–

за ERSTE Bank Hungary Zrt, от T. Kende, ügyvéd,

–

за унгарското правителство, от M. Z. Fehér, в качеството на представител,

–

за полското правителство, от B. Majczyna, в качеството на представител,

–

за Европейската комисия, от A. Tokár и A. Cleenewerck de Crayencour, в качеството на представители,

1

Преюдициалното запитване е относно тълкуването на точка 3 от диспозитива на решение от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai (C‑26/13, EU:C:2014:282), на предоставената на Европейския съюз компетентност, за да се гарантира високо равнище на защита на потребителите и на основните принципи на правото на Съюза на равенство пред закона, на недопускане на дискриминация, на ефективна съдебна защита и на справедлив процес.

2

Преюдициалното запитване е отправено в рамките на спор между г‑жа Zsuzsanna Dunai и ERSTE Bank Hungary Zrt. (наричана по-нататък „банката“) по повод на договорна клауза, за която се твърди, че е неравноправна, предвиждаща, че приложимият обменен курс при деблокиране на кредит в чужда валута се основава на курс „купува“ на банката, докато приложимият обменен курс при връщане на кредита се основава на курс „продава“.

3

Според тринадесето и двадесет и първо съображение от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (ОВ L 95, 1993 г., стр. 29; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 2, стр. 273):

„като има предвид, че законовите и подзаконовите разпоредби на държавите членки, определящи пряко или непряко условията в потребителски договори, се предполага да не съдържат неравноправни клаузи; като има предвид, че следователно не е необходимо да се включват условия, които отразяват задължителни нормативни или административни разпоредби, както и принципите или разпоредбите на международни конвенции, по които държавите членки или Общността са стран[и]; като има предвид, че в този смисъл изразът „задължителни законови или подзаконови разпоредби“ в член 1, параграф 2 също включва правила, които според правните норми при отсъствие на други уговорки, се прилагат между договарящи се страни;

[…]

като има предвид, че държавите членки следва да предвидят мерки с цел да се избегнат неравноправни клаузи в договори, сключвани между потребители от една страна, и търговци и доставчици, а при наличие на такива клаузи, те да не обвързват потребителя, като договорът продължава да бъде в сила за страните по останалите клаузи, когато може да се изпълнява и без неговите неравноправни клаузи“.

4

Член 1, параграф 2 от посочената директива предвижда:

„Договорни условия, които отразяват задължителни законови или подзаконови разпоредби, или принципи на международни конвенции, по които държавите членки или Общността са стран[и], по-специално в областта на транспорта, не са предмет на разпоредбите на настоящата директива“.

5

Член 3, параграф 1 от Директива 93/13 гласи:

„В случаите, когато дадена договорна клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора“.

6

Съгласно член 4 от посочената директива:

„1.   Без да се засяга член 7, преценката за неравноправност на дадена клауза се извършва, като се отчита характера на стоките или услугите, за които е сключен договорът, и се вземат предвид всички обстоятелства, довели до сключването му, към момента на самото сключване, както и всички останали клаузи в договора, или такива, съдържащи се в друг договор, от който той произтича.

2.   Преценката за неравноправния характер на клаузите не се свързва нито с основния предмет на договора, нито със съответствието на цената и възнаграждението, от една страна, и по отношение на доставените стоки или предоставените услуги, от друга, при условие че тези клаузи са изразени на ясен и разбираем език“.

7

Член 6, параграф 1 от същата директива гласи:

„Държавите членки определят изискването, включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици да не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи“.

8

Според член 7, параграф 1 от Директива 93/13 гласи:

„Държавите членки осигуряват, че в интерес на потребителите и конкурентите, съществуват подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или доставчици“.

9

Член 25, параграф 3 от Alaptörvény (Основният закон) гласи:

„Kúria (Върховен съд, Унгария) осигурява […] еднаквото прилагане на правото от съдилищата и приема задължителни за тях решения в интерес на еднаквото тълкуване на правните разпоредби“.

10

Съгласно член 1, параграф 1 от Kúriának a pénzügyi intézmények fogyasztói kölcsönszerződéseire vonatkozó jogegységi határozatával kapcsolatos egyes kérdések rendezéséről szóló 2014. évi XXXVIII. törvény (Закон № XXXVIII от 2014 г. за уреждане на някои въпроси, свързани с решението на Kúria (Върховен съд, Унгария) за уеднаквяване на съдебната практика в интерес на еднаквото тълкуване на гражданскоправните разпоредби относно договорите за заем между кредитни институции и потребители, наричан по-нататък „Закон DH 1“).

„Този закон се прилага по отношение на договорите за заем, сключени с потребители между 1 май 2004 г. и датата на влизане в сила на настоящия закон. За целите на прилагането на този закон „договор за заем, сключен с потребител“, е всеки сключен между финансова институция и потребител договор за кредит, заем или лизинг, основан на чуждестранна валута (регистриран или отпуснат в чуждестранна валута и погасяван в унгарски форинти (HUF) или на HUF, ако в общите договорни условия или в договорни условия, които не са индивидуално договорени, е включена клауза като посочената в член 3, параграф 1 или член 4, параграф 1“.

11

Член 3, параграфи 1 и 2 от Закон DH 1предвижда:

„1.   Клауза в договор за заем, сключен с потребител, по силата на която кредитната институция прилага курс „купува“ при отпускането на средствата, предназначени за придобиването на вещта, с оглед на което е сключен договорът за заем или лизинг, а за погасяването прилага курс „продава“ или друг обменен курс, различен по вид от курса, по който са отпуснати средствата, е нищожна, освен ако не е индивидуално договорена.

2.   Без да се изключва прилагането на параграф 3, вместо нищожната клауза по параграф 1 се прилага официалният обменен курс, определен от Националната банка на Унгария за съответната валута, по отношение както на отпускането на средствата, така и на погасяването (в това число на плащането на месечните вноски и всички разходи, такси и комисиони, определени в чуждестранна валута)“.

12

Член 4 от посочения закон гласи:

„1.   Всяка клауза на договор за заем, сключен с потребител, предвиждаща възможност за едностранно изменение, всяка клауза в такъв договор, която позволява едностранно увеличаване на лихвите, разходите и комисионите, се счита за неравноправна, освен ако не е индивидуално договорена […].

2.   Договорна клауза като предвидената в параграф 1 е нищожна, ако финансовата институция не е започнала гражданско съдебно производство […] или съдът е отхвърлил иска или е прекратил производството, освен ако по отношение на договорната клауза е […] възможно да се образува съдебно производство, но такова не е било образувано или, в случай че е било образувано, съдът не е обявил клаузата за нищожна на основание на параграф 2a.

2a.   Договорна клауза като предвидената в параграф 1 е нищожна, ако съдът я обяви за нищожна на основание на специалния закон за приключване на сметките, в производство, образувано по иск, предявен от надзорния орган в обществен интерес.

3.   В предвидените в параграфи 2 и 2a случаи финансовата институция трябва да извърши приключване на сметката с потребителя по реда, установен в специален закон“.

13

Член 37, параграф 1 от Kúriának a pénzügyi intézmények fogyasztói kölcsönszerződéseire vonatkozó jogegységi határozatával kapcsolatos egyes kérdések rendezéséről szóló 2014. évi XXXVIII. törvényben rögzített elszámolás szabályairól és egyes egyéb rendelkezésekről szóló 2014. évi XL. törvény (Закон № XL от 2014 г. относно правилата за приключване на сметките по Закон № XXXVIII от 2014 г., за уреждане на някои въпроси, свързани с решението на Kúria (Върховен съд) за уеднаквяване на съдебната практика във връзка с договорите за заем между кредитни институции и потребители, както и относно някои други разпоредби; наричан по-нататък „Закон DH 2“) предвижда:

„По отношение на договори, попадащи в приложното поле на този закон, страните могат — независимо от основанието за недействителност — да искат установяване по съдебен ред на недействителността на договора или на някои негови клаузи (наричана по-нататък „частична недействителност“) единствено ако едновременно с това са поискали от съда да се произнесе по правните последици от недействителността, а именно да обяви договора за действителен или произвеждащ правно действие до датата на постановяване на съдебното решение. При липсата на такова искане и ако съответната страна въпреки дадените указания не отстрани нередовността, съдът не може да се произнесе по съществото на спора. Ако страната поиска съдът да се произнесе по правните последици от недействителността или частичната недействителност, тя трябва също да посочи какви са тези правни последици. Във връзка с произнасянето по правните последици страната трябва да представи изрична молба с уточнено по размер искане, включващо приключване на сметката между страните“.

14

Съгласно член 10 от az egyes fogyasztói kölcsönszerződések devizanemének módosulásával és a kamatszabályokkal kapcsolatos kérdések rendezéséről szóló 2014. évi LXXVII. törvény (Закон № LXXVII от 2014 г. за уреждане на въпроси, свързани с промяната на валутата, в която са сключени с потребители някои договори за заем, и за приемане на правила за лихвите, наричан по-нататък „Закон DH 3“):

„Финансовата институция — заемодател по договор за ипотечен кредит в чуждестранна валута или основан на чуждестранна валута, е длъжна в срока за изпълнение на задължението си за приключване на сметката съгласно [Закон DH 2] да преобразува целия съществуващ дълг въз основа на договора за ипотечен кредит в чуждестранна валута или основан на чуждестранна валута, или следствие от такъв договор, установен въз основа на приключването на сметката, извършено в съответствие със [Закон DH 2], включително лихвите, таксите, комисионите и разходите, начислени в чуждестранна валута, в дълг в унгарски форинти, и измежду

избере по-благоприятния за потребителя размер към референтната дата“.

15

Член 15/А от посочения закон предвижда:

„1.   При висящо производство за установяване на недействителност (или частична недействителност) на договор за заем, сключен с потребител, или за установяване на правните последици от недействителността правилата на този закон за преобразуване във форинти се прилагат и по отношение на установения при приключването на сметката в съответствие със [Закон DH 2] размер на дълга на потребителя, произтичащ от договора за заем, сключен в или основан на чуждестранна валута.

2.   Размерът на погасяванията, извършени от потребителя до датата на постановяване на решението, се приспада от дълга му, установен в унгарски форинти към референтната дата за приключване на сметката.

3.   В случай че сключеният с потребител договор за заем бъде обявен за действителен, специфичните договорни права и задължения на страните, произтичащи от приключването на сметката, извършено в съответствие със [Закон DH 2], се определят в съответствие с разпоредбите на настоящия закон“.

16

Член 213, параграф 1 от 1996. évi CXII. törvény a hitelintézetekről és a pénzügyi vállalkozásokról (Закон № CXII от 1996 г. относно кредитните институции и финансовите институции, наричан по-нататък „Законът Hpt“) гласи:

„Нищожен е всеки сключен с потребител договор за заем, в който не са посочени

[…]

[…]“.

17

На 24 май 2007 г. г‑жа Dunai сключва с банката договор за заем в швейцарски франкове (CHF), но според условията на същия договор заемът трябва да бъде отпуснат в унгарски форинти (HUF), при прилагане на обменен курс CHF/HUF, основан на курс „купува“ на банката за деня, в резултат на което са изплатени 14734000 HUF, а размерът на заема в швейцарски франкове е 115573 CHF. В посочения договор е предвидено също че погасителните вноски ще се правят в унгарски форинти, но приложимият обменен курс ще бъде курс „продава“ на банката.

18

Валутният риск, свързан с измененията на обменния курс на съответните валути, който се конкретизирал с голямо обезценяване на форинта спрямо швейцарския франк, е в тежест на г‑жа Dunai.

19

Тъй като страните в главното производство са сключили спорния договор в нотариална форма, било е достатъчно едно неизпълнение от страна на длъжника, за да придобие договорът изпълнителна сила без никакво съдебно производство пред унгарска юрисдикция.

20

На 12 април 2016 г. по искане на банката нотариусът разпорежда принудителното изпълнение на договора. Г‑жа Dunai го оспорва пред запитващата юрисдикция, като се позовава на нищожността на договора, тъй като в нарушение на изискванията на член 213, параграф 1, буква c) от Закона Hpt в него не се уточнявала съществуващата курсова разлика между обменния курс, приложим към момента на отпускането на средствата, и този, приложим към момента на погасяването на кредита.

21

Банката твърди, че оспорването трябва да се отхвърли.

22

Запитващата юрисдикция посочва, че през 2014 г. унгарският законодател приема няколко закона за договорите за заем в чужда валута, чиято цел е да се приложи решение на Kúria (Върховен съд), постановено в интерес на еднаквото тълкуване на гражданското право на основание член 25, параграф 3 от Основния закон след постановяването на решение от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai (C‑26/13, EU:C:2014:282). С това решение Kúria (Върховен съд) приема по-конкретно че са неравноправни клаузи като съдържащите се в договора за заем в главното производство, според които при отпускането на средствата се прилага курс „купува“, а за погасяването се прилага курс „продава“.

23

Според запитващата юрисдикция тези закони, които са приложими по делото в главното производство, предвиждат по-конкретно премахването от такива договори на клаузите, които позволяват на банката да определя свои собствени курсове за покупката и продажбата на валута, и замяната на тези курсове с официалния обменен курс за съответната валута, определен от Националната банка на Унгария. В резултат на тази намеса на законодателя е премахната основаната на тези курсове разлика в обменните курсове.

24

Запитващата юрисдикция уточнява, че поради това законодателство ad hoc вече не е възможно сезираният съд да приеме, че договорът за заем в чуждестранна валута е недействителен, тъй като с него е отстранена причината за недействителността, което води и до валидността на договора, и следователно до задължение за потребителя да понася дължащата се на валутния риск финансова тежест. Като се има предвид, че с предявяването на иск срещу банката потребителят е искал да се освободи именно от това задължение, би било в противоречие с неговите интереси запитващата юрисдикция да приеме посочения договор за валиден.

25

Според запитващата юрисдикция е очевидно, че унгарският законодател нарочно е изменил съдържанието на договорите за заем, така че да повлияе на решенията на сезираните юрисдикции в смисъл, благоприятен за банките. Тя се пита дали това състояние на нещата е в съответствие с направеното от Съда тълкуване на член 6, параграф 1 от Директива 93/13.

26

Колкото до решенията, които Kúria (Върховен съд) може да постановява в интерес на еднаквото тълкуване на гражданското право, едно от които е именно решение № 6/2013 PJE от 16 декември 2013 г., което според запитващата юрисдикция налага да се приема, че договорите за заем като този, предмет на главното производство, са валидни, тази юрисдикция посочва, че при приемането на тези решения от Kúria (Върховен съд), не са гарантирани нито достъпът до определения със закона съд, нито спазването на изискванията за справедлив процес. Въпреки че производството за тяхното приемане не е състезателно, тези решения са задължителни за съдилищата, сезирани със състезателни съдебни производства.

27

В този контекст запитващата юрисдикция се позовава на точки 69—75 от Становището относно Закон № CLXII от 2011 г. за правния статут и възнаграждението на съдиите и Закон № CLXII от 2011 г. относно организацията и управлението на съдилищата в Унгария, прието от Венецианската комисия по време на нейната 90-та пленарна сесия, проведена във Венеция (Италия) на 16 и 17 март 2012 г., от което се установява, че решенията, постановени в Унгария в т.нар. процедура за уеднаквяване, са спорни от гледна точка на основните права.

28

При тези обстоятелства Budai Központi Kerületi Bíróság (Централен районен съд Буда, Унгария) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

29

С молба, депозирана в секретариата на Съда на 30 януари 2019 г., г‑жа Dunai иска да бъде възобновена устната фаза на производството.

30

В подкрепа на искането си по същество тя изтъква, че в заключението си генералният адвокат изразява съмнения относно точното значение на четвъртия и петия въпрос, относно решенията, постановени от Kúria (Върховен съд) в интерес на еднаквото тълкуване на правните разпоредби. В това отношение г‑жа Dunai счита че е необходимо да съобщи на съда описание на факти, с които според нея е необходимо съдът да бъде запознат, за да разбере истинското значение на тези въпроси, свързано именно с факта, че унгарските юрисдикции няма да имат никакво задължение, нито на практика, нито по силата на национална правна норма, да не се съобразят с решение, постановено в интерес на еднаквото тълкуване на правото, когато то противоречи на правото на Съюза.

31

Според член 83 от Процедурния правилник на Съда след изслушване на генералния адвокат, той може да постанови възобновяване на устната фаза на производството, по-специално когато счита, че делото не е напълно изяснено, когато след закриване на тази фаза някоя от страните посочи нов факт от решаващо значение за решението на Съда или когато делото трябва да се реши въз основа на довод, който не е бил обсъден от страните или заинтересованите субекти по член 23 от Статута на Съда на Европейския съюз.

32

В случая, след като изслуша генералния адвокат, Съдът счита, че разполага с всички необходими за решаване на делото елементи. Той отбелязва освен това, че изложените от г‑жа Dunai факти не са нови по смисъла на член 83 от Процедурния правилник на Съда на Европейския съюз.

33

При това положение не следва да се разпорежда възобновяване на устната фаза на производството.

34

С първите си три въпроса, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която пречи на сезирания съд да уважи искане за обезсилване на договор за заем в чужда валута, основаващо се на неравноправна клауза на договора, с която на потребителя са наложени разходи, свързани със съществуващата курсова разлика между курс „продава“ и курс „купува“ на съответната валута, дори ако този съд смята, че запазването на договора противоречи на интересите на потребителя, тъй като той ще продължи да понася валутния риск, изразяващ се във финансовата тежест, свързана с евентуалното понижаване на курса на националната валута, служеща за плащане, спрямо курса на чуждестранната валута, в която трябва да бъде изплащан заемът.

35

В началото следва да се отбележи, че макар в първите три въпроса само да се сочи клаузата относно курсовата разлика като неравноправна клауза, обосноваваща според жалбоподателката в главното производство обезсилването на договора за заем, от акта за преюдициално запитване се установява, че заинтересованото лице се позовава на неравноправния характер на тази клауза, за да се освободи от валутния риск. Поради това не може да се изключи, както отбелязва генералният адвокат в точка 57 от заключението си, че за делото в главното производство въпросът за прилагането на клаузите за определяне на валутния риск е все така актуален, още повече че би могло запитващата юрисдикция да трябва служебно да прецени неравноправния характер на такава клауза (вж. в този смисъл решение от 7 август 2018 г., Banco Santander и Escobedo Cortés, C‑96/16 и C‑94/17, EU:C:2018:643, т. 53 и цитираната съдебна практика). При това положение, за да се даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран, следва да се отговори на първите три въпроса в светлината на разглеждането на искане за обезсилване на договор за заем като този, предмет на главното производство, основаващо се на неравноправния характер на клауза относно валутния риск.

36

Във връзка с това, на първо място, когато става въпрос за разглежданата в главното производство клауза относно курсовата разлика, от акта за преюдициално запитване се установява, че законодателството, посочено в първите три въпроса, включва законите DH 1, DH 2 и DH 3, така както са представени в точки 9—14 от настоящото решение, приети след сключването на договорите за заем, до които се отнасят, за да бъде приложено решение на Kúria (Върховен съд), постановено след решение от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai (C‑26/13, EU:C:2014:282). Тези закони квалифицират именно като неравноправни и като нищожни клаузи относно курсовата разлика, включени в договори за заем, така както са дефинирани в посочените закони, които заменят с обратна сила тези клаузи с клаузи за прилагане на официалния валутен курс, определен от Националната банка на Унгария за съответната валута, и превръщат за в бъдеще оставащата дължима част от заема в заем в националната валута.

37

Що се отнася до последните посочени клаузи, станали по силата на споменатите закони със задна дата неразделна част от съответните договори за заем, в точки 62—64 от решение от 20 септември 2018 г., OTP Bank и OTP Faktoring (C‑51/17, EU:C:2018:750), Съдът е постановил, че тези клаузи, отразяващи задължителни законодателни разпоредби, не биха могли да попадат в приложното поле на Директива 93/13, тъй като по силата на член 1, параграф 2 тя не се прилага по отношение на условията в договор между продавач или доставчик и потребител, определени в национална правна уредба.

38

С оглед на това, трите преюдициални въпроса се отнасят не до самите договорни клаузи, добавени а posteriori с посочената правна уредба в договорите за заем, а до отражението на тази правна уредба върху гаранциите за защита, произтичащи от член 6, параграф 1 от Директива 93/13 във връзка с клаузата относно курсовата разлика, съдържаща се първоначално в разглежданите договори за заем.

39

Във връзка с това следва да се припомни, че член 6, параграф 1 изисква държавите членки да предвидят, че неравноправните клаузи не обвързват потребителите и че договорът остава задължителен за страните при същите условия, ако може да съществува без неравноправните клаузи.

40

Доколкото унгарският законодател решава проблемите, свързани с практиката на кредитните институции да сключват договори за заем, съдържащи клаузи относно курсовата разлика, като изменя тези клаузи по законодателен път и в същото време запазва валидността на договорите за заем, този подход отговаря на целта, която си поставя законодателят на Съюза в рамките на Директива 93/13, и по-конкретно в член 6, параграф 1. Наистина, тази цел е да се възстанови равнопоставеността между страните, като в същото време по принцип се запазва валидността на целия договор, а не се обезсилват всички договори, съдържащи неравноправни клаузи (вж. в този смисъл, решение от 15 март 2012 г., Pereničová и Perenič, C‑453/10, EU:C:2012:144, т. 31).

41

Относно член 6, параграф 1 Съдът обаче е постановил също че той трябва да се тълкува в смисъл, че за обявената за неравноправна договорна клауза трябва принципно да се счита, че никога не е съществувала, така че тя няма как да има последици за потребителя, поради което това трябва да доведе до възстановяването на правното и фактическото положение, в което потребителят би се намирал, ако тази клауза не съществуваше (вж. в този смисъл решение от 21 декември 2016 г., Gutiérrez Naranjo и др., C‑154/15, C‑307/15 и C‑308/15, EU:C:2016:980, т. 61).

42

Макар член 7, параграф 1 от Директива 93/13 да не е пречка за държавите членки чрез правни разпоредби да постигнат преустановяване на използването на неравноправните клаузи в договорите, сключени с потребителите от продавач или доставчик, в този контекст законодателят трябва все пак да спазва изискванията, произтичащи от член 6, параграф 1 от същата Директива.

43

Наистина, фактът, че някои договорни клаузи чрез законодателни разпоредби са обявени за неравноправни и нищожни и са заменени с нови клаузи, за да се запази съответният договор, не следва да води до отслабване на защитата, гарантирана на потребителите, така както беше припомнена в точка 40 от настоящото решение.

44

В случая, тъй като жалбата на г‑жа Dunai се основава на клаузата относно курсовата разлика, включена първоначално в сключения с банката договор за заем, запитващата юрисдикция трябва да провери дали националната правна уредба, с която клаузите от този вид са обявени за неравноправни, е позволила да се възстанови правното и фактическото положение, в които г‑жа Dunai би се оказала, ако не съществуваше такава неравноправна клауза, по-конкретно като обоснове право на връщане на облагите, недължимо получени в нейна вреда от продавач или доставчик на основание на посочената неравноправна клауза (вж. в този смисъл решение от 31 май 2018 г., Sziber, C‑483/16, EU:C:2018:367, т. 53).

45

От това следва, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 допуска национална правна уредба, която не позволява на сезирания съд да уважи молба за обезсилване на договор за заем, основана на неравноправния характер на клауза относно курсовата разлика, като разглежданата в главното производство, стига установяването на неравноправния характер на такава клауза да позволява да се възстановят правното и фактическото положение на потребителя, каквито биха били при липсата на тази неравноправна клауза.

46

На второ място, когато става въпрос за клаузите относно валутния риск, следва да се отбележи, първо, че в точки 65—67 от решение от 20 септември 2018 г., OTP Bank и OTP Faktoring (C‑51/17, EU:C:2018:750), Съдът вече е постановил, че припомнените в точка 36 от настоящото решение съображения не означават, че такива клаузи изцяло са изключени от приложното поле на Директива 93/13, като се вземе предвид, че целта на измененията, произтичащи от член 3, параграф 2 от Закон DH 1 и от член 10 от Закон DH 3, не е била да се определи изцяло въпросът за валутния риск, що се отнася до периода между момента на сключването на разглеждания договор за заем и неговото обръщане в унгарски форинти по силата на Закон DH 3.

47

Изглежда обаче, че запитващата юрисдикция изхожда от предпоставката, че по силата на разпоредбите на законите DH 1, DH 2 и DH 3 не е възможно тя да обезсили договора за заем, предмет на главното производство, когато се установи неравноправният характер на клауза относно валутния риск, и се пита дали липсата на такава възможност е в съответствие с член 6, параграф 1 от Директива 93/13.

48

Във връзка с това на второ място следва да се припомни, че по отношение на договорните клаузи относно валутния риск от практиката на Съда следва, че такива клаузи, доколкото те определят основния предмет на договора за заем, попадат в приложното поле на член 4, параграф 2 от Директива 93/13, избягвайки единствено преценката на техния неравноправен характер, доколкото компетентната национална юрисдикция след самостоятелно разглеждане на всеки отделен случай приеме, че са били изразени от продавача или доставчика на ясен и разбираем език (вж. в този смисъл решение от 20 септември 2018 г., OTP Bank и OTP Faktoring, C‑51/17, EU:C:2018:750, т. 68 и цитираната съдебна практика).

49

На трето място, ако запитващата юрисдикция счита, че разглежданата в главното производство клауза относно валутния риск не е съставена на ясен и разбираем език по смисъла на посочения член 4, параграф 2, тя следва да прецени неравноправния характер на посочената клауза, и по-точно да провери дали въпреки изискването за добросъвестност тя не създава в ущърб на съответния потребител значителна неравнопоставеност между правата и задълженията на страните по договора (вж. в този смисъл решение от 26 януари 2017 г., Banco Primus, C‑421/14, EU:C:2017:60, т. 64).

50

Четвърто, що се отнася до последиците, до които трябва да доведе евентуално неравноправният характер на такава клауза, както беше припомнено в точка 39 от настоящото решение, член 6, параграф 1 от Директива 93/13 изисква държавите членки да предвидят, че включените неравноправни клаузи в договори между потребители и продавачи или доставчици не са обвързващи за потребителя, при условията на тяхното национално право, и че договорът продължава да действа за страните по останалите условия, когато може да се изпълнява и без неравноправните клаузи.

51

Що се отнася, на пето място, до това дали договор за заем като разглеждания в главното производство трябва да се обезсили, когато се установи, че съдържаща се в него клауза е неравноправна, следва да се отбележи, от една страна, както вече беше припомнено в точка 40 от настоящото решение, че целта на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 е да се възстанови равнопоставеността между страните, а не да бъдат обезсилени всички договори, съдържащи неравноправни клаузи. От друга страна, този договор трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът (решение от 26 януари 2017 г., Banco PrimusC‑421/14, EU:C:2017:60, т. 71 и цитираната съдебна практика), което трябва да се провери, като се приложи обективен подход (вж. в този смисъл решение от 15 март 2012 г., Pereničová и Perenič, C‑453/10, EU:C:2012:144, т. 32).

52

В случая обаче, както вече беше припомнено в точка 48 от настоящото решение, клаузата относно валутния риск определя главния предмет на договора. Затова в такъв случай, изглежда, няма правна възможност за запазването на договора, което запитващата юрисдикция трябва все пак да прецени.

53

В това отношение от представената от запитващата юрисдикция информация, изглежда, следва, че една от разпоредбите от националното законодателство, предмет на главното производство, в случая член 37, параграф 1 от Закон DH 2, предполага, че когато потребителят се позовава на неравноправния характер на която и да е клауза, различна от тази за курсовата разлика, или тази, която позволява едностранно увеличаване на лихвата, разходите и таксите, трябва да поиска също сезираният съд да приеме, че договорът е действителен до датата на обявяване на решението му. По този начин, в нарушение на член 6, параграф 1 от Директива 93/13, тази разпоредба не позволява потребителят да не бъде обвързан от съответната неравноправна клауза, евентуално посредством обезсилването на съответния договор в неговата цялост, ако той не може да продължи да действа без посочената клауза.

54

От друга страна, следва също да се уточни, че макар в решение от 30 април 2014 г., Kásler и Káslerné Rábai (C‑26/13, EU:C:2014:282, т. 83 и 84), Съдът да признава възможността за националния съд да замени неравноправна клауза с диспозитивна разпоредба от вътрешното право, за да запази действието на договора, от практиката на Съда следва, че тази възможност е ограничена до случаите, когато обезсилването на договора в неговата цялост би могло да изложи потребителя на особено неблагоприятни последици, които да му се отразят като наказание (вж. в този смисъл решения от 7 август 2018 г., Banco Santander и Escobedo Cortés, C‑96/16 и C‑94/17, EU:C:2018:643, т. 74 и от 20 септември 2018 г., OTP Bank и OTP Faktoring, C‑51/17, EU:C:2018:750, т. 61).

55

По делото в главното производство от направените от запитващата юрисдикция изводи се установява, че запазването на действието на договора би противоречало на интересите на г‑жа Dunai. Поради това посочената в предходната точка от настоящото решение замяна в случая, изглежда, не се налага.

56

С оглед на изложените по-горе съображения на първите три въпроса следва да се отговори, че член 6, параграф 1 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в смисъл, че:

57

С четвъртия и петия си въпрос, които следва да се разгледат заедно, запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали правото на Съюза, по-конкретно принципите на ефективна съдебна защита и на справедлив процес, допуска, с оглед на целта на Съюза да гарантира високо равнище на защита на интересите на потребителите, при упражняване на правораздавателните си функции нисшестоящите национални юрисдикции да бъдат формално обвързани от абстрактни и общи решения, постановени от върховна юрисдикция като Kúria (Върховен съд), в интерес на еднаквото тълкуване на правото.

58

В началото следва да се отбележи, че действително, за да изрази съмненията си относно съответствието с правото на Съюза на процедурата за уеднаквяване, предмет на главното производство, в мотивите, изложени в подкрепа на четвъртия и петия си въпрос запитващата юрисдикция се позовава не само на предоставената на Съюза компетентност, за да гарантира високо равнище на защита и на основните принципи като правото на ефективна съдебна защита и правото на справедлив процес, но и на няколко конкретни разпоредби от правото на Съюза, като член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“). Независимо от това тези въпроси много общо се отнасят до организацията на унгарската съдебна система и предвидените в нея средства за гарантиране на уеднаквяването на националната съдебна практика.

59

Както отбелязва по същество генералният адвокат в точки 103 и 106 от заключението си, от една страна, този аспект, изглежда има само много далечна връзка със спора в главното производство, който е относно искането на потребителка да бъде освободена от сключения от нея договор за заем, на основание на неравноправния характер на съдържаща се в него клауза, и от друга страна, от представените от запитващата юрисдикция данни, изглежда, се установява, че вече законите DH 1, DH 2 и DH 3 обвързват унгарските юрисдикции в областта на защитата на потребителите от неравноправни клаузи като тези в главното производство, а не решенията на Kúria (Върховен съд) във връзка с тази материя, тъй като посочените закони са приети, за да се приложат тези решения.

60

С оглед на тези данни следва да се счита, че с четвъртия и петия си въпрос запитващата юрисдикция иска да установи дали Директива 93/13 във връзка с член 47 от Хартата не допуска върховна юрисдикция на държава членка да приеме в интерес на еднаквото тълкуване на правото задължителни решения относно начина на прилагане на тази директива.

61

В това отношение утвърдителен отговор на тези въпроси би могъл да се наложи, в случай че, от една страна, тези решения не позволяват на компетентния съд да гарантира пълното действие на нормите на Директива 93/13, като при необходимост по собствена инициатива оставя без приложение всяка разпоредба от националното законодателство, дори да е приета впоследствие, включително всяка съдебна практика, която ѝ противоречи, без да е необходимо да иска или да изчаква нейната предварителна отмяна по законодателен или съдебен път или по какъвто и да било друг конституционен способ, и от друга страна, има пречки за възможността за сезиране на Съда с преюдициален въпрос (вж. в този смисъл решение от 5 април 2016 г., PFE, C‑689/13, EU:C:2016:199, т. 34, 40 и 41 и цитираната съдебна практика).

62

От преписката, с която разполага Съдът, обаче не се установява, че запитващата юрисдикция не би могла да остави такива решения без приложение, ако счете това за необходимо, за да се осигури пълното действие на Директива 93/13, нито, както свидетелства настоящото производство, че тя не би могла на това основание да сезира Съда с преюдициално запитване. Освен това в тази преписка няма никакви данни, които да показват, че в случая запитващата юрисдикция няма да може да предложи на жалбоподателката в главното производство ефективно средство за правна защита на правата ѝ, които може да черпи от нея.

63

Освен това, както отбелязва по същество генералният адвокат в точка 113 от заключението си, в точка 68 от решение от 7 август 2018 г., Banco Santander и Escobedo Cortés (C‑96/16 и C‑94/17, EU:C:2018:643), Съдът е постановил, че не може да се изключи възможността върховните юрисдикции на държава членка, в ролята си за хармонизиране на тълкуването на правото и в интерес на правната сигурност, при спазване на Директива 93/13, да разработват някои критерии, с оглед на които по-нисшестоящите юрисдикции трябва да преценяват неравноправния характер на договорните клаузи.

64

С оглед на изложените по-горе съображения на четвъртия и петия въпрос следва да се отговори, че Директива 93/13 във връзка с член 47 от Хартата допуска върховна национална юрисдикция на държава членка, в интерес на еднаквото тълкуване на правото, да приема задължителни решения относно начина на прилагане на тази директива, стига те да не са пречка за компетентния съд да гарантира пълното действие на нормите, предвидени в посочената директива, нито да предложи на потребителя ефективно средство за защита на правата, които може да черпи от тях, нито да сезира Съда с преюдициално запитване на това основание, което запитващата юрисдикция следва все пак да провери.

65

С оглед на обстоятелството, че за страните в главното производство настоящото дело представлява отклонение от обичайния ход на производството пред запитващата юрисдикция, последната следва да се произнесе по съдебните разноски. Разходите, направени за представяне на становища пред Съда, различни от тези на посочените страни, не подлежат на възстановяване.

По изложените съображения Съдът (трети състав) реши: