1)

Член 2, параграф 1 от Директива 2008/94/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година относно закрилата на работниците и служителите в случай на неплатежоспособност на техния работодател трябва да се тълкува в смисъл, че работодателят не може да се счита „в състояние на неплатежоспособност“, когато срещу него е била подадена молба за принудително изпълнение във връзка със съдебно признато вземане за обезщетение, но в изпълнителното производство е установена несъбираемост на вземането поради фактическата неплатежоспособност на този работодател. Запитващата юрисдикция обаче следва да провери дали в съответствие с член 2, параграф 4 от Директивата съответната държава членка не е решила да разшири предвидената в тази директива закрила на работниците и служителите, така че да се отнася и за такъв вид неплатежоспособност, установявана по предвидени в националното право процедури, различни от посочените в член 2, параграф 1.

2)

Член 1, параграф 1 и член 3 от Директива 2008/94/ЕО трябва да се тълкуват в смисъл, че обезщетението, което работодателят дължи на наследниците за неимуществените вреди, претърпени поради смъртта на работник или служител вследствие на трудова злополука, може да се смята за „вземане на работници и служители, произтичащо от трудови договори или от трудови правоотношения“ по смисъла на член 1, параграф 1 от тази директива само когато попада в обхвата на понятието „възнаграждение“, така както то е уредено в националното право, което националният съд следва да определи.