1

Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на член 47, параграф 2 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) във връзка с членове 67, 81 и 82 ДФЕС.

2

Запитванията са отправени в рамките на спорове между Demarchi Gino Sas и г‑н Graziano Garavaldi, от една страна, и Ministero della Giustizia (Министерство на правосъдието, Италия), от друга страна, относно плащането на суми, дължими от последното, като справедливо обезщетение за прекомерната продължителност на съдебни производства.

3

От актовете за преюдициално запитване следва, че съгласно legge n. 89 — Previsione di equa riparazione in caso di violazione del termine ragionevole del processo e modifica dell’articolo 375 del codice di procedura civile (Закон № 89 за правото на справедливо обезщетение при нарушаване на разумната продължителност на съдебното производство и за изменение на член 375 от Гражданския процесуален кодекс) от 24 март 2001 г. (GURI № 78 от 3 април 2001 г., наричан по-нататък „Закон № 89/2001“) страна, която е претърпяла имуществени или неимуществени вреди поради неразумната продължителност на производството, има право на „справедливо обезщетение“ при условията и до степента, предвидени в този закон.

4

Член 3 от посочения закон предвижда, че искането за обезщетение се отправя до председателя на Corte d’Appello (Апелативен съд, Италия), в чийто съдебен район се намира седалището на първоинстанционния съд, пред който е протекло производство, чиято продължителност е счетена за прекомерна.

5

Legge n. 208 — Disposizioni per la formazione del bilancio annuale e pluriennale dello Stato (Закон № 208 относно разпоредбите за съставяне на годишния и многогодишния държавен бюджет) от 28 декември 2015 г. (редовна притурка към GURI № 302 от 30 декември 2015 г.) променя Закон № 89/2001. По-специално в закона е включен член 5 sexies, който гласи:

„1.   За да получи плащане на определените съгласно настоящия закон суми, кредиторът представя на администрацията длъжник декларация […], с която удостоверява неизплащането на дължимите суми, предприетите съдебни действия във връзка с вземането, размерът на дължимите от администрацията суми, начина на получаване на сумите, избран съгласно параграф 9 от настоящия член, и предоставя необходимата документация съгласно декретите, посочени в параграф 3.

2.   Декларацията по параграф 1 е валидна за срок от шест месеца и трябва да бъде подновена по искане на публичната администрация.

3.   С декрети на Министерство на икономиката и финансите и на Министерство на правосъдието, които трябва да бъдат приети до 30 октомври 2016 г., се одобряват образците за декларацията по параграф 1 и се определя документацията, която трябва да се изпрати на администрацията длъжник съгласно параграф 1. Администрациите публикуват посочените в предходното изречение образци на интернет страниците си.

4.   В случай че декларацията или документацията по предходните параграфи не е предоставена или е непълна или неизрядна, платежно нареждане не може да бъде издадено.

5.   Администрацията извършва плащането в срок до шест месеца от датата, на която задълженията, предвидени в предходните параграфи, са изцяло изпълнени. Срокът по предходното изречение не започва да тече, в случай че декларацията или документацията по предходните параграфи не е предоставена или е непълна или неизрядна.

[…]

7.   Кредиторите не могат да пристъпят към принудително изпълнение, към връчване на заповед за изпълнение или да предявят иск за изпълнението на решение преди изтичането на предвидения в параграф 5 срок.

[…]“.

6

Demarchi Gino Sas и г‑н Garavaldi участват, в качеството на кредитори, в две отделни производства по несъстоятелност, съответно пред Tribunale di Genova (Районен съд Генуа, Италия) и Tribunale di La Spezia (Районен съд Специя, Италия).

7

Тъй като посочените производства имат прекомерна продължителност, ищците в главното производство предявяват пред Corte di Apрello di Torino (Апелативен съд Торино, Италия) иск на основание Закон № 89/2001 за обезщетение на претърпените вреди.

8

С две решения Corte di Apрello di Torino (Апелативен съд Торино, Италия) признава на ищците в главното производство правото на справедливо обезщетение поради прекомерната продължителност на съдебните производство, в които са участвали, и осъжда Министерство на правосъдието да плати определените от него суми.

9

След като напразно изчакват съответната администрация да плати доброволно посочените суми, ищците в главното производство предявяват пред Tribunale amministrativo regionale per il Piemonte (Регионален административен съд на Пиемонт, Италия) иск на основание член 112 и сл. от decreto legislativo no 104 — Codice del processo amministrativo (Законодателен декрет № 104, Административнопроцесуален кодекс) от 2 юли 2010 г. (редовна притурка към GURI № 156 от 7 юли 2010 г.), като искат от административният съд да постанови изпълнението на задължения, установени в тежест на публичната администрация с влязло в сила съдебно решение.

10

От актовете за преюдициално запитване е видно, че макар че са предявили тези искове след влизането в сила на член 5 sexies от Закон № 89/2001, ищците в главното производство не са изпълнили предварително задълженията, предвидени в параграф 1 от този член, и поради това запитващата юрисдикция трябва да обяви исковете им за недопустими.

11

Всъщност запитващата юрисдикция посочва, че член 5 sexies от Закон № 89/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че кредиторът по справедливото обезщетение не може да предприеме никакви съдебни изпълнителни действия с цел получаване на това обезщетение, ако преди това не е изпълнил всички предвидени в член 5 sexies, параграф 1 задължения и ако не са изтекли най-малко шест месеца от изпълнението на тези задължения.

12

В това отношение запитващата юрисдикция посочва, че въпросната разпоредба, от една страна, обременява кредитора по справедливото обезщетение с редица задължения, сред които по-специално задължението за предоставяне на декларация със сложно съдържание, които представляват неотменимо условие, за да може кредиторът да получи определеното обезщетение, и от друга страна, удължава съществено срока, в който държавата трябва да издаде платежното нареждане.

13

Накрая запитващата юрисдикция изтъква, че член 5 sexies от Закон № 89/2001 лишава кредитора от възможността да поиска впоследствие справедливо обезщетение за вредите, които е претърпял поради забавеното плащане на дължимото обезщетение.

14

Така, запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 5 sexies от Закон № 89/2001 засяга правата, установени в член 47, параграф 2 от Хартата във връзка с членове 67, 81 и 82 ДФЕС.

15

При тези обстоятелства Tribunale amministrativo regionale per il Piemonte (Регионален административен съд на Пиемонт, Италия) решава да спре производствата по делата и по всяко от тях да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Допускат ли принципът, според който всеки има право неговото дело да бъде гледано в разумен срок от безпристрастен съд — принцип, който е предвиден в член 47, параграф 2 от [Хартата] и в член 6, параграф 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи и който е част от правото на Съюза по силата на член 6, параграф 3 [ДЕС] — във връзка с предвидения в член 67 ДФЕС принцип, според който Съюзът представлява общо пространство на правосъдие, в което се зачитат основните права, както и със залегналия в членове 81 и 82 ДФЕС принцип, според който Съюзът развива съдебно сътрудничество по гражданскоправни и наказателноправни въпроси с трансгранично значение, което се основава на принципа на взаимно признаване на съдебните и извънсъдебните решения, национална правна уредба като италианските разпоредби, съдържащи се в член 5 sexies от Закон № 89/2001, с които на лица, признати за кредитори по отношение на италианската държава във връзка със суми, дължими като „справедливо обезщетение“ поради неразумната продължителност на съдебни производства, се налага да изпълнят редица изисквания, за да получат плащането, както и да чакат изтичането на срока, определен в посочения член 5 sexies, параграф 5 от Закон № 89/2001, без да могат междувременно да предприемат никакви съдебни изпълнителни действия и без да могат впоследствие да предявят иск за вреди във връзка със забавеното плащане дори в случаите, при които „справедливото обезщетение“ е признато във връзка с неразумната продължителност на гражданско производство с трансгранично значение или във всички случаи в област, попадаща в компетентността на Европейския съюз, и/или в област, в която Европейският съюз предвижда взаимното признаване на съдебни изпълнителни основания?“.

16

С въпроса си запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали принципът, предвиден в член 47, параграф 2 от Хартата, във връзка с членове 67, 81 и 82 ДФЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която изисква от лица, претърпели вреди поради прекомерната продължителност на съдебно производство по материя, попадаща в областта на съдебното сътрудничество, да извършат редица сложни действия от административен характер, за да получат справедливото обезщетение, което държавата е осъдена да им плати, без да могат междувременно да предприемат съдебни изпълнителни действия и без да могат впоследствие да предявят иск за вреди във връзка със забавеното плащане.

17

В това отношение трябва да се припомни, че член 51, параграф 1 от Хартата предвижда, че нейните разпоредби се отнасят за държавите членки единствено когато те прилагат правото на Съюза. Член 6, параграф 1 ДЕС, както и член 51, параграф 2 от Хартата, уточнява, че разпоредбите на Хартата не разширяват по никакъв начин определените в Договорите области на компетентност на Съюза (вж. определения от 14 април 2016 г., Târșia, C‑328/15, непубликувано, EU:C:2016:273, т. 23 и цитираната съдебна практика и от 10 ноември 2016 г., Pardue, C‑321/16, непубликувано, EU:C:2016:871, т. 18).

18

Всъщност от постоянната практика на Съда следва, че основните права, гарантирани в правния ред на Съюза, трябва да се прилагат във всички случаи, уредени от правото на Съюза, но не и извън тези случаи. В тази връзка Съдът вече е припомнял, че не може да преценява с оглед на Хартата национална правна уредба, която не попада в обхвата на правото на Съюза (решения от26 февруари 2013 г., Åkerberg Fransson, C‑617/10, EU:C:2013:105, т. 19 и цитираната съдебна практика, от 6 март 2014 г., Siragusa, C‑206/13, EU:C:2014:126, т. 21 и от 8 декември 2016 г., Eurosaneamientos и др., C‑532/15 и C‑538/15, EU:C:2016:932, т. 52).

19

Трябва да се припомни също, че понятието „прилагане на правото на Съюза“ по смисъла на член 51 от Хартата предполага съществуването на известна степен на връзка, надхвърляща сходството между разглежданите области или прякото въздействие на една от областите върху другата (решение от 6 октомври 2016 г., Paoletti и др., C‑218/15, EU:C:2016:748, т. 14 и цитираната съдебна практика).

20

За да се установи дали дадена национална уредба е свързана с прилагането на правото на Съюза по смисъла на член 51 от Хартата, следва наред с други обстоятелства да се провери дали предназначението на разглежданата национална правна уредба е да се приложи разпоредба от правото на Съюза, от какво естество е тази правна уредба и дали нейните цели са различни от следваните от правото на Съюза, въпреки че тя може косвено да му влияе, и дали в правото на Съюза съществува конкретна уредба на съответната материя или уредба, която може да ѝ влияе (решения от 6 март 2014 г., Siragusa, C‑206/13, EU:C:2014:126, т. 25 и цитираната съдебна практика и от 10 юли 2014 г., Julián Hernández и др., C‑198/13, EU:C:2014:2055, т. 37).

21

По-специално Съдът е приел, че основните права на Съюза са неприложими по отношение на национална уредба, тъй като разпоредбите на Съюза в съответната област не възлагат каквото и да било задължение на държавите членки във връзка с разглежданото в главното производство положение (решения от 6 март 2014 г., Siragusa, C‑206/13, EU:C:2014:126, т. 26 и цитираната съдебна практика).

22

В случая, както следва от актовете за преюдициално запитване, разглежданата в главното производство национална разпоредба се отнася до предвидената в член 5 sexies от Закон № 89/2001 процедура по събиране на сумите, дължими от държавата като справедливо обезщетение за прекомерната продължителност на съдебно производство.

23

Запитващата юрисдикция посочва, че въпреки че Закон № 89/2001 не може да се счита за мярка, приета в приложение на членове 81 и 82 ДФЕС, нито по силата на конкретен регламент или директива, този закон гарантира, преследвайки целта да се ограничи във времето продължителността на всяко съдебно производство, правилното функциониране на пространството на правосъдие на Съюза, като не допуска да се обезсмисли — чрез прекалено голямата продължителност на съдебните производства — действието на взаимното признаване на съдебните решения, на което се основава съдебното сътрудничество по гражданскоправни и наказателноправни въпроси.

24

Запитващата юрисдикция подчертава също, че в делата по главното производство производствата, чиято прекомерна продължителност е довела до осъждането на държавата, са производства по несъстоятелност, които следователно попадат в област, в която Съюзът вече е упражнил компетентността си, като е приел редица актове, сред които по-специално Регламент (ЕС) 2015/848 на Европейския парламент и на Съвета от 20 май 2015 година относно производството по несъстоятелност (OВ L 141, 2015 г., стр. 19 и поправка в ОВ L 349, 2016 г., стр. 9).

25

Следва да се посочи обаче, че от една страна, разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС, посочени от запитващата юрисдикция, не налагат на държавите членки конкретни задължения относно получаването на сумите, дължими от държавата като справедливо обезщетение за прекомерната продължителност на съдебно производство, и че действащото право на Съюза не съдържа никаква конкретна правна уредба в тази област.

26

Поради това трябва да се констатира, че в случая няма нито един елемент, който да позволи да се счете, че Закон № 89/2001, който е закон от общ характер, има за цел да приложи разпоредба на правото на Съюза, попадаща в областта на съдебното сътрудничество, и че макар че този закон може да засегне косвено функционирането на пространството на правосъдие в рамките на Съюза, той не преследва цели, различни от предвидените в разпоредбите, цитирани в актовете за преюдициално запитване.

27

От друга страна, от представената на Съда преписка не следва, че производствата по несъстоятелност, разглеждани в главното производство, попадат в приложното поле на Регламент 2015/848, който определя правната рамка на трансграничните производства по несъстоятелност, като урежда по-специално въпросите, свързани със съдебната компетентност, признаването на производствата по несъстоятелност и приложимото право.

28

От това следва, че нито един елемент не позволява да се счете, че спорът в главното производство се отнася до тълкуването или прилагането на разпоредба от правото на Съюза, различна от съдържащата се в Хартата. Когато обаче дадено правно положение не попада в приложното поле на правото на Съюза, Съдът няма компетентност да го разгледа и евентуално посочените разпоредби на Хартата сами по себе си не биха могли да учредят такава компетентност (определение от 18 февруари 2016 г., Rîpanu, C‑407/15, непубликувано, EU:C:2016:167, т. 22 и цитираната съдебна практика).

29

При тези обстоятелства на основание член 53, параграф 2 от Процедурния правилник на Съда трябва да се приеме, че отговорът на преюдициалния въпрос, поставен от Tribunale amministrativo regionale per il Piemonte (Регионален административен съд на Пиемонт, Италия), очевидно не е от компетентността на Съда.

30

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (седми състав) определи:

Отговорът на преюдициалния въпрос, поставен от Tribunale amministrativo regionale per il Piemonte (Регионален административен съд на Пиемонт) с акт от 11 януари 2017 г., очевидно не е от компетентността на Съда на Европейския съюз.