1.

Verein für Konsumenteninformation (наричано по-нататък „VKI“), установено в Австрия сдружение за защита на потребителите, предявява иск за преустановяване на нарушение ( 2 ) срещу TVP Treuhand- und Verwaltungsgesellschaft für Publikumsfonds mbH & Co. KG (наричано по-нататък „TVP“), дружество със седалище Хамбург (Германия), като моли да се забрани на това дружество да използва определени договорни клаузи в търговските си отношения с потребители с местопребиваване в Австрия. Тези клаузи се съдържат във фидуциарни договори с предмет управление на дялови участия в установени в Германия фондове за недвижими имоти от затворен тип, учредени под формата на командитни дружества. Една от тези клаузи е клауза за избор на приложимо право, която посочва за приложимо германското право.

2.

Oberster Gerichtshof (Върховен съд, Австрия) си поставя въпроси за съвместимостта на тази клауза за избор на приложимо право с Директива 93/13/ЕИО относно неравноправните клаузи в потребителските договори ( 3 ), в частност предвид тълкуването на тази директива от Съда в решение Verein für Konsumenteninformation ( 4 ). Отговорът на тези питания зависи по-конкретно от това дали австрийското право би било приложимо към спорните фидуциарни договори, ако нямаше избрано приложимо право, или напротив, такова би било германското право. Отговорът на този въпрос пък зависи от тълкуването на Конвенцията за приложимото право към договорните задължения ( 5 ) и на Регламент (ЕО) № 593/2008 относно приложимото право към договорни задължения ( 6 ).

3.

Ето защо тази юрисдикция поставя на Съда редица въпроси, с които цели, най-напред, да се определи дали тези фидуциарни договори повдигат „въпроси, уреждани от правото, приложимо към дружества, други корпоративни или некорпоративни юридически лица и неперсонифицирани образувания“, въпроси, които са изключени от материалното приложно поле на Римската конвенция и на Регламента „Рим I“, доколкото посочените договори се отнасят до командитни дялови участия и са тясно свързани с дружествените договори на съответните командитни дружества. Ако се предположи, че това не е така, въпросите ѝ целят, по-нататък, да се изясни дали посочените договори са изключени от приложното поле на предвидените в тези актове защитни норми в областта на потребителските договори, поради това че по силата на тези договори услугите се предоставят на потребителите изключително извън Австрия. Накрая, упоменатите въпроси се отнасят до съвместимостта на спорната клауза за избор на приложимо право с Директивата за неравноправните клаузи.

4.

В настоящото заключение ще обясня защо според мен приложимото право към фидуциарни договори като разглежданите в главното производство трябва да се определя в съответствие с нормите на Римската конвенция и Регламента „Рим I“. Също така ще посоча причините, поради които смятам, че такива договори, при които услугите трябва да се предоставят в държавата по обичайното местопребиваване на потребителя от разстояние — от територията на друга държава, попадат в обхвата на предвидените в тези актове защитни норми в областта на потребителските договори. Накрая ще покажа, че клауза за избор на приложимо право като включената в спорните договори е неравноправна, доколкото не информира потребителя, че въпреки този избор той се ползва със закрилата, която му предоставят императивните разпоредби на правото на държавата по обичайното му местопребиваване.

5.

Член 1 от Римската конвенция е озаглавен „Приложно поле на конвенцията“ и параграфи 1 и 2 от него гласят:

„1.   Разпоредбите на настоящата конвенция се прилагат към договорните задължения при всяка ситуация, съдържаща колизия между правото на различни държави.

2.   Те не се прилагат за:

[…]

[…]“.

6.

Член 5 от Римската конвенция е озаглавен „Потребителски договори“ и гласи:

„1.   Настоящият член се прилага по отношение на договорите, чийто предмет е предоставянето на стоки или услуги на лице (потребител), за ползване, което може да се счете, че излиза извън неговото професионално занятие или дейност, или договор за кредитиране на такова предоставяне.

2.   Независимо от разпоредбите на член 3, направеният избор на право от страните по договора не може да има за резултат лишаването на потребителя от защитата, която му осигуряват повелителните правни норми на държавата, в която се намира неговото обичайно местопребиваване:

или

[…]

3.   Независимо от разпоредбите в член 4, при липса на избор в съответствие с член 3 договорите, за които се прилага настоящият член, се уреждат от правото на страната, в която потребителят има своето обичайно местопребиваване, ако договорите са сключени при обстоятелствата, описани в параграф 2 от настоящия член.

4.   Настоящият член не се прилага за:

[…]

[…]“.

7.

Член 1 от Регламента „Рим I“ е озаглавен „Предмет“ и параграфи 1 и 2 от него гласят:

„1.   Настоящият регламент се прилага, в ситуации на стълкновение на закони, за договорни задължения от граждански и търговски характер.

Той не се прилага, в частност, за данъчни, митнически или административни въпроси.

2.   От приложното поле на настоящия регламент са изключени:

[…]

[…]“.

8.

Член 6 от този регламент е озаглавен „Потребителски договори“ и гласи:

„1.   Без да се засягат членове 5 и 7, договор, сключен от физическо лице с цел, която може да се смята, че е извън рамките на неговото занятие или професия („потребителят“), с друго лице, което упражнява своето занятие или професия („професионалистът“), се урежда от правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на потребителя, при условие че професионалистът:

[…]

и договорът попада в обхвата на тази дейност.

2.   Независимо от параграф 1 страните могат, в съответствие с член 3, да изберат приложимото право за договор, който отговаря на изискванията на параграф 1. Въпреки това този избор не може да води до лишаване на потребителя от закрилата, предоставяна му от разпоредбите, които не могат да бъдат отклонени чрез споразумение според правото, което при липса на избор би било приложимо въз основа на параграф 1.

3.   Ако изискванията на параграф 1, буква а) или б) не са изпълнени, приложимото право към договор между потребител и професионалист се определя съгласно членове 3 и 4.

4.   Параграфи 1 и 2 не се прилагат за:

[…]“.

9.

Регламентът „Рим I“ заменя Римската конвенция. Съгласно член 28 този регламент се прилага за договори, сключени на и след 17 декември 2009 г. Безспорно е, че разглежданият в главното производство иск за преустановяване на нарушение засяга както договори, сключени преди тази дата, така и договори, които са сключени или ще бъдат сключени след нея, поради което и двата правни акта са приложими ratione temporis.

10.

Член 3, параграф 1 от Директивата за неравноправните клаузи гласи:

„В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора“.

11.

Дружеството МРС Münchmeyer Capital AG Hamburg (наричано по-нататък „МРС“) създава и предлага на пазара фондове за недвижими имоти от затворен тип, учредени под формата на командитни дружества по германското право ( 7 ). TVP е изцяло притежавано дъщерно дружество на МРС и е управител и командитист учредител на въпросните дружества.

12.

От самото начало тези фондове са замислени така, че частни и институционални инвеститори да могат да придобиват в тях дружествени дялове като командитисти. Съответно дружествените договори на командитните дружества, които формират посочените фондове, предоставят на TVP, в качеството му на управител и командитист учредител, правомощието да приема други командитисти.

13.

За тази цел друго дъщерно дружество на МРС е натоварено със задачата да набира потенциални инвеститори. Проспектите за дяловите участия в създадените от МРС фондове се разпространяват по-специално (а в някои случаи и изключително) в Австрия.

14.

Заинтересованите инвеститори могат да поемат дялове от тези фондове в частност като подадат до TVP декларация за присъединяване под формата на предложение за сключване на фидуциарен договор (Treuhandvertrag). Сумата, съответстваща на дела, следва да се внесе по една от доверителните сметки (Treuhandkonten), открити за тази цел в австрийски банки. По този начин инвеститорите участват в тези фондове непряко като фидуцианти — с посредничеството на TVP, което действа като фидуциарен собственик на техните командитни дялове. Така това дружество упражнява от свое име, но за сметка на въпросните инвеститори техните права във връзка с дяловите им участия. То им прехвърля изплатените дивиденти и другите финансови придобивки, които произтичат от дяловете. TVP също така предава на инвеститорите предоставяната му от фонда информация за извършваната дейност. За всички тези услуги TVP получава фиксирано възнаграждение.

15.

Така сключваните с TVP фидуциарни договори съдържат по-конкретно следната клауза (или неин еквивалент):

„Фидуциарният договор се урежда от правото на Федерална република Германия. Място на изпълнение е мястото по седалището на фидуциара и съдилищата на това място са компетентни по всички спорове относно настоящия договор или относно сключването му, доколкото законът допуска такава уговорка“.

16.

На 6 септември 2013 г. VKI предявява иск за преустановяване на нарушение пред Handelsgericht Wien (Търговски съд Виена, Австрия), с който иска да се забрани на TVP да използва в търговските си отношения с потребителите с местопребиваване в Австрия определени клаузи от общите условия към сключваните от него фидуциарни договори и/или от стандартизираните бланкови договори, използвани за тази цел, в частност по съображение, че те са неравноправни по смисъла на Директивата за неравноправните клаузи и по смисъла на австрийското право, с което е транспонирана тази директива. Освен това VKI моли за разрешение да публикува съдебното решение.

17.

Искът на VKI е насочен в частност срещу клаузата за мястото на изпълнение на фидуциарните услуги и приложимото към фидуциарните договори право, възпроизведена в точка 15 от настоящото заключение. Във връзка с това VKI изтъква, че по-конкретно съгласно разпоредбите на Регламент (ЕО) № 864/2007 относно приложимото право към извъндоговорни задължения ( 8 ) законосъобразността на оспорените клаузи би трябвало да се преценява не според приложимото към тези договори право, а по lex loci damni, тоест австрийското право. Това право бездруго било приложимо и по силата на Римската конвенция и Регламента „Рим I“.

18.

TVP моли предявеният от VKI иск да бъде отхвърлен. Според това дружество съгласно разпоредбите на Регламента „Рим I“ законосъобразността на спорните клаузи би трябвало да се преценява от гледна точка на германското право, избрано за приложимо по отношение на фидуциарните договори. Освен това тези договори и дружествените договори на съответните командитни дружества били дотолкова преплетени, че към първите задължително трябвало да се прилага същото право като към вторите, тоест отново германското право. Освен това TVP предоставяло всички предвидени в договорите услуги в Германия, а в Австрия нямало нито клон, нито място на стопанска дейност, нито дори персонал.

19.

С решение от 3 септември 2015 г. Handelsgericht Wien (Търговски съд Виена) уважава иска на VKI. Като прилага австрийското право, този съд задължава TVP да преустанови използването на визираните с иска клаузи, в това число клаузата за избор на приложимо право, в търговските си отношения с потребителите с местопребиваване в Австрия. Той уважава и искането за публикуване на съдебното решение.

20.

С определение от 13 септември 2016 г. Oberlandesgericht Wien (Висш областен съд Виена, Австрия) отменя решението на Handelsgericht Wien (Търговски съд Виена) и връща делото на този съд за ново разглеждане и решаване. Като се позовава на решение VKI/Amazon, въззивният съд по-специално приема, че преценката на действителността на спорната клауза за избор на приложимо право следва да се извърши от гледна точка на германското право, но че в съответствие с това право подобна клауза е неравноправна, доколкото подвежда потребителя, като оставя у него впечатлението, че само германското право е приложимо към договора, без да го информира, че по силата на разпоредбите на Римската конвенция и на Регламента „Рим I“ той се ползва и от закрилата, която му предоставят императивните разпоредби на правото на държавата по обичайното му местопребиваване, в случая австрийското право.

21.

Както VKI, така и TVP обжалват това определение пред Oberster Gerichtshof (Върховен съд). При тези условия посочената юрисдикция решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

22.

Актът за преюдициално запитване от 28 март 2018 г. постъпва в секретариата на Съда на 20 април 2018 г. Писмени становища представят VKI, TVP и Европейската комисия. Същите страни се представляват в съдебното заседание за изслушване на устните състезания, проведено на 27 февруари 2019 г.

23.

Контекстът на иска за преустановяване на нарушение, предявен в случая от VKI срещу TVP, е свързан с дяловите участия, които частни инвеститори с местопребиваване в Австрия придобиват във фондове за недвижими имоти от затворен тип, учредени под формата на командитни дружества съгласно германското право ( 9 ). По-точно, като подписват заявление за присъединяване към тези фондове, инвеститорите не придобиват пряко участие в капитала на тези дружества. В действителност те поверяват размера на дяловото си участие на TVP, което е управител и командитист учредител на тези дружества, и подписват с него фидуциарни договори (Treuhandverträge) с предмет управлението на тези дялови участия ( 10 ).

24.

Тук следва накратко да се припомни, че при сделките от вида Treuhand (с този термин се обозначава институтът в германското право, който е сроден с фидуцията (fiducie) във френското право) едно лице, наричано „фидуциант“ (Treugeber), прехвърля собствеността върху свои активи на друго лице, наричано „фидуциар“ (Treuhänder), което е длъжно да държи тези активи отделно от своето имущество и да ги управлява с определена цел в полза на даден бенефициер (който може да е фидуциантът, а може и да е трето лице). Като собственик на прехвърлените активи фидуциарът действа от свое име, но за сметка на бенефициера ( 11 ).

25.

Чрез спорните фидуциарни договори TVP, което е „пряк“ съдружник командитист във въпросните командитни дружества, съответно управлява притежаваните от него дялове в тези дружества от свое име, но за сметка на множество инвеститори, които са едновременно фидуцианти и бенефициери по фидуциарните сделки с тези дялове. По този начин въпросните инвеститори „участват непряко“ (за да използвам израза на запитващата юрисдикция) в посочените дружества ( 12 ).

26.

С иска за преустановяване на нарушение, предявен от VKI срещу TVP, се оспорва законосъобразността на отделни клаузи, включени в тези фидуциарни договори (или по-точно в общите условия към тези договори и в стандартизираните бланкови договори, използвани за тази цел). VKI по-специално изтъква, че тези клаузи са неравноправни по смисъла на член 3, параграф 1 от Директивата за неравноправните клаузи. Тъй като седалището на TVP се намира в Германия, а VKI защитава интересите на потребителите с местопребиваване в Австрия, възниква въпросът кое е приложимото право за този иск.

27.

В решение VKI/Amazon Съдът по същество постановява, че приложимото право към иск за преустановяване на нарушение, насочен срещу използването на незаконосъобразни, както се твърди, договорни клаузи от предприятие, което е установено в една държава членка и което сключва договори с потребители, пребиваващи в други държави членки, трябва да се определи в съответствие с член 6, параграф 1 от Регламента „Рим II“ ( 13 ). За сметка на това въпросът за неравноправността на дадена договорна клауза попада в обхвата на приложимото към договора право, което по принцип се определя в съответствие с Римската конвенция или Регламента „Рим I“ ( 14 ). Затова за произнасянето по иска, предявен в случая от VKI срещу TVP, е необходимо да се определи кое е приложимото право към спорните фидуциарни договори.

28.

В това отношение TVP се позовава на включената в тези договори клауза за избор на приложимо право, която посочва за приложимо германското право, тоест правото на държавата по собственото му седалище и по седалището на командитните дружества. VKI обаче повдига възражение за неравноправност на тази клауза. Всъщност в решение VKI/Amazon Съдът приема, че подобна клауза може да подведе потребителя, ако не го информира, че въпреки избраното приложимо право той се ползва — в съответствие с предвидените в Регламента „Рим I“ защитни правила в областта на потребителските договори — със закрилата, която му предоставят императивните разпоредби на правото на държавата по обичайното му местопребиваване ( 15 ). TVP възразява, че тази съдебна практика не е относима към случая в главното производство. Всъщност спорната клауза за избор на приложимо право била чисто декларативна: разглежданите в главното производство фидуциарни договори при всички положения се уреждали от германското право, приложимото право към въпросните дружества.

29.

В този контекст с първия си въпрос запитващата юрисдикция иска от Съда да определи дали тези фидуциарни договори са изключени от материалното приложно поле на Римската конвенция и Регламента „Рим I“, както твърди TVP, по силата на изключението по член 1, параграф 2, буква д) от Конвенцията и по член 1, параграф 2, буква е) от Регламента, отнасящо се до „въпроси[те], уреждани от правото, приложимо към дружества, други корпоративни или некорпоративни юридически лица и неперсонифицирани образувания“, и ако е така, в каква степен са изключени. На първо място ще се спра на тези проблеми (раздел А).

30.

В случай че спорните фидуциарни договори попадат в материалното приложно поле на Римската конвенция и Регламента „Рим I“, с третия и четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се определи дали тези договори попадат под действието на защитните норми в областта на потребителските договори, съдържащи се в член 5 от Конвенцията и в член 6 от Регламента. По-точно, тя поставя въпроса за обхвата на изключението по параграф 4 от тези два члена, на което се позовава TVP и което гласи, че тези защитни норми не се прилагат за „договор за доставка на услуги, когато услугите трябва да бъдат предоставени на потребителя изключително в държава, различна от тази, в която е обичайното му местопребиваване“. За удобство ще разгледам тези въпроси заедно и на второ място (раздел Б).

31.

Накрая ще завърша това заключение с анализ на втория въпрос на запитващата юрисдикция, който се отнася до това дали спорната клауза за избор на приложимо право е неравноправна по смисъла на член 3, параграф 1 от Директивата за неравноправните клаузи (раздел В).

32.

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 1, параграф 2, буква д) от Римската конвенция и член 1, параграф 2, буква е) от Регламента „Рим I“ трябва да се тълкуват в смисъл, че предвиденото в тях изключение за „въпроси[те], уреждани от правото, приложимо към дружества, други корпоративни или некорпоративни юридически лица и неперсонифицирани образувания“, обхваща договорни задължения, произтичащи от фидуциарен договор с предмет управление на дялово участие в командитно дружество, по-специално когато има преплитане между този договор и дружествения договор на посоченото дружество.

33.

Римската конвенция и Регламентът „Рим I“ се прилагат, както е предвидено в член 1, параграф 1 от тях, за „договорни задължения“ ( 16 ). Приложимото към такива задължения право по принцип следва да се определя съгласно стълкновителните норми, предвидени в тези актове.

34.

Член 1, параграф 2 от тези актове обаче изрично изключва определени области от приложното им поле. В частност в съответствие с член 1, параграф 2, буква д) от Римската конвенция и член 1, параграф 2, буква е) от Регламента „Рим I“ тези актове не се прилагат за „въпроси, уреждани от правото, приложимо към дружества, други корпоративни или некорпоративни юридически лица и неперсонифицирани образувания“. Следователно приложимото право по подобни въпроси следва да се определя съгласно националните стълкновителни норми ( 17 ).

35.

Безспорно е, че общо погледнато, фидуциарният договор създава между страните „договорни задължения“, попадащи в материалното приложно поле на Римската конвенция и Регламента „Рим I“.

36.

Фидуциарните договори, до които се отнася в случая искът на VKI срещу TVP, обаче се отличават, от една страна, с това, че предметът им е управлението на дялови участия в командитни дружества, и от друга страна, с това, че е налице „преплитане“ — за да използвам израза на запитващата юрисдикция — между тези договори и дружествените договори на въпросните дружества.

37.

От акта за преюдициално запитване и от представените пред Съда становища следва, че това преплитане се състои във факта, че възможността на инвеститорите да сключат фидуциарен договор с TVP и да участват „непряко“ в командитните дружества като фидуцианти, е предвидена в дружествените договори на тези дружества. Освен това дружествените договори предвиждат фидуциантите да бъдат третирани като „преки“ съдружници командитисти в отношенията със съответното дружество и в отношенията с останалите съдружници, с които имат едни и същи задължения (включително участието в капитала и в загубите) и едни и същи права (включително правото на дивидент и правото на глас). Дори възнаграждението на TVP за фидуциарните услуги било предвидено в дружествените договори и се изплащало не от фидуциантите, а от командитните дружества. Също така спорните фидуциарни договори на много места препращали към дружествените договори.

38.

Следователно въпросът е дали поради тези особености приложимото право към договорните задължения, произтичащи от фидуциарните договори, трябва да се определи съгласно стълкновителните норми на националното право в съответствие с изключението за „въпроси[те], уреждани от правото, приложимо към дружества, други корпоративни или некорпоративни юридически лица и неперсонифицирани образувания“, предвидено в член 1, параграф 2, буква д) от Римската конвенция и в член 1, параграф 2, буква е) от Регламента „Рим I“.

39.

VKI твърди, че не трябва. Фидуциарните договори установявали единно правоотношение между фидуциантите и TVP, което се уреждало не от дружественото, а от облигационното право. Фидуциантите нямали качеството съдружник, каквото притежавали само лицата, вписани като съдружници в германския търговски регистър. Фидуциантите нямали пряко правоотношение с тези дружества, нито със съдружниците в тях. По-конкретно, за разлика от всеки съдружник, фидуциантите не можели да противопоставят пряко на дружеството правото си на глас и правото си на дивидент. Те можели само да искат от TVP да им прехвърля дивидентите, които е получило в качеството си на съдружник, и да упражнява правото си на глас по определен начин за тяхна сметка.

40.

Обратно, TVP твърди, че щом имат същите права и задължения като „преките“ съдружници, фидуциантите са пряко обвързани с командитните дружества и от гледна точка на дружественото право трябва да се смятат за съдружници (или квазисъдружници) във вътрешните отношения в тези дружества. Между фидуциантите и дружествата и съдружниците в тях съществувало пряко отношение. По-конкретно, фидуциантите можели пряко да противопоставят на дружествата правото си на глас и правото си на дивидент. Включването на TVP като фидуциар служело само за да облекчи административните формалности във връзка с вписването, свързани с качеството съдружник на фидуциантите, и да улесни вътрешното управление на посочените дружества. Правоотношението между фидуциантите и TVP също спадало към областта на дружественото право. Затова фидуциарните договори били неразделно свързани с дружествените договори на командитните дружества. Съществувало едно единно правоотношение, което обхващало дружеството, „преките“ съдружници, фидуциара и фидуциантите и изцяло попадало в хипотезата на изключението, предвидено в член 1, параграф 2, буква д) от Римската конвенция и член 1, параграф 2, буква е) от Регламента „Рим I“ ( 18 ).

41.

По изложените по-нататък причини аз считам, че договорни задължения като произтичащите от спорните фидуциарни договори не попадат в обхвата на изключението за „въпроси[те], уреждани от правото, приложимо към дружества, други корпоративни или некорпоративни юридически лица и неперсонифицирани образувания“ по смисъла на член 1, параграф 2, буква д) от Римската конвенция и член 1, параграф 2, буква е) от Регламента „Рим I“. Доколкото тези разпоредби имат по същество еднакво съдържание, в точките по-нататък ще се позовавам за удобство само на Регламента, но анализът ми остава изцяло относим и към Конвенцията.

42.

Регламентът „Рим I“ не съдържа определение на понятието „въпроси, уреждани от правото, приложимо към дружества, други корпоративни или некорпоративни юридически лица и неперсонифицирани образувания“ по член 1, параграф 2, буква е). Въпреки това според мен дефинирането му не би могло да се остави на правото на всяка държава членка. Доколкото това понятие е от значение за определянето на приложното поле на Регламента, за да се гарантира еднаквото прилагане на предвидените в Регламента стълкновителни норми във всички държави членки, то следва да получи самостоятелно тълкуване с оглед на текста на тази разпоредба, нейния генезис и системата и целите на посочения регламент ( 19 ). Предвид фактическия контекст на настоящото дело ще говоря най-вече за „въпроси[те], уреждани от правото, приложимо към дружества“, и съответно няма да обсъждам другите корпоративни или некорпоративни юридически лица и неперсонифицираните образувания.

43.

Що се отнася, най-напред, до текста на член 1, параграф 2, буква е) от Регламента „Рим I“, той съдържа наистина неизчерпателно, но все пак показателно изброяване на тези „въпроси“: те включват въпроси като „учредяване […], правоспособност, вътрешна организация или ликвидация на дружества […], личната отговорност на служители и членове, в това им качество, за задълженията на дружеството“. Докладът „Джулиано—Лагард“ дава аналогични индикации, като уточнява, че това изключение се отнася до „всички актове от комплексно естество (договорни, административни, регистърни), необходими за учредяването на дружество или регулиращи неговото вътрешно функциониране или ликвидацията му“, тоест актове, които „се уреждат от дружественото право“ ( 20 ).

44.

Що се отнася, по-нататък, до генезиса на това изключение, в доклада „Джулиано—Лагард“ се пояснява, че включването му в Римската конвенция е било оправдано поради действията, които Европейската общност предприема в областта на материалното дружествено право по времето на изготвянето на тази конвенция с цел сближаване на законодателствата на държавите членки в тази област ( 21 ). Освен това съществуването на това изключение може според мен да се обясни и с различията между държавите членки, що се отнася до приложимите в областта на дружественото право стълкновителни норми ( 22 ).

45.

Накрая, що се отнася до системата и целите на Регламента „Рим I“, ще припомня, че той предвижда стълкновителни норми, замислени да имат висока степен на предвидимост, за да се гарантира правна сигурност по отношение на приложимото право ( 23 ). Според мен изключението за „въпроси[те], уреждани от правото, приложимо към дружества“, предвидено в член 1, параграф 2, буква е) от Регламента „Рим I“, допринася именно за постигането на тази цел. Всъщност дружествата, които имат дейност в международен план, работят с различни правни системи, всяка от които може да има някакво основание да ги регулира. В това отношение в правните системи на държавите членки е общоприето схващането, че по съображения за предвидимост и правна сигурност и в интерес по-конкретно на техните кредитори и съдружници някои въпроси, свързани с дружествата, трябва да се уреждат еднообразно от едно определено право, наричано личен закон на дружеството (или lex societatis).

46.

В обобщение, член 1, параграф 2, буква е) от Регламента „Рим I“ има за цел да изключи от приложното поле на Регламента въпросите на дружественото право, или другояче казано, въпросите, които са от областта на lex societatis, за да се избегне рискът тези специфични въпроси да се регулират от различни правни системи, като крайната цел е да се гарантират предвидимостта и правната сигурност по отношение на приложимото към дружествата право, а оттам и движението на дружествата в международен план ( 24 ).

47.

Тъй като в правото на Съюза няма еднообразна и пълна уредба по отношение на дружествата ( 25 ), е трудно и дори невъзможно да се даде изчерпателно определение за това кои въпроси се уреждат от личния закон на дружеството, или lex societatis. Налага се всеки конкретен случай да се преценява отделно, като се вземат предвид общите принципи в националните правни системи. Впрочем ще отбележа, че в някои правни системи стълкновителната уредба съдържа изброяване на въпросите от областта на lex societatis. Тези изброявания обаче са само примерни, а и между държавите членки съществуват различия относно въпросите, уреждани от този закон ( 26 ). Поради тези различия несъмнено е уместно да се вземе предвид само „твърдото ядро“ на общоприетите в тези държави въпроси ( 27 ), като се следи да се съхрани целта за предвидимост и правна сигурност по отношение на приложимото към дружествата право, с която е въведен член 1, параграф 2, буква е) от Регламента „Рим I“.

48.

В този контекст, доколкото урежда въпросите на вътрешното функциониране на дружеството като например въпросите за обема и начина на упражняване на неимуществените права (в това число правото на глас) и на имуществените права (в това число правото на дивидент) на съдружниците, дружественият договор попада в обхвата на предвиденото в тази разпоредба изключение.

49.

Обратно, обстоятелството, че даден договор се отнася до дружествен дял, независимо дали става дума за договор за продажба или, както в случая, за фидуциарен договор, само по себе си не би могло да оправдава изключването на произтичащите от този договор задължения от приложното поле на Регламента „Рим I“ по силата на член 1, параграф 2, буква е) от него.

50.

Наистина сделки като продажбата или фидуциарното прехвърляне на дружествени дялове могат да поставят „въпроси, уреждани от правото, приложимо към дружества“, въпроси, които са изключени от Регламента „Рим I“ ( 28 ). Според мен обаче тези въпроси трябва да се разграничават от въпросите, които се поставят от договорите, материализиращи тези сделки, и които вече са от областта на lex contractus ( 29 ) и на този регламент.

51.

Следователно във всеки отделен случай е необходимо да се извършва прецизна квалификация. За целта, както основателно отбелязва запитващата юрисдикция, по принцип следва да се възприеме разделна квалификация в зависимост от правните въпроси, които поставя съответното искане.

52.

Например делото, по което е постановено решение KA Finanz ( 30 ), отнасящо се именно до изключението за „въпроси[те], уреждани от правото на търговските дружества“ (според формулировката на този израз в член 1, параграф 2, буква д) от Римската конвенция), повдига въпроса кое право е приложимо след презгранично сливане чрез придобиване към тълкуването на договори за заем, сключени от придобиваното дружество преди сливането, към изпълнението на задълженията по тези договори и към начините за прекратяването им. Съдът изтъква, че тълкуването, изпълнението и погасяването на задълженията по тези договори са въпроси от областта на lex contractus и на тази конвенция. Обратно, въпросът за последиците от сливането чрез придобиване спрямо сключените от придобиваното дружество договори вече е от областта на lex societatis и на посоченото изключение ( 31 ).

53.

С други думи, обстоятелството, че договорът има връзка с „въпроси, уреждани от правото, приложимо към дружества“, само по себе си не води до изключване на произтичащите от този договор задължения от приложното поле на Регламента „Рим I“. Изключени са единствено самите „въпроси“, които следователно трябва да получат отделна квалификация от въпросите от договорен порядък ( 32 ).

54.

След като изясних това, ще припомня, че в случая предявеният от VKI иск за преустановяване на нарушение се отнася до неравноправността и съответно до законосъобразността на някои клаузи от спорните фидуциарни договори, клаузи, които уреждат въпроси като обхвата на отговорността на TVP като фидуциар, давностните и преклузивните срокове, в които инвеститорът в качеството си на фидуциант може да потърси отговорност от TVP, мястото на изпълнение на фидуциарната услуга и приложимото към фидуциарния договор право. По мое мнение всички тези въпроси са от договорен порядък и следователно са от областта на lex contractus и на Регламента „Рим I“.

55.

Обстоятелството, че има „преплитане“ между тези договори и дружествените договори на командитните дружества, както обясних в точка 37 от настоящото заключение, според мен не поставя под съмнение това тълкуване.

56.

В това отношение констатирам, че страните в главното производство спорят дали поради това преплитане фидуциантите не придобиват качеството на съдружници. Според мен това наистина е „въпрос, уреждан от правото, приложимо към дружества“, който е изключен от Регламента „Рим I“ и се регулира от lex societatis. Поначало именно съгласно този закон се определя кои лица имат качеството съдружник. Доколкото е необходимо, запитващата юрисдикция ще трябва да реши този материалноправен въпрос от гледна точка на германското право ( 33 ).

57.

Посоченият въпрос обаче не е определящ за предявения от VKI иск. Същият не предполага да се определи обемът на евентуалните права и задължения, които фидуциантите биха имали като съдружници пряко по отношение на командитните дружества по силата на приложимото дружествено право. Ако приложимото към тези дружества право, а именно германското право, предвижда, че с оглед на предвидените в дружествените договори права и задължения на фидуциантите е необходимо да им се признае качеството на съдружници ( 34 ), това според мен не би променило договорния характер на поставяните в настоящия случай въпроси. Въпроси като този за обхвата на отговорността на TVP като фидуциар или за давностните и преклузивните срокове, в които фидуциантите могат да му потърсят отговорност по съдебен ред, просто не са „въпроси, уреждани от правото, приложимо към дружества“, които да е необходимо да се регулират еднообразно от lex societatis. Обратното тълкуване, както правилно подчертава запитващата юрисдикция, би надхвърлило целта за предвидимост и правна сигурност, с която е въведен член 1, параграф 2, буква е) от Регламента „Рим I“.

58.

Както изтъква Комисията, възможно е също така да се разсъждава въз основа на отношенията. Спорните договорни клаузи уреждат отношенията между фидуцианта и фидуциара. Те определят взаимните им задължения по фидуциарния договор. Дори когато този договор възпроизвежда права и задължения, предвидени в дружествения договор, всяка от страните по фидуциарния договор може да ги противопостави на другата само доколкото това е предвидено в същия този договор. Следователно обсъжданите договорни задължения се различават от тези по дружествения договор. Посоченият дружествен договор и lex societatis биха били пряко релевантни само по въпросите, свързани с евентуалните отношения на фидуциантите в качеството им на съдружници (ако допуснем, че имат това качество) спрямо дружеството и неговите съдружници командитисти ( 35 ), отношения, които не се обсъждат в настоящия случай.

59.

Предлаганото от мен тълкуване не намира опровержение в довода на TVP, че разделянето на фидуциарните договори от дружествените договори на командитните дружества за целите на определянето на приложимото право създава риск от нарушаване на равенството между съдружниците в тези дружества и фидуциантите, що се отнася в частност до отговорността за дружествените задължения пред трети кредитори на тези дружества. В това отношение TVP поддържа, че съгласно практиката на Bundesgerichtshof (Федерален върховен съд), въпреки че не са пряко отговорни пред третите кредитори, все пак фидуциантите са длъжни да освободят фидуциара от отговорността, която носи като съдружник пред въпросните кредитори (в този смисъл фидуциантите са „непряко“ отговорни пред кредиторите). В това отношение признавам, че наистина личната юридическа отговорност на съдружниците за задълженията на дружеството и тук е „въпрос, уреждан от правото, приложимо към дружества“, въпрос, който е изключен от Регламента „Рим I“, както впрочем изрично предвижда член 1, параграф 2, буква е). Въпросът за евентуалното задължение на фидуцианта да освободи фидуциара от юридическата му отговорност като съдружник за дружествените задължения, обаче е преди всичко въпрос на договорните отношения помежду им. Затова според мен този въпрос се урежда от lex contractus и от Регламента ( 36 ).

60.

По всички изложени съображения предлагам на Съда да отговори на първия въпрос, че изключението, предвидено в член 1, параграф 2, буква д) от Римската конвенция и в член 1, параграф 2, буква е) от Регламента „Рим I“ за „въпроси[те], уреждани от правото, приложимо към дружества, други корпоративни или некорпоративни юридически лица и неперсонифицирани образувания“, не се прилага към договорните задължения, произтичащи от фидуциарен договор с предмет управление на дялово участие в командитно дружество.

61.

Ако Съдът възприеме моето предложение, че договорни задължения като произтичащите от спорните фидуциарни договори не попадат в обхвата на изключението по член 1, параграф 2, буква е) от Регламента „Рим I“ (нито на аналогичното изключение по Римската конвенция), приложимото право за тези договори ще се определя съгласно стълкновителните норми, предвидени в тези актове.

62.

В това отношение запитващата юрисдикция приема за установено, че спорните фидуциарни договори са потребителски договори, които могат да попаднат в обхвата на предвидените в тази област защитни норми по член 5 от Конвенцията и член 6 от Регламента ( 37 ). Всъщност те обвързват един „професионалист“, а именно TVP, който упражнява своето занятие или професия, с различни инвеститори, които имат качеството „потребители“, а именно физически лица, които сключват тези договори с цел, която може да се смята, че е извън рамките на тяхното занятие или професия ( 38 ). Тази юрисдикция също така констатира, че условията за прилагане на тези защитни норми са изпълнени ( 39 ).

63.

Въпреки това параграф 4 от тези членове изрично изключва някои договори от тяхното приложно поле. По-конкретно, член 5, параграф 4, буква б) от Римската конвенция и член 6, параграф 4, буква а) от Регламента „Рим I“ закрепват идентично формулираната разпоредба, че защитните норми в областта на потребителските договори не се прилагат за „договор за доставка на услуги, когато услугите трябва да бъдат предоставени на потребителя изключително в държава, различна от тази, в която е обичайното му местопребиваване“. Приложимото право за договорите, попадащи в хипотезата на това изключение, трябва да се определя в съответствие с общите стълкновителни норми, предвидени в членове 3 и 4 от тези актове.

64.

В този контекст с третия и четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали фидуциарни договори като оспорваните с предявения от VKI иск за преустановяване на нарушение могат да бъдат обхванати от това изключение.

65.

VKI и Комисията по същество изтъкват, че това изключение не е приложимо в настоящия случай, тъй като потребителите получават в Австрия определени услуги, произтичащи от спорните фидуциарни договори. TVP пък твърди, че предоставя своите фидуциарни услуги изключително в Германия, както е предвидено в тези договори ( 40 ), доколкото дейностите, изисквани за изпълнението на тези договори, се осъществяват единствено в тази държава членка.

66.

По следните причини споделям първото от тези становища. Доколкото в обсъжданата материя няма разлика между Римската конвенция и Регламента „Рим I“, и тук трябва да се възприеме идентично тълкуване за двата акта. Ето защо по-нататък в настоящото заключение за удобство отново ще се позовавам само на Регламента.

67.

От текста на член 6, параграф 4, буква а) от Регламента „Рим I“ следват две кумулативни условия. Предвиденото в него изключение се прилага, при условие че е налице „договор за доставка на услуги“ и при условие че услугите „трябва да бъдат предоставени на потребителя изключително в държава, различна от тази, в която е обичайното му местопребиваване“.

68.

Тълкуването на първото условие не оставя много място за съмнение. В това отношение понятието „договор за доставка на услуги“, използвано в член 6, параграф 4, буква а) от Регламента „Рим I“, според мен трябва да се дефинира самостоятелно и да се разбира в същия смисъл като понятието „договор за предоставяне на услуги“, използвано в член 4, параграф 1, буква б) от този регламент ( 41 ). Всъщност категорията договори, обозначавана с двете понятия, очевидно е една и съща, въпреки незначителната терминологична разлика. Освен това тази категория трябва да има същия обхват като категорията „предоставяне на услуги“, предвидена в член 7, параграф 1, буква б) от Регламента „Брюксел Iа“ за целите на определянето на компетентния съд по дела, свързани с договор ( 42 ). От практиката на Съда по последно посочената разпоредба следва, че понятието „услуги“ най-малкото предполага предоставящата услугите страна да извършва определена дейност срещу възнаграждение ( 43 ). Както подчертава TVP, фидуцията представлява такава „услуга“: в рамките на фидуциарния договор фидуциарът извършва срещу възнаграждение определена дейност, изразяваща се в управление на фидуциарно прехвърления актив или активи.

69.

Не е така ясен обхватът на второто условие, отнасящо се до мястото, където услугите „трябва да бъдат предоставени“ на потребителя. Наистина, за да определи компетентния съд по дела, свързани с договор, Съдът вече е разглеждал въпроса за мястото на изпълнение на договорно задължение или на договор, като е възприемал различни критерии ( 44 ). До момента обаче той не е разглеждал този въпрос в контекста на член 4, параграф 1, буква б) от Регламента „Рим I“ — за да определи приложимото право. Най-напред следва да се изясни дали въпросът за мястото на изпълнение се урежда от националното право, и по-специално от lex contractus, или трябва да се решава самостоятелно в правото на Съюза, и какво е значението на евентуално посоченото в договора място на изпълнение.

70.

В това отношение ще отбележа, че запитващата юрисдикция взема под внимание някои задължения, произтичащи от спорните фидуциарни договори, а именно задължението на TVP да дава информация на инвеститора за извършваната от фонда дейност и задължението да прехвърля на инвеститора дивидентите и другите финансови придобивки, които му се дължат, и определя на кое място трябва да бъдат изпълнени тези задължения от гледна точка както на австрийското, така и на германското право, тоест и на двата потенциално приложими закона за тези договори ( 45 ). Посочената юрисдикция също така приема, че по силата и на едното, и на другото право клаузата във фидуциарните договори, определяща мястото на изпълнение, е недействителна ( 46 ).

71.

Аз обаче не мисля, че въпросът за мястото на предоставяне на услугите на потребителя (и за последиците на евентуалната договорна клауза, определяща това място) за целите на прилагането на член 6, параграф 4, буква а) от Регламента „Рим I“ следва да бъде оставен на lex contractus. Всъщност решението по този въпрос трябва да предхожда определянето на приложимото право и е именно предпоставката за определянето му. За да се избегне затварянето в кръгови или усложнени разсъждения ( 47 ), според мен следва да се възприеме самостоятелно тълкуване за мястото, където услугите „трябва да бъдат предоставени“ на потребителя по смисъла на тази разпоредба, тълкуване, което следва да бъде изведено от контекста и целите на посочената разпоредба.

72.

Що се отнася, първо, до контекста на член 6, параграф 4, буква а) от Регламента „Рим I“, подобно на VKI и Комисията аз също считам, че тази разпоредба трябва да се тълкува стриктно, тъй като се отклонява от общо заложената в този член защитна цел ( 48 ).

73.

Освен това фактът, че член 17 от Регламента „Брюксел Iа“ ( 49 ), който урежда съдебната компетентност при потребителски договори, не съдържа изключение, еквивалентно на предвиденото в член 6, параграф 4, буква а) от Регламента „Рим I“, според мен също е довод в полза на такова стриктно тълкуване, за да не се задълбочава тази разлика и произтичащите от нея непоследователности ( 50 ).

74.

Що се отнася, второ, до целта на въпросното изключение, за член 5, параграф 4, буква б) от Римската конвенция в доклада „Джулиано—Лагард“ се обяснява, че „в случаите на договори за предоставяне на услуги (например хотелско настаняване или езикови курсове), които се извършват изключително извън държавата по местопребиваване на потребителя, той няма разумни основания да очаква да се прилага ( 51 ) правото на неговата държава по произход в отклонение от общите правила на членове 3 и 4“. В тези случаи „договорът има по-тясна връзка с държавата, в която пребивава другата договаряща страна, дори и когато последната е извършила едно от действията, описани в [член 5, параграф 2] (например реклама), в държавата по местопребиваване на потребителя“ ( 52 ).

75.

Освен това от обсъжданията, проведени по повод на приемането на Регламента „Рим I“, по-специално в рамките на Съвета на Европейския съюз, личи, че въпросното изключение е било запазено в този регламент в частност по съображението, че някои делегации са се опасявали от „свръхзакрила“ на потребителя и са искали да не се обременяват твърде много малките и средните предприятия, особено в сектора на туризма ( 53 ).

76.

Според мен от изложеното по-горе следва, че за да се определи мястото, където услугите „трябва да бъдат предоставени“ на потребителя по смисъла на член 6, параграф 4, буква а) от Регламента „Рим I“, следва да се взема предвид, от фактическа гледна точка, естеството на съответните услуги. Евентуалната клауза за определяне на мястото на изпълнение на договорните задължения наистина може евентуално да е индиция в това отношение, но изобщо не е определяща. Изразът „трябва да бъдат предоставени“ не посочва, както твърди TVP, мястото, където задълженията трябва да бъдат изпълнени в съответствие с клаузите на договора ( 54 ). Както поддържа VKI, в действителност следва да се проверява дали самото естество на договорените услуги не показва, че те задължително ще се предоставят извън държавата по обичайното местопребиваване на потребителя ( 55 ).

77.

Определянето на мястото, където услугите трябва да бъдат предоставени на потребителя, ми се струва относително лесно, когато става въпрос за услугите от сектора на туризма, посочени в доклада „Джулиано—Лагард“ и обсъдени в рамките на Съвета, като ресторантьорството и хотелиерството. В тези случаи доставката на услуги естествено се съсредоточава на едно-единствено място: търговецът извършва необходимите дейности също там, където и клиентът получава съответните резултати.

78.

За сметка на това други услуги се доставят от разстояние, тоест мястото на фактическото извършване на услугата не съвпада с мястото, на което потребителят получава резултатите от нея. По-конкретно, случва се тези две места да се намират в различни държави. Тогава услугите се предоставят трансгранично и на търговеца не се налага, както посочва запитващата юрисдикция в третия си преюдициален въпрос, да отива в държавата на потребителя, за да изпълни задълженията си.

79.

В това отношение споделям становището на запитващата юрисдикция и на Комисията, че в описаната в предходната точка хипотеза не би могло да се счита, че услугите „трябва да бъдат предоставени на потребителя изключително в държава, различна от тази, в която е обичайното му местопребиваване“ по смисъла на член 6, параграф 4, буква а) от Регламента „Рим I“ ( 56 ). С други думи, изключението по тази разпоредба не би трябвало да се прилага в тази хипотеза.

80.

Всъщност подчертаването от страна на законодателя на Съюза в текста на член 6, параграф 4, буква а) от Регламента „Рим I“, че услугите трябва да се предоставят „изключително“ извън държавата по обичайното местопребиваване на потребителя, от една страна, и обясненията във връзка с тази разпоредба ( 57 ), от друга, според мен ясно сочат, че разглежданото изключение би трябвало да се прилага само когато предвид естеството на съответните услуги потребителят трябва да отиде в чужбина, за да ги получи. В тази хипотеза договорът има пренебрежимо малка връзка с държавата по обичайното местопребиваване на потребителя и (осезаемо) по-тясна връзка с държавата на предоставяне на услугите ( 58 ). Обратно, когато услугите се предоставят от разстояние в държавата по обичайното местопребиваване на потребителя, връзката на договора с тази държава е по-съществена и потребителят има разумни основания да очаква да се прилага законът на тази страна (или най-малкото императивните му разпоредби).

81.

Смятам, че тези съображения са напълно приложими в случай като разглеждания в главното производство. По-конкретно, обстоятелството, че австрийските потребители заплащат сумите, съответстващи на дяловете, по доверителни сметки (Treuhandkonten) в Австрия ( 59 ), че TVP им превежда по австрийски сметки изплатените дивиденти и другите имуществени придобивки, които им се дължат, че това дружество изпълнява произтичащите си от фидуциарния договор задължения за информиране, като им изпраща в Австрия доклади за дейността на фондовете, и че разполага с предназначен за тези потребители уебсайт, на който те могат да намерят информация и да гласуват ( 60 ), сочи, че потребителите получават резултата от извършваните от TVP услуги в държавата по обичайното си местопребиваване. Затова според мен изключението по член 6, параграф 4, буква а) от Регламента „Рим I“ е неприложимо.

82.

Предвид изложеното предлагам на Съда да отговори на третия и четвъртия въпрос, че член 5, параграф 4, буква б) от Римската конвенция и член 6, параграф 4, буква а) от Регламента „Рим I“ трябва да се тълкуват в смисъл, че предвиденото в тях изключение за „договор[а] за доставка на услуги, когато услугите трябва да бъдат предоставени на потребителя изключително в държава, различна от тази, в която е обичайното му местопребиваване“, не се прилага по отношение на фидуциарен договор, при който търговецът предоставя услуги на потребителя в държавата по обичайното му местопребиваване, като ги предоставя от разстояние, от територията на друга държава.

83.

С втория въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 3, параграф 1 от Директивата за неравноправните клаузи трябва да се тълкува в смисъл, че клауза от фидуциарен договор, сключен между търговец и потребител относно управлението на дялово участие в командитно дружество, която не е била индивидуално договорена и по силата на която е приложимо правото на държавата членка по седалището на търговеца и на командитното дружество, е неравноправна по смисъла на тази разпоредба.

84.

Както посочих в това заключение, според мен приложимото право за договорни задължения като произтичащите от спорните фидуциарни договори трябва да се определи в съответствие със стълкновителните норми, предвидени в Римската конвенция и Регламента „Рим I“, и по-точно в съответствие с нормите в областта на потребителските договори, съдържащи се в член 5 от Конвенцията и в член 6 от Регламента.

85.

Член 5, параграф 3 от Римската конвенция и член 6, параграф 1 от Регламента „Рим I“ предвиждат, че по принцип потребителските договори се уреждат от правото на държавата, в която е обичайното местопребиваване на потребителя. Следователно в настоящия случай това би трябвало да е австрийското право.

86.

Същевременно спорните фидуциарни договори съдържат, нека припомня, клауза за избор на приложимо право, която посочва за приложимо правото по седалището на TVP и командитните дружества, тоест германското право. VKI обаче твърди, че тази клауза е незаконосъобразна. По-конкретно, както и останалите клаузи, срещу които е насочен неговият иск, тази клауза била неравноправна.

87.

В това отношение следва да се припомни, че член 5, параграф 2 от Римската конвенция и член 6, параграф 2 от Регламента „Рим I“ по принцип разрешават такава клауза за избор на приложимо право. Съгласно тези разпоредби обаче подобен избор не може да води до лишаване на потребителя от закрилата, предоставяна му от разпоредбите, които не могат да бъдат отклонени чрез споразумение (тоест „императивните разпоредби“) ( 61 ) според правото на държавата, в която е обичайното му местопребиваване. Следователно в настоящия случай спорната клауза не би могла да е пречка за потребителите с местопребиваване в Австрия (и за VKI във връзка с иска му за преустановяване на нарушение) да се позовават на императивните разпоредби на австрийското право.

88.

Същевременно в решение VKI/Amazon Съдът приема, че клауза от общите условия за продажба на продавач или доставчик, която не е индивидуално договорена и съгласно която правото на държавата членка по седалището на този продавач или доставчик урежда сключения при електронна търговия договор с потребител, е неравноправна по смисъла на член 3, параграф 1 от Директивата за неравноправните клаузи, при положение че подвежда потребителя, като създава у него впечатлението, че само правото на тази държава членка е приложимо към договора, без да го информира, че по силата на член 6, параграф 2 от Регламента „Рим I“ (или съответно на член 5, параграф 2 от Римската конвенция) той се ползва и със защитата, гарантирана му от императивните норми на правото на държавата по обичайното му местопребиваване ( 62 ).

89.

Както VKI и Комисията, аз също считам, че тази съдебна практика е приложима по делото в главното производство. В това отношение споделям становището на Комисията за ирелевантността на факта, че спорните фидуциарни договори видимо не са сключени по електронен път. Всъщност според мен съответната клауза за избор на приложимо право е неравноправна поради това че противно на закрепеното в член 5 от Директивата изискване текстът ѝ да е ясен и разбираем, клаузата не информира потребителя, че въпреки този избор той може да се позовава на императивните разпоредби на правото на държавата, в която е обичайното му местопребиваване ( 63 ). Формата на сключване на договора е ирелевантна в контекста на тези съображения. Решаващо за сметка на това е обстоятелството, че спорната клауза не отговаря на това императивно изискване за информиране ( 64 ).

90.

По изложените съображения предлагам на Съда да отговори на втория въпрос, че член 3, параграф 1 от Директивата за неравноправните клаузи трябва да се тълкува в смисъл, че клауза от фидуциарен договор, сключен между търговец и потребител относно управлението на дялово участие в командитно дружество, която не е била индивидуално договорена и по силата на която е приложимо правото на държавата членка по седалището на търговеца и на командитното дружество, е неравноправна по смисъла на тази разпоредба, доколкото не информира потребителя, че въпреки избора на приложимо право той се ползва — по силата на член 5, параграф 2 от Римската конвенция или по силата на член 6, параграф 2 от Регламента „Рим I“ — и със закрилата, предоставяна му от императивните разпоредби на правото, което би било приложимо при липсата на тази клауза.

91.

По всички изложени съображения предлагам на Съда да отговори на въпросите на Oberster Gerichtshof (Върховен съд, Австрия), както следва: