–

за Atresmedia Corporación de Medios de Comunicación SA, от C. Aguilar Fernández, L. J. Vidal Calvo и M. González Gordon, abogados,

–

за Asociación de Gestión de Derechos Intelectuales (AGEDI), от J. J. Marín López, abogado,

–

за Artistas Intérpretes o Ejecutantes, Sociedad de Gestión de España (AIE), от A. López Sánchez, abogado,

–

за испанското правителство, първоначално от A. Rubio González, впоследствие от S. Jiménez García, в качеството на представители,

–

за Европейската комисия, от É. Gippini Fournier и J. Samnadda, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 8, параграф 2 от Директива 92/100/ЕИО на Съвета от 19 ноември 1992 година относно правото на отдаване под наем и в заем и относно някои права, сродни на авторското право в областта на интелектуалната собственост (ОВ L 346, 1992 г., стр. 61; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 120) и на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година за правото на отдаване под наем и в заем, както и за някои права, [сродни на] авторското право в областта на интелектуалната собственост (ОВ L 376, 2006 г., стр. 28; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 3, стр. 14).

2

Запитването е отправено в рамките на спор между Atresmedia Corporación de Medios de Comunicación SA (наричано по-нататък „Atresmedia“) — предприятие, собственик на няколко телевизионни канала, от една страна, и от друга, Asociación de Gestión de Derechos Intelectuales (AGEDI) и Artistas Intérpretes o Ejecutantes, Sociedad de Gestión de España (AIE) — субекти, които управляват съответно правата на интелектуална собственост на продуценти на звукозаписи и такива права на изпълнители, относно плащането от Atresmedia на еднократно справедливо възнаграждение за излъчването по управляваните от това предприятие телевизионни канали на аудио-визуални произведения, в които са включени звукозаписи.

3

Съгласно член 31, параграф 2, буква а) от Виенската конвенция за правото на договорите от 23 май 1969 г. (Recueil des traités des Nations unies, том 1155, стр. 331):

„За целите на тълкуването на договора контекстът обхваща освен текста, включително преамбюла и приложенията:

[…]“.

4

Европейският съюз не е страна по Международната конвенция за закрила на артистите-изпълнители, продуцентите на звукозаписи и излъчващите организации, съставена в Рим на 26 октомври 1961 г. (наричана по-нататък „Римската конвенция“), за разлика от всички държави — членки на Съюза, с изключение на Република Малта.

5

Член 3 от посочената конвенция гласи:

„По смисъла на тази конвенция:

[…]

[…]

[…]“.

6

На 20 декември 1996 г. Световната организация за интелектуална собственост (СОИС) приема Договора на СОИС за авторското право и Договора на СОИС за изпълненията и звукозаписите (наричан по-нататък „WPPT“). Тези договори са одобрени от името на Европейската общност с Решение 2000/278/ЕО на Съвета от 16 март 2000 година относно одобрението от името на Европейската общност на Договора на СОИС за авторското право и Договора на СОИС за изпълненията и фонограмите (ОВ L 89, 2000 г., стр. 6; Специално издание на български език, 2007 г., глава 11, том 20, стр. 212) и влизат в сила по отношение на Съюза на 14 март 2010 г.

7

Член 2, буква б) от WPPT предвижда:

„За целите на този международен договор:

[…]

8

На 20 декември 1996 г. дипломатическата конференция по въпросите, свързани с някои авторски права и сродните им права, приема следната съвместна декларация по член 2, буква б) от WPPT:

„Определението на фонограма по член 2, буква б) не предполага, че правата върху фонограмите по някакъв начин могат да бъдат засегнати в случай на ползването им за кинематографични или аудио-визуални цели“.

9

Седмо и десето съображение от Директива 92/100 предвиждат:

„като има предвид, че творческата и художествената работа на авторите и артистите-изпълнители има нужда от адекватен доход като основа за по-нататъшна творческа и художествена работа, а инвестициите, нужни за производството на звукозаписи и филми, са твърде високи и рискови; като има предвид, че възможността за осигуряване на този доход и възвръщане на инвестициите може да бъде гарантирана ефикасно чрез адекватна правна закрила на съответните носители на права;

[…]

като има предвид, че законодателството на държавите членки трябва да бъде сближено така че да не противоречи на международните конвенции, върху които се основават законите за авторското право и сродните му права в много от държавите членки“.

10

Член 8 („Излъчване и [публично съобщаване]“) от посочената директива предвижда в параграф 2:

„Държавите членки са длъжни да предвидят право, чрез което се гарантира, че ползвателят заплаща еднократно справедливо възнаграждение, ако [публикуван с търговска цел звукозапис] или ако възпроизвеждане на този звукозапис се използва за излъчване по безжичен път или за какъвто и да е вид съобщаване на публиката, и да гарантират, че това възнаграждение се поделя между съответните артисти-изпълнители и продуценти на звукозаписи. При липса на съгласие между артистите-изпълнители и продуцентите на звукозаписи, държавите членки могат да установят условията за поделяне на възнаграждението помежду им“.

11

Директива 92/100 е кодифицирана и отменена с Директива 2006/115.

12

Съгласно член 2 („Право на възпроизвеждане“) от Директива 2001/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 май 2001 година относно хармонизирането на някои аспекти на авторското право и сродните му права в информационното общество (ОВ L 167, 2001 г., стр. 10; Специално издание на български език, 2007 г., глава 17, том 1, стр. 230):

„Държавите членки предвиждат изключителното право да разрешават или забраняват пряко или непряко, временно или постоянно възпроизвеждане по какъвто и да е начин и под каквато и да е форма, изцяло или частично:

[…]“.

13

Съображения 5 и 7 от Директива 2006/115 гласят:

[…]

14

Текстът на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 съвпада с този на член 8, параграф 2 от Директива 92/100.

15

Съгласно член 108, параграф 4 от Real Decreto Legislativo 1/1996, por el que se aprueba el texto refundido de la Ley de Propiedad Intelectual, regularando y armonizando las disposiciones legales vientes sobre la materia (Кралски законодателен декрет 1/1996 за одобряване на кодифицирания текст на Закона за интелектуалната собственост, който установява, уточнява и хармонизира действащите в тази област правни норми) от 12 април 1996 г. (BOE № 97 от 22 април 1996 г., стр. 14369), в приложимата му към спора по главното производство редакция (наричан по-нататък „LPI“):

„Ако публикуван с търговска цел звукозапис или възпроизвеждане на такъв звукозапис се използва за какъвто и да е вид публично съобщаване, ползвателят заплаща еднократно справедливо възнаграждение на артистите изпълнители и продуцентите на звукозаписи, което те си поделят. Ако между тях няма съгласие, поделянето се извършва на равни части […]“.

16

Член 114, параграф 1 от LPI предвижда:

„Звукозапис“ означава всеки предназначен за изключително слухово възприемане запис на изпълнение на произведение или на други звуци“.

17

Член 116, параграф 2 от LPI, който се намира в дела, където са уредени правата на продуцентите на звукозаписи, има текст, идентичен на член 108, параграф 4 от LPI.

18

На 29 юли 2010 г. AGEDI и AIE предявяват пред Juzgado de lo Mercantil núm. 4 Bis de Madrid (търговски съд Мадрид, Испания) иск срещу дружество Atresmedia, за да бъде то осъдено да им плати обезщетение за действия по публично съобщаване на публикувани с търговска цел звукозаписи или възпроизвеждания на такива звукозаписи, осъществени между 1 юни 2003 г. и 31 декември 2009 г. по управляваните от Atresmedia телевизионни канали, както и за неразрешеното възпроизвеждане на звукозаписи във връзка с тези действия по публично съобщаване.

19

Тъй като Juzgado de lo Mercantil de Madrid (Търговски съд Мадрид) обявява иска за неоснователен, AGEDI и AIE обжалват решението на този съд пред Audiencia Provincial de Madrid (Окръжен съд Мадрид, Испания), който отменя това решение и изцяло уважава искането им.

20

Atresmedia подава касационна жалба срещу решението на Audiencia Provincial de Madrid (Окръжен съд Мадрид) пред запитващата юрисдикция.

21

Тази юрисдикция отбелязва, че жалбата се отнася изключително до въпроса дали публичното съобщаване на аудио-визуални произведения, извършено от Atresmedia по телевизионните му канали, дава право на еднократното справедливо възнаграждение, предвидено в испанското право в член 108, параграф 4 и член 116, параграф 2 от LPI, които в правото на Съюза съответстват на член 8, параграф 2 от Директива 92/100 и на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115. По-специално тази юрисдикция отбелязва, че трябва да прецени дали от момента, в който публикуван с търговска цел звукозапис или възпроизвеждане на този звукозапис е бил(о) включен(о) или „синхронизиран(о)“ в аудио-визуален запис, съдържащ аудио-визуално произведение, артистите изпълнители и съответните продуценти на звукозаписи могат да изискват такова еднократно справедливо възнаграждение.

22

Същата юрисдикция добавя, че тъй като AGEDI и AIE искат от Atresmedia обезщетение за публичното съобщаване на аудио-визуални произведения, осъществено между 1 юни 2003 г. и 31 декември 2009 г., към спора по главното производство ratione temporis са приложими както Директива 92/100, така и Директива 2006/115.

23

При това положение Tribunal Supremo (Върховен съд, Испания) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

24

Като начало следва да се отбележи като безспорно, че в случая по главното производство публикувани с търговска цел звукозаписи или възпроизвеждания на тези звукозаписи са били включени в аудио-визуални записи, съдържащи аудио-визуални произведения, като посочените аудио-визуални записи впоследствие са били публично съобщени по телевизионните канали, собственост на Atresmedia.

25

В тази насока въпросът на запитващата юрисдикция не се отнася до възпроизвеждането на такива звукозаписи при включването им в посочените аудио-визуални записи. Всъщност тази юрисдикция уточнява, че включването е било извършено с разрешението на съответните носители на права и срещу възнаграждение, изплатено на последните в съответствие с приложимите договорни уговорки.

26

Така, посочената юрисдикция иска да се установи дали артистите изпълнители и съответните продуценти на звукозаписи трябва да получат предвиденото в член 8, параграф 2 от Директива 92/100 и в член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 еднократно справедливо възнаграждение, когато такива аудио-визуални записи впоследствие са публично съобщени.

27

При това положение трябва да се приеме, че с въпросите си, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 8, параграф 2 от Директива 92/100 и член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 трябва да се тълкуват в смисъл, че ползвателят е длъжен да заплати визираното в тези разпоредби еднократно справедливо възнаграждение, когато публично съобщава аудио-визуален запис, съдържащ аудио-визуално произведение, в което е бил включен звукозапис или възпроизвеждане на този звукозапис.

28

Следва да се припомни, че съгласно член 8, параграф 2 от Директива 92/100 и член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 държавите членки предвиждат право, чрез което се гарантира, че ползвателят заплаща еднократно справедливо възнаграждение, ако публикуван с търговска цел звукозапис или ако възпроизвеждането на този звукозапис се използва за излъчване по безжичен път или за какъвто и да е вид публично съобщаване.

29

Съдът вече е имал повод да отбележи, че това възнаграждение представлява насрещната престация за използването на търговски звукозапис при такова излъчване или публично съобщаване (вж. в този смисъл решения от 6 февруари 2003 г., SENA, C‑245/00, EU:C:2003:68, т. 37 и от 14 юли 2005 г., Lagardère Active Broadcast, C‑192/04, EU:C:2005:475, т. 50).

30

Така тези разпоредби предоставят на визираните с тях лица право с компенсаторен характер, което се задейства с излъчването или публичното съобщаване на изпълнението на произведението, записано под формата на звукозапис, който се публикува с търговска цел, или на възпроизвеждане на такъв звукозапис (вж. в този смисъл решение от 8 септември 2020 г., Recorded Artists Actors Performers, C‑265/19, EU:C:2020:677, т. 54 и цитираната съдебна практика).

31

При това положение следва да се провери дали аудио-визуален запис, който съдържа аудио-визуално произведение, като визирания в точка 27 от настоящото решение, трябва да се квалифицира като „звукозапис“ или като „възпроизвеждане на този звукозапис“ по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 92/100 или на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115.

32

На първо място, уместно е да се отбележи, че нито директиви 92/100 и 2006/115, нито останалите директиви на Съюза относно авторското право дефинират понятието „звукозапис“, нито пък изрично препращат към правото на държавите членки, за да се определи обхватът на това понятие.

33

Съгласно постоянната съдебна практика разпоредбата от правото на Съюза, чийто текст не съдържа изрично препращане към правото на държавите членки с оглед на определяне на нейния смисъл и обхват, трябва по принцип да получи навсякъде в Съюза самостоятелно и еднакво тълкуване, което следва да бъде направено, отчитайки текста на тази разпоредба, нейния контекст, и по-специално контекста на нейното създаване и на международното право, както и целите на правната уредба, от която тя е част (решение от 8 септември 2020 г., Recorded Artists Actors Performers, C‑265/19, EU:C:2020:677, т. 46).

34

В тази насока следва да се припомни, че разпоредбите на Директива 92/100 и на Директива 2006/115 трябва да се тълкуват в светлината на международното право, и по-специално на конвенциите, които тези актове именно целят да приведат в действие, както е изрично припомнено в десето съображение от Директива 92/100 и в съображение 7 от Директива 2006/115 (вж. в този смисъл решение от 8 септември 2020 г., Recorded Artists Actors Performers, C‑265/19, EU:C:2020:677, т. 51 и цитираната съдебна практика).

35

Както отбелязва генералният адвокат в точка 36 от заключението си, всъщност от обяснителния меморандум към предложението за Директива на Съвета относно правото на отдаване под наем и в заем и относно някои права, сродни на авторското право [COM (90) 586 окончателен], което предхожда приемането на Директива 92/100, следва, че за целите на тази директива с оглед на факта, че термините, използвани в посочената директива, са основополагащи в областта на авторското право и сродните му права и че значението им вече е било хармонизирано до голяма степен с конвенциите, следва да се изхожда от понятията, които фигурират по-специално в Римската конвенция.

36

Наистина, разпоредбите на тази конвенция не са част от правния ред на Съюза, понеже Съюзът не е страна по нея. Съдът обаче вече е имал повод да отбележи, че Римската конвенция има непряко действие в Съюза (вж. в този смисъл решение от 15 март 2012 г., SCF, C‑135/10, EU:C:2012:140, т. 42 и 50).

37

Съгласно текста на член 3, буква b) от Римската конвенция „звукозапис“ се определя като всеки предназначен за „изключително слухово възприемане“ запис на звуци, представляващи изпълнение, или на други звуци. Ето защо в обхвата на това понятие не може да попада запис на образи и звуци, тъй като подобен запис не може да се квалифицира като „изключително за слухово възприемане“.

38

Следва да се припомни също, че понятието „звукозапис“ в член 8, параграф 2 от Директива 2006/115, който е заменил член 8, параграф 2 от Директива 92/100, без да го променя, трябва да се тълкува при съблюдаване на аналогичното понятие на WPPT (вж. в този смисъл решения от 15 март 2012 г., Phonographic Performance (Ireland), C‑162/10, EU:C:2012:141, т. 58 и от 8 септември 2020 г., Recorded Artists Actors Performers, C‑265/19, EU:C:2020:677, т. 62), като разпоредбите на този договор са съставна част от правния ред на Съюза и следователно са приложими в него (вж. в този смисъл решение от 15 март 2012 г., SCF, C‑135/10, EU:C:2012:140, т. 38 и 39).

39

Съгласно член 2, буква б) от WPPT „фонограма“ е „записът на звука на представление или на друг звук, или на възпроизведен звук със средства, различни от тези на кинематографията или аудиовизията“.

40

В тази насока от „Ръководство за администрираните от СОИС договори в областта на авторското право и сродните му права“ — съставен от СОИС тълкувателен документ, който не е правно обвързващ, но спомага за тълкуването на WPPT (вж. по аналогия, що се отнася до Наръчника към Бернската конвенция за закрила на литературните и художествените произведения (Парижки акт от 24 юли 1971 г.), в редакцията ѝ след изменението на 28 септември 1979 г., решение от 4 октомври 2011 г., Football Association Premier League и др., C‑403/08 и C‑429/08, EU:C:2011:631, т. 201 и цитираната съдебна практика) — следва, че WPPT осъвременява определението за звукозапис в член 3, буква b) от Римската конвенция, вследствие от което по-специално „когато аудио-визуален запис не отговаря на изискванията, за да се счита за произведение, записът на звуци от изпълнение или на други звуци, или на възпроизведен звук, включен в такъв аудио-визуален запис“, трябва да се счита за „фонограма“, което и генералният адвокат е припомнил по същество в точка 50 от заключението си.

41

Ето защо следва да се приеме, че и текстът на член 2, буква b) от WPPT, и визираният в предходната точка документ изключват възможността запис на звуци, включен в кинематографично или друго аудио-визуално произведение, да попада в обхвата на понятието „фонограма“ по смисъла на тази разпоредба.

42

Наистина, както подчертават AGEDI, AIE и испанското правителство, в съвместната декларация относно член 2, буква b) от WPPT, приета на 20 декември 1996 г. от дипломатическата конференция по въпросите, свързани с някои авторски права и сродните им права, която съгласно член 31, параграф 2, буква а) от Виенската конвенция за правото на договорите е съществен елемент за тълкуването на тази разпоредба, се уточнява, че „[о]пределението на фонограма по член 2, буква б) не предполага, че правата върху фонограмите по някакъв начин могат да бъдат засегнати в случай на ползването им за кинематографични или аудио-визуални цели“.

43

Тази съвместна декларация обаче не може да постави под въпрос предходните съображения.

44

Всъщност от посочената съвместна декларация може да се направи извод, че звукозаписът, включен в кинематографично или друго аудио-визуално произведение, губи качеството си на „звукозапис“, доколкото е част от такова произведение, но това обстоятелство няма никакво отражение за правата върху този звукозапис при използването му независимо от разглежданото произведение.

45

Това тълкуване впрочем се подкрепя и от документа, споменат в точка 40 от настоящото решение, от който е видно, че целта на същата съвместна декларация е да изясни, че „звукозаписите може да бъдат използвани [в кинематографично или друго аудио-визуално произведение] единствено въз основа на подходящи договорни уговорки, като надлежно се вземат предвид правата на продуцентите на звукозаписи, предвидени в [WPPT]. Ако се използват повторно, независимо от аудио-визуалното произведение, те следва да се разглеждат като звукозаписи“.

46

В случая, от една страна, в точка 25 от настоящото решение вече бе отбелязано, че разглежданите по главното производство звукозаписи са били включени в аудио-визуални произведения с разрешението на съответните носители на права и срещу възнаграждение, изплатено на последните в съответствие с приложимите договорни уговорки. От друга страна, изобщо не се твърди, че тези звукозаписи се използват повторно, независимо от аудио-визуалното произведение, в което са били включени.

47

При това положение следва да се приеме, че аудио-визуалният запис, който съдържа аудио-визуално произведение, не може да се квалифицира като „звукозапис“ по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 92/100 или на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115.

48

На второ място, досежно понятието „възпроизвеждане [на] звукозапис“ по смисъла на тези разпоредби, което не е дефинирано в споменатите директиви, в които няма и изрично препращане към правото на държавите членки, за да се определи неговият обхват, следва да се отбележи, че съгласно член 3, буква e) от Римската конвенция, който трябва да бъде отчетен по съображенията, изложени в точки 34—36 от настоящото решение, „възпроизвеждане“ е „изработването на един или повече екземпляри от даден запис“.

49

Налага се обаче изводът, че както по същество отбелязва генералният адвокат в точка 71 от заключението си, това определение визира действието по възпроизвеждане на разглеждания запис.

50

Това действие, което е предмет на залегналото в член 2 от Директива 2001/29 право с превантивен характер, не се урежда от разпоредбите на член 8, параграф 2 от Директива 92/100 и на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115, които предвиждат не такова право с превантивен характер, а право с компенсаторен характер, което — както бе припомнено в точка 30 от настоящото решение — се задейства с публичното съобщаване на изпълнението на произведение, записано под формата на звукозапис или на възпроизвеждане на такъв звукозапис, като в контекста на цитираните разпоредби такова възпроизвеждане трябва да се разбира в смисъл на екземпляр от звукозаписа, резултат от действието по възпроизвеждане.

51

Всъщност след като по съображенията, изложени в точки 34–41 от настоящото решение, аудио-визуалният запис, който съдържа аудио-визуално произведение, не може да се квалифицира като „звукозапис“ по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 92/100 или на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115, по същите съображения този аудио-визуален запис няма как да представлява и екземпляр от този звукозапис, а оттук и да попада в обхвата на понятието „възпроизвеждане“ на посочения звукозапис по смисъла на тези разпоредби.

52

При това положение следва да се приеме, че аудио-визуалният запис, който съдържа аудио-визуално произведение, няма как да се квалифицира като „звукозапис“ или като „възпроизвеждане на този звукозапис“ по смисъла на член 8, параграф 2 от Директива 92/100 или на член 8, параграф 2 от Директива 2006/115.

53

Ето защо публичното съобщаване на такъв аудио-визуален запис не поражда правото на възнаграждение, предвидено в тези разпоредби.

54

Трябва да се добави, че такова тълкуване не е в разрез с целите на Директива 92/100 или на Директива 2006/115, уточнени съответно в седмо съображение от Директива 92/100 и в съображение 5 от Директива 2006/115 — да се осигури по-нататъшната творческа и художествена работа на авторите и на артистите изпълнители, като се предвиди хармонизирана правна закрила, която гарантира възможността за получаване на адекватен доход и за възвръщане на инвестициите, и така да може да се постигне подходящ баланс между интереса на артистите изпълнителите и на продуцентите на звукозаписи да получат възнаграждение за разпространението на определен звукозапис и интереса на трети лица да могат да излъчат по безжичен път този звукозапис или публично да го съобщят при разумни условия (вж. в този смисъл решение от 6 февруари 2003 г., SENA, C‑245/00, EU:C:2003:68, т. 36).

55

Всъщност при обстоятелства като разглежданите по главното производство тези цели трябва да бъдат постигнати с договарянето — когато звукозаписи или възпроизвеждания на тези звукозаписи се включват в съответните аудио-визуални произведения — на подходящи договорни уговорки между носителите на правата върху звукозаписите и продуцентите на такива произведения, така че при такова включване възнаграждението за сродните права върху звукозаписите да се плаща съгласно тези договорни уговорки.

56

С оглед на изложеното дотук на поставените въпроси следва да се отговори, че член 8, параграф 2 от Директива 92/100 и член 8, параграф 2 от Директива 2006/115 трябва да се тълкуват в смисъл, че ползвателят не е длъжен да заплати визираното в тези разпоредби еднократно справедливо възнаграждение, когато публично съобщава аудио-визуален запис, съдържащ аудио-визуално произведение, в което е бил включен звукозапис или възпроизвеждане на този звукозапис.

57

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (пети състав) реши:

Член 8, параграф 2 от Директива 92/100/ЕИО на Съвета от 19 ноември 1992 година относно правото на отдаване под наем и в заем и относно някои права, сродни на авторското право в областта на интелектуалната собственост, и член 8, параграф 2 от Директива 2006/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2006 година за правото на отдаване под наем и в заем, както и за някои права, [сродни на] авторското право в областта на интелектуалната собственост, трябва да се тълкуват в смисъл, че ползвателят не е длъжен да заплати визираното в тези разпоредби еднократно справедливо възнаграждение, когато публично съобщава аудио-визуален запис, съдържащ аудио-визуално произведение, в което е бил включен звукозапис или възпроизвеждане на този звукозапис.