в окончателното решение, да могат да използват това решение като prima facie доказателство за нарушението ( 65 ). Позоваването на „времевия обхват“ на нарушението предполага констатациите, съдържащи се в окончателното решение, да представляват prima facie доказателство за гражданския съд само що се отнася до установената в окончателното решение продължителност на нарушението. Позоваването на „териториалния обхват“ на нарушението пък предполага посоченото решение да има характер на prima facie доказателство за гражданския съд само ако обхваща територията, в която е установено нарушението в същото решение.

97.

От друга страна, когато съвпадението между нарушението на член 101, параграф 1 ДФЕС, установено от националния орган за защита на конкуренцията, и нарушението, на което се основава предявеният пред националния съд граждански иск, не е пълно, а само частично, например защото констатацията на националния орган за защита на конкуренцията се отнася до антиконкурентни практики, които, макар и аналогични и извършени от същото предприятие, не съвпадат напълно с нарушенията, установени в решението на органа за защита на конкуренцията, националният съд не може да пренебрегне напълно решението, но трябва, по силата на принципа на ефективност и на изискването за гарантиране на пълната ефективност на член 101 ДФЕС, да му придаде сила на улика или на начало на доказателство.

98.

Пример за подобно положение може да е случай като настоящия, в който дистрибутор предявява граждански иск за нарушение на член 101, параграф 1 ДФЕС, като изтъква, че някои клаузи в договорите му съдържат вертикални ограничения, аналогични на ограниченията, изрично квалифицирани като нарушения в решението на националния орган за защита на конкуренцията. В подобен случай няма съвпадение между материалния обхват на нарушението, установено в решението, и този на нарушението, изтъкнато за целите на гражданския иск, но всички останали елементи (а именно естеството на нарушението и личният, времевият и териториалният обхват) съвпадат. В такъв случай впрочем гражданският съд не може да пренебрегне решението на националния орган за защита на конкуренцията, с което се установява нарушение на член 101, параграф 1 ДФЕС, но трябва да му придаде сила на улика или на начало на доказателство за съществуването на нарушението в смисъла, обяснен в точка 106 от настоящото заключение.

99.

Що се отнася, на второ място, до принципа на правна сигурност, най-напред следва да се припомни, че съгласно член 5 от Регламент № 1/2003 органите по конкуренция на държавите членки имат правомощието да прилагат членове 101 ДФЕС и 102 ДФЕС в индивидуалните случаи. Посоченият регламент обаче предвижда, по-специално в член 16, обвързващо действие в производства пред националните съдилища изключително и само за решенията на Комисията, като това действие не може да се разшири по отношение на решения на национални органи за защита на конкуренцията, освен ако законодателят на Съюза изрично не предвиди това ( 66 ).

100.

Това обаче по никакъв начин не променя факта, че както следва от посочената в точка 88 по-горе съдебна практика, принципът на правна сигурност изисква от националните съдилища да избягват, доколкото е възможно, да постановяват решения, противоречащи на решенията на органите, натоварени с административното прилагане на правилата за конкуренция на Съюза, а именно, освен Комисията, националните органи за защита на конкуренцията.

101.

От това следва, че принципът на правна сигурност също изисква от националните съдилища да приемат, че окончателното установяване на нарушение на член 101 ДФЕС от страна на националния орган за защита на конкуренция има поне сила на улика или на начало на доказателство в предявените пред тях граждански искове за нарушение на конкурентното право на Съюза, и силата на prima facie доказателство, когато е налице съвпадане между нарушението, установено от националния орган за защита на конкуренция, и нарушението, на което се основава предявеният пред националния съд граждански иск, що се отнася до естеството на нарушението и до неговия материален, личен, времеви и териториален обхват.

102.

С оглед на това считам за уместно да изложа четири допълнителни съображения.

103.

На първо място, от всичко изложено по-горе е видно, че въпреки процесуалната автономия на държавите членки гражданските съдилища не могат да пренебрегват решение на органа за защита на конкуренцията, установяващо нарушение на конкурентното право на Съюза. От това следва, че национална правна уредба ( 67 ) или съдебна практика като посочената от запитващата юрисдикция, които отричат всяка, дори косвена доказателствена сила на такова решение на националния орган за защита на конкуренцията, противоречи на правото на Съюза, и по-специално на изискването да се гарантира пълната ефективност на член 101 ДФЕС, както и на изискванията, произтичащи от принципите на ефективност и на правна сигурност.

104.

На второ място, държа да поясня, че съображенията, изложени в точки 89—101 по-горе, се отнасят единствено и само до гражданските искове, основани на констатация на националния орган за защита на конкуренцията за нарушение на правилата за конкуренция на Съюза. Следователно посочените принципи не се прилагат за гражданските искове, отнасящи се единствено и само до нарушение на националното конкурентно право. Всъщност изискванията, свързани с принципа на ефективност и с изискването за гарантиране на пълната ефективност, се отнасят единствено и само до правото на Съюза, и по-специално в настоящия случай до член 101 ДФЕС. Те не се разпростират непременно до националното право. Положението очевидно е различно в случай на иск за обезщетение за вреди, по отношение на който се прилага член 9, параграф 1 от Директива 2014/104 ( 68 ).

105.

На трето място и с цел предоставяне на насоки на запитващата юрисдикция, считам за уместно да дам някои допълнителни разяснения относно това какво следва да се разбира под сила „на улика или на начало на доказателство“ и сила на „prima facie доказателство“. Ясно е, най-напред, че тези понятия трябва да бъдат тълкувани от националния съд в рамките на неговите процесуални правила за преценка на доказателствата, които, както вече беше споменато, попадат в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки.

106.

Въпреки това „улика“ или „начало на доказателство“ според мен насочват към елемент, който подкрепя установеното от гражданския съд наличие на нарушение, но трябва да се преценява и изтъква в светлината на други доказателства, за да може наличието на нарушение да се приеме за установено.

107.

За сметка на това prima facie доказателството ( 69 ) по принцип е доказателство, годно да установи правдоподобността на твърдяното обстоятелство въз основа на вдъхновени от опита максими, благодарение на които съществуването му изглежда вероятно. От тази гледна точка националното решение, с което се установява нарушението, насочва съда, в рамките на свободата му на преценка на доказателствата съгласно националното право, към това да презумира съществуването на нарушението, основавайки се на вдъхновената от опита максима, че нарушенията, установени в решенията на органите за защита на конкуренцията, по принцип са извършени. Страната, срещу която е предявен искът, все пак запазва възможността си да представи доказателства, които да убедят съда в противното ( 70 ).

108.

На четвърто място, що се отнася до споровете в главното производство, запитващата юрисдикция следва да прецени въз основа на всички предходни съображения и на националното си право доказателствената сила на решенията от 2001 г. и 2009 г. в рамките на висящия пред нея граждански иск. За да я насочи при тази преценка, Съдът все пак може да ѝ предостави всички насоки за тълкуване на правото на Съюза, които да ѝ бъдат полезни ( 71 ).

109.

В тази връзка и що се отнася до решението от 2001 г., то, изглежда, засяга единствено и само установяването на нарушение на националното конкурентно право без паралелно прилагане на член 101, параграф 1 ДФЕС. Ако това е така, което запитващата юрисдикция следва да потвърди, доказателствената сила на това решение във висящото пред запитващата юрисдикция гражданско производство се урежда единствено и само от националното право, както следва от точка 104 по-горе.

110.

За сметка на това, решението от 2009 г. съдържа паралелно прилагане на националното право в областта на конкуренцията и на член 101, параграф 1 ДФЕС.

111.

При тези обстоятелства запитващата юрисдикция следва да провери дали е налице съвпадение между установеното нарушение и това, на което се основават предявените пред нея граждански искове (за нищожност и за обезщетение за вреди), що се отнася до естеството на нарушението и до неговия материален, личен, времеви и териториален обхват, както са тълкувани в изложените в точка 96 по-горе съображения.

112.

В този случай запитващата юрисдикция трябва да придаде, за целите на гражданския иск, сила на prima facie доказателство на констатацията на нарушението, съдържаща се в решението от 2009 г. Ако съвпадението обаче е само частично, това решение ще има силата на улика за съществуването на нарушението за целите на двата иска, а именно този за нищожност и този за обезщетение за вреди.

113.

По-конкретно, що се отнася до времевия и териториалния обхват, от преюдициалните въпроси следва, че те са установени от наследниците на KN. Всъщност от преписката става ясно, че договорите, сключени между наследниците на KN и Repsol, попадат във времевия и териториалния обхват на установеното в решението от 2009 г. нарушение.

114.

Личният обхват на двете нарушения изглежда също съвпада, доколкото и установеното нарушение, и нарушението, изтъкнато в гражданския иск, са извършени от Repsol.

115.

Така остава да се провери дали е налице съвпадане между установеното нарушение и нарушението, изтъкнато в гражданския иск, що се отнася до естеството и материалния им обхват.

116.

В това отношение впрочем отбелязвам, че при прочита на диспозитива на решението от 2009 г., възпроизведен в точка 16 от настоящото заключение, се вижда, че установяването на нарушението в това решение е с доста широк материален обхват. Всъщност то се отнася до всички независими предприятия, осъществяващи дейност под наименованието на Repsol, и до всички договори, които съдържат клаузите, водещи до нарушението, както и до всички клаузи, описани в него. В крайна сметка запитващата юрисдикция следва да провери дали за клаузите в договорите, сключени от KN или неговите наследници с Repsol, които попадат във времевия обхват на решението от 2009 г., може да се счита, че попадат в материалното приложно поле на констатацията, съдържаща се в това решение, така че да може да се приеме, че е налице пълно съвпадение между установеното нарушение и нарушението, изтъкнато за целите на гражданския иск.

117.

С оглед на всички изложени по-горе съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси, отправени от Juzgado de lo Mercantil de Madrid (Търговски съд Мадрид, Испания), както следва: