РЕШЕНИЕ НА СЪДА (шести състав)

15 декември 2022 година ( *1 )

„Преюдициално запитване — Социална политика — Срочна работа — Директива 1999/70/ЕО — Рамково споразумение — Принцип на недопускане на дискриминация — Мерки за предотвратяване на злоупотребата, произтичаща от използването на последователни срочни трудови договори — Срочно трудово правоотношение по публичното право — Университетски изследователи“

По съединени дела C‑40/20 и C‑173/20

с предмет преюдициални запитвания, отправени на основание член 267 ДФЕС от Consiglio di Stato (Държавен съвет, Италия) с актове от 10 януари 2020 г., постъпили в Съда на 27 януари 2020 г. и на 23 април 2020 г., в рамките на производства по дела

AQ,

BO,

CP (C‑40/20),

AZ,

BY,

CX,

DW,

EV,

FU,

GJ (C‑173/20),

срещу

Presidenza del Consiglio dei Ministri,

Ministero dell’Istruzione, dell’Università e della Ricerca — MIUR,

Università degli studi di Perugia,

при участието на:

Federazione Lavoratori della Conoscenza CGIL,

Confederazione Generale Italiana del Lavoro (CGIL),

Cipur — Coordinamento Intersedi Professori Universitari di Ruolo,

Anief — Associazione Professionale e Sindacale (C‑40/20),

HS,

IR,

JQ,

KP,

LO,

MN,

NM,

OZ,

PK,

QJ,

RI,

SH,

TG,

UF,

WE,

XC,

YD (C‑173/20),

СЪДЪТ (шести състав),

състоящ се от: P. G. Xuereb, председател на състава, A. Kumin (докладчик) и I. Ziemele, съдии,

генерален адвокат: N. Emiliou,

секретар: A. Calot Escobar,

предвид изложеното в писмената фаза на производството,

като има предвид становищата, представени:

–	за AQ, BO, CP, AZ, BY, CX, DW, EV, FU, GJ, HS, IR, JQ, LO, MN, NM, OZ, PK, QJ, RI, SH, TG, UF, XC и YD, от F. Dinelli и G. Grüner, адвокати,

–	за Federazione Lavoratori della Conoscenza Cgil и Confederazione Generale Italiana del Lavoro (CGIL), от F. Americo, A. Andreoni и I. Barsanti Mauceri, адвокати,

–	за Cipur — Coordinamento Intersedi Professori Universitari di Ruolo, от F. Dinelli и G. Grüner, адвокати,

–	за Anief — Associazione Professionale e Sindacale, от V. De Michele, S. Galleano и W. Miceli, адвокати,

–	за италианското правителство, от G. Palmieri, в качеството на представител, подпомагана от A. Berti Suman, procuratore dello Stato, и от C. Colelli и L. Fiandaca, avvocati dello Stato,

–	за Европейската комисия, от N. Ruiz García и A. Spina, в качеството на представители,

предвид решението, взето след изслушване на генералния адвокат, делото да бъде разгледано без представяне на заключение,

постанови настоящото

Решение

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на клауза 5 от Рамковото споразумение относно срочната работа, сключено на 18 март 1999 г. (наричано по-нататък „Рамковото споразумение“), което се съдържа в приложението към Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 година относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) (ОВ L 175, 1999 г., стр. 43; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 5, стр. 129).

Запитванията са отправени в рамките на спорове съответно между университетските изследователи AQ, BO и CP (дело C‑40/20) и AZ, BY, CX, DW, EV, FU и GJ (дело C‑173/20), от една страна, и Presidenza del Consiglio dei Ministri (председателство на Министерския съвет, Италия), Ministero dell’Istruzione dell’Università e della Ricerca (Министерство на просветата, висшето образование и науката, Италия) и Università degli studi di Perugia (Университетът на Перуджа, Италия), от друга страна, по повод на отказа срочните договори на посочените лица да бъдат превърнати в договори за неопределено време или тези лица да бъдат допуснати до оценяване за целите на вписването им в щатния списък на доцентите.

Правна уредба

Правото на Съюза

Съображение 14 от Директива 1999/70 има следния текст:

„Подписалите страни пожелаха да сключат рамково споразумение относно срочната заетост, като определят общите принципи и минималните изисквания за срочни трудови договори и трудови правоотношения; те демонстрираха желанието си да подобрят качеството на срочната работа чрез гарантиране прилагането на принципа за недискриминация и да създадат рамка за предотвратяване на нарушенията, произтичащи от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения“.

Втора алинея от преамбюла на Рамковото споразумение гласи, че страните по него „приемат, че договори[те] с неопределена продължителност са и ще продължават да бъдат общата форма на трудово правоотношение между работодатели и работници [и] че срочните трудови договори отговарят, в определени обстоятелства, на нуждите и на работодателите, и на работниците“.

Съгласно клауза 1 от Рамковото споразумение:

„Целта на настоящото рамково споразумение е:

а)	да подобри качеството на срочната работа чрез гарантиране прилагането на принципа на недискриминация;

б)	да създаде рамка за предотвратяване на злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения“.

Клауза 3 от Рамковото споразумение, озаглавена „Определения“, предвижда:

„1.

По смисъла на настоящото споразумение терминът: „работник на срочен трудов договор“ означава лице, което има трудов договор или правоотношение, сключени директно между работодателя и работника, където изтичането на срока на трудовия договор или правоотношение е обусловено от обективни условия, такива като достигане на определена дата, завършване на специфична задача или настъпване на определен[о събитие].

По смисъла на настоящото споразумение терминът „работник на постоянен трудов договор за сравнение“ означава работник с трудов договор или правоотношение с неопределена продължителност, в същото ведомство, ангажиран със същата или подобна работа/занятие, като се отдава дължимото внимание на квалификациите/уменията. Когато няма „работник на постоянен трудов договор за сравнение“ в същото ведомство, сравнението се прави чрез препратка до приложимия колективен трудов договор или където няма приложим колективен трудов договор, според националното законодателство, колективните трудови договори или практики“.

Клауза 4 от Рамковото споразумение, озаглавена „Принцип на недискриминация“, гласи в точка 1 следното:

„По отношение на условията за наемане на работа, работниците на срочни трудови договори не се третират по по-неблагоприятен начин спрямо работници на постоянен трудов договор [в сходно положение], само защото имат срочен договор или правоотношение, освен ако различното третиране не е оправдано от обективни причини“.

Клауза 5 от Рамковото споразумение, озаглавена „Мерки за предотвратяване на злоупотребата“, гласи:

„1.

За да предотвратят злоупотреба, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения, държавите членки, след консултация със социалните партньори в съответствие с националното законодателство, колективните трудови договори или практика, и/или социалните партньори, когато няма еквивалентни правни мерки за предотвратяване на злоупотребата, въвеждат, по начин, който отчита специфичните сектори и/или категории работници, една или повече от следните мерки:

а)	обективни причини, които оправдават подновяването на такива договори или правоотношения;

б)	максималната обща продължителност на последователните срочни трудови договори или правоотношения;

в)	броят на подновяванията на такива договори или правоотношения.

Държавите членки след консултация със социалните партньори и/или социалните партньори, когато е подходящо, определят при какви условия срочните трудови договори или правоотношения:

а)	се приемат за „последователни“;

б)	се приемат за договори или правоотношения с неопределена продължителност“.

Клауза 8 от Рамковото споразумение, озаглавена „Разпоредби относно приложението“, има следния текст:

„1.	Държавите членки и/или социалните партньори могат да поддържат или въведат по-благоприятни разпоредби за работниците от предвидените в настоящото [рамково] споразумение.

[…]“.

Италианското право

Член 22 („Безвъзмездни средства за научни изследвания“) от Legge n. 240 — Norme in materia di organizzazione delle università, di personale accademico e reclutamento, nonché delega al Governo per incentivare la qualità e l’efficienza del sistema universitario (Закон № 240 за приемане на правила относно организацията на университетите, академичния състав и назначаването и за делегиране на правомощия на правителството за поощряване на качеството и ефективността на университетската система) от 30 декември 2010 г. (редовна притурка към GURI, бр. 10 от 14 януари 2011 г., наричан по-нататък „Закон № 240/2010“) предвижда в параграф 9 следното:

„Общата продължителност на трудовите правоотношения с получаващите предвидените в този член безвъзмездни средства и на договорите по член 24, включително с различни университети, държавни, недържавни или виртуални, както и с организациите по параграф 1 от този член, доколкото са с едно и също лице, в никакъв случай не може да надвишава дванадесет години, дори те да не са последователни. При изчисляването на продължителността на посочените трудови правоотношения не се вземат предвид периодите на отпуск по майчинство или по здравословни причини съгласно действащите правила“.

Член 24 („Изследователи на срочни договори“) от този закон предвижда:

„1. В рамките на наличните програмни средства университетите могат да сключват срочни трудови договори за целите на своята научноизследователска, преподавателска и допълваща учебна дейност и на предоставянето на услуги на студентите. Договорът определя в съответствие с университетския правилник условията и реда за извършването на преподавателска, научноизследователска и допълваща учебна дейност и за предоставянето на услуги на студентите.

2. Кандидатите се избират чрез публични подборни процедури, организирани на основание на приет от университетите правилник по смисъла на Закон № 168 от 9 май 1989 г. и при спазване на принципите, закрепени в Европейската харта на изследователите, приложена към Препоръката на Комисията от 11 март 2005 г. (2005/251/ЕО) […].

3. Видовете договори са следните:

а)

тригодишни договори, които могат да се продължават еднократно и само за две години след положителна оценка на извършените преподавателски и научноизследователски дейности по ред, критерии и параметри, определени с наредба на министъра; тези договори могат да се сключват и с едно и също лице в различни учреждения;

б)

тригодишни договори, предназначени само за кандидатите, които са имали договори по буква а) или са получили национална научна хабилитация за длъжност преподавател от първа или втора степен във висше училище съгласно член 16 от настоящия закон, или притежават медицинска специалност, или в продължение на най-малко три години, дори и непоследователни, са получавали безвъзмездни средства за научни изследвания по смисъла на член 51, параграф 6 от Закон № 449 от 27 декември 1997 г., безвъзмездни средства за научни изследвания по член 22 от настоящия закон или постдокторантски стипендии по член 4 от Закон № 398 от 30 ноември 1989 г., или са били назначени по сходни договори в чуждестранни университети, съответно са получавали безвъзмездни средства или стипендии в такива университети.

[…]

5. В зависимост от наличните програмни средства през третата година от договора по параграф 3, буква b) университетът оценява титуляря му, получил научна хабилитация по член 16, за да го включи евентуално в щатния списък на доцентите по член 18, параграф 1, буква e). При положителна оценка след изтичането на договора титулярят му бива включен в щатния списък на доцентите. Оценяването се извършва в съответствие с международнопризнатите стандарти за качество, определени в университетския правилник по установените с наредба на министъра критерии. При положителна оценка необходимите средства се осигуряват с планирането по член 18, параграф 2. Процедурата се публикува на уебсайта на университета.

6. В рамките на наличните програмни средства и ако не е предвидено друго в член 18, параграф 2, от датата на влизане в сила на настоящия закон до 31 декември на осмата година след това, процедурата по параграф 5 може да се приложи и за да се впишат в щатния списък на преподавателите от първа и втора степен преподавателите от втора степен и изследователите, назначени по договори за неопределено време в същия университет, които са получили научната хабилитация по член 16. За целта университетите могат да използват най-много половината от средствата, които са нужни за финансовото обезпечаване на наличните щатни преподавателски длъжности. От деветата година нататък за вписванията по параграф 5 университетът може да използва съответните средства до половината от наличните щатни преподавателски длъжности.

[…]

8. Възнаграждението на лицата с договори по параграф 3, буква а) се равнява на началното възнаграждение на старши изследователи според режима им на заетост. Що се отнася до лицата с договори по параграф 3, буква b), общото им брутно годишно възнаграждение се равнява на началното възнаграждение на старши изследователи на пълно работно време и може да бъде увеличено най-много с 30 %.

9. Договорите по настоящия член не пораждат права във връзка с назначаването. Изпълнението на договора по параграф 3, букви а) и b) дава предимство в конкурсите за заемане на длъжности в публичната администрация“.

Член 17, параграф 1 от Legge n. 124 — Deleghe al Governo in materia di riorganizzazione delle amministrazioni pubbliche (Закон № 124 за реформата на публичната администрация) от 7 август 2015 г. (GURI бр. 187 от 13 август 2015 г., наричан по-нататък „Закон № 124/2015“), който урежда в частност правилата за законодателно делегиране във връзка с реформата на трудовоправния режим на работещите в публичната администрация, предвижда:

„Законодателните декрети относно реформата на правилата за работа в публичната администрация и свързаните аспекти на административната организация се приемат след консултации с най-представителните профсъюзи в рамките на осемнадесет месеца, считано от датата на влизане в сила на настоящия закон, и при спазване на следните ръководни принципи и критерии в допълнение към посочените в член 16:

a) въвеждане в публичните конкурсни процедури на механизми за оценяване, позволяващи да се прецени професионалният опит, придобит от лицата, имали гъвкави трудови правоотношения със структурите на публичната администрация […]

[…]

o) регламентиране на гъвкави форми на заетост чрез изчерпателно изброяване на хипотези на съвместимост със спецификата на трудовите правоотношения на работещите в публичната администрация и с организационните и функционалните изисквания на тази администрация, за да се избегне несигурността на работните места;

[…]“.

Член 20 („Преодоляване на несигурността на работните места в публичната администрация“) от Decreto legislativo n. 75 — Modifiche e integrazioni al decreto legislativo 30 marzo 2001, n. 165, ai sensi degli articoli 16, commi 1, lettera a), e 2, lettere b), c), d) ed e) e 17, comma 1, lettere a), c), e), f), g), h), l) m), n), o), q), r), s) e z), della legge 7 agosto 2015, n. 124, in materia di riorganizzazione delle amministrazioni pubbliche (Законодателен декрет № 75 за изменение и допълнение на Законодателен декрет № 165 от 30 март 2001 г. в съответствие с член 16, параграф 1, буква а) и параграф 2, букви b), c), d) и e), и с член 17, параграф 1, букви a), c), e), f), g), h), l), m), n), o), q), r), s) и z) от Закон № 124 от 7 август 2015 г. за реформата на публичната администрация) от 25 май 2017 г. (GURI, бр. 130 от 7 юни 2017 г., наричан по-нататък „Законодателен декрет № 75/2017“) гласи:

„1. За да се премахне несигурността на работните места, да се ограничи използването на срочни договори и да се оползотворят професионалните умения, придобити от персонала на срочни трудови договори, административните структури могат в периода 2018—2020 г., в съответствие с тригодишния план за потребностите съгласно член 6, параграф 2 и като посочат финансовото покритие, да наемат за неопределено време на неръководни длъжности лица, които отговарят на следните изисквания:

а)	работят след датата на влизане в сила на Закон № 124 от 2015 г. по срочни договори с назначаващата административна структура, а в случай на общински административни структури, изпълняващи функции под формата на обединения — и с административните структури, чиито услуги са обединени;

b)	са назначени, във връзка със същите дейности, за определен срок и с конкурс, проведен включително в структури на публичната администрация, различни от назначаващата;

c)	към 31 декември 2017 г. са работили в назначаващата административна структура по буква а) най-малко три години, макар и с прекъсване, през последните осем години.

2. В същия период, 2018—2020 г., административните структури могат, в съответствие с тригодишния план за потребностите съгласно член 6, параграф 2, при спазване на гаранцията за адекватен външен достъп и след посочване на финансовото покритие, да провеждат конкурсни процедури при запазване на 50 % от налични длъжности за неръководни служители, които отговарят на следните изисквания:

а)	след влизане в сила на Закон № 124 от 2015 г. имат сключени гъвкави трудови договори с обявилата конкурса административна структура;

b)	към 31 декември 2017 г. са работили по договор в обявилата конкурса администрация в продължение най-малко на три години, дори и с прекъсване, през последните осем години.

[…]

8. В рамките на наличните ресурси по смисъла на член 9, параграф 28 от Декрет-закон № 78 от 31 май 2010 г., изменен и преобразуван със Закон № 122 от 30 юли 2010 г., административните структури могат до приключването на процедурите по параграфи 1 и 2 да продължават гъвкавите трудови правоотношения с лицата, участващи в тях.

9. Настоящият член не се прилага при назначаването на преподавателски и административен, технически и помощен персонал (ATA) в държавните училища и образователни учреждения. […] Настоящият член не се прилага и по отношение на договорите за представяне на персонал на разположение на публични административни структури“.

Член 5, параграф 4bis от Decreto legislativo n. 368 — Attuazione della direttiva 1999/70/CE relativa all’accordo quadro sul lavoro a tempo determinato concluso dall’UNICE, dal CEEP e dal CES (Законодателен декрет № 368 за транспониране на Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 година относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP) от 6 септември 2001 г. (GURI, бр. 235 от 9 октомври 2001 г., наричан по-нататък „Законодателен декрет № 368/2001“), с който Директива 1999/70 е транспонирана в италианския правен ред, гласи:

„Без да се засяга предвиденият в предходните параграфи режим на последователните договори, когато в резултат на последователни срочни договори за изпълнението на равностойни функции трудовото правоотношение между същия работодател и същия работник или служител продължи общо повече от тридесет и шест месеца, заедно с продължаванията и подновяванията и независимо от периодите на прекъсване между един и друг договор, то се счита за такова за неопределено време по смисъла на параграф 2 […]“.

Тази разпоредба е възпроизведена по същество и оставена в сила с член 19 („Определяне на срока и максимална продължителност“) от Decreto legislativo n. 81 — Disciplina organica dei contratti di lavoro e revisione della normativa in tema di mansioni, a norma dell’articolo 1, comma 7, della legge 10 dicembre 2014, n. 183 (Законодателен декрет № 81 относно правния режим на трудовите договори и за изменение на нормативната уредба на трудовите задължения съгласно член 1, параграф 7 от Закон № 183 от 10 декември 2014 г.) от 15 юни 2015 г. (редовна притурка към GURI, бр. 144 от 24 юни 2015 г., наричан по-нататък „Законодателен декрет № 81/2015“), в сила от 25 юни 2015 г. По силата на тази разпоредба след изтичането на максималния срок от 36 месеца, без значение дали става въпрос за един-единствен договор или за последователни договори, сключени за изпълнението на функции от едно и също ниво и от една и съща законова категория, „договорът се превръща в договор за неопределено време, считано от датата, на която е изтекъл посоченият срок“.

Съгласно член 10, параграф 4bis от Законодателен декрет № 368/2001 обаче член 5, параграф 4bis от същия не се прилага в някои хипотези. Процесните договори попадат в тези хипотези по силата на член 29, параграф 2, буква d) от Законодателен декрет № 81/2015, тъй като тази разпоредба предвижда изрично, сред изключенията от приложното поле на член 5, параграф 4bis от Законодателен декрет № 368/2001, срочните договори, сключени съгласно Закон № 240/2010.

Освен това член 29, параграф 4 от Законодателен декрет № 81/2015 предвижда, че разпоредбите на член 36 от Decreto legislativo n. 165 — Norme generali sull’ordinamento del lavoro alle dipendenze delle amministrazioni pubbliche (Законодателен декрет № 165 относно общите правила за организацията на работата в публичната администрация) от 30 март 2001 г. (редовна притурка към GURI, бр. 106 от 9 май 2001 г., наричан по-нататък „Законодателен декрет № 165/2001“) остават непроменени.

Член 36 („Персонал, нает на срочен договор или чрез използването на гъвкави форми на заетост“) от Законодателен декрет № 165/2001, изменен със Законодателен декрет № 75/2017, предвижда:

„1. За покриване на обичайните си нужди структурите на публичната администрация наемат лица на работа изключително по трудови договори за неопределено време […]

[…]

5. Във всички случаи нарушаването от страна на структурите на публичната администрация на императивните разпоредби относно назначаването или наемането на работници и служители не води до възникване на трудови правоотношения за неопределено време с тези структури, като това не засяга евентуалната отговорност и санкции за нарушителите. Съответният работник или служител има право на обезщетение за вредите, произтичащи от полагането на труд в нарушение на императивни разпоредби.

[…]

5quater. Срочните трудови договори, сключени в нарушение на настоящия член, са нищожни и дават основание за търсене на отговорност от администрацията. Отговорност по смисъла на член 21 носят и ръководителите, които действат в нарушение на разпоредбите на настоящия член. На ръководителите, отговорни за нередности при използването на форми на гъвкава заетост, не се изплащат допълнителни възнаграждения за резултати“.

Споровете в главните производства и преюдициалните въпроси

19	Всеки от жалбоподателите в главните производства по дела C‑40/20 и C‑173/20 сключва с Университета на Перуджа тригодишен научноизследователски договор съгласно член 24, параграф 3, буква a) от Закон № 240/2010. Договорите им са продължени с по още две години.

Жалбоподателите в главните производства, които вече са били наети към момента на влизане в сила на Закон № 124/2015, искат от Университета на Перуджа, позовавайки се на член 20, параграф 1 от Законодателен декрет № 75/2017, да приложи съответната процедура с оглед на назначаването им за неопределено време.

С известия от 11 и 19 април 2018 г. Университетът на Перуджа отхвърля тези искания със съображението, че съгласно циркулярно писмо № 3 от 23 ноември 2017 г. на председателството на Министерския съвет относно стабилизирането на временните работни места в публичната администрация (наричано по-нататък „циркулярно писмо № 3/2017“) правната уредба, съдържаща се в член 20 от Законодателен декрет № 75/2017, с нищо не променя трудовото правоотношение на преподавателите и университетските изследователи, чийто публичноправен договор не е обхванат от процедурите за стабилизиране на временните работни места.

Жалбоподателите в главните производства подават жалби пред Tribunale amministrativo regionale per l’Umbria (Регионален административен съд Умбрия, Италия), с които оспорват взетите решения, както и циркулярно писмо № 3/2017. Те твърдят по-специално че член 20 от Законодателен декрет № 75/2017 не изключва университетските изследователи на срочни договори от процедурата по стабилизиране на временните работни места, тъй като в противен случай тази разпоредба трябвало да се счита за противоконституционна и противоречаща на правото на Съюза, в частност на Рамковото споразумение.

След като съединява главните производства съответно по дело C‑40/20 и по дело C‑173/20, Tribunale amministrativo regionale per l’Umbria (Регионален административен съд Умбрия) отхвърля подадените жалби със съображението, че процедурата по член 20, параграф 1 от Законодателен декрет № 75/2017 представлява, дори предвид становището на Consiglio di Stato (Държавен съвет, Италия) от 11 април 2017 г., релевантно изключение от принципа на публичния конкурс, който винаги е бил утвърждаван от Corte costituzionale (Конституционен съд) и от съдебната практика по трудови и административни дела като императивен принцип. Следователно тази процедура трябвало да се разглежда като извънреден механизъм и съответно спрямо нея да са приложими не само принципите на разумност и пропорционалност, но и меродавните за цялата публична служба ограничения във връзка с планирането и финансирането.

24	Във всеки случай, макар университетските изследователи на срочен договор да не били изрично изключени като нейни адресати, въпросната процедура не била приложима към тази категория работници, чиито правоотношения се уреждали от специалните за университета и за научните изследвания правила.

25	Жалбоподателите в главните производства подават въззивна жалба пред Consiglio di Stato (Държавен съвет).

26	Тази юрисдикция счита, че разрешаването на споровете в главните производства предполага първо да се разгледа въпросът за съвместимостта на системата за наемане на университетски изследователи с правото на Съюза.

В това отношение посочената юрисдикция припомня най-напред, че основната цел на Рамковото споразумение и на предвидените в него защитни механизми е да изключи не срочния договор, а злоупотребата с този инструмент. Освен това тя изразява резерви относно автоматичното прилагане на тези механизми в областта на публичната служба като цяло и в частност на научните изследвания, тъй като става въпрос за материя, уредена в националния правен ред въз основа на конституционни принципи.

Запитващата юрисдикция подчертава, че с оглед на особеностите на университетските научни изследвания срочното трудово правоотношение, дори да следва или да е близко по време с предходно правоотношение между същите страни, да е свързано като цяло с въпросите на научното изследване или даже да надхвърля максималната продължителност по член 19, параграф 1 от Законодателен декрет № 81/2015, не представлява непременно просто прикрито и неправомерно удължаване на срока на първото трудово правоотношение.

Съответно наемането на персонал за университетски научни изследвания въз основа на срочни договори било обективно обосновано с априорната непредвидимост на евентуалните научноизследователски направления като вид и брой, както и на естеството, продължителността и съдържанието на тази преподавателска дейност. И в двата случая нуждите всъщност били временни, а не постоянни, и се вписвали във времеви интервали, които не са задължително затворени или годни да обхванат толкова дълъг период.

30	Запитващата юрисдикция обаче иска да установи дали спорната в главните производства правна уредба не е евентуално в противоречие с правото на Съюза.

Тя счита преди всичко, че запазването на двата посочени в член 24, параграф 3 от Закон № 240/2010 статута на изследователи на срочен договор би могло да е в разрез с клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение. Всъщност изискваните с тази клауза „обективни и прозрачни критерии“ не се съдържали в посочения член 24, параграф 1, който просто изисквал срочният договор да е съвместим с „наличните програмни средства“. От съдебната практика, и по-специално от решение от 26 ноември 2014 г., Mascolo и др. (C‑22/13, C‑61/13—C‑63/13 и C‑418/13, EU:C:2014:2401), обаче следва, че макар да могат да са в основата на социалната политика на дадена държава членка и да влияят върху естеството и обхвата на мерките, които тя възнамерява да приеме, сами по себе си бюджетните съображения срещу поддържането на заетостта не са преследвана от тази политика цел, поради което не биха могли да обосноват липсата на каквато и да е предпазна мярка срещу злоупотребата с последователни срочни трудови договори по смисъла на клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение.

Освен това обвързването на евентуалното подновяване за още две години само с „положителната оценка на извършените преподавателски и научноизследователски дейности“, не било достатъчно, за да се приеме за изпълнено изискването университетът да определи и прилага обективни и прозрачни критерии за целите на проверката дали с подновяването на такива договори действително се обслужва реална потребност и може да се постигне преследваната цел.

33	Накрая, нарушението на принципите на правото на Съюза със сключването на първи срочен договор засягало и подновяването на този договор.

34	Затова член 24, параграф 3 от Закон № 240/2010 би могъл да създаде реален риск от представляващо злоупотреба използване на срочни договори и в такъв случай не би бил съвместим с целта и полезното действие на Рамковото споразумение.

При тези обстоятелства Consiglio di Stato (Държавен съвет) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси, общи за дела C‑40/220 и C‑173/20:

„1)

Допуска ли клауза 5 („Мерки за предотвратяване на злоупотребата“) от [Рамковото споразумение], разглеждана във връзка със съображения 6 и 7 [от Директива 1999/70] и с клауза 4 („Принцип на недискриминация“) от това споразумение, както и в светлината на принципа на равностойност, на принципа на ефективност и на принципа за полезното действие на правото [на Съюза], национална правна уредба, в конкретния случай член 24, параграф 3, буква a) и член 22, параграф 9 от Закон № 240/2010, която позволява на университетите да наемат, без ограничения в количествено отношение, изследователи на тригодишни срочни договори, които могат да бъдат продължени с две години, без сключването и продължаването на тези договори да се обуславя от каквото и да било обективно основание, свързано с временни или извънредни нужди на използващото ги учебно заведение, и която предвижда — като единствено ограничение за използването на многобройни срочни правоотношения със същото лице — продължителността да не е повече от дванадесет години, включително непоследователни?

Допуска ли посочената клауза 5 от Рамковото споразумение, разглеждана във връзка със съображения 6 и 7 от [Директива 1999/70] и с посочената клауза 4 от това споразумение, както и в светлината на полезното действие на правото [на Съюза], национална правна уредба (в настоящия случай член 24 и член 29, параграф 1 от Закон № 240/2010), която позволява на университетите да назначават единствено изследователи за определен срок, без да обвързва съответното решение с наличието на временни или извънредни нужди и без да налага каквито и да било ограничения, допускайки използването на потенциално неопределен брой последователни срочни трудови договори за обичайните преподавателски и изследователски нужди на тези университети?

Допуска ли клауза 4 от същото рамково споразумение национална правна уредба като член 20, параграф 1 от Законодателен декрет № 75/2017 (съгласно тълкуването, дадено му в циркулярно писмо [№ 3/2017]), която, въпреки че признава възможността за стабилизиране на заетостта на изследователите на срочни договори в публичните научноизследователски институции — но само ако са прослужили поне три години до 31 декември 2017 г. — не я допуска за университетските изследователи на срочен договор само защото член 22, параграф 16 от Законодателен декрет № 75/2017 е причислил трудовото им правоотношение, макар и основаващо се по закон на трудов договор, към „публичноправния режим“, независимо от това че съгласно член 22, параграф 9 от Закон № 240/2010 за изследователите в научноизследователските институции и в университетите важи същото правило за максималната продължителност, която могат да имат срочните правоотношения, под формата на договори по член 24 [от този закон] или на стипендии за научни изследвания по член 22 [от него], с университетите и с научноизследователските институции?

Допускат ли принципите на равностойност и на ефективност и този за полезното действие на правото на Съюза, във връзка с Рамковото споразумение, както и принципът на недискриминация, съдържащ се в клауза 4 от него, национална правна уредба (член 24, параграф 3, буква a) от Закон № 240/2010 и член 29, параграф 2, буква d) и параграф 4 от Законодателен декрет № 81/2015), която въпреки наличието на приложима за всички работници от публичния и частния сектор нормативна уредба, съдържаща се понастоящем в същия Декрет № 81[/2015], определяща (считано от 2018 г.) максималната продължителност на срочното правоотношение на 24 месеца (заедно с продължаванията и подновяванията) и обуславяща използването на такъв вид правоотношения в публичната администрация от наличието на „временни и извънредни нужди“, позволява на университетите да назначават изследователи по силата на тригодишен срочен договор, който може да бъде продължен с две години при положителна оценка на научноизследователските и преподавателските дейности, извършени по време на същия тригодишен период, без да обвързва нито сключването на първия договор, нито продължаването му с наличието на тези временни или извънредни нужди на учебното заведение, допускайки също така в края на петгодишния период университетите да сключат със същото или с други лица още един такъв срочен договор с цел удовлетворяване на същите преподавателски и изследователски нужди като тези, свързани с предходния договор?

Допуска ли клауза 5 от посоченото рамково споразумение, включително в светлината на принципите на ефективност и на равностойност и на горепосочената клауза 4, национална правна уредба (член 29, параграф 2, буква d) и параграф 4 от Законодателен декрет № 81/2015 и член 36, параграфи 2 и 5 от Законодателен декрет № 165/2001) да изключва за университетските изследователи, назначени на тригодишни срочни договори, които могат да бъдат продължени с още две години (съгласно посочения член 24, параграф 3, буква a) от Закон № 240/2010), възможността за последващо установяване на безсрочно правоотношение, при положение че в италианския правен ред не съществуват други мерки, които биха могли да предотвратят и санкционират злоупотребите при използването на последователни срочни договори от страна на университетите?“.

На 23 април 2020 г. Consiglio di Stato (Държавен съвет) поставя по дело C‑40/20 шести въпрос със следния текст:

„6)

Допуска ли клауза 4 („Принцип на недискриминация“) от [Рамковото споразумение], във връзка с членове 20 и 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз, както и в светлината на принципите на равностойност и на ефективност, национална правна уредба, в конкретния случай член 24, параграфи 5 и 6 от Закон № 240/2010, която признава на изследователите на срочен договор съгласно член 24, параграф 3, буква b), придобили национална научна хабилитация по член 16 от същия закон, и на изследователите на договори за неопределено време, които също са придобили такава хабилитация, съответно правото и възможността (осигурена чрез отпускането на специални ресурси) да участват — първите, след изтичането на срока на договора, а вторите, до 31 декември 2021 г. — в специална оценителна процедура за целите на вписването в щатния списък на доцентите, но не предвижда аналогично право и аналогична възможност за изследователите на срочен договор съгласно член 24, параграф 3, буква a), придобили национална научна хабилитация, въпреки че става въпрос за работници, на които са възложени без разграничение еднакви задачи?“.

37	С акт от 27 април 2020 г. председателят на Съда съединява дела C‑40/20 и C‑173/20 за целите на писмената и устната фаза на производството и на съдебното решение.

По преюдициалните въпроси

Предварителни бележки

С първия, четвъртия, петия и шестия въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали определени национални разпоредби са в съответствие по-специално с принципите на ефективност и равностойност. Тъй като обаче тези национални разпоредби предвиждат материалноправни изисквания, а не процесуални правила, споменатите принципи не са меродавни за отговора на посочените въпроси. Всъщност тези принципи се прилагат само в контекста на защитата на правата, които правните субекти черпят от правото на Съюза, и съответно не се отнасят до материалния обхват на тези права, а само до процесуалните правила за упражняването им, които се уреждат от националното право (вж. в този смисъл решение от 30 юни 2016 г., Câmpean, C‑200/14, EU:C:2016:494, т. 46 и 47).

По първата част на първия въпрос и по втория въпрос

С първия си въпрос в първата му част и с втория си въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали клауза 5 от Рамковото споразумение допуска национална правна уредба, която позволява на университетите да сключват с изследователите тригодишни срочни договори, продължими най-много с две години, без да обвързва сключването или продължаването им с обективни причини, свързани с наличието на временни или извънредни нужди.

Следва да се припомни, че член 24, параграф 3 от Закон № 240/2010 предвижда два вида договори за университетските изследователи, като по този начин заменя предходната правна уредба, която е предоставяла на тези лица постоянна длъжност след успешно преминаване на първоначален тригодишен период на изпитване, а именно договора по буква a) от тази разпоредба (наричан по-нататък „договорът от тип А“) и договора по буква b) от нея (наричан по-нататък „договорът от тип Б“), като и единият, и другият също се сключват за срок от три години.

41	Макар за двете категории университетски изследователи подборната процедура съответно да води до сключването на тригодишен срочен договор, от преюдициалните запитвания е видно, че съществуват разлики между посочените типове договори.

Всъщност сключването на договор от тип A зависи от наличието на средства за извършване на научноизследователска, преподавателска и допълваща учебна дейност и за предоставяне на услуги на студентите. Такъв договор може да бъде продължен еднократно за период от две години след положителна оценка на научната дейност, извършена от заинтересованото лице. За сметка на това, договорът от тип Б не може да бъде продължен, но след изтичането му и в зависимост от резултата от подходящо оценяване, на изследователя може да бъде предложена длъжност като доцент, която се заема по договор за неопределено време.

Условията за достъп до единия и до другия от тези договори също са различни. За договорите от тип A е достатъчна докторска степен, равностойна университетска степен или диплома за медицинска специалност. За сметка на това, при договорите от тип Б са необходими опит като изследовател съгласно член 24, параграф 3, буква a) от Закон № 240/2010, хабилитация като преподавател от първа или втора степен във висше училище, период на преминато медицинско обучение или поне три години в различни университети с предоставени безвъзмездни средства за научни изследвания или стипендия за обучение.

Следователно сключването на договор от тип A осигурява достъп до договор от тип Б. Така университетският изследовател може да продължи академичната си кариера, като премине от договор от тип А към договор от тип Б, което впоследствие му дава възможност да бъде назначен като доцент. Такова назначаване обаче зависи от резултата от подходящо оценяване и следователно не е автоматично.

От това следва, че разликата между двете категории университетски изследователи се състои най-напред в нееднаквите условия, при които се допуска сключването на договор, а след това в обстоятелството, че изследователите с договор от тип A нямат пряк достъп в рамките на кариерата си до длъжността доцент, докато тези с договор тип Б имат пряк достъп до нея.

В случая жалбоподателите в главните производства са били назначени като успешно преминали подборна процедура, организирана съгласно член 24 от Закон № 240/2010 и съответно след положителна оценка, както изисква параграф 3, буква а) от този член, и при отчитане на „наличните програмни средства за извършването на научноизследователска, преподавателска и допълваща учебна дейност и за предоставянето на услуги на студентите“.

Следва да се припомни, че съгласно клауза 1 от Рамковото споразумение то има за цел, от една страна, да подобри качеството на срочната работа чрез гарантиране на прилагането на принципа на недискриминация, и от друга страна, да създаде рамка за предотвратяване на злоупотребата, която произтича от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения.

За тази цел, за да се предотвратят евентуалните злоупотреби, произтичащи от използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения, клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение определя мерките, които държавите членки следва да въведат, когато няма еквивалентни законови мерки за предотвратяване на злоупотребите.

От текста на тази клауза 5 следва, че тя намира приложение единствено при наличието на последователни срочни трудови договори или правоотношения, поради което договор, който е първи или единствен срочен трудов договор, не попада в обхвата на точка 1 от посочената клауза. Следователно Рамковото споразумение не задължава държавите членки да приемат мярка, изискваща всеки първи или единствен срочен трудов договор да е оправдан поради обективна причина (решение от 3 юни 2021 г., Ministero dell’Istruzione, dell’Università e della Ricerca ‐ MIUR и др. (Университетски изследователи), C‑326/19, EU:C:2021:438, т. 52 и цитираната съдебна практика).

50	При това положение сключването на срочен договор като договора от тип А само по себе си не е предмет на клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение и следователно не попада в приложното ѝ поле.

51	За сметка на това тази разпоредба е приложима, когато договор от тип А е продължен с най-много още две години, както е предвидено в член 24, параграф 3, буква а) от Закон № 240/2010, тъй като в този случай става въпрос за два последователни срочни договора.

В това отношение следва да се припомни, че клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение е насочена към постигането на една от преследваните с него цели, а именно да се ограничи последователното използване на срочни трудови договори или правоотношения, считано за възможен източник на злоупотреби във вреда на работниците, като се предвидят известен брой разпоредби за минимална закрила, чието предназначение е да предотвратят поставянето на работниците в несигурно положение (решение от 3 юни 2021 г., Ministero dell’Istruzione, dell’Università e della Ricerca ‐ MIUR и др. (Университетски изследователи), C‑326/19, EU:C:2021:438, т. 55 и цитираната съдебна практика).

Поради това клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение изисква от държавите членки, с цел предотвратяване на злоупотребата при използването на последователни срочни трудови договори или правоотношения, да приемат като ефективна и обвързваща най-малко една от изброените в нея мерки, когато вътрешното им право не предвижда еквивалентни законови мерки. Така изброените в точка 1, букви а)—в) от посочената клауза мерки, три на брой, са свързани съответно с обективните причини, които оправдават подновяването на такива трудови договори или правоотношения, с максималната обща продължителност на тези последователни срочни трудови договори или правоотношения и с броя на техните подновявания (решение от 3 юни 2021 г., Ministero dell’Istruzione, dell’Università e della Ricerca ‐ MIUR и др. (Университетски изследователи), C‑326/19, EU:C:2021:438, т. 56 и цитираната съдебна практика).

В това отношение държавите членки разполагат със свобода на преценка, тъй като могат да избират дали да прибегнат до една или няколко от мерките, предвидени в клауза 5, точка 1, букви а)—в) от Рамковото споразумение, или да приложат съществуващи еквивалентни законови мерки, като същевременно отчитат нуждите на специфични сектори и/или на категории работници (решение от 3 юни 2021 г., Ministero dell’Istruzione, dell’Università e della Ricerca ‐ MIUR и др. (Университетски изследователи), C‑326/19, EU:C:2021:438, т. 57 и цитираната съдебна практика).

По този начин клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение определя обща цел за държавите членки, изразяваща се в предотвратяване на подобни случаи на злоупотреба, като същевременно им предоставя свобода на избор по отношение на начините за нейното постигане, стига да не поставят под въпрос целта или полезното действие на Рамковото споразумение (решение от 3 юни 2021 г., Ministero dell’Istruzione, dell’Università e della Ricerca ‐ MIUR и др. (Университетски изследователи), C‑326/19, EU:C:2021:438, т. 58 и цитираната съдебна практика).

В случая член 24, параграф 3, буква а) от Закон № 240/2010 установява ограничение по отношение не само на максималната продължителност на договорите от тип A, каквито са сключените от жалбоподателите в главните производства, но и на възможния брой подновявания на тези договори. По-конкретно тази разпоредба определя максималната продължителност на тези тригодишни договори и разрешава само еднократно продължаване с не повече от две години.

Следователно член 24, параграф 3 от Закон № 240/2010 съдържа две от мерките, посочени в клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение, а именно мярка относно максималната обща продължителност на срочните договори и мярка относно броя на възможните подновявания. Освен това запитващата юрисдикция не посочва обстоятелства, които биха могли да наведат на мисълта, че тези мерки не са достатъчни, за да предотвратят ефикасно злоупотребата със срочни договори, що се отнася до договорите от тип A.

Действително, като се позовава например на решение от 25 октомври 2018 г., Sciotto (C‑331/17, EU:C:2018:859), запитващата юрисдикция отбелязва, че спорното в главните производства национално законодателство не съдържа обективни и прозрачни критерии, които позволяват да се определи, от една страна, дали сключването и продължаването на договори от тип А са обосновани от действителни временни потребности, и от друга страна, дали те могат да задоволят тези потребности и дали се прилагат пропорционално.

При все това, на първо място, докато в делото, по което е постановено посоченото решение, въпросът дали подновяването на съответните срочни договори е оправдано от обективни причини по смисъла на клауза 5, точка 1, буква а) от Рамковото споразумение — сред които необходимост от задоволяване на действителни и временни потребности — се поставя единствено поради липсата на мерки от вида на споменатите в клауза 5, точка 1, букви б) и в) от Рамковото споразумение, спорното в главните производства национално законодателство съдържа, както бе посочено в точка 57 от настоящото решение, мерки от този вид. Ето защо е ирелевантно изтъкнатото от запитващата юрисдикция обстоятелство, че това законодателство не съдържа уточнения относно действителния и временен характер на потребностите, които трябва да бъдат удовлетворени чрез използването на срочни договори.

На второ място, в делото, по което е постановено решение от 25 октомври 2018 г., Sciotto (C‑331/17, EU:C:2018:859), съответните работници са били изправени пред пълна несигурност относно продължителността на трудовото им правоотношение. За сметка на това, лицата, които сключват договор от тип A като сключения от жалбоподателите в главните производства, са наясно, още преди подписването на договора, че трудовото правоотношение няма да може да продължи повече от пет години.

Що се отнася до стабилната заетост, видно от втора алинея от преамбюла на Рамковото споразумение, тя е предвидена в полза на работниците като основен елемент от тяхната закрила, докато само при наличието на определени обстоятелства срочните трудови договори могат да отговарят на нуждите както на работодателите, така и на работниците (решение от 3 юни 2021 г., Ministero dell’Istruzione, dell’Università e della Ricerca ‐ MIUR и др. (Университетски изследователи), C‑326/19, EU:C:2021:438, т. 65 и цитираната съдебна практика).

Прекратяването на действието на срочен изследователски договор като този на жалбоподателите в главните производства, назначени по договор тип А, не води непременно до нестабилност на заетостта, доколкото позволява на съответния работник да придобие необходимата квалификация за договор от тип Б, който на свой ред може да доведе до трудово правоотношение за неопределено време в качеството на доцент.

На трето място, фактът, че университетите имат постоянна потребност да наемат университетски изследователи, както, изглежда, следва от спорната в главните производства национална правна уредба, не означава, че тази потребност не би могла да бъде задоволена чрез използването на срочни трудови договори (решение от 3 юни 2021 г., Ministero dell’Istruzione, dell’Università e della Ricerca ‐ MIUR и др. (Университетски изследователи), C‑326/19, EU:C:2021:438, т. 67 и цитираната съдебна практика).

Всъщност длъжността изследовател, изглежда, е замислена като първи етап в кариерата на научен работник, тъй като такъв изследовател във всички случаи ще еволюира към друга длъжност, а именно първоначално като доцент, а впоследствие като професор (решение от 3 юни 2021 г., Ministero dell’Istruzione, dell’Università e della Ricerca ‐ MIUR и др. (Университетски изследователи), C‑326/19, EU:C:2021:438, т. 68 и цитираната съдебна практика).

Освен това, що се отнася до обстоятелството, че двегодишното продължаване на договорите от тип A зависи от положителната оценка на извършената преподавателска и научноизследователска дейност, „специфичните нужди“ на съответния сектор могат с основание да се изразяват, що се отнася до научните изследвания, в необходимостта да се осигури развитието на кариерата на различните изследователи в зависимост от съответните им заслуги, които следователно трябва да бъдат оценявани. При това положение не би отговаряла на такива изисквания разпоредба, която задължава университета да сключи договор за неопределено време с изследователя, независимо от оценката на резултатите от неговата научна дейност (решение от 3 юни 2021 г., Ministero dell’Istruzione, dell’Università e della Ricerca ‐ MIUR и др. (Университетски изследователи), C‑326/19, EU:C:2021:438, т. 69 и цитираната съдебна практика).

С оглед на всички изложени по-горе съображения на първия въпрос в първата му част и на втория въпрос следва да се отговори, че клауза 5 от Рамковото споразумение трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която с цел покриване на техните обичайни и постоянни нужди позволява на университетите да сключват с изследователите тригодишни срочни договори, продължими най-много с две години, без да обвързва сключването или продължаването им с обективни причини, свързани с наличието на временни или извънредни нужди.

По втората част на първия въпрос

С втората част на първия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали клауза 5 от Рамковото споразумение допуска национална правна уредба като член 22, параграф 9 от Закон № 240/2010, определяща на дванадесет години общата продължителност на трудовите договори, които може да сключи един и същ изследовател, включително с различни университети и институти, дори да не са последователни.

В това отношение най-напред следва да се констатира, че член 22, параграф 9 от посочения закон има за цел да ограничи не продължителността на срочния индивидуален трудов договор, а общата продължителност на всички възможни форми на срочни трудови правоотношения в областта на научните изследвания, независимо дали става въпрос за договори от тип А или тип Б, или за други форми на трудови правоотношения, които едно и също лице може да сключи, включително с различни университети и институти.

Следва да се припомни, че клауза 5 от Рамковото споразумение е насочена към постигането на една от преследваните с това рамково споразумение цели, а именно да се предотврати поставянето на работниците в несигурно положение поради последователното използване на срочни трудови договори или правоотношения, което се счита за възможен източник на злоупотреби във вреда на работниците (решение от 3 юни 2021 г., Ministero dell’Istruzione, dell’Università e della Ricerca ‐ MIUR и др. (Университетски изследователи), C‑326/19, EU:C:2021:438, т. 55 и цитираната съдебна практика).

70	В случая член 22, параграф 9 от Закон № 240/2010 определя на дванадесет години общата продължителност на всички срочни договори, и в частност на договорите от тип A, които един и същ университетски изследовател може да сключи с един или няколко университета.

Следователно, подобно на член 24, параграф 3 от Закон № 240/2010, член 22, параграф 9 от този закон съдържа една от мерките, споменати в клауза 5, точка 1 от Рамковото споразумение, а именно тази, която се отнася до максималната обща продължителност на всички срочни договори, сключени от един и същ изследовател. Извън факта, че клауза 5, точка 1, буква б) от Рамковото споразумение се отнася единствено до случаите, в които има само един работодател, поради което е меродавна само в хипотезата на последователни срочни договори, сключени от изследователя в рамките на един и същ университет, запитващата юрисдикция не посочва обстоятелства, които биха могли да наведат на мисълта, че тази мярка не е достатъчна, за да предотврати ефикасно злоупотребата със срочни договори, що се отнася до договорите от тип A.

Изтъкнатото от запитващата юрисдикция обстоятелство, че спорното в главните производства национално законодателство не съдържа уточнения относно действителния и временен характер на потребностите, които трябва да бъдат удовлетворени чрез използването на срочни договори, съответно е ирелевантно по същите причини като посочените в точка 59 от настоящото решение (решение от 3 юни 2021 г., Ministero dell’Istruzione, dell’Università e della Ricerca ‐ MIUR и др. (Университетски изследователи), C‑326/19, EU:C:2021:438, т. 63).

Дори да се предположи, че подобна мярка не е достатъчна, за да предотврати по ефикасен начин такава злоупотреба и че са възможни хипотези, в които въпреки наличието на предпазна норма, отнасяща се, както в случая, до максималната обща продължителност на последователните срочни договори, държавата членка може да наруши изискванията на клауза 5 от Рамковото споразумение, като използва срочни трудови договори, за да покрива нужди с постоянен и траен характер, подобно използване на тези срочни трудови правоотношения би могло в случаи като процесните да бъде оправдано от обективни причини по смисъла на клауза 5, точка 1, буква а) от Рамковото споразумение.

74	Всъщност, на първо място, както отбелязва и запитващата юрисдикция в преюдициалните си запитвания, естеството на университетските научни изследвания би могло да оправдае временния характер на назначаването на университетски изследователи.

В това отношение обстоятелството, че задачата на изследователя е често ограничена във времето, се дължи на естеството на работата, която той трябва да извърши и която се състои по-специално в анализ на конкретни въпроси и в извършването на проучвания и изследвания, резултатите от които впоследствие се публикуват. Затова за университета естеството и броят на областите, както и видът, продължителността и съдържанието на възможните научноизследователски дейности са до голяма степен непредвидими.

На второ място, както бе констатирано в точки 63—65 от настоящото решение, фактът, че университетите имат постоянна потребност да наемат университетски изследователи, както, изглежда, следва от спорната в главните производства национална правна уредба, не означава, че тази потребност не би могла да бъде задоволена чрез използването на срочни трудови договори (решение от 3 юни 2021 г., Ministero dell’Istruzione, dell’Università e della Ricerca — MIUR и др. (Университетски изследователи), C‑326/19, EU:C:2021:438, т. 67 и цитираната съдебна практика).

78	В допълнение, от актовете за преюдициално запитване не може да се направи извод, че университетите биха използвали срочни договори, за да задоволяват обичайни и постоянни изследователски и преподавателски нужди, като това обаче следва да се провери от националната юрисдикция.

На трето място, както вече бе подчертано в точка 65 от настоящото решение, максимална обща продължителност от дванадесет години като тази в случая по главните производства може да бъде обоснована с необходимостта да се осигури развитието на кариерата на различните изследователи в зависимост от съответните им заслуги и следователно не е несъвместима с идеята за напредък в университетската кариера (вж. по аналогия решение от 3 юни 2021 г., Ministero dell’Istruzione, dell’Università e della Ricerca ‐ MIUR и др. (Университетски изследователи), C‑326/19, EU:C:2021:438, т. 69 и цитираната съдебна практика).

Освен това изследовател, който има договор от тип А, не изглежда да е възпрепятстван да участва в конкурси, за да получи друг вид срочен договор, например договора от тип Б, който впоследствие може да доведе до професионална стабилизация като преподавател в същата университетска или друга институция. Следователно изглежда, че договор от тип A позволява на изследователя да придобие допълнителни университетски и научни квалификации, за да получи договор от тип Б, или в резултат на научна хабилитация да участва в конкурси, за да сключи безсрочен трудов договор в качеството на преподавател.

В този контекст е задача на националната юрисдикция да преценява във всеки отделен случай всички фактически обстоятелства по споровете, с които е сезирана, като взема предвид по-специално броя на договорите, сключени от същия университет със същия изследовател или за същата работа, и като проверява и видовете подборни процедури и времевия промеждутък между отделните процедури, за да не се допусне работодателят да злоупотребява, използвайки поредица от срочни договори (вж. по аналогия решение от 13 януари 2022 г., MIUR и Ufficio scolastico Regionale per la Campania, C‑282/19, EU:C:2022:3, т. 107).

С оглед на изложените по-горе съображения на втората част на първия въпрос следва да се отговори, че клауза 5 от Рамковото споразумение трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, определяща на дванадесет години общата продължителност на трудовите договори, които може да сключи един и същ изследовател, включително с различни университети и институти, дори да не са последователни.

По петия въпрос

С петия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали клауза 5 от Рамковото споразумение допуска национална правна уредба, която не позволява превръщане на сключените от университетските изследователи тригодишни срочни договори, продължими с най-много две години, в договори за неопределено време, когато в националния правен ред няма никаква друга мярка за предотвратяване и санкциониране на евентуалната злоупотреба от страна на университетите при използването на срочни договори.

Както следва от отговорите на първия и втория въпрос и ако запитващата юрисдикция не установи друго при проверката си, клауза 5 от Рамковото споразумение допуска национална правна уредба като спорната в главните производства, тъй като същата не създава риск от злоупотреба при използването на срочни договори. Следователно не е необходимо да се отговаря на петия въпрос.

По третия въпрос

С третия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали клауза 4 от Рамковото споразумение допуска национална правна уредба, която при определени условия предвижда възможност за стабилизиране на заетостта на изследователите на срочен договор в публични научноизследователски организации, но отказва тази възможност на университетските изследователи на срочен договор.

В тази връзка трябва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика принципът на недопускане на дискриминация е приложен и конкретизиран с Рамковото споразумение единствено по отношение на различното третиране на работниците на срочен договор спрямо намиращите се в сходно положение работници на договор за неопределено време, така че закрепеният в посоченото рамково споразумение принцип на недопускане на дискриминация не се отнася до евентуалните различия в третирането между някои категории персонал на срочен договор (решение от 13 януари 2022 г., MIUR и Ufficio Scolastico Regionale per la Campania, C‑282/19, EU:C:2022:3, т. 72 и цитираната съдебна практика).

По-специално клауза 4 от Рамковото споразумение има за цел да приложи принципа на недопускане на дискриминация спрямо работниците на срочен договор, за да се попречи на работодателите да използват подобно трудово правоотношение като средство за лишаване на тези работници от права, признати на работниците на постоянен договор (решение от 13 януари 2022 г., MIUR и Ufficio Scolastico Regionale per la Campania, C‑282/19, EU:C:2022:3, т. 73 и цитираната съдебна практика).

Обстоятелството, че някои работници на срочен договор, като например университетските изследователи, не могат да се ползват от възможностите за стабилизиране на заетостта, докато изследователите на срочен договор в публичните научноизследователски организации могат, представлява различно третиране на две категории работници на срочен договор.

Ето защо на третия въпрос следва да се отговори, че клауза 4 от Рамковото споразумение трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда при определени условия възможност за стабилизиране на заетостта на изследователи на срочен договор в публичните научноизследователски организации, но отказва тази възможност на университетските изследователи на срочен договор.

По четвъртия въпрос

С четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали клауза 4 от Рамковото споразумение допуска национална правна уредба, която, отклонявайки се, от една страна, от приложимото за всички работници от публичния или частния сектор общо правило, че считано от 2018 г., максималната продължителност на срочното правоотношение е 24 месеца, заедно с продължаванията и подновяванията, и от друга страна, от приложимо за работещите в публичната администрация правило, че използването на този вид правоотношения е обусловено от наличието на „временни и извънредни нужди“, позволява на университетите да сключват с изследователите тригодишен срочен договор, продължим с най-много още две години, без да обвързва сключването или продължаването му с наличието на временни или извънредни нужди на учебното заведение, допускайки също така в края на петгодишния период университетите да сключат със същото или с други лица още един такъв срочен договор с цел удовлетворяване на същите преподавателски и изследователски нужди като тези, свързани с предходния договор?

В тази връзка в точки 87 и 88 от настоящото решение бе припомнено, че принципът на недопускане на дискриминация е приложен и конкретизиран с Рамковото споразумение единствено по отношение на различното третиране на работниците на срочен договор спрямо намиращите се в сходно положение работници на договор за неопределено време, така че закрепеният в посоченото рамково споразумение принцип на недопускане на дискриминация не се отнася до евентуалните различия в третирането между някои категории персонал на срочен договор. По-специално клауза 4 от Рамковото споразумение има за цел да приложи принципа на недопускане на дискриминация спрямо работниците на срочен договор, за да се попречи на работодателите да използват подобно трудово правоотношение като средство за лишаване на тези работници от права, признати на работниците на договор за неопределено време.

Освен това, тъй като запитващата юрисдикция не посочва точно с коя категория работници на договор за неопределено време трябва да се сравняват изследователите, сключили договор от тип A, въпросът, изглежда, се отнася по-скоро до сключването на последователни срочни договори, злоупотребата с които е санкционирана от клауза 5 от Рамковото споразумение, а не до дискриминацията на изследователи на срочен договор спрямо намиращите се в сходно положение работници на договор за неопределено време.

От това следва, че на четвъртия въпрос следва да се отговори, че клауза 4 от Рамковото споразумение трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която, отклонявайки се, от една страна, от приложимото за всички работници от публичния или частния сектор общо правило, че считано от 2018 г. максималната продължителност на срочното правоотношение е 24 месеца, заедно с продължаванията и подновяванията, и от друга страна, от приложимо за работещите в публичната администрация правило, че използването на този вид правоотношения е обусловено от наличието на временни и извънредни нужди, позволява на университетите да сключват с изследователите тригодишен срочен договор, продължим с най-много още две години, без да обвързва сключването или продължаването му с наличието на временни или извънредни нужди на учебното заведение, допускайки също така в края на петгодишния период университетите да сключат със същото или с други лица още един такъв срочен договор с цел удовлетворяване на същите преподавателски и изследователски нужди като тези, свързани с предходния договор.

По шестия въпрос

С шестия си въпрос, поставен само по дело C‑40/20, запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение допуска национална правна уредба, която предвижда само за изследователите на срочен договор от определен тип или на договор за неопределено време възможност, когато са придобили национална научна хабилитация, да участват в специална оценителна процедура за целите на вписването им в щатния списък на доцентите, и отказва тази възможност на изследователите на срочен договор от друг тип, които също са придобили национална научна хабилитация и които извършват същите професионални дейности и предоставят на студентите същите преподавателски услуги като първите две категории изследователи.

В това отношение от отговорите на третия и четвъртия въпрос следва, че клауза 4 от Рамковото споразумение се отнася само до дискриминацията между работниците, които са сключили срочни трудови договори, и тези, които са сключили трудови договори за неопределено време и работят в същия сектор. Евентуалното неравно третиране на две категории работници на срочен договор и съответно, както е в случаите по главните производства, на изследователите, които са сключили договори от тип А, и тези, които са сключили договори от тип Б, не попада в приложното поле на въпросната клауза 4.

За сметка на това, евентуалното неравно третиране на изследователите, сключили договори за неопределено време, и изследователите, сключили договори от тип A, доколкото вторите нямат на достъп до оценителната процедура за целите на титуляризирането като преподавател съгласно член 24, параграф 6 от Закон № 240/2010, попада в приложното поле на тази клауза.

Вярно е в тази връзка, че поначало запитващата юрисдикция определя вида и целите на процесните мерки, но данните в преписката, с която разполага Съдът, и постоянната съдебна практика в това отношение сочат, че условията за развитие на професионалната кариера трябва да се смятат за „условия за наемане на работа“ по смисъла на клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение (вж. в този смисъл определение от 22 март 2018 г., Centeno Meléndez, C‑315/17, непубликувано, EU:C:2018:207, т. 46—48 и цитираната съдебна практика).

Съгласно постоянната съдебна практика принципът на недопускане на дискриминация, който е намерил конкретен израз в клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение, изисква да не се третират по различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения, освен ако такова третиране не е обективно обосновано (решение от 16 юли 2020 г., Governo della Repubblica italiana (Статут на италианските мирови съдии), C‑658/18, EU:C:2020:572, т. 141 и цитираната съдебна практика).

100

Съответно принципът на недопускане на дискриминация се прилага и конкретизира с Рамковото споразумение единствено по отношение на различното третиране на работниците на срочен договор спрямо намиращите се в сходно положение работници на договор за неопределено време (решение от 16 юли 2020 г., Governo della Repubblica italiana (Статут на италианските мирови съдии), C‑658/18, EU:C:2020:572, т. 142 и цитираната съдебна практика).

101

Съгласно постоянната съдебна практика, за да се прецени дали определени лица извършват същата или подобна работа по смисъла на Рамковото споразумение, в съответствие с клауза 3, точка 2 и клауза 4, точка 1 от него следва да се установи дали — предвид съвкупност от фактори като естеството на работата, изискванията за квалификация и условията на труд — може да се приеме, че тези лица се намират в сходно положение (решение от 16 юли 2020 г., Governo della Repubblica italiana (Статут на италианските мирови съдии), C‑658/18, EU:C:2020:572, т. 143 и цитираната съдебна практика).

102

Ако се установи, че докато са работели, работниците на срочни договори са изпълнявали същите функции като наетите от същия работодател работници по договор за неопределено време или са заемали същата длъжност като тях, по принцип следва да се приеме, че положението на тези две категории работници е сходно (решение от 16 юли 2020 г., Governo della Repubblica italiana (Статут на италианските мирови съдии), C‑658/18, EU:C:2020:572, т. 144 и цитираната съдебна практика).

103	В случая само националният съд, като вземе предвид всички обстоятелства, посочени в точка 101 от настоящото решение, може да определи дали изследователите, сключили договор от тип A, се намират в сходно положение с това на изследователите, сключили договор за неопределено време.

104	В това отношение от акта за преюдициално запитване личи, че запитващата юрисдикция, изглежда, смята задачите, възложени на различните категории изследователи, за идентични.

105

Що се отнася до евентуалните обективни причини, оправдаващи неравното третиране на двете категории изследователи, следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика понятието „обективни причини“ по смисъла на клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение трябва да се разбира в смисъл, че не допуска обосноваване на различното третиране на работниците на срочен договор и тези на постоянен договор с обстоятелството, че това различно третиране е предвидено от обща и абстрактна национална норма като закон и колективен договор (решение от 17 март 2021 г., Consulmarketing, C‑652/19, EU:C:2021:208, т. 59 и цитираната съдебна практика).

106

Напротив, посоченото понятие изисква констатираното неравно третиране да бъде оправдано от наличието на точни и конкретни характеристики на съответното условие за наемане на работа в особения му контекст и въз основа на обективни и прозрачни критерии, позволяващи да се провери дали това третиране отговаря на реална потребност, дали е годно за постигане на преследваната цел и дали е необходимо в това отношение. Посочените характеристики могат да произтичат по-специално от специфичното естество на задачите, за чието изпълнение са сключени срочни договори, и от присъщите на тези задачи особености или евентуално от преследването на законосъобразна цел на социалната политика на държава членка (решение от 17 март 2021 г., Consulmarketing, C‑652/19, EU:C:2021:208, т. 60 и цитираната съдебна практика).

107

В случая обаче запитващата юрисдикция не посочва никаква обективна причина, която би могла да оправдае изглежда констатираното от нея неравно третиране, изразяващо се във възможността, дадена на изследователите, сключили договор за неопределено време — и отказана на изследователите, сключили договор от тип A — да участват в специална оценителна процедура за целите на вписването им в щатния списък на доцентите. Следователно, стига тази юрисдикция потвърди това, изглежда, че в нарушение на клауза 4 от Рамковото споразумение е налице неравно третиране между изследователите, които са сключили договор за неопределено време, и тези, които са сключили договор от тип A.

108

Ето защо на шестия въпрос следва да се отговори, че клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която предвижда за изследователите на договор за неопределено време възможност, когато са придобили национална научна хабилитация, да участват в специална оценителна процедура за целите на вписването им в щатния списък на доцентите, и отказва тази възможност на изследователите на срочен договор, включително и на придобилите национална научна хабилитация, когато последните извършват същите професионални дейности и предоставят на студентите същите преподавателски услуги като изследователите на договор за неопределено време.

По съдебните разноски

109

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (шести състав) реши:

Клауза 5 от Рамковото споразумение относно срочната работа, сключено на 18 март 1999 г., което се съдържа в приложението към Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 година относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP), трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която с цел покриване на техните обичайни и постоянни нужди позволява на университетите да сключват с изследователите тригодишни срочни договори, продължими най-много с две години, без да обвързва сключването или продължаването им с обективни причини, свързани с наличието на временни или извънредни нужди.

Клауза 5 от Рамковото споразумение относно срочната работа, сключено на 18 март 1999 г., което се съдържа в приложението към Директива 1999/70, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, определяща на дванадесет години общата продължителност на трудовите договори, които може да сключи един и същ изследовател, включително с различни университети и институти, дори да не са последователни.

Клауза 4 от Рамковото споразумение относно срочната работа, сключено на 18 март 1999 г., което се съдържа в приложението към Директива 1999/70, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда при определени условия възможност за стабилизиране на заетостта на изследователи на срочен договор в публичните научноизследователски организации, но отказва тази възможност на университетските изследователи на срочен договор.

Клауза 4 от Рамковото споразумение относно срочната работа, сключено на 18 март 1999 г., което се съдържа в приложението към Директива 1999/70, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която, отклонявайки се, от една страна, от приложимото за всички работници от публичния или частния сектор общо правило, че считано от 2018 г., максималната продължителност на срочното правоотношение е 24 месеца, заедно с продължаванията и подновяванията, и от друга страна, от приложимо за работещите в публичната администрация правило, че използването на този вид правоотношения е обусловено от наличието на временни и извънредни нужди, позволява на университетите да сключват с изследователите тригодишен срочен договор, продължим с най-много още две години, без да обвързва сключването или продължаването му с наличието на временни или извънредни нужди на учебното заведение, допускайки също така в края на петгодишния период университетите да сключат със същото или с други лица още един такъв срочен договор с цел удовлетворяване на същите преподавателски и изследователски нужди като тези, свързани с предходния договор.

Клауза 4, точка 1 от Рамковото споразумение относно срочната работа, сключено на 18 март 1999 г., което се съдържа в приложението към Директива 1999/70, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която предвижда за изследователите на договор за неопределено време възможност, когато са придобили национална научна хабилитация, да участват в специална оценителна процедура за целите на вписването им в щатния списък на доцентите, и отказва тази възможност на изследователите на срочен договор, включително и на придобилите национална научна хабилитация, когато последните извършват същите професионални дейности и предоставят на студентите същите преподавателски услуги като изследователите на договор за неопределено време.

Подписи

( *1 ) Език на производството: италиански.