–

за MT, от P. Ruth и D. Pinzger, Rechtsanwälte,

–

за австрийското правителство, от A. Posch и J. Schmoll, в качеството на представители,

–

за белгийското правителство, от L. Van den Broeck и M. Jacobs, в качеството на представители, подпомагани от P. Vlaemminck, advocaat, и M. Thibault, avocate,

–

за унгарското правителство, от B. R. Kissné, M. Z. Fehér и G. Koós, в качеството на представители,

–

за португалското правителство, от P. Barros da Costa, A. Silva Coelho и L. Inez Fernandes, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от G. Braun, L. Malferrari и L. Armati, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 56 ДФЕС и член 49, параграф 3 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между MT и Landespolizeidirektion Steiermark (Дирекция на полицията за провинция Щирия, Австрия) относно наказания, които последната е наложила на MT за нарушения, изразяващи се в предлагане с търговска цел на забранени лотарийни игри.

3

Член 2 от Glücksspielgesetz (Федералния закон за хазарта) от 28 ноември 1989 г. (BGBl. 620/1989) в редакцията му, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „GSpG“), е озаглавен „Лотарийни игри“ и гласи:

„(1)   Лотарийните игри са хазартни игри,

[…]

(4)   Забранени лотарийни игри са тези, за които не е издадена концесия или разрешение въз основа на настоящия федерален закон и които не са изключени от монопола на федерацията върху хазарта, предвиден в член 4.

[…]“.

4

Член 52 от GSpG е озаглавен „Административнонаказателни разпоредби“ и предвижда:

„(1)   Извършва административно нарушение и подлежи на глоба, наложена от административния орган, в размер до 60000 EUR в случаите, посочени в точка 1, и до 22000 EUR в случаите, посочени в точки от 2—11:

[…]

(2)   В случай на нарушение на параграф 1, точка 1 с не повече от три игрални автомата или други незаконни обекти, използването на всеки автомат или друг незаконен обект се наказва с глоба от 1000 до 10000 EUR при първо нарушение или от 3000 до 30000 EUR при повторност. В случай на нарушение с повече от три игрални автомата или други незаконни обекти, използването на всеки игрален автомат или друг незаконен обект се наказва с глоба от 3000 до 30000 EUR при първо нарушение или с глоба от 6000 до 60000 EUR при повторност“.

5

Член 9 от Verwaltungsstrafgesetz (Закон за административните наказания, BGBl. 52/1991) в редакцията, приложима към спора в главното производство (наричан по-нататък „VStG“), е озаглавен „Специфични случаи на отговорност“ и гласи:

„(1)   За спазването на административноправните разпоредби от юридическо лице […] отговорност носи — ако няма административноправни разпоредби, които предвиждат друго, и доколкото няма специално определено отговорно лице (параграф 2) — лицето, което е упълномощено да представлява дружеството пред трети лица.

[…]

(7)   Юридическите лица […] и физическите лица по параграф 3 са солидарно отговорни за глоби, наложени на лицата, които са упълномощени да представляват дружеството пред трети лица или които са специално определени за отговорни, за други парични обезщетения и разноски за производства“.

6

Член 16 от VStG е озаглавен „Заместващо наказание лишаване от свобода“ и предвижда:

„(1)   Едновременно с налагането на глоба следва да се определи и приложимо в случай на невъзможност за събирането ѝ заместващо наказание лишаване от свобода.

(2)   Заместващото наказание лишаване от свобода не може да надвишава максималното наказание лишаване от свобода за административно нарушение, а когато няма предвидено наказание лишаване от свобода или друга приложима разпоредба — не може да надвишава две седмици. Заместващото наказание лишаване от свобода над шест седмици е незаконосъобразно. При определянето на такова наказание се прилагат правилата за налагане на наказания, без да се взема предвид член 12.

[…]“.

7

Член 19 от VStG е озаглавен „Определяне на наказанието“ и гласи:

„(1)   Наказанието се определя в зависимост от значимостта на защитеното правно благо и от тежестта на причиненото му с нарушението засягане.

[…]“.

8

Член 20 от VStG е озаглавен „Извънредно смекчаване на наказанието“ и гласи:

„Ако смекчаващите обстоятелства са значително повече от утежняващите или ако предполагаемият извършител не е навършил пълнолетие, минималното наказание може да бъде намалено наполовина“.

9

Член 64 от VStG е озаглавен „Разноски за производството за налагане на наказание“ и предвижда:

„(1)   С решението за налагане на наказание се определя размерът на участието на наказаното лице в разноските за производството.

(2)   Този размер за [административните] производства е 10 % от наложеното наказание, но не по-малко от десет евро, а в случаите, когато наказанието е лишаване от свобода, за целите на изчисляването на разноските един ден лишаване от свобода се равнява на 100 EUR. […]

[…]“.

10

Член 38 от Verwaltungsgerichtsverfahrensgesetz (Административнопроцесуален кодекс, BGBl. I, 33/2013) в относимата за спора в главното производство редакция предвижда, че в административното производство се прилагат по-специално разпоредбите на VStG.

11

От 30 април до 3 май 2016 г. дружеството, представлявано от MT, предлага с търговска цел забранени лотарийни игри. Организаторът на разглежданите хазартни игри е дружество, установено в Словакия.

12

С наказателно постановление жалбоподателят в главното производство е признат, съгласно член 9 от VStG, за виновен за извършени от дружеството нарушения по член 52, параграф 1, точка 1, трета хипотеза от GSpG. На основание член 52, параграф 2 от този закон наказващият орган му налага административно наказание в размер на 10000 EUR за всяко нарушение, а на основание член 16 от VStG — съгласно относимата за спора в главното производство негова редакция и приложим за административните производства по силата на член 38 от Административнопроцесуалния кодекс — заместващо наказание лишаване от свобода за срок от три дни за всяко нарушение, или общо за десетте игрални автомата му налага глоба в размер на 100000 EUR и заместващо наказание лишаване от свобода за срок от 30 дни. Освен това на основание член 64, параграф 2 от VStG наказващият орган му налага да заплати участие в разноските за производството в размер на 10000 EUR.

13

Решението е обжалвано пред Landesverwaltungsgericht Steiermark (Областен административен съд Щирия, Австрия), който отхвърля жалбата.

14

Жалбоподателят в главното производство подава първа жалба за преразглеждане на решението пред Verwaltungsgerichtshof (Върховен административен съд, Австрия). Той го потвърждава в частта относно вината, но го отменя в частта относно наказанието.

15

Делото е върнато за ново разглеждане и Landesverwaltungsgericht Steiermark (Областен административен съд Щирия) намалява наложената глоба на 4000 EUR за всяко нарушение, а заместващото наказание лишаване от свобода — на един ден за всяко нарушение, или общо за десетте игрални автомата определя глоба в размер на 40000 EUR и заместващо наказание лишаване от свобода за срок от десет дни. Участието в разноските за производството този съд определя в размер на 4000 EUR.

16

Жалбоподателят в главното производство подава пред запитващата юрисдикция нова жалба за преразглеждане на така определеното наказание.

17

Запитващата юрисдикция отбелязва, че в първоинстанционното производство за преразглеждане Landesverwaltungsgericht Steiermark (Областен административен съд Щирия) се е произнесъл по въпроса дали монополът засяга свободното предоставяне на услуги, като е извършил цялостна преценка с оглед на установените от Съда критерии и е стигнал до извода, че разпоредбите на GSpG, които инкриминират организирането на хазартни игри с игрални автомати без изискваната за целта концесия, не противоречат на установените от Съда критерии.

18

Запитващата юрисдикция обаче отбелязва, че преценката ѝ за законосъобразност на санкцията зависи от това дали разпоредбите на GSpG във връзка с тези на VStG, които Landesverwaltungsgericht Steiermark (Областен административен съд Щирия) трябва да приложи, за да определи наказанието, са в съответствие с член 56 ДФЕС и евентуално с член 49, параграф 3 от Хартата.

19

При тези обстоятелства Verwaltungsgerichtshof (Върховен административен съд) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

20

Жалбоподателят в главното производство твърди, че първият въпрос е хипотетичен, тъй като обратно на това, което е посочила в първия си въпрос, запитващата юрисдикция не е извършила проверка на разглеждания режим на монопол в съответствие с установените от Съда критерии.

21

В това отношение следва да се припомни, че в рамките на сътрудничеството между Съда и националните юрисдикции, въведено с член 267 ДФЕС, само националният съд, който е сезиран със спора и трябва да поеме отговорността за последващото му съдебно решаване, може да прецени — предвид особеностите на делото — както необходимостта от преюдициално решение, за да може да се произнесе, така и релевантността на въпросите, които поставя на Съда. Следователно, щом поставените въпроси се отнасят до тълкуването на норма от правото на Съюза, Съдът по принцип е длъжен да се произнесе (решения от 13 ноември 2018 г., Čepelnik, C‑33/17, EU:C:2018:896, т. 20 и от 2 април 2020 г., Coty Germany, C‑567/18, EU:C:2020:267, т. 23 и цитираната съдебна практика).

22

Оттук следва, че въпросите относно правото на Съюза се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по отправен от национална юрисдикция преюдициален въпрос само ако е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на норма от правото на Съюза няма никаква връзка с действителността или с предмета на спора в главното производство, когато проблемът е от хипотетично естество или още когато Съдът не разполага с необходимите данни от фактическа и правна страна, за да бъде полезен с отговора на поставените му въпроси (решения от 13 ноември 2018 г., Čepelnik, C‑33/17, EU:C:2018:896, т. 21 и от 2 април 2020 г., Coty Germany, C‑567/18, EU:C:2020:267, т. 24 и цитираната съдебна практика).

23

В случая, както бе отбелязано в точка 17 от настоящото решение, запитващата юрисдикция е посочила, че Landesverwaltungsgericht Steiermark (Областен административен съд Щирия) е разгледал в първоинстанционното производство въпроса за съвместимостта с правото на Съюза на разпоредбите на GSpG, които инкриминират организирането на хазартни игри с игрални автомати без изискваната за целта концесия. Предвид тази констатация, която Съдът не може да постави под съмнение в производство по член 267 ДФЕС, запитващата юрисдикция иска да се установи дали когато извършва преценка на законосъобразността на наказанието, наложено на жалбоподателя в главното производство на основание на разпоредби от GSpG във връзка с разпоредби от VStG, следва да извърши преценка на наказанието и с оглед на член 56 ДФЕС. Затова не може да се оспори, че съответствието с правото на Съюза на решението, което запитващата юрисдикция трябва да постанови, зависи от отговора на поставения въпрос и че този въпрос следователно не е хипотетичен.

24

Предвид това първият въпрос е допустим.

25

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 56 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национален съд — от който в производство за налагане на наказание за нарушение на монопол в областта на хазартните игри е поискано да прецени законосъобразността на наложено за такова нарушение наказание — трябва специално да прецени съвместимостта с член 56 ДФЕС на предвидените в приложимата правна уредба наказания, при положение че така установеният монополен режим вече е бил обявен за съвместим с тази разпоредба.

26

Австрийското, белгийското и по същество и унгарското правителство поддържат, че националните наказателни норми, които имат за цел да гарантират спазването на монопола, не следва отделно да се преценяват с оглед на член 56 ДФЕС, тъй като по принцип вече са били разгледани в рамките на цялостната преценка на обстоятелствата, свързани с приемането и прилагането на въпросната ограничителна правна уредба. Обратно, португалското правителство, Европейската комисия и по същество и MT твърдят, че тези норми трябва да се преценят отделно с оглед на тази разпоредба, и в частност с оглед на принципа на пропорционалност.

27

Във връзка с това следва да се припомни, че по отношение на правната уредба на държава членка, която за упражняването в нея на дейност в сектора на хазартните игри предвижда по-конкретно задължение за получаване на концесия и полицейско разрешение, както и наказания за неспазване на съответното законодателство, Съдът вече е приел, че всяко от наложените от това законодателство ограничения, включително и всяко от предвидените в него наказания подлежи поотделно на преценка дали по-специално е в състояние да гарантира осъществяването на целта или целите, която или които изтъква въпросната държава членка, и дали не надхвърля необходимото за постигането на тази цел или на тези цели (вж. в този смисъл решение от 6 март 2007 г., Placanica и др., C‑338/04, C‑359/04 и C‑360/04, EU:C:2007:133, т. 40 и 49). Впоследствие Съдът многократно припомня това изискване (решения от 8 септември 2010 г., Stoß и др., C‑316/07, C‑358/07—C‑360/07, C‑409/07 и C‑410/07, EU:C:2010:504, т. 93, от 28 февруари 2018 г., Sporting Odds, C‑3/17, EU:C:2018:130, т. 22 и определение от 18 май 2021 г., Fluctus и др., C‑920/19, непубликувано, EU:C:2021:395, т. 29).

28

От това следва, че когато преценява законосъобразността на наказание, наложено за нарушение на монопол в областта на хазартните игри, националният съд трябва да прецени конкретно съвместимостта на това ограничение с член 56 ДФЕС (вж. в този смисъл решение от 12 септември 2019 г., Maksimovic и др., C‑64/18, C‑140/18, C‑146/18 и C‑148/18, EU:C:2019:723, т. 33) дори ако другите ограничения, свързани с установяването на този монопол, вече са били признати за съвместими с тази разпоредба.

29

От практиката на Съда следва, че при проверка на съвместимостта на ограничителна правна уредба с член 56 ДФЕС националната юрисдикция вече е длъжна да извърши цялостна преценка на обстоятелствата, свързани не само с приемането на тази правна уредба, но и с нейното прилагане (вж. в този смисъл решения от 30 юни 2016 г., Admiral Casinos & Entertainment, C‑464/15, EU:C:2016:500, т. 31 и от 14 юни 2017 г., Online Games и др., C‑685/15, EU:C:2017:452, т. 52 и цитираната съдебна практика), а това неизбежно включва преценка и на наказателноправния режим, предвиден по-специално в послужилата като основание за приемане на решението за налагане на наказанието правна уредба.

30

В това отношение запитващата юрисдикция уточнява, че в главното производство Landesverwaltungsgericht Steiermark (Областен административен съд Щирия) e приел, че с оглед на установените от Съда критерии разпоредбите на GSpG, които инкриминират организирането на хазартни игри с игрални автомати без изискваната за целта концесия, не противоречат на правото на Съюза.

31

От своя страна австрийското правителство подчертава, че изводът, до който стига Landesverwaltungsgericht Steiermark (Областен административен съд Щирия), е в съответствие с постоянната практика на австрийските върховни съдилища, които при извършването на такава преценка систематично вземат предвид разпоредбите относно предвидените в член 52 от GSpG наказания с цел ефективна борба срещу незаконните хазартни игри.

32

При все това обаче, от една страна, запитващата юрисдикция не е посочила дали тази преценка се отнася конкретно до този член. От друга страна, от предоставените на Съда материали по делото се установява, че при всички положения наложените на жалбоподателя в главното производство наказания са определени не само на основание на член 52 от GSpG, но и на основание на приложимите за административните съдебни производства членове 16 и 64 от VStG, съгласно които всяко решение за налагане на наказание трябва да предвижда заместващо наказание лишаване от свобода и участие в разноските за административнонаказателното производство.

33

По отношение на обстоятелството, че тези наказания са предвидени не в GSpG, а в общи разпоредби от VStG, следва да се припомни, че във всички случаи редът и условията за определянето им трябва да бъдат в съответствие с правото на Съюза и да зачитат гарантираните с това право основни свободи (вж. в този смисъл решения от 6 март 2007 г., Placanica и др., C‑338/04, C‑359/04 и C‑360/04, EU:C:2007:133, т. 68, от 20 декември 2017 г., Global Starnet, C‑322/16, EU:C:2017:985, т. 61 и от 11 февруари 2021 г., K. M. (Санкции, наложени на капитана на плавателен съд), C‑77/20, EU:C:2021:112, т. 36 и цитираната съдебна практика).

34

Следователно разглежданият в главното производство наказателноправен режим подлежи на преценка с оглед на член 56 ДФЕС.

35

С оглед на изложените съображения на първия въпрос следва да се отговори, че член 56 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национален съд — от който в производство за налагане на наказание за нарушение на монопол в областта на хазартните игри е поискано да прецени законосъобразността на наложено за такова нарушение наказание — трябва специално да прецени съвместимостта с член 56 ДФЕС на предвидените в приложимата правна уредба наказания с оглед на конкретните ред и условия за определянето им.

36

С втория си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 56 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която за предлагане с търговска цел на забранени лотарийни игри предвижда задължително:

37

Най-напред следва да се припомни, че макар правната уредба на наказанията в областта на хазартните игри да е от компетентността на държавите членки, постоянната съдебна практика приема, че правото на Съюза налага по отношение на тази компетентност граници, като в действителност не допуска такава законодателна уредба да ограничава гарантираните от него основни свободи (вж. в този смисъл решения от 8 юли 2010 г., Sjöberg и Gerdin, C‑447/08 и C‑448/08, EU:C:2010:415, т. 49 и от 19 ноември 2020 г., ZW, C‑454/19, EU:C:2020:947, т. 27 и цитираната съдебна практика).

38

Съгласно постоянната практика на Съда като ограничения на свободното предоставяне на услуги трябва да се разглеждат всички мерки, които забраняват, възпрепятстват или правят по-слабо привлекателно упражняването на тази свобода (решение от 12 септември 2019 г., Maksimovic и др., C‑64/18, C‑140/18, C‑146/18 и C‑148/18, EU:C:2019:723, т. 30 и цитираната съдебна практика).

39

В това отношение национална правна уредба, която предвижда наказание за доставчик на услуги при неспазване на задължения, представляващи сами по себе си ограничения на свободното предоставяне на услуги, като разглежданите в главното производство, може да направи по-малко привлекателно упражняването на тази свобода и следователно представлява ограничение на свободното предоставяне на услуги (решение от 12 септември 2019 г., Maksimovic и др., C‑64/18, C‑140/18, C‑146/18 и C‑148/18, EU:C:2019:723, т. 33 и 34).

40

От трайно установената практика на Съда освен това следва, че националните мерки, които биха могли да затруднят или да направят по-малко привлекателно упражняването на основните свободи, гарантирани от Договора за функционирането на ЕС, могат все пак да бъдат допуснати, при условие че отговарят на императивни съображения от общ интерес, в състояние са да гарантират осъществяването на целта, която преследват, и не надхвърлят необходимото за постигането ѝ (решение от 12 септември 2019 г., Maksimovic и др., C‑64/18, C‑140/18, C‑146/18 и C‑148/18, EU:C:2019:723, т. 35 и цитираната съдебна практика).

41

Съдът също уточнява, че държавите членки са свободни да установяват целите на своята политика в областта на хазартните игри и когато се налага, да определят с точност търсеното ниво на защита. Въпреки това ограниченията, които налагат, следва да отговарят на условията за пропорционалност, очертани в практиката на Съда (вж. в този смисъл решение от 8 юли 2010 г., Sjöberg и Gerdin, C‑447/08 и C‑448/08, EU:C:2010:415, т. 39).

42

Освен това в практиката на Съда се приема, че когато държава членка се позовава на императивни съображения от общ интерес, за да обоснове правна уредба, която може да възпрепятства упражняването на правото на свободно предоставяне на услуги, тази предвидена от правото на Съюза обосновка трябва да се тълкува с оглед на общите принципи на правото на Съюза, и по-специално на основните права, гарантирани вече от Хартата. Поради това разглежданата национална правна уредба ще може да се ползва от предвидените изключения само ако съответства на основните права, за чието спазване следи Съдът (решение от 30 април 2014 г., Pfleger и др., C‑390/12, EU:C:2014:281, т. 35 и цитираната съдебна практика).

43

В това отношение следва да се приеме, първо, че щом правото на Съюза допуска държавите членки да дерогират член 56 ДФЕС и да налагат ограничения по отношение на предоставянето на услуги в областта на хазартните игри, стига тези ограничения да отговарят на императивни съображения от общ интерес, да са в състояние да гарантират осъществяването на преследваната с тях цел и да не надхвърлят необходимото за постигането ѝ, то налагането на наказания за административни нарушения или престъпления с цел прилагане на тези ограничения трябва да се счита за отговарящо на същите императивни съображения от общ интерес като тези, на които отговарят и споменатите ограничения.

44

Второ, следва да се констатира, че налагането на наказания за административни нарушения или престъпления на основание на правна уредба, която ограничава предоставянето на услуги в областта на хазартните игри, по принцип може да гарантира спазването на тази правна уредба и е в състояние следователно да гарантира осъществяването на преследваната в това отношение цел.

45

Освен това, трето, строгостта на наложените наказания трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като по-специално се гарантира реално възпиращ ефект и не се надхвърля необходимото за постигането на споменатата цел (вж. в този смисъл решение от 5 март 2020 г., OPR-Finance, C‑679/18, EU:C:2020:167, т. 26 и цитираната съдебна практика), което изискване следва по-конкретно от закрепения в член 49, параграф 3 от Хартата принцип на пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 20 март 2018 г., Menci, C‑524/15, EU:C:2018:197, т. 55).

46

Що се отнася, на първо място, до налагането на минимална глоба за всеки неразрешен игрален автомат, такова наказание само по себе не изглежда непропорционално на тежестта на разглежданите нарушения, тъй като незаконното предлагане на хазартни игри чрез осигуряване на игрални автомати, които поради естеството си убягват от контрола на административните органи и за които спазването на наложените със закона мерки за защита на играещите не може да бъде проверявано, биха могли, както посочва австрийското правителство, да имат особено сериозно неблагоприятно въздействие за обществото, като Съдът вече е приел, че лотариите подтикват към харчене, което може да има неблагоприятни последици за отделната личност и за обществото (решение от 24 март 1994 г., Schindler, C‑275/92, EU:C:1994:119, т. 60; вж. също в този смисъл решения от 6 март 2007 г., Placanica и др., C‑338/04, C‑359/04 и C‑360/04, EU:C:2007:133, т. 47, от 3 юни 2010 г., Sporting Exchange, C‑203/08, EU:C:2010:307, т. 27 и от 15 септември 2011 г., Dickinger и Ömer, C‑347/09, EU:C:2011:582, т. 45).

47

По отношение на размера на минималната глоба националната юрисдикция, за да се прецени пропорционалността ѝ, трябва да вземе предвид съотношението между размера на глобата, която би могла да бъде наложена, и икономическото предимство, произтичащо от извършеното нарушение, за да демотивира нарушителите да извършват такова нарушение (вж. в този смисъл решение от 11 февруари 2021 г., K. M. (Санкции, наложени на капитана на плавателен съд), C‑77/20, EU:C:2021:112, т. 49). Тя обаче трябва да се увери, като вземе предвид всички обстоятелства по случая, че така наложеният минимален размер не е непропорционален спрямо това предимство.

48

По отношение на обстоятелството, че разглежданата в главното производство национална правна уредба не предвижда горна граница на общия размер на наложените глоби, следва да се отбележи, че съчетаването на налагане на минимална глоба и кумулиране на глобите без горна граница в случаите на нарушение с няколко неразрешени игрални автомата несъмнено може да доведе до налагане на имуществени санкции в значителен размер.

49

Както обаче посочват запитващата юрисдикция, която се основава на мотивите, изложени в проектозакона на правителството, въвеждащ размера на разглежданите санкции в член 52, параграф 2 от GSpG, австрийското правителство, белгийското правителство и Комисията, подобна мярка дава възможност, наред с другото, да се противодейства на икономическото предимство, което могат да предоставят наказуемите нарушения, и по този начин да се направи незаконното предлагане все по-малко привлекателно, така че сама по себе си тя не нарушава принципа на пропорционалност. Въпреки това националният съд трябва да гарантира, че общият размер на наложените глоби не е несъразмерен с това предимство.

50

По отношение, на второ място, на налагането на заместващо наказание лишаване от свобода, следва да се приеме, че то само по себе си също не изглежда непропорционално с оглед на естеството и тежестта на разглежданите нарушения, тъй като, както отбелязва австрийското правителство, целта му е да гарантира, че тези нарушения ще могат да бъдат ефективно наказани, ако не е възможно да се събере глобата.

51

Следва обаче да се отбележи, че налагането на такова наказание трябва във всеки случай да бъде обосновано от сериозни съображения от общ интерес (вж. в този смисъл решение на ЕСПЧ от 19 януари 2021 г., Lacatus с/у Швейцария, ECLI:CE:ECHR:2021:0119JUD001406515, § 110), тъй като е особено тежко с оглед на произтичащите във връзка с него последици за съответното лице (вж. в този смисъл решение от 12 септември 2019 г., Maksimovic и др., C‑64/18, C‑140/18, C‑146/18 и C‑148/18, EU:C:2019:723, т. 45 и цитираната съдебна практика).

52

В случая от акта за преюдициално запитване е видно, че за нарушения като разглежданите в главното производство заместващото наказание лишаване от свобода не може да надвишава две седмици на нарушение.

53

В това отношение се налага изводът, че след като всеки игрален автомат или незаконен обект може да послужи като основание за налагане на такова наказание лишаване от свобода и приложимата правна уредба не предвижда горна граница на общата продължителност на заместващите наказания лишаване от свобода, които могат да бъдат наложени, кумулирането на такива наказания може да доведе до налагането на наказание лишаване от свобода със значителна продължителност, което би могло да не е в съответствие с тежестта на установените нарушения, за които приложимата правна уредба предвижда само глоби. Запитващата юрисдикция следва да установи дали това е така с оглед на срока на действително наложеното заместващо наказание лишаване от свобода.

54

В този контекст австрийското правителство изтъква, че не съществува общ минимален праг на наказанията лишаване от свобода, който да е в съответствие с наложената глоба.

55

Това обстоятелство обаче не може да бъде решаващо, тъй като заместващо наказание лишаване от свобода не може да бъде съобразено с принципа на пропорционалност само поради факта че органите на държава членка биха могли по свое усмотрение да намалят срока му (вж. по аналогия решение от 3 март 2020 г., Google Ireland, C‑482/18, EU:C:2020:141, т. 53).

56

На трето място, по отношение на налагането на участие в разноските за производството в размер на 10 % от наложените глоби, следва да се припомни, че съгласно практиката на Съда съдебните такси и разноски по принцип допринасят за доброто функциониране на съдебната система, доколкото са източник на финансиране на правораздавателната дейност на държавите членки (решение от 30 юни 2016 г., Toma и Biroul Executorului Judecătoresc Horațiu-Vasile Cruduleci, C‑205/15, EU:C:2016:499, т. 49 и цитираната съдебна практика). При това положение не може да се приеме, че налагането на такова участие само по себе си нарушава принципа на пропорционалност.

57

Все пак, след като участието в посочените разноски се определя като процент от размера на наложената глоба, а за нея няма определен максимален размер, запитващата юрисдикция следва да се увери, че в конкретния случай размерът на това участие не е прекомерен с оглед на действителните разходи за производството и че не нарушава закрепеното в член 47 от Хартата право на достъп до съд (вж. в този смисъл решение от 6 ноември 2012 г., Otis и др., C‑199/11, EU:C:2012:684, т. 48).

58

С оглед на изложените съображения на втория въпрос следва да се отговори, че член 56 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която за предлагане с търговска цел на забранени лотарийни игри предвижда задължително:

59

Предвид отговора на първия въпрос не е необходимо да се отговаря на третия въпрос.

60

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (втори състав) реши: