1)

Клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение за срочната работа, сключено на 18 март 1999 г., което се съдържа в приложение към Директива 1999/70/ЕО на Съвета от 28 юни 1999 година относно Рамково споразумение за срочната работа, сключено между Европейската конфедерация на профсъюзите (CES), Съюза на индустриалците в Европейската общност (UNICE) и Европейския център на предприятията с държавно участие (CEEP), трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, както е тълкувана в националната съдебна практика, която, от една страна, позволява подновяването на срочни трудови договори до приключване на процедурите по назначаване, започнати с цел окончателно заемане на свободните работни места на работници в публичния сектор, без да посочва точно определен срок за завършването на тези процедури, и от друга страна, забранява както приравняването на тези работници на „работници на трудов договор за неопределено време, които не са назначени за постоянно“, така и предоставянето на обезщетение на същите тези работници. Всъщност явно тази национална правна уредба не предвижда никаква друга мярка за предотвратяване и евентуално санкциониране на злоупотребата с последователни срочни трудови договори, освен ако не се установи друго при проверките, които запитващата юрисдикция има задачата да извърши.

2)

Клауза 5, параграф 1 от Рамковото споразумение за срочната работа, сключено на 18 март 1999 г., което се съдържа в приложение към Директива 1999/70, трябва да се тълкува в смисъл, че чисто икономически съображения, свързани с икономическата криза от 2008 г., не могат да обосноват липсата в националното право на каквато и да било мярка за предотвратяване и санкциониране на използването на последователни срочни трудови договори.