–

за France Télévisions SA, от E. Piwnica, адвокат,

–

за Playmédia, от T. Haas, адвокат,

–

за френското правителство, от R. Coesme, D. Colas и D. Segoin, в качеството на представители,

–

за литовското правителство, от R. Krasuckaitė, D. Kriaučiūnas и R. Dzikovič, в качеството на представители,

–

за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,

–

за Европейската комисия, от G. Braun, L. Nicolae и J. Hottiaux, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 31, параграф 1 от Директива 2002/22/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно универсалната услуга и правата на потребителите във връзка с електронните съобщителни мрежи и услуги (Директива за универсалната услуга) (ОВ L 108, 2002 г., стр. 51; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 35, стр. 213), изменена с Директива 2009/136/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 г. (ОВ L 337, 2009 г., стр. 11) (наричана по-нататък „Директивата за универсалната услуга“).

2

Запитването е отправено във връзка със спор между France Télévisions SA и Conseil supérieur de l’audiovisuel (CSA) (Висш съвет за аудио-визуални медии, Франция) по повод на решение № 2015‑232 от 27 май 2015 г., с което последният изисква от France Télévisions да се съобрази за в бъдеще с разпоредбите на член 34‑2 от Закон № 86‑1067 от 30 септември 1986 г. за свободата на съобщенията (loi no 86‑1067, du 30 septembre 1986, relative à la liberté de communication, наричан по-нататък „Законът за свободата на съобщенията“), като допусне Playmédia да разпространява пряко и чрез стрийминг програмите на France Télévisions на своя уебсайт.

3

Съображение 5 от Директива 2002/21/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 година относно общата регулаторна рамка за електронните съобщителни мрежи и услуги (Рамкова директива) (ОВ L 108, 2002 г., стр. 33; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 35, стр. 195), изменена с Директива 2009/140/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25 ноември 2009 г. (ОВ L 337, 2009 г., стр. 37) (наричана по-нататък „Рамковата директива“), гласи:

„Конвергенцията на далекосъобщенията, медиите и информационните технологии налага необходимостта всички преносни мрежи и услуги […] да бъдат обхванати от единна регулаторна рамка. Тази регулаторна рамка включва настоящата директива и […] следните четири Специфични директиви: Директива 2002/20/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 г. относно разрешението на електронните съобщителни мрежи и услуги (Директива за разрешение) [(ОВ L 108, 2002 г., стр. 21; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 35, стр. 183)], Директива 2002/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 7 март 2002 г. относно достъпа до електронни съобщителни мрежи и тяхната инфраструктура и взаимосвързаността между тях (Директива за достъпа) [(ОВ L 108, 2002 г., стр. 7; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 35, стр. 169)], Директива[та] [за универсалната услуга] и Директива 97/66/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 15 декември 1997 г. относно обработката на лични данни и защитата на личната неприкосновеност в далекосъобщителния сектор (ОВ L 24, 1998 г., стр. 1)]. Необходимо е да бъде отделено регулирането на преноса от регулирането на съдържанието. Настоящата рамка следователно не обхваща съдържанието на услугите, предоставяни по електронни съобщителни мрежи, ползващи съобщителни услуги, като например масово разпространяваното съдържание, финансовите услуги и някои услуги на информационното общество, и следователно не засяга мерките, предприемани на ниво на Общността или на национално ниво по отношение на такива услуги в съответствие със законодателството на [О]бщността, с цел да [се] стимулира културното и езиковото многообразие и да [се] гарантира медийния[т] плурализъм. Съдържанието на телевизионните програми е обхванато от Директива 89/552/ЕИО на Съвета от 3 октомври 1989 г. относно съгласуването на някои разпоредби, установени в действащи закони, подзаконови и административни актове на държавите членки относно извършването на телевизионна дейност [(ОВ L 298, 1989 г., стр. 23; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 1, стр. 215)]. Разделянето на регулирането на преноса от регулирането на съдържанието не накърнява отчитането на връзките, които съществуват помежду им, и по-специално, с оглед да се гарантира медийния[т] плурализъм, културното многообразие и защитата на потребителите“.

4

Член 1 от тази директива, озаглавен „Обхват и цел“, предвижда в параграфи 2 и 3 следното:

„2.   Настоящата директива, както и Специфичните директиви, не засягат задълженията, наложени от националното законодателство в съответствие със законодателството на Общността или от законодателството на Общността по отношение на услугите, предоставяни с помощта на електронни съобщителни мрежи и услуги.

3.   Настоящата директива, както и Специфичните директиви не засягат мерките, предприети на национално ниво или на ниво на Общността в съответствие със законодателството на Общността, за постигане на цели от общ интерес, и по-специално свързани с регулирането на съдържанието и аудио-визуалната политика“.

5

Член 2 от Рамковата директива, озаглавен „Определения“, гласи:

„За целите на настоящата директива:

[…]

[…]“.

6

Съгласно съображение 45 от Директивата за универсалната услуга:

„Услугите, които предоставят съдържание, като например предложения за продажба на пакети звуково или телевизионно предавано съдържание, не са обхванати от общата регулаторна рамка за електронните съобщителни мрежи и услуги. На доставчиците на такива услуги не следва да се налагат задължения за предоставяне на универсална услуга по отношение на тези дейности. Настоящата директива не накърнява мерките, взети на национално ниво в съответствие със законодателството на Общността, по отношение на тези услуги“.

7

Член 2 от тази директива, озаглавен „Определения“, гласи:

„За целите на настоящата директива се прилагат определенията, посочени в член 2 от [Рамковата директива].

[…]“.

8

Член 31 от Директивата за универсалната услуга, озаглавен „Задължения за „наложителен пренос“, предвижда в параграф 1 следното:

„Държавите членки може да налагат разумни задължения за пренос на определени радио и телевизионни канали и допълващи ги услуги, особено услуги за достъп, целящи предоставяне на подходящ достъп за крайни ползватели с увреждания, върху попадащи под тяхната юрисдикция предприятия, които предоставят електронни съобщителни мрежи за разпространение на радио или телевизионни канали на обществото, когато значителен брой крайни ползватели на такива мрежи ги използват като основно средство за получаване на радио и телевизионни канали. Такива задължения се налагат само когато са необходими за постигането на цели от общ интерес, както те са ясно определени от всяка държава членка, и са пропорционални и прозрачни.

Задълженията, посочени в първата алинея, се преразглеждат от държавите членки най-късно една година след 25 май 2011 г., освен когато държавите членки са извършили такова преразглеждане през предходните две години.

Държавите членки редовно преразглеждат задълженията за пренос“.

9

Член 2‑1 от Закона за свободата на съобщенията гласи:

„За целите на прилагането на настоящия закон: разпространител на услуги означава всяко лице, което по договор с носителите на редакционната отговорност за услугите разпространява за аудиторията аудио-визуални съобщителни услуги чрез електронна съобщителна мрежа по смисъла на член L. 32, точка 2° от Кодекса на пощите и електронните съобщения [Code des postes et des communications électroniques]. Разпространител на услуги е и всяко лице, което извършва такава дейност по договор с други разпространители“.

10

Съгласно член 34/-2, точка I от този закон:

„В континенталната част на страната всеки разпространител на услуги в мрежа, която не използва наземни честоти, разпределени от [CSA], предоставя безвъзмездно на своите абонати услугите на дружествата, посочени в [точка] I от член 44, и канала Arte, излъчвани чрез наземно аналогово радиоразпръскване, както и канала TV 5, а също и телевизионната услуга на дружеството по [точка] I от член 44, която се излъчва чрез наземно цифрово радиоразпръскване, цели да допринесе за опознаването на отвъдморските територии и е специално предназначена за аудиторията от континенталната част на страната, освен ако носителите на редакционната отговорност преценят, че разпространяването на техните услуги е явно несъвместимо с изпълнението на задачите им във връзка с предоставянето на обществена услуга. Когато разпространява цифрови услуги, той предоставя на съответните им абонати безвъзмездно и услугите на тези дружества, разпространявани чрез наземно цифрово радиоразпръскване.

[…]“.

11

Playmédia предлага гледане на телевизионни програми пряко и чрез стрийминг на уебсайт и се издържа главно от разпространението на рекламни съобщения преди и по време на излъчваната програма. Playmédia смята, че тъй като е разпространител на услуги по смисъла на член 2, параграф 1 от Закона за свободата на съобщенията, разпоредбите на член 34‑2 от този закон му дават право да разпространява програмите на France Télévisions. От акта за преюдициално запитване е видно, че самото France Télévisions разпространява посочените програми пряко и чрез стрийминг на уебсайт, който предоставя на обществено разположение.

12

С решение от 27 май 2015 г. CSA изисква от France Télévisions да се съобрази с разпоредбите на член 34‑2 от Закона за свободата на съобщенията, като допусне Playmédia да разпространява пряко и чрез стрийминг програмите му на своя уебсайт.

13

С бланкетна жалба, подадена на 6 юли 2015 г. в деловодството на съдебното отделение на Conseil d’État (Държавен съвет, Франция), France Télévisions иска отмяна на това изискване, като поддържа, че Playmédia не може да се позовава на задължението по член 34‑2 от посочения закон. France Télévisions изтъква в това отношение, че условията, предвидени в член 31, параграф 1 от Директивата за универсалната услуга, не са изпълнени, след като в частност не може да се твърди, че значителен брой ползватели на интернет мрежата я използват като основно средство за приемане на телевизионни предавания.

14

При тези обстоятелства Conseil d’État (Държавен съвет, Франция) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

15

С първия си въпрос запитващата юрисдикция пита по същество дали член 31, параграф 1 от Директивата за универсалната услуга трябва да се тълкува в смисъл, че предприятие, което предлага гледане на телевизионни програми пряко и чрез стрийминг по интернет, трябва само на това основание да се разглежда като предприятие, което предоставя електронна съобщителна мрежа за обществено разпространение на радио- и телевизионни канали.

16

В това отношение следва да се отбележи, че съгласно член 31, параграф 1 от Директивата за универсалната услуга държавите членки могат при определени условия да налагат задължения за пренос върху попадащи под тяхна юрисдикция предприятия, които предоставят електронни съобщителни мрежи за обществено разпространение на радио- и телевизионни канали.

17

Понятието „предоставяне на електронна съобщителна мрежа“ е дефинирано в член 2, буква м) от Рамковата директива като „създаването, оперирането, контрола или осигуряването на достъп до такава мрежа“. Тази дефиниция се прилага в контекста на Директивата за универсалната услуга по силата на член 2 от нея.

18

Дейността, състояща се в разпространяването на телевизионни програми пряко и чрез стрийминг на уебсайт, не попада в обхвата на тази дефиниция. Всъщност фактът, че за да разпространява тези услуги, съответното предприятие е ползвател на електронна съобщителна мрежа по смисъла на член 2, буква а) от Рамковата директива, а именно интернет, не е достатъчен, за да се приеме, че самото то предоставя такава мрежа.

19

В случая, както отбелязва генералният адвокат в точка 23 от заключението си, предприятие като Playmédia, което просто предлага гледане на телевизионни програми пряко и чрез стрийминг по интернет, не предоставя електронна съобщителна мрежа, но за сметка на това предлага достъп до съдържанието на аудио-визуални услуги, предоставяни чрез електронни съобщителни мрежи.

20

От съображение 5 от Рамковата директива ясно личи, че е необходимо регулирането на преноса да бъде отделено от регулирането на съдържанието и че общата регулаторна рамка, от която е част и Директивата за универсалната услуга, не обхваща съдържанието на услугите, предоставяни по електронни съобщителни мрежи посредством електронни съобщителни услуги (вж. в този смисъл решение от 7 ноември 2013 г., UPC Nederland, C‑518/11, EU:C:2013:709, т. 38).

21

Освен това съгласно съображение 45 от Директивата за универсалната услуга услугите, които предоставят съдържание, не са обхванати от общата регулаторна рамка за електронните съобщителни мрежи и услуги и от задълженията за предоставяне на универсална услуга по отношение на тези дейности. От това следва, че предприятие, което просто предлага чрез уебсайт достъп до интернет съдържание, не попада в обхвата на член 31, параграф 1 от Директивата за универсалната услуга.

22

При това положение на първия въпрос следва да се отговори, че член 31, параграф 1 от Директивата за универсалната услуга трябва се тълкува в смисъл, че предприятие, което предлага гледане на телевизионни програми пряко и чрез стрийминг по интернет, не бива само на това основание да се разглежда като предприятие, което предоставя електронна съобщителна мрежа за обществено разпространение на радио- и телевизионни канали.

23

С втория, третия и четвъртия въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество пита дали разпоредбите на Директивата за универсалната услуга или други норми на правото на Съюза трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат в случай като разглеждания в главното производство държава членка да налага задължение за пренос в тежест на предприятия, които, без да предоставят електронни съобщителни мрежи, предлагат гледане на телевизионни програми пряко и чрез стрийминг по интернет.

24

Тези въпроси са уместни, тъй като в случая по главното производство задължения за пренос са наложени съгласно националното право на предприятия, които не попадат в обхвата на член 31, параграф 1 от Директивата за универсалната услуга. Всъщност, видно от акта за преюдициално запитване, приложното поле на предвиденото в членове 2‑1 и 34‑2 от Закона за свободата на съобщенията задължение за пренос е различно от очертаното в посочения член 31, параграф 1. Във връзка със случая по главното производство запитващата юрисдикция трябва да установи дали задължения за пренос действително са наложени на предприятия като Playmédia.

25

В това отношение следва да се отбележи, че съгласно член 1, параграф 3 от Рамковата директива директивите, които са част от общата регулаторна рамка, не засягат мерките, предприети на национално ниво в съответствие със законодателството на Съюза, за да се постигнат цели от общ интерес, и по-специално свързани с регулирането на съдържанието и с аудио-визуалната политика.

26

Освен това, видно от съображение 5 от Рамковата директива, общата регулаторна рамка, част от която е Директивата за универсалната услуга, не обхваща съдържанието на услугите, предоставяни по електронни съобщителни мрежи посредством електронни съобщителни услуги, и следователно не засяга мерките, които по отношение на тези услуги се предприемат на ниво на Съюза или на национално ниво в съответствие с правото на Съюза, за да се насърчи културното и езиковото многообразие и да се гарантира медийният плурализъм.

27

Следователно Директивата за универсалната услуга оставя възможност на държавите членки да налагат задължения за пренос извън тези по член 31, параграф 1 от нея, включително в тежест на предприятия, които, без да предоставят електронни съобщителни мрежи, предлагат гледане на телевизионни програми пряко и чрез стрийминг по интернет.

28

Следва да се отбележи, че доколкото запитващата юрисдикция използва израза „други норми на правото на Съюза“, преюдициалното запитване не дава възможност по-точно да се установи кои са разпоредбите от правото на Съюза, които тази юрисдикция иска да бъдат тълкувани.

29

Когато налагат задължения за пренос на предприятия, които не попадат в обхвата на член 31, параграф 1 от Директивата за универсалната услуга, държавите членки действително трябва да спазват правото на Съюза, и в частност разпоредбите относно свободното предоставяне на услуги, предвидено в член 56 ДФЕС.

30

Ако се приеме, че в акта за преюдициално запитване под „други норми на правото на Съюза“ се има предвид последната разпоредба, следва все пак да се припомни, че разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС относно свободното предоставяне на услуги не се прилагат към случаи, които във всичките си аспекти са свързани само с една държава членка (вж. в този смисъл решение от 15 ноември 2016 г., Ullens de Schooten, C‑268/15, EU:C:2016:874, т. 47 и цитираната съдебна практика).

31

В случая всички факти по спора в главното производство, изглежда, са свързани само с Франция. Всъщност този спор е между френско предприятие и CSA във връзка с възражението на това предприятие друго френско предприятие да разпространява неговите програми.

32

В точки 50—53 от решение от 15 ноември 2016 г., Ullens de Schooten (C‑268/15, EU:C:2016:874), Съдът припомня четирите хипотези, при които за разрешаването на споровете в главните производства все пак може да се окаже необходимо да се направи тълкуване на отнасящите се до основните свободи разпоредби на Договорите, макар всички аспекти на тези спорове да са свързани само с една държава членка (решение от 20 септември 2018 г., Fremoluc, C‑343/17, EU:C:2018:754, т. 20).

33

Съдът обаче е уточнил, че в контекста на спор като разглеждания в главното производство, който във всичките си аспекти е свързан само с една държава членка, запитващата юрисдикция трябва да укаже на Съда, както изисква член 94 от процедурния му правилник, по какъв начин, въпреки изцяло вътрешния му характер, висящият пред нея спор е свързан с разпоредбите на правото на Съюза относно основните свободи, така че исканото тълкуване да е нужно за решаването на този спор (решение от 15 ноември 2016 г., Ullens de Schooten, C‑268/15, EU:C:2016:874, т. 55).

34

В случая обаче запитващата юрисдикция не посочва по какъв начин висящият пред нея спор, въпреки изцяло вътрешния му характер, е свързан с разпоредбите на правото на Съюза относно свободното предоставяне на услуги, така че тълкуването на член 56 ДФЕС да е нужно за разрешаването на този спор.

35

Затова следва да се приеме, че вторият, третият и четвъртият въпрос са недопустими, доколкото се отнасят до „други норми на правото на Съюза“.

36

При това положение на втория, третия и четвъртия въпрос следва да се отговори, че разпоредбите на Директивата за универсалната услуга трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат в случай като разглеждания в главното производство държава членка да налага задължение за пренос в тежест на предприятия, които, без да предоставят електронни съобщителни мрежи, предлагат гледане на телевизионни програми пряко и чрез стрийминг по интернет.

37

С петия си въпрос запитващата юрисдикция по същество пита дали в случай като разглеждания в главното производство съдържащото се в член 31, параграф 1 от Директивата за универсалната услуга условие значителен брой крайни ползватели на имащите задължение за пренос мрежи да използват тези мрежи като основно средство за получаване на телевизионни канали, трябва да се преценява с оглед на всички ползватели, които гледат телевизионни програми по интернет, или единствено с оглед на ползвателите на уебсайта на предприятието с такова задължение.

38

В случая, видно от точки 19 и 21 от настоящото решение, предприятия като Playmédia не попадат в обхвата на член 31, параграф 1 от Директивата за универсалната услуга. А що се отнася до предприятията, които не попадат в обхвата на посочената разпоредба, правото на Съюза не изисква да се спазва условието значителен брой крайни ползватели на имащите задължение за пренос мрежи да използват тези мрежи като основно средство за получаване на телевизионни канали.

39

При тези обстоятелства на петия въпрос не следва да се отговаря.

40

С оглед на обстоятелството, че за страните по главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши: