Дело C‑720/17
Mohammed Bilali
срещу
Bundesamt für Fremdenwesen und Asyl
(Преюдициално запитване, отправено от Verwaltungsgerichtshof (Австрия)
Решение на Съда (пети състав) от 23 май 2019 г.
„Преюдициално запитване — Пространство на свобода, сигурност и правосъдие — Политика относно убежището — Субсидиарна закрила — Директива 2011/95/ЕС — Член 19 — Отнемане на статут на субсидиарна закрила — Грешка на администрацията относно фактическите обстоятелства“
Контрол по границите, убежище и имиграция — Политика относно убежището — Статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила — Директива 2011/95 —Отнемане, прекратяване или отказ за подновяване на статут на субсидиарна закрила —Грешка на администрацията относно фактическите обстоятелства — Задължение за отнемане на посочения статут
(Женевска конвенция за статута на бежанците; член 16 и член 19, параграф 1 от Директива 2011/95 на Европейския парламент и на Съвета)
(вж. т. 40—52, 56, 57 и 64 и диспозитива)
Контрол по границите, убежище и имиграция — Политика относно убежището — Статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила — Директива 2011/95 —Отнемане, прекратяване или отказ за подновяване на статут на субсидиарна закрила —Загуба на посочения статут — Последица — Автоматична загуба на правото на пребиваване — Липса
(член 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз; член 19, параграф 1 и параграф 3, буква б) от Директива 2011/95 на Европейския парламент и на Съвета; член 4, параграф 1а и член 9, параграф 3а от Директива 2003/109 на Съвета)
(вж. т. 58—62)
Резюме
В решение Bilali (C‑720/17), постановено на 23 май 2019 г., Съдът приема, че член 19, параграф 1 от Директива 2011/95/ЕС ( 1 ), разглеждан във връзка с член 16, трябва да се тълкува в смисъл, че държава членка трябва да отнеме статута на субсидиарна закрила, ако го е предоставила, без условията за предоставянето да са изпълнени, основавайки се на факти, които впоследствие са се оказали погрешни, и въпреки че съответното лице не може да се упреква, че е заблудило държавата членка в това отношение.
В разглеждания случай статутът на субсидиарна закрила и разрешението за срочно пребиваване, предоставени на съответното лице, са отнети служебно, тъй като, от една страна, е допусната грешка при определянето на предполагаемото му гражданство и от друга страна, за същия никога не е имало реална опасност от тежки посегателства по смисъла на член 15 от Директива 2011/95, ако бъде върнат в държавата му на произход или в държавата му по обичайно пребиваване.
В този контекст Съдът най-напред посочва, че безспорно в член 19, параграф 3, буква б) от Директива 2011/95 загуба на статута на субсидиарна закрила се предвижда само заради невярно представяне или несъобщаване от страна на съответното лице, които са имали определяща роля за решението да бъде предоставен такъв статут. Освен това в никоя друга разпоредба не се предвижда изрично, че въпросният статут трябва или може да бъде отнет, ако въпросното решение за предоставяне е взето въз основа на погрешни данни, без да има невярно представяне или несъобщаване от страна на съответното лице.
Съдът обаче констатира също, че не е изрично изключена и възможността този статут да бъде загубен, ако приемащата държава членка си даде сметка, че го е предоставила въз основа на погрешни данни, отговорност за които не носи съответното лице. В това отношение Съдът посочва, от една страна, че положението на лице, което е получило статут на субсидиарна закрила въз основа на погрешни данни, без никога да е отговаряло на условията за получаването му, няма никаква връзка с логиката на международната закрила. Поради това загубата на статута на субсидиарна закрила при такива обстоятелства съответства на целите и общата структура на Директива 2011/95, и по-специално на член 18, в който се предвижда статутът на субсидиарна закрила да се предоставя само на лицата, които отговарят на посочените условия. Всъщност, ако съответната държавата членка не е можела законосъобразно да предостави този статут, на по-силно основание тя трябва да бъде длъжна да го отнеме, когато грешката ѝ е установена.
От друга страна, Съдът подчертава, че съгласно член 19, параграф 1 от Директива 2011/95 по отношение на молбите за международна закрила, подадени — както в разглеждания случай — след влизането в сила на Директива 2004/83 ( 2 ), държавите членки отнемат статута на субсидиарна закрила, прекратяват го или отказват да го подновят, когато гражданинът на трета държава или лицето без гражданство престане да бъде лице, което отговаря на условията за субсидиарна закрила, в съответствие с член 16 от Директива 2011/95, а именно когато обстоятелствата, довели да предоставянето на субсидиарна закрила, престанат да съществуват или са се променили до такава степен, че тази закрила вече не е необходима. В това отношение, промяна в равнището на информираност на приемащата държавата членка относно личното положение на съответното лице може по същия начин като промяна на фактическите обстоятелства в третата страна да доведе до това първоначалните опасения от тежки посегателства върху лицето вече да не са основателни, при условие че тази промяна в равнището на информираност бъде достатъчно значителна и окончателна по въпроса дали съответното лице отговаря на условията за предоставяне на статут на субсидиарна закрила. Поради това, когато приемащата държавата членка разполага с нова информация, показваща, че противно на основаната на погрешни данни първоначална нейна преценка на положението на гражданин на трета държава или лице без гражданство, на когото или което е предоставила субсидиарната закрила, за него никога не е имало опасност от тежки посегателства, тази държава членка трябва съответно да приеме, че обстоятелствата, поради които е предоставен статутът на субсидиарна закрила, са се променили така, че запазването на този статут вече не е оправдано. Освен това обстоятелството, че за грешката, допусната от приемащата държава членка, отговорност не носи съответното лице, не може да промени констатацията, че последното на практика никога не е отговаряло на условията, обосноваващи предоставянето на статут на субсидиарна закрила.
Според Съда това тълкуване на Директива 2011/95 се подкрепя от Женевската конвенция ( 3 ), като изискванията, произтичащи от тълкуването на тази конвенция, трябва да се вземат предвид за целите на тълкуването на член 19 от посочената директива. В този контекст Съдът посочва, че документите, изготвяни от Върховния комисариат на Организацията на обединените нации за бежанците (ВКБ), имат особено значение предвид ролята, поверена на ВКБ от Женевската конвенция. Впрочем, макар в никоя разпоредба от посочената конвенция да не се предвижда изрично загубата на статута на бежанец, когато впоследствие се окаже, че този статут никога не е трябвало да се предоставя, ВКБ все пак счита, че в такава хипотеза решението за предоставяне на статута на бежанец по принцип трябва да бъде отменено.
Съдът освен това уточнява, че загубата на статута на субсидиарна закрила съгласно член 19, параграф 1 от Директива 2011/95 не включва изразяване на становище по отделния въпрос дали засегнатото лице губи всякакво право на пребиваване в съответната държава членка и може да бъде експулсирано към държавата му на произход. Всъщност, от една страна, за разлика от загубата на посочения статут въз основа на член 19, параграф 3, буква б) от Директива 2011/95, загубата на този статут въз основа на член 19, параграф 1 от същата директива не спада нито към хипотезите, при които в съответствие с член 4, параграф 1а от Директива 2003/109 ( 4 ) държавите членки трябва да отказват предоставянето на статут на дългосрочно пребиваващ на лицата, ползващи се с международна закрила, нито към хипотезите, при които по силата на член 9, параграф 3а от Директива 2003/109 държавите членки могат да оттеглят статута на дългосрочно пребиваващ на тези лица. От друга страна, Директива 2011/95 допуска възможността приемащите държави членки да предоставят в съответствие с националното им право национална закрила, включваща права, които позволяват на лицата без статут на лице, ползващо се със субсидиарна закрила, да пребивават на територията на съответната държава членка.
Съдът също така добавя в този контекст, че съответната държава членка трябва по-специално да спазва основното право на зачитане на личния и семейния живот на съответното лице, което право е гарантирано от член 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз. Релевантно в това отношение е обстоятелството, че за разлика от хипотезата по член 19, параграф 3 от Директива 2011/95, лицето, чийто статут на лице, ползващо се със субсидиарна закрила, е отнет въз основа на член 19, параграф 1 от същата директива, разглеждан във връзка с член 16, не е заблудило умишлено компетентния национален орган при предоставянето на този статут.
( 1 ) Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (ОВ L 337, 2011 г., стр. 9).
( 2 ) Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила (ОВ L 304, 2004 г., стр. 12; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 52).
( 3 ) Конвенция за статута на бежанците, подписана в Женева на 28 юли 1951 г. (Recueil des traités des Nations unies, том 189, стр. 137, № 2545 (1954), влязла в сила на 22 април 1954 г., допълнена и изменена с Протокола за статута на бежанците, подписан в Ню Йорк на 31 януари 1967 г. и влязъл в сила на 4 октомври 1967 г.
( 4 ) Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни (ОВ L 16, 2004 г., стр. 44; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 225).