1.

Настоящото преюдициално запитване в сегашната му редакция се отнася до тълкуването на член 14, параграф 1 от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила ( 2 ) и на предшестващите го разпоредби, а именно член 12, параграф 1 от Директива 2005/85/ЕО на Съвета от 1 декември 2005 година относно минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на статут на бежанец в държавите членки ( 3 ). Член 14, параграф 1 от Директива 2013/32 предвижда, че на кандидата за международна закрила или статут на бежанец трябва да бъде предоставена възможност за провеждане на лично интервю, преди решаващият орган да се произнесе с решение.

2.

Запитването е отправено в рамките на производство пред Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд, Германия) между г‑н Milkiyas Addis и Bundesrepublik Deutschland (Федерална република Германия) с предмет по-специално решение на Bundesamt für Migration und Flüchtlinge (Федерална служба за миграцията и бежанците, Германия, наричана по-нататък „Службата“) от февруари 2013 г., с което е отхвърлена молбата на г‑н Addis за предоставяне на статут на бежанец.

3.

Молбата на г‑н Addis за предоставяне на статут на бежанец в Германия е отхвърлена от Службата като недопустима, на основание че вече му е предоставен статут на бежанец в Италия. Не се спори обаче, че това решение е взето в нарушение на гарантираното от националното и европейското законодателство право на г‑н Addis на лично интервю, проведено от решаващия орган — в случая Службата — относно допустимостта на молбата му. Както ще видим, основният въпрос, който повдига настоящото преюдициално запитване, е свързан с последиците от неспазването на изрична императивна разпоредба на Директивата относно процедурите.

4.

В този контекст запитващата юрисдикция пита Съда дали изключенията от задължението за провеждане на лично интервю, предвидени в Директивата относно процедурите, са изчерпателно изброени, и по-специално дали непровеждането на това интервю трябва да доведе до отмяна на решението, с което е отхвърлена като недопустима молбата на г‑н Addis за предоставяне на статут на бежанец. Освен това запитващата юрисдикция пита дали неизпълнението на задължението за провеждане на лично интервю от Службата може — и ако това е така, при какви условия — да бъде санирано в рамките на съдебното производство, образувано по жалба от г‑н Addis срещу законосъобразността на решението, с което е отхвърлена като недопустима молбата му за предоставяне на статут на бежанец.

5.

Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) пита също така дали решението на Службата по недопустимостта трябва да бъде отменено, ако кандидатът за статут на бежанец е имал възможността в последващото съдебно производство по обжалване да изложи всички основания или доводи против решението за недопустимост и съобразяването на всички тези основания или доводи не би довело до постановяването на различно решение.

6.

Преди да припомня приложимите правни разпоредби и фактите по случая, ще разгледам накратко донякъде сложната процесуална история на това дело пред Съда. Причината е, че въпросите, поставени от Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) по това дело се припокриват до някаква степен — макар и не напълно — с тези по делата, по които е постановено решението от 19 март 2019 г., Ibrahim и др. ( 4 ).

7.

Преюдициалното запитване по настоящото дело С‑517/17, което първоначално съдържа три въпроса, е внесено в секретариата на Съда на 28 август 2017 г. С решение от 29 септември 2017 г. председателят на Съда съединява делата C‑517/17 (настоящото дело), C‑540/17 и C‑541/17. На 4 април 2018 г. е взето решение да се спре производството по съединени дела C‑517/17, C‑540/17 и C‑541/17 до постановяването на решение по съединени дела C‑297/17, C‑318/17, C‑319/17 и C‑438/17.

8.

Запитващата юрисдикция е уведомена за решението от 19 март 2019 г., Ibrahim и др. ( 5 ), на 26 март 2019 г. На 26 април 2019 г. запитващата юрисдикция частично оттегля въпросите си, поставени по съединени дела C‑517/17, C‑540/17 и C‑541/17.

9.

По-специално, по отношение на дело С‑517/17 запитващата юрисдикция оттегля първите два от първоначално отправените към Съда въпроси. Тези въпроси се отнасят до степента, в която е забранено на държава членка да отхвърли като недопустима молба за международна закрила на основание, че на кандидата вече е предоставен статут на бежанец в друга държава членка, ако условията на живот в тази друга държава членка не отговарят на изискванията на член 20 и сл. от Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила ( 6 ), без обаче да нарушават член 4 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“).

10.

Запитващата юрисдикция приема, че с решението от 19 март 2019 г., Ibrahim и др. ( 7 ), е даден отговор на първите два от първоначално поставените въпроси.

11.

Все пак с писмо, внесено в секретариата на Съда на 2 май 2019 г., Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) посочва, че според него третият от въпросите му по дело C‑517/17 не е обсъден в посоченото решение.

12.

С решение на председателя на Съда от 16 май 2019 г. дело C‑517/17 е разделено от съединените дела C‑540/17 и C‑541/17 и е възобновено производството по всички тези дела. Съединени дела C‑540/17 и C‑541/17 са приключили с определение от 13 ноември 2019 г., Hamed и Omar ( 8 ).

13.

По отношение на настоящото дело, C‑517/17, след решение на Съда от 1 октомври 2019 г., на 4 октомври 2019 г. запитващата юрисдикция отправя искане на разяснение. На 6 ноември 2019 г. в Съда е получен отговор на искането ( 9 ).

14.

Преди спирането на дело C‑517/17 по третия от поставените от Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) въпроси са подадени писмени становища от германското, френското, унгарското и нидерландското правителство и от Европейската комисия. Германското, унгарското и нидерландското правителство и Комисията считат, че член 14, параграф 1 от Директива 2013/32 допуска прилагането на национална разпоредба, съгласно която непровеждането на лично интервю с търсещото убежище лице при отхвърляне от решаващия орган на молбата за убежище като недопустима на основание член 33, параграф 2, буква а) от Директива 2013/32 не води до отмяна на това решение поради непровеждане на лично интервю, ако в производството по обжалване търсещото убежище лице е имало възможност да изложи всички обстоятелства против решението за недопустимост и освен това при съобразяване на твърденията му не може да бъде постановено различно решение по делото.

15.

Френското правителство пък счита по същество че член 14 от Директива 2013/32, разглеждан в светлината на общия принцип на правото на изслушване, който е неразделна част от правото на защита, не допуска национална правна норма, съгласно която, ако жалбоподателят има възможност да представи становището си в рамките на съдебното производство, нарушението на правото на изслушване в първоинстанционното производство пред решаващия орган преди приемането на решение за недопустимост на основание член 33, параграф 2, буква а) от Директивата не води до отмяна на това решение.

16.

На 15 януари 2020 г. е проведено съдебно заседание, на което присъстват г‑н Addis, Службата, германското правителство и Комисията.

17.

Съображения 18 и 22 от Директива 2013/32 гласят, както следва:

[…]

18.

Член 1, буква б) от Директива 2013/32 предвижда, че целта ѝ е да се определят общи процедури за предоставяне или отнемане на международна закрила съгласно Директива 2011/95 (наричана по-нататък „Директивата за определянето“).

19.

Член 2, буква б) от Директива 2013/32 дава определение на понятието „молба за международна закрила“ като искане за закрила от държава членка, подадено от гражданин на трета страна или лице без гражданство, за който/което може да се счита, че търси статут на бежанец или субсидиарна закрила и не иска изрично друг вид закрила извън обхвата на Директивата за определянето, за която се кандидатства отделно.

20.

Член 14 от Директива 2013/32, озаглавен „Лично интервю“ гласи:

„1.   Преди да се произнесе решаващият орган, на кандидата се предоставя възможност за провеждане на лично интервю относно неговата молба за международна закрила с лице, което има правомощия по силата на националното право за провеждането на подобно интервю. Личните интервюта по същността на молбата за международна закрила се провеждат винаги от персонала на решаващия орган […]

Когато едновременното подаване на молби за международна закрила от голям брой граждани на трети държави или от лица без гражданство прави невъзможно решаващият орган да проведе своевременно интервютата по същността на всяка молба, държавите членки могат да предвидят служители от друг орган временно да участват в провеждането на тези интервюта. В тези случаи служителите на този друг орган преминават предварително съответното обучение, което съдържа елементите, изброени в член 6, параграф 4, букви а)—д) от Регламент (ЕС) № 439/2010 [на Европейския парламент и на Съвета от 19 май 2010 година за създаване на Европейска служба за подкрепа в областта на убежището (ОВL 132, 2010 г., стр. 11)]. Лицата, които провеждат личните интервюта с кандидатите съгласно настоящата директива, са придобили също така общи познания за проблемите, които биха могли да повлияят неблагоприятно на способността на кандидатите да бъдат интервюирани, например признаци, че кандидатът може да е бил подложен в миналото на мъчения.

[…]

2.   Личното интервю по съществото на молбата може да не се проведе, когато:

Когато не е проведено лично интервю с кандидата в съответствие с буква б) или когато е уместно, с лице на негова издръжка, се полагат разумни усилия, за да се позволи на кандидата или на лицето на негова издръжка да предостави допълнителна информация.

3.   Отсъствието на лично интервю в съответствие с настоящия член не възпрепятства решаващия орган да се произнесе по молбата за международна закрила.

4.   Липсата на лично интервю в съответствие с параграф 2, буква б) не влияе неблагоприятно върху решението на решаващия орган.

[…]“.

21.

Член 15 от Директива 2013/32, озаглавен „Изисквания за лично интервю“ предвижда, че:

„[…]

2.   Личното интервю се провежда при условия, които гарантират съответстваща поверителност.

3.   Държавите членки вземат необходимите мерки за това личното интервю да се проведе при условия, които дават възможност на кандидата да изложи основанията за своята молба по последователен начин. За целта държавите членки:

[…]

[…]“.

22.

Член 25 от Директива 2013/32, озаглавен „Гаранции за непридружавани непълнолетни“ гласи:

1.   По отношение на всички процедури, които са предвидени в настоящата директива, и без да се засягат разпоредбите на членове 14—17, държавите членки:

[…]

[…]

3.   Държавите членки гарантират, че:

[…]“.

23.

Член 33 от Директива 2013/32, озаглавен „Недопустими молби“ гласи:

„1.   В допълнение към случаите, в които молбата не се разглежда, в съответствие с Регламент (ЕС) № 604/2013 [на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година за установяване на критерии и механизми за определяне на държавата членка, компетентна за разглеждането на молба за международна закрила, която е подадена в една от държавите членки от гражданин на трета държава или от лице без гражданство (ОВ L 180, 2013 г., стр. 31)], от държавите членки не се изисква да разглеждат дали кандидатът отговаря на условията за международна закрила в съответствие с [Директивата за определянето], когато молбата се счете за недопустима съгласно настоящия член.

2.   Държавите членки могат да приемат, че една молба за международна закрила е недопустима единствено, ако:

[…]“.

24.

Член 34 от Директива 2013/32, озаглавен „Специални правила относно интервю за допустимост“ предвижда:

„1.   Държавите членки дават възможност на кандидатите да представят своето становище по отношение на прилагането на основанията, посочени в член 33, към техните конкретни обстоятелства преди решаващият орган да вземе решение относно допустимостта на дадена молба за международна закрила. За тази цел държавите членки провеждат лично интервю относно допустимостта на молбата. Държавите членки могат да направят изключение само в съответствие с член 42 в случаи на последващи молби.

Настоящият параграф не засяга член 4, параграф 2, буква а) от настоящата директива и член 5 от Регламент (ЕС) № 604/2013.

[…]“.

25.

Член 51, параграф 1 от Директива 2013/32 гласи:

„Държавите членки въвеждат в сила законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се съобразят с членове 1—30, член 31, параграфи 1, 2 и 6—9, членове 32—46, членове 49 и 50 и с приложение I най-късно до 20 юли 2015 г. Те незабавно съобщават на Комисията текста на тези разпоредби“.

26.

Съгласно член 52, първа алинея от Директива 2013/32:

„Държавите членки прилагат законовите, подзаконовите и административните разпоредби, посочени в член 51, параграф 1, към молбите за международна закрила и към процедурите за отнемане на международна закрила, които са подадени след 20 юли 2015 г. или на по-ранна дата. Молбите, подадени преди 20 юли 2015 г., и процедурите за отнемане на статута на бежанец, започнати преди същата дата, се уреждат от законовите, подзаконовите и административните разпоредби, приети съгласно Директива 2005/85/ЕО“.

27.

Член 53, първа алинея от Директива 2013/32 предвижда, че Директива 2005/85 се отменя за държавите членки, обвързани от настоящата директива, считано от 21 юли 2015 г., без да се засягат задълженията на държавите членки по отношение на срока за транспониране в националното право на Директива 2005/85, посочен в част Б от приложение II към Директива 2013/32.

28.

Член 54 от Директива 2013/32 предвижда, че Директивата влиза в сила на двадесетия ден след публикуването ѝ в Официален вестник на Европейския съюз на 29 юни 2013 г.

29.

Според запитващата юрисдикция към разглежданите в главното производство факти се прилагат разпоредбите на Asylgesetz (Закон за убежището, наричан по-нататък „AsylG“) в редакцията му, публикувана на 2 септември 2008 г. ( 10 ) и изменена с Fünfzigste Gesetz zur Änderung des Strafgesetzbuches — Verbesserung des Schutzes der sexuellen Selbstbestimmung (Петдесето изменение на Наказателния кодекс — Подобряване на защитата на сексуалното самоопределяне, наричано по-нататък „StrÄndG 50“) от 4 ноември 2016 г. ( 11 ).

30.

Член 24 от AsylG гласи:

„(1)   Службата изяснява фактите по случая и събира необходимите доказателства […] Тя провежда лично интервю с чужденеца. Изслушването може да не се проведе, ако Службата възнамерява да признае на чужденеца право на убежище или ако чужденецът заяви, че е влязъл на територията на страната от трета сигурна страна […]

[…]“.

31.

Член 29 от AsylG, изменен, считано от 6 август 2016 г., с член 6 от Integrationsgesetz (Закон за интеграцията) от 31 юли 2016 г. ( 12 ) (наричан по-нататък „Integrationsgesetz“) гласи:

„(1)   Молбата за убежище е недопустима, когато:

[…]

[…]“.

32.

Член 36 от AsylG, озаглавен „Производство по молби за убежище, които са недопустими съгласно член 29, параграф 1, точки 1 и 4 или са явно неоснователни“ предвижда:

„(1)   В случаите, когато молбата за убежище е недопустима съгласно член 29 параграф 1, точки 1 и 4 или е явно неоснователна, на чужденеца се дава едноседмичен срок да напусне страната.

(2)   Службата изпраща на заинтересованите лица копие от тяхната преписка за предоставяне на убежище заедно с решението. Административната преписка се изпраща незабавно на компетентния административен съд заедно с доказателство за връчването.

(3)   Жалбите срещу предупрежденията за извеждане по реда на член 80, параграф 5 от Кодекса за съдебното производство по административни дела се подават в едноседмичен срок от уведомяването; към жалбата се прилага съобщението от Службата. Тези изисквания се разясняват на чужденеца. Член 58 от Кодекса за съдебното производство по административни дела се прилага съответно. Решението се взима в писмено производство; забранено е едновременното провеждане на съдебно заседание за разглеждане на жалбата. Решението се постановява в едноседмичен срок от изтичането на срока по алинея 1 по-горе. Съставът на административния съд може да продължава срока по алинея 5 по-горе всеки път с по една седмица. Второто и всяко следващо продължаване на срока са допустими само при наличие на основателни причини, по-конкретно когато за съда е невъзможно да постанови решението си по-рано поради извънредна натовареност. Не се разрешава извеждане от страната преди постановяването на съдебното решение, ако жалбата е била подадена в срок. Решението се счита за постановено, когато диспозитивът му е подписан от съдията или съдиите и е предоставен на разположение в деловодството на състава. В едноседмичен срок от уведомяването се подават и молби за привременни мерки за защита срещу решенията на Службата, с които се определят срокове на забрана за влизане или пребиваване в страната на основание член 11, параграф 2 от Закона за пребиваването и на заповедите и сроковете по член 11, параграф 7 от Закона за пребиваването. Това не засяга изпълняемостта на предупреждението за извеждане от страната.

(4)   Заповед за спиране на извеждането от страната се издава, когато са налице сериозни съмнения относно законосъобразността на обжалвания административен акт. Съдът не обсъжда факти и доказателства, които не са били представени от заинтересованите лица, освен ако не са очевидни или не са му служебно известни. Съдът може да не вземе под внимание факти и доказателства, които не са обсъдени в административното производство по реда на член 25, параграф 3, и факти и обстоятелства по смисъла на член 25, параграф 2, които чужденецът не е посочил в административното производство, ако това би забавило постановяването на решението му“.

33.

Член 77, параграф 1 от AsylG гласи:

„По делата по този закон съдът основава решението си на фактическото и правно положение към момента на провеждането на последното съдебно заседание; ако решението се постановява без провеждане на съдебни заседания, то се основа на положението към момента на постановяването му […]“.

34.

Член 46 от Verwaltungsverfahrensgesetz (Административно процесуален закон, наричан по-нататък „VwVfG“) от 25 май 1976 г. в последната му редакция, обнародвана на 23 януари 2003 г. ( 13 ), изменен с член 1 от Viertes Gesetz zur Änderung verwaltungsverfahrensrechtlicher Vorschriften (Четвърти закон за изменение на административния закон) от 11 декември 2008 г. ( 14 ) гласи:

„Не може да се иска отмяна на административен акт, който не е недействителен, […] единствено поради допуснати при постановяването му нарушения на разпоредби относно процедурата, формата или местната компетентност, ако се докаже, че нарушението не е повлияло на решението по същество“.

35.

Член 80 от Verwaltungsgerichtsordnung (Кодекс за съдебното производството по административни дела, наричан по-нататък „VwGo“) в последната му редакция, обнародвана на 19 март 1991 г. ( 15 ), изменен наскоро с член 9 от Gesetz zur Umsetzung der Dienstleistungsrichtlinie in der Justiz und zur Änderung weiterer Vorschriften (Закон за транспониране на Директивата за услугите и за изменение на други разпоредби) от 22 декември 2010 г. ( 16 ) гласи:

„(1)   Подадените по административен и по съдебен ред жалби имат суспензивно действие. Това се отнася и до конститутивните и декларативните административни актове, както и до административните актове с двойно действие (член 80а).

[…]

(5)   При направено искане съдът по главното производство може да разпореди пълно или частично суспензивно действие по дела по параграф 2, точки 1—3 и може да го възстанови напълно или частично по дела по параграф 2, точка 4. Искането трябва да е допустимо още преди подаването на жалбата по съдебен ред. Ако към момента на постановяване на решението административният акт се изпълнява, съдът може да разпореди спиране на изпълнението. Възстановяването на суспензивното действие може да бъде обусловено от представяне на гаранция или изпълнение на други условия. Възстановяването може да бъде ограничено със срок.

[…]“.

36.

Член 86 от VwGo предвижда:

„(1)   Съдът проучва фактите служебно; при проучването им той се консултира със заинтересованите лица. Съдът не е обвързан от твърденията и доказателствените искания на заинтересованите лица.

[…]“.

37.

Г‑н Addis твърди, че е гражданин на Еритрея ( 17 ). През 2009 г. обаче той е кандидатствал за убежище в Италия, където за тази цел е заявил пред властите различна самоличност и дата на раждане и бил регистриран като етиопски гражданин. Молбата му е била уважена: била му е издадена лична карта и му е бил разрешен престой до февруари 2015 г. Жалбоподателят е останал в Италия до септември 2011 г., когато е заминал за Германия и е кандидатствал там за статут на бежанец.

38.

Макар първоначално да отрича да е влизал в друга европейска държава, данните за първоначалната му молба в Италия стават известни след анализ на пръстовите отпечатъци. С оглед на тази информация на 18 февруари 2013 г. Службата отхвърля молбата на г‑н Addis, с мотива че е влязъл във Федерална република Германия от трета сигурна държава, и разпорежда извеждането му към Италия.

39.

Преди издаването на това решение обаче с г‑н Addis не е проведено лично интервю, в нарушение по-специално на приложимото национално законодателство в областта на убежището. В тази връзка запитващата юрисдикция посочва, че той не е разпитан за „причините, поради които е бил преследван, нито относно пребиваването му в Италия или признатия му там статут на бежанец“.

40.

На 15 април 2013 г. жалбата на г‑н Addis срещу това решение е отхвърлена от Verwaltungsgericht Minden (Административен съд Минден, Германия). Той обжалва решението на този съд пред Oberverwaltungsgericht Münster (Висш административен съд Мюнстер, Германия). На 19 май 2016 г. Oberverwaltungsgericht Münster (Висш административен съд Мюнстер) отменя заповедта за извеждане, тъй като не е ясно дали Италия ще поеме отговорността за г‑н Addis. Този съд обаче отхвърля жалбата срещу решението, с което на г‑н Addis се отказва статут на бежанец.

41.

Г‑н Addis обжалва решението на Oberverwaltungsgericht Münster (Висш административен съд, Мюнстер) пред Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд). Пред този съд той поддържа по-конкретно че Службата не е имала право да не проведе лично интервю, преди да издаде решението от 18 февруари 2013 г.

42.

Пред Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) Федерална република Германия поддържа, че молбата на г‑н Addis за предоставяне на статут на бежанец във всички случаи е недопустима на основание член 29, параграф 1, точка 2 от AsylG, тъй като вече му е бил предоставен статут на бежанец в Италия. Счита, че непровеждането на лично интервю не следва да е пречка решаващият орган да се произнесе по молба за убежище.

43.

Запитващата юрисдикция — Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) — счита, че е необходимо да се определят последиците от нарушаването на задължението за провеждане на лично интервю по отношение на законосъобразността на решение, обявяващо за недопустима молба за предоставяне на статут на бежанец. В това отношение запитващата юрисдикция счита, че е необходимо този въпрос да бъде изяснен, по-специално при положение че жалбоподателят има възможността в производството по обжалване да изложи всички правни и фактически аргументи против оспорваното решение, и че тези аргументи въпреки това не са основание за отмяна на решението.

44.

Като се има предвид, че Службата не е изпълнила задължението да проведе лично интервю в съответствие с член 12, параграф 1 от Директива 2005/85 и член 14, параграф 1 и член 34 от Директива 2013/32, запитващата юрисдикция по същество моли Съда да тълкува обхвата на изключенията, предвидени в член 12, параграфи 2 и 3 от Директива 2005/85, и на тези, предвидени в член 14, параграф 2 от Директива 2013/32, и да укаже дали изключенията са изчерпателно изброени или, като се има предвид процесуалната автономия на държавите членки, правото на Съюза допуска и други изключения, които да са изрично предвидени в националния закон.

45.

В това отношение запитващата юрисдикция отбелязва, че съгласно националното право член 46 от VwVfG разглежда непровеждането на лично интервю като несъществено нарушение, когато е очевидно, че този пропуск не е повлиял върху същността на взетото решение. Тя също така посочва, че решението за недопустимост, прието на основание член 29, параграф 1, точка 2 от AsylG е решение, което се взима от решаващия орган в рамките на обвързана компетентност. В такива случаи непровеждането на лично интервю не оказва влияние, тъй като Службата и на свой ред административните съдилища са задължени да разгледат всички обстоятелства, свързани с прилагането на въпросната правна норма. Запитващата юрисдикция обаче препраща към практиката на състав на Bundesverfassungsgericht (Федерален конституционен съд, Германия) ( 18 ), съгласно която обхватът на член 46 от VwVfG може да бъде ограничен поради факта, че член 14, параграф 2 и член 34, параграф 1 от Директива 2013/32 въвеждат изключения от правото на лично интервю и следователно представляват специална процесуална норма, която изчерпателно урежда този въпрос.

46.

Що се отнася до конкретното положение на г‑н Addis, запитващата юрисдикция отбелязва, че Службата и на свой ред административните съдилища са задължени да установят дали условията на живот на лице, на което е предоставен статут на бежанец в Италия, са съобразени по-специално с член 4 от Хартата.

47.

Всъщност запитващата юрисдикция излага подробно как долните инстанции са разгледали и отхвърлили жалбата на г‑н Addis за отмяна на решението на Службата от 18 февруари 2013 г., след като са разгледали служебно фактите и са обсъдили становищата на г‑н Addis и Службата ( 19 ) относно условията, при които той би живял в Италия.

48.

При тези обстоятелства Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) спира производството и отправя до Съда преюдициално запитване, съдържащо три въпроса.

49.

Третият въпрос, който е единственият неоттеглен от Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) с оглед на решението от 19 март 2019 г., Ibrahim и др. ( 20 ), е формулиран, както следва:

„Допуска ли член 14, параграф 1, първо изречение от [Директива 2013/32], респективно член 12, параграф 1, първо изречение от предхождащата я Директива [2005/85], прилагането на национална разпоредба, съгласно която непровеждането на лично интервю с търсещото убежище лице при отхвърляне от решаващия орган на молбата за предоставяне на убежище като недопустима в изпълнение на правомощието по член 33, параграф 2, буква а) от Директива [2013/32], респективно по член 25, параграф 2, буква а) от предхождащата я Директива [2005/85], не води до отмяна на това решение поради непровеждане на лично интервю, ако в производството по обжалване търсещото убежище лице е имало възможност да изложи всички обстоятелства против решението за недопустимост и освен това при съобразяване на твърденията му не може да бъде постановено различно решение по делото?“.

50.

Сега можем да се върнем към разглеждането на този въпрос.

51.

Трябва да се припомни, че г‑н Addis е кандидатствал за статут на бежанец в Германия през септември 2011 г. и че молбата му е била отхвърлена с решение на Службата през февруари 2013 г. Пред запитващата юрисдикция понастоящем се оспорва законосъобразността на това решение.

52.

В преюдициалното си запитване Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) се позовава както на Директива 2005/85, така и на Директива 2013/32.

53.

Що се отнася до приложението ratione temporis на относимите разпоредби на националното право към разглежданото от него дело, Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) посочва, че съгласно установената съдебна практика, при определени обстоятелства той следва да отчита законодателни промени, настъпили след постановяване на въззивното решение. В контекста на настоящото производство за предоставяне на убежище Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) потвърждава, че в съответствие с член 77, параграф 1, първо изречение от AsylG трябва да се съобрази с фактическото и правното положение към момента на последното съдебно заседание, проведено през май 2016 г.

54.

В тази връзка Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) посочва, че член 29 от AsylG, озаглавен „Недопустими молби“, изменен с член 6 от Integrationsgesetz (Закон за интеграцията), считано от 6 август 2016 г., е приложим в производствата пред него ( 21 ). Нещо повече, става ясно, че към разглежданите в главното производство факти се прилагат разпоредбите на AsylG в редакцията му, публикувана на 2 септември 2008 г. и изменена на 4 ноември 2016 г. ( 22 ).

55.

Член 51, параграф 1 от Директива 2013/32 изисква държавите членки да въведат законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими за да се съобразят с членове 1—30, член 31, параграфи 1, 2 и 6—9, членове 32—46, 49 и 50 от тази директива и с приложение I към нея най-късно до 20 юли 2015 г. Съгласно член 52, първа алинея, първо изречение от Директива 2013/32 обаче държавите членки прилагат законовите, подзаконовите и административните разпоредби, посочени в член 51, параграф 1, към молбите за международна закрила, „подадени след 20 юли 2015 г. или на по-ранна дата“. Съдебната практика е постоянна, че с добавянето на израза „или на по-ранна дата“ в член 52, първа алинея, първо изречение законодателят на Съюза е искал да позволи на държавите членки да прилагат незабавно разпоредбите си за транспониране на тази директива към молби за международна закрила, подадени преди 20 юли 2015 г. ( 23 ).

56.

Тъй като г‑н Addis е кандидатствал за статут на бежанец в Германия през септември 2011 г., молбата му за международна закрила е подадена преди 19 юли 2013 г., когато влиза в сила Директива 2013/32, и всъщност много преди крайния срок за транспонирането ѝ в националното законодателство, а именно 20 юли 2015 г.

57.

При все това изглежда — с уговорката, че това трябва да се провери от запитващата юрисдикция — че в съответствие с член 77, параграф 1, първо изречение от AsylG именно разпоредбите на националното право, които транспонират или могат да транспонират ( 24 ) разпоредбите на Директива 2013/32, са приложими в случая, разглеждан в главното производство ( 25 ).

58.

В това отношение следва да се припомни, че в точка 74 от решение от 19 март 2019 г., Ibrahim и др. ( 26 ), Съдът по-специално констатира, че член 52, първа алинея от Директива 2013/32, който съдържа преходни разпоредби за прилагането на законите за транспониране на Директивата, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска държава членка да предвиди незабавното прилагане на националната разпоредба, с която се транспонира Директивата към молбите за убежище, по които още не е постановено окончателно решение и които са подадени преди 20 юли 2015 г. и преди влизането в сила на тази разпоредба от националното право ( 27 ). Макар от Съда да не се иска да изясни какво точно се има предвид с израза „окончателно решение“ в този контекст, аз бих го тълкувал като окончателно решение, постановено от съответните административни органи (в настоящия случай Службата) по молба за международна закрила, различно от всяко решение, постановено в последващо съдебно производство по обжалване на решението за предоставяне или отказ за предоставяне на закрила.

59.

Що се отнася до настоящото дело, може да се отбележи, че окончателното решение по молбата на г‑н Addis за убежище е взето от Службата още през февруари 2013 г. Това е няколко месеца преди публикуването на Директива 2013/32 в Официален вестник през юни 2013 г. и влизането ѝ в сила през следващия месец ( 28 ). При тези обстоятелства считам, че предварителното прилагане на Директива 2013/32, което е допустимо съгласно член 52 от нея (в съответствие с тълкуването от Съда в решението му от 19 март 2019 г., Ibrahim и др. ( 29 )), не е относимо към настоящия случай. Макар това решение да позволява предварителното прилагане на Директивата дори към производства, които са висящи преди крайната дата за транспониране, а именно 20 юли 2015 г. ( 30 ), когато това е предвидено от приложимото национално законодателство, този принцип не се прилага, когато окончателното административно решение е взето, преди Директивата дори да е била публикувана. Следователно становището ми е, че към настоящия случай е приложима ratione temporis предходната редакция на Директивата относно процедурите, а именно Директива 2005/85.

60.

Все пак отбелязвам, че в съдебното заседание всички страни, включително г‑н Addis, бяха на различно становище относно приложението ratione temporis на разглежданите директиви и поддържаха, че всъщност последната от тях, а именно Директива 2013/32, урежда настоящия случай. Макар все още да смятам, че тя не е приложима, като отчитам единодушното мнение на страните, наред с подхода, възприет от запитващата юрисдикция, предлагам съответно в останалата част от настоящото заключение да се изхожда от разбирането, че случаят се урежда от Директива 2013/32. Следователно ще приема, че в контекста на главното производство са приложими разпоредбите на членове 1—30, член 31, параграфи 1, 2 и 6—9 и членове 32—46, 49 и 50 от Директива 2013/32 и приложение I към нея.

61.

Правото на лично интервю съществува не само когато решаващият орган възнамерява да вземе решение по основателността на молба за международна закрила, но и когато възнамерява, както е в случая на г‑н Addis, да приеме решение на основание член 33 от Директива 2013/32 по допустимостта на такава молба. В това отношение и член 14, и член 34 от Директива 2013/32 ( 31 ) предвиждат изрично, че решаващият орган ( 32 ) трябва да проведе лично интервю с кандидата за международна закрила, преди да вземе решение по основателността или по допустимостта на молбата.

62.

От определението на понятието „решаващ орган“ в член 2, буква е) от Директива 2013/32 е видно, че интервюто трябва да бъде проведено от квазисъдебен или административен орган, определен от държавата членка в съответствие с член 4, параграф 1 от Директивата ( 33 ). Самата Директива 2013/32 не предвижда провеждането на лично интервю от съд. Следва да се отбележи, че в точка 103 от решение от 25 юли 2018 г., Алхето ( 34 ), Съдът е направил ясно разграничение между „решаващия орган“, дефиниран в член 2, буква е) от Директива 2013/32, и „съда“, посочен в член 46 от тази директива. Следователно процедурата пред решаващия орган е уредена в глава III от Директивата, озаглавена „Първоинстанционни процедури“, докато производството пред съд трябва да е съобразено с правилата в глава V от Директивата, озаглавена „Процедури за обжалване“, установени с член 46.

63.

Безспорно е, че правото на г‑н Addis на лично интервю, проведено от решаващия орган в съответствие с Директива 2013/32, е било нарушено ( 35 ).

64.

От акта за преюдициалното запитване обаче е видно, че макар г‑н Addis да не е бил изслушан лично от Службата, по-специално относно това при какви условия би живял, ако бъде върнат в Италия, запитващата юрисдикция все пак счита, че този пропуск е напълно поправен или компенсиран в производството пред националния съд, което е проведено в съответствие с глава V от Директива 2013/32.

65.

Така според запитващата юрисдикция в жалбата си в производството по обжалване на решението по допустимостта г‑н Addis е представил подробна информация за трудностите, пред които би бил изправен в Италия. Verwaltungsgericht Minden (Административен съд Минден) е решил, че издадената заповед за извеждане не може да бъде изпълнена. В съответствие с възложената му от член 86, параграф 1 от VwGO компетентност той е решил служебно да събере информация относно правата на пребиваване, придвижване, достъп до работа и здравеопазване, които имат в Италия лицата, на които е признат статут на бежанци. Запитващата юрисдикция посочва, че административният съд е отхвърлил жалбата на г‑н Addis след извършена самостоятелна оценка на фактите и доказателствата. След като е обсъдил представените становища и положението на г‑н Addis, този съд е стигнал до извода, че като млад неженен мъж той може постепенно да си стъпи на краката в Италия и че за него е възможно, поне първоначално, да разчита на помощта на благотворителни организации. Той е подчертал, че много бежанци — особено млади мъже — често си намират сезонна работа в селскостопанския сектор.

66.

Според запитващата юрисдикция административният съд е преценил служебно също и дали, в случай на извеждане през италианската граница, г‑н Addis може да бъде подложен на отношение, противоречащо на член 3 от Европейската конвенция за защита правата на човека (наричана по-нататък „ЕКПЧ“). След като се е запознал с информация относно съответната държава на произход, предоставена от германското министерство на външните работи и Swiss Refugee Council, както и източници от неправителствени организации като Associazione per gli Studi Giuridici sull’Immigrazione (Асоциация за изучаване на имиграционното право), този съд е стигнало до извода, че макар възможностите за достъп на бежанците до държавна и частна подкрепа да са по-ограничени, от тези, с които разполагат италианците, тези ограничени възможности не са на такова ниво, че да е нарушен член 3 ЕКПЧ, като например да са оставени да бедстват.

67.

В рамките на настоящото преюдициално запитване Съдът трябва да провери дали изключенията от правото на лично интервю, предвидени в членове 14 и 34 от Директива 2013/32, са изчерпателно изброени и ако това е така, какви са в действителност последиците от извършеното от решаващия орган нарушение на процесуалните права на г‑н Addis. По-специално Съдът е запитан дали непровеждането на интервю трябва да доведе до отмяна на решението, с което е отхвърлена като недопустима молбата на г‑н Addis за предоставяне на статут на бежанец, или пропускът на решаващия орган може, и ако да, при какви условия, да бъде поправен в рамките на съдебното производство по глава V от Директива 2013/32.

68.

Член 14, параграф 2 от Директива 2013/32 изброява обстоятелствата, при които решаващият орган на държавата членка може да не проведе лично интервю. Освен това член 14, параграф 3 от Директива 2013/32 предвижда, че „отсъствието на лично интервю в съответствие с настоящия член не възпрепятства решаващия орган да се произнесе по молбата за международна закрила“ ( 36 ). От самата формулировка на член 14, параграф 3 от Директива 2013/32 и употребата на израза „отсъствието на лично интервю в съответствие с настоящия член“ следва, че решаващият орган не може да вземе решение по основателността на молбата за международна закрила, без да бъде проведено лично интервю, освен ако не е приложимо едното от двете конкретни изключения, предвидени в член 14. Няма данни настоящият случай да попада в обхвата на едното или другото изключение.

69.

От текста на разпоредбата е ясно, че изключенията, предвидени в член 14, параграф 2 от Директива 2013/32, имат изчерпателен характер. От това следва, че държавите членки не могат да въвеждат в националното си право допълнителни изключения.

70.

Що се отнася до решенията относно допустимостта на молба за международна закрила, член 34, параграф 1 от Директива 2013/32 всъщност предвижда, че решаващият орган ( 37 ) на държава членка провежда лично интервю относно допустимостта на молбата за международна закрила, преди да вземе решение по този въпрос. Освен това в него се уточнява, че държавите членки могат да предвидят изключение от това право само в съответствие с член 42 в случай на последваща молба. Така от самия текст на член 34, параграф 1 от Директива 2013/32 следва, че изключението, свързано с последваща молба, има изчерпателен характер.

71.

Според мен държавите членки нямат право да въвеждат други изключения от правото на лично интервю, различни от изрично предвидените от законодателя на Съюза в членове 14 и 34 от Директива 2013/32.

72.

Следователно от изрично посоченото на член 14, параграф 3 от Директива 2013/32 става ясно, че решаващият орган не може да приеме решение по основателността на молба за международна закрила, без да проведе лично интервю, освен ако не се прилага някое от изключенията, изброени в член 14, параграф 2 от тази директива. Считам, че същото се отнася и за решение по допустимостта на молба за международна закрила на основание член 33 от Директива 2013/32, прието без провеждането на лично интервю по член 34 от тази директива.

73.

Както вече отбелязах, от преписката по делото пред Съда е видно, че в случая на г‑н Addis не е приложимо нито едно от предвидените в Директива 2013/32 изключения от правото на лично интервю. Справедливо е да се добави, че никоя от страните не твърди обратното.

74.

Това е централният въпрос по настоящия спор между страните. Следва да се подчертае, че както сочат съображения 11 и 12 и член 1 от Директива 2013/32, рамката за предоставяне на международна закрила почива на идеята за единна процедура за убежище и се основава на общи минимални правила ( 38 ). Макар самата Директива 2013/32 да не сочи какви биха били последиците, в случай че решаващият орган не изпълни задължението си да проведе лично интервю с кандидат за международна закрила по изискуемия от закона ред, все пак изглежда присъщо на законодателната система, установена с Директивата, изричното изискване за лично интервю да е неразделна и съществена част от целия процес по предоставяне на убежище ( 39 ).

75.

При тези обстоятелства по същество запитването към Съда е дали в случай на неизпълнение от страна на решаващия орган на задължението за провеждане на лично интервю съдът, който впоследствие цялостно и ex nunc разглежда фактите и правните въпроси в съответствие с член 46, параграф 3 от Директива 2013/32, може по принцип да отстрани нарушението, като сам проведе личното интервю и след това потвърди решението на решаващия орган. Евентуално, трябва ли той въпреки това да отмени решението на решаващия орган и да му върне преписката, за да проведе решаващият орган интервюто и евентуално да вземе ново решение?

76.

Въпросът на запитващата юрисдикция е нов и въпреки някои сходства не е получил отговор с решенията от 26 юли 2017 г., Sacko ( 40 ), от 25 юли 2018 г., Алхето ( 41 ), или от 29 юли 2019 г., Торубаров ( 42 ), които безспорно засягат сходни проблеми. Тези дела обаче са основополагащи по отношението на взаимовръзката между „Първоинстанционни[те] процедури“ по глава III от Директива 2013/32 и „Процедури[те] за обжалване“ по глава V от Директивата. Ето защо ще разгледам накратко тази съдебна практика в контекста на настоящото дело.

77.

В точки 33—35 от решението от 26 юли 2017 г., Sacko ( 43 ), Съдът потвърждава установената съдебна практика по отношение на първоинстанционните процедури, предвидени в глава III от Директива 2013/32. Той припомня, че зачитането на правото на защита на адресатите на решения, които засягат осезаемо техните интереси, по принцип е задължение на административните органи на държавите членки, когато те вземат решения, попадащи в приложното поле на правото на Съюза. По-конкретно, Съдът е приел, че правото на лицето да бъде изслушвано във всяко производство, право, което е неразделна част от зачитането на правото на защита, което е основен принцип на правото на Съюза, гарантира на всяко лице възможността да изрази надлежно и ефективно становището си в хода на административно производство и преди приемането на всяко решение, което може да засегне неблагоприятно неговите интереси. В това отношение целта на правилото, според което на адресата на увреждащо решение трябва да бъде дадена възможност да изложи своето становище преди приемането на решението, е да му се даде възможност да поправи грешка или да изтъкне свързани с личното му положение обстоятелства, които могат да бъдат основания за това решението да бъде прието, да не бъде прието или то да има определено съдържание.

78.

В точка 49 от решението от 26 юли 2017 г., Sacko ( 44 ), Съдът посочва, че Директива 2013/32, и по-специално членове 12, 14, 31 и 46 от нея във връзка с член 47 от Хартата, трябва да се тълкува в смисъл, че тя допуска национална юрисдикция, пред която е подадена жалба срещу решението за отказ на явно неоснователна молба за международна закрила, да отхвърли посочената жалба, без да проведе изслушване на кандидата, когато фактическите обстоятелства не оставят никакво съмнение относно основателността на това решение. Този извод обаче е направен при следните условия: от една страна, че в хода на първоинстанционната процедура на кандидата е дадена възможност за лично интервю във връзка с молбата му за международна закрила съгласно член 14 от тази директива и че докладът или записът на това интервю, ако такова се е състояло, е приложен към преписката по делото съгласно член 17, параграф 2 от Директивата, и от друга страна, че юрисдикцията, пред която е подадена жалбата, може да разпореди провеждането на такова изслушване, ако тя прецени това за необходимо за целите на цялостното и ex nunc разглеждане както на фактите, така и на правните въпроси, предвидено в член 46, параграф 3 от Директивата.

79.

Така по делото, във връзка с което е постановено решението Sacko, решаващият орган всъщност е провел лично интервю ( 45 ) и предмет на разглеждане е било дали и до каква степен национална юрисдикция, пред която е подадена жалба срещу решение за отхвърляне на явно неоснователна молба за международна закрила, може да се позове на записа от това интервю.

80.

Моето мнение е, че решението от 26 юли 2017 г., Sacko, ясно подчертава значимостта на личното интервю, проведено от решаващия орган в контекста на Директива 2013/32. В допълнение Съдът посочва, че това задължение „се отнася изключително до административния орган, който е компетентен за разглеждането на молбите за международна закрила и който е компетентен да вземе решение като първа инстанция по такива молби, и следователно не се прилага по отношение на производствата по обжалване“ ( 46 ).

81.

Фактите в решението от 26 юли 2017 г., Sacko ( 47 ), са относими и в настоящия контекст. По това дело, за да му бъде предоставена международна закрила, жалбоподателят е бил интервюиран на първа инстанция от комисар към териториалната комисия. Комисарят е стигнал до извода, че г‑н Sacko е икономически мигрант и следователно няма право на убежище. Това решение впоследствие е било обжалвано пред италианските съдилища, които са отправили до Съда преюдициалното запитване относно това, били ли са длъжни да изслушат лично жалбоподателя за целите на „цялостното и ex nunc разглеждане на фактите и правните въпроси“, което националните съдилища са задължени да извършат съгласно член 46, параграф 2 ( 48 ).

82.

Както отбелязах преди малко, Съдът е дал отрицателен отговор на този въпрос (при наличието на определени условия), като по думите на генерален адвокат Sanchez Bordona:

„Доколкото Директива 2013/32 предвижда задължително провеждане на интервю в административната фаза на процедурата за разглеждане на молбата за предоставяне на международна закрила, считам, че необходимост от повтаряне на същото в съдебното производство е налице само тогава, когато първото интервю в крайна сметка не е предоставило достатъчно информация на съда, който разглежда жалбата и има съмнения относно нейната основателност“ ( 49 ).

83.

Истината обаче е, че решението от 26 юли 2017 г., Sacko ( 50 ), не разглежда директно представената тук ситуация, а именно когато интервюто не е било проведено на първата инстанция от решаващия орган, който отговаря за разглеждането на молбата за убежище.

84.

В решението от 25 юли 2018 г., Алхето ( 51 ), Съдът постановява, че в съответствие с член 47 от Хартата, изискването за цялостно и ex nunc ( 52 ) разглеждане съгласно член 46, параграф 3 от Директива 2013/32 означава, че съдът, пред който е подадена жалбата, изслушва кандидата, освен ако прецени, че може да извърши разглеждането въз основа само на данните от преписката по делото, включително, когато случаят е такъв, въз основа на доклада или стенограмата на личното интервю пред посочения орган ( 53 ). Все пак при възникване на нови обстоятелства, настъпили след приемането на решението, предмет на обжалване, съдът е длъжен, както следва от член 47 от Хартата, да предостави възможност на кандидата да изрази становище, когато тези обстоятелства могат да го засегнат неблагоприятно ( 54 ).

85.

Ако решаващият орган не е разгледал някое основание за недопустимост и следователно не е провел личното интервю по член 34 от Директива 2013/32, съдът е длъжен да проведе такова изслушване, когато смята, че такова основание е трябвало да бъде разгледано от посочения орган или трябва да бъде разгледано поради настъпването на нови обстоятелства ( 55 ). Както Съдът отбелязва в решение Алхето, „в случаите, когато съдът, пред който е подадена жалбата, възнамерява да разгледа основание за недопустимост, което не е било разгледано от решаващия орган, той трябва да изслуша кандидата, за да му даде възможност да представи лично, на език, който владее, своето становище по отношение на приложимостта на посоченото основание към конкретните обстоятелства, в които се намира“ ( 56 ).

86.

Така от фактите по делото, довели до решението от 25 юли 2018 г., Алхето ( 57 ), е видно, че решаващият орган по това дело не е взел решение по допустимостта. Поради това от него не се е изисквало да проведе лично интервю в съответствие с член 34 от Директива 2013/32. Тъй като въпросът за допустимостта е бил повдигнат за пръв път от националния съд в контекста на цялостно и ex nunc разглеждане на фактите и правните въпроси съгласно член 46, параграф 3 от Директива 2013/32, Съдът е постановил, че задължение на този национален съд е сам да проведе лично интервю с кандидата с цел да защити правата, гарантирани с член 47 от Хартата ( 58 ). Следователно, когато сезиран с жалба съд служебно повдига въпрос за допустимостта, който преди това не е бил разгледан от решаващия орган, този съд трябва сам да проведе лично интервю.

87.

В допълнение, в решение Алхето Съдът посочва, че член 46, параграф 3 от Директива 2013/32 се отнася само до „разглеждането“ на жалбата и следователно не засяга последиците от евентуалната отмяна на решението, предмет на тази жалба ( 59 ). По същество Съдът постановява, че националният съд, сезиран като първа инстанция, не е задължен, в случай че отмени решението, да се произнесе сам по молбата за международна закрила ( 60 ), тъй като законодателят на Съюза не е възнамерявал да въведе никакво общо правило, съгласно което квазисъдебният или административен орган, посочен в член 2, буква е) от тази директива, трябва да губи своята компетентност след отмяната на първоначалното му решение по молба за международна закрила. Следователно продължава да е допустимо държавите членки да предвиждат, че след такава отмяна преписката трябва да бъде върната на този орган, така че той да вземе ново решение. Този орган обаче е длъжен да приеме решение в кратък срок, което да съответства на преценката, съдържаща се в отменителното съдебно решение ( 61 ).

88.

Тази съдебна практика съответно сочи, че сезираният като първа инстанция съд трябва при определени обстоятелства да проведе лично интервю, когато служебно повдига въпроси, които преди това не са били разгледани от решаващия орган. Освен това сезираният като първа инстанция съд, който, на основание че е било нарушено правото на кандидата на лично интервю, проведено от решаващия орган, отмени решение, с което се отхвърля като недопустима молба за международна закрила, може да върне преписката на квазисъдебния или административния орган, посочен в член 2, буква е) от Директива 2013/32 — в случая Службата — за взимане на ново решение.

89.

Въпреки това следва да се отбележи, че случаят, във връзка с който е постановено решението от 25 юли 2018 г., Алхето ( 62 ), се различава от настоящия в поне два значими аспекта. Първо, в настоящия случай на първа инстанция решаващият орган всъщност е повдигнал въпроса за допустимостта, макар да не е провел лично интервю. Второ, Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) е потвърдил, че дори когато се препоръчва разглеждащият жалбата съд да проведе интервю, не може да се гарантира лично интервю като предвиденото в член 15 от Директива 2013/32.

90.

Това, което не разглежда цитираната до тук съдебна практика, е дали съд, от който се иска да отмени решение, отхвърлящо като недопустима молба за международна закрила на основание, че е било нарушено правото на кандидата на лично интервю от решаващия орган, е длъжен да отмени това решение и да върне преписката на този орган за взимане на ново решение. Евентуално се поставя въпросът дали съдът може сам да проведе личното интервю и, след като изслуша всички доводи на кандидата срещу недопустимостта, да потвърди решението на решаващия орган.

91.

Считам, че от установената практика на Съда относно правото на изслушване ( 63 ) по аналогия следва, че когато, както в главното производство, последиците от нарушението на правото на лично интервю не са определени от Директива 2013/32 или от друга разпоредба на правото на Съюза, те по принцип следва да бъдат уредени от националното право. Трябва обаче да бъде спазено условието приетите във връзка с това разпоредби да са същите като разпоредбите, които са в сила за частноправните субекти в сходни положения, регулирани от националното право (принцип на равностойност), и да не правят практически невъзможно или прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правния ред на Съюза (принцип на ефективност) ( 64 ).

92.

В този контекст е необходимо да се има предвид и че Директива 2013/32 цели молбите за международна закрила да се обработват „възможно най-бързо, без това да засяга точността и пълнотата на тяхното разглеждане“ ( 65 ).

93.

В допълнение следва да се напомни, че в решението от 9 февруари 2017 г., M. ( 66 ), Съдът е постановил, че целта на личното интервю е да се провери дали решаващият орган обективно е в позиция да прецени, при пълното познаване на фактите, дали следва да уважи молбата за международна закрила или не. Личното интервю е още повече наложително, когато кандидатът е в особено уязвимо положение

94.

В точка 38 и сл. от решение от 10 септември 2013 г., G. и R. ( 67 ), Съдът изтъква, че според правото на Съюза нарушаване на правото на защита, и по-специално на правото на изслушване, води до отмяна на решението, прието в резултат на съответната административна процедура, само ако при липсата на това нарушение е могло резултатът от тази процедура да бъде друг. От това следва, че не всяко неправомерно действие при упражняването на правото на защита в хода на административната процедура ще доведе до отмяна на съответното обжалвано решение.

95.

От преписката по делото пред Съда е видно, че приложимите национални разпоредби са по-специално член 46 от VwVfG и член 29, параграф 1, точка 2 от AsylG. Според запитващата юрисдикция член 46 от VwVfG разглежда непровеждането на лично интервю като несъществено нарушение, когато е очевидно, че този пропуск не е повлиял върху същността на взетото решение. В допълнение запитващата юрисдикция посочва, че решение за недопустимост, прието на основание член 29, параграф 1, точка 2 от AsylG, е решение, което се взима от решаващия орган в рамките на обвързана компетентност. В такива случаи непровеждането на лично интервю не оказва влияние, тъй като Службата, и на свой ред административните съдилища, са задължени да разгледат всички обстоятелства, свързани с прилагането на въпросната правна норма.

96.

Тъй като в преписката по делото пред Съда липсват данни за неспазване на принципа на равностойност в националното съдебно производство, то това производство трябва да се прецени с оглед на принципа на ефективност.

97.

Основният въпрос, който следва да се постави сега, е дали сезираният с жалба национален съд може да проведе лично интервю, като същевременно осигури всички приложими императивни изисквания и гаранции, посочени в Директива 2013/32.

98.

В това отношение следва да се провери дали, от една страна, националното право действително гарантира във всички случаи провеждането на лично интервю от съд, когато решаващият орган не е провел такова интервю, и от друга страна, в случай че е гарантирано лично интервю, дали то отговаря на специфичните относими императивни изисквания, предвидени в Директива 2013/32, що се отнася до начина, по който трябва да се провежда такова интервю.

99.

Член 46, параграф 1 от Директива 2013/32 гарантира на кандидатите за международна закрила право на ефективна защита пред съд срещу решенията по техните молби. В това отношение член 46, параграф 1, буква а), подточка ii) и параграф 3) от Директива 2013/32 всъщност предвижда, че държавите членки трябва да гарантират, че кандидатът разполага с право на ефективна защита пред съд, когато молбата му за международна закрила е намерена за недопустима ( 68 ). Съдът трябва да проведе цялостно и ex nunc разглеждане на фактите и правните въпроси.

100.

Следва обаче да се отбележи, че една от последиците за лицето, чиято молба е отхвърлена като недопустима съгласно член 33, параграф 2, буква а) от Директива 2013/32 ( 69 ), е че за разлика от случаите на обикновено отхвърляне, на това лице може да не бъде разрешено да остане на територията на държавата, в която е подадена молбата, до приключването на производството по обжалване. Това следва от разпоредбите на член 46, параграфи 5 и 6 от Директива 2013/32 ( 70 ).

101.

В точка 53 от определение от 5 юли 2018 г., C и др. ( 71 ), Съдът обаче посочва, че по силата на изискванията на член 46, параграф 6, последно изречение от Директива 2013/32 засегнатото лице трябва да може да сезира съд, който да постанови дали то може да остане на тази територия до постановяването на решение по жалбата му. Член 46, параграф 8 от тази директива гласи, че съответната държава членка трябва да позволи на кандидата да остане на нейна територия до приключване на съдебната процедура, в която се решава дали той може да остане.

102.

В това отношение жалба срещу решение на Службата, с което на основание член 29 от AsylG е отхвърлена като недопустима молба за международна закрила, подадена от гражданин на трета страна, явно няма суспензивно действие ( 72 ), като това подлежи на уточняване от запитващата юрисдикция. Нещо повече, в отговора си на поставен ѝ от Съда въпрос, депозиран в секретариата на Съда на 6 ноември 2019 г. ( 73 ), запитващата юрисдикция посочва, че ако не е подадена молба по член 80, параграф 5 от VwGO за временна защита срещу изпълнението на заповед на Службата за извеждане, решението за извеждане може да бъде изпълнено, преди да влезе в сила ( 74 ). Същият е резултатът и ако молбата по член 80, параграф 5 от VwGO е подадена своевременно, но е отхвърлена. В допълнение, запитващата юрисдикция посочва, че съгласно член 36, параграф 3, точка 4 от AsylG, когато по силата на член 29 от AsylG молба за убежище е недопустима на основание, че на кандидата е предоставена международна закрила в друга държава членка, процедурата обикновено е писмена и по принцип най-малкото не се провежда съдебно заседание, нито има каквато и да било реална възможност кандидатът да бъде изслушан чрез лично интервю.

103.

При това положение от отговора на запитващата юрисдикция следва, че в хипотезата, при която решаващият орган, в случая Службата, не проведе лично интервю и отхвърли молба като недопустима, няма гаранции сезираният с жалбата съд да проведе лично интервю. От това непременно следва, че само поради този факт принципът на ефективност не е спазен, тъй като правата на кандидата не са гарантирани на нито един етап от производството — нито в административното, нито в съдебното. Да се приеме друго, би означавало на практика съдебна квазиотмяна на правото на кандидата на лично интервю, ясно предвидено в Директива 2013/23 и незачитане на гаранция, която законодателят на Съюза счита за основна.

104.

В случай че сезираният с жалба съд проведе лично интервю, когато решаващият орган не е провел предварително лично интервю поради недопустимост на жалбата, е необходимо да се провери дали начинът, по който се провежда интервюто, е в съответствие с принципа на ефективност.

105.

Преди да се отговори на този въпрос, е уместно да се разгледат условията за провеждане на лично интервю от административен или квазисъдебен орган, предвидени в Директива 2013/32.

106.

Трябва да се отбележи, че в членове 14 и 34 от Директива 2013/32 законодателят на Съюза не просто е посочил, че решаващият орган провежда лично интервю с кандидата за международна закрила, и след това да е оставил на държавите членки да уредят свързаните с това условия. Точно обратното, законодателят на Съюза е предвидил конкретни, подробни и императивни правила за провеждането на тези интервюта. Това е видно от повтарящата се употреба на изрази като „личното интервю се провежда…“ и „държавите членки вземат…“ в член 15 от Директива 2013/32 ( 75 ).

107.

Така член 15 от Директива 2013/32 предвижда по-специално поредица от изисквания или гаранции по отношение провеждането на лично интервю. Подчертавам по-специално изискването, че съгласно член 15, параграф 2 от Директива 2013/32 личното интервю се провежда при условия, които гарантират съответстваща поверителност ( 76 ). Член 15, параграф 4 от Директива 2013/32 обаче уточнява, че държавите членки могат да предвидят правила, които уреждат присъствието на трети лица на личното интервю.

108.

Член 15, параграф 3, буква а) от Директива 2013/32 задължава държавите членки да гарантират, че лицето, което провежда интервюто, е компетентно да отчете личните и общите обстоятелства във връзка с молбата, включително културния произход, пола, сексуалната ориентация, половата идентичност или уязвимостта на кандидата ( 77 ).

109.

В този контекст може откровено да възникне съмнение дали в случаите, когато е налице нарушение на членове 14 и 34, съдът е компетентен във всички случаи ефективно да замести решаващия орган и да проведе лично интервю в съответствие с член 15 от Директива 2013/32 ( 78 ). В крайна сметка е ясно, че целта на европейския законодател е на първа инстанция да се проведе подробно лично интервю при условия на поверителност от специално обучени администратори, за разлика от разпит от съдии (които може да не са преминали такова обучение), проведен по съдебен ред, в публично заседание. Принципът на ефективност в член 47 от Хартата изисква тези императивни изисквания да не бъдат отхвърляни с лекота, тъй като европейският законодател ясно е установил спазването на тази изрична законодателна разпоредба като условие за валидността на всяко последващо неблагоприятно решение за убежище.

110.

В това отношение член 4, параграфи 3 и 4 от Директива 2013/32 предвижда, че държавите членки трябва да гарантират, че служителите на решаващия орган са надлежно обучени ( 79 ). Тълкуването на член 4, параграфи 3 и 4 от Директива 2013/32 във връзка с член 6, параграф 4, буква в) от Регламент № 439/2010 потвърждава, че персоналът на решаващия орган трябва да премине обучение за техники на интервюиране ( 80 ).

111.

Съдът неведнъж е отбелязвал, че разглеждането на молбата за международна закрила от компетентния национален административен или квазисъдебен орган, разполагащ със специфични средства и специализирани служители в тази област, е основен етап от общите процедури, въведени с Директива 2013/32 ( 81 ).

112.

Макар в съответствие с член 46, параграф 3 от Директива 2013/32 съдът да трябва да извърши цялостно и ex nunc разглеждане на фактите и правните въпроси и може, по мое мнение, да отстрани определени пропуски, допуснати от решаващия орган в процедурата пред него ( 82 ), е възможно да възникне съмнение дали съдиите, които по-късно може да трябва да проведат лично интервю по Директива 2013/32 — на практика вместо решаващия орган — са преминали обучение или са придобили умения в техники за интервюиране, равностойни на тези на решаващия орган ( 83 ). В крайна сметка обаче става въпрос за фактическо обстоятелство, което трябва да бъде преценено от запитващата юрисдикция.

113.

Член 15, параграф 3, буква б) от Директива 2013/32 предвижда, че когато това е възможно, държавите членки, уреждат интервюто на кандидата да бъде проведено от лице от същия пол, ако кандидатът е поискал това, освен ако решаващият орган има причини да смята, че основанията на искането не са свързани със затруднения от страна на кандидата да представи изчерпателно основанията за молбата си. Може обаче да възникнат съмнения дали изискванията на член 15, параграф 3, буква б) от Директива 2013/32 могат да бъдат изпълнени в някои държави членки, като се има предвид, че може да съществуват много строги правила относно разпределението на делата и да не е възможен отвод на съдия на основание пол.

114.

Всъщност следва да се отбележи, че самата запитваща юрисдикция е изразила съмнения по въпроса дали всички изисквания и гаранции, предвидени в член 15 от Директива 2013/32 относно провеждането на лично интервю, могат да бъдат спазени в рамките на съдебно производство в Германия.

115.

Считам, че ако в процедурите по обжалване по глава V от Директива 2013/32 не са изпълнени всички относими изисквания и гаранции, предвидени в член 15 от Директива 2013/32 ( 84 ) по отношение на личното интервю, то принципът на ефективност не е спазен. Не става въпрос за абстрактна, а по-скоро за индивидуална преценка на конкретния случай, тъй като някои от изискванията и гаранциите на член 15 от Директива 2013/32 може просто да не са приложими в даден случай. Следва обаче да се припомни, че трябва да бъде извършена точна и пълна проверка на случая на всеки кандидат и неизвършването ѝ трябва най-малкото, по принцип, да се разглежда като основание да недействителност на всяко неблагоприятно решение по молба за международна закрила ( 85 ).

116.

Що се отнася до случая в главното производство, запитващата юрисдикция следва да прецени дали провеждането на лично интервю с г‑н Addis от Verwaltungsgericht Minden (Административен съд Минден) е съобразено с приложимите разпоредби на член 15 от Директива 2013/32. В това отношение отбелязвам, че искането му е обявено за недопустимо от решаващия орган. Съответно обхватът на личното интервю, което следва да бъде проведено, може да е по-ограничен и някои от изискванията и гаранциите на член 15 от Директива 2013/32 може да не са приложими.

117.

И все пак в основата на молбата на г‑н Addis е твърдението му, че той на практика ще бъде подложен на лишения и унизителен жизнен стандарт, който ще го постави, съгласно формулировката на Съда в решението му от 19 март 2019 г., Ibrahim и др. ( 86 ), „в положение на крайна материална нищета, без да може да задоволява най-основните си потребности“, поради което, ако бъде депортиран или по друг начин върнат в Италия, правата му по член 4 от Хартата биха били нарушени. Макар разглеждането на доклади относно държавите и доклади на неправителствени организации без съмнение да е от значителна полза при преценката на този въпрос, докладите не могат да заменят личното интервю, в рамките на което на кандидата е дадена възможност да опише собствения си личен опит, както и личните си обстоятелства ( 87 ). Във всеки случай така е постановил европейския законодател.

118.

Всъщност опитът показва, че това е така — колко често установяваме, че личният разговор или диалог с друг човек е променил мнението ни? Това е и нещо, с което, със сигурност повече от всички професии, ние като съдии и адвокати трябва да сме наясно и да съзнаваме — колко често установяваме, че по безсмъртните слова на английския съдия Megarry:

119.

Несъмнено е вярно, както потвърждава Съдът в решението си от 10 септември 2013 г., G. and R. ( 89 ), че не всяко нарушаване на правото на защита следва да води до отмяна на съответното обжалвано административно решение и че за тази цел по принцип е необходимо да се докаже, че именно поради конкретното нарушение изходът от административната процедура е можел да бъде различен. Когато обаче, както е в настоящия случай, нарушението се отнася до същината на ключовите процесуални гаранции, предвидени в правото на Съюза, при липса на особени и необичайни обстоятелства почти винаги е трудно да се твърди, че административните решения не биха били или не биха могли да бъдат различни. Това обаче в крайна сметка е въпрос, който запитващата юрисдикция следва да прецени и провери с оглед на конкретните обстоятелства по случая.

120.

Ето защо предлагам на Съда да постанови, че запитващата юрисдикция трябва да прецени дали, в съответствие с националните процесуални правила, националният съд, сезиран с жалба по член 46 от Директива 2013/32, може да проведе цялостно лично интервю по реда на член 14 или 34 от тази директива, като същевременно гарантира всички относими императивни изисквания и гаранции, установени от европейския законодател в член 15 от тази директива. В случай че такова лично интервю не може да се проведе надлежно, решението за отхвърляне на молбата за международна закрила трябва да бъде отменено на това основание и делото да се върне на решаващия орган за ново решение.

121.

С оглед на изложените по-горе съображения предлагам на Съда да постанови, че Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд, Германия) трябва да прецени дали, в съответствие с националните процесуални правила, националният съд, сезиран с жалба по член 46 от Директива 2013/32 на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила, може да проведе цялостно лично интервю по реда на член 14 или 34 от тази директива, като същевременно гарантира всички относими императивни изисквания и гаранции, установени от европейския законодател в член 15 от тази директива. В случай че такова лично интервю не може да се проведе надлежно, решението за отхвърляне на молбата за международна закрила трябва да бъде отменено на това основание и делото да се върне на решаващия орган за ново решение.