–

за WD, от G. Storch и R. Storch, Rechtsanwälte,

–

за job-medium GmbH, в ликвидация, от F. Marhold, Rechtsanwalt,

–

за австрийското правителство, от A. Posch, J. Schmoll и C. Leeb, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от B.‑R. Killmann и C. Valero, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време (ОВ L 299, 2003 г., стр. 9; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 3) и на член 31 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между WD и неговия бивш работодател — job-medium GmbH, в ликвидация, по повод на отказа на последното да изплати на WD финансово обезщетение, заместващо платен годишен отпуск, неизползван преди прекратяването на трудовото му правоотношение.

3

Съображения 4 и 5 от Директива 2003/88 гласят:

4

Член 1 („Предмет и приложно поле“) от тази директива предвижда:

„1.   Настоящата директива определя минималните изисквания за безопасност и здраве при организацията на работното време. […]“.

5

Член 7 („Годишен отпуск“) от посочената директива гласи:

„1.   Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени от националното законодателство и/или практика.

2.   Минималният период за платен годишен отпуск не може да се замества с финансово обезщетение, освен при прекратяване на трудовото правоотношение“.

6

Текстът на член 23 („Равнище на защита“) от същата директива е следният:

„Без да се засяга правото на държавите членки да разработват, предвид променящите се обстоятелства, различни законови, подзаконови или договорни разпоредби в областта на работното време, при условие че се спазват минималните изисквания, предвидени в настоящата директива, прилагането на директивата не съставлява валидно основание за намаляване на общото равнище на безопасност, което е осигурено на работниците“.

7

Съгласно член 10 от Urlaubsgesetz (Закон за отпуските) от 7 юли 1976 г. (BGBI. I, 3/2013):

„1.   Към момента на прекратяване на трудовото правоотношение работникът има право на компенсаторно обезщетение за отпуска за референтната година, през която трудовото правоотношение се прекратява, което съответства на съотношението между продължителността на положения през референтната година труд и цялата референтна година. Използваният вече отпуск се приспада от дължимия годишен отпуск pro rata temporis. […]

2.   Не се дължи компенсаторно обезщетение в случаите, когато работникът предсрочно е прекратил трудовото правоотношение, без да посочи основателна причина.

3.   Що се отнася до неизползвания отпуск за предишни референтни години, работникът има право, вместо на оставащото дължимо обезщетение за платен отпуск, на компенсаторно обезщетение, съответстващо на цялото оставащо дължимо обезщетение за платен отпуск, доколкото правото на отпуск не е погасено по давност. […]“.

8

WD е на работа в job-medium от 25 юни 2018 г. до 9 октомври 2018 г., когато прекратява трудовото правоотношение, като напуска работа предсрочно и без да посочи основателна причина. През периода на заетост WD придобива право на платен годишен отпуск, съответстващ на 7,33 дни, от които 4 дни са ползвани през периода на заетост. Към момента на прекратяване на трудовото правоотношение на WD му остават още 3,33 дни от годишния отпуск. Като се позовава на член 10, параграф 2 от Закона за отпуските, job-medium отказва да му изплати финансово обезщетение за тези неизползвани дни в размер на 322,06 EUR.

9

WD, който счита, че тази разпоредба противоречи на правото на Съюза, предявява иск за изплащане на обезщетението.

10

На основание член 10, параграф 2 от Закона за отпуските искът му е отхвърлен от първата и въззивната съдебна инстанция.

11

Сезиран с ревизионна жалба срещу постановеното от въззивната съдебна инстанция решение, Oberster Gerichtshof (Върховен съд) уточнява, че загубата на правото на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск, предвидена в член 10, параграф 2 от Закона за отпуските, се ограничава до случаите на напускане от работника в хода на трудовото правоотношение, без да посочи основателна причина. В този контекст „основателна причина“ е всяко обстоятелство, при което от работника не може да се изисква да запази трудовото правоотношение.

12

Посочената юрисдикция отбелязва, че тази разпоредба, от една страна, е насочена към мотивиране на работника, тъй като го възпира от неоснователно предсрочно прекратяване на трудовото правоотношение, и от друга страна, има икономическо предназначение, тъй като цели да облекчи финансово работодателя при непредвидима загуба на работници.

13

Тази юрисдикция обаче има съмнения дали член 10, параграф 2 от Закона за отпуските е съвместим с член 7 от Директива 2003/88 съгласно тълкуването му в практиката на Съда, както и с член 31, параграф 2 от Хартата.

14

При това положение Oberster Gerichtshof (Върховен съд) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

15

Job-medium поддържа, че преюдициалните въпроси са недопустими с мотива, че запитващата юрисдикция не е била длъжна да сезира Съда, тъй като разрешаването на спора в главното производство е очевидно с оглед на правото на Съюза и съществуващата съдебна практика.

16

Най-напред следва да се констатира, че с оглед на Процедурния правилник на Съда обстоятелството, че национална юрисдикция не е длъжна да сезира Съда, или твърдението, че отговорът на преюдициално запитване е очевиден с оглед на правото на Съюза, не е от значение за допустимостта на такова запитване.

17

Освен това съгласно постоянната практика на Съда в рамките на сътрудничеството между него и националните юрисдикции, въведено с член 267 ДФЕС, само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом като отправените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (решение от 24 ноември 2020 г., Openbaar Ministerie (Съставяне на подправени документи), C‑510/19, EU:C:2020:953, т. 25 и цитираната съдебна практика).

18

От това следва, че въпросите, които се отнасят до правото на Съюза, по презумпция са релевантни. Съдът може да откаже да се произнесе по отправеното от национална юрисдикция преюдициално запитване само когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решение от 24 ноември 2020 г., Openbaar Ministerie (Съставяне на подправени документи), C‑510/19, EU:C:2020:953, т. 26).

19

Според запитващата юрисдикция обаче, на основание член 10, параграф 2 от Закона за отпуските на WD е отказано плащане на финансово обезщетение, заместващо отпуск, неизползван към момента на прекратяване на трудовото му правоотношение с job-medium, тъй като той е прекратил трудовото си правоотношение предсрочно, без да посочи основателна причина.

20

С оглед на тези обстоятелства запитващата юрисдикция има съмнение относно съответствието на тази разпоредба с член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 и член 31, параграф 2 от Хартата.

21

Следователно е очевидно, че отправените въпроси се отнасят до тълкуването на правото на Съюза и отговорът на тези въпроси е полезен и от значение за разрешаването на спора пред запитващата юрисдикция.

22

Поради това преюдициалните въпроси са допустими.

23

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 7 от Директива 2003/88 във връзка с член 31, параграф 2 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална разпоредба, съгласно която, ако работникът или работничката предсрочно прекрати едностранно трудовото правоотношение без основателна причина, не се дължи финансово обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за текущата последна работна година.

24

Най-напред следва да се припомни, че съгласно постоянната практика на Съда правото на платен годишен отпуск на всеки работник трябва да бъде считано за особено важен принцип на социалното право на Съюза, който не може да бъде дерогиран и чието прилагане от компетентните национални органи може да бъде осъществено само в рамките, изрично посочени от Директива 2003/88 (вж. в този смисъл решение от 12 юни 2014 г., Bollacke, C‑118/13, EU:C:2014:1755, т. 15 и цитираната съдебна практика).

25

По този начин член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 отразява и уточнява закрепеното в член 31, параграф 2 от Хартата основно право на платен годишен отпуск (вж. в този смисъл решение от 8 септември 2020 г., Комисия и Съвет/Carreras Sequeros и др., C‑119/19 P и C‑126/19 P, EU:C:2020:676, т. 115).

26

От това следва, че правото на платен годишен отпуск не може да се тълкува ограничително (решения от 8 ноември 2012 г., Heimann и Toltschin, C‑229/11 и C‑230/11, EU:C:2012:693, т. 23 и от 25 юни 2020 г., Върховен касационен съд на Република България и Iccrea Banca SpA, C‑762/18 и C‑37/19, EU:C:2020:504, т. 55 и цитираната съдебна практика).

27

Освен това от текста на Директива 2003/88 и от практиката на Съда следва, че макар да са компетентни да определят условията за упражняване и осъществяване на правото на платен годишен отпуск, държавите членки са длъжни да не обвързват с каквото и да е условие самото съществуване на това право, което следва пряко от тази директива (решение от 25 юни 2020 г., Върховен касационен съд на Република България и Iccrea Banca SpA, C‑762/18 и C‑37/19, EU:C:2020:504, т. 56 и цитираната съдебна практика).

28

В това отношение следва да се припомни, че целта на правото на платен годишен отпуск, предоставено на всеки работник съгласно член 7, параграф 1 от Директива 2003/88, е, от една страна, да се позволи на работника да си почине от изпълнението на възложените му с трудовия договор задачи и от друга страна, да разполага с период на отдих и свободно време. Тази цел, която отличава правото на платен годишен отпуск от другите видове отпуск, преследващи различни цели, се основава на предпоставката, че работникът или работничката действително е полагал(а) труд през референтния период (решения от 4 октомври 2018 г., Dicu, C‑12/17, EU:C:2018:799, т. 27 и 28 и от 25 юни 2020 г., Върховен касационен съд на Република България и Iccrea Banca SpA, C‑762/18 и C‑37/19, EU:C:2020:504, т. 57 и 58).

29

Следва да се добави, че правото на годишен отпуск е само една от двете части на правото на платен годишен отпуск като основен принцип на социалното право на Съюза. Това основно право включва и правото на заплащане, а също и — като право, неотделимо от правото на „платен“ годишен отпуск — правото на финансово обезщетение за неизползвания годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение (решение от 25 юни 2020 г., Върховен касационен съд на Република България и Iccrea Banca SpA, C‑762/18 и C‑37/19, EU:C:2020:504, т. 83 и цитираната съдебна практика).

30

При прекратяване на трудовото правоотношение ефективното ползване на платения годишен отпуск вече не е възможно. Поради тази невъзможност, за да предотврати изключването на всякакво ползване на това право от работника, дори в парична форма, член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 предвижда, че работникът има право на финансово обезщетение (решение от 20 януари 2009 г., Schultz-Hoff и др., C‑350/06 и C‑520/06, EU:C:2009:18, т. 56).

31

От постоянната съдебна практика следва също, член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 не предвижда други условия за възникването на правото на финансово обезщетение, освен да е прекратено трудовото правоотношение, от една страна, и от друга, работникът или работничката да не е ползвал(а) целия годишен отпуск, на който е имал(а) право към датата на прекратяването на това правоотношение (решения от 6 ноември 2018 г., Bauer и Willmeroth, C‑569/16 и C‑570/16, EU:C:2018:871, т. 44 и от 25 юни 2020 г., Върховен касационен съд на Република България и Iccrea Banca SpA, C‑762/18 и C‑37/19, EU:C:2020:504, т. 84 и цитираната съдебна практика).

32

Така причината за прекратяването на трудовото правоотношение е ирелевантна с оглед на правото на получаване на финансово обезщетение, предвидено в член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 (вж. в този смисъл решение от 20 юли 2016 г., Maschek, C‑341/15, EU:C:2016:576, т. 28).

33

В случая според запитващата юрисдикция работникът действително е работил през референтния период. Така той е придобил право на платен годишен отпуск, част от който все още не е била използвана към момента на прекратяване на трудовото правоотношение. Финансовото обезщетение за неизползваните дни отпуск му е отказано само поради това че е прекратил предсрочно трудовото си правоотношение без основателна причина.

34

Както обаче бе припомнено в точка 32 от настоящото решение обстоятелството, че работник прекратява едностранно трудовото си правоотношение, е ирелевантно за правото му да получи, в случаите когато това е приложимо, финансово обезщетение за правото на платен годишен отпуск, което не е изчерпал преди прекратяването на трудовото правоотношение.

35

С оглед на изложените по-горе съображения член 7 от Директива 2003/88 във връзка с член 31, параграф 2 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална разпоредба, съгласно която, ако работникът или работничката предсрочно прекрати едностранно трудовото правоотношение без основателна причина, не се дължи финансово обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за текущата последна работна година.

36

С втория си въпрос, по който Съдът следва да се произнесе при отрицателен отговор на първия ѝ въпрос, съдържащ се в точка 14 от настоящото решение, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи до каква степен и по какви критерии трябва да провери дали за работника е било невъзможно да ползва своя отпуск.

37

Тъй като от точки 30—32, 34 и 35 от настоящото решение следва, че при всяко положение работникът има право на обезщетение за неизползваните дни платен отпуск, при това независимо от причината, поради която не е могъл да ги използва, не е необходимо националният съд да проверява дали за работника е било невъзможно да използва тези дни платен отпуск.

38

С оглед на обстоятелството, че за страните в главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (седми състав) реши: