1.

Настоящите преюдициални запитвания се отнасят основно до задълженията на кредитните институции да предоставят на потребителите определена информация относно условията по кредита и последиците в случай на непредоставяне на такава информация. Всички тези преюдициални запитвания имат много сходен фактически контекст, тъй като се отнасят до правилното тълкуване на член 10, параграф 2, букви а), г), л), с), т) и у) и на член 14, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ L 133, 2008 г., стр. 66).

2.

Запитванията са отправени от Landgericht Ravensburg (Областен съд Равенсбург, Германия) в контекста на спорове между различни потребители и дружества за кредити за автомобили по повод на действителността на упражняването на правото на отказ от договора за кредит от страна на тези потребители. Макар всички искания да са получени доста след изтичането на 14‑дневния срок от подписването на договора за кредит, предвиден в член 14, параграф 1, буква а) от Директива 2008/48, съответните потребители поддържат, че имат право да предприемат тази стъпка, тъй като тези договори не съдържат цялата информация, изисквана от член 10 от посочената директива. Така тези дела засягат деликатния, но съществен въпрос за изискваната от член 10 степен на точност на съдържащата се в договора информация, както и свързания с това въпрос как следва да реагират националните съдилища, когато потребителите се опитат да се възползват от евентуалната неадекватност на информацията ( 2 ). Преди разглеждането на тези въпроси обаче е необходимо първо да се посочат релевантните правни разпоредби.

3.

Съображения 4—9, 18, 19, 30, 31 и 35 от Директива 2008/48 гласят:

[…]

[…]

[…]

4.

Член 3 от Директивата, озаглавен „Определения“, предвижда:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

5.

Член 5 от Директива 2008/48, озаглавен „Преддоговорна информация“, гласи:

„1.   Достатъчно време преди потребителят да бъде обвързан с договор или предложение за кредит, кредиторът и, ако е приложимо, кредитният посредник въз основа на предложените от кредитора условия по кредита, както и, ако е приложимо, на изразените предпочитания и предоставената от потребителя информация предоставя на потребителя информацията, необходима за сравняване на различните предложения за сключване на договор и вземането на информирано решение за сключване на договор за кредит. Тази информация, на хартиен или друг траен носител, се предоставя посредством „Стандартна европейска информация относно потребителски кредит“ в приложение II. Смята се, че кредиторът е изпълнил изискванията относно информацията по настоящия параграф и по член 3, параграфи 1 и 2 от Директива 2002/65/ЕО [на Европейския парламент и на Съвета от 23 септември 2002 година относно дистанционна търговия на потребителски финансови услуги и за изменение на Директива 90/619/ЕИО на Съвета и на Директиви 97/7/ЕО и 98/27/ЕО (ОВ L 271, 2002 г., стр. 16; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 4, стр. 183)], ако е предоставил „Стандартна европейска информация за потребителски кредит“.

2.   Тази информация посочва:

[…]

[…]“.

6.

Член 10 от същата директива, озаглавен „Информация, която следва да се съдържа в договорите за кредит“, гласи:

„1.   Договорите за кредит се изготвят на хартиен или друг траен носител.

Всяка от страните по договора получава екземпляр от договора за кредит. Настоящият член не засяга националните правила, отнасящи се до действителността на сключването на договорите за кредит, които са в съответствие с правото на Общността.

2.   Договорът за кредит посочва по ясен и кратък начин:

[…]

[…]

[…]“.

7.

Член 14 от Директива 2008/48, озаглавен „Право на отказ“, предвижда:

„1.   Потребителят разполага със срок от четиринадесет календарни дни, в който да се откаже от договора за кредит, без да посочва основания за това.

Срокът за отказ започва:

[…]

3.   Ако потребителят упражни правото си на отказ:

[…]

8.

Член 15 от Директивата, озаглавен „Свързани договори за кредит“, предвижда в параграф 1:

„Когато потребителят е упражнил право на отказ въз основа на правото на Общността по отношение на договор за доставката на стоки или услуги, той повече не е обвързан от свързан договор за кредит“.

9.

Член 22 от Директива 2008/48, озаглавен „Хармонизация и императивен характер на настоящата директива“, предвижда в параграф 1:

„Доколкото настоящата директива съдържа хармонизирани разпоредби, държавите членки могат да не запазят или въвеждат разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива“.

10.

Член 247, параграфи 3—7 от Einführungsgesetz zum Bürgerlichen Gesetzbuchе (Въвеждащ закон към Гражданския кодекс) от 21 септември 1994 г. (BGBl. 1994 I, стр. 2494, и поправка в BGBl. 1997 I, стр. 1061), в редакцията му, приложима към момента на настъпване на фактите по спора в главното производство (наричан по-нататък „EGBGB“), озаглавен „Изисквания за предоставяне на информация във връзка с договорите за потребителски кредити, платената финансова помощ и договорите за продажба“, предвижда:

„§3   Съдържание на преддоговорната информация

1) Информацията, предоставяна преди сключването на договора, включва:

[…]

2. Вида на кредита

[…]

9. Условията за предоставяне на средствата

[…]

11.

процентът на лихвата за забава и начинът, по който той може да бъде адаптиран, както и, когато е приложимо, разноските за неизпълнение.

[…]

§6 Съдържание на договора

1) Следната информация се включва в договора за потребителски кредит по ясен и разбираем начин:

1. информацията по параграф 3, първа алинея, точки 1—14 и четвърта алинея,

[…]

5. процедурата за прекратяване на договора

[…]

§7 Друга информация в договора

1) Следната информация се включва в договора за потребителски кредит по ясен и разбираем начин, доколкото е релевантна за договора:

[…]

3. методът за изчисляване на обезщетението при предсрочно погасяване, при условие че кредиторът възнамерява да предяви правото си на такова обезщетение, ако кредитополучателят погаси кредита предсрочно,

4. достъпът на кредитополучателя до извънсъдебни процедури за уреждане на спорове и обезщетение и, ако е приложимо, условията за такъв достъп.

[…]“.

12.

Член 247 от Bürgerliches Gesetzbuch (BGB) (Граждански кодекс) в редакцията му, приложима към момента на настъпване на фактите по спора в главното производство (наричан по-нататък „BGB“), озаглавен „Основен лихвен процент“, предвижда:

„1)   Основният лихвен процент е 3,62 %. Той се актуализира на 1 януари и 1 юли всяка година с процента, с който референтната стойност се е увеличила или намалила след последната актуализация. Референтната стойност съответства на лихвения процент, определен от Европейската централна банка [(ЕЦБ)] за последната основна операция по рефинансиране, извършена преди първия календарен ден на съответното полугодие.

2)   Deutsche Bundesbank [Германската централна банка] публикува основния лихвен процент в Bundesanzeiger [Германския официален вестник] непосредствено след датите, посочени във второто изречение от първия параграф“.

13.

Член 288 от BGB, озаглавен „Лихва за забава и други обезщетения“, предвижда в параграф 1:

Върху всеки паричен дълг се начисляват лихви през периода на забавяне. Процентът на лихвата за забава е пет процентни пункта годишно към основния лихвен процент“.

14.

Член 355 от BGB, озаглавен „Право на отказ от потребителски договори“, гласи:

„1)   Когато законът дава на потребителя право на отказ в съответствие с настоящата разпоредба, потребителят и търговецът престават да са обвързани от волеизявленията си за сключване на договора, ако потребителят е упражнил правото си на отказ от волеизявлението си в този смисъл в посочения срок. […]

2)   Срокът за отказ е 14 дни. Освен ако не е предвидено друго, той започва да тече от момента на сключване на договора“.

15.

Член 356b от BGB, озаглавен „Право на отказ от договор за потребителски кредит“, предвижда в параграф 2:

„Ако документът, предоставен на кредитополучателя съгласно параграф 1, не съдържа задължителната информация, предвидена в член 492, параграф 2, срокът не започва да тече, докато този пропуск не бъде отстранен в съответствие с член 492, параграф 6 […]“.

16.

Член 357 от BGB, озаглавен „Правни последици при отказ от договори, сключени извън търговския обект и от разстояние, с изключение на договорите за финансови услуги“, предвижда в параграф 1:

„Получените престации трябва да се върнат в 14 дневен срок“.

17.

Съгласно член 357a, параграф 1 от BGB, озаглавен „Правни последици при отказ от договори за финансови услуги“:

„Получените престации трябва да се върнат в 30 дневен срок“.

18.

Член 358 от BGB, озаглавен „Договор, свързан с договора, по който е упражнено право на отказ“, гласи:

„[…]

2)   Ако потребителят валидно е упражнил правото си на отказ от волеизявлението си за сключване на договор за потребителски кредит въз основа на член 495, параграф 1 или на член 514, параграф 2, първо изречение, той също така вече не е обвързан от волеизявлението си за сключване на договор за доставка на стоки или за предоставяне на друга услуга, свързана с този договор за потребителски кредит.

3)   Договор за доставка на стоки или други услуги и договор за кредит по параграфи 1 и 2 се комбинират, ако кредитът служи за цялостно или частично финансиране на другия договор и ако и двата съставляват стопанска единица. Такова единство трябва да се приеме по-специално когато самият търговец финансира насрещната престация на потребителя или в случай на финансиране от трета страна, когато кредиторът включва търговеца в подготовката или сключването на договора за кредит.

4)   Член 355, параграф 3 и, в зависимост от вида на свързания договор, членове 357—357b се прилагат mutatis mutandis към развалянето на свързания договор независимо от начина на предлагане на пазара […] В отношенията си с потребителя кредиторът поема правата и задълженията на търговеца, произтичащи от свързания договор, по отношение на правните последици от отказа, ако към момента на влизане в сила на отказа размерът на кредита вече е бил изплатен на търговеца“.

19.

Член 491а от BGB, озаглавен „Задължения за предоставяне на преддоговорна информация във връзка с договори за потребителски кредит“, предвижда в параграф 1:

„В хипотезата на договор за потребителски кредит кредиторът трябва предостави на кредитополучателя информацията, посочена в член 247 [от EGBGB], в предвидената в него форма“.

20.

Член 492 от BGB, озаглавен „Писмена форма, съдържание на договора“, гласи:

„1)   Договорите за потребителски кредит са в писмена форма, освен ако не е предвидена по-строга форма. […]

2)   Договорът трябва да съдържа информацията, предвидена в член 247, параграфи 6—13 [от EGBGB] за договорите за потребителски кредит.

[…]

5)   Информацията, която кредиторът трябва да предостави на кредитополучателя след сключване на договора, трябва да е на траен носител“.

21.

Член 495, от BGB, озаглавен „Право на отказ; срок за отказ“, гласи следното в параграф 1:

„В хипотезата на договор за потребителски кредит кредитополучателят има право на отказ в съответствие с член 355 [от BGB]“.

22.

През декември 2015 г. UK, потребител, придобива моторно превозно средство. За да финансира това придобиване, този потребител прави авансово плащане и сключва договор за потребителски кредит със застраховка на остатъка по кредита. Договорът за потребителски кредит съдържа следния текст:

„Ако договорът бъде прекратен едностранно, ще Ви бъде начислена законната лихва за забавени плащания. Годишният размер на лихвата за забавени плащания е пет процентни пункта над съответния основен лихвен процент“.

23.

В този договор за кредит обаче не се посочва в цифрово изражение приложимият процент на лихвата за забава, нито референтният лихвен процент, използван за определяне на процента на лихвата за забава, приложим към момента на подписване на договора, а именно посоченият в член 247 от BGB лихвен процент. Според запитващата юрисдикция формулировката в договора за кредит не изпълнява задължението на доставчиците на договори за потребителски кредит да посочат механизма за адаптиране на процента на лихвата за забава.

24.

Запитващата юрисдикция обаче посочва, че преди сключването на този договор UK е получил документ, озаглавен „Стандартна европейска информация относно потребителски кредит“, изготвен по установения в приложение II към Директива 2008/48 образец, в който се посочва, че основният лихвен процент се определя от Deutsche Bundesbank и се фиксира съответно на 1 януари и 1 юли всяка година. Според запитващата юрисдикция обаче тази информация не може да се счита за част от договора поради неспазването от страна на съответната кредитна институция на предвиденото в член 492, параграф 1 от BGB формално правило, без допълнително да се уточнява обхватът на въпросното формално правило.

25.

UK е извършвал редовни месечни плащания. Въпреки това много след изтичането на 14-дневния срок от сключването на договора за кредит, но преди кредитът да бъде изцяло погасен, UK упражнява правото си на отказ от въпросния договор. Той твърди, че такова късно упражняване на правото на отказ все пак е действително, тъй като Volkswagen Bank не му е предоставило цялата информация, изисквана от германското законодателство за транспониране на Директива 2008/48. Volkswagen Bank не приема отказа.

26.

В отговор UK подава жалба с искане в замяна на връщането на закупеното превозно средство да се приеме, че в качеството си на купувач той не е длъжен да плаща оставащите месечни вноски. UK също така иска възстановяване на всички месечни вноски, включително лихвите, и на авансовото плащане, направено в полза на продавача.

27.

Запитващата юрисдикция има съмнения относно съответствието на съдържащата се в договора информация с изискванията на член 492 от BGB във връзка с член 247 от EGBGB, тълкуван в светлината на Директива 2008/48. При тези обстоятелства Landgericht Ravensburg (Областен съд Равенсбург) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

28.

На 24 юли 2014 г., 3 януари 2015 г. и 23 май 2015 г. трима различни потребители, BC, RT и SV, сключват целеви договори за кредит с Volkswagen Bank и Skoda Bank, клон на Volkswagen Bank, за закупуване на превозни средства за лично ползване от дистрибутори на автомобили. Фактите са сходни с тези по дело C‑33/20, с изключение на това, че SV и BC са упражнили правото си на отказ след пълното погасяване на кредита. В случая на SV тя вече е продала превозното средство на търговеца, от който първоначално го е купила, преди да упражни правото си на отказ. В този контекст SV твърди, че в резултат на упражняването на правото си на отказ тя има право да получи разликата между покупната цена, включително лихвите, и препродажбената цена.

29.

Що се отнася до спорните договори, запитващата юрисдикция посочва, че според нея предоставените на RT, SV и BC документи, озаглавени „Стандартна европейска информация относно потребителски кредит“, не могат да се считат за част от договора за кредит съгласно германското право, тъй като тези документи не отговарят на формалните изисквания по член 492, параграф 1 от BGB по отношение на номерирането на страниците.

30.

Запитващата юрисдикция посочва също, че що се отнася до условията, при които кредиторът може да прекрати въпросния договор поради наличие на сериозно основание, в тези договори не се уточнява формата, в която трябва да се осъществи такова прекратяване, нито срокът, в който кредиторът трябва да прекрати договора, и не се посочва правото на кредитополучателя да прекрати договора съгласно член 314 от BGB.

31.

При тези обстоятелства Landgericht Ravensburg (Областен съд Равенсбург, Германия) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

32.

На 4 май 2017 г. и 23 март 2019 г. двама различни потребители, JL и DT, сключват договори за кредит съответно с BMW Bank и Audi Bank (клон на Volkswagen Bank) за закупуване на превозно средство за лична употреба. Както в случая с UK по дело C‑33/20 и RT по дело С‑155/20, тези потребители упражняват правото си на отказ от кредита много след като са изминали 14 дни от сключването му, но преди той да е напълно погасен. Отново, за да обосноват закъснялото си искане, тези потребители изтъкват, че срокът за отказ не е започнал да тече поради недостатъчната информация, предоставена в съответните договори.

33.

Що се отнася до разглежданите договори по тези две дела, запитващата юрисдикция подчертава следните елементи.

34.

Първо, в тези договори не се уточнява точното естество на кредита. И в двата случая обаче в стандартната европейска информация относно потребителски кредит ( 3 ), която съгласно разпоредбите на германското право е неразделна част от договора, се посочва, че тя се отнася до кредит с изплащане на равни месечни погасителни вноски и с фиксиран лихвен процент ( 4 ).

35.

Второ, и в двата договора се посочва, че сумата по кредита се изплаща на продавача при доставката на превозното средство. В нито един от договорите обаче не се уточнява, че след изплащането на средствата задължението за заплащане на продажната цена на продавача до размера на тази сума отпада и че купувачът може да поиска продавачът да достави превозното средство след пълно заплащане на продажната цена.

36.

Трето, по отношение на информацията за процентите на лихвата за забава в договора, сключен от JL, се посочва: „В случай че кредитополучателят […] забави плащане по кредита, се начислява лихва за забавени плащания в размер на пет процентни пункта над основния лихвен процент, изчислена на годишна база. Основният лихвен процент се определя на 1 януари и 1 юли всяка година и се публикува от Deutsche Bundesbank в Bundesanzeiger (Официален вестник)“. По отношение на DT договорът за кредит съдържа следната информация относно размера на лихвения процент за забавени плащания: „Ако договорът бъде прекратен едностранно, ще Ви бъде начислена законната лихва за забавени плащания. Годишният размер на лихвата за забавени плащания е пет процентни пункта над съответния основен лихвен процент“. В допълнение предоставената на този потребител „Стандартна европейска информация относно потребителски кредит“ гласи следното: „Годишният лихвен процент за забавени плащания е в размер на пет процентни пункта над съответния основен лихвен процент. Основният лихвен процент се определя от Deutsche Bundesbank на 1 януари и 1 юли всяка година“.

37.

Според запитващата юрисдикция обаче и в двата случая в предоставените документи не се обяснява, че основният лихвен процент, публикуван от Deutsche Bundesbank, съответства на лихвения процент за последната операция по рефинансиране, извършена от ЕЦБ, нито се препраща към член 247, параграф 1 от BGB, в който се посочва тази информация.

38.

Четвърто, запитващата юрисдикция отбелязва, че предоставените на потребителите документи определят основните параметри, които ще бъдат взети предвид при определяне на дължимото обезщетение при предсрочно погасяване на договора, но не и точната формула за изчисляването на това обезщетение.

39.

Пето, запитващата юрисдикция отбелязва, че макар в спорните договори да се посочва наличието на право на кредитополучателя да прекрати едностранно договора поради наличие на сериозно основание, те не съдържат нито препратка към член 314 от BGB, нито посочват формата и срока за предявяване на искането на такова прекратяване.

40.

Шесто, запитващата юрисдикция отбелязва, че в разглежданите договори се посочва възможността въпросите да бъдат отнесени до Ombudsmann der privaten Banken (Омбудсман на частните банки, Германия) с цел разрешаване на споровете с банката и че Verfahrensordnung für die Schlichtung von Kundenbeschwerden im deutschen Bankgewerbe (Процедурен правилник за разглеждането на оплакванията на клиентите в германския банков сектор), който урежда разглеждането на такова оплакване от този орган, се предоставя при поискване или може да бъде разгледан на уебсайта на Bundesverband der Deutschen Banken eV (Асоциация на германските банки), www.bdb.de. В тези договори също така се посочва, че всички оплаквания трябва да бъдат подадени в писмена форма до службата за разглеждане на оплаквания на клиентите към Асоциацията на германските банки. В договора, подписан от DT, се посочват също номерът на факса и електронният адрес, до който могат да бъдат изпращани такива оплаквания. Запитващата юрисдикция обаче подчертава, че в този договор не са посочени условията за допустимост, свързани със съдържанието на оплакването и определени в точка 3 от процедурния правилник на този орган.

41.

При тези обстоятелства Landgericht Ravensburg (Областен съд Равенсбург) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

42.

В съответствие с искането на Съда предлагам да огранича заключението си до следните въпроси:

43.

Предварително следва да се отбележи, първо, че дадена директива не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и следователно позоваването на тази директива не е възможно срещу такива частноправни субекти. Несъмнено, за да осигурят тяхната правна защита съгласно правото на Съюза, националните юрисдикции, от които се изисква да тълкуват националното право, са длъжни, доколкото е възможно, да го тълкуват в светлината на текста и целите на разглежданата директива, за да постигнат предвидения от нея резултат ( 5 ). Същевременно това задължение за тълкуване на националното право в съответствие с правото на Съюза е ограничено от общите принципи на правото, и по-конкретно от принципа на правна сигурност, и не може да служи за основа на тълкуване contra legem на националното право ( 6 ). Следователно жалбоподателите могат да се позовават на отговорите на преюдициалните въпроси, поставени от запитващата юрисдикция, срещу съответните си кредитни институции само ако чрез прилагане на признатите методи на тълкуване националното законодателство, транспониращо Директива 2008/48, може да се тълкува в съответствие с тези отговори. Запитващата юрисдикция трябва да провери дали това е така.

44.

Второ, бих искал да подчертая, че не считам, че досегашната практика на Съда по отношение на изискванията за информация, предвидени в други законодателни актове на Съюза за защита на правата на потребителите, може просто да се приложи по аналогия към Директива 2008/48. Всъщност в съответствие с признатите от Съда методи за тълкуване такива решения могат да на практика могат да се прилагат само ако текстът, контекстът и целите на разглежданите законодателни разпоредби са идентични или поне много близки. Според мен в случая трябва да се обърне специално внимание на факта, че Директива 2008/48 предвижда по-широки изисквания за предоставяне на информация от съдържащите се например в Директива 93/13/ЕИО ( 7 ).

45.

Трето, що се отнася до преследваните с Директива 2008/48 цели, от съображения 4—9 от същата директива е видно, че тя има за цел да улесни изграждането на ефективен вътрешен пазар на потребителски кредити чрез хармонизиране на изискванията за предоставяне на информация от кредиторите и същевременно да гарантира, че този пазар вдъхва доверие у потребителите, като им предлага по-високо или еднакво равнище на защита ( 8 ).

46.

Следователно съдържащите се в Директива 2008/48 изисквания за предоставяне на информация се основават отчасти на схващането, че за постигането на тази цел е необходима определена степен на стандартизация на договорите, най-малкото по отношение на информацията, която трябва да се съдържа в тях, и отчасти на това, че потребителят се намира в положение на по-слаба страна от кредитора, що се отнася до информацията за последиците от договора и приложимата правна уредба ( 9 ). За постигането на тези цели Директива 2008/48 хармонизира напълно задълженията за предоставяне на информация, които могат да бъдат наложени на кредиторите ( 10 ), и за тази цел прави разграничение между информацията, която кредиторите трябва да съобщават в своите реклами (член 4), на преддоговорния етап (член 5) и в самите договори (член 10) ( 11 ).

47.

Тъй като Директива 2008/48 предвижда задължения за предоставяне на информация на различни етапи, тези задължения, макар и свързани, преследват малко по-различни цели. По-специално от съображения 18 и 19 от посочената директива следва, че задължението за предоставяне на определена информация на потребителите на преддоговорния етап, предвидено в член 5, има за цел на първо място да им даде възможност да сравняват различните получени предложения и след това да изберат най-подходящото. Що се отнася до задължението за предоставяне на определена информация на потребителя на етапа на договаряне, предвидено в член 10 от Директива 2008/48, от съображение 31 от нея е видно, че то има за цел да даде възможност на потребителите да познават правата и задълженията си по договора ( 12 ). По-конкретно, както е постановил Съдът, тази разпоредба има за цел да гарантира, че потребителите разполагат с цялата информация, необходима за точното изпълнение на договора, и по-специално във връзка с това, за упражняването на техните права ( 13 ).

48.

Доколкото някои елементи от информацията, посочена в член 10 от Директива 2008/48, трябва предварително да се съобщят на потребителя на преддоговорния етап, а други се отнасят не до съдържанието на договора, а до приложимата към него правна уредба, ясно е, че законодателят на Съюза е искал да постигне целта да даде възможност на потребителите да се запознаят с произтичащите от договора права и задължения, като гарантира, че в случай на затруднения потребителят може да направи справка с този договор, за да намери отговора на своя въпрос, без да е необходимо да поема разходите за търсене на съответната информация ( 14 ).

49.

Накрая, следва да се отбележи, че тъй като Директива 2008/48 има за цел по-специално да улесни изграждането на ефективен вътрешен пазар на потребителски кредити и че за тази цел с нея се извършва пълна хармонизация на изискванията за предоставяне на информация, независимо от решенията, които Съдът възнамерява да предложи по настоящите дела, тези решения трябва да бъдат възможно най-точни. Правната сигурност на европейските оператори, която е необходима за изграждането на такъв пазар, би била ефективна само при спазването на това условие.

50.

Именно в светлината на тези съображения предлагам да се отговори на поставените въпроси.

51.

С първия си въпрос по дело C‑33/20, първия си въпрос по дело C‑155/20 и третия си въпрос по дело C‑187/20 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит трябва, от една страна, да се посочва като „конкретна цифра“ процентът на лихвата за забава, приложим към момента на сключването му, и от друга страна, да се описва конкретно механизмът за адаптиране на този лихвен процент.

52.

Що се отнася до първата част от въпроса, в самото начало следва да се припомни, че съгласно правото на Съюза предвидените в Директива 2008/48 задължения за предоставяне на информация не могат да се изпълнят чрез просто препращане в договор към законов или подзаконов текст ( 15 ).

53.

В текста си на немски език член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48 предвижда, че в договорите за потребителски кредит трябва да се посочват „der Satz der Verzugszinsen gemäß der zum Zeitpunkt des Abschlusses des Kreditvertrags geltenden Regelung und die Art und Weise seiner etwaigen Anpassung sowie gegebenenfalls anfallende Verzugskosten“, като използването на термина „Regelung“ може да създаде известна неяснота. Всъщност това понятие би могло да препраща към клаузите на договора или към действащите към момента на сключване на договора законови разпоредби, което би означавало, че за да се спазят тези законови разпоредби, в договора трябва да се възпроизведе съдържанието на приложимото законодателство. При този сценарий, който се подкрепя от германското правителство, следва да се посочва цифра само ако в законовата разпоредба приложимият лихвен процент е посочен като абсолютна стойност.

54.

В това отношение признавам, че член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48 далеч не е изричен. Струва ми се обаче, че текстът, контекстът и целите на тази разпоредба подкрепят по-скоро тълкуването ѝ в смисъл, че трябва да се посочи реалната цифра, съответстваща на приложимия в деня на подписването на договора лихвен процент. Съображенията ми за това са следните.

55.

Най-напред следва да се отбележи, че в самия текст на член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48 се уточнява, че изискваната от този член информация се отнася до лихвен процент. Съгласно определението, което обикновено се дава на това понятие, то се отнася до процент, т.е. до стотна част ( 16 ). Всъщност формулата, показателят или референтният индекс, използвани за изчисляването на даден процент, не са самият този процент ( 17 ). Може да се добави, че когато в текста си на немски език Директива 2008/48 се позовава на действащите към момента на сключването на договора законови разпоредби, тя използва по-ясни термини като например в член 14, параграф 2 („das […] geltende innerstaatliche Recht“) и в член 14, параграф 6 или в член 15, параграф 2 („nach den geltende Rechtsvorschriften“).

56.

Още по-важно е, че в текста на член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48 на английски език се посочва, че „the interest rate applicable in the case of late payments as applicable at the time of the conclusion of the credit agreement and the arrangements for its adjustment“. По същия начин в текста на френски език се казва, че „le taux d’intérêt applicable en cas de retard de paiement applicable au moment de la conclusion du contrat de crédit et les modalités d'adaptation de ce taux“.

57.

Според мен фактът, че в тази разпоредба се посочва ясно, най-малкото в текстовете на някои други езици, че от една страна, лихвеният процент, който следва да се посочи, трябва да бъде приложимият „към момента на сключването на договора за кредит“, и от друга страна, че тази информация трябва да бъде предоставена в допълнение към информацията относно условията за адаптиране на този лихвен процент, показва, че понятието „лихвен процент“ трябва да се разбира в смисъл, че се отнася не до определянето на този лихвен процент или формулата за изчисление, използвана за тази цел, а по-скоро до процента, съответстващ на приложимия в деня на подписване на договора лихвен процент. Всъщност определянето на лихвения процент или използваната формула за изчисляването му (в разглежданите дела това е X + 5, където X е равен на стойността на основния лихвен процент в Германия) няма да се променя, без договорът да бъде изменен.

58.

При това положение, ако понятието „лихвен процент“ трябва да се разбира като отнасящо се до използваната формула за изчисление, не би било необходимо да се уточнява, че този лихвен процент трябва да бъде приложимият към датата на сключване на договора, нито да се изисква допълнително посочване на механизмите за адаптирането му. По-специално, що се отнася до този втори вид информация, ако понятието „лихвен процент“ следваше да се разбира като отнасящо се до определението или използваната формула за изчисление, механизмът за неговото адаптиране вече би се съдържал в определението на лихвения процент или в неговата формула за изчисление под формата на променлива величина или, както в случая, на препращане към показател ( 18 ).

59.

Разбира се, както подчертават някои от страните, някои лихвени проценти — като разглежданите в главното производство — могат да се променят, но според мен този довод по-скоро подкрепя направения по-горе извод. С него може по-специално да се обясни защо в член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48 се уточнява не само че лихвеният процент, който следва да се посочи, е приложимият към момента на сключването на договора, но също така, че е необходимо да се посочат и механизмите за адаптиране на този процент.

60.

Следователно от текста на член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48 вече е видно, че тази разпоредба следва да се тълкува в смисъл, че задължава кредитора да посочи по-специално лихвения процент, който действително ще се приложи в случай на неизпълнение на задължението за плащане от кредитополучателя, считано от момента на сключване на договора.

61.

Този извод се потвърждава от целите и общата структура на тази директива.

62.

Първо, отбелязвам, че навсякъде, където в член 3 от Директива 2008/48 се дава определение за процент, тази разпоредба предвижда, че този процент трябва да бъде изразен под формата на стотна част. Според мен тези уточнения не представляват изключения от обичайното определение на понятието „процент“, както твърди германското правителство, а по-скоро припомнят факта, че целта на въпросните определения е да се уточни как трябва да се изчисли тази част в зависимост от естеството на съответния процент ( 19 ). В този контекст, що се отнася до определението на понятието „лихвен процент“, струва ми се, че ако законодателят е възнамерявал да задължи кредиторите да не посочват реалния процент, съответстващ на лихвения процент, приложим към момента на сключването на договора, а формулата, която трябва да се използва за изчисляването му, той вероятно щеше да положи усилия да уточни това.

63.

Второ, що се отнася до целите, преследвани с член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48, ще отбележа, че целта на тази разпоредба е да се даде възможност на европейските потребители да се запознаят с правата и задълженията си. От тази гледна точка може да се приеме, както подчертават някои страни, че от гледна точка на изпълнението на договора посочването на действително приложимия към деня на сключването на договора лихвен процент само по себе си е без значение, тъй като е много вероятно той да се промени впоследствие.

64.

Трудно може да се оспори обаче, че изискването за посочване на процент, който съответства на лихвения процент за забавено плащане, приложим към датата на сключване на договора, позволява на потребителите да се запознаят с последиците от неизпълнението на задължението за плащане ( 20 ) и според мен това е по-смислено от използването на формула за изчисляване или от абстрактното посочване на показател или на референтен лихвен процент. Нещо повече, това не е единствената информация, изисквана с член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48. По-специално проблемът за актуализирането на тази информация се подчертава конкретно от факта, че тази разпоредба изисква и посочването на механизмите за адаптиране. Следователно не може да се счете, че посочването на този процент не е достатъчно, за да позволи на потребителите от ЕС да разберат последиците, които биха могли да настъпят за тях от неизпълнение на задължение за плащане.

65.

Накрая, може да се отбележи, че задължението за посочване на приложимия лихвен процент за забавени плащания не само е част от информацията, която следва да се предостави в договора, но е и част от информацията, която трябва да се предостави на преддоговорния етап съгласно член 5 от Директива 2008/48. Следователно понятието „лихвен процент за забавени плащания“ трябва да се тълкува по такъв начин, че да отговаря на целите, преследвани както с член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48, така и с член 5, параграф 1, буква л) от тази директива.

66.

От тази гледна точка, що се отнася до целта, преследвана с изискванията за предоставяне на преддоговорна информация, установени в член 5, параграф 1 от Директива 2008/48, от съображение 18 от тази директива следва, че тези цели са по-специално да се вдъхне доверие у потребителите, като се предвидят „конкретни разпоредби относно рекламата на договори за кредит, както и относно някои елементи от стандартната информация, която следва да бъде предоставяна на потребителите, за да могат те по-специално да сравняват различните предложения“. Такава информация следва да се предоставя по ясен, кратък и забележим начин чрез представителен пример ( 21 ).

67.

В това отношение следва да се отбележи, че съгласно постоянната съдебна практика разпоредбите на правото на Съюза в областта на защитата на потребителите трябва да се тълкуват в зависимост не от положението на жалбоподателите по съответните дела, а в зависимост от положението на средния потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен ( 22 ). Така от съображение 6 от Директива 2008/48 следва, че тя има за цел развитието на по-прозрачен и по-ефикасен кредитен пазар в пространството без вътрешни граници. Освен това, тъй като избраното за приемането ѝ правно основание е член 95 ЕО (понастоящем член 114 ДФЕС) — който може да обоснове приемането на мерки за хармонизиране само ако те са насочени към подобряване на условията на функциониране на вътрешния пазар ( 23 ) — може да се заключи, че сравнимостта на предложенията, която член 5 от Директива 2008/48 цели да улесни, трябва да се разбира не с оглед на положението на националния потребител, а по-скоро на това на европейския потребител ( 24 ).

68.

При всички положения, разбира се, трябва да се признае, че средният потребител не притежава опита на финансов специалист. Следователно основателно може да се предположи, че средният потребител, който освен това може да живее в друга държава членка, не може лесно да разбере — и следователно да сравни — различните лихвени проценти за забава, които могат да се приложат, ако единствената предоставена му информация е формулата за изчисляване, използвана за определянето на този лихвен процент в даден момент, особено когато подобна формула включва национален лихвен процент, референтен показател или референтен индекс. Според мен Директива 2008/48 предвижда, че във всеки договор за потребителски кредит трябва да се посочва приложимият лихвен процент, а не просто начинът на изчисляване или адаптиране на този лихвен процент, именно за да се даде на европейския потребител база за сравнение.

69.

При тези условия, независимо че Директива 2008/48 е можела да бъде по-ясна по този въпрос, считам, с оглед по-специално на текста на член 10, параграф 2, буква л) от тази директива, че задължението за посочване на „лихвения процент за забавени плащания“ трябва да се разбира в смисъл, че в договорите трябва да се посочва процентът, съответстващ на лихвения процент, който би бил приложен в случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя към момента на подписването на договора ( 25 ).

70.

Що се отнася до втората част от въпроса относно механизмите за адаптиране на лихвения процент за забавени плащания, от текста на член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48 следва, че тези механизми също трябва да бъдат посочени в договора за кредит.

71.

С оглед на обясненията, дадени в преюдициалните запитвания, според мен поставените от запитващата юрисдикция въпроси следва да се разбират в смисъл, че се отнасят до степента на прецизност на информацията по този въпрос, която следва да се съдържа в договора. Може би по-конкретно въпросът е свързан с това дали когато лихвеният процент се основава на референтен лихвен процент, кредитната институция трябва да посочи от кого, кога и по какви критерии се определя този референтен лихвен процент.

72.

В това отношение следва да се отбележи, че съгласно практиката на Съда кредиторът не може да изпълни изискването за предоставяне на информация по член 10, параграф 2 от Директива 2008/48, като предвиди в договора само препращане към приложимите законодателни разпоредби ( 26 ). Не мисля обаче, че член 10, параграф 2, буква л) от тази директива следва да се тълкува в смисъл, че задължава кредитора, когато се използва референтен лихвен процент за изчисляване на лихвения процент, да обясни как трябва да бъде адаптиран този референтен лихвен процент или дори, когато случаят е такъв, както е в настоящия случай, че използваният референтен лихвен процент съответства на публикуван от ЕЦБ лихвен процент.

73.

Правя този извод въз основа на следните съображения.

74.

Първо, ако даден лихвен процент се изчислява въз основа на формула, съдържаща променлива величина, използването на тази променлива ще бъде начинът или един от начините за адаптиране на лихвения процент. Ако, както в разглежданите дела, не съществува друг начин за адаптиране на лихвения процент, то за да бъдат изпълнени изискванията на член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48, е достатъчно в договора да се посочи формулата за изчисляване на приложимия лихвен процент, а ако променливата е референтен лихвен процент — кой е емитентът на този процент, къде се публикува и каква е честотата на публикуването му.

75.

Второ, отбелязвам, че след настъпването на фактите по настоящите производства член 5, параграф 1 от Директива 2008/48 е изменен, за да се уточни, че когато за целите на договора за кредит се използва показател бенчмарк съгласно определението в член 3, параграф 1, точка 3 от Регламент (ЕС) 2016/1011 на Европейския парламент и на Съвета ( 27 ) кредиторът или, когато е приложимо, кредитният посредник трябва да информира кредитополучателя за наименованието на бенчмарка и на неговия администратор и за възможните последици за потребителя (което според мен предполага уточняване на честотата на публикуване на този показател) ( 28 ). Не се очаква обаче кредиторът да обяснява как се определя самият този референтен показател.

76.

Накрая, уточняването на начина, по който е установен референтният лихвен процент, не изглежда необходимо за постигане на целите, преследвани от членове 5 и 10 от Директивата, и дори би могло да им противоречи. Всъщност, тъй като това е публикуван от централна банка референтен лихвен процент, той може отчасти да зависи от макроикономически данни и отчасти от съображения, свързани с паричната политика (сред които по-специално въпросите за ценовата стабилност и инфлацията). Всеки опит да се обясни начинът, по който се адаптира този лихвен процент, би изисквал непропорционални усилия от страна на кредитора в сравнение с другата информация, посочена в член 10, параграф 2 от Директива 2008/48. Самият обем на тази информация може да претовари потребителя с широка гама от финансова и икономическа информация и данни ( 29 ). Всъщност подобно задължение би могло да е много обременително за кредитора и е съмнително дали при липсата на достатъчно ясна формулировка в обратния смисъл законодателят на Съюза изобщо е предвиждал такова задължение.

77.

В случая в разглежданите в главното производство клаузи се уточнява, че референтният лихвен процент, използван във формулата за изчисляване на лихвения процент за забавени плащания, се публикува от германската централна банка и че този лихвен процент се определя съответно на 1 януари и 1 юли всяка година. Тъй като става дума за официален лихвен процент, свободно достъпен на уебсайта на германската централна банка, считам, че това посочване е достатъчно, за да позволи на средния европейски потребител — за когото трябва да се очаква, че е относително осведомен и в разумни граници внимателен — да разбере кой, къде и кога публикува този лихвен процент.

78.

Наистина, в тези препратки в договорите не се уточнява, че използваният референтен лихвен процент съответства на лихвен процент, публикуван от ЕЦБ. Нищо в текста на член 5 или на член 10 от Директива 2008/48 обаче не указва да се изисква такова посочване. Освен това не виждам с какво тази информация би била необходима за сравнимостта на предложенията, нито как би помогнала на потребителя да се запознае с правата и задълженията си. Важното за потребителя е да разбере последиците от договора ( 30 ) и от тази гледна точка според мен е достатъчно да знае, че приложеният лихвен процент е правно валиден и къде може да бъде намерен.

79.

С оглед на гореизложеното предлагам на Съда да отговори на първия въпрос по дело С‑33/20, на първия въпрос по дело C‑155/20 и на третия въпрос по дело C‑187/20, че член 10, параграф 2, буква л) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит трябва да се посочват, от една страна, лихвеният процент за забава, приложим към момента на сключване на договора за кредит, в процентно изражение, и от друга страна, когато този лихвен процент може да варира, формулата, която ще се използвана в течение на времето за изчисляване на приложимия лихвен процент, а в случай на използване, като променлива, на референтен лихвен процент или референтен показател, датата на публикуването му, както и къде и от кого е публикуван.

80.

С шестия си въпрос по дело C‑187/20 запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че договорът за кредит трябва да съдържа съществените формални изисквания относно започването на извънсъдебни процедури за уреждане на спорове или обезщетения, или е достатъчно в това отношение договорът да препраща само към процедурния правилник, който е на разположение в интернет.

81.

Най-напред следва да се отбележи, че съгласно член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48 в договорите за потребителски кредит трябва да се посочи „налице ли е механизъм за извънсъдебни процедури за уреждане на спорове и обезщетение на потребителя […] и ако е така, начина за достъп до този механизъм“. Ето защо, за да се отговори на този въпрос, е необходимо да се определи какво означава „начин за достъп до механизъм за извънсъдебни процедури за уреждане на спорове и обезщетение“.

82.

Съгласно постоянната съдебна практика на Съда разпоредба от правото на Съюза, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държавите членки с оглед на определянето на нейния смисъл и обхват, трябва да получи самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Съюза. При това тълкуване следва да се отчита не само текстът, но и контекстът ѝ и целта, преследвана с правната уредба, от която тя е част ( 31 ). След като Директива 2008/48 не препраща към правото на държавите членки с оглед на определянето на смисъла на понятието „начин за достъп до механизъм за извънсъдебни процедури за уреждане на спорове и обезщетение“, то трябва да се счита за самостоятелно понятие на правото на Съюза и следователно да се тълкува еднакво в целия Европейски съюз.

83.

В това отношение отбелязвам, от една страна, че начинът за достъп, който член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48 изисква да се посочи в договора, е свързан с механизма/механизмите за извънсъдебни процедури за уреждане на спорове и обезщетения, които включват не само вътрешните процедури за уреждане на спорове, но и процедурите, които могат да се провеждат пред отделна структура ( 32 ).От друга страна, какъвто, изглежда, е случаят с процедурата за уреждане на спорове пред германския омбудсман на частните банки, посоченият в член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48 механизъм за извънсъдебни процедури за уреждане на спорове и обезщетения може да бъде подчинен на специални условия за допустимост и освен това да бъде изменен от съответната структура.

84.

Противно на твърденията на някои от страните обаче, тези обстоятелства сами по себе си не могат да обосноват тълкуването на член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48 в смисъл, че даден договор би могъл просто да препрати към уебсайт по тези въпроси, тъй като по същество в противен случай би било невъзможно те да се справят с възможните изменения в приложимите процедурни правила. Разбира се, да се изисква от кредиторите да включват в договора информация, различна от адреса на уебсайт, посветен на тези процедури, по необходимост ще означава, че при изменение в списъка на наличните извънсъдебни процедури за уреждане на спорове или обезщетения или в механизмите за сезиране на някой от компетентните органи съдържанието на договора ще трябва да бъде актуализирано. Всъщност да се тълкува член 10 от Директива 2008/48 в смисъл, че не задължава кредитора да извършва такава актуализация, би било в противоречие с целите на Директивата, тъй като, както вече обясних, посочените в тази разпоредба елементи на информация са тези, които според законодателя на Съюза имат съществено значение за изпълнението на договора ( 33 ).

85.

Такова задължение за актуализиране обаче не представлява неприемлива тежест за кредиторите. От една страна, развитието на инструментите за управление на договорите през последните 20 години направи контрола върху договорите от страна на кредитора много по-лесен и по-евтин. От друга страна, в прилагането на подобна актуализация няма никаква юридическа сложност. Всъщност клауза, която само споменава наличието или липсата на извънсъдебни процедури за уреждане на спорове и обезщетения на разположение на потребителя, както и начините за достъп до тях, има по-скоро информативна, отколкото нормативна стойност, тъй като не определя обхвата на правата и задълженията на страните. Следователно актуализирането на тази информация не представлява изменение на договора, срещу което например потребителят би могъл да възрази.

86.

Във всеки случай може да се отбележи, че съгласно член 10, параграф 1 от Директива 2008/48 всеки потребител получава екземпляр от договора за кредит. Всъщност използването на думата „получава“ предполага, че не е необходимо потребителят да има достъп до интернет връзка, нито да предприема каквото и да било действие за достъп до договорните клаузи ( 34 ). Освен това Съдът вече е постановил, че кредиторите не могат да изпълнят предвиденото в член 10 от Директива 2008/48 задължение за предоставяне на информация просто като посочат в договора къде може да бъде намерена тази информация ( 35 ).

87.

Доколкото запитващата юрисдикция, изглежда, вече е запозната с това, считам, че поставените от нея въпроси се отнасят по-специално до това какво се разбира в член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48 под „начин за достъп“ и отново, каква степен на точност може да се очаква от съдържащата се в договора информация по този въпрос.

88.

В това отношение отново следва да се припомни, че съгласно постоянната съдебна практика при тълкуването на разпоредба от правото на Съюза следва да се вземат предвид както текстът и целта ѝ, така и контекстът на правната уредба, от която тя е част ( 36 ).

89.

Що се отнася до текста на член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48, от използваните от законодателя термини, по-специално на немски език — „die Voraussetzungen für diesen Zugang“ (на английски език „methods for having access“ или на френски език „modalités d’accès à ces dernières“ ( 37 )), може да се заключи, че информацията, която следва да се предостави на потребителите, предполага нещо различно от простото посочване на различните възможни процедури. Отбелязвам обаче и че същият този израз се отнася само до „достъпа“ до тези процедури, а не до тяхното функциониране. Той не предполага такава степен на точност, че кредиторът да трябва да възпроизведе in extenso всички приложими процесуални правила във всички договорни документи, предоставени на потребителя.

90.

Според мен това, изглежда, се потвърждава от контекста, в който се вписва тази разпоредба, доколкото в началото на член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 се уточнява, че информацията трябва да бъде посочена по ясен и кратък начин, което означава, че трябва да се посочи само съществената информация.

91.

Накрая, що се отнася до целта на член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48, бих искал да отбележа, че наличието на „механизъм за извънсъдебни процедури за уреждане на спорове и обезщетение на потребителя, страна по договора за кредит, и ако е така, начина за достъп до този механизъм“ не е сред информацията, която член 5 от Директива 2008/48 изисква да се предоставя на потребителите на преддоговорния етап. От това изглежда очевидно, че законодателят на Съюза е приел, че тази информация е от основно значение не за сравнението на предложенията, а по-скоро за разрешаването на проблемите, които могат да възникнат при изпълнение на договора ( 38 ). Следователно преследваната с тази разпоредба цел е да насърчи потребителя да използва тези процедури. Според мен всички тези обстоятелства предполагат, че предоставената информация е достатъчна, за да се избегне каквото и да било разочарование в това отношение.

92.

Следователно може да се заключи, че информацията относно начина за достъп до всяка приложима извънсъдебна процедура за уреждане на спорове или обезщетения, която трябва да се съдържа в договора съгласно член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48, е ограничена до това, което е необходимо, за да може кредитополучателят да вземе информирано решение дали е целесъобразно да прибегне до някоя от тези процедури, и от друга страна, за да може да подаде такова оплакване или жалба, без да се опасява, че ще бъде трайно лишен от възможността да предяви правата си.

93.

Последният аспект ми се струва още по-важен, тъй като член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48 се отнася до всяка извънсъдебна процедура за уреждане на спорове или обезщетения, независимо дали е факултативна или задължителна. Считам обаче, че подобна цел не налага да се уточняват приложимите процесуални правила, включително допустимостта, доколкото неспазването им не лишава окончателно потребителя от възможността да предяви правата си.

94.

По-конкретно, всичко това предполага, че в договора за потребителски кредит следва да се посочват следните аспекти:

95.

Според мен този извод не се поставя под съмнение от Директива 2013/11. Разбира се, последната само предвижда в своя член 13, параграф 2, че търговците, които и да са те, трябва да посочат на своя уебсайт, когато има такъв, и когато е приложимо, в общите условия към договора за продажба или за предоставяне на услуги между търговеца и потребителя, основната структура или структури за алтернативно решаване на споров (АРС), в чийто обхват попадат тези търговци, когато тези търговци са поели ангажимент или са задължени да използват тези структури за решаването на спорове с потребители, а също така, адреса на своя уебсайт. Член 3, параграф 1 от Директивата обаче уточнява, че разпоредбите на тази директива имат предимство само ако някоя от нейните разпоредби е в стълкновение с разпоредба от друг правен акт на Съюза, свързана с извънсъдебни процедури, открити от потребител срещу търговец. Като се има предвид, че с Директива 2013/11 се извършва минимална хармонизация ( 40 ), за да бъде в конфликт с друга директива, тя трябва да предвижда по-висок стандарт от другата директива ( 41 ). В случая, тъй като е ясно, че Директива 2008/48 предвижда по-високи изисквания за предоставяне на информация в сравнение с Директива 2013/11 — а не обратно ( 42 ) — няма никаква причина задължението за предоставяне на информация, предвидено в член 13, параграф 2 от Директива 2013/11, да има предимство пред изискванията по член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48 ( 43 ).

96.

В главното производство по дело C‑187/20 в разглежданите договори за потребителски кредит се посочва възможността за подаване на оплакване пред омбудсмана на частните банки. В тях също така се посочва, че процесуалните правила за разглеждане на оплаквания на клиенти в германския банков сектор са достъпни при поискване или могат да бъдат разгледани в интернет и че оплакванията трябва да се изпращат в писмена форма на посочения адрес.

97.

Според мен тези данни трябва да се считат за достатъчни, за да бъдат изпълнени изискванията на член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48, при условие, първо, че не съществуват други извънсъдебни процедури за уреждане на спорове или обезщетения, приложими към този вид договори, второ, че процедурата по оплакване пред омбудсмана на частните банки е безплатна и не изисква правно представителство, и трето, че освен изискването за изпращане на оплакването в писмена форма на посочения адрес, не съществуват други формални изисквания за подаване на това оплакване пред този орган, чието неспазване би могло окончателно да попречи на молителя да получи достъп до тази конкретна процедура.

98.

С оглед на гореизложеното предлагам на Съда да отговори на шестия въпрос по дело C‑187/20, че член 10, параграф 2, буква у) от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит трябва да се посочват всички налични извънсъдебни процедури за уреждане на спорове или обезщетения на разположение на потребителите, и ако е приложимо, разходите за всяка от тези процедури, дали оплакването или жалбата трябва да се подадат на хартиен носител или по електронен път, физическият или електронен адрес, на който трябва да бъдат изпратени оплакването или жалбата, както и формалните изисквания, които трябва да бъдат спазени, когато неспазването им би могло да доведе до изгубване на възможността на потребителя да предяви правата си.

99.

С четвъртия си въпрос по дело C‑155/20 и седмия си въпрос по дело C‑187/20 запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 14, параграф 1 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че кредиторът може да направи възражение за просрочване, когато потребителят упражни правото си на отказ от договора много след изтичането на предвидения в член 14, параграф 1, буква а) 14‑дневен срок от сключването на договора, поради това че в договора или впоследствие не е предоставена някоя част от информацията, посочена в член 10, параграф 2 от тази директива. Запитващата юрисдикция иска също да се установи дали при утвърдителен отговор на този въпрос обстоятелството, че кредитополучателят не е знаел, че продължава да има право на отказ след изтичането на предвидения в член 14, параграф 1 от Директива 2008/48 14‑дневен срок, може да е пречка за прилагането на такова възражение за просрочване.

100.

Отправната точка тук е текстът на член 14, параграф 1 от Директива 2008/48, който гласи, че „[п]отребителят разполага със срок от четиринадесет календарни дни, в който да се откаже от договора за кредит, без да посочва основания за това“. Съгласно второто изречение от тази разпоредба този срок започва да тече, както е посочено в буква а), от деня на сключването на договора за кредит или, както е посочено в буква б), от деня, в който потребителят „получава условията на договора и информацията в съответствие с член 10, ако този ден е след датата, посочена в буква a) от настоящата алинея“.

101.

Противно на поддържаното от Комисията, въпросът за съществуването на евентуален срок не зависи от преценката на държавите членки, а по-скоро спада към хармонизираните с Директива 2008/48 области. Всъщност считам, че ако държавите членки имаха право да определят продължителността на такъв срок в националното си право, те биха могли да нарушат хармонизирането, осъществено с член 14, параграф 1, буква а), като се позоват на разпоредбите на член 14, параграф 1, буква б), що се отнася до срока за упражняване на правото на отказ. Изглежда очевидно, че като е пропуснал да приложи срок към това правило, законодателят на Съюза умишлено е искал да позволи на потребителите да се оттеглят, докато не са получили цялата информация, независимо от естеството (и следователно от икономическата значимост) на пропуснатата информация.

102.

При това положение именно липсата на срок е целеният от законодателя на Съюза резултат, с който се санкционират кредиторите, които не спазват задълженията си за предоставяне на информация съгласно член 10 от тази директива. Следователно става въпрос за допълнителна санкция към тази, която държавите членки трябва да предвидят по силата на член 23 от посочената директива, по отношение на която обаче нямат дискреционни правомощия.

103.

При тези обстоятелства фактът, че кредиторите не могат да се позоват на определен срок, е един от аспектите на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите членки относно договорите за потребителски кредит, за който трябва да се счете, че попада в обхвата на извършената с Директивата пълна хармонизация.

104.

Това е просто друг начин да се каже, че от тази законодателна конструкция неминуемо се подразбира, че кредиторът не може да се позове на действителните познания на потребителя, за да обоснове неспазването от своя страна на изискванията за предоставяне на информация, предвидени в член 10 от тази директива.

105.

Това е така в още по-голяма степен, тъй като, ако се сравнят разпоредбите на тази директива с тези на други директиви, които предвиждат право на отказ за потребителите, става ясно, че когато законодателят на Съюза е искал да даде възможност на търговец да се позове на срок, той изрично е посочвал това, както например в член 10, параграф 1 от Директива 2011/83/ЕС ( 44 ). Макар тази директива да е приета след Директива 2008/48, законодателят на Съюза е избрал да не изменя Директива 2008/48 с цел да приеме подобно решение.

106.

Като се има предвид това, бих искал да отбележа, че при всички положения член 14, параграф 1 от Директива 2008/48 установява право на отказ, а не право на разваляне ( 45 ). Тъй като изпълнението на договор представлява естествен начин за погасяване на такова договорно задължение, стигам до извода, че член 14, параграф 1 от тази директива трябва да се тълкува в смисъл, че предвиденото в тази разпоредба право на отказ вече не може да бъде упражнено, след като договорът за кредит бъде изцяло изпълнен от двете страни.

107.

Този извод се потвърждава от съображение 34 от Директива 2008/48, в което се уточнява, че тази директива въвежда право на отказ при условия, сходни на предвидените в Директива 2002/65, а член 6, параграф 2, буква в) от последната уточнява, че установеното от нея право на отказ не се прилага за „договори, чието изпълнение е напълно приключено от двете страни по изричното искане на потребителя, преди потребителят да е упражнил правото си на оттегляне от договора“ ( 46 ).

108.

От друга страна, припомням, че целта на задълженията за предоставяне на информация съгласно член 10 от Директива 2008/48 е да се даде възможност на потребителите да се запознаят с обхвата на своите права и задължения по време на изпълнението на договора. Поради това тези задължения вече не са полезни, след като договорът е изцяло изпълнен. Следователно за постигането на преследваните с тази разпоредба цели не изглежда необходимо да се позволява на потребителите да упражняват правото си на отказ, след като договорът всъщност бъде изпълнен.

109.

При тези обстоятелства предлагам на Съда да отговори на четвъртия въпрос по дело C‑155/20 и на седмия въпрос по дело C‑187/20, че член 14, параграф 1 от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че кредиторът не може да попречи на потребителя да упражни правото си на отказ, ако в договора за кредит все още не е била предоставена цялата информация, посочена в член 10, параграф 2 от тази директива. Това право обаче вече не може да бъде упражнено, след като всички задължения, които са предмет на договора, са изцяло изпълнени.

110.

С петия въпрос по дело C‑155/20 и осмия въпрос по дело C‑187/20 запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали кредиторът може да се позове на принципа на забрана на злоупотребата с право, за да попречи на потребителя да упражни правото си на отказ на основание член 14, параграф 1, първо изречение от Директива 2008/48, когато от сключването на договора вече е изтекъл значителен период от време.

111.

Най-напред следва да се отбележи, че Директива 2008/48 не съдържа норми относно евентуалната злоупотреба с предоставените от нея права. Освен това държавите членки не могат да се позовават на разпоредби или принципи, дори от конституционен ранг, за да изключат прилагането на правото на Съюза ( 47 ).

112.

Може обаче да се отбележи, че правото на Съюза закрепва общия принцип на правото, съгласно който правните субекти не могат да се позовават на правото на Съюза с цел измама или злоупотреба ( 48 ). Следователно в областите, уредени от това право, възможността за позоваване на злоупотреба при упражняването от дадено лице на право, което то черпи от правото на Съюза, трябва да се преценява само с оглед на този принцип, а не с оглед на изискванията на националното право.

113.

В рамките на преюдициалното производство Съдът трябва да уточни обхвата на евентуален общ принцип на правото на Съюза, като уточни при необходимост насоките за тълкуване на този принцип при обстоятелствата, посочени от запитващата юрисдикция във въпроса ѝ ( 49 ), а запитващата юрисдикция — да провери дали това положение съответства на фактите по делото и съответно да достигне до окончателно заключение относно правилното прилагане на този принцип по дадено дело ( 50 ).

114.

Колкото до общия принцип на забрана на злоупотреба с право Съдът вече е имал повод да подчертае, че прилагането на този принцип изисква съчетание от обективен и субективен елемент ( 51 ).

115.

Що се отнася до обективния елемент, той предполага от съвкупност от обективни обстоятелства да следва, че въпреки формалното спазване на предвидените в правната уредба на Съюза условия резултатът от упражняването на разглежданото право явно противоречи на целите, преследвани от тази правна уредба ( 52 ).

116.

Що се отнася до субективния елемент, необходимо е от съвкупност от обективни елементи да следва, че основната цел на разглежданите сделки е да се получи недължима облага от прилагането на правото на Съюза. Следователно принципът на забрана на злоупотребите не е приложим, когато разглежданите действия — и по-специално изборът да се използват някои правни възможности или да се предприемат определени постъпки — вероятно имат самостоятелна обосновка, различна от простото получаване на такова предимство ( 53 ).

117.

В случая е безспорно, че правото на отказ от договора, предвидено в член 14, параграф 1 от Директива 2008/48, има за цел да даде възможност на потребителя да преразгледа решението си, ако след получаването на цялата информация, посочена в член 10 от тази директива, той в крайна сметка прецени, че е за предпочитане да не взема предложения кредит ( 54 ).

118.

Подчертавам обаче, че предмет на спора в разглежданото от запитващата юрисдикция дело не е упражняването на правото на отказ като такова, а по-скоро възможността за позоваване на член 14, параграф 1, буква б) от Директива 2008/48, съгласно който това право може да бъде предявено без краен срок, докато информацията по член 10 от тази директива не бъде съобщена на потребителя. Както обясних по-горе, смятам, че целта на тази разпоредба е именно да санкционира кредиторите за непредоставянето на необходимата информация.

119.

В този контекст считам, че в случаите на непредоставяне на необходимата информация самият факт, че потребителят упражнява правото си на отказ няколко години след сключването на договора, никога не може да противоречи на тази цел, а изглежда напълно съвместим с нея ( 55 ).

120.

Тъй като при тези обстоятелства няма как да е налице първият елемент, необходим за установяване на наличието на злоупотреба с права, считам, че кредиторът не може да се позове на принципа на забрана на злоупотреба с право, за да попречи на потребителя да упражни на по-късен етап правото си на отказ, ако не му е предоставил предварително цялата информация, посочена в член 10 от Директива 2008/48.

121.

Това обаче не означава, че жалбоподателите, дори тези, за които договорът за кредит все още не е бил изцяло изпълнен към момента на упражняване на правото на отказ имат основание да поддържат, че в резултат на този отказ кредиторът е бил длъжен да им възстанови изцяло платените месечни вноски, включително лихвите, срещу прехвърлянето на автомобила на продавача. Всъщност фактът, че упражняването на правото на отказ от страна на потребителите, не представлява злоупотреба, не означава, че то трябва, или дори може, да доведе до последици като претендираните от жалбоподателите.

122.

В този контекст може да се отбележи, първо, че член 14, параграф 3, буква б) от Директива 2008/48 задължава държавите членки да предвидят, че при упражняване на правото си на отказ потребителят трябва да върне на кредитора не само главницата по кредита, но и лихвите върху тази главница, изчислени на базата на договорения лихвен процент, считано от датата на „усвояване“ (т.е. в разговорния език, на „използване“) ( 56 ) на кредита от потребителя до датата на връщане на главницата.

123.

Действително държавите членки могат да предвидят в рамките на санкциите, които трябва да въведат в съответствие с член 23 от Директива 2008/48, че липсата на някои задължителни данни в договора за кредит може да доведе до загуба на лихвите по кредита. Както обаче е видно от текста на тази разпоредба, санкциите, които следва да се налагат в случай на нарушение на правото на Съюза, трябва да бъдат пропорционални. Всичко това означава съгласно практиката на Съда, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност ( 57 ).

124.

От тази гледна точка следва да се отбележи, от една страна, че лихвите по кредита не само възнаграждават обслужването на кредита, а евентуално и компенсират намаляването на паричната стойност. За сметка на това пропускането на който и да било елемент от информацията, посочена в член 10 от Директива 2008/48, вече води до удължаване на срока за отказ. Следователно, що се отнася до информация, която не е свързана със съдържанието на договора, а само с правната среда на договора — какъвто е случаят с информацията относно извънсъдебните процедури — липсата на такава информация в текста на договора не изглежда да обосновава пълната загуба на тази лихва ( 58 ). Подобен пропуск е много по-малко сериозен, отколкото например липсата на оценка на кредитоспособността на жалбоподателя ( 59 ) или непосочването на ГПР или на определена информация относно разходите по кредита за потребителя ( 60 ). Според мен в това отношение държавите членки разполагат с известна свобода на преценка и могат да предвидят, че непредоставянето на определена информация, която не е свързана със задълженията на страните, трябва да се компенсира с изплащането на предварително уговорено обезщетение при неизпълнение.

125.

Също така, когато лихвата за забава, която се прилага към момента на сключването на договора под формата на конкретна цифра — както се посочва във въпрос 1 — не е изрично посочена, доколкото тази информация не се отнася до самите разходи по кредита, а по-скоро до тези, които са свързани с евентуално забавяне, струва ми се също, че е в по-голяма степен в съответствие с принципа на пропорционалност този пропуск да се поправи, като се изключи възможността за кредитора да потърси предвидената в договора лихва за забава (а не лихвата по кредита), включително, ако е необходимо, като се присъди обезщетение.

126.

Второ, що се отнася до последиците от отказа от договор за кредит за договор за доставка на стоки или услуги, финансирани чрез този кредит, отбелязвам, че Директива 2008/48 не уточнява какви би трябвало или какви биха могли да бъдат тези последици ( 61 ). Разбира се, в такъв случай взетият кредит може да се квалифицира като свързан кредит, ако са изпълнени предвидените в член 3, буква н) от Директива 2008/48 условия. Същевременно единствената разпоредба от Директива 2008/48, която се отнася до последиците от упражняването на правото на отказ в случай на свързан кредит, а именно член 15, параграф 1, се отнася до хипотезата, в която потребител упражнява това право по отношение на договор за доставка на стоки или услуги. Няма обаче разпоредба, която да урежда хипотезата, в която упражненото право на отказ се отнася до кредита.

127.

Следователно може да се заключи, че държавите членки следва да уточнят последиците от упражняването на правото на отказ по отношение на потребителски кредит за договори за продажба, финансирани от такъв кредит. Това се потвърждава от съображение 35, съгласно което „[в] случаите, когато потребителят се отказва от договор за кредит, във връзка с който е получил стоки […] настоящата директива следва да не засяга начините, по които държавите членки уреждат въпросите за връщане на стоките или други свързани въпроси“.

128.

Макар свободата на преценка, с която разполагат държавите членки в това отношение, да не е неограничена, тъй като те не трябва да накърняват ефективността на предвиденото в Директива 2008/48 право на отказ, те все пак могат да уредят последиците от упражняването на това право върху договора за продажба. По-специално не виждам пречка държава членка да позволи на продавача, когато упражняването на правото на отказ води до разваляне на продажбата със задна дата, да вземе предвид обезценяването на стойността на върнатите стоки, което е причинено от употребата им от потребителя.

129.

Склонен съм дори да мисля, че при определени обстоятелства държавите членки са длъжни да предвидят заплащането на такова обезщетение от потребителя на продавача, както предвиждат и член 7 от Директива 2002/65 и член 14, параграф 2 от Директива 2011/83 в съответните си области на приложение ( 62 ). Всъщност забраната за неоснователно обогатяване е общ принцип на правото на държавите членки, който е признат поне имплицитно от Съда като един от общите принципи на правото на Съюза ( 63 ). Съгласно този принцип всеки, който е понесъл загуба, увеличила активите на другиго, без да има валидно правно основание за такова обогатяване, има право да иска от обогатилия се да му върне полученото, до размера на обедняването ( 64 ).

130.

Тъй като разглежданото право на отказ в конкретните случаи е въпрос на правото на Съюза, държавите членки трябва да вземат предвид утвърдения от Съда принцип на забрана за обогатяване, когато уточняват последиците от упражняването на това право.

131.

В този контекст може да се отбележи, че ако в националното право е предвидено, че в случай на отказ от договора за кредит всеки свързан договор за продажба се счита за развален, продавачът може да претърпи вреда, докато купувачът вероятно ще получи облага. Обикновено такъв е случаят с продажбата на превозно средство, финансирана с кредит, тъй като стойността на лек автомобил на пазара на употребявани автомобили намалява с 10—30 % в зависимост от марката и модела още след първия изминат километър. Следователно продавачът, който би трябвало да приеме обратно превозно средство, неминуемо ще претърпи загуба. Що се отнася до купувача, той неминуемо ще получи облага, тъй като няма да трябва да понесе последиците от тази амортизация.

132.

Несъмнено принципът на забрана на неоснователното обогатяване не може да се приложи в случай на виновно поведение и затова той не би бил приложим, ако продавачът действително е нарушил разпоредбите на Директива 2008/48. За да може обаче продавачът на стоки да се счита за съизвършител на нарушение на член 10, параграф 2 от Директива 2008/48 поради недостатъчна информация в подписания договор за кредит, е необходимо продавачът да е участвал в сключването или в изготвянето на договора за кредит, което е само едно от положенията, попадащи в обхвата на понятието „свързан кредит“, както е определено в член 3, буква н) от Директива 2008/48 ( 65 ). Във всички останали случаи продавачът би трябвало да може да се позове на принципа на неоснователното обогатяване.

133.

Ето защо считам, че когато потребителят упражни правото си на отказ, държавите членки могат поне доброволно да предвидят, че продавачът може да приспадне от възстановяването коректив за амортизацията на превозното средство. Признавам, че подобно решение може да възпре потребителите да упражнят правото си на отказ, но го считам за нормална последица от факта, че през определен период са ползвали съответните стоки или услуги ( 66 ). Следователно, дори упражняването от някои жалбоподатели на правото им на отказ да не изглежда като злоупотреба, от продавача може да се изисква да възстанови пълната стойност на превозните средства на купувача само ако националното право изрично предвижда такова решение като санкция за неизпълнението от продавача на определени задължения, като например задължението да предлага на купувачите само услугите на кредитните дружества, чиито договори са в съответствие с разпоредбите на Директива 2008/48. Националните юрисдикции следва да определят какво е приложимото право.

134.

С оглед на всичко изложено по-горе предлагам на Съда да отговори на петия въпрос по дело C‑155/20 и на осмия въпрос по дело C‑187/20 в смисъл, че кредиторът не може да се позове на принципа на ЕС на забрана на злоупотреба с право, за да попречи на потребителя да упражни правото си на отказ от договора, предвидено в член 14, параграф 1, първо изречение от Директива 2008/48, само защото от сключването на договора вече е изтекъл значителен период от време. Поради току-що изтъкнатите причини обаче, това не означава, че държавите членки нямат право — дори и задължение — да приемат подходящи мерки в рамките на собствените си правни системи, за да гарантират, че доставчиците на кредити няма да понесат финансова загуба в резултат на упражняването от страна на потребителя на правото на отказ.

135.

Ето защо считам, че Съдът следва да отговори на преюдициалните въпроси, поставени от Landgericht Ravensburg (Областен съд Равенсбург, Германия), по следния начин: