I. Въведение

II. Правна уредба

III. Обжалваното определение

IV. Производство пред Съда

V. Правен анализ

А. Възникване и настоящи проблеми

1. Развитие на съдебната практика по член 19, трета алинея от Статута

а) Произход от конкурентното право

б) „Прехвърляне“ на изискването за независимост към член 19, трета алинея от Статута

2. Проблематични аспекти на „прехвърлянето“ на съдебна практика и процесуални последици от него

а) Контекст

б) Неясен характер на проверката

в) Последици от неспазването на изискванията

Б. Варианти и променливи

1. Варианти

а) Член 19, четвърта алинея от Статута

б) Член 19, трета алинея от Статута

2. Цел на процесуалното представителство

В. Преразгледан критерий

1. Материално измерение

а) Разрешение за практикуване пред националните съдилища

б) Статут на адвокат — независимо трето лице по отношение на жалбоподателя

1) Трето лице

2) Независима страна

2. Процесуално измерение

Г. Настоящото дело

VI. По съдебните разноски

VII. Заключение

1.

Кой има право да представлява непривилегирован жалбоподател в пряко производство пред Съда на Европейския съюз? Кой съгласно член 19 от Статута на Съда на Европейския съюз е „адвокат, който има право да практикува пред съд на държава членка“?

2.

Обикновено процесът по проверка на професионалната квалификация на адвоката, съответните удостоверения и правомощията му да действа от името на даден жалбоподател, рядко са в центъра (на съдебната практика). Процесът на проверка протича спокойно и гладко като рутинна задача на секретариатите, а специализираните дискусии по въпроса остават само за истинските познавачи и ценители на съдебното производство в ЕС. Това положение можеше да се запази, ако процесът на проверка, който обикновено е формалност, не се беше променил постепенно към нещо твърде различно.

3.

Uniwersytet Wrocławski (Вроцлавски университет, Полша) подава жалба до Общия съд за оспорване на прието от Изпълнителната агенция за научни изследвания (REA) решение, с което на университета се разпорежда да върне определени средства, които преди това са му били отпуснати безвъзмездно.

4.

Жалбата е обявена за недопустима поради липса на надлежно процесуално представителство ( 2 ). Според Общия съд юридическият представител на Вроцлавския университет не отговаря на изискването за независимост, свързано с понятието „адвокат“ по смисъла на член 19, трета алинея от Статута на Съда на Европейския съюз (наричан по-нататък „Статутът“). Независимо че представителят има квалификация на адвокат по полското право и практикува в адвокатска кантора, той също така води часове като външен преподавател във Вроцлавския университет, като за тази цел е сключил граждански договор с университета. Според Общия съд наличието на такъв договор означава, че не е изпълнено изискването за независимо процесуално представителство.

5.

В контекста на настоящата жалба срещу това определение ще приканя Съда да преразгледа съдебната практика и практиката на Общия съд в тази област в две отношения. На първо място, по същество, тълкуването на член 19, трета алинея от Статута следва да се върне в разумни и предвидими граници. На второ място, може би още по-важно, евентуалният недостатък в процесуалното представителство следва да се разглежда като процесуален недостатък на дадена жалба, за който следва да бъде надлежно съобщено на съответния жалбоподател, като му се даде възможност да го поправи.

6.

Член 19 от Статута на Съда гласи следното:

„Държавите членки и институциите на Съюза се представляват пред Съда от представител, назначен за всеки конкретен случай; този представител може да бъде подпомаган от съветник или от адвокат.

Държавите, различни от държавите членки, страни по Споразумението за Европейското икономическо пространство, а също и Надзорният орган на Европейската асоциация за свободна търговия (ЕАСТ), упоменат в това споразумение, се представляват по същия начин.

Останалите страни се представляват от адвокат.

Само адвокат, който има право да практикува пред съд на държава членка или на друга държава, която е страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, може да представлява или да подпомага страна пред Съда.

Когато тези представители, съветници и адвокати се явяват пред Съда, те се ползват с правата и имунитетите, необходими за независимото упражняване на техните функции при условията, предвидени в процедурния правилник.

По отношение на съветниците и адвокатите, които се явяват пред него, Съдът има правомощията, с които обикновено разполагат съдилищата при условията, предвидени в процедурния правилник“.

7.

Съгласно член 53 от Статута „[п]роцедурата пред Общия съд се урежда от дял III“. Член 19 от Статута се намира в този дял.

8.

Член 51 от Процедурния правилник на Общия съд (наричан по-нататък ППОС), който се отнася до „[з]адължение за представителство“ в преки производства, гласи следното:

„1.   Страните трябва да бъдат представлявани от представител или адвокат при условията, предвидени в член 19 от Статута.

2.   Адвокатът, който представлява или подпомага страна, е длъжен да представи в секретариата удостоверение, че има право да практикува пред юрисдикция на държава членка или на друга държава, която е страна по Споразумението за ЕИП.

3.   Адвокатите, представляващи страна, която е частноправно юридическо лице, са длъжни да представят в секретариата пълномощно от това лице.

4.   Ако документите, посочени в параграфи 2 и 3, не бъдат представени, секретарят определя на съответната страна разумен срок за представянето им. Ако документите не бъдат представени в определения срок, Общият съд решава дали неспазването на това изискване води до формалната недопустимост на исковата молба, жалбата или писменото изявление“.

9.

На 25 март 2016 г. Вроцлавският университет подава жалба до Общия съд, с която иска, първо, отмяна на решенията на Изпълнителната агенция за научни изследвания (REA), с които се прекратява договор за предоставяне на безвъзмездна помощ и Вроцлавският университет се задължава да възстанови сумите от 36508,37 EUR, 58031,38 EUR и 6286,68 EUR и да плати неустойка в размер на 5803,14 EUR, и второ, възстановяване от страна на REA на тези суми заедно с начислените лихви.

10.

В своя защита REA повдига възражение за недопустимост, развито в пет основания. Първото основание се отнася до обстоятелството, че юридическият представител на Вроцлавския университет не отговарял на условието за независимост, което се изисква от Статута и от ППОС. Според REA това било така, защото представителят на Вроцлавския университет бил служител в един от изследователските центрове на университета.

11.

В обжалваното определение ( 3 ) Общият съд първо припомня, че представителите на непривилегировани жалбоподатели пред съдилищата на ЕС следва да отговарят на две условия. Първото условие изисква представителят да бъде „адвокат“. Второто условие уточнява, че адвокатът следва да „има право да практикува пред съд на държава членка […]“. Докато второто условие се отнася до националното право, това не е така за първото, което следва да бъде тълкувано, доколкото е възможно, по независим начин и без позоваване на националното право ( 4 ).

12.

По-нататък Общият съд пояснява, че концепцията за ролята на адвоката в правния ред на Съюза, която концепция отговаря на правните традиции, общи за държавите членки, и на която се основава член 19 от Статута, е тази за адвокат, сътрудник на правосъдието, призван да предоставя напълно независимо и с оглед на висшия интерес на разглеждания случай правната помощ, от която клиентът има нужда ( 5 ). Всъщност понятието за независимост на адвоката се определя не само позитивно (с позоваване на професионалната дисциплина), но и негативно (с изтъкване липсата на правоотношение по наемане на работа) ( 6 ).

13.

Като се позовава на решение Prezes Urzędu Komunikacji Elektronicznej ( 7 ), Общият съд приема, че макар липсата на отношения на подчиненост между Вроцлавския университет и неговия юридически представител да означава, че формално погледнато, не е налице правоотношение по наемане на работа, все още съществува опасност професионалното становище на юридическия представител да бъде повлияно поне отчасти от работната му среда ( 8 ).

14.

В светлината на тези доводи Общият съд обявява жалбата за явно недопустима, като основава решението си на член 19, трета и четвърта алинея от Статута и член 51, параграф 1 от ППОС ( 9 ).

15.

Вроцлавският университет и Република Полша обжалват определението на Общия съд (C‑515/17 P и C‑561/17 P).

16.

С решение на председателя на Съда от 24 ноември 2017 г. двете жалби са съединени.

17.

В жалбата на Вроцлавския университет се изтъкват две основания. В нея се твърди, първо, нарушение на член 19 от Статута, и второ, нарушение на член 119 от ППОС. Що се отнася до първото основание, Вроцлавският университет не се съгласява с тълкуването на член 19 от Статута, съгласно което наличието на договор между Вроцлавския университет и неговия юридически представител означавало, че изискването за независимост не е спазено. Той твърди, че дори понятието „независимост“ по принцип да следва да се тълкува самостоятелно, в настоящия случай е необходимо позоваване на националното право. Въпросният договор не е трудов договор и съгласно полското право не може да бъде разглеждан като еквивалентен на такъв. Гражданският договор като този в настоящия случай се характеризира с равнопоставеност между страните и липса на отношения на подчиненост. Що се отнася до второто основание, Вроцлавският университет критикува абстрактното естество на някои изявления в обжалваното определение и липсата на връзка с фактическите обстоятелства по делото. Вроцлавският университет моли Съда да отмени обжалваното определение, да постанови, че подадената пред Общия съд жалба е допустима, и да разпореди на REA да заплати всички съдебни разноски.

18.

В жалбата, подадена от Република Полша, са изложени три основания. Тази държава членка приема, първо, че обжалваното определение е постановено в нарушение на член 19, трета и четвърта алинея от Статута, второ, че то е в нарушение на принципа на правна сигурност, и трето, че то е в нарушение на задължението за мотивиране. По-специално, Република Полша твърди, че съдебната практика, съгласно която наличието на трудово или служебно правоотношение означава, че адвокатът не може да изпълни изискването за независимост, била дълбоко неправилна. Освен това обжалваното определение надхвърляло границите на тази съдебна практика, като я прилагало към разглеждания договор. Република Полша моли Съда да отмени обжалваното определение и да върне делото на Общия съд за ново разглеждане. Тя също така моли Съда да разпореди всяка от страните по дело C‑561/17 P да понесе направените от нея съдебни разноски.

19.

Съгласно член 40, първа алинея от Статута Чешката република встъпва в подкрепа на исканията на съответните жалбоподатели за отмяна на обжалваното определение.

20.

С определение на председателя на Съда от 5 юли 2018 г. Krajowa Izba Radców Prawnych (Национална камара на правните съветници, Полша) е допусната да встъпи в подкрепа на исканията на Република Полша, а именно за отмяна на обжалваното определение.

21.

В своя писмен отговор REA оспорва и двете жалби. Тя възразява срещу фактическото, повтарящо се, неточно или ново естество на някои от изявленията на жалбоподателите. Агенцията припомня самостоятелния характер на понятието „адвокат“ в европейското право. Юридическият представител на Вроцлавския университет в производството, по което е постановено обжалваното определение, е зависим от този университет, ако не финансово, то от гледна точка на професионалния си статут.

22.

В своята писмена реплика Вроцлавският университет оспорва квалификацията на своите доводи като фактически и подчертава, че доводите му се съсредоточават върху член 19 от Статута. Той отново изтъква, че предходната съдебна практика е била приложена прекалено широко в настоящия случай. Обвързването на изискването за независимост с липсата на правоотношение по наемане на работа нарушавало член 19 от Статута. Независимостта на неговия юридически представител била осигурена по два начина: от приложимите правила на професионалната етика и от статута му на университетски преподавател.

23.

В своята писмена реплика Република Полша не се съгласява с твърденията на REA, че нейните доводи били от фактическо естество. Република Полша също така твърди, че тълкуването на член 19 от Статута не може да не взема предвид общите традиции на държавите членки, които не изключват независимостта на адвоката, обвързан с правоотношение по наемане на работа. Понятието „адвокат“ не бивало да се тълкува единствено с позоваване на националното право, а да се вземат предвид съответните национални правни норми и осигурените в тях гаранции за независимост, тъй като правото на ЕС не съдържа никакви правила в това отношение. В обжалваното определение Общият съд не бил постановил, че съответният юридически представител не се явява трето лице по отношение на жалбоподателя. Той само заключил, че същият не съответства на изискването за независимост. Що се отнася до довода на REA относно предимството, получено от юридическия представител с оглед на „статута“ му на университетски преподавател, това твърдение било чисто абстрактно и без връзка с фактическите или правни обстоятелства по делото.

24.

В писмената си дуплика на двете писмени реплики REA поддържа, че някои факти, посочени в подадената от Вроцлавския университет жалба, са нови, като например подробностите относно предходната кариера на юридическия представител, фактът, че той никога не е предоставял правни становища по разглежданото финансиране, и фактът, че процесуалното представителство е предоставено на Вроцлавския университет съгласно договор, сключен с правна кантора, в която юридическият представител е партньор. Според REA Вроцлавският университет погрешно твърди, че тълкуването на член 19 от Статута се опира на национални правила. Що се отнася до писмената реплика на Република Полша, REA поддържа, че някои от твърденията са от фактическо естество и че в обжалваното определение Общият съд е посочил правилно основанията за своето решение. Що се отнася до член 19 от Статута, Република Полша не обяснявала как вземането предвид на съответните национални правни норми в този контекст се отличавало от тълкуване, основано на това право.

25.

В отговор на двете встъпвания REA също така заявява, че доводите в тях са недопустими, неотносими или неоснователни.

26.

Вроцлавският университет, REA, Република Полша, Krajowa Izba Radców Prawnych (Национална камара на юридическите съветници) и Чешката република представят устни становища в съдебното заседание от 11 юни 2019 г.

27.

Първото основание на жалбата по дело C‑515/17 P и първото основание на жалбата по дело C‑561/17 P по същество са за неправилно тълкуване на член 19, трета алинея от Статута.

28.

Поради изложените в настоящото заключение съображения приемам, че тези основания са добре обосновани. Следователно обжалваното определение следва да бъде отменено.

29.

Предвид моето заключение по първото основание на двете жалби смятам за ненужно да разглеждам останалите повдигнати от жалбоподателите основания за обжалване, а именно нарушение на задължението за мотивиране и (що се отнася до Република Полша) на принципа на правна сигурност. По мое мнение тези основания се отнасят по същество до един и същ проблем, посочен в първото основание на двете жалби. Те просто се съсредоточават върху конкретни елементи или последици от този проблем. Всъщност, ако проверката на независимостта на адвоката е трудно предвидима, преценката по конкретно дело неизбежно ще повдигне въпроси, свързани с правната сигурност. По подобен начин, ако проверката е твърде усложнена, тогава прилагането ѝ по конкретното дело трудно би изпълнило задължението за мотивиране, което да позволи на непривилегирования жалбоподател да разбере защо се счита, че неговият адвокат няма достатъчно независимост и следователно не може да се явява пред съдилищата на ЕС. Като се има предвид това, твърдението за липса на сигурност при формулирането и прилагането на критерия за независимост се разглежда по-нататък в настоящото заключение в рамките на първото основание.

30.

Разглеждането на първото основание на двете жалби е структурирано по следния начин: най-напред, ще обсъдя въпроса за възникването на настоящото тълкуване на член 19, трета алинея от Статута и ще установя проблемите, които това тълкуване поражда (A). След това, ще изложа възможностите за коригиране на тълкуването на член 19, трета и четвърта алинея от Статута, като същевременно припомня основния замисъл на процесуалното представителство, от който би трябвало да се ръководи това тълкуване (Б). По-нататък, ще предложа преразглеждане на критерия, използван за целите на прилагането на член 19, трета и четвърта алинея от Статута, включително коригирането на му както по същество, така и по отношение на процесуалните последици, свързани с неспазването на изискванията на тези разпоредби (В). Накрая, като приложа това тълкуване на член 19, трета и четвърта алинея от Статута към настоящото дело, неизбежно стигам до извода, че Общият съд действително е допуснал грешка при тълкуването на тeзи разпоредби (Г).

31.

Понятието „адвокат“ в съдебната практика по член 19, трета алинея от Статута не е създадено специално за целите на тълкуването на тази разпоредба. То по-скоро се явява резултат от „прехвърляне“ на съдебна практика от друга област на правото на Съюза и от друг контекст (1). Постепенно това „прехвърляне“ на съдебна практика, заедно с липсата на яснота по отношение на условията, които следва да бъдат прилагани, и доста сериозните последици от неспазването им, е започнало да създава редица проблеми (2).

32.

Член 19 от Статута предвижда, че непривилегированите жалбоподатели трябва да бъдат представлявани пред съдилищата на Европейския съюз от „адвокат“ (трета алинея) и че само „адвокат, който има право да практикува пред съд на държава членка[…], може да представлява или да подпомага страна пред Съда“ (четвърта алинея).

33.

Смисълът на четвърта алинея не поражда особени проблеми. Както би могло да се очаква, било е установявано, че юридически представители не спазват изискванията на тази разпоредба, ако не членуват в национална адвокатска колегия и следователно нямат право да практикуват в държава членка ( 10 ).

34.

Когато става въпрос за тълкуването на член 19, трета алинея от Статута обаче, съдебната практика се усложнява.

35.

Съдържащото се в нея понятие „адвокат“ се възприема като самостоятелно понятие на правото на Съюза, чийто основен и определящ елемент според съдебната практика е „независимост“. „Независимостта“ се очертава като условие, което, макар и евентуално да съответства на традиционната квалификация на професията адвокат ( 11 ), не е посочено, нито дори обяснено в процесуалните правила на съдилищата на Съюза.

36.

Съдържанието на понятието „независимост“ е формулирано за първи път от Съда с цел да се определят документите, защитени от принципа на поверителност на съобщенията между адвокати и клиенти по разследвания в областта на конкурентното право (а). Едва по-късно то е „прехвърлено“, за да обоснове конкретно тълкуване на понятието „адвокат“ за целите на член 19, трета алинея от Статута. Впоследствие това тълкуване се прилага към доста широк набор от фактически хипотези. В хода на този процес е изгубена връзката с първоначалната обосновка и целта на понятието „независимост“ (б).

37.

В решение AM & S Europe ( 12 ) Съдът обявява за нищожна съответната разпоредба от решение на Европейската комисия, доколкото същата изисква от жалбоподателя да представи определени документи, за които се счита, че са обхванати от поверителността на съобщенията между адвокати и клиенти. Като тълкува обхвата на правомощията за проверка, с които разполага Комисията съгласно Регламент № 17 ( 13 ), Съдът по същество приема, че този регламент следва да се тълкува в смисъл, че защитава поверителността на кореспонденцията между адвокат и клиент, „при условие, от една страна, че тази кореспонденция е водена за целите и в интерес на правото на защита на клиента, и от друга страна, че е осъществявана от независими адвокати, тоест от адвокати, необвързани с клиента чрез правоотношение по наемане на работа“ ( 14 ).

38.

Второто от тези условия и произтичащото от това разграничение между вътрешен (нает) и външен („независим“) адвокат „следва от схващането за ролята на адвоката, разглеждан като сътрудник на правосъдието и призван да предоставя напълно независимо и с оглед на висшия интерес на правосъдието правната помощ, от която клиентът има нужда. Компенсация за тази защита е професионалната дисциплина, установена и контролирана в общ интерес от институции, разполагащи с достатъчни компетенции за тази цел“. Съдът добавя, че подобно схващане „отговаря на правните традиции, общи за държавите членки, и се открива и в правния ред на Съюза, както следва от разпоредбите на член 17 от Протоколите относно Статута на Съда на ЕИО и ЕОАЕ, както и от член 20 от Протокола относно статута на Съда на ЕОВС“ ( 15 ).

39.

Същата логика се прилага впоследствие в решение Akzo Nobel, друго дело в областта на конкурентното право, което се отнася, наред с останалото, до въпроса дали поверителността на съобщенията между адвокати и клиенти следва да се прилага по отношение на две електронни писма, разменени между съответното предприятие и неговия юрисконсулт ( 16 ). Като разглежда отново независимостта на адвокатите, за да определи обхвата на поверителността на съобщенията, Съдът прави разграничение между позитивните и негативните аспекти на независимостта на адвоката, като посочва, че това понятие „се определя не само позитивно — с позоваване на професионалната дисциплина, но и негативно — с изтъкване липсата на правоотношение по наемане на работа. Независимо че е вписан като адвокат в адвокатска колегия и е обвързан от спазването на професионални правила, адвокатът, назначен в предприятие, не се ползва от същата степен на независимост по отношение на своя работодател както действащият във външна адвокатска кантора адвокат спрямо своите клиенти. При тези обстоятелства на адвоката, назначен в предприятие, е по-трудно да се справи с евентуални противоречия между професионалните му задължения и целите на неговия клиент, отколкото един външен адвокат“ ( 17 ).

40.

Когато се появява за първи път в решения AM & S Europe и Akzo Nobel, изискването за независимост на адвоката е използвано, за да се определят документите, попадащи в обхвата на поверителността на съобщенията между адвокати и клиенти. За тази цел е въведено разграничение между вътрешни и външни адвокати, като по този начин въпросът за трудовите договори и свързаната с тях подчиненост е изведен на преден план. Целта на тази съдебна практика е да определи границите на правомощията за проверка, с които разполага Комисията, и да постигне равновесие между тези правомощия и необходимостта от защита на правата на предприятията в рамките на производство в областта на конкуренцията.

41.

Постепенно изискванията, определени в съдебната практика по дела AM & S Europe и Akzo Nobel, започват да се посочват и изтъкват за целите на тълкуването на член 19, трета алинея от Статута. Съдебната практика по член 19, трета алинея от Статута е по-скоро казуистична, но вероятно би могла най-общо да се разпредели в следните три категории.

42.

Първо, задължението непривилегированите жалбоподатели да бъдат представлявани, не допуска те да се представляват сами ( 18 ).

43.

Второ, забраната да се представляват сами, е потвърдена и по отношение на юридически лица в различни хипотези, в които юридическият представител има специфични връзки с жалбоподателя. Поради тези връзки се приема, че съответните юридически представители не отговарят на условието да са трети лица по отношение на жалбоподателя. Тези връзки се отнасят до позициите на управител ( 19 ), директор ( 20 ), доверителен собственик ( 21 ), председател на изпълнителния комитет ( 22 ), други функции на „високо изпълнително равнище“ ( 23 ) и до притежаване на 10 % от капитала ( 24 ) на дружеството жалбоподател.

44.

Трето, установено е, че процесуалното представителство е недействително в случаите, когато юридическите представители са наети от жалбоподателя.

45.

По-конкретно, в решение Prezes Urzędu Komunikacji Elektronicznej, като се позовава по-специално на съдебната практика по дела AM & S Europe и Akzo Nobel, Общият съд посочва, че „съществуването на отношения на подчиненост“ между юридическия представител и страна, свързана с жалбоподателя, „предполага по-малка степен на независимост в сравнение с правните съветници или адвокатите, упражняващи дейности във външна по отношение на клиента им кантора“ ( 25 ).

46.

В рамките на производството по обжалване Съдът потвърждава решението на Общия съд. В този контекст възниква въпросът дали понятието „адвокат“ следва да се разбира като самостоятелно понятие на правото на Съюза, или следва да се тълкува с оглед на националното право (предвид позоваването на националното право в член 19, четвърта алинея от Статута). Съдът отхвърля последния вариант и обяснява, че като предвижда възможност само за адвокат, който има право да практикува пред съд на държава членка, да представлява страна пред Съда, член 19, четвърта алинея от Статута установява необходимо условие, което обаче не е достатъчно. Няма автоматична връзка между правото на адвокат да практикува пред съд на държава членка и пред съдилищата на Европейския съюз. Понятието „адвокат“ по член 19, трета алинея от Статута „намира обективно приложение […], което задължително е независимо от националните правни системи“ ( 26 ).

47.

Подобно на постановеното в решение Akzo Nobel, в решение Prezes Urzędu Komunikacji Elektronicznej Съдът разглежда несъвместимостта между правоотношение по наемане на работа и възможност за юридически представител да се явява пред юрисдикциите на Съюза през призмата на изискването за независимост ( 27 ).

48.

В последващо дело Общият съд приема, че адвокат и съосновател на адвокатска кантора не може да бъде представляван от друг адвокат от същата кантора ( 28 ). Общият съд изрично отхвърля твърдението, че това се равнява на представителство сам на себе си, тъй като жалбоподателят просто е различен от юридическия си представител ( 29 ). Обстоятелството, че адвокатът не е можел да се яви за него пред Общия съд, е следствие от неговата липса на независимост и по-конкретно от ефективния контрол на жалбоподателя върху адвокатската кантора, чийто член е адвокатът.

49.

На последно място, настоящото дело изглежда спада изначално към третата група дела относно адвокати, наети от жалбоподателя. Същевременно то очевидно доразвива логиката, на която се основават тези дела.

50.

Всъщност в настоящото дело юридическият представител не предоставя правни становища на Вроцлавския университет в качеството си на негов служител. Договорът на юридическия представител с университета има друга цел, а именно преподаване. Общият съд обаче заключава, че при тези обстоятелства съществува опасност становището на юридическия представител да бъде повлияно от професионалното му обкръжение, независимо че не е налице трудов договор относно предоставяне на правни услуги ( 30 ).

51.

Вярно е, че както съдебната практика относно принципа на поверителност на съобщенията между адвокати и клиенти, така и съдебната практика по член 19, четвърта алинея от Статута разглеждат понятието „независимост“. Проблемът е, че във всяка от тези области на съдебната практика понятието „независимост“ се използва в съвсем различен контекст и с различна цел и предназначение. Поради това простото текстово прехвърляне на това понятие от една област в друга се оказва проблематично (а). Според мен критерият за преценка на независимостта на адвоката и условията за процесуално представителство на непривилегированите жалбоподатели, произтекли в резултат от това прехвърляне, не са достатъчно ясни (б). Тази липса на яснота е още по-сериозна с оглед на тежките последици, които неспазването на тези (неясни) критерии може да има за непривилегированите жалбоподатели (в).

52.

Не само правото на Съюза се развива чрез „прехвърляния на съдебната практика“. Идея или понятие, първоначално тълкувани в един законодателен или правен контекст, могат да бъдат пренасяни в друг. В подобно прехвърляне няма нищо нередно, тъкмо обратното: то насърчава предвидимостта и съгласуваността на правната система като цяло.

53.

Всяко такова прехвърляне обаче трябва да има смисъл в новата среда. Автоматичното „копиране на текста“, при което той се премества от едно дело в друго под формата на група цитати, без да се отделя особено внимание на новия контекст или цел, не би било достатъчно. Подобно начинание вероятно ще създаде повече проблеми, отколкото решения.

54.

В този контекст трябва да призная, че позоваването на съдебната практика по дела AM & S Europe и Akzo Nobel като ключов елемент за тълкуването на член 19, трета алинея от Статута изглежда проблематично.

55.

Както вече беше посочено ( 31 ), съдебната практика по дела AM & S Europe и Akzo Nobel се отнася до обхвата на поверителността на съобщенията между адвокати и клиенти при разследвания в областта на конкурентното право. В този конкретен контекст възниква въпросът за вътрешните и външните правни становища, който води до въпроса за трудовите договори на адвокатите и тяхната независимост, всичко това с цел позитивно запазване на известно пространство за привилегировано общуване по отношение на Комисията. Постигнат е баланс между, от една страна, необходимостта от защита на правата на предприятията по отношение на Комисията и правомощията ѝ за проверка и от друга страна, необходимостта Комисията да има възможността да защитава и засилва конкуренцията в рамките на Европейския съюз. Това е довело до възприемане на конкретно определение на независимостта на адвоката, съобразено с този законодателен контекст и цел.

56.

Може ли обаче така постигнатият баланс в рамките на този конкретен контекст да бъде превърнат в общ критерий за независимост на адвоката в друг контекст, в който има други участници с други интереси, и в крайна сметка да бъде използван не за да се създава пространство за привилегировано общуване, а с цел непривилегированите жалбоподатели да се лишават на практика от достъпа им до съдилищата на ЕС?

57.

Не мисля така. За начало ще посоча твърде очевидното обстоятелство, че думата „независимост“ дори не фигурира в член 19, трета алинея от Статута. Налице е обаче още по-дълбок структурен проблем: понятието „независимост“ в съдебната практика по дела AM & S Europe и Akzo Nobel просто се отнася до различен предмет от този на член 19, трета и четвърта алинея от Статута. Обхватът на въпросите, свързани с процесуалното представителство в посочения член, е несравнимо по-широк от обикновения въпрос за правоотношението по наемане на работа на вътрешен адвокат. Тълкуването на член 19, трета и четвърта алинея от Статута трябва да следва логически от целта, залегнала в основата на процесуалното представителство като такова, както и от по-общите съображения, които характеризират професията на адвоката. Поведението на адвоката, включително решението дали да представлява страна въпреки специфичните му връзки с тази страна, не трябва да е в противоречие с никое от задълженията, които адвокатът е поел към представляваната страна, на чиито интереси служи, но и към съдилищата, пред които се явява, както и към колегите си ( 32 ).

58.

Освен това член 19, трета и четвърта алинея от Статута трудно би могъл да се тълкува изолирано. Той се допълва от професионални правила, определени в националното законодателство, и от саморегулиращите се професионални органи. Въпреки че на равнището на ЕС не съществуват такива правила, както с основание подчертава Република Полша, ако възникне въпрос в това отношение, съдилищата на Съюза трябва да имат възможността да гарантират (също като всеки друг съд), че в производствата пред тях се спазват необходимите стандарти.

59.

Липсата на яснота в настоящия критерий, прилаган от Общия съд, се дължи отчасти на концептуалното несъответствие, породено от това прехвърляне на съдебната практика от един контекст в друг. Трудно е тесните изявления, направени във връзка с вътрешния правен съветник в контекста на проверки в областта на конкуренцията, да се приложат към трета и четвърта алинея от член 19 от Статута, които са с по-широк обхват и преследват различна цел.

60.

Като начало, съществуващата съдебна практика тълкува термина „адвокат“ в член 19, трета алинея от Статута през призмата на понятието „независимост“. Същевременно значението на това понятие и критериите за неговата оценка остават неясни. Това е така в още по-голяма степен, като се има предвид, че в рубриката „независимост“ изглежда са включени няколко аспекта, в това число и статутът на трети лица по отношение на жалбоподателя ( 33 ). За разлика от това въпрос, който обикновено се разбира като попадащ в обхвата на понятието „независимост“, а именно липсата на външен натиск, на практика отсъства от съдебната практика.

61.

Налице е и липса на яснота при определянето на всяка от тези категории. Така например случаите, в които юридическите представители заемат различни длъжности в предприятието на жалбоподателя, се считат за отнасящи се до въпроса за представителство сам на себе си, докато положението на наетите адвокати до известна степен или дори изцяло е отделено от въпроса за представителство сам на себе си и се разглежда в категорията „независимост“, за която се твърди, че липсва на адвоката поради влиянието на работната му среда върху професионалното му становище.

62.

Дори да се приеме, че в концептуално отношение всички тези въпроси могат да бъдат надлежно разгледани в категорията „независимост“, малко трудно е посредством задълбочено анализиране на отделни дела да се установи какви точно са прилаганите понастоящем правила. Остава неясно например дали в случая на юридически лица изключването от статута „адвокат“ може да произтича от всякакво участие в корпоративната структура на жалбоподателя или само от участие в органите, които упражняват контрол (или друго влияние) върху жалбоподателя. По-нататък, що се отнася до правоотношенията по наемане, не е ясно кои са принципите, въз основа на които се разграничава правоотношението между юрисконсулт и неговия работодател от това между адвокат и неговия (потенциално единствен или основен) клиент.

63.

Липсата на ясни критерии за преценка дали даден юридически представител спазва член 19, трета алинея от Статута, води до липса на предвидимост за непривилегированите жалбоподатели (и техните юридически представители) ( 34 ) относно това как ще се тълкува тази разпоредба при наличие на някои връзки между жалбоподателя и неговия адвокат.

64.

Напълно съм съгласен, че съдилищата на Съюза неизбежно се сблъскват с широк спектър от фактически положения, когато става въпрос за специфични връзки, които могат да съществуват между юридически представител и жалбоподател. В това отношение Общият съд правилно подчертава обстоятелството, че преценката на независимостта на юридическите представители се извършва за всеки отделен случай ( 35 ).

65.

Не може обаче да се твърди, че поради разнообразието от потенциални фактически положения е невъзможно да се изготви критерий, който да направи предвидими евентуалните последици от избора на жалбоподателите на конкретен юридически представител.

66.

Обстоятелството, че критерият и редът за неговото прилагане понастоящем са непредвидими от гледна точка на жалбоподателите, се подкрепя в още по-голяма степен от факта, че нито член 19 от Статута, нито останалите разпоредби на Статута, нито ППОС посочват как следва да се разбира понятието „адвокат“. Освен това посочените процесуални правила не съдържат указания относно условията за независимост. Както правилно отбелязва Република Полша в съдебното заседание, такива изисквания и условия дори не се споменават в практическите указания към страните относно делата пред Съда ( 36 ).

67.

Ако на този етап е налице единствено впечатлението, че всеки адвокат, който желае да представлява клиент пред съдилищата на Съюза, е длъжен първо да се ориентира сред серия непубликувани процесуални определения, достъпни само на ограничен брой езици, за да установи какво би могло да бъде настоящото схващане за „независимост“, то неизбежно ще се съглася с Република Полша, че е налице проблем с предвидимостта.

68.

Накрая и може би най-забележителното, поне според мен, е последицата, която Общият съд приписва на неспазването на изискванията за независимо процесуално представителство по член 19, трета алинея от Статута. Общият съд счита, както е приел в настоящия случай, че така установеният проблем с процесуалното представителство на жалбоподателя е съществен недостатък на жалбата, който не може да бъде поправен и който може да доведе единствено до отхвърлянето ѝ като явно недопустима.

69.

Съгласно член 51, параграф 2 от ППОС „[а]двокатът, който представлява или подпомага страна, е длъжен да представи в секретариата удостоверение, че има право да практикува пред юрисдикция на държава членка или на друга държава, която е страна по Споразумението за ЕИП“.

70.

В случай че жалбоподателят не представи подобен документ, член 51, параграф 4 от ППОС предвижда възможност това неизпълнение да бъде поправено. Всъщност тази разпоредба посочва, че „секретарят определя на съответната страна разумен срок за представянето [на този документ]. Ако [той] не бъд[е] представен[…] в определения срок, Общият съд решава дали неспазването на това изискване води до формалната недопустимост на исковата молба, жалбата или писменото изявление“.

71.

Изглежда член 51, параграф 4 от ППОС се разбира от Общия съд като допускащ единствено поправяне на изискването по член 19, четвърта алинея от Статута относно правото на адвокат да практикува пред националните съдилища ( 37 ). С други думи, той изглежда се тълкува в смисъл, че позволява на жалбоподателя да докаже, че адвокатът му действително е вписан в национална адвокатска колегия, когато не е представено съответното удостоверение. Този член не изглежда да се схваща като даващ право на жалбоподателя да бъде уведомен, че съществува проблем с процесуалното му представителство, или да смени юридическия си представител, в случай че Общият съд стигне до извода, че юридическият представител не може да се счита за „адвокат“ по смисъла на член 19, трета алинея от Статута.

72.

Трябва да призная, че съм малко объркан от подобно тълкуване. Засега оставям настрана въпроса дали проблем с процесуалното представителство на дадена страна изобщо може да се разглежда като съществен недостатък на жалба, който не може да бъде поправен ( 38 ) и който води автоматично до налагането на ефективна санкция срещу самия жалбоподател (а не по-късно срещу адвоката, който може евентуално да е нарушил етичните правила). Все пак заслужава да бъде споменат проблемът с едно толкова „благосклонно към жалбоподателя“ тълкуване на ППОС.

73.

Кодексите за съдебното производство обикновено съдържат списък на сериозни и съществени пороци в дадена искова молба или жалба (като например напълно неразбираема искова молба или жалба, неуточнен предмет на исковата молба или на жалбата, непосочване на исканията, липса на основни доказателства в подкрепа на исканията и т.н.), които не могат да бъдат поправени и които в действителност биха довели до недопустимост на исковата молба или жалбата. За разлика от тях всички други потенциални проблеми с дадена искова молба или жалба, които не са толкова сериозни, че да присъстват в този списък, като обикновено отнасящите се до процесуални въпроси (основният текст на исковата молба или жалбата или приложенията не са представени в даден формуляр или формат, не са приложени доказателства за плащане на съдебни такси, аспекти, свързани с процесуалното представителство, и т.н.), ще се считат за процесуални и подлежащи на поправяне след изпращане на известие до страната от съответния съд.

74.

За да бъде достъпът до съд право, а не само лозунг, тълкувателното правило за ориентиране между тези два вида пороци би трябвало да бъде следното: ако не се касае за съществен недостатък, който фигурира в списъка на „неподлежащите на поправяне пороци“, той трябва да може да бъде поправен. Ако такъв списък не съществува, то въпросът кое съставлява съществен недостатък, който не може да бъде поправен, следва да се тълкува ограничително, като в него се включват само сериозни проблеми, които действително възпрепятстват правилното разбиране или обработване на исковата молба или на жалбата.

75.

Възприетото от Общия съд тълкуване изглежда тръгва от противоположното предположение: могат да бъдат поправени единствено елементите, изрично посочени в член 51, параграф 4 от ППОС и тълкувани тясно, а всичко друго, което се отнася до представителството, очевидно не подлежи на поправяне. Всъщност още по-любопитно е, че член 51, параграф 4 от ППОС се свързва с изискванията на член 19, четвърта алинея от Статута, които са ясно посочени в Статута. Това означава, че неспазването на относително ясно определени изисквания може да бъде поправено. За разлика от това неспазването на изискване, което не е изрично предвидено в процесуалните правила, а именно изискването за „независим“ адвокат съгласно член 19, трета алинея от Статута на Съда, води до обявяването на иска или жалбата за недопустим или недопустима, като Общият съд се позовава на обстоятелството, че липсата на независимост на процесуален представител представлява абсолютна процесуална предпоставка ( 39 ).

76.

Това тълкуване оставя въпроса някъде между роман на Франц Кафка и странна перифраза на молитва към Удавения бог в „Игра на тронове“. Нарушения на (процесуални) изисквания, които са ясно посочени (и чието спазване съответно би могло да се очаква от адвокат, който полага разумно дължимата грижа), могат да бъдат поправяни, докато нарушения на (също процесуални) изисквания, които не са ясно посочени (и следователно е по-трудно да се очаква тяхното спазване дори от адвокатите, които полагат разумно дължимата грижа), не могат да бъдат поправяни. Всъщност това, което е скрито, никога не може да бъде поправено.

77.

За изчерпателност ще отбележа, че в последните посочени дела до жалбоподателя не е изпратено никакво известие или предупреждение, преди жалбата му да бъде обявена за недопустима. Така той не е имал никаква възможност да поправи положението. На практика месеци или дори години след изтичане на всички срокове жалбоподателят — чийто адвокат, основавайки се на националните норми относно надлежното представителство с оглед на член 19, четвърта алинея от Статута, не е имал особени основания да приеме, че няма право да представлява своя клиент — се сдобива само с определение, в което жалбата се обявява за явно недопустима, и което естествено го възпрепятства да иска от съда да разгледа делото по същество.

78.

С оглед на този резултат не мога да не се съглася и с двете встъпили страни, че произтичащият от това сценарий е в противоречие с член 47, първи параграф от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“) и с предвиденото в нея право на достъп до съд. Ето защо съм на мнение, че подходът и тълкуването на член 19, трета алинея от Статута следва да бъдат преразгледани в значителна степен.

79.

Преди да изложа как според мен следва да бъде (наново) тълкуван член 19, трета и четвърта алинея от Статута, трябва да бъдат изяснени още два предварителни въпроса. Първо, откъде трябва да произтичат изискванията по отношение на статута на адвокат, представляващ непривилегирован жалбоподател пред съдилищата на Съюза: от националното право, от правото на ЕС или и от двете правни системи? (1) По-нататък, за да се постигне подходящ баланс между различните интереси при тълкуването на тези разпоредби, е необходимо да се припомнят съображенията, на които се основават правилата и изискванията за процесуално представителство (2).

80.

Когато са изправени пред въпроса дали даден юридически представител отговаря на изискванията по член 19 от Статута, съдилищата на ЕС трябва да разгледат две категории въпроси.

81.

Първо, те трябва да проверят донякъде формалното и общо изискване по четвърта алинея от тази разпоредба, а именно разрешението за практикуване пред съд на държава членка (или на държава — страна по Споразумението за ЕИП). Има ли право въпросният юридически представител да представлява клиенти в такива видове дела съгласно националното право?

82.

Второ, необходимо е да се провери дали представителят, който по принцип има право да представлява клиенти съгласно националното законодателство, има също така право да представлява и конкретния клиент по конкретното дело. Това е друг вид преглед, който се съсредоточава върху обстоятелствата по съответното дело. Възникват ли някакви проблеми в контекста на даденото дело с оглед не само на самоличността на представителя и на клиента и на взаимоотношенията между тях, но и на отношенията им с други страни или с предмета на спора?

83.

По отношение на двата вида оценка кои правни системи са приложими? Поне на теория съществуват три възможни варианта.

84.

Първо, може да се предположи, че правилата както за общите, така и за специфичните за всяко конкретно дело аспекти на способността на адвоката да представлява даден жалбоподател, следва да бъдат изведени от разпоредбите на съответната държава членка. При такъв сценарий трета и четвърта алинея от член 19 от Статута би следвало да се тълкуват заедно, а позоваването на националното право в четвърта алинея да се схваща като пояснение на понятието „адвокат“, съдържащо се в трета алинея.

85.

Второ, може да се предположи, че и двата набора от правила се основават на самостоятелни понятия на правото на ЕС. В края на краищата те се отнасят до преките производства пред съдилищата на Съюза, а не пред националните съдилища. В такъв случай член 19, четвърта алинея от Статута ще се тълкува в много тесен смисъл, като отнасящ се само до съответните удостоверения и доказателства, които следва да бъдат представени, за да се докаже, че даден юридически представител има право да практикува пред националните съдилища. Всички други приложими правила обаче, включително професионалните, ще произтичат единствено от правото на Съюза.

86.

Трето, член 19, трета и четвърта алинея от Статута би могъл да се тълкува в светлината както на националните разпоредби, така и на разпоредбите на Съюза. Член 19, четвърта алинея би се разбирал като препратка към националното право. Тогава трета алинея би представлявала самостоятелна за ЕС, но по-скоро минималистична гаранция за оценка на целесъобразността на процесуалното представителство в конкретния случай.

87.

Вторият изложен по-горе вариант просто не може да бъде приет, освен ако член 19, четвърта алинея от Статута, който съдържа недвусмислено позоваване на разрешение за практикуване пред съд на държава членка, не бъде лишен от всякакво съдържание. Член 19, четвърта алинея ясно се позовава на националното право, което не се оспорва в настоящото дело. Никоя страна в настоящото производство не спори по този въпрос. Следователно общата способност на юридическия представител да представлява страна пред съдилищата трябва да се определя по отношение на приложимите правила на равнището на съответната държава членка.

88.

Това незабавно води до въпроса за приложимите професионални правила.

89.

Очевидно съответните национални и професионални правила продължават да се прилагат и в производствата пред съдилищата на Съюза. Адвокатите, които са приети в адвокатска колегия в държава членка, не могат да избегнат прилагането на тези национални правила само поради факта, че се явяват пред съдилищата на Съюза. (Не)спазването на тези правила обаче е въпрос, който в крайна сметка и впоследствие следва да бъде разгледан от компетентните национални (професионални) органи, ако възникне проблем в това отношение.

90.

След като вторият вариант беше изключен, какво е положението с първия и с третия? Отговорът изисква да се разгледат текстът и логиката на член 19, трета алинея от Статута, което е по-сложен въпрос.

91.

Съгласно първия вариант позоваването на националното право в член 19, четвърта алинея от Статута води и до прилагане на съответните национални професионални правила, които правото на Съюза не може да замести или най-малкото, без които не могат да се тълкуват никакви ограничения на правото на Съюза. Така определянето кой следва да има право да представлява непривилегировани жалбоподатели пред съдилищата на Съюза, следва да се осъществи чрез препращане към националните правила.

92.

Довеждането на това предложение до неговото пълно логично заключение би означавало, че член 19, трета и четвърта алинея от Статута ще се тълкува в смисъл, че се отнася изключително до националните правила и практики. Приемам, че на пръв поглед това решение е елегантно и просто. При по-задълбочен анализ обаче то повдига редица структурни проблеми.

93.

Първо, задължението за представителство е уредено по различен начин в различните държави членки. Освен това дори в рамките на една държава членка правилата могат да се различават в зависимост от конкретната съдебна инстанция. Националното законодателство или съдебна практика могат да предвиждат допълнителни отклонения. В член 19, четвърта алинея от Статута се посочва само „съд на държава членка“, без да се посочва коя „инстанция“ би била подходящият критерий за такъв: дали националният Върховен съд или всеки съд, включително първоинстанционни съдилища, където дори не е необходимо страните по делото да бъдат представлявани ( 40 )?

94.

Тази липса на прецизност по отношение на смисъла на понятието „съд на държава членка“ не е проблем при преюдициалните запитвания, при които съгласно член 97, параграф 3 от Процедурния правилник на Съда съдебната инстанция и приложимите правила се определят от запитващата юрисдикция. Също така, за разлика от преюдициалното производство, когато се произнасят по пряк иск на непривилегирован жалбоподател, съдилищата на Съюза нямат никаква възможност да проверят дали са изпълнени приложимите към даден адвокат професионални правила пред определен национален съд. Не съществува и процедура за сътрудничество, която да позволява на съдилищата на ЕС да се консултират със съответната национална адвокатска колегия.

95.

Второ, чистото и безусловно препращане към националните разпоредби при преките производства би означавало също така, че националните правила ще се прилагат по отношение на представителството на различни органи и образувания на държавите членки, които се считат за непривилегировани жалбоподатели. Подобен резултат обаче би могъл да влезе в противоречие с цялостната логика на член 19 от Статута и по-специално с първа алинея от него. От тази разпоредба става доста ясно, че е предвидено разграничение между привилегировани жалбоподатели (държавите членки и институциите на Съюза), които могат да назначат представител по свой избор, и всички останали непривилегировани жалбоподатели, които не могат да направят това и трябва да бъдат представлявани от трето лице. Ако член 19, четвърта алинея от Статута се позовава безрезервно на правилата на държавите членки относно представителството, то би ли било приемливо и за други непривилегировани жалбоподатели, които са юридически лица и които съгласно националните правила могат да представляват сами себе си, да правят това в преки производства пред съдилищата на ЕС?

96.

Очевидно отговорът е отрицателен, тъй като подобна хипотеза действително би премахнала разграничението, което законодателят на Съюза е искал да направи между привилегировани и непривилегировани жалбоподатели. От тази гледна точка остава относимо обстоятелството дали в случая на непривилегирован жалбоподател избраният законен представител е трето лице по отношение на жалбоподателя. Разграничението обаче не произтича от съдебната практика по дела AM & S Europe и Akzo Nobel ( 41 ), а по-скоро от контраста между първа и трета алинея от член 19 от Статута.

97.

Трето, прилагането на различни стандарти по отношение на ищци или жалбоподатели, които подават едни и същи или сходни искови молби или жалби, в зависимост от националния „произход“ на техните адвокати, би подложило тези ищци или жалбоподатели на различни условия и третиране. Управлението на система с 28 различни режима (или всъщност доста повече, с оглед на съществуването на множество адвокатски колегии и правила в редица държави членки) не само би представлявало предизвикателство за съдилищата на ЕС, но преди всичко би създало проблеми по отношение на равенството на жалбоподателите.

98.

Четвърто, чистото и безусловно препращане единствено към националните правила и практика би означавало, че съдилищата на ЕС не само ще трябва да познават и проверяват правилата на всички национални системи, но и ще бъдат обвързани със съдържанието им. Дали това също така не би лишило съдилищата на ЕС от всякаква, дори остатъчна възможност за контрол върху съдържанието и прилагането на тези правила, включително по отношение на преките производства пред съдилищата на ЕС, когато в действителност случаят изобщо не е бил предмет на съдебен спор пред националните съдилища? Какво се случва, ако приложимите национални правила са твърде строги (например ако правят невъзможно по една или друга причина даден адвокат, който при разумно тълкуване на професионалните правила би имал право да се явява пред съд, да представлява страна в дадена държава членка) или твърде либерални?

99.

На пето и последно място, в резултат от гореизложеното следва да посоча (неподходящия характер на) аналогията с правилата, приложими за представителството в рамките на преюдициалното производство. Вярно е, че член 19 от Статута се прилага за всяко производство пред Съда. Вярно е също, че член 97, параграф 3 от Процедурния правилник на Съда предвижда режим, който ясно се основава на безрезервно позоваване на правилата за представителство в националното производство пред запитващата юрисдикция.

100.

При все това обаче, предвид очевидните структурни и системни разлики между преюдициалното производство и преките производства пред съдилищата на Съюза, особените разпоредби относно преюдициалното производство са относими по-скоро като контраст, отколкото като аналогия. За разлика от преюдициалното производство, в което правилата и практиката в областта на представителството са в правомощията на националния съд, в прякото производство съдът на Съюза трябва да може да упражнява остатъчен контрол върху подходящия характер на процесуалното представителство по конкретното дело, отнесено пряко до него, по-специално що се отнася до потенциалните конфликти на интереси.

101.

Всички тези съображения ме навеждат на извода, че правилното тълкуване на член 19, трета и четвърта алинея от Статута трябва да включва съчетание от двете нормативни равнища: общото разрешение за практикуване действително следва да се проверява в съответствие с националните правила и практика, докато липсата на каквито и да било проблеми, поставящи под съмнение качеството на процесуалното представителство в контекста на конкретния случай, следва да се проверява въз основа на самостоятелното понятие на ЕС за представителство от страна на адвокат.

102.

Преди да се пристъпи към конкретното съдържание на подобна проверка, е важно да се припомнят накратко целите на този остатъчен „контрол на качеството“ на процесуалното представителство и интересите, които трябва да се вземат предвид.

103.

Вярно е, че като цяло процесуалното представителство играе ключова роля за доброто правораздаване. Без надлежно процесуално представителство ищецът или жалбоподателят може да не е в състояние да изтъкне всички необходими доводи в своя полза, а съдията — да се запознае с тях ( 42 ).

104.

Това обаче не е единствената цел и интерес на процесуалното представителство на клиента. Основната цел на процесуалното представителство е защитата на интересите на клиента, разбира се, в границите на правно и етично допустимото. По този начин целта на процесуалното представителство е да гарантира, че интересите на ищците или жалбоподателите се преследват във възможно най-голяма степен, като по този начин се дава възможност на ищците или жалбоподателите да упражнят правото си на ефективни средства за съдебна защита ( 43 ).

105.

Поради това считам, че първостепенният интерес, преследван от процесуалното представителство, е естествено частен. При защитата на интересите на частните клиенти се обслужва и общественият интерес за добро правораздаване.

106.

Обжалваното определение, по-специално точка 18 от него, изглежда изхожда от друго предположение. Ролята на адвоката е описана като тази на сътрудник на съда, който е призован да предостави в по-висшия интерес на правосъдието правна помощ според нуждите на клиента ( 44 ). Като излага това виждане за функцията на процесуалното представителство, Общият съд се позовава на общи традиции на държавите членки. По този начин адвокатът се описва като действащ предимно с оглед на публичния общ интерес на правосъдието, който има превес над частния.

107.

Както правилно изтъква Чешката република, начинът, по който Общият съд квалифицира ролята на адвоката, се основава на разделяне на интересите на адвоката от тези на неговия клиент, което не съответства на действителността. Освен това, доколкото ми е известна практиката в държавите членки, сериозно се съмнявам подобно виждане да отразява и някакви общи традиции на държавите членки.

108.

Макар че можем само да мечтаем адвокатите да са романтични и безкористни герои, които преследват висшите интереси на правосъдието, при необходимост дори противно на желанията на своите клиенти и на останалата част от света, реалността е, че процесуалното представителство е преди всичко услуга. Действително предоставянето на тази правно уредена услуга трябва да отговаря на редица условия и стандарти, но тя не се предоставя основно в по-висшия интерес на правосъдието, а в интерес на даден клиент.

109.

По-нататък, сравнителните данни изглежда потвърждават две неща. Първо, намесата в отношенията между адвокат и клиент в интерес на доброто правораздаване изглежда би могла да бъде оправдана при различни обстоятелства. На по-високо равнище на абстракция обаче две положения изглеждат от особено значение в този контекст: липса на всякакъв външен натиск върху юридическия представител и липса на всякакви вътрешни фактори, които биха породили конфликт на интереси между адвоката и клиента ( 45 ). При възникване на такъв конфликт адвокатът няма да има право да предоставя услугите си по конкретното дело ( 46 ).

110.

Второ, практиката в държавите членки обаче показва, че дори в такива случаи съдебната намеса изглежда е минимална и само вторична ( 47 ). Това е така, тъй като, от една страна, всеки адвокат носи отговорността да прецени дали представителството на дадена страна може да породи съмнения относно неговата независимост. Негова е отговорността да се въздържи от предоставяне на правни становища, ако случаят е такъв. Второ, правната професия е до голяма степен саморегулираща се, а неспазването на правилата, свързани с упражняването на професията, е въпрос, който се разглежда от съответните дисциплинарни органи.

111.

Следователно, ако от моите (разбира се, ограничени) познания за съдебната практика в държавите членки може да бъде изведена някаква обща черта, това е, че процесуалното представителство е преди всичко въпрос на частен избор и (двустранна) свобода на договаряне. Клиентът е свободен да избира своя адвокат, а адвокатът по принцип е свободен да избира своите клиенти ( 48 ). Връзката се гради на доверие. Всяка намеса в тези отношения следва да се основава на сериозни причини, които разкриват ясната и наложителна необходимост от „защита на жалбоподателя от неговия адвокат“. Освен това, ако бъдат открити някакви проблеми, съответните регулаторни органи биха могли да ги разгледат надлежно в дисциплинарни или други производства.

112.

Накратко, тук ще посоча, че обосновката и балансът на интересите, които следва да служат за основа при тълкуването на условията, произтичащи от член 19, трета и четвърта алинея от Статута, в известна степен се различават от възприетите от Общия съд. Процесуалното представителство не се избира и след това осъществява в по-висшия интерес на правосъдието и за удовлетворение и съдействие на съда, а в интерес на клиента и в резултат на направения от него избор. Поради това по подразбиране този избор трябва да се зачита, дори да е лош. Само при изключителни обстоятелства общественият интерес следва да може да отмени този подразбиращ се частен интерес.

113.

В противен случай обичайно минималистичният съдебен контрол по тези въпроси — обикновено запазен за случаи, в които ясно се виждат очевидни недостатъци в процесуалното представителство, за които се приема, че са толкова сериозни, че дискредитират целия съдебен процес — ще бъде заменен от трудно предвидим или обоснован „съдебен патернализъм“. Това би довело до увеличаване на намесата в избор, който би следвало да бъде преди всичко частен, при незачитане на други също толкова основателни интереси и ценности, които също са част от цялостната ситуация, като например свободата на избор на адвокат, приемствеността в процесуалното представителство или разходите, до които смяната на адвоката неизбежно ще доведе, тъй като новият адвокат ще има нужда от допълнително време, за да се запознае с висящото дело.

114.

Като имам предвид тези по-общи съображения, предлагам да се коригира начинът, по който се тълкува и прилага член 19, трета и четвърта алинея от Статута, както е видно от обжалваното определение. Новото тълкуване има две измерения: материално (1) и процесуално (2).

115.

Материалното измерение се отнася до условията за представителство на страните пред съд на държава членка (а), както и до двойното условие адвокатът да е независим и да е трето лице по смисъла на член 19, трета алинея от Статута (б).

116.

Първият етап от разглеждането започва с въпроса дали юридическият представител е квалифициран да практикува пред съд на държава членка (или на държава — страна по Споразумението за ЕИП), с други думи, дали е член на национална адвокатска колегия или на друга съответна професионална организация и съответно има право да практикува. Както отбелязах по-горе ( 49 ), тази проверка се извършва чрез препращане към съответното национално законодателство и остава на формално равнище (проверка на удостоверението).

117.

Както също отбелязах, проверката от съдилищата на ЕС на съответствието с националното законодателство следва да спре дотук. Тя не следва да се отнася до спазването на националните професионални правила. Тази задача трябва да бъде оставена на националните (професионални) органи, в случай че възникнат проблеми.

118.

Като втора стъпка, съдилищата на ЕС следва да проверят дали юридическият представител се явява трето лице по отношение на жалбоподателя (1) и дали отговаря на изискването за независимост, тоест, да няма външен натиск върху представителя или вероятност от конфликт на интереси (2).

119.

Що се отнася до изискването представителят да е трето лице по отношение на жалбоподателя, това изискване, произтичащо от член 19, трета и четвърта алинея от Статута, следва да се разбира като изключващо правните представители, идентични на жалбоподателя.

120.

По отношение на физическите лица това условие не се нуждае от обяснение. То също така изключва представителство сам на себе си от адвокати, които са надлежно квалифицирани и приети в национална адвокатска колегия.

121.

Изпълнението на това условие не е толкова очевидно, що се отнася до представителството на юридически лица. За да може изискването за трета страна да има смисъл в този контекст и за да се гарантира единно прилагане на правилата за представителство пред съдилищата на Съюза, според мен то следва да се разбира в смисъл, че не допуска образувания, които не попадат в приложното поле на член 19, първа алинея от Статута, да бъдат представлявани в дадено дело от своите наети адвокати ( 50 ).

122.

Този въпрос обаче е различен от въпроса за независимостта, формулиран в решение Akzo Nobel или на по-скорошен етап, в решение Prezes Urzędu Komunikacji Elektronicznej. По-скоро с оглед на специфичната система на процесуално представителство пред съдилищата на Съюза изискването за трета страна следва да се разбира като условие a contrario, произтичащо от изрично признатата възможност привилегированите жалбоподатели да представляват сами себе си съгласно член 19, първа и втора алинея от Статута ( 51 ).

123.

Признавам, че към въпроса за наетите адвокати може да се подходи и през призмата на независимостта на адвоката. Всъщност, може да се твърди, че наетият адвокат е в отношения на подчиненост, което засяга неговата свобода на преценка и следователно, правните му становища ( 52 ). Правоотношението между наетия адвокат и представляваната страна не се основава на договор, сключен за целите на производството, а на трудов (или подобен) договор, който обхваща и процесуално представителство. Следователно правоотношението не произтича от избора на адвоката да представлява тази страна в производството, а е следствие от неговия трудов договор.

124.

Съществуват обаче най-малко две основателни причини за това въпросът за адвокатите, наети от юридическо лице, да бъде надлежно запазен в категорията на статут на трета страна, а не на независимост.

125.

Първо, преценката дали физическо лице е служител и следователно част от юридическо лице, или е трета страна, която действа от името на последното, е преди всичко структурен и формален въпрос. Ако това не беше така и статутът на трета страна зависеше от степента на действителна независимост при вземането на решения, то въпросът за него вече нямаше да бъде от формален характер, а вместо това щеше да предполага преглед по същество на (не)зависимостта. Той също така би престанал да бъде предвидим за външни трети страни, тъй като е слабо вероятно те да са запознати с всички (вътрешни) договорености между адвоката и клиента, да не говорим за действителната практика в тези договорености. По този начин, докато някои наети адвокати могат да се ползват от значителна степен на независимост, така че да отговарят на условията за трети страни в материално отношение, някои (формално) трети страни, които фактически зависят в икономическо или друго отношение от юридическото лице, ще бъдат третирани като част от това юридическо лице.

126.

Ако се прилага тази логика, дали адвокатите, наети от дружество, което им дава пълна свобода по отношение на начина, по който те съветват и представляват това дружество, тогава внезапно се превръщат в „независими адвокати“? Дали отделен адвокат, който е надлежен член на адвокатска колегия и практикува от свое име, но има само един основен клиент, от когото действително зависи в икономическо отношение, ще престане да бъде „независим адвокат“ и ще бъде третиран като „нает“?

127.

Именно този вид сливане между формалната оценка на организационния статут (трета страна) и проверката по същество на подчинеността при правоотношение по наемане на работа (независимост) води до непредсказуемост по отношение на критериите, които действително се прилагат в рамките на настоящата проверка ( 53 ).

128.

Второ, може би и поради тази причина на национално равнище въпросът за наетите адвокати обикновено (и изглежда най-често) се разглежда по-скоро в перспективата на структурна несъвместимост с адвокатската професия, а не на липса на независимост в конкретен случай.

129.

В това отношение в различните държави членки съществуват различни режими. Оценката на несъвместимостта между упражняването на адвокатската професия и трудовата заетост може да се разглежда от две гледни точки. Първо, тя може да се отнася до възможността да се съчетае упражняването на адвокатската професия (като член на адвокатска колегия или адвокатска организация) с всяка друга професия (на трудово правоотношение) или обществена длъжност. Второ, тя може да се отнася до това дали адвокатът може да упражнява професията си (като член на адвокатска колегия) само на „независима“ (самостоятелна) основа, или може да бъде нает като адвокат (от други адвокати, от дружество или друга асоциация на адвокати, или от всяко друго образувание), без да е необходимо да прекратява членството си в адвокатска колегия или организация ( 54 ).

130.

Като пример за последната гледна точка, в Полша професията адвокат (radca prawny), разглеждана в настоящото дело, може да се упражнява както в рамките на трудови правоотношения ( 55 ), така и извън такива правоотношения ( 56 ). Освен това в някои държави членки съответните роли на наети и „независими“ адвокати изглежда се развиват и са предмет на известни обсъждания ( 57 ).

131.

Отбелязвам, че наетите адвокати от държави членки, в които „независимостта“ се счита за структурно несъвместима със статута на наето лице, няма да отговарят на изискването по член 19, четвърта алинея от Статута. Що се отнася до наетите адвокати от държави членки, в които не съществува такава несъвместимост, статутът им на наето лице логично не се разглежда като проблем в тяхната местна юрисдикция.

132.

Въпреки това, за да се избегне объркване по този въпрос и ненужна намеса спрямо националната концепция за юридическата професия ( 58 ), както и с цел осигуряване на равни условия пред съдилищата на ЕС, предлагам въпросът за наетите адвокати да бъде разглеждан към категорията „трети страни“. Наетите адвокати не се допускат да представляват непривилегировани жалбоподатели, тъй като не отговарят на самостоятелното условие на ЕС да се явяват трета страна по отношение на клиента и следователно не могат да „представляват“ тази страна по смисъла на член 19, трета и четвърта алинея от Статута.

133.

Следователно нает адвокат, който предоставя правно представителство на своя работодател въз основа на трудов договор и по този начин се намира в отношения на подчиненост с оглед на предоставянето на такива правни услуги, не може да се счита за „трета страна“ по отношение на своя клиент за целите на самостоятелното тълкуване на член 19, трета алинея от Статута.

134.

Що се отнася до изискването за независимост, неговият външен аспект, а именно липсата на каквито и да било признаци за външен натиск, упражняван върху адвоката от която и да било друга страна, изглежда не е бил разглеждан нито в настоящия случай, нито в някой от предходните случаи.

135.

Ето защо преминавам направо към въпроса за липса на вътрешен натиск, тоест, липса на конфликт на интереси.

136.

Според мен и отново предвид разнообразните възможности, съществуващи на национално равнище, това изискване не следва да се разбира като забрана за адвокатите да имат каквито и да било връзки с жалбоподателя, а само такива връзки, които явно поставят под въпрос способността на адвоката да предоставя съвети изключително във висш интерес на клиента.

137.

Следователно подобни „дисквалифициращи“ връзки трябва да са само от такова естество и степен, които да показват ясно, че дори и официално да е трета страна по отношение на жалбоподателя, адвокатът има икономически или лични връзки с предмета на спора или с една от страните, което поражда разумно съмнение относно способността му действително да защитава интересите на своя клиент, а не своите собствени интереси или тези на друго лице.

138.

Без колебание признавам голямото разнообразие от възможни фактически сценарии, което прави невъзможно предоставянето на изчерпателен списък на положенията, в които могат да възникнат такива абстрактно формулирани конфликти. От значение на този етап обаче е не това какви биха могли да бъдат тези положения, а по-скоро как да бъдат установявани подобни потенциални конфликти на интереси.

139.

Установяването на положения, които представляват конфликт на интереси, следва да се извършва на равнището на разумна хипотеза, но да бъде ограничено до случаи на очевидни или явни конфликти.

140.

Конфликтът на интереси трябва да може да бъде установен като разумна (но надлежно обоснована) хипотеза, основана на даден вид (настоящи или минали) отношения. В същото време, що се отнася до този вид отношения, този конфликт трябва да е очевиден или явен, което означава, че вероятно е налице консенсус, че при наличието на такъв вид отношение или връзка интересите на клиента и на адвоката неизбежно стигат до сблъсък.

141.

Въпреки това, в съответствие с изложения по-горе общ довод ( 59 ), който отправя предупреждение за прекомерна намеса на съда в основно частното правоотношение между клиента и неговия адвокат, не е задача на съда да се впуска в предварителни спекулации относно това кой евентуално би могъл да бъде повлиян от кого и при какви обстоятелства. Или конфликтът е очевиден и с такава тежест, че да подтикне всеки съд да отмени в интерес на доброто правораздаване частния избор на адвокат, или той не е такъв и в подобен случай евентуалните недостатъци трябва да бъдат отстранени по-късно, в рамките на дисциплинарно производство срещу адвоката, нарушил етичния кодекс, или чрез граждански иск за обезщетение, предявен от клиента срещу неговия адвокат.

142.

Съществуват и практически доводи в подкрепа на това тълкуване и прилагане на член 19 от Статута. Експанзионистичният и изпреварващ подход към изискването за независимост единствено поражда погрешни стимули за съдебни спорове без особен практически смисъл ( 60 ). Освен това той поставя и юридическите представители на непривилегировани жалбоподатели в доста трудно положение: по какъв начин юридическият представител или неговият клиент жалбоподател биха могли да установят, че няма опасност от възникване на проблеми в резултат на избора на юридически представител? Как се доказва на практика липсата на нещо в бъдеще?

143.

Всички тези съображения ме подтикват да предложа на Съда да преосмисли пропорционалността на понятието „независимост на адвоката“ по член 19, трета алинея от Статута. Първо, тази независимост, както външна, така и вътрешна, е различна от понятието „статут на трета страна“. Второ, вътрешното измерение на тази независимост, с други думи, липсата на конфликт на интереси в конкретното дело, следва да остане ограничено до случаи на очевидни и ясно различими конфликти, които да се преценяват с оглед на опита за някои видове отношения, при които неизбежно възникват конфликти, но да не се предполагат предварително или да се разследват подробно от съда.

144.

Накратко, за да спази член 19, трета и четвърта алинея от Статута, жалбоподателят трябва да бъде представляван от адвокат, който е надлежно оправомощен да практикува пред национален съд на държава членка, както е видно от съответното (съответните) удостоверение (удостоверения), и е трета страна по отношение на жалбоподателя. Освен това адвокатът не бива да бъде възпрепятстван да действа в контекста на конкретното дело поради наличието на външен натиск или поради друг конфликт на интереси, който очевидно може да се установи на равнището на разумна хипотеза, основана на дадения вид (настоящи или минали) отношения между адвоката и представляваната страна.

145.

На последно място, ще се спра на процесуалните последици от евентуалните недостатъци в правното представителство на непривилегированите жалбоподатели съгласно член 19 от Статута.

146.

Както вече беше посочено по-горе, в практиката на Общия съд се приема, че липсата на независимост на юридическия представител по член 19, трета алинея от Статута представлява съществен недостатък на жалбата, който не може да бъде поправен и който води до отхвърляне на жалбата като явно недопустима ( 61 ).

147.

Трябва да призная, че измежду всички аспекти на настоящото производство по обжалване това положение по мое мнение е най-проблематично, по-специално по две причини.

148.

Първо, в съдебната практика, тълкуваща член 19 от Статута (включително и обжалваното определение) ( 62 ), съществуват редица позовавания на произхода на условията за процесуално представителство на непривилегировани жалбоподатели от общите традиции на държавите членки. Когато обаче става въпрос за процесуалните последици от неспазването от страна на адвокат на неговите професионални или етични правила, по-специално отнасящите се до конфликти на интереси, изглежда, че националните правила и практика (поне тези, с които съм запознат) рязко противоречат на това, което се обявява за произтичащо от тях на равнището на ЕС.

149.

От една страна, съществува тенденция недостатъците в процесуалното представителство да се разглеждат в държавите членки като процесуални недостатъци, които очевидно могат да бъдат поправени ( 63 ). Така, ако съответният съд открие подобен проблем, той уведомява въпросния жалбоподател, като го приканва да поправи положението и го информира за последиците, които биха могли да настъпят, ако изискванията не бъдат спазени.

150.

От друга страна, изглежда в държавите членки съществува и ясна тенденция действителността на процесуалните актове, представени пред съд от адвокат в ситуация на конфликт на интереси между адвоката и клиента, да не се поставя под въпрос в ущърб на клиента. Отново след известие от съда адвокатът може да бъде приканен да прекрати дейността си или от жалбоподателя може да бъде поискано да назначи друг адвокат ( 64 ). Същевременно в правния ред на държавите членки не откривам вдъхновение за практика, при която в случаи на предполагаеми или действителни неизпълнения на професионалната етика съдът не само поема ролята на „дисциплинарен състав“, като приема незабавни санкции, но след това налага тези санкции не на адвоката, а на жалбоподателя, като обявява жалбата му за явно недопустима.

151.

Второ, според мен такова тълкуване и съдебна практика очевидно не съответстват на гаранциите, предвидени в член 47, първа алинея от Хартата, и по-специално достъпа до правосъдие и ефективната съдебна защита ( 65 ).

152.

Ето защо не мога да се съглася с тълкуването и практиката на Общия съд, безспорно потвърдени от Съда ( 66 ), в които порок в независимото процесуално представителство на жалбоподателя е приет за недостатък на жалбата, който не може да бъде поправен.

153.

Вместо това бих предложил евентуалните недостатъци в процесуалното представителство да се считат за процесуални недостатъци на жалбата, които могат да бъдат поправени. Освен това, когато съд на Съюза открие недостатък в процесуалното представителство, той следва да информира за това жалбоподателя, за да му даде възможност да отстрани възникналия проблем. Не мога да приема позицията, че в подобна ситуация съдилищата на Съюза могат просто да обявят жалбата за явно недопустима, което слага окончателен край на делото.

154.

Това на практика би означавало, че когато Общият съд открие потенциално неспазване на изискванията, приложими към статута „адвокати“ по смисъла на член 19, трета и четвърта алинея от Статута, той е длъжен да информира за това жалбоподателя в съответствие с член 51, параграф 4 от своя Процедурен правилник ( 67 ).

155.

Посоченото в тази разпоредба представяне на изискваните документи „в определения срок“ не може да се тълкува ограничително като отнасящо се само до документите относно принадлежността на адвоката към националната адвокатска колегия, а същевременно това, което изглежда е основният проблем с процесуалното представителство на страната, и последиците, които могат да настъпят, ако той не бъде отстранен, не са определени и съобщени на заинтересованата страна, която е оставена да гадае какъв всъщност би могъл да бъде установеният проблем. Подобно тълкуване би било не просто твърде формално, дори формалистично, но също така би нарушило логиката на постъпателното развитие на процесуалните правила на съдилищата на Съюза ( 68 ) и най-вече основната гаранция за ефективно право на достъп до съд ( 69 ).

156.

Така искането, отправено до страна в съответствие с член 51, параграф 4 от ППОС, трябва да информира ищеца или жалбоподателя не само за всички допълнителни необходими документи, но и за причините, поради които тези документи са поискани, като посочи евентуалните съмнения, които съдът би могъл да храни по отношение на процесуалното представителство на тази страна. То трябва да информира ищеца или жалбоподателя дали се изисква промяна на неговия юридически представител и по каква причина, като същевременно ясно представя какви ще са процесуалните последици, ако не се предприемат действия по известието. Освен това, както се посочва и в тази разпоредба, секретарят следва да определи разумен срок, в който ищецът или жалбоподателят може да поправи положението. Разбира се, всеки такъв срок, определен от секретаря съгласно член 51, параграф 4 от ППОС, започва да тече и изтича независимо от първоначалния срок за предявяване на иска или жалбата.

157.

Само ако страната не предприеме съответните действия в определения срок, Общият съд може да реши дали това прави исковата молба или жалбата недопустима съгласно член 51, параграф 4, второ изречение от ППОС ( 70 ).

158.

Накрая, с цел изчерпателност може да се припомни, че евентуалната промяна на юридическия представител не дава право на жалбоподателя да представи нови изявления. Подобно на назначаването на нов адвокат вследствие на изключването на представител, съветник или адвокат от текущи производства пред Общия съд ( 71 ), новоназначеният адвокат трябва да поеме случая във вида, в който е на дадения етап от производството.

159.

Прилагайки предложената по-горе ( 72 ) проверка към настоящото дело, първо, ще отбележа, че спазването на изискването по член 19, четвърта алинея от Статута изглежда не се оспорва. Юридическият представител на Вроцлавския университет в производството, по което е постановено обжалваното определение, изглежда надлежно упълномощен да практикува пред полските съдилища.

160.

Второ, тъй като жалбоподателят е юридическо лице, безспорно е също, че в производството пред Общия съд юридическият представител не е действал като нает адвокат на Вроцлавския университет. Следователно става ясно, че той е трета страна по отношение на своя клиент. Освен това е безспорно, че въпросният договор между адвоката и Вроцлавския университет се отнася до преподаване, а не до предоставяне на правни услуги пред Общия съд. Следователно, независимо от въпроса дали договорът за преподаване е поставил юридическия представител в положение на подчиненост или зависимост спрямо университета, от значение е обстоятелството, че предметът на този договор просто няма нищо общо с процесуалното представителство в рамките на въпросното производство.

161.

Трето, що се отнася до изискването за независимост, отбелязвам, че не се твърди, че законният представител е бил подложен на каквато и да е форма на външен натиск. Колкото до възможен конфликт на интереси, както става ясно, Общият съд е приел, че такъв конфликт е съществувал, когато е посочил, че гражданският договор между юридическия представител и Вроцлавския университет е породил опасност неговото професионално становище да може да бъде поне отчасти повлияно от професионалната му среда ( 73 ).

162.

С оглед на моите предложения в точки 139 и 140 от настоящото заключение за това как следва да се подходи към въпроса за конфликтите на интереси, не мога да се съглася с това твърдение. Спорният договор (изглежда на непълно работно време) се отнася до преподаване на международно частно право. Освен съществуването на този договор, както и предишна принадлежност към университета (като студент и по-късно като преподавател), не са разкрити никакви финансови или други връзки между Вроцлавския университет и юридическия представител, които да могат да породят основателни съмнения относно това дали юридическият представител е преследвал други интереси освен този на Вроцлавския университет.

163.

При тези обстоятелства Общият съд е допуснал грешка при прилагане на правото, като е тълкувал понятието „адвокат“ съгласно член 19, трета алинея от Статута и съответно съгласно член 51, параграф 1 от ППОС, посочвайки, че такава връзка може да постави под въпрос независимостта на адвоката.

164.

С оглед на изложеното по-горе стигам до извода, че първото основание по дело C‑515/17 P и първото основание по дело C‑561/17 P са обосновани. Обжалваното определение следва да бъде отменено.

165.

Тъй като предлагам жалбата в дело C‑515/17 P да бъде върната на Общия съд, Съдът не следва да се произнася по съдебните разноски на страните.

166.

Що се отнася до жалбата в дело C‑561/17 P и с оглед на член 184, параграф 3 от Процедурния правилник, предлагам на Съда да разпореди на страните в производството да понесат направените от тях съдебни разноски.

167.

Съгласно член 140, параграфи 1 и 3 от Процедурния правилник във връзка с член 184, параграф 1 от същия Чешката република и Krajowa Izba Radców Prawnych следва да понесат направените от тях съдебни разноски.

168.

Предлагам на Съда: