1.

Настоящото преюдициално запитване се отнася до тълкуването на Директива 89/665/ЕИО на Съвета от 21 декември 1989 година относно координирането на законовите, подзаконовите и административните разпоредби, отнасящи се до прилагането на производства по обжалване при възлагането на обществени поръчки за доставки и за строителство ( 2 ), изменена с Директива 2014/23/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 февруари 2014 година за възлагане на договори за концесия ( 3 ).

2.

Запитването е отправено в рамките на спор със страни Hochtief AG и Budapest Főváros Önkormányzata (Община Будапеща, Унгария, наричана по-нататък „BFÖ“) в рамките на производство по иск за обезщетение за вреди поради нарушение на правилата в областта на обществените поръчки.

3.

С преюдициалното си запитване Kúria (Върховен съд, Унгария) поставя въпроса за възможните последици от съвместното прилагане на национални процесуални правила за правото на ефективни правни средства за защита, при положение че, когато се разглеждат поотделно, тези правила невинаги пораждат проблеми.

4.

Член 1, параграф 1, четвърта алинея от Директива 89/665 предвижда:

„Държавите членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че по отношение на обществените поръчки, попадащи в обхвата на Директива 2014/24/ЕС или Директива 2014/23/ЕС, решенията, взети от възлагащите органи, могат да бъдат ефективно преразглеждани, и по-специално колкото е възможно най-бързо в съответствие с условията, посочени в членове 2—2е от настоящата директива, на основание, че тези решения са в нарушение на правото на Съюза в областта на обществените поръчки или националните разпоредби, транспониращи това право“.

5.

Съгласно член 2, параграфи 1, 2, 6 и 9 от Директива 89/665:

„1.   Държавите членки гарантират, че мерките, приети относно процедурите за преразглеждане, уточнени в член 1, включват правомощия, които да позволяват:

[…]

2.   Правомощията, предвидени в параграф 1 и членове 2г и 2д, могат да бъдат предоставени на отделни органи, отговорни за различни аспекти на процедурата за преразглеждане.

[…]

6.   Когато се търси обезщетение на основание, че дадено решение е взето неправомерно, държавите членки могат да предвидят оспорваното решение да трябва първо да бъде отменено от орган, притежаващ необходимите правомощия.

[…]

9.   Когато органите, отговорни за процедурите за преразглеждане, не са съдебни, решенията следва винаги да включват писмени мотиви. Освен това в такъв случай трябва да бъдат приети разпоредби, които да гарантират процедурите, чрез които всяка предполагаема неправомерна мярка, взета от преразглеждащия орган, или всеки предполагаем пропуск при упражняването на предоставените му правомощия да могат да бъдат предмет на съдебно преразглеждане или на преразглеждане от друг орган, който да е съд или юрисдикция по смисъла на член [267 ДФЕС] и да бъде независим както от възлагащия, така и от преразглеждащия орган“.

6.

Спорните обстоятелства по делото в главното производство са настъпили през 2005 г. Тогава те са били уредени от közbeszerzésekről szóló 2003 évi CXXIX. törvény (Закон № CXXIX от 2003 г. за обществените поръчки) (наричан по-нататък „Законът за обществените поръчки“).

7.

Съгласно член 108, параграф 3 от Закона за обществените поръчки „[у]частниците в процедурата имат право да променят заявлението си за участие до изтичане на срока за неговото представяне“.

8.

Член 350 от Закона за обществените поръчки гласи:

„Гражданскоправни претенции при нарушение на правилата относно обществените поръчки и възлагането им могат да се предявяват, при условие че нарушението е установено с окончателен акт от Арбитражната комисия за обществени поръчки или от съдебен орган — при упражняването на съдебен контрол върху решението на Арбитражната комисия“.

9.

Съгласно член 351 от същия закон обаче:

„Ако участник в процедурата претендира от възлагащия орган обезщетение само за разходите си за подготовка на офертата и участие в процедурата за възлагане на обществена поръчка, за предявяването на иска за обезщетение е достатъчно участникът да докаже, че

10.

Член 339/A от Polgári perrendtartásról szóló 1952. évi III. törvény (Закон № III от 1952 г. за приемане на Граждански процесуален кодекс) (наричан по-нататък „Гражданският процесуален кодекс“) гласи:

„Освен ако в закон е предвидено друго, съдът осъществява контрол върху административния акт въз основа на действащата правна уредба и фактическите обстоятелства към момента на неговото издаване“.

11.

На 5 февруари 2005 г. BFÖ публикува покана за участие в процедура за възлагане на обществена поръчка за строителство на стойност, която надхвърля предвидения в правото на Съюза праг, чрез процедура на договаряне с предварително публикувано обявление за обществена поръчка. В определения срок са получени пет заявления за участие, едно от които е на консорциума „HOLI“ (наричан по-нататък „консорциумът“), ръководен от Hochtief.

12.

На 19 юли 2005 г. BFÖ уведомява консорциума, че заявлението му е недопустимо поради конфликт на интереси и че е отхвърлено. Като мотив за решението е изтъкнато обстоятелството, че консорциумът е посочил за ръководител на проекта експерт, който е участвал в подготовката на поканата за подаване на оферти от страна на възлагащия орган.

13.

Консорциумът обжалва това решение пред Közbeszerzési Döntőbizottság (Арбитражна комисия за обществените поръчки, Унгария) (наричана по-нататък „Арбитражната комисия“). С решение от 12 септември 2005 г. последната отхвърля жалбата. Тя приема, че посочването на експерта в заявлението за участие не може да бъде счетено за административна грешка, както твърди Hochtief, тъй като невземането предвид на въпросния експерт означавало промяна на заявлението за участие, която е недопустима съгласно член 108, параграф 3 от Закона за обществените поръчки. Тя приема също така, че решението на възлагащия орган да продължи процедурата само с двама кандидатиq не е незаконосъобразно, тъй като съгласно член 130, параграф 7 от Закона за обществените поръчки, ако бъдат допуснати достатъчно кандидати, представили заявления за участие, които отговарят на определените условия, те трябва да бъдат поканени да представят оферта.

14.

Консорциумът обжалва решението на Арбитражната комисия по съдебен ред. С решение от 28 април 2006 г. Fővárosi Bíróság (Съд на Будапеща, Унгария) отхвърля жалбата му. Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща, Унгария), който е сезиран с въззивна жалба срещу това решение, спира производството и отправя преюдициално запитване, по което е постановено решение от 15 октомври 2009 г., Hochtief и Linde-Kca-Dresden (C‑138/08, EU:C:2009:627).

15.

След постановяването на това решение Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща) потвърждава решението от 28 април 2006 г. с решение от 20 януари 2010 г.

16.

Като се позовава на решение от 3 март 2005 г., Fabricom (C‑21/03 и C‑34/03, EU:C:2005:127), жалбоподателят изтъква пред тази юрисдикция по-специално че не е имал възможност да изложи становището си по обстоятелствата по случая, нито да докаже, че участието на експерта не е могло да засегне лоялната и прозрачна конкуренция.

17.

Това решение е постановено преди решението на BFÖ и следователно съществува към момента, когато Hochtief подава жалбата си пред Арбитражната комисия. Текстът му обаче е „налице“ на унгарски език едва след тази дата ( 4 ). В своето решение Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща) обаче посочва, че няма да разглежда това твърдение за нарушение, тъй като то не е включено в жалбата в първоинстанционното производство. Според запитващата юрисдикция въпросът дали възлагащият орган е допуснал нарушение, като е заключил, че е налице конфликт на интереси, без да предостави на жалбоподателя в главното производство възможност да се защити, не е посочен в жалбата. Тя добавя, че едва в производството по обжалване посочената страна за първи път изтъква, че наложената ѝ забрана представлява несъразмерно ограничение на правото ѝ да подаде заявление за участие и оферта в противоречие с член 220 ЕО, с член 6 от Директива 93/37/ЕИО ( 5 ) и с практиката на Съда.

18.

С решение от 7 февруари 2011 г. Kúria (Върховен съд) потвърждава решението на Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща) от 20 януари 2010 г.

19.

Успоредно с тези производства през 2008 г. генералната дирекция на Европейската комисия, отговаряща за регионалната политика, извършва одит на спорната процедура за възлагане на обществена поръчка. Тя стига до заключението, че възлагащият орган е нарушил правилата в областта на обществените поръчки, от една страна, като е публикувал обявление за процедура на договаряне, и от друга страна, като е отстранил кандидат във фазата на предварителния подбор, без да му предостави възможност — в съответствие с решение от 3 март 2005 г., Fabricom (C‑21/03 и C‑34/03, EU:C:2005:127) — да представи доказателства за противното, т.е. да докаже, че участието на експерта, определен за ръководител на проекта, не било от естество да наруши конкуренцията.

20.

На 11 август 2011 г. — позовавайки се на констатациите на Комисията — Hochtief подава молба за ново разглеждане на делото, по което е постановено решението на Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща). С определение от 6 юни 2013 г. Fővárosi Közigazgatási és Munkaügyi Bíróság (Съд по административни и трудови дела, Будапеща, Унгария) постановява определение, с което отхвърля молбата за ново разглеждане и което е потвърдено с определение на произнеслия се като последна инстанция Fővárosi Törvényszék (Градски съд Будапеща, Унгария).

21.

Като се позовава на констатациите на Комисията, Hochtief предявява нов иск, с претенцията възлагащият орган да бъде осъден да плати обезщетение за вреди, съответстващо на направените разходи във връзка с участието му в процедурата за възлагане на обществената поръчка.

22.

След като искът е отхвърлен от първата и от въззивната инстанция, Hochtief подава касационна жалба пред запитващата юрисдикция, позовавайки се по-специално на нарушение на член 2, параграф 1 от Директива 89/665.

23.

Запитващата юрисдикция по същество посочва, че от Директива 89/665 следва, че иск за обезщетение за вреди може да се предяви, при условие че преди това оспорваното решение е отменено от административен или съдебен орган (решение от 26 ноември 2015 г., MedEval,C‑166/14, EU:C:2015:779, т. 35), поради което член 2 от посочената директива по принцип изглежда допуска национална правна разпоредба като член 350 от Закона за обществените поръчки. Прилагането на последната разпоредба във връзка с други разпоредби на Закона за обществените поръчки и на Гражданския процесуален кодекс обаче може да има за последица да се попречи на възможността на кандидат в процедура на договаряне за възлагане на обществена поръчка, който е бил отстранен като жалбоподателя в главното производство, да предяви иск за обезщетение за вреди поради невъзможност да се позове на решение, с което се установява окончателно наличието на нарушение на правилата за възлагане на обществени поръчки. При тези обстоятелства можело да е обосновано да се допусне доказването на такова нарушение с други средства или неприлагането на националната разпоредба в интерес на принципа на ефективност или пък нейното тълкуване в съответствие с правото на Съюза.

24.

Поради това Kúria (Върховен съд) решава да спре производството и да отправи преюдициално запитване до Съда.

25.

С акт от 11 май 2017 г., постъпил в Съда на 24 май 2017 г., Kúria (Върховен съд) решава да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

26.

Писмени становища представят жалбоподателят в главното производство, унгарското, гръцкото, австрийското и полското правителство, както и Комисията. Освен това жалбоподателят в главното производство, унгарското правителство и Комисията са направили устни изявления в хода на съдебното заседание, проведено на 30 април 2018 г.

27.

Преюдициалното запитване, отправено от Kúria (Върховен съд) по делото в главното производство, поставя два предварителни методически проблема: от една страна, за начина, по който трябва да се разгледат поставените от запитващата юрисдикция въпроси, и от друга страна, за нормата, въз основа на която трябва се разгледат проблемите.

28.

Преюдициалното запитване съдържа три отделни въпроса. Въпреки това бързо става ясно, че при самостоятелното им разглеждане не се установяват непременно проблеми от гледна точка на правото на ефективни правни средства за защита. В замяна, повече въпроси поражда съвместното прилагане на разглежданите процесуални правила.

29.

Ето защо според мен е целесъобразно, дори необходимо, трите поставени въпроса да бъдат разгледани заедно, макар в крайна сметка да е възможно те да получат самостоятелни отговори.

30.

Освен това още в самото начало уточнявам, че пояснението, направено във втората част на третия преюдициален въпрос, според мен е ирелевантно. Всъщност фактът, че претърпялото вреди лице може да се позове само на основание, че е допусната незаконосъобразност, която във всеки случай би довела до отстраняването му от участие в процедурата за възлагане на обществена поръчка, няма значение за правния анализ, който трябва да се извърши, за да се отговори на третия въпрос. Значението на основание за отстраняване за изхода на спора в главното производство е въпрос, който може да се постави едва на по-късен етап и който само запитващата юрисдикция е компетентна да разреши ( 6 ). Ето защо аз няма да го разгледам.

31.

Поради това анализът ми ще премине три етапа. Най-напред, ще разгледам въпроса дали е допустимо производство за обезщетение за вреди да може да се образува само ако преди това решението, за което се твърди, че е неправомерно, бъде отменено (и по този начин, a fortiori, бъде установена неговата незаконосъобразност). След това, ще разгледам проблема с ограничаването на контрола за законосъобразност до обстоятелствата от правна и фактическа страна, посочени от жалбоподателя в акта за образуване на производството. Накрая, ще анализирам последиците от гледна точка на ефективната съдебна защита от пренасянето на тези две процесуални ограничения от жалбата за отмяна в иска за обезщетение за вреди.

32.

Необходимо е също така да се определи нормата, въз основа на която трябва да се разгледат проблемите. В третия си преюдициален въпрос запитващата юрисдикция споменава принципите на равностойност и ефективност, които по традиция очертават обхвата на процесуалната автономия на държавите членки. Тя обаче основава мотивите на преюдициалното си запитване на член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата“), който прогласява в правния ред на Европейския съюз правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес ( 7 ).

33.

Според мен трябва да се отдаде предпочитание на втория подход. Всъщност вече е установено, от една страна, че залегналото в член 19, параграф 1 ДЕС задължение на държавите членки да установят правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза, съответства на член 47 от Хартата ( 8 ), и от друга страна, че от това следва, че определяйки процесуалните правила за съдебните производства по обжалване, предназначени да осигурят защитата на правата, предоставени от норма на Съюза, като Директива 89/665, държавите членки трябва да гарантират съблюдаване на правото на ефективни правни средства за защита и на достъп до безпристрастен съд, установени в член 47 от Хартата. Характеристиките на обжалване като предвиденото в член 1, параграф 1 от Директива 89/665 трябва да се определят в съответствие с член 47 от Хартата ( 9 ).

34.

Впрочем при тълкуването на Директива 89/665 Съдът вече следва именно този подход, като многократно постановява, че член 1 от нея „по необходимост трябва да се тълкува с оглед на основните права, които са закрепени в Хартата, по-специално правото на ефективни правни средства за защита, предвидено в член 47 от нея“ ( 10 ). Конкретно това означава, че определяйки процесуалните правила за съдебните производства по обжалване, предназначени да осигурят защитата на правата, предоставени от Директива 89/665 на кандидатите и на оферентите, увредени от решения на възлагащи органи, държавите членки трябва да гарантират съблюдаване на правото на ефективни правни средства за защита и на достъп до безпристрастен съд, прогласени в член 47 от Хартата ( 11 ).

35.

Ето защо ще разгледам поставените от запитващата юрисдикция преюдициални въпроси с оглед на изискванията на член 47 от Хартата.

36.

Член 1, параграф 1, четвърта алинея от Директива 89/665 задължава държавите членки да предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че решенията, взети от възлагащите органи в рамките на процедурите за възлагане на обществени поръчки, попадащи в обхвата на Директива 2014/24/ЕС ( 12 ) или Директива 2014/23, могат да бъдат ефективно обжалвани, и по-специално колкото е възможно най-бързо.

37.

Съгласно член 2, параграф 1 от Директива 89/665 в рамките на тези обжалвания трябва да могат да бъдат приети три вида мерки: първо, временни мерки с цел да се поправи твърдяно нарушение или да се предотврати нанасянето на вреди на засегнатите интереси; второ, отмяна на неправомерно взетите решения, и трето, обезщетяване на лицата, на които е нанесена вреда вследствие на нарушение на приложимите правила.

38.

Във връзка с последния вид мерки в член 2, параграф 6 от Директива 89/665 се уточнява, че държавите членки могат да предвидят предявяването на иск за обезщетение за вреди да е възможно само ако преди това решението, за което се твърди, че е взето неправомерно, бъде отменено. Тази разпоредба обаче не уточнява условията за допустимост на подобни искове. Въз основа на това Съдът стига до заключението, че „по принцип […] член 2, параграф 6 от Директива 89/665 допуска разпоредба на националното право […], съгласно която констатацията за наличие на някое от споменатите в нея нарушения на правото в областта на обществените поръчки е предварително условие за упражняването на правото на иск за обезщетение за вреди“ ( 13 ). Ще нарека това принцип на предимство на производството за контрол за законосъобразност пред производството за обезщетение.

39.

Тъй като в случая става дума просто за възможност — в член 2, параграф 6 от Директива 89/665 е използван глаголът „могат“, а не „трябва“ — държавите членки, които прибягват до нея, са свободни да определят условията за прилагането ѝ ( 14 ). Те могат също така да предвидят хипотези, при които липсата на предварителна отмяна не е основание за недопустимост на иска за обезщетение за вреди ( 15 ).

40.

Във всеки случай прилагането на принципа на предимство на производството за контрол за законосъобразност пред производството за обезщетение в съчетание с друго процесуално правило не може да доведе до положение, при което претърпялото вреди лице да бъде лишено не само от възможността да иска отмяната на решението на възлагащия орган, но и от останалите способи за защита, предвидени в член 2, параграф 1 от Директива 89/665. Всъщност такъв „правен режим“ би бил несъвместим с принципа на ефективност ( 16 ). Впрочем този принцип се възприема като едно от „изисквания[та] […], изразяващи общото задължение на държавите членки да гарантират съдебната защита на правата, които страните в процеса черпят от [правото на Съюза]“ ( 17 ), прогласено в член 47 от Хартата.

41.

В настоящия случай проблем с оглед на член 47 от Хартата може да възникне при прилагането на член 350 от Закона за обществените поръчки във връзка с член 339/A от Гражданския процесуален кодекс.

42.

Член 339/A от Гражданския процесуален кодекс предвижда, че съдът може да осъществява контрол върху даден административен акт само въз основа на действащото законодателство и на фактическите обстоятелства към момента на неговото издаване.

43.

Конкретно в рамките на оспорването на решения в областта на обществените поръчки това означава, че националните юрисдикции, които са сезирани, за да осъществят контрол върху решенията на Арбитражната комисия, нямат право да разглеждат нови, неизложени пред последната правни основания.

44.

Член 1, параграф 1 от Директива 89/665 задължава държавите членки да предприемат необходимите мерки, за да гарантират ефективно и възможно най-бързо обжалване на решенията на възлагащите органи, които са несъвместими с правото на Съюза.

45.

С оглед на това член 2, параграф 2 от Директива 89/665 допуска държавите членки да предоставят правомощията в областта на отмяната и на обезщетяването на отделни органи, които не са непременно съдебни ( 18 ). Освен това Директива 89/665 не съдържа разпоредби, уреждащи конкретно условията, при които тези процесуални средства за защита могат да бъдат упражнени ( 19 ). Следователно Директива 89/665 оставя на държавите членки дискреционно правомощие при избора какви процесуални гаранции да предвидят и какви изисквания да въведат във връзка с тях ( 20 ).

46.

Съгласно постоянната съдебна практика те трябва да уредят, в съответствие с принципа на процесуална автономия, процесуалните правила на административните и съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които субектите на правото черпят от правото на Съюза. Тези процесуални правила обаче не трябва да засягат полезното действие на Директива 89/665 ( 21 ).

47.

В този контекст правило като предвиденото в член 339/А от Гражданския процесуален кодекс според мен само по себе си не противоречи на правото на Съюза, когато е приложено в рамките на контрола за законосъобразност, упражняван от Арбитражната комисия, а впоследствие и от съдилищата.

48.

Всъщност от третото съображение от Директива 89/665 следва, че една от нейните основни цели е въвеждането на „ефективни и бързи правни средства за защита“ ( 22 ).Значението на този последен аспект е подчертано от самия законодател, който в член 1, параграф 1, четвърта алинея от посочената директива изрично налага на държавите членки задължението да предприемат „необходимите мерки, за да гарантират, че […] решенията, взети от възлагащите органи, могат да бъдат ефективно преразглеждани, и по-специално колкото е възможно най-бързо“ ( 23 ).

49.

Впрочем ограничаването на съдебния контрол до правните основания, изложени пред Арбитражната комисия въз основа на действащото законодателство и на фактическите обстоятелства към момента на вземане на решението, допринася за постигането на тази цел за бързина, като в същото време не накърнява същността на правото на ефективни правни средства за защита ( 24 ).

50.

От една страна, тази разпоредба предотвратява забавянето на производството — като не допуска да се започне ново обсъждане, което би следвало задължително да е състезателно и да приключи с постановяване на мотивирано решение — пред осъществяващата контрола юрисдикция. По този начин тя спомага за доброто правораздаване в полза на страните в производството ( 25 ) и укрепва изискването за правна сигурност, което трябва да се ползва с предимство при искове за обявяване на договор за недействителен ( 26 ). От друга страна, тя не лишава правния субект от достъп до съд, а само го ограничава до установени от самия него и изцяло на негова отговорност граници.

51.

С оглед на това, запитан за последиците от процесуална разпоредба, която ограничава действията на съда в рамките на изтъкнатите от страните доводи, Съдът постановява, че принципът на ефективност не задължава националните юрисдикции служебно да въвеждат правно основание, изведено от разпоредба на правото на Съюза, независимо от нейното значение за правния ред на Съюза, щом като страните разполагат с действителна възможност да изложат пред националната юрисдикция правно основание, изведено от правото на Съюза ( 27 ).

52.

При тези обстоятелства, макар и да е вярно, че процесуално правило, последицата от което е ограничаването на спора до посочените пред Арбитражната комисия основания, ограничава правото на ефективни правни средства за защита пред съд по смисъла на член 47 от Хартата, то е обосновано по смисъла на член 52, параграф 1 от нея, доколкото е предвидено в закона, зачита основното съдържание на правото на ефективни правни средства за защита и целта за бързо преразглеждане, предвидена в Директива 89/665, която допринася за доброто правораздаване и за изискването за правна сигурност.

53.

От изложените по-горе съображения следва, че правото на ефективни правни средства за защита допуска нормата, установяваща предимството на производството за контрол за законосъобразност пред производството за обезщетение, както и нормата, която не позволява посочването на ново правно основание след подаването на жалбата, когато въпросните норми се разглеждат поотделно.

54.

Прилагането на член 350 от Закона за обществените поръчки във връзка с член 339/A от Гражданския процесуален кодекс обаче има за последица недопустимостта на иск за обезщетение за вреди, ако преди това не е постигнато решение, с което разглежданата обществена поръчка да е обявена за незаконосъобразна, независимо от това дали търсещият обезщетение жалбоподател е имал действителна възможност да изложи релевантното основание за незаконосъобразност в рамките на производството за контрол за законосъобразност.

55.

Подобна последица според мен е в противоречие с член 47 от Хартата, тъй като накърнява гарантираното от него право на ефективни правни средства за защита, като прави иска за обезщетение за вреди практически невъзможен, ако не е обоснован с цел от общ интерес, в противоречие с изискванията на член 52, параграф 1 от Хартата.

56.

Изискването за съдебна защита предполага възможността да се получи обезщетение за претърпяната вреда в случай на нарушение на правото на Съюза. Всъщност когато акт, чиято валидност е поставена под въпрос, се прилага, отмяната му невинаги може да поправи цялата претърпяна вреда ( 28 ). Докато неприложимостта на акта спира неговите правни последици в казуса, с който е сезиран съдът, предоставянето на обезщетение за вреди компенсира вредата, която е могла да произтече от него. Ето защо за цялостната защита на правния субект са необходими и двете мерки ( 29 ).

57.

При това положение, ако принципът на предимство на производството за контрол за законосъобразност пред производството за обезщетение, допуснат в член 2, параграф 6 от Директива 89/665, може да се обясни и обоснове със съображения за процесуална икономия, и в крайна сметка — за правна сигурност ( 30 ), разпоредбата, уреждаща неговото прилагане, трябва да се отмени, ако се докаже, че не може да се установи незаконосъобразността на спорното решение поради основателна причина, несвързана с поведението на жалбоподателя.

58.

В противен случай правният субект би бил лишен от каквато и да било съдебна защита, доколкото при тези специфични обстоятелства искът за обезщетение за вреди е „последната възможност за защита на лицата, когато […] останалите правни способи не им предоставят ефективна защита“ ( 31 ).

59.

Този специфичен аспект на производствата за обезщетение подхранва цялата съдебна практика относно съвместното прилагане на способите за обжалване и тяхното значение за ефективната съдебна защита, било то за да се отговори на въпроса за тежестта на условията за допустимост на жалбите за отмяна в производствата за контрол за законосъобразност на актовете на Съюза ( 32 ), за да се компенсира липсата на непосредствено хоризонтално действие на директивите ( 33 ) или когато нарушение на правата, произтичащи от правото на Съюза, посредством влязло в сила съдебно решение вече не може да бъде отстранено.

60.

В последната хипотеза, макар в правото на Съюза да не е налице изискването, че съдебен орган трябва по принцип да преразгледа свое влязло в сила решение, за да вземе предвид тълкуването на релевантна разпоредба на това право, възприето от Съда след постановяването на решението на посочения съдебен орган, „частноправните субекти не следва да бъдат лишени […] от възможността да ангажират отговорността на държавата, за да получат юридическа защита на правата си“ ( 34 ).

61.

Тази логика е приложена при признаването на отговорността на юрисдикциите от последна инстанция в случаи на нарушение на правото на Съюза. Всъщност „предвид съществената роля, която изпълнява съдебната власт за защита на правата, които частноправните субекти извеждат от разпоредбите на [правото на Съюза], пълното му прилагане би било поставено под въпрос, а признатата с него защита на правата би била отслабена, ако бъде изключена възможността на частноправните субекти при определени условия да получат обезщетение, когато правата им са накърнени поради нарушение на правото [на Съюза], допуснато с решение на юрисдикция на държава членка, която се произнася като последна инстанция“ ( 35 ).

62.

Прилагането в пълна степен на правото на Съюза и защитата на признатите от него права, които са в основата на тази съдебна практика, налагат тази възможност да бъде възприета и в случаите, когато съвместното прилагане на процесуални разпоредби предоставя „имунитет“ на възлагащия орган срещу всяка отговорност, въпреки извършеното от него нарушение на правото на Съюза. Волята на законодателя на Съюза да гарантира адекватни процедури, позволяващи обезщетяването на лицата, претърпели вреди от дадено нарушение на правилата за възлагане на обществени поръчки ( 36 ), потвърждава това тълкуване.

63.

Освен това тя спомага да се гарантира предимството на правото на Съюза, тъй като Съдът е постановил, че ако се окаже, че направените от национална юрисдикция преценки не са в съответствие с правото на Съюза, правото на Съюза изисква различна национална юрисдикция, по силата на собствените си правомощия, да остави без приложение разпоредбата на националното право, която я задължава да се съобрази с тълкуването на правото на Съюза, възприето от първата юрисдикция, дори ако съгласно националното законодателство е безусловно обвързана от възприетото от първата юрисдикция тълкуване на правото на Съюза ( 37 ).

64.

При разглеждания проблем във връзка със съвместното прилагане на процесуалните правила става ясно, че ако в рамките на производството за контрол за законосъобразност търсещото обезщетение лице не е имало действителна възможност да изложи основанието, на което желае да се позове в подкрепа на иска си за обезщетение за вреди, неправилното прилагане на правото на Съюза не може да бъде поправено. За да гарантира предимството на правото на Съюза обаче, националната юрисдикция трябва да предприеме всички необходими за тази цел мерки в рамките на своята компетентност ( 38 ). От изложеното следва, че ако бъде доказано, че незаконосъобразността на решението на възлагащия орган не може да се установи поради несвързана с поведението на жалбоподателя причина, компетентната национална юрисдикция трябва да остави неприложена разпоредбата, уреждаща прилагането на принципа на предимство на производството за контрол за законосъобразност пред производството за обезщетение.

65.

При разглеждането на въпроса за съответствието с правото на Съюза на разпоредба, съгласно която позоваването на неизложено в акта за образуване на производството правно основание е недопустимо, приех, че приложимостта на тази разпоредба в рамките на производствата за контрол на законосъобразността на решенията в областта на обществените поръчки може да се обоснове с преследваната с Директива 89/665 цел за бързина, защото е в интерес на доброто правораздаване и укрепва изискването за правна сигурност, което трябва да се ползва с предимство при исковете за обявяване на недействителността на договор.

66.

След това уточнение, както подчертава Съдът, „степента на строгост на изискването за правна сигурност във връзка с условията за допустимост на дадена процедура не е една и съща при исковете за обезщетение за вреди и при исканията за обявяване на договор за недействителен. Всъщност обявяването за недействителен на договор, сключен в резултат от процедура за възлагане на обществена поръчка, слага край на съществуването и евентуално на изпълнението на този договор, което е съществена намеса на административния или съдебния орган в договорните отношения между частноправните субекти и държавната администрация. Затова подобно решение може да причини значителни проблеми и икономически загуби не само на лицето, спечелило съответната обществена поръчка, но и на възлагащия орган, а съответно и на обществото, за което в крайна сметка са предназначени строителството или услугите, предмет на съответната обществена поръчка. Както следва от съображения 25 и 27 от Директива [2007/66/ЕО] ( 39 ), законодателят на Съюза придава по-голямо значение на изискванията на правната сигурност, когато става дума за искания за обявяване на договор за недействителен, отколкото когато става дума за искове за обезщетение за вреди“ ( 40 ).

67.

Освен това съвместно прилагане на процедурите като разглежданото в главното производство не може да забави приключването на процедурата по възлагане, нито да засегне правната сигурност. Всъщност решението за отстраняване, чиято незаконосъобразност е довела до твърдяната вреда, става окончателно след окончателното отхвърляне на жалбата срещу решението на Арбитражната комисия и на ревизионната жалба срещу решението на Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща), постановено в рамките на същото производство.

68.

Следователно, ако съдът в производството за обезщетение бъде оправомощен да установи незаконосъобразността на решението, довело до твърдяната вреда, на основание, което не е разгледано в рамките на производството за отмяна, това не може да има за последица лишаването от действие на спорния акт.

69.

Впрочем подобна възможност не може да бъде приравнена на поставянето под въпрос на силата на пресъдено нещо от съда в производството за обезщетение, тъй като предметът на иска за обезщетение за вреди е различен от предмета на жалбата за отмяна, както и поради факта, че спорът не засяга същия правен въпрос. Напротив, при сходни обстоятелства Съдът вече е постановил, че национална разпоредба, която пречи на националния съд да приложи всички правни последици от нарушението на дадена разпоредба на Договора поради наличието на ползващо се със сила на пресъдено нещо национално съдебно решение, не може да бъде оправдана с принципа на правна сигурност ( 41 ).

70.

Присъждането на обезщетения на лицата, увредени вследствие от нарушаването на правилата за възлагане на обществените поръчки, е един от способите за защита, гарантирани от правото на Съюза ( 42 ). Ако трябва да перифразирам формулировката, използвана от Съда в точка 43 от решение от 26 ноември 2015 г., MedEval (C‑166/14, EU:C:2015:779), съвместното прилагане на приложимите към спора в главното производство процесуални правила би могло да лиши увреденото лице не само от възможността да иска да се отмени решението на възлагащия орган, но и от всички способи за защита, предвидени в член 2, параграф 1 от Директива 89/665.

71.

Следователно по настоящото дело се налага аналогичен извод. Правото на ефективни правни средства за защита, закрепено в член 47 от Хартата, не допуска правен режим като разглеждания в главното производство, който накърнява споменатото право, правейки невъзможно упражняването на правото на иск за обезщетение за вреди поради забраната да се взема предвид правно основание, с което страната в производството не е можела да се запознае — без това да се дължи на умисъл или небрежност от нейна страна — преди да подаде жалбата си за отмяна, или, ако трябва да използвам терминологията в решение от 7 юни 2007 г., Van der Weerd и др. (C‑222/05—C‑225/05, EU:C:2007:318), което не е имала действителна възможност да изложи пред националната юрисдикция.

72.

В настоящия случай нарушението на правото на Съюза, на което Hochtief се позовава за първи път пред Fővárosi Ítélőtábla (Апелативен съд Будапеща), се основава на решение от 3 март 2005 г., Fabricom (C‑21/03 и C‑34/03, EU:C:2005:127), което изглежда е „налице“ на унгарски език едва след подаването на жалбата пред Арбитражната комисия ( 43 ).

73.

Остава да се види дали Hochtief, като дружество по германското право със седалище в Германия, действително не е можело да се запознае с решение на Съда, преди то да бъде преведено на унгарски език. Фактът, че информацията, че решение от 3 март 2005 г., Fabricom (C‑21/03 и C‑34/03, EU:C:2005:127), е налице на унгарски език, е предоставена от секретариата на Съда на немски език след искане на същия език, изпратено от седалището на Hochtief в Германия, несъмнено е обстоятелство, което трябва да се вземе предвид. Доколкото става дума за фактически въпрос обаче, запитващата юрисдикция трябва да прецени дали Hochtief е имало действителна възможност да изложи това правно основание пред Арбитражната комисия (или пред юрисдикцията в производството по обжалване, ако Арбитражната комисия няма качеството на „юрисдикция“ по смисъла на член 267 ДФЕС) ( 44 ). При липса на такава възможност неговият иск за обезщетение за вреди следва да бъде уважен, независимо че решението на възлагащия орган не е отменено.

74.

По изложените съображения предлагам на Съда да отговори на поставените от Kúria (Върховен съд, Унгария) преюдициални въпроси по следния начин: