1.

Настоящите преюдициални запитвания за пореден път повдигат въпроси относно тълкуването на член 1, параграф 2 и член 4, параграф 2 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета ( 2 ), както и на член 3, буква ж) и член 22 от Директива 2008/48/ЕО ( 3 ).

2.

Във връзка с Директива 93/13 вече е създадена много съдебна практика както на Съда, така и на националните юрисдикции. Макар тази директива безспорно да засилва режима на защита на потребителите, доколкото позволява на юрисдикциите да обявят за неравноправни (и следователно за неизпълними) договорни клаузи, които са изготвени за общо използване от доставчика или производителя, член 4, параграф 2 от Директивата все пак предвижда две важни изключения от този режим, а именно, когато твърдяната неравноправна клауза се отнася до определянето на основния предмет на договора или до съответствието на цената или възнаграждението по отношение на стоките и услугите. В основата на тези преюдициални запитвания е обхватът на тези изключения, като един от основните въпроси (по дело C‑84/19) е дали нелихвените разходи, платени от клиент на банка във връзка с договор за кредит, попадат в обхвата на някое от тези изключения.

3.

Настоящите въпроси се поставят по отношение на три различни договора за потребителски кредит. По същество във всяко от делата потребителят повдига възражение за неравноправност във връзка с определени договорни клаузи като средство за защита срещу предприети от кредитна институция осъдителни и изпълнителни мерки по възстановяване на кредитите. Всяко от тези дела повдига отделен — макар и понякога припокриващ се — въпрос относно прилагането на съдържащите се в Директива 93/13 принципи в контекста на договори за кредит. Преди разглеждането на тези въпроси обаче е необходимо да се посочат релевантните правни разпоредби.

4.

Член 1, параграф 2 от Директива 93/13 гласи:

„Договорни условия, които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби, или принципи на международни конвенции, по които държавите членки или Общността са страна, по-специално в областта на транспорта, не са предмет на разпоредбите на настоящата директива“.

5.

Член 3, параграф 1 от Директива 93/13 гласи:

„В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията [на страните], произтичащи от договора“.

6.

Съгласно член 4, параграф 2 от Директива 93/13:

„Преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език“.

7.

Член 5 от Директива 93/13 предвижда:

„При договори, в които всички или определени клаузи се предлагат на потребителя в писмен вид, тези условия се съставят на ясен и разбираем език. При наличие на съмнение за смисъла на определена клауза, тя се тълкува в най-благоприятен за потребителя смисъл. […]“.

8.

Съгласно член 8 от Директива 93/13:

„Държавите членки могат да приемат или да запазят в сила по-строгите действащи разпоредби, които са в съответствие с Договора, в областта на настоящата директива, с цел да осигурят максимална степен на защита за потребителите“.

9.

Член 8а, параграф 1 от посочената директива гласи:

„Когато държава членка приема разпоредби в съответствие с член 8, тя информира Комисията за това, както и за всякакви последващи промени […]“.

10.

Член 3 от Директива 2008/48, озаглавен „Определения“, гласи:

„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:

[…]

11.

Член 22, параграф 1 от Директива 2008/48, озаглавен „Хармонизация и императивен характер на настоящата директива“, уточнява:

„Доколкото настоящата директива съдържа хармонизирани разпоредби, държавите членки могат да не запазят или въвеждат разпоредби, различни от предвидените в настоящата директива“.

12.

За представяне на националното законодателство препращам към заключението ми по дело Mikrokasa и Revenue Niestandaryzowany Sekurytyzacyjny Fundusz Inwestycyjny Zamknięty w Warszawie ( 4 ). По същество полското право определя максимален размер на лихвата по правна сделка, а именно двукратният размер на годишната законна лихва. Някои кредитори обаче заобикалят това ограничение, като изкуствено завишават размера на начислените комисиони и такси. В отговор на това в член 5, параграф 6а и член 36а от Ustawa z dnia 12 maja 2011 r. o kredycie konsumenckim (Закон за потребителския кредит от 12 май 2011 г., Dz. U. от 2011 г., № 126, точка 715, наричан по-нататък „Законът за потребителския кредит“) полският законодател въвежда механизъм за ограничаване на размера на нелихвените разходи по кредита, които могат да се претендират.

13.

На 19 септември 2016 г. между Profi Credit Polska и потребител е сключен договор чрез посредник за потребителски кредит. В замяна на отпуснатия кредит от 9000 PLN (злоти) (около 2090 EUR), които кредитополучателят трябва да върне на 36 месечни вноски, договорът предвижда, че потребителят трябва да заплати: първо, годишна лихва върху главницата в размер на 9,83 %; второ, „първоначална такса“ в размер на 129 PLN (около 30 EUR); трето, т.нар. „комисиона“ в размер на 7771 PLN (около 1804 EUR), и четвърто, такса за допълнителен пакет (наречена „Twój Pakiet — Pakiet Extra“ (Твоят пакет — Екстра пакет) в размер на 1100 PLN (около 255 EUR).

14.

Според запитващата юрисдикция предвидените в договора нелихвени разходи по кредита са определени в размер съгласно горната граница, предвидена в националното законодателство съгласно член 36a от Закона за потребителския кредит. В договора обаче не се посочва в какво качество действа лицето, с което ответникът сключва договора, не се дава определение на понятията „първоначална такса“ и „комисиона“, нито пък се посочва на какви конкретни насрещни престации на ищеца съответстват посочените по-горе такси. Само насрещната престация за таксата за „Твоят пакет — Екстра пакет“ можела да бъде определена като даваща право на потребителя еднократно да отложи заплащането на две вноски или да намали размера на четири вноски с едновременно удължаване на срока на договора (при отлагане) или плащане с по-късен падеж (при намаляване).

15.

Преди изтичането на срока за погасяване на вноските Profi Credit Polskа подава заявление за издаване на заповед за изпълнение. Запитващата юрисдикция постановява неприсъствено решение в полза на Profi Credit Polskа, срещу което потребителят подава възражение, твърдейки неравноправност на някои клаузи от договора. В хода на това производство кредитната институция обяснява, че „първоначалната такса“ съответства на действителните разходи, направени във връзка със сключването на договора, както и че разходите, наречени „комисиона“, представляват насрещна престация за отпускането на кредита, докато лихвите представляват възнаграждение за предоставянето на средствата на разположение на потребителя.

16.

В този контекст запитващата юрисдикция има съмнения дали клаузите, които предвиждат тези такси, трябва да се считат за изключени от предвидената в Директива 93/13 проверка на равноправността на договорните клаузи. Съображенията ѝ са следните. Първо, доколкото тези разходи не надхвърлят предвидената в националното законодателство граница, може да се твърди, че тези клаузи само отразяват това законодателство и следователно съгласно член 1, параграф 2 от Директива 93/13 разпоредбите на тази директива не са приложими за тях. Второ, за Profi Credit Polskа тези клаузи може да представляват основният предмет на договора и на това основание да не попадат в приложното поле на Директивата по силата на член 4, параграф 2 от тази директива. Трето, доколкото разглеждането на обосноваността на тези такси би било равносилно на преценка на съответствието между възнаграждението и предоставената в замяна услуга, подобна преценка също може да бъде изключена по силата на посочения член 4, параграф 2 от тази директива. Накрая, запитващата юрисдикция има съмнения дали дадена клауза може да се счита за изразена на ясен и разбираем език по смисъла на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, когато налага заплащането на лихви, такси и комисиони, без да се обяснява разликата между тези разходи, нито да се уточнява тяхното естество, и когато не уточнява в какво качество действа лицето, с което потребителят е сключил договора.

17.

При тези условия Sąd Rejonowy Szczecin - Prawobrzeże i Zachód w Szczecinie — III Wydział Cywilny (Районен съд Шчечин — Райони Правобжеже и Захуд (III-то гражданско отделение), Полша) решава да спре производството и да отправи до Съда следните преюдициални въпроси:

18.

На 8 март 2018 г. BW и потребител сключват договор за потребителски кредит за срок от две години. Договорът, който не е бил индивидуално договорен, предвижда предоставянето на сумата от 4500 PLN (около 1048 EUR), която следва да се погаси на 24 месечни вноски и е обезпечена с бланков запис на заповед. Като насрещна престация за предоставянето на тези парични средства на разположение на потребителя договорът предвижда заплащане на лихва в размер на 10 % годишно, което представлява общо 900 PLN (около 210 EUR), такса за отпускане на кредита в размер на 1125 PLN (около 262 EUR), както и такса за управление в размер на 2700 PLN (около 628 EUR). Според запитващата юрисдикция годишният процент на разходите е определен на 119,42 %. Нелихвените разходи по кредита по смисъла на член 36а от Закона за потребителския кредит обаче не надхвърлят определената в тази разпоредба горна граница.

19.

Потребителят получава договорената сума и започва да прави плащания. След неплащане на дължима вноска кредиторът предявява пред запитващата юрисдикция иск срещу ответника, в който претендира размера на дължимия остатък ведно със законната лихва за забава. Същевременно той подава заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на изготвения бланков запис на заповед.

20.

Запитващата юрисдикция обаче има съмнения относно съответствието на полската правна уредба с Директива 93/13 по отношение на установяването на горна граница на нелихвените разходи по кредити, които могат да бъдат начислявани от кредитните институции, тъй като тази горна граница се изчислява, като се вземат предвид не само разходите, свързани със сключването или обработването на договора за кредит, но и общите разходи на кредитодателя. Това не забранявало на кредитодателя да прехвърля върху потребителя разходи като тези за поддръжка на бази данни, за заплати на персонала или за управлението на рисковете, свързани с дейността. Същевременно решение Constructora Principado ( 5 ) би могло да се тълкува в смисъл, че положение, в което по силата на клаузи от договор с общи условия продавачът или доставчикът прехвърля върху потребителя тежест, която той би трябвало да понесе, може да се счита за създаващо „значителна неравнопоставеност“ по смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13.

21.

При тези условия Sąd Rejonowy w Opatowie — I Wydział Cywilny (Районен съд Опатов (първо гражданско отделение), Полша) решава да спре производството и да отправи до Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли разпоредбите на [Директива 93/13], и особено член 3, параграф 1 от Директивата, както и принципите на правото на Съюза относно защитата на потребителите и равнопоставеността на страните по договора да се тълкуват в смисъл, че не допускат въвеждането в националния правен ред на института на „максималните нелихвени разходи по кредита“ и математическата формула за изчисляването на размера на тези разходи, предвидени в член 5, точка 6a във връзка с член 36a от [Закона за потребителския кредит] — правна уредба, която позволява в заплащаните от потребителя разходи, свързани с договора за кредит (общи разходи по кредита), да се включват и разходи за стопанската дейност на продавача или доставчика?“.

22.

На 31 август 2016 г. потребител сключва с QL договор за кредит, който не е индивидуално договорен, в размер на 5000 PLN (около 1149 EUR), който подлежи на погасяване на 36 месечни вноски. Като възнаграждение за кредитната институция договорът предвижда плащането, първо, на лихва в размер на 9,81 % годишно, т.е. в общ размер на 796 PLN (около 182 EUR), второ, първоначална такса в размер на 129 PLN (около 29 EUR), трето, такса за услуга, наречена „Twój Pakiet (Твоят пакет)“, в размер на 900 PLN (около 206 EUR), и четвърто, на комисиона в размер на 3939 PLN (около 905 EUR). Следователно общият ефективен годишен лихвен процент e 77,77 %. Що се отнася до нелихвените разходи по този кредит, по смисъла на член 36а от Закона за потребителския кредит, те са в границите, определени от тази разпоредба.

23.

Запитващата юрисдикция обаче има съмнения относно съответствието на националното законодателство, установяващо горна граница на размера на таксите, които кредитните институции могат да начисляват, с Директива 2008/48. Действително при определянето на тази граница трябва да се вземат предвид не само разходите, свързани със сключването или обслужването на конкретния договор, а и общите разходи на кредитодателя. От член 3, буква ж) от Директива 2008/48 обаче следва, че потребителят може да бъде задължаван с разходи, но само с пределните разходи, които имат връзка с договора за кредит.

24.

При тези условия Sąd Rejonowy w Opatowie I Wydział Cywilny (Районен съд Опатов (първо гражданско отделение) решава да спре производството и да отправи до Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли разпоредбите на [Директива 2008/48], и по-специално член 3, буква ж) и член 22, параграф l да се тълкуват в смисъл, че не допускат въвеждането в националния правен ред на института на „максималните нелихвени разходи по кредита“ и математическата формула за изчисляване на размера на тези разходи по член 5, точка 6a във връзка с член 36a от [Закона за потребителския кредит], които правни механизми позволяват в заплащаните от потребителя разходи, свързани с договора за кредит (общи разходи по кредита), да се включват и разходите за стопанската дейност, извършвана от продавача или доставчика?“.

25.

С първия си въпрос запитващата юрисдикция по дело C‑84/19 по същество иска да се установи дали член 1, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че от приложното поле на тази директива са изключени клаузите на договор за кредит, който не е индивидуално договорен, които предвиждат разходите, които потребителят трябва да заплати, когато тези разходи, взети заедно, не надхвърлят определена от националната правна уредба горна граница.

26.

В това отношение следва да се припомни, че съгласно член 1, параграф 1 във връзка с член 2 и член 3, параграф 1 от Директива 93/13 тази директива се прилага по отношение на клаузите на всеки договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, който не е индивидуално договорен. Въпреки това като изключение от това правило член 1, параграф 2 от Директива 93/13 предвижда, че договорни условия, които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби, не са предмет на разпоредбите на тази директива.

27.

Макар запитващата юрисдикция да е тази, която трябва да определи дали дадена договорна клауза като разглежданата в главното производство попада в рамките на това конкретно изключение, Съдът може да предостави на запитващата юрисдикция указания, които тя следва да вземе предвид при преценката на неравноправния характер на съответната клауза ( 6 ). Запитващата юрисдикция следователно може да провери дали предвиденото в тази разпоредба изключение е възможно да се приложи към разглеждания в главното производство случай.

28.

В настоящия случай запитващата юрисдикция иска да се установи дали клаузи, предвиждащи разходи, които не надвишават определена от национална разпоредба горна граница, могат да попаднат в обхвата на изключенията по член 1, параграф 2 от Директива 93/13.

29.

В това отношение следва да се отбележи, че само по себе си съответствието на договорни клаузи с дадена законова разпоредба не означава, че тези клаузи непременно „отразяват“ текста на тази разпоредба.

30.

Изразените от запитващата юрисдикция съмнения тук изглежда произтичат от коментарите, съдържащи се в практиката на Съда, съгласно които замисълът на изключението, предвидено в член 1, параграф 2 от Директива 93/13, се обосновава с факта, че може с основание да се предполага, че националният законодател е постигнал равновесие между всички права и задължения на страните по някои договори, равновесие, което законодателят на Съюза изрично е искал да запази ( 7 ).

31.

От своя страна обаче не мисля, че тези коментари на Съда трябва да се разбират в смисъл, че определянето на горна граница от националния законодател непременно предполага и наличието на постигнато от националния законодател равновесие между всички права и задължения на страните. Съображенията ми за това са следните.

32.

На първо място, както приема Съдът, след като член 1, параграф 2 въвежда изключение от Директива 93/13, която цели да защити потребителите, тази разпоредба трябва да се тълкува стриктно ( 8 ).

33.

На второ място, това, че законодателят е определил горна финансова граница, не означава непременно, че под тази граница всяка клауза, предвиждаща заплащане на такса, трябва при всички обстоятелства да се счита за балансирана. Ако това бе така, държавата членка би могла да елиминира предвидената в Директива 93/13 защита, като определи една много висока горна граница.

34.

На трето място, както отбелязва полското правителство, Директива 93/13 би била лишена от всякакво полезно действие, ако се приеме, че клаузите, които съответстват на националните разпоредби в областта на договорите, трябва да се считат за отразяващи задължителни законови или подзаконови разпоредби по смисъла на член 1, параграф 2 от тази директива, тъй като във всички случаи следва да се презумира, че договорните клаузи са в съответствие с националното право.

35.

Според мен, като посочва смисъла на изключението, предвидено в член 1, параграф 2 от Директива 93/13, както е направил в решения като RWE Vertrieb и Banco Santander и Escobedo Cortés, това, което Съдът се е опитал да подчертае, е само че целта на Директива 93/13 е да въведе контрол не върху националната правна уредба, а по-скоро върху евентуалните неблагоприятни последици, които биха могли да произтекат за потребителя от съществуващата между него и всеки продавач или доставчик асиметрия в информираността, техническите познания и възможностите за преговори ( 9 ).

36.

При тези условия не виждам причина за отклонение от извода, че член 1, параграф 2 от Директива 93/13 не се прилага по отношение на клаузи, които само се съобразяват с предвидено от националното законодателство парично ограничение. Ето защо считам, че член 1, параграф 2 от Директива 93/13 следва да се тълкува в смисъл, че клаузите на договор, който не е индивидуално договорен, които предвиждат дължими от потребителя разходи, не са изключени от приложното поле на тази директива само защото, взети в цялост, тези разходи не надхвърлят определена от националното законодателство горна граница ( 10 ).

37.

С втория си въпрос запитващата юрисдикция по дело C‑84/19 по същество иска да се установи дали член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изразените на ясен и разбираем език клаузи на договор за кредит, който не е индивидуално договорен, не подлежат на преценка на евентуалния им неравноправен характер, тъй като предвиждат заплащането на разходи, различни от лихвите.

38.

В това отношение следва да се припомни, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 предвижда две изключения от преценката на неравноправния характер на договорните клаузи. Прилагането на тези изключения обаче е подчинено на условието съответните клаузи да са изразени на ясен и разбираем език.

39.

Макар по принцип националната юрисдикция да е тази, която трябва да определи точно клаузите, които трябва да се считат за свързани с основния предмет на договора, тъй като те определят основните престации по договора ( 11 ), или чиято преценка би се свързала със съответствието на цената спрямо предоставените в замяна услуги или стоки, на това изключение трябва да се дава самостоятелно и еднакво тълкуване навсякъде в Европейския съюз. Ето защо от това следва, че Съдът може да посочи дали член 4, параграф 2 е приложим за определена категория клаузи ( 12 ).

40.

Съгласно първото изключение клаузите, отнасящи се до „основния предмет на договора“, са изключени от всякаква преценка на евентуалния им неравноправен характер. Съгласно практиката на Съда това са клаузите, които определят основни престации по договора и които сами по себе си го характеризират. Дали това е така се определя с оглед на естеството, общата структура и разпоредбите на договора за кредит, както и правния и фактическия му контекст ( 13 ).

41.

В това отношение основният предмет на всеки договор е този, който характеризира правното му естество, а именно тези клаузи на договор, които са от основно значение за неговото сключване. Що се отнася до договорите за кредит, тези задължения са тези, с които кредитодателят се съгласява да предостави на кредитополучателя парична сума, в замяна на което кредитополучателят се задължава да върне тази сума на определена дата или на вноски.

42.

В обичайния случай на договор за кредит самият кредит естествено се предоставя по търговски условия. Следователно основните задължения на кредитополучателя са свързани не само с възстановяването на предоставените на разположение парични суми, но и със заплащане на възнаграждението за тази услуга. Действително и съвсем очевидно при продажбата на стоки или предоставянето на услуги неминуемо част от основния им предмет е задължението на купувача да заплати уговорената цена или възнаграждение ( 14 ).

43.

Съгласно второто изключение, предвидено в член 4, параграф 2, преценката за неравноправния характер на клаузите не може да се свързва със съответствието на цената и възнаграждението по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, разбира се, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език ( 15 ).

44.

Тъй като дадено договорно условие може да бъде под формата на няколко клаузи, параграфи или точки и обратното, договорът също може да съдържа няколко клаузи, предвиждащи плащането на такси в замяна на една-единствена услуга ( 16 ). Съответно тези две изключения се припокриват, когато дадена клауза предвижда такси, които са част от общата цена на стоките или услугите, които представляват основният предмет на разглеждания договор.

45.

В случая изглежда, че изразените от запитващата юрисдикция съмнения произтичат от понятието за цена или възнаграждение. Всъщност според запитващата юрисдикция съгласно полското право клаузата за цената не може да бъде свързана с основния предмет на договора за кредит, ако тази цена е изразена под форма, различна от заплащане на лихва.

46.

Що се отнася до правото на Европейския съюз обаче, понятието за цена или възнаграждение не е така ограничително дори при договорите за кредит. Всъщност изглежда, че нито една разпоредба от правото на Съюза не предвижда, че плащането по договор за кредит може да бъде само под формата на лихви ( 17 ). Така кредитните институции могат да поискат да получат плащане под формата на лихва и/или фиксирана такса ( 18 ).

47.

Този извод се потвърждава и от текста на Директива 2008/48, който предвижда по отношение на договорите за кредит, попадащи в приложното поле на тази директива, задължение за кредитните институции да информират потребителите за общите разходи по този кредит, които трябва да се изчисляват, като се вземат предвид всички видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит. Всъщност, ако правото на Съюза водеше до забрана кредитодателите да получават възнаграждение по друг начин освен посредством начисляване на лихви, тогава това посочване на всички видове разходи нямаше да е необходимо.

48.

Що се отнася по-специално до Директива 93/13, доколкото тя не определя понятията „цена“ или „възнаграждение“, тези понятия трябва да се определят в съответствие с обичайното им значение в говоримия език, като се държи сметка за контекста, в който се използват, и за целите, преследвани от правната уредба, от която те са част ( 19 ).

49.

Всъщност в общоупотребимия език думата „цена“ означава общата парична сума, която следва да се заплати по конкретна договорна сделка, докато думата „възнаграждение“ в по-общ смисъл съответства на паричната сума, заплатена за извършването на дадена работа или за предоставянето на дадена услуга. Следователно тези две понятия са повече или по-малко синоними, с изключение на факта, че понятието „цена“ може би се използва по-често във връзка с плащането за стоки, докато понятието „възнаграждение“ обикновено се използва за предоставена услуга, особено в контекста на трудова заетост ( 20 ).

50.

При това положение всички изразени на ясен и разбираем език клаузи, които определят общата цена на разглежданата услуга или стока, могат да попаднат в обхвата на първото изключение по член 4, параграф 2, независимо от обстоятелството че тези клаузи предвиждат плащането на лихва или такса, при условие и независимо от действията, които кредитната институция трябва да извърши, за да предостави кредита.

51.

В разглеждания в главното производство случай, с изключение на клаузата за цената, свързана с „Твоят пакет — Екстра пакет“, всички разпоредби на договора, които уреждат цената на кредита —изразена като такси или лихви — трябва да се считат само за част от насрещната престация за отпускането на заема и следователно за попадащи в обхвата на първото изключение, предвидено в член 4, параграф 2.

52.

Клаузите, уреждащи цената на кредита, разбира се, също попадат в обхвата на второто изключение по член 4, параграф 2 от Директива 93/13, но само по отношение на предложената цена ( 21 ). Доколкото разглежданите по дело C‑84/19 клаузи не са свързани само с основния предмет на договора, тъй като всъщност предвиждат конкретните такси, които трябва да се платят, и следователно отчасти определят цената, която трябва да се плати за отпускането на кредита, тези клаузи също попадат в обхвата на второто изключение.

53.

Този извод не се поставя под съмнение нито от целите, преследвани с посочения член 4, параграф 2, нито от контекста на тази разпоредба.

54.

Що се отнася до тяхната цел, изглежда, че изключенията, предвидени в член 4, параграф 2, отразяват избор на законодателна политика, съгласно който страните са свободни да формулират основните задължения по договорите, както сметнат за добре ( 22 ). В условията на свободна пазарна икономика общата отправна точка е, че се приема, че хората са рационални и способни да защитават собствените си интереси. От това следва, че се очаква потребителите да проучат това, което купуват, а именно основния предмет на договора, както и цената, която трябва да бъде платена за него ( 23 ). Следователно схващането на законодателя в случая е, че за разлика от останалите клаузи на договор с общи условия, които потребителите невинаги прочитат ( 24 ), е много по-малко вероятно те да не обърнат внимание на клаузите, свързани с основния предмет на договора или с цената или възнаграждението. Всичко това обаче предполага, че основният предмет на договора и цената или възнаграждението са посочени на ясен и разбираем език.

55.

Що се отнася до контекста, тъй като член 4, параграф 2 от Директива 93/13 установява изключения от преценката за неравноправни клаузи, като предвидената в рамките на въведената с Директивата система за защита на потребителите, посочената разпоредба следва да се тълкува ограничително ( 25 ). След като текстът на член 4, параграф 2 не прави разлика дали цената или възнаграждението за въпросната услуга са изразени под формата на фиксирана такса или лихва, такова тълкуване не би обосновало изключването от обхвата на тази разпоредба на договорни клаузи, предвиждащи заплащането на такси, различни от лихви.

56.

Дори да се възприеме по-ограничително тълкуване на член 4, параграф 2 ( 26 ), това няма да доведе до различно заключение, тъй като почти по дефиниция цената представлява съществен елемент от всеки договор. Разбира се, продавачите и доставчиците са свободни да определят дали плащането да е под формата на такси или лихви. След като обаче тези разходи са част от насрещната престация за отпускането на кредита, а не за допълнителна услуга, клаузите, предвиждащи тези разходи, трябва да се считат за попадащи в обхвата на първото и второто изключение в член 4, параграф 2.

57.

Следователно в настоящия случай е без значение дали цената или възнаграждението за дадена услуга е определена под формата на лихва или такса или пък дали договорът уточнява действията, които продавачът или доставчикът трябва да извърши, за да предостави тази услуга. Както ще обясня по-нататък, важното е потребителят да е бил в състояние да разбере каква е общата цена, която ще трябва да плати, и какво купува. По този начин потребителят може да определи дали договорът удовлетворява неговите нужди и да го сравни с всяко друго съществуващо предложение.

58.

Всичко това означава, че за целите на дело C‑84/19, за да попадне в обхвата на някое от предвидените в член 4, параграф 2 изключения клауза, която предвижда разходи за договор за кредит, трябва единствено да посочва по ясен и разбираем начин размера на тези разходи. Формата на тези разходи е без значение.

59.

Освен това не смятам, че приложението на член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се изключи, когато спорът се отнася до наличието на насрещна престация от страна на кредитодателя за конкретна клауза, предвиждаща плащане на цена. Всъщност да се постави под въпрос наличието на каквато и да е действителна престация от страна на кредитодателя срещу заплащането на определена такса или да се оцени съответствието между част от цената на дадена услуга и дейностите, необходими за изпълнението на тази услуга, би означавало да се постави под въпрос съответствието между качеството на предлаганата услуга и начислената цена, т.е. именно това, което по принцип не се допуска от член 4, параграф 2 от Директивата.

60.

Признавам, че от някои съображения на Съда в решения Matei и Kiss и CIB Bank според някои може да се предполага друго ( 27 ), но смятам, с оглед на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, че съгласно тази директива равноправността на клаузите относно цената не зависи от изпълнението от страна на кредитодателя на конкретна задача като насрещна престация за всяка от тези клаузи. Това всъщност би означавало да се заобиколи ясният текст на член 4, параграф 2 и следователно изборът на законодателя на Съюза: Директива 93/13 не се прилага по отношение на въпроса дали начислената цена е прекомерна или не. Съответно, тъй като обосновката на цената по принцип е ирелевантна за преценката на неравноправния характер на клаузите съгласно Директива 93/13, предвиденото в тази директива задължение за прозрачност не може да се тълкува в смисъл, че задължава кредитните институции да информират потребителите за действията, които следва да се извършат за отпускането на кредит.

61.

Разбира се, държавите членки по принцип са свободни да приемат в националното си право разпоредба в обратния смисъл. Член 8 от Директива 93/13 предвижда, че държавите членки могат да приемат или да запазят в сила по-строги действащи разпоредби в областта на тази директива с цел да осигурят по-висока степен на защита на потребителите, при условие че тези норми са в съответствие с всички приложими норми на правото на Съюза и съответната държава членка е изпълнила задължението за информиране, предвидено в член 8а от Директива 93/13.

62.

Следователно обстоятелството, че както посочва запитващата юрисдикция, съгласно националното законодателство съответствието между цената и предоставената услуга или стока е изключено от преценката за неравноправния характер на договорна клауза само ако тази цена се отнася до основната предвидена по договора услуга, само по себе си не противоречи на Директива 93/13. По същия начин това законодателство не може да се разглежда като нарушаващо Директива 93/13 само защото предвижда, че клауза относно цената не може да се отнася до основната услуга, ако начислената цена не е под формата на лихва.

63.

Въпреки това следва да подчертая, че макар запитващата юрисдикция очевидно да счита, че въведеният с това национално законодателство контрол върху цените не е достатъчно строг, това е въпрос, който е извън приложното поле на правото на Съюза и следователно очевидно е от компетентността на полския законодател, а не на Съда.

64.

Ето защо в отговор на втория въпрос по дело C‑84/19 считам, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че изключва от предвидената в тази директива преценка за неравноправния им характер клаузите на договор за кредит, който не е индивидуално договорен, които посочват цената или възнаграждението за този кредит, когато са изразени на ясен и разбираем език, дори когато предвиждат заплащането на разходи, различни от лихви. Държавите членки обаче са свободни да предвидят в националното си право такъв механизъм за оценка на справедливостта на цените, при условие че разпоредбите му са в съответствие с приложимото право на Съюза и тази държава членка е спазила и изискванията на член 8а от Директива 93/13.

65.

С третия си въпрос запитващата юрисдикция по дело C‑84/19 по същество иска да се установи дали член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клауза от договор за кредит, който не е индивидуално договорен, задължаваща потребителя да заплати различни такси, трябва да се счита за клауза, която не е изразена на ясен и разбираем език, когато не уточнява услугите, в замяна на които се дължат тези такси, и когато потребителят не може да установи това въз основа на предоставената с договора информация.

66.

Както вече отбелязах, член 4, параграф 2 от Директива 93/13 въвежда две изключения от преценката за равноправността на клаузите, съдържащи се в договорите за кредит, които не са индивидуално договорени. Тези две изключения от своя страна са обвързани с условието разглежданите договорни разпоредби да са изразени на ясен и разбираем език.

67.

Съгласно практиката на Съда това изискване за разбираемост предполага в договора ясно и точно да е изложен точният механизъм, за който се отнася съответната клауза, както и евентуално отношението между този механизъм и механизма, предвиден в други релевантни клаузи, така че потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него икономически последици ( 28 ).

68.

За да се определи дали клаузата е съставена на ясен и разбираем език, естествено трябва да се вземат предвид естеството, общата структура и разпоредбите на съвкупността от договори, към които спада договорът, в който е включена, както и правният и фактическият ѝ контекст ( 29 ). В допълнение към тези елементи други фактори, като разбираемостта на отделните клаузи, яснотата на тяхната формулировка, спецификата на използваната терминология или евентуалната употреба на техники за визуализация ( 30 ) са също важни съображения. Конкретното място на клаузата в договора или фактът, че релевантните разпоредби се съдържат в няколко различни клаузи, параграфи или точки, също биха могли да бъдат релевантни фактори.

69.

Както обясних в заключението си по дело Kiss и CIB Bank, изискванията за разбираемост по член 4, параграф 2 от Директива 93/13 предполагат например, че когато договорът е относително дълъг и цената, която трябва да се плати като насрещна престация за предоставените различни услуги, е разделена в няколко клаузи, всички тези клаузи трябва да бъдат събрани или обобщени на едно място в договора и вниманието на потребителя трябва да бъде насочено към тяхното комбинирано действие ( 31 ).

70.

В решение Kásler и Káslerné Rábai въз основа на член 4, параграф 2 и член 5 от тази директива Съдът извежда съществуването на по-общо задължение за прозрачност ( 32 ). Съответно продавачите или доставчиците следва да предоставят на потребителите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на благоразумие и добра информираност ( 33 ).

71.

От това следва, че когато дадена клауза изисква от потребителя да заплати определени разходи като насрещна престация за договор за кредит, който не е индивидуално договорен, равноправността на размера на тези разходи не може да се преценява от съда съгласно условията на член 4, параграф 2, ако договорните клаузи са разбираеми. Това по същество предполага, че с оглед на всички елементи на договора и предоставената от кредитната институция информация средният добре информиран и в разумни граници наблюдателен потребител следва да може да разбере преди сключването на договора, че той ще трябва да заплати тези разходи и следователно да е могъл правилно да прецени икономическите последици от подписването на договора.

72.

В този контекст запитващата юрисдикция по дело C‑84/19 по същество иска да се установи дали това изискване за прозрачност задължава продавачите и доставчиците да посочват услугите, за които се дължат предвидените в договора разходи, или поне потребителят да може да извлече тази информация от договора.

73.

В самото начало следва да се отбележи, че запитващата юрисдикция изглежда използва понятието „услуга“ в специалния смисъл на действията, които продавачът или доставчикът следва да извършат, за да изпълнят задълженията си за предоставяне на услугата, която е предмет на договора.

74.

В това отношение считам, че изискването на Директива 93/13 договорната клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език не може да се тълкува в смисъл, че изисква потребителят да бъде информиран за действията, които продавачът или доставчикът следва да извърши по силата на договора. За тази цел е без значение, че потребителят не може да изведе тази конкретна информация от предоставената му информация, при условие, разбира се, че общият характер на договора също е ясно посочен. Правя този извод въз основа на следните съображения.

75.

Първо, според практиката на Съда условието по член 4, параграф 2 от Директива 93/13 изисква потребителите да бъдат информирани само за последиците от клаузите на договора, а не за причината за съществуването им ( 34 ). С други думи, от значение е, че преди сключването на договора от потребителя не са били скрити никакви разходи. Въпросът дали потребителят е дал валидно от правна гледна точка съгласие не попада в приложното поле на Директива 93/13, тъй като този въпрос остава в компетентността на държавите членки ( 35 ). Същото се отнася и за търговските злоупотреби, които попадат в приложното поле на Директива 2005/29 ( 36 ). Тази директива се отнася по-скоро до действието или последиците от клаузи — най-вече тези със „ситен шрифт“ — различни от тези, които по принцип привличат вниманието на потребителя.

76.

Второ, както отбелязва генералният адвокат Saugmandsgaard Øe по дело Ibercaja Banco ( 37 ), общата посока на развитие в практиката на Съда е при анализа на предвиденото в Директива 93/13 изискване за прозрачност да се гарантира, че това изискване не надхвърля това, което може разумно да се очаква от продавача или доставчика. Трудно може да се избегне впечатлението, че то би наложило на продавача или доставчика прекомерна и необоснована тежест да посочи конкретните и индивидуализирани действия, в замяна на които са начислени определени разходи.

77.

Трето, налагането на такова задължение на продавача или доставчика по същество би означавало те да бъдат задължени да обосноват всяка клауза относно цена. Това би било в противоречие с целия замисъл на второто изключение по член 4, параграф 2, която е именно да се избегне положение, при което продавачите или доставчиците са длъжни да обосновават таксите си, и по този начин да се избегне възможността съдилищата да се намесват в ценовите стратегии на дадено предприятие.

78.

Четвърто, както вече отбелязах, в условията на пазарна икономика цената на дадена стока или услуга сама по себе си не е пряко свързана с действията, които трябва да бъдат изпълнени, или с производствените разходи, а е свързана с предлагането и търсенето. Следователно, когато договорът предвижда обща цена за една услуга, би било някак неестествено да се очаква всяка от тези клаузи да отразява определено действие.

79.

Още по-малко реалистично би било да се очаква от продавачите и доставчиците да предоставят на потребителите надеждна информация за специфичните разходи, свързани с всеки компонент на доставените стоки или услуги. В действителност, когато даден професионалист извършва повече от една дейност, разпределението на общите разходи между различните му дейности често изисква воденето на сложно (и всъщност скъпо) счетоводство ( 38 ). Това би изисквало най-малкото професионалистите да извършват аналитично отчитане на разходите, чиято цел е да се установят и оценят елементите, съставляващи нетния им оперативен приход, въпреки че в правото на Съюза няма норма, която да налага такова общо задължение за водене на счетоводство ( 39 ).

80.

Очевидно е, че във всеки случай настоящият договор за кредит попада в приложното поле на Директива 2008/48. Следва обаче да се вземат предвид и релевантните разпоредби от тази директива, тъй като съгласно практиката на Съда тя изцяло хармонизира задълженията за предоставяне на информация, които могат да бъдат наложени на кредитните институции ( 40 ).

81.

Първо, доколкото се предполага, че държавите членки са транспонирали Директива 2008/48 в националното си законодателство, клаузите, които отразяват разпоредбите на тази директива, в смисъл че посочват задължителната съгласно тази директива информация, биха могли да се считат за изключени по необходимост от приложното поле на Директива 93/13 по силата на член 1, параграф 2 от нея ( 41 ).

82.

Второ, съществува ясно правило за тълкуване, съгласно което, когато разпоредбите на няколко акта на Съюза се прилагат към едно и също положение, те трябва да се тълкуват хармонично, доколкото е възможно ( 42 ).

83.

Изискванията на Директива 93/13 по отношение на прозрачността и разбираемостта очевидно са разпоредби с по-общ характер в сравнение с по-конкретните изисквания на Директива 2008/48. Следователно използваните в Директива 93/13 общи понятия не трябва да се тълкуват във връзка с разкриването на конкретна информация на потребителите, което би дерогирало по-специфичните изисквания на Директива 2008/48 ( 43 ).

84.

Според мен следва да се приеме, че Директива 2008/48 посочва точния обхват на изискването за прозрачност по отношение на договорите за кредит, за които се прилага тази директива. Освен ако не е посочено друго, така следва да се разбира връзката между Директива 93/13 и всеки друг акт на Съюза, който предвижда задължение за предоставяне на по-подробна информация, за да се предотврати разделянето на вътрешния пазар в резултат на различно прилагане на Директива 93/13 от националните юрисдикции и следователно да не се застраши хармонизацията, която тези други актове се стремят да постигнат, същевременно отчитайки защитата на потребителите.

85.

Като се има предвид, че член 10 от Директива 2008/48, който посочва информацията, която трябва да се съдържа в договорите за кредит, не задължава кредитните институции да предоставят подробна информация за разходите си, не трябва да се счита, че разпоредбите на договора за кредит са съставени на неразбираем език по смисъла на член 4, параграф 2 и на член 5 от Директива 93/13 само защото не уточняват конкретните услуги, за които се дължат такива разходи.

86.

Ако отправеният въпрос трябва да се разбира в смисъл, че се отнася до необходимостта от посочване на услугите — в обичайния смисъл на думата — които се предоставят като насрещна престация за всяка ценова клауза и на действията, които доставчикът следва да извърши, за да предостави съответната услуга, тогава с риск да се повторя, може да се каже, че съгласно практиката на Съда предвиденото в член 4, параграф 2 от Директива 93/13 изискване за прозрачност се отнася до икономическите последици от договора и основния му предмет, а не до паричната стойност на всяка договорна клауза. Така, когато даден потребител закупува съвкупност от стоки или услуги, които са тясно свързани помежду си, от значение е общата цена, която потребителят ще трябва да заплати ( 44 ), и обхватът на услугите, предоставени като насрещна престация, за да може при необходимост да сравни различните предложения за една и съща съвкупност от стоки или услуги. Не е необходимо обаче общата цена на тази съвкупност да се разделя на отделни групи от разходи.

87.

Всъщност, тъй като понятието за услуга е доста неясно ( 45 ) и съответно, като се има предвид, че дадена услуга може да бъде разделена на множество отделни услуги, да се изисква от кредитните институции да посочват цена за всяка „услуга“ може да се окаже практически неосъществимо.

88.

Ето защо считам, че предвиденият в член 4, параграф 2 от Директива 93/13 принцип на прозрачност трябва да се тълкува в смисъл, че по принцип не изисква специфичните разходи, свързани с конкретните услуги, да бъдат отделно посочвани по начина, предложен във въпроса на запитващите юрисдикции. Тази информация би могла да бъде необходима за изпълнение на изискването за прозрачност само при някои специфични обстоятелства.

89.

Според мен очевидно такъв е случаят, когато договорът се отнася до няколко услуги, които лесно могат да бъдат отделени ( 46 ), в смисъл че всяка изброена услуга може да се предоставя на потребителите независимо от останалите.

90.

Такъв е и случаят, когато потребителят има право да прекрати някоя от услугите преди останалите, като в този случай той трябва да може да оцени търговското въздействие от упражняването на тази възможност. Същото важи и когато в договора се посочват факултативни услуги, за които е определена предварително цената. В последната хипотеза, за да може потребителят да прецени икономическите последици от договора, от съществено значение е цената на тези услуги да може да се определи с точност, което предполага потребителят да може да определи размера на таксата, която трябва да се заплати, ако избере да използва всяка конкретна услуга.

91.

Този вид информация може да бъде необходим и когато в самия договор се посочва наличието на няколко услуги — някои от които са основни, а други са допълнителни — и разглежданата клауза или клаузи не определят цената на една от тези услуги като такава, но могат да имат отражение върху тази цена. Тъй като второто изключение, предвидено в член 4, параграф 2 от Директива 93/13, няма да се приложи, може да е необходимо да се определи коя е визираната в клаузата услуга, за да се установи дали тя все пак попада в рамките на основния предмет на договора, тъй като спрямо тази клауза все пак може да се приложи първото изключение, предвидено в член 4, параграф 2 ( 47 ).

92.

Вярно е, че в главното производство по дело C‑84/19 договорът за кредит споменава услуга, квалифицирана като допълнителна, т.е. „Твоят пакет — Екстра пакет“. Макар от своя страна да не смятам, че Profi Credit Polska е било длъжно да я третира като отделна услуга, по отношение на тази услуга няма нужда да се предоставя заключение, тъй като от направеното от запитващата юрисдикция описание на фактите е видно, че при всички положения в разглеждания договор за кредит е включена отделна цена за тази услуга ( 48 ).

93.

Единственият оставащ въпрос е дали договорът е трябвало да посочи по-ясно дали начислената обща цена покрива възнаграждението на посредника. Задача на запитващата юрисдикция е да провери дали договорът е неясен в това отношение, или дали ако в тази клауза липсва споменаване на посредника, не е ясно дали тази комисиона е част от цената за кредита. Въпреки това, дори и да се установи наличието на такава неяснота относно възнаграждението на посредника, не съм сигурен, че това обстоятелство непременно би направило договора между кредитната институция и потребителя неразбираем по смисъла на посочения член 4, параграф 2 от Директива 93/13. Всъщност този член определя обхвата на член 3, параграф 1 от тази директива, който от своя страна предвижда, че всяка неравноправна клауза на договор, който не е индивидуално договорен, не е обвързваща за потребителя. Следователно разбираемостта по член 4, параграф 2 трябва да се отнася до конкретна договорна клауза. В настоящия случай за мен остава неясно кои клаузи биха могли да се квалифицират като неравноправни. Комисионата на посредника или е включена в общата цена, или не е включена. Ако не е включена, за неравноправна евентуално може да се счита не посочената в договора цена, а по-скоро всяка допълнителна комисиона, чието заплащане се иска от потребителя в допълнение към посочената в договора цена.

94.

Според мен този въпрос би могъл да бъде разрешен просто чрез прилагане на общите принципи на полското договорно право. Действително, в случай че възнаграждението на посредника не е включено в общата цена, този посредник би имал право да иска заплащането на възнаграждение само ако с потребителя е сключен договор, предвиждащ такова възнаграждение (като така се установи vinculum juris). Ако това е така, потребителят все пак непременно знае, че ще трябва да заплати допълнителна такса.

95.

Във всеки случай следва да се отбележи, че член 21 от Директива 2008/48 предвижда конкретни задължения за предоставяне на информация, когато договорът за кредит е сключен чрез посредник. Така поради извършената с тази директива пълна хармонизация, ако тези задължения са спазени, не може да се заключи, че липсва прозрачност в отношенията между кредитната институция и потребителя.

96.

С оглед на гореизложеното предлагам на третия въпрос по дело C‑84/19 да се отговори, че член 4, параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че клаузите, предвиждащи плащане на разходи, в договори за кредит, които не са индивидуално договорени, не трябва по принцип да се считат за несъставени на ясен и разбираем език само защото не посочват действията, които търговецът трябва да изпълни, или разходите, които той трябва да направи, за да предостави уговорената услуга. Може да се приеме, че такива клаузи не отговарят на това условие само ако финансовите последици от договора, разглеждан в неговата цялост или по отношение на неговия предмет, не следват ясно от договора по-специално поради наличието на прекалено голям брой клаузи относно цената.

97.

С въпроса си запитващата юрисдикция по дело C‑222/19 по същество иска да се установи дали разпоредбите на Директива 93/13 като цяло и в частност тези на член 3, параграф 1 трябва да се тълкуват в смисъл, че тази директива не допуска държава членка да въведе механизъм за ценови контрол, основан върху института на „максималните нелихвени разходи по кредита“, доколкото при изчисляването на тези разходи се отчитат общите разходи на кредитодателя.

98.

Както следва от член 3, параграф 1 от Директива 93/13, разпоредбите на тази директива не целят да регулират националните разпоредби, а да отстранят евентуалната неравнопоставеност и неравноправност, съдържащи се в клаузите на договорите, сключени между продавач или доставчик и потребител, когато тези договори не са индивидуално договорени.

99.

При тези условия, за да се даде полезен отговор на запитващата юрисдикция, считам, че настоящият въпрос трябва да се преформулира в следния смисъл: трябва ли член 3, параграф 1 от Директива 93/13 да се тълкува в смисъл, че в договор за кредит, който не е индивидуално договорен, дадена клауза създава „значителна неравнопоставеност“, тъй като предвижда, че освен лихви се заплащат и други разходи, и тези разходи могат да служат за начин продавачът или доставчикът да прехвърли общите си разходи на потребителя.

100.

В това отношение трябва да се припомни, че съгласно член 3, параграф 1 от Директива 93/13 всяка договорна клауза от договор, който не е индивидуално договорен, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора ( 49 ).

101.

Макар да считам, че изразът „въпреки изискването за добросъвестност“ само описва положението, което би съществувало при липсата на значителна неравнопоставеност, и следователно сам по себе си не представлява самостоятелно условие, следва да се признае, че Съдът е постановил, че член 3, параграф 1 от Директива 93/13 посочва два критерия за определяне на понятието за неравноправни клаузи, а именно, от една страна, че клаузите „противоречат на изискването за добросъвестност“, и от друга страна, „наличието в ущърб на потребителя на значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора“ ( 50 ).

102.

Макар това разграничение да не е непременно убедително ( 51 ), то вероятно на практика е слабо значимо. С оглед на тълкуването на тези два критерия в практиката от Съда, когато вторият критерий е изпълнен, първият критерий по необходимост също е изпълнен ( 52 ).

103.

Действително съгласно практиката на Съда първият критерий се състои в това да се провери дали, като постъпва добросъвестно и справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза. Съгласно втория критерий следва да се провери дали въведените с клаузата задължения поставят потребителя в значително по-неблагоприятно положение от това, което би било налице по силата на националното право при липсата на тази клауза, без това неблагоприятно положение да бъде компенсирано ( 53 ).

104.

Продавачът или доставчикът трябва логично да очакват, че ако постъпят честно и справедливо с потребителите, те ще откажат да приемат всяка клауза, поставяща ги в положение, което значително се различава от това, което би било налице по силата на националното право при липсата на тази клауза, освен ако тази разлика е компенсирана главно с подходящи разлики в цената ( 54 ). Следователно, ако дадена клауза предвижда задължения, които видимо се отклоняват от оправданите правни очаквания за съдържанието на договора на общо осведомения и в разумни граници наблюдателен среден потребител, тази клауза може да бъде обявена за неравноправна ( 55 ).

105.

Не мисля обаче, че дадена клауза за кредит може да се счита за неравноправна само защото предвижда заплащането на разходи отделно от лихвите или че тези разходи могат да послужат на продавача или доставчика за начин да прехвърли общите си разходи в тежест на потребителя.

106.

Преди всичко, след като тази клауза все пак е свързана с цената на кредита, следва да се подчертае, че по силата на член 4, параграф 2 размерът на дължимите от потребителя разходи би могъл да бъде предмет на предвидената в Директива 93/13 преценка само ако клаузата не е съставена на ясен и разбираем език или не е достатъчно ясна по отношение на икономическите си последици.

107.

Извън това изключение ми се струва трудно да се приеме, че дадена клауза създава „значителна неравнопоставеност“само защото предвижда заплащане на разходи в допълнение към лихвите. Както обясних по-горе, кредитните институции наистина са свободни да определят условията за възнаграждението си, стига общата цена да е ясна за потребителя. При договор за кредит, попадащ в приложното поле на Директива 2008/48, това непременно е така, ако са били спазени предвидените в тази директива задължения, транспонирани в националното право.

108.

Също така според мен не може да се създаде значителна неравнопоставеност само от факта, че начислената за дадена услуга цена би могла да се използва от нейния доставчик като удобен метод за прехвърляне на общите му разходи. Всъщност, както обясних в заключението си по дело Kiss и CIB Bank ( 56 ), фактът, че предприятията прехвърлят всички свои разходи на потребителите, включително общите си разходи, просто представлява икономическата реалност. Така цената на всяка услуга или стока неизбежно служи отчасти за компенсиране на разходите, свързани с общата дейност на кредитодателя.

109.

Трябва да се признае, че в решение от 16 януари 2014 г., Constructora Principado ( 57 ), Съдът не изключва възможността клауза, която има за последица да прехвърли върху купувача на апартамент местния данък при придобиване на имущество, както и някои разходи във връзка с индивидуалния достъп до различни потребителски услуги като водоснабдяване, доставка на газ, електроенергия и канализация, да бъде обявена за неравноправна.

110.

Не мисля обаче, че този принцип е приложим към разглеждания в главното производство по дело C‑222/19 договор за кредит, доколкото проблематиката, разгледана в решение Constructora Principado, се отнася не до прехвърлянето на някои разходи на клиентите, а до прозрачността на спорната клауза. Действително размерът на обхванатите от тази клауза разходи не е посочен количествено, а що се отнася до местния данък при придобиване на имущество, дори не е бил определяем към момента на сключване на договора. Той е трябвало да бъде изчислен впоследствие от данъчната администрация. Следователно посочената клауза не само прехвърля на потребителя някои разходи на продавача, а прехвърля на потребителя и несигурността относно общия размер на тези разходи — несигурност, която представлява риск, който продавачът по принцип трябва да понесе в качеството си на търговец ( 58 ).

111.

От своя страна, във връзка с клаузите, предвиждащи заплащането на разход, с оглед на член 4, параграф 2 и член 3, параграф 1 от Директива 93/13 считам, че такива клаузи — независимо от формата им — могат да бъдат обявени за неравноправни само ако отговарят на две условия, а именно: първо, този разход е бил действително скрит от потребителя, като по този начин се открива възможност да се прецени неговото съответствие, и второ, ако общата цена на въпросната услуга или стока е явно прекомерна.

112.

Действително Директива 93/13 предвижда само един критерий за установяване на неравноправност на клаузите, а именно посоченият в член 3, параграф 1 от Директивата, който изисква наличие на значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните ( 59 ). Следователно, ако за да се прецени дали определена клауза на договора е неравноправна, трябва да се вземат предвид изискванията за разбираем език и за прозрачност, произтичащи от член 4, параграф 2 и член 5 от Директива 93/13 ( 60 ), то липсата на яснота или прозрачност сама по себе си не е достатъчна за обявяването на клаузата за неравноправна ( 61 ). Тази клауза трябва въпреки изискването за добросъвестност да създава значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните ( 62 ). Всяко друго тълкуване би лишило посочените в член 3, параграф 1 критерии от полезното им действие.

113.

В случая на неразбираема клауза относно цената обаче това условие може лесно да се установи, тъй като такава значителна неравнопоставеност може да се изведе от прекомерния размер на платените разходи ( 63 ). Продавачът или доставчикът трябва логично да очаква, че ако постъпи честно и справедливо с потребителя, последният би могъл да откаже да плати такава цена.

114.

В заключение предлагам на Съда да отговори на отправения по дело С‑222/19 преюдициален въпрос, както следва: член 3, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че в договор за кредит, който не е индивидуално договорен, дадена клауза не създава „значителна неравнопоставеност“ само защото предвижда плащания освен лихвите и продавачът или доставчикът може да използва тези плащания, за да прехвърли общите си разходи на потребителя. Такава неравноправност по смисъла на Директива 93/13 по-скоро ще е налице само ако, първо, липсва прозрачност относно общата цена, която трябва да се заплати, по-специално поради наличието на прекалено голям брой клаузи относно цената, като така се дава възможност да се прецени равноправността ѝ по начина, който член 4, параграф 2 от Директива 93/13 всъщност позволява по изключение, и второ, ако общата цена е явно прекомерна.

115.

С въпроса си запитващата юрисдикция по дело C‑252/19 по същество иска да се установи дали разпоредбите на Директива 2008/48, и по-специално член 3, буква ж) и член 22, параграф 1 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат въвеждането в националното законодателство на института на „максималните нелихвени разходи по кредита“ като посочения в член 36а от Закона за потребителския кредит, доколкото за изчисляване на размера на тези разходи този институт включва разходите, свързани с цялостната стопанска дейност на кредитора.

116.

В това отношение следва да се отбележи, че член 10 от Директива 2008/48 хармонизира националните разпоредби относно информацията, която следва да се включи в договорите за кредит. Като се има предвид, че съгласно член 22 от Директива 2008/48 държавите членки могат да не запазят или въвеждат в националното си право разпоредби, различни от предвидените в тази директива, тази хармонизация трябва да се счита за пълна и задължителна ( 64 ).

117.

Както обясних в заключението си по дело Mikrokasa и Revenue Niestandaryzowany Sekurytyzacyjny Fundusz Inwestycyjny Zamknięty w Warszawie ( 65 ) и както Съдът постановява по същество в това дело ( 66 ), това все пак не означава, че държавите членки не могат да използват във връзка с обхванати от Директива 2008/48 кредити други институти, различни от предвидените в тази директива, като например посочените в член 36а от Закона за потребителския кредит „максимални нелихвени разходи по кредита“. Действително, макар Директива 2008/48 да установява пълна хармонизация, тази хармонизация все пак се ограничава до посочените в нея аспекти на договорите за кредит, а именно задълженията за предоставяне на информация, оценката на кредитоспособността, достъпа до бази данни, правото на отказ и правото на предсрочно погасяване на кредита.

118.

Следователно, след като осъществената с Директива 2008/48 хармонизация не обхваща националните разпоредби, които предвиждат контрол върху цената или възнаграждението, начислени като насрещна престация за отпускането на кредит, този аспект остава от компетентността на държавите членки. Следователно при такъв регулаторен контрол държавите членки могат да използват институти, различни от посочените в член 3 от Директива 2008/48, при условие че използването на тези институти не нарушава правото на Съюза.

119.

Запитващата юрисдикция следва да провери в главното производство по дело C‑252/19 дали предвиденият в член 36 от Закона за потребителския кредит институт на „максималните нелихвени разходи по кредита“ води до налагане на продавача или доставчика на задължения, попадащи в обхвата на Директива 2008/48.

120.

С оглед на гореизложеното считам, че на въпроса по дело С‑252/19 трябва да се отговори по следния начин: разпоредбите на Директива 2008/48, и по-специално член 3, буква ж) и член 22, параграф 1, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат въвеждането в национално законодателство на института на „максималните нелихвени разходи по кредита“, дори ако тези разходи включват общите разходи на кредитодателя, доколкото този институт не се използва за целите на прилагането на национална разпоредба, която попада в приложното поле на Директива 2008/48.

121.

Предвид горните съображения предлагам на Съда да отговори на въпросите, отправени от Sąd Rejonowy Szczecin — Prawobrzeże i Zachód w Szczecinie (Районен съд Шчечин — Райони Правобжеже и Захуд в Шчечин, Полша) и Sąd Rejonowy w Opatowie (Районен съд Опатов, Полша), както следва: