1.

Настоящото преюдициално запитване е отправено в рамките на съдебно производство между застрахователно акционерно дружество „Булстрад Виена Иншурънс Груп“ АД (наричано по-нататък „Булстрад“) и регистрираната по законите на Република Кипър застрахователна компания „Олимпик“ АД (наричана по-нататък „Олимпик“). Спорът се отнася до плащане на застрахователно вземане, което „Булстрад“ твърди, че се дължи от „Олимпик“ в качеството му на дружество майка на българско дъщерно дружество.

2.

Разглежданото запитване зависи по същество от тълкуването на член 274 от Директива 2009/138/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 година относно започването и упражняването на застрахователна и презастрахователна дейност (Платежоспособност II) ( 2 ) в редакцията ѝ, в сила по време на главното производство. По-конкретно поставените въпроси целят да се установи дали според тази разпоредба кипърски закон, който предвижда, че след отнемането лиценза на застрахователно дружество и назначаването на временен ликвидатор се спират всички съдебни производства срещу дружеството, трябва да бъде приложен и от българските съдилища, пред които тези производства са висящи. Преди обаче да се пристъпи към разглеждането на тези въпроси, е необходимо да се изложат относимите законодателни текстове.

3.

Съображения 117—130 от Директива 2009/138 гласят:

[…]

[…]

[…]

[…]

[…]

4.

Съгласно член 14 от тази директива, озаглавен „Принцип на лицензиране“:

„1.   Започването на пряка застрахователна или презастрахователна дейност, попадаща в приложното поле на настоящата директива, подлежи на предварително лицензиране.

2.   За лиценза, посочен в параграф 1, се кандидатства пред надзорните органи на държавата членка по произход от следните:

5.

Член 15, параграф 2 от Директива 2009/138, озаглавен „Обхват на лиценза“, предвижда:

„При спазване на член 14 лицензът се издава за определен клас от преките застраховки, включени в списъка в част А от приложение I или в приложение II. Той обхваща целия клас, освен ако кандидатът не желае да покрива само някои от рисковете, спадащи към този клас“.

6.

Член 144, параграф 1 от Директивата, озаглавен „Отнемане на лиценза“, е формулиран по следния начин:

„1.   […]

Надзорният орган на държавата членка по произход отнема лиценза, издаден на застрахователно или презастрахователно предприятие, ако предприятието не спазва минималното капиталово изискване и надзорният орган прецени, че представената финансова схема е очевидно неадекватна, или съответното предприятие не изпълнява одобрената схема в рамките на три месеца от установяване на нарушението на минималното капиталово изискване“.

7.

Дял IV от Директива 2009/138, озаглавен „Оздравяване и ликвидация на застрахователни предприятия“, обхваща членове 267—296.

8.

Член 267, озаглавен „Приложно поле на настоящия дял“, предвижда:

„Настоящият дял се прилага за мерки по оздравяване и процедурите по ликвидация на следните:

9.

Член 268 от Директивата, озаглавен „Определения“, гласи:

„1.   За целите на настоящия дял се прилагат следните определения:

[…]

[…]“.

10.

Член 269, озаглавен „Приемане на мерките по оздравяване — приложимо право“, посочва:

„1.   Единствено компетентните органи на държавата членка по произход имат право да решават предприемането на мерките по оздравяване по отношение на застрахователното предприятие, включително неговите клонове.

2.   Мерките по оздравяване не са пречка за откриването на ликвидационно производство от държавата членка по произход.

3.   Мерките по оздравяване са уредени със закони, наредби и процедури, приложими в държавата членка по произход, освен ако е предвидено друго в членове 285—292.

4.   Мерките по оздравяване, предприети съгласно законодателството на държавата членка по произход, имат пълно действие в цялата Общност, без други формалности, включително по отношение на трети лица в други държави членки, дори когато законодателството в тези други държави членки не предвижда подобни мерки по оздравяване или ако тяхното въвеждане зависи от условия, които не са изпълнени.

5.   Мерките по оздравяване имат действие в цялата Общност, от момента в който започват да действат в държавата членка по произход“.

11.

Член 270, озаглавен „Информиране на надзорните органи“, предвижда:

„Компетентните органи на държавата членка по произход информират веднага надзорните органи на същата държава членка за всяка оздравителна мярка, по възможност, още преди приемането ѝ, или ако не е възможно, веднага след това.

Надзорните органи на държавата членка по произход информират веднага надзорните органи във всички други държави членки за решението да се предприемат мерки по оздравяване, включително за конкретните последици, които биха могли да произтекат от тези мерки“.

12.

В член 271, параграф 1 от Директива 2009/138, озаглавен „Публикуване на решението за мерките по оздравяване“, се посочва:

„Когато е възможно обжалване в държавата членка по произход срещу някоя мярка по оздравяване, компетентните органи на държавата членка по произход, управителят или всяко друго оправомощено лице за тази цел в държавата членка по произход правят публично достъпно решението относно мерките по оздравяване съгласно процедурите за публикуване в държавата членка по произход като публикуват освен това, веднага щом стане възможно в Официален вестник на Европейския съюз, извлечение от документа, с който се въвежда оздравителната мярка.

Надзорните органи на другата държава членка, които са били информирани за решението отнасящо се до мерките по оздравяване, съгласно член 270 могат да осигурят публикуването на това решение на тяхна територия по начин, който сметнат за подходящ“.

13.

Съгласно член 273, озаглавен „Откриване на производство за ликвидация — Информиране на надзорните органи“:

„1.   Единствено компетентните органи на държавата членка по произход имат право да вземат решение относно откриването на производство за ликвидация на застрахователно предприятие, включително на неговите клонове в други държави членки. Това решение може да се вземе без да се вземат мерки по оздравяване или след тяхното приемане.

2.   Решението за откриване на производство за ликвидация на застрахователно предприятие, включително на неговите клонове в други държави членки, прието съгласно законодателството на държавата членка по произход, се признава без никакви допълнителни формалности, в цялата Общност и има същото действие в тях от момента, в който решението поражда действие в държавата членка, където е открита процедурата.

3.   Компетентните органи на държавата членка по произход информират веднага по спешност надзорните органи на същата държава членка за решението за откриване на производство за ликвидация, по възможност преди откриването на това производство или, ако не е възможно, веднага след това.

Надзорните органи на държавата членка по произход информират по спешност надзорните органи на всички други държави членки за решението за откриване на производство за ликвидация, включително и за конкретните последици, които биха могли да произтекат от това производство“.

14.

Член 274 от Директивата, озаглавен „Приложимо право“, гласи:

„1.   Решението за откриване на производство за ликвидация на дадено застрахователно предприятие, производството за ликвидация и неговите последици са регламентирани от правото, приложимо в държавата членка по произход, освен ако не е предвидено друго в членове 285 — 292.

2.   Правото на държавата членка по произход урежда поне следното:

15.

Член 280, параграф 1 от Директива 2009/138, озаглавен „Публикуване на решенията за процедурите по ликвидация“, предвижда:

„Компетентният орган, ликвидаторът или всяко лице, определено за тази цел от компетентните органи, осигурява публикуване на решението за започване на производството за ликвидация съгласно процедурите, предвидени в държавата членка по произход, както и на публикуването на извлечение от решението за ликвидация в Официален вестник на Европейския съюз.

Надзорните органи на всички други държави членки, които са информирани за откриването на производството за ликвидация съгласно член 273 параграф 3, могат да осигурят публикуването на това решение на тяхна територия по начин, който преценят за подходящ“.

16.

Член 292 от същата директива, озаглавен „Висящо съдебно производство“, гласи:

„Действието на мерките по оздравяване или на производството на прекратяване и ликвидацията върху висящо съдебно производство относно активи или право, което е отнето на застрахователното предприятие, се регулира изключително от правото на държавата членка, където делото е висящо“.

17.

По силата на кипърското право временен ликвидатор може да бъде назначен от съд след подаване на искане за откриване на производство по ликвидация, но преди постановяването на решение за откриване на такова производство. Обичайното основание за искане за назначаване на ликвидатор е риск от засягане на активите на дружеството, а именно тяхното разпиляване преди постановяването на решението за откриване на производството по ликвидация, в резултат на което би било възпрепятствано тяхното събиране и пропорционалното им разпределяне между кредиторите на дружеството ( 3 ). Ролята на временния ликвидатор по същество е да запази и защитава активите и status quo на предприятието ( 4 ). Точният обхват на правомощията на временния ликвидатор се определя с решението за назначаване. Въпреки това временният ликвидатор по принцип не разполага с правомощие да управлява и ръководи дейността на дружеството, отговорността за което остава на управителите му ( 5 ). Освен това съгласно съдебната практика на тази държава членка ликвидаторът не разполага с правомощието да разпределя имуществото на предприятието ( 6 ).

18.

По-конкретно, съгласно член 215 от Peri Eterion Nomos (Закона за дружествата), озаглавен „Правомощие за спиране или ограничаване на производства срещу дружество“:

„По всяко време след предявяване на искането за откриване на производство по ликвидация и преди постановяване на решението за откриване на производство по ликвидация дружеството или всеки кредитор или участник може:

и съдът, пред който е представено искането, може според случая да спре или ограничи процесуалните действия при условията, които намери за подходящи“.

19.

Член 220 от същия закон, озаглавен „Прекратяване на производството срещу дружеството при постановяване на решение за откриване на производство по ликвидация“, предвижда:

„Когато е постановено решение за откриване на производство по ликвидация или е назначен временен ликвидатор, не може да бъде предявен иск или да бъде започнато производство или последното да бъде продължено, освен с разрешение на съда и при условия, които той определи“.

20.

Член 227 от закона, озаглавен „Назначаване и правомощия на временния ликвидатор“ гласи:

„1)   При спазване на разпоредбите на настоящия член съдът може да назначи синдик, одобрен по реда на Закона за синдиците, в качеството на временен ликвидатор, по всяко време след подаването на искане за откриване на производство по ликвидация, с цел да се защити имуществото на дружеството и да се стабилизира неговото правно положение.

2)   Временен ликвидатор може да бъде назначен по всяко време преди постановяването на решение за откриване на производство по ликвидация. За временен ликвидатор може да бъде назначен синдик или всяко друго подходящо лице.

2Α)   Временният ликвидатор упражнява възложените му от съда правомощия.

3)   Правомощията на временния ликвидатор могат да бъдат ограничени от съда с определението за назначаването му“.

21.

Член 624, алинея 2 от Кодекса за застраховането предвижда:

„Когато [Комисията за финансов надзор] е била уведомена за откриване на производство по ликвидация или по несъстоятелност от компетентния орган на друга държава членка, комисията взема мерки за уведомяване на обществеността“.

22.

Член 44 от Кодекса на международното частно право гласи:

„1)   Чуждото право се тълкува и прилага така, както то се тълкува и прилага в създалата го държава.

2)   Неприлагането на чуждо право, както и неправилното му тълкуване и прилагане са основание за обжалване“.

23.

„Булстрад“, регистрирано в България застрахователно дружество, предявява иск пред Софийски районен съд. С исковата си молба „Булстрад“ иска „Олимпик“, застрахователно дружество, регистрирано в Кипър, да бъде осъдено да му заплати сумата от 7603,63 BGN (лева) (около 3887 EUR), заедно с ликвидационни разходи на стойност 25,00 BGN (около 13 EUR) за изплатено застрахователно обезщетение във връзка с пътно-транспортно произшествие.

24.

Ищецът твърди, че на 5 януари 2018 г. в гр. Банско водач на лек автомобил, застрахован от Олимпик, причинява имуществени щети на друг автомобил, застрахован от Булстрад. Водачът на втория автомобил има сключена застраховка „Каско“ и ищецът му изплаща застрахователно обезщетение в размер на 7603,63 BGN (около 3887 EUR). С плащането на застрахователното обезщетение „Булстрад“ встъпва в правата на увреденото лице срещу делинквента и неговия застраховател. „Булстрад“ изпраща на „Олимпик“ покана за плащане на застрахователното обезщетение, което ответникът, макар да е получил поканата на 6 юли 2018 г., до този момент не бил заплатил. Поради това „Булстрад“ предявява иск срещу ответника чрез клона му в България, с искане ответникът да бъде осъден да му заплати претендираните суми и да му се присъдят съдебните разноски.

25.

Запитващата юрисдикция счита, че искът ѝ е подсъден на основание член 13, параграф 2, във връзка с член 11 от Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 351, 2012 г., стр. 1). В хода на производството обаче националният съд е уведомен, че компетентните кипърски власти са отнели лиценза на „Олимпик“ като застрахователно предприятие поради непокриване на капиталовите изисквания и че на дружеството е назначен временен ликвидатор, който поема и контролира всички имуществени и законни права, на които дружеството има право или изглежда, че има право. Запитващата юрисдикция приема, че тези действия на кипърските власти представляват решение за откриване на производство по ликвидация и с определение от 26 септември 2018 г. спира производството срещу „Олимпик“ в съответствие с българския Кодекс за застраховането, с който се транспонира Директива 2009/138.

26.

Позовавайки се на тълкуването на съответните разпоредби от Върховния касационен съд, „Булстрад“ твърди, че производството е спряно незаконосъобразно и иска то да бъде възобновено. Съгласно това тълкуване, посочените по-горе два акта на кипърските власти не могат да се считат за еквивалентни на решение за откриване на производство по ликвидация в държавата членка по произход по смисъла на българското законодателство, с което е транспониран член 274 от Директива 2009/138.

27.

В отговор запитващата юрисдикция пита българската Комисия по финансов надзор дали е налице информация за открито производство по ликвидация или по несъстоятелност пред компетентния съд в Република Кипър по отношение на „Олимпик“, съответно, ако е налице подобно производство, на какъв етап от разглеждането се намира делото, както и дали е назначен ликвидатор или синдик. В писмо от 19 март 2019 г. споменатата комисия посочва, че към тази дата все още не е постъпила информация относно откриването на производство по ликвидация на „Олимпик“ от компетентния орган на Република Кипър.

28.

При тези обстоятелства запитващата юрисдикция решава да спре производството и да отправи до Съда следните въпроси:

29.

Пред Съда са представени писмени становища от българското правителство и Европейската комисия.

30.

Според установената съдебна практика поставените от националния съд въпроси, свързани с тълкуването на правото на Съюза, се ползват с презумпция за релевантност. Съдът може да откаже да се произнесе по тези въпроси само когато не разполага с данните от фактическа или правна страна, които са му необходими за да даде полезен отговор на поставените му въпроси, когато проблемът е от хипотетично естество или когато е съвсем очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с конкретните факти или с предмета на спора по главното производство ( 7 ).

31.

В случая след отправяне на преюдициалното запитване запитващата юрисдикция посочва, че българските надзорни органи са я уведомили, че с решение от 30 юли 2019 г. е образувано производство по ликвидация на „Олимпик“ и че това решение е публикувано в Официален вестник на Кипър на 23 август 2019 г. Впоследствие с писмо от 4 февруари 2020 г. Съдът се обръща към запитващата юрисдикция с въпроса дали тя поддържа въпросите си.

32.

С разпореждане от 21 февруари 2020 г. националният съд отговаря, че поддържа запитването.

33.

В настоящия случай преюдициалното запитване не може да бъде обявено за недопустимо, като се има предвид, че първо, Съдът разполага с всички данни от фактическа или правна страна, които са му необходими, за да даде отговор на поставените му въпроси, второ, в документацията по делото пред Съда няма доказателства, че запитването е хипотетично, и трето, не е очевидно, че исканото тълкуване на правото на Съюза няма никаква връзка с конкретните факти или с предмета на спора по главното производство. Наистина в материята на несъстоятелността точният момент, в който трябва да бъдат спрени евентуални висящи производства пред съдилищата в други държави членки, много често е от съществено значение.

34.

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 274 от Директива 2009/138 трябва да се тълкува в смисъл, че решението за отнемане на лиценза на застрахователно дружество и назначаване на временен ликвидатор на същото, взето от орган на държавата членка по произход на дружеството, без формално да е постановено съдебно решение за откриване на производство по ликвидацията му, представлява „решение за откриване на производство по ликвидация“ по смисъла на тази разпоредба.

35.

Съгласно член 274, параграф 1 от Директива 2009/138 решението за откриване на производство по ликвидация на дадено застрахователно предприятие, производството за ликвидация и техните последици са регламентирани от правото, приложимо в държавата членка по произход.

36.

Член 268, параграф 1, буква г) от същата директива предвижда обаче, че за целите на дял IV от Директивата (озаглавен „Оздравяване и ликвидация на застрахователни предприятия“, който включва и член 274) понятието „производство за ликвидация“ се отнася до „колективна процедура или производство за реализиране на активите на застрахователно предприятие и разпределение на получените средства между кредиторите, акционерите или съдружниците, според случая, което предполага задължителна намеса на компетентните органи на държава членка, включително, когато това колективно производство приключва със спогодба или друга подобна мярка, независимо дали производството е основано или не на неплатежоспособност, дали е доброволно или задължително“ ( 8 ). От тук следва, че макар държавата членка по произход да решава при какви условия може да бъде взето решение за откриване на производство по ликвидация, както и реда и последиците от това производство, значението на понятието „производство за ликвидация“ по смисъла на Директива 2009/138 не зависи от националното законодателство: то по-скоро предполага, че разглежданата процедура отговаря на определението на това понятие, дадено в член 268, параграф 1, буква г).

37.

Що се отнася до компетентността да се определи дали дадено решение трябва да се счита за прието след производство, което отговаря на това определение, и съответно като решение за откриване на производство по ликвидация, Директива 2009/138 не съдържа нито една разпоредба, която да предоставя на съдилищата на държавата членка по произход изключителна компетентност да преценяват правното естество на решението, което компетентните органи на тази държава членка приемат. Тя не предвижда и че когато постановяват решение за откриване на производство по несъстоятелност, компетентните органи трябва да спазват определени материалноправни формалности, така че решението лесно да може да бъде определено като такова. Не съдържа и списък на съществуващите в различните държави членки производства, които трябва да бъдат квалифицирани като производство по ликвидация, за да могат съдилищата на другите държави членки лесно да ги идентифицират. Напротив, в член 273, параграф 2 се посочва само че решенията за откриване на производство по ликвидация се признават в целия Съюз без никакви допълнителни формалности освен изискваните от законодателството на държавите членки по произход ( 9 ).

38.

Несъмнено член 273, параграф 2 от Директива 2009/138 установява принцип на взаимно признаване на решенията за откриване на производство за ликвидация. Както обаче се посочва в член 267, приложното поле на дял IV — и следователно принципът на взаимно признаване, закрепен в член 273 — обхваща само решения, за които е установено, че са свързани с производства по ликвидация по смисъла на тази директива ( 10 ).

39.

Поради това, както от контекста, така и от преследваните с Директива 2009/138 цели, следва, че съдилищата на други държави членки са компетентни да преценят дали решение, взето от органите на държавата членка по произход, трябва да се определи като решение за започване на производство за ликвидация по смисъла на Директива 2009/138. Когато обаче случаят е такъв, от тези съдилища се изисква да му дадат възможност да породи действие.

40.

От текста на член 268, параграф 1, буква г) от Директива 2009/138 става ясно, че за да може едно решение да бъде определено като решение за откриване на производство по ликвидация, трябва да са изпълнени две условия. Първо, производството трябва да има за предмет реализирането на активите на застрахователно предприятие и разпределението на стойността на получените средства между кредиторите, акционерите или съдружниците, в зависимост от случая. Второ, то трябва да включва компетентните органи, тоест съгласно член 268, параграф 1, буква а) от посочената директива „административните или съдебните органи на държавите членки, с компетентност за мерки по оздравяване или процедурите по ликвидация“.

41.

Както видяхме, в настоящото дело става въпрос за това дали решение за отнемане на лиценза на застрахователно предприятие и за назначаване на временен ликвидатор трябва да се счита за решение за откриване на производство по ликвидация или за такова, което предполага наличието на такова производство по смисъла на Директива 2009/138.

42.

Що се отнася до назначаването на временен ликвидатор, тъй като това назначаване е само временно, приемането на такова решение по необходимост предполага, че впоследствие ще има окончателно назначен ликвидатор, който да отговаря за реализиране на активите на застрахователно предприятие.

43.

Макар Съдът да не е компетентен да тълкува националното законодателство или да прилага норма от правото на Съюза към конкретен случай, или да прави преценка на разпоредба от националното право с оглед на такава норма, Съдът все пак може да извлече от материалите по разглежданото от него дело всички необходими данни, за да изясни ситуацията, посочена от запитващата юрисдикция във въпросите ѝ, за да предостави на националната юрисдикция насоки за тълкуването на правото на Съюза, които могат да ѝ бъдат полезни, когато преценява действието на тази разпоредба ( 11 ).

44.

В случая от материалите по делото пред Съда е видно, че съгласно разглежданото национално законодателство решението за назначаване на временен ликвидатор се взема след искането за постановяване на решение за откриване на производство по ликвидация, но преди да бъде постановено съдебно решение по това искане ( 12 ). Освен това съгласно същото национално законодателство временният ликвидатор по принцип няма право нито да осребрява активите на застрахователното предприятие, нито да изплаща дивиденти на кредиторите ( 13 ). Обстоятелството, обаче, че временният ликвидатор не разполага с тези правомощия — което, разбира се, е въпрос, който следва да се провери от запитващата юрисдикция — изключва възможността такова решение да означава откриването или съществуването на производство по ликвидация по смисъла на Директива 2009/138, именно защото точно тези характеристики се считат за съществени, за да се приеме дадено решение като решение за откриване на производство по ликвидация за целите на член 268, параграф 1, буква г) от Директива 2009/138.

45.

Що се отнася до отнемането на лиценза, следва да се отбележи, че Директива 2009/138 прави разграничение между такова решение и приемането на решение за откриване на производство по ликвидация.

46.

На първо място, последиците от всяко от решенията са посочени в различни дялове на Директивата, съответно в дялове I и IV. Съгласно член 144 във връзка с член 14 от Директива 2009/138 отнемането на лиценза има за цел да забрани на съответното предприятие да продължи да упражнява всяка дейност, свързана с класа застраховане, за който е предварително лицензирано. Обратно, съгласно член 273 от същата директива приемането на решение за откриване на производство по ликвидация поражда правните последици, предвидени в законодателството на държавата членка по произход.

47.

Второ, докато съгласно член 144 във връзка с член 13, параграф 10 от Директива 2009/138 решението за отнемане на лиценза се взема от националния орган или националните органи, които имат правомощия по силата на законов или подзаконов акт да извършват надзор върху застрахователни или презастрахователни предприятия, съгласно член 268, буква г) във връзка с член 268, буква а), решението за откриване на производство за ликвидация се взема от административните или съдебните органи на държавите членки, с компетентност за мерки по оздравяване или процедурите по ликвидация ( 14 ). Наистина тези органи могат да са едни и същи, но не е задължително това да е така ( 15 ).

48.

Трето, става въпрос за решения от различно естество, които преследват различни цели. Съгласно член 15 и сл. от Директива 2009/138, както и от формулировката на съображения 8 и 11 от нея, целта на процедурата по издаване на лиценз е да се гарантира, че всяко предприятие, което извършва застрахователна или презастрахователна дейност, спазва поредица от правила и че тези предприятия могат да упражняват дейността си на цялата територия на Съюза. Що се отнася до решенията за започване на производство по ликвидация, от член 268, параграф 1, буква г) от Директива 2009/138 следва, че те имат за цел да подготвят осребряването на активите на застрахователното предприятие и разпределението на получените средства между кредиторите, макар да е възможно в крайна сметка да не се стигне до разпределение ( 16 ). От съображение 121 от Директива 2009/138 следва, че приемането на такова решение може да не се основава на несъстоятелност.

49.

Четвърто, докато в случай на отнемане на лиценз член 144, параграф 2 от Директива 2009/138 предвижда, че надзорният орган на държавата членка само уведомява надзорните органи на другите държави членки, в случай на решение за започване на производство по ликвидация, член 273, параграф 3 от Директива 2009/138 уточнява, че компетентните органи трябва да информират другите органи не само за решението си, но и за конкретните последици, които биха могли да произтекат от това производство. Освен това, що се отнася до решението за откриване на производство по ликвидация, член 280 от същата директива задължава компетентния орган, ликвидатора или всяко лице, определено за тази цел от компетентния орган, да публикува решението за започване на производството по ликвидация съгласно процедурите, предвидени в държавата членка по произход, както и да публикува извлечение от решението за ликвидация в Официален вестник на Европейския съюз.

50.

От това следва, както подчертава българското правителство, че понятието „решение за отнемане на лиценз“, от една страна, и понятието „решение за откриване на производство по ликвидация“, от друга страна, се отнасят до отделни решения. Тъй като Директива 2009/138 не съдържа разпоредба, която да задължава държавите членки да приемат, че отнемането на лиценз води до или е равнозначно на откриване на процедура по ликвидация, наличието на„решение за откриване на производство по ликвидация“ по смисъла на Директива 2009/138 не може да се изведе само въз основа на отнемането на лиценза на застрахователно предприятие. Напълно възможно е, наистина, да бъде взето решение за отнемане на конкретен лиценз по причини, различни от несъстоятелността на застрахователното предприятие.

51.

Несъмнено член 279 от Директива 2009/138 предвижда, че откриването на производство по ликвидация води, в съответствие с процедурата, установена в член 144 от тази директива, до отнемане на лиценза. Обратното обаче не е вярно, тъй като Директива 2009/138 не изисква в случай на отнемане на лиценз държавата членка по произход автоматично да открива процедура по ликвидация само въз основа на това обстоятелство. Напротив, в съображение 128 от Директива 2009/138 се посочва, че „[o]ткриването на процедури по ликвидация следва да включва отнемането на издадения на застрахователното предприятие лиценз за упражняване на дейност, освен ако този лиценз вече не е отнет“ ( 17 ), което означава, че откриването на производство по ликвидация не води автоматично до отнемане на лиценза ( 18 ).

52.

Макар Директива 2009/138 да не съдържа никакво задължение за държавите членки да предвидят, че отнемането на всички издадени на застрахователно предприятие лицензи автоматично води до откриване на процедура по ликвидация по смисъла на член 268, параграф 1, буква г) от Директива 2009/138, без дори да се изисква приемането на отделно решение, тя все пак не забранява на държавите членки да предвидят такова правило. Следователно само ако законодателството на държавата членка по произход предвижда такова правило, което предполага, че дадени органи са били определени като компетентни органи по смисъла на член 268, параграф 1, буква а) от Директива 2009/138 и на надзорни органи по смисъла на член 13, параграф 10 от тази директива, съдилищата на другите държави членки трябва въз основа на решение за отнемане на лиценза да направят извода, че е налице процедура по ликвидация.

53.

От материалите по делото пред Съда не е видно разглежданото в главното производство национално законодателство да предвижда, че отнемането на лиценза автоматично води до откриване на производство по ликвидация. Напротив, българското правителство твърди, че в решението от 30 юли 2019 г. за откриване на производство по ликвидация на „Олимпик“ окръжният съд на Никозия отбелязва, че решението на кипърския надзорен орган за отнемане на неговия лиценз за извършване на застрахователна дейност не означава едновременна и автоматична ликвидация на това застрахователно дружество.

54.

От изложеното по-горе следва, че решението на компетентния орган за отнемане на лиценза и назначаването на временен ликвидатор не представлява „решение за откриване на производство по ликвидация“ по смисъла на член 268, параграф 1, буква г) от Директива 2009/138, освен ако (по начина, предвиден в посочената разпоредба) националното законодателство предвижда, че временният ликвидатор има право или да осребри активите на съответното застрахователно предприятие и да разпредели получените средства между кредиторите, или че отнемането на лиценза води автоматично до откриване на производство по ликвидация, без да е необходимо отделно решение в този смисъл на друг орган.

55.

Въпреки че поставеният от запитващата юрисдикция въпрос се отнася само до откриването на производство по ликвидация, следва също да се подчертае, че съгласно член 268, параграф 1, буква в) от Директива 2009/138 понятието „мерки за оздравяване“ се отнася до „мерките, които предполагат намеса на компетентни органи, които има[т] за цел да запазят или възстановят финансовото положение на застрахователно предприятие и които засягат съществуващи вече права на другите страни освен самото застрахователно предприятие, включително, но не само мерките, които включват възможност за спиране на плащанията, спиране на изпълнителните мерки или намаляване на вземанията“. Следователно решение, което отговаря на следните три условия, може да се счита за мярка за оздравяване по смисъла на дял IV от Директива 2009/138, а именно:

56.

От някои доказателства в материалите по делото пред Съда може да се направи изводът, че в главното производство, първо, решението за назначаване на временен ликвидатор е взето от орган, който е компетентен да приема и мерки по оздравяване. Второ, такова решение цели да гарантира запазването на активите на дружеството. Трето, посоченото решение има ефект не само върху управлението на стопанския субект, но и засяга съществуващите права на страни, различни от самото застрахователно предприятие. Наистина съгласно член 220 от Закона за дружествата след назначаването на временен ликвидатор не може да бъде предявен иск или да бъде започнато производство или последното да бъде продължено, освен с разрешение на съда. Следователно решението за назначаване на временен ликвидатор би могло да представлява мярка по оздравяване по смисъла на член 268, параграф 1, буква в) от Директива 2009/138. Това обаче е въпрос, който запитващата юрисдикция следва сама да прецени.

57.

Ако случаят е такъв, член 269, параграф 4 от Директива 2009/138 предвижда, че другите държави членки, а оттам и техните съдебни органи, признават предвидените в законодателството на държавата членка по произход последици от такава мярка, дори ако нейните компетентни органи не са информирали органите на другите държави членки нито за приемането на мярката, нито за последиците ѝ, както изисква член 270 от Директива 2009/138.

58.

Ако с оглед на последиците, които законодателството на държавата членка по произход свързва с разглежданото в главното производство решение за отнемане на лиценз на застрахователно предприятие и за назначаване на временен ликвидатор, то следва да бъде квалифицирано като мярка по оздравяване или като решение за откриване на производство по ликвидация, тогава други държави членки щяха да са длъжни, съобразно съответно с член 269, параграф 4 и член 273, параграф 2 от Директива 2009/138, да признаят последиците, които правото на държавата членка по произход свързва с тези решения.

59.

Вярно е, че член 292 от Директива 2009/138 предвижда, че „[д]ействието на мерките по оздравяване или на производството на прекратяване и ликвидацията върху висящо съдебно производство относно активи или право, което е отнето на застрахователното предприятие, се регулира изключително от правото на държавата членка, където делото е висящо“. Разглежданото в настоящото дело главно производство обаче не се отнася до актив или право, вече отнет(о) на застрахователното предприятие ( 19 ).

60.

С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на първия въпрос да се отговори, че член 274 от Директива 2009/138 трябва да се тълкува в смисъл, че решение на орган на държава членка да отнеме лиценза на застрахователно предприятие и да назначи временен ликвидатор не представлява „решение за откриване на производство по ликвидация“ по смисъла на тази директива, освен когато националното законодателство предвижда или че този временен ликвидатор има право да осребрява активите на това предприятие и да разпределя получените средства между кредиторите, или ако националното законодателство предвижда, че отнемането на лиценза води автоматично до откриване на производство по ликвидация, без да е необходимо приемането на допълнително решение за тази цел.

61.

Ако такова решение не може да бъде квалифицирано като решение за откриване на производство по ликвидация, но приемането му има за цел да гарантира запазването на активите на дружеството и изключва предявяването или поддържането на искове или производства срещу застрахователното предприятие, освен с разрешение на съда, такова решение следва да се квалифицира като мярка по оздравяване по смисъла на дял IV от Директива 2009/138.

62.

Ако дадено решение може да бъде определено като решение за откриване на производство по ликвидация или като мярка по оздравяване по смисъла на дял IV от Директива 2009/138, това решение се признава без никакви допълнителни формалности в целия Съюз.

63.

С втория си въпрос запитващата юрисдикция пита по същество дали законът на държавата членка по произход на застрахователно предприятие, който предвижда спиране на всички съдебни производства срещу това дружество в случай на отнемане на лиценза му и назначаване на временен ликвидатор, трябва да се прилага от съдилищата на другите държави членки, дори ако тяхното собствено законодателство не съдържа такова правило.

64.

От отговора на първия въпрос следва, че за да е налице задължение на другите държави членки съгласно Директива 2009/138 да спрат висящите пред техните съдилища производства поради приемането на решение от държавата членка по произход, е необходимо, първо, това решение да представлява или мярка по оздравяване, или решение за откриване на производство по ликвидация по смисъла на дял IV от тази директива, и второ, законодателството на държавата членка по произход да предвижда спиране на всички съдебни производства в случай на приемане на такова решение. Наистина съгласно член 269, параграф 4 и член 273, параграф 2 от Директива 2009/138 държавите членки са длъжни да признаят последиците от тези два вида решения, предвидени в законодателството на държавата членка по произход. Съответно, макар запитващата юрисдикция да не е уточнила разпоредбите, чието тълкуване е поискано, от материалите по делото пред Съда може да се заключи, че тези разпоредби са член 269, параграф 4 и член 273, параграф 2 от Директивата.

65.

В този контекст приемам, че вторият преюдициален въпрос е поставен на Съда, тъй като главното производство се отнася до спор между двама частноправни субекти ( 20 ). Тъй като наистина директивата е акт, адресиран до държавите членки, който трябва да бъде транспониран от тях в националното им право, разпоредбите на дадена директива могат да имат директен ефект само ако са ясни, точни и безусловни и ако държавата членка не е транспонирала правилно тези разпоредби в срок. Дори когато тези условия не са спазени, една директива никога не може сама по себе си да поражда задължения за частноправен субект и следователно позоваването на самата директива не е възможно в спор с него ( 21 ). Наистина, да се разшири възможността за позоваване на разпоредба от директива, която не е транспонирана или е транспонирана неправилно, до отношенията между частноправните субекти, би означавало да се признае на Съюза правомощието да приема с директен ефект задължения в тежест на частноправните субекти, въпреки че той разполага с такава компетентност само когато е оправомощен да приема регламенти ( 22 ).

66.

В този смисъл дори ясна, точна и безусловна разпоредба от директива, чиято цел е да предостави права или да възложи задължения на частноправни субекти, не може сама по себе си да се прилага в рамките на спор, страни по който са единствено частноправни субекти ( 23 ).

67.

Съдът обаче признава случаи, които, без да представляват изключения, просто не попадат в обхвата на този принцип, било защото, строго погледнато, разглежданият спор не представлява спор между частноправни субекти, или поради прилагането на национална норма или норма на Съюза, която има директен ефект и на която частноправните субекти могат да се позовават.

68.

Първо, разпоредба на дадена директива може да се приложи в контекста на спор между частни лица, когато едното от тях е зависимо от държавата, изпълнява задача в обществен интерес и разполага с изключителни правомощия, които излизат извън обхвата на общата правна уредба ( 24 ). И тъй като в подобна ситуация такова лице не може да бъде приравнено на обикновено физическо лице, директивата може да му налага задължения. В случая обаче това е неприложимо, тъй като застрахователните компании по принцип не са натоварени с властнически правомощия и поради това не могат да се считат за публични органи в това отношение.

69.

На второ място, както е видно от неотдавнашното решение на Съда по делото Smith, разпоредба от директива може да бъде взета предвид в спор между частноправни субекти, когато конкретизира условията за прилагане на общ принцип на правото на Съюза или на основно право, на които може да се прави пряко позоваване ( 25 ). Всъщност в такъв случай налага задължения на частноправните субекти не директивата сама по себе си, а — съгласно практиката на Съда — общият принцип на основното право, закрепен в тази директива.

70.

За целите на настоящото производство не е необходимо да се изследва тази линия на съдебната практика или, по делата, свързани с Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), степента, в която тя е съобразена със специфичните ограничения на приложното поле на Хартата, въведени с член 51, параграф 1 от нея. Дори тази тенденция в съдебната практика да е правилна, доколкото предполага, че някои общи принципи или основни права от правото на Съюза могат да налагат по същество форма на хоризонтален директен ефект на директивите, единственият довод, който може да се поддържа в настоящия случай, е, че член 269, параграф 4 или член 273, параграф 2 от Директива 2009/138 може да представляват конкретен израз на изискването за лоялно сътрудничество между държавите членки, предвидено в член 4, параграф 3, първо изречение ДЕС ( 26 ). Последният принцип обаче не поражда самостоятелно задължение за държавите членки ( 27 ). Следователно, макар понякога Съдът да се позовава на принципа на лоялното сътрудничество, за да подчертае значението на спазването на разпоредба от правото на Съюза ( 28 ), този принцип не може да се използва, за да обоснове прилагането на разпоредбите на нетранспонирана директива към спор между частноправни субекти. В противен случай би могло да се прави позоваване на член 4, параграф 3 ДЕС почти всякога, за да се наложи това, което на практика би могло да представлява форма на хоризонтален директен ефект.

71.

Във всеки случай принципът на сътрудничество, на който с основание би могло да се прави позоваване в настоящото дело, е принцип, който не се отнася до отношенията между държава членка и Съюза, а до отношенията между държавите членки. В този случай обаче принципът на лоялно сътрудничество няма за цел да установи правна норма, която като такава е пряко приложима; той само определя рамките, в които държавите членки ще преговарят помежду си, когато е необходимо ( 29 ).

72.

На трето място, макар дадена директива никога да не може сама по себе си да поражда задължения в тежест на частноправен субект, обвързващият характер, който придобива след изтичането на срока за транспониране, поражда за националните власти задължението да тълкуват вътрешното си право по съответстващ начин ( 30 ). Ето защо, за да се гарантира правната защита, която произтича за правните субекти от разпоредбите на правото на Съюза, всяка национална юрисдикция, от която се иска да тълкува националното си право, е длъжна да вземе предвид всички правни норми и прилагайки признатите методи да тълкува националното право, доколкото е възможно, в светлината на текста и целите на съответната директива, за да се постигне търсеният от директивата резултат ( 31 ).

73.

Разбира се ключовият израз тук е „доколкото е възможно“. Принципът на тълкуване на националното право в съответствие с правото на Съюза се ограничава от няколко други общи принципи на правото, сред които е и принципът на правна сигурност. Задължението на националния съд да се позове на правото на Съюза, когато той тълкува или прилага релевантните норми на вътрешното право, не може да служи за основа на тълкуване contra legem на националното право.

74.

Следва също да се припомни, че гражданите и частноправните юридически лица имат право да уреждат делата си чрез позоваване на действащото във всяка държава членка национално законодателство. Те не би трябвало да бъдат държани отговорни, ако евентуално конкретна държава членка не е изпълнила задължението си да транспонира определена директива по начина, по който тя го налага, или да търпят негативни правни последици от едно такова неизпълнение. Ключов принцип на всяка организирана правна система като тази на Съюза е наличието на връзка между личната отговорност и юридическата отговорност. Това е и още една причина, поради която, като въпрос на първи принципи и елементарното правосъдие, на директивите не трябва да бъде признаван хоризонтален директен ефект по отношение на частноправен не-държавен субект, именно защото неизпълнението от страна на държава членка на задължението да транспонира директива не би трябвало да причинява неблагоприятни последици на трето невиновно лице, което не носи никаква отговорност в това отношение.

75.

Всичко това означава, че националната юрисдикция не може — и не би трябвало — на практика да преформулира национален законодателен текст под маската на interprétation conforme, тъй като това би засегнало националния законодателен процес. Един от стълбовете на демократичния характер на държавите членки на Съюза е, че законът се създава само от избрани представители на конкретната държава, в рамките на собствените ѝ парламентарна и законодателна системи. Следователно в спор между частни лица не може да се прави позоваване на директива с цел да не бъде приложено законодателство на държава членка, което ѝ противоречи ( 32 ).

76.

В настоящия случай запитващата юрисдикция следва да прецени дали националното ѝ законодателство може да се тълкува в светлината на тези принципи в смисъл, че предвижда спиране на всяко съдебно производство срещу това дружество в случай на отнемане на лиценза му и назначаване на временен ликвидатор.

77.

Поради това предлагам на втория въпрос да се отговори, че член 269, параграф 4 и член 273, параграф 2 от Директива 2009/138 трябва да се тълкуват в смисъл, че в спор между два частноправни субекта законът на държавата членка по произход на застрахователно предприятие, който предвижда спиране на всички съдебни производства срещу това дружество в случай на отнемане на лиценза му и назначаването на временен ликвидатор, не трябва да се прилага от юрисдикциите на другите държави членки, ако законодателството им не съдържа подобно правило, освен ако, първо, такова отнемане или назначаване представлява или оздравителна мярка, или решение за откриване на производство по ликвидация по смисъла на дял IV от тази директива, и второ, законодателството на другите държави членки може основателно да се тълкува в смисъл, че допуска това спиране, което обстоятелство изисква подобно тълкуване да не представлява тълкуване contra legem.

78.

С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на поставените от Софийски районен съд преюдициални въпроси да се отговори по следния начин: