1.

Разглежданите преюдициални запитвания съвпадат по същество. Поради това се представя общо заключение по двете дела, които дават повод на Съда за нов принос към правото на ефективни правни средства за защита в областта на убежището.

2.

Поставя се въпросът дали правото на Европейския съюз, гарантиращо правото на ефективни правни средства за защита, следва да се разбира в смисъл, че националните правни уредби, когато предвиждат въззивно оспорване по съдебен ред на решения, с които се отхвърлят молби за убежище и се налага задължение за връщане, трябва да придават автоматично суспензивно действие на въззивните жалби, позоваващи се на риск от нарушаване на принципа на забрана за връщане. Преюдициалните запитвания приканват Съда да се произнесе по тълкуването на разпоредбите на член 39 от Директива 2005/85/ЕО ( 2 ), член 13 от Директива 2008/115/ЕО ( 3 ) и член 46 от Директива 2013/32/ЕС ( 4 ) във връзка с членове 4, 18, член 19, параграф 2 и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз ( 5 ).

3.

Като заключение от анализа ще предложа на Съда да приеме, че нито разпоредбите на Директива 2005/85, Директива 2008/115 и Директива 2013/32, нито тези на Хартата задължават държавите членки да предвидят автоматично суспензивно действие на въззивна жалба, подадена в производство по оспорване на отказ на убежище, който съдържа решение за връщане, дори в случай че засегнатото от мярката лице се позовава на риск от нарушаване на принципа на забрана за връщане. При все това обаче правото на ефективни правни средства за защита, което може да бъде изведено от посочените разпоредби, не допуска правните последици на отказ на убежище и решение за връщане да бъдат запазени въпреки отмяната на същите тези мерки в първоинстанционното производство и налага в такъв случай въззивното обжалване да има автоматично суспензивно действие.

4.

Член 33 от Женевската конвенция ( 6 ) е озаглавен „Забрана за експулсиране или връщане („rеfоulеment“) на бежанци“ и параграф 1 от него гласи:

„Никоя договаряща държава няма по какъвто и да е начин да експулсира или връща („rеfоulеr“) бежанец до границата на територията, където са били застрашени животът или свободата му по причина на неговата раса, религия, националност, принадлежност към дадена социална група или политически възгледи“.

5.

Член 3 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи ( 7 ) е озаглавен „Забрана на изтезанията“ и предвижда:

„Никой не може да бъде подложен на изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание“.

6.

Член 13 от ЕКПЧ, озаглавен „Право на ефективни правни средства за защита“, гласи:

„Всеки, чиито права и свободи, предвидени в тази конвенция, са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответна национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти“.

7.

Член 3 от Директива 2005/85, озаглавен „Приложно поле“, предвижда в параграф 1:

„Настоящата директива се прилага за всяка молба за убежище, която е подадена на територията на държави членки, включително на граница или в транзитна зона, както и по отношение на отнемането на статут на бежанец“.

8.

Член 39 от Директивата, озаглавен „Право на ефективна защита“, гласи следното:

„1.   Държавите членки гарантират, че кандидатите за убежище разполагат с право на ефективна защита пред съд срещу следното:

2.   Държавите членки предвиждат сроковете и другите необходими правила, за да може кандидатът да упражни своето право на ефективна защита съгласно параграф 1.

3.   Държавите членки предвиждат при необходимост правила, които съответстват на техните международни задължения, свързани със:

[…]“.

9.

Член 13 от Директива 2008/115 е озаглавен „Средства за защита“ и предвижда:

„1.   Засегнатият гражданин на трета страна има право на ефективни средства за защита, които му позволяват да обжалва или да иска преразглеждане на решенията, свързани с връщане, посочени в член 12, параграф 1, пред компетентен съдебен или административен орган, или пред компетентен орган, съставен от членове, които са безпристрастни и чиято независимост е гарантирана.

2.   Посоченият в параграф 1 орган има правомощието да преразглежда решенията за връщане, посочени в член 12, параграф 1, включително възможността за временно спиране на принудителното им изпълнение, освен ако временното спиране не е вече приложимо съгласно националното законодателство.

[…]“.

10.

Член 46 от Директива 2013/32, озаглавен „Право на ефективна защита“, гласи следното:

„1.   Държавите членки гарантират, че кандидатите разполагат с право на ефективна защита пред съд срещу следното:

[…]

3.   С цел спазване на разпоредбите на параграф 1 държавите членки гарантират, че ефективната защита предвижда цялостно и ex nunc разглеждане на фактите и правните въпроси, включително, когато е приложимо, разглеждане на нуждите от международна закрила съгласно Директива 2011/95/ЕС [на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила ( 8 )], най-малкото в процедури по обжалване пред първоинстанционен съд.

[…]

5.   Без да се засягат разпоредбите на параграф 6, държавите членки позволяват на кандидатите да останат на територията, докато изтече срокът, в който те упражнят правото си на ефективна защита, и когато това право е упражнено в рамките на този срок в очакване на резултата от защитата.

6.   В случай на решение

съдът има правомощие да постанови по искане на въпросния кандидат или ex officio дали кандидатът може да остане на територията на държавата членка, ако от това решение произтича прекратяване на правото на кандидата да остане в държавата членка и когато в такива случаи националното право не предвижда право за оставане в държавата членка до приключване на процедурата по защитата.

[…]“.

11.

Съгласно нидерландското право първоинстанционната жалба пред rechtbank (първоинстанционен съд, Нидерландия) срещу решение в областта на убежището на Staatssecretaris van Veiligheid en Justitie (държавен секретар по сигурността и правосъдието, Нидерландия) има автоматично суспензивно действие. Макар да е възможно подаването на жалба срещу решение на rechtbank (първоинстанционен съд), с което се потвърждава решение за отхвърляне на молба за убежище и за налагане на задължение за връщане, въззивното обжалване няма автоматично суспензивно действие. Може все пак да се поиска от voorzieningenrechter (съдия по обезпечителното производство, Нидерландия) при Afdeling bestuursrechtspraak van de Raad van State (Отдел по административни спорове на Държавния съвет, Нидерландия) да разпореди налагането на временни мерки, за да се предотврати извеждане, докато се чака изходът от въззивното производство. Самата молба за временни мерки няма автоматично суспензивно действие. По същество както първоинстанционното, така и въззивното производство са правни средства за пълен съдебен контрол.

12.

Въпреки че двете преюдициални запитвания са идентични по същество, те имат различни фактически състави и са формулирани по различен начин от запитващата юрисдикция. Поради това е подходящо те да бъдат разграничени на този етап от заключението, въпреки че ще бъде направен общ анализ на двете дела.

13.

X, иракски гражданин, на 11 февруари 2008 г. получава разрешение за пребиваване като лице с право на убежище, издадено с обратно действие, считано от датата на подаване на молбата — 3 октомври 2007 г., на основание на политика за закрила на определена категория лица ( 9 ). На 19 януари 2011 г. Minister voor Immigratie, Integratie en Asiel (министър на имиграцията, интеграцията и убежището, Нидерландия), чиито функции днес се изпълняват от държавния секретар по сигурността и правосъдието, отнема разрешението за пребиваване на жалбоподателя по главното производство, при това с обратно действие, считано от 22 ноември 2008 г., с мотив, че е преустановена закрилата на категорията граждани от Централен Ирак. Това решение от 19 януари 2011 г. съдържа и решение за връщане, приканващо лицето да напусне територията на Нидерландия преди изтичането на срока за обжалване. Х обжалва решението пред Rechtbank Den Haag (Първоинстанционен съд Хага, Нидерландия), който го отменя поради липса на мотиви.

14.

На 1 юли 2011 г. министърът на имиграцията, интеграцията и убежището отново оттегля разрешението за пребиваване, издадено на жалбоподателя по главното производство, отказвайки да му предостави статут на бежанец или субсидиарна закрила. Х обжалва това решение. Със съдебно решение от 5 юни 2012 г. Rechtbank Den Haag (Първоинстанционен съд Хага) уважава отново жалбата и отменя решението от 1 юли 2011 г., но запазва в сила правните последици на отменения акт — нидерландското право предвижда правомощие на административния съдия да реши, че правните последици на отменения акт се запазват частично или изцяло.

15.

Х обжалва съдебното решение от 5 юни 2012 г., но не подава молба за допускане на обезпечителни мерки, които да осуетят извеждането му до постановяването на съдебно решение по така подадената жалба. С окончателно решение от 25 февруари 2013 г. Afdeling bestuursrechtspraak van de Raad van State (Отдел по административни спорове на Държавния съвет) отхвърля жалбата като неоснователна, поради което Х няма право на пребиваване в Нидерландия, считано от 22 ноември 2008 г.

16.

Успоредно с тези процедури, свързани с правото на пребиваване, на 11 април и на 5 юни 2009 г. заинтересованото лице подава заявление за предоставяне на парични помощи за разходите за наем на жилище и разходите за задължително здравно осигуряване. С решение от 29 декември 2011 г. Belastingdienst/Toeslagen (Служба по обезщетенията на данъчната администрация, Нидерландия) му отпуска поисканите помощи под формата на авансови плащания за тези разходи за 2012 г. Въпреки това, с решение от 12 април 2013 г. Службата по обезщетения на данъчната администрация определя размера на предоставените по-рано помощи на 0 EUR, като взема предвид, че Х няма право на пребиваване, считано от 22 ноември 2008 г. С решение от 28 март 2014 г. службата по обезщетения на данъчната администрация определя окончателно като 0 EUR размера на авансовите плащания за разходите за наем на жилище и разходите за задължително здравно осигуряване.

17.

Със съдебно решение от 27 октомври 2015 г., срещу което е подадена жалбата пред Afdeling bestuursrechtspraak van de Raad van State (Отдел по административни спорове на Държавния съвет), запитващата юрисдикция, Rechtbank Amsterdam (Първоинстанционен съд Амстердам, Нидерландия), постановява, че жалбоподателят по главното производство не може да претендира за парични помощи за разходите за наем на жилище и разходите за задължително здравно осигуряване за 2012 г., щом като е пребивавал законно само в периода от 1 юли 2011 г. до съдебното решение от 5 юни 2012 г., и следователно трябва да ги възстанови. В действителност според Rechtbank Amsterdam (Първоинстанционен съд Амстердам) този период на законно пребиваване няма никакво значение за молбата му за парични помощи за разходите за наем на жилище и разходите за задължително здравно осигуряване. В това отношение посоченият съд подчертава, че за целите на процедурата нидерландското право изисква периодът на законно пребиваване да следва незабавно предходен период на законно пребиваване, основан на разрешение за пребиваване за ограничен или неограничен период. В случая не става въпрос за такова последващо пребиваване, защото Х не е пребивавал законно между 22 ноември 2008 г. и 1 юли 2011 г., тъй като предоставеното му разрешение за пребиваване е било отнето с обратно действие.

18.

Главното производство се отнася до втората жалба на Х пред запитващата юрисдикция срещу решението на Rechtbank Amsterdam (Първоинстанционен съд Амстердам), потвърждаващо задължението за възстановяване на разглежданите парични помощи. Запитващата юрисдикция счита, че Х не трябва да възстановява паричните помощи, получени до решението на Rechtbank Amsterdam (Първоинстанционен съд Амстердам), постановено в рамките на процедурата по разрешението за пребиваване, тъй като автоматичното суспензивно действие на тази жалба прави неговото пребиваване законно и дава право на Х на посочените парични помощи. Тази юрисдикция посочва, че ако въззивното оспорване по съдебен ред на отнемането също имаше автоматично суспензивно действие, това щеше да означава, че лицето продължава да има право на паричните помощи по време на въззивното производство съгласно националната система.

19.

Запитващата юрисдикция посочва, че според националното право разглежданото задължение за възстановяване зависи от отговора на въпроса дали предприетото от Х въззивно обжалване на първоинстанционното съдебно решение, което потвърждава отхвърлянето на молбата му за убежище, има автоматично суспензивно действие. Тя уточнява, че процедурата, по която е било отнето разрешението за пребиваване на Х, води до приемането на решение по молба за убежище по смисъла на член 3 от Директива 2005/85, което съдържа също така решение за връщане по смисъла на Директива 2008/115.

20.

Като взема предвид, че нито националното право, нито съдебната практика на Европейския съд по правата на човека, свързана с членове 3 и 13 от ЕКПЧ, изискват въззивните жалби срещу първоинстанционни съдебни решения, потвърждаващи отхвърлянето на молба за убежище и налагащи задължение за връщане, да имат автоматично суспензивно действие, в разглежданите две дела запитващата юрисдикция си поставя въпроса дали такова автоматично суспензивно действие произтича от изискванията на правото на Европейския съюз, и по-специално от член 39 от Директива 2005/85, член 13 от Директива 2008/115 и член 46 от Директива 2013/32 във връзка с членове 4, 18, член 19, параграф 2 и член 47 от Хартата.

21.

Тъй като става въпрос за отхвърляне на молба за международна закрила, запитващата юрисдикция, като се позовава на решение на Съда от 28 юли 2011 г., Samba Diouf ( 10 ), счита, че член 39 от Директива 2005/85 не съдържа изискване да бъде предвидено въззивно оспорване по съдебен ред. Все пак според нея това не изключва възможността причините, поради които първоинстанционната жалба има автоматично суспензивно действие, да обосноват и избора на дадена държава членка да предвиди възможност за въззивна жалба, която също да има такова автоматично суспензивно действие, тъй като, докато спорът не е окончателно решен, не би могло да се установи дали за търсещото убежище лице не би имало какъвто и да било риск по смисъла на член 4 от Хартата при завръщане в родната му страна.

22.

Що се отнася до задължението за връщане, запитващата юрисдикция счита, че член 13 от Директива 2008/115 не изисква регламентирането на автоматично суспензивно действие. Съдът обаче е постановил, в решенията от 18 декември 2014 г., Abdida ( 11 ), и от 17 декември 2015 г., Tall ( 12 ), че всяка жалба задължително трябва да има автоматично суспензивно действие, ако е подадена срещу решение за връщане, чието изпълнение може да изложи търсещото убежище лице на сериозен риск от смъртно наказание, изтезания или друго унизително отношение или наказания, осигурявайки така спазването на изискванията на член 19, параграф 2 и член 47 от Хартата. Запитващата юрисдикция счита, че липсата на изискване за въззивно оспорване по съдебен ред не изключва, ако такава процедура бъде предвидена от националното право, да ѝ бъде признато автоматичното суспензивно действие.

23.

При тези обстоятелства Afdeling bestuursrechtspraak van de Raad van State (Отдел по административни спорове на Държавния съвет) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

24.

X и Y, руски граждани, са подали молби за убежище, основаващи се на твърдения, че хомосексуалната им ориентация създава за тях риск от преследване в Руската федерация. С решения от 11 ноември 2016 г., въпреки че признава достоверността на изложените аргументи, държавният секретар по сигурността и правосъдието отхвърля молбите им за убежище, считайки, че твърдените рискове нямат връзка с хомосексуалната им ориентация и следователно не могат да обосноват предоставянето на разрешение за пребиваване като лица с право на убежище. Тези решения съдържат също решения за връщане, с които на заинтересованите лица се разпорежда да напуснат доброволно територията на Нидерландия преди изтичането на срока за обжалване срещу посочените актове. На 15 декември 2016 г. Rechtbank Den Haag (Първоинстанционен съд Хага) отхвърля като неоснователни жалбите срещу решенията от 11 ноември 2016 г., подадени от жалбоподателите по главното производство. Заинтересованите лица подават въззивни жалби срещу решенията на Rechtbank Den Haag (Първоинстанционен съд Хага) пред Afdeling bestuursrechtspraak van de Raad van State (Отдел по административни спорове на Държавния съвет), като подават също и молби за допускане на обезпечителни мерки с цел да не бъдат изведени преди постановяването на въззивно съдебно решение по техните жалби.

25.

На 11 януари 2017 г. voorzieningenrechter (съдия по обезпечителното производство) на Afdeling bestuursrechtspraak van de Raad van State (Отдел по административни спорове на Държавния съвет) се произнася по молбата за допускане на обезпечителни мерки и решава, че заинтересованите лица не могат да бъдат изведени преди постановяването на съдебно решение по подадената от тях жалба. Това решение се основава на обстоятелството, че в решение от 20 декември 2016 г. Raad van State (Държавен съвет, Нидерландия) е изследвал последиците върху нидерландската правна система на суспензивното действие в областта на убежището, произтичащи от решение на Европейския съд по правата на човека по дело А.М. с/у Нидерландия от 5 юли 2016 г. ( 13 ). Решението от 11 януари 2017 г. е предизвикано именно от желанието да бъде избегнато извеждане на жалбоподателите, преди Съдът да се е произнесъл по преюдициалните въпроси, които следва да му бъдат поставени с оглед разрешаване на разглеждания спор.

26.

Въззивната инстанция повтаря по същество по-нататък разсъжденията, изложени в преюдициалното запиване, по което е образувано дело X (C‑175/17), изложени по-горе в точки 19—21 от настоящото заключение.

27.

При тези обстоятелства Afdeling bestuursrechtspraak van de Raad van State (Отдел по административни спорове на Държавния съвет) решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

28.

В началото Съдът следва да отхвърли въпросите по допустимостта, повдигнати от белгийското правителство с мотиви за неотносимост на разпоредбите, чието тълкуване се иска, към главното производство по същество, както и че предвиждането на въззивно оспорване по съдебен ред било изцяло от компетентността на държавите членки.

29.

В това отношение предлагам на Съда да приеме, че преюдициалните запитвания са точно за обхвата на правото на ефективни правни средства за защита, предвидено в разпоредбите на директиви 2005/85 и 2008/115, на които, във връзка с разпоредбите на Хартата, по същество са основани молбите, предмет на главните производства. Поради това Съдът трябва да се счита за действително компетентен да се произнесе по така поставените въпроси ( 14 ).

30.

С преюдициалните си въпроси запитващата юрисдикция иска по същество от Съда да установи дали при предвидено в националното право въззивно оспорване по съдебен ред на решения, отхвърлящи молби за убежище и налагащи задължение за връщане, подаването на въззивна жалба поражда автоматично суспензивно действие, когато жалбоподателят се позовава на правото на забрана за връщане.

31.

В самото начало е необходимо да се припомни, че установените с Директива 2005/85 процедури представляват минимални норми и държавите членки в много отношения имат свобода на преценка за прилагането на тези разпоредби, като отчитат именно особеностите на националното право. В допълнение, целта на тази директива е да установи обща рамка на гаранциите, които позволяват да се осигури изцяло зачитането на Женевската конвенция и на основните права, едно от които е правото на ефективни средства за защита ( 15 ).

32.

В тази връзка все пак е необходимо да се посочи, че няма норма от правото на Съюза, която да налага задължение да бъде предвиден двуинстанционен съдебен контрол върху решенията, отхвърлящи молба за убежище и/или налагащи задължение за връщане. В действителност правото на Съюза предвижда единствено че лицата, засегнати от този вид мерки, трябва да имат право на защита срещу отхвърлянето на молбите им за убежище, като това може да се разбира като означаващо само че трябва да съществува възможност за първоинстанционно оспорване по съдебен ред на засягащите ги и представляващи по същество административни актове решения.

33.

Съдът вече е имал възможност да се произнесе в своето решение от 28 юли 2011 г., Samba Diouf ( 16 ), че изискванията, свързани с правото на ефективни правни средства за защита, налагат съществуването единствено на право на обжалване пред съдебна инстанция ( 17 ). Според посочената съдебна практика принципът на ефективна съдебна защита следователно открива право на достъп до съд, а не до няколко съдебни инстанции ( 18 ).

34.

Макар тази съдебна практика формално да се отнася единствено за разпоредбата на член 39 от Директива 2005/85, тя е приложима и към разпоредбата на член 13 от Директива 2008/115, която по същество има за цел да гарантира по сходен начин правото на ефективна съдебна защита на лицата, засегнати от мярка за извеждане, свързана или не с отказ за предоставяне на убежище.

35.

Ето защо е необходимо да се посочи, че при липса на правила в правото на Съюза в тази област установяването на втора съдебна инстанция и предвиждането на автоматично суспензивно действие на жалбите в производствата пред нея попадат единствено в обхвата на процесуалната автономия на държавите членки, които разполагат с известна свобода на действие, както е видно от текстовете на разпоредбите, чието тълкуване се иска.

36.

В действителност член 39, параграф 3 от Директива 2005/85 оставя на държавите членки грижата да предвидят правилата, съответстващи на техните международни задължения, относно правото на търсещите убежище лица да останат на тяхната територия до приключването на производството, в което тези лица упражняват предвиденото в параграф 1 на същия член право на защита пред съд срещу взетото на първа инстанция решение за отхвърляне на молбата им. Тоест, предвидено е право на търсещото убежище лице да остане на територията на съответната държава членка единствено до отхвърлянето на жалбата му в първоинстанционното производство ( 19 ).

37.

От своя страна член 13, параграф 2 от Директива 2008/115 предвижда, че съдебният или друг компетентен да се произнесе по този тип жалби орган може временно да спре изпълнението на обжалваното решение за връщане, освен ако временното спиране не е вече приложимо съгласно националното законодателство. Тази разпоредба следователно не задължава по никакъв начин държавите членки да създават правила, според които предвиденото в параграф 1 на същия член средство за защита непременно да има суспензивно действие ( 20 ).

38.

От своя страна член 46, параграф 5 от Директива 2013/32 предвижда, че държавите членки позволяват на търсещите убежище лица да останат на тяхна територия, докато изтече срокът, в който те могат да упражнят правото си на ефективна защита срещу решението за отхвърляне на молбата им, а когато това право е упражнено в рамките на този срок — в очакване на резултата от защитата ( 21 ). Единствено при условие че вътрешното право предвижда въззивен или касационен съдебен контрол и позволява на търсещото убежище лице да остане на територията на страната на това основание, спрямо това лице не може да се образува процедура за извеждане ( 22 ).

39.

В допълнение, макар от предложението от 13 юли 2016 г. на Европейската комисия за регламент на Европейския парламент и на Съвета за установяване на обща процедура за международна закрила в Съюза и за отмяна на Директива 2013/32/ЕС ( 23 ) да е видно, че правото на ефективни правни средства за защита трябва да съдържа автоматично суспензивно действие, то такова действие очевидно е изключено, що се отнася до въззивните процедури ( 24 ). Всъщност член 54, параграф 5 от предложението ясно посочва, че ако кандидатът подаде нова жалба, срещу първо или следващо решение по обжалването, той няма право да остане на територията на държавата членка, освен ако правораздавателният орган не реши друго по искане на кандидата или ex officio.

40.

Ето защо правото на обжалване пред втора съдебна инстанция зависи само от процедурата, предвидена във вътрешното право, и a fortiori, не би могло да се счита, че въззивната жалба трябва да има непременно автоматично суспензивно действие.

41.

Освен това нито текстовете, нито общият разум на Директива 2005/85 и Директива 2008/115 позволяват да се приеме, че законодателят на Съюза е поставил изискване, когато една държава членка предвижда втора съдебна инстанция по такова решение, то въззивната жалба да има непременно автоматично суспензивно действие ( 25 ), за да отговори на изискванията за ефективна съдебна защита ( 26 ).

42.

Следователно държавите членки разполагат изцяло със свободата да преценят дали да предвидят оспорване пред втора съдебна инстанция и дали то да поражда автоматично суспензивно действие.

43.

При упражняването на тази възможност държавите членки все пак трябва да осигурят зачитането на принципите на равностойност и ефективност ( 27 ), както и на основните права, гарантирани от Хартата ( 28 ).

44.

Действително от практиката на Съда е видно, че жалбата срещу решение за връщане трябва по право да има суспензивно действие, щом такова решение би могло да изложи заинтересованото лице на реален риск от отнасяне, което е в разрез с член 19, параграф 2 от Хартата във връзка с член 33 от Женевската конвенция. Всъщност безспорно е, че способ за правна защита следва по необходимост да има суспензивно действие тогава, когато защитата е насочена срещу решение за връщане, чието изпълнение може да изложи съответния гражданин на трета страна на риск от налагане на смъртно наказание, на изтезания или на нечовешко или унизително отношение или на други наказания, като по този начин спрямо гражданина на трета страна се осигури спазването на изискванията на член 19, параграф 2 и член 47 от Хартата ( 29 ).

45.

При все това тази съдебна практика, която се позовава на практиката на Европейския съд по правата на човека по членове 3 и 13 от ЕКПЧ ( 30 ), се прилага само към решения за връщане, приети на основание Директива 2008/115, но не и към решения, с които се отхвърля молба за убежище, основаващи се на Директива 2005/85, дори те да съдържат в себе си и мярка за извеждане.

46.

В допълнение, от практиката на Европейския съд по правата на човека по членове 3 и 13 от ЕКПЧ е видно, че държавите — страни по Конвенцията, не са длъжни да предвидят в националните си правни уредби двуинстанционно съдебно производство. В цитирано от запитващата юрисдикция решение от 5 юли 2016 г., А.М. с/у Нидерландия ( 31 ), при все че Европейският съд по правата на човека е посочил, че процедурата за въззивно оспорване по съдебен ред, така както е предвидена в нидерландското право, не представлява средство за ефективна защита и следователно не би могла да се вземе предвид при оценката дали са изчерпани вътрешните средства за защита, каквато се изисква от член 35, параграф 1 от ЕКПЧ, обстоятелството, че оспорването пред втора съдебна инстанция, предвидено от националното право, няма автоматично суспензивно действие, не може да бъде окачествено като незачитане на правото на ефективни правни средства за защита, така както това право е гарантирано от разпоредбите на членове 3 и 13 от ЕКПЧ, предвид наличието на първоинстанционно оспорване по съдебен ред, което поражда такова автоматично суспензивно действие ( 32 ).

47.

Тази съдебна практика също не би могла да се възприеме като изискваща суспензивно действие по право в повече от една съдебна инстанция. Ето защо не може да се счита, че наличието на автоматично суспензивно действие се простира до съвкупността от всички налични по вътрешното право средства за съдебна защита срещу акт, с който се отхвърля молба за убежище и се съдържа мярка за извеждане, дори когато лицето, търсещо убежище, е изтъкнало пред въззивния съд, че съществува реален риск да бъде подложено на отнасяне, което би било в разрез с разпоредбите на Хартата и ЕКПЧ.

48.

Освен това, тъй като от съдебната практика както на Съда, така и на Европейския съд по правата на човека следва, че зачитането на правото на ефективни правни средства за защита трябва да се оценява чрез изследване на административната и съдебната система на съответната държава членка, възприемана в нейната цялост ( 33 ), липсата на автоматично суспензивно действие на въззивната жалба не би могла сама по себе си да засегне съответствието на системата за съдебна закрила, предвидена в националното право, с изискванията за правото на ефективни правни средства за защита.

49.

Следователно правото на ефективни правни средства за защита, разбирано както според правото на Съюза, така и според правото на ЕКПЧ, не изисква наличието на производство пред две съдебни инстанции. За удовлетворяването на изискванията, свързани с правото на ефективни правни средства за защита е достатъчно задълженията, които произтичат от тези правни уредби, да се постигнат чрез поне една от съдебните инстанции, предвидени в националното право.

50.

В случая изглежда, че това условие е изпълнено ефективно, щом нидерландското право е предвидило, че оспорването пред първа инстанция пред съответния първоинстанционен съд има суспензивно действие по право, както и че търсещото убежище лице може да съпроводи въззивна си жалба с молба за обезпечителни мерки с цел постановеният срещу него едновременно с отхвърлянето на молбата му за убежище акт за извеждане да не бъде изпълняван до произнасянето по въззивната жалба.

51.

Тези съображения обаче са валидни само при условие че суспензивното действие на жалбата пред първа инстанция не бъде обезсмислено от предоставяне на компетентност на сезирания първоинстанционен съд да отмени обжалваното решение, като обаче запази правните му последици, така че спрямо заинтересованото лице да може да се предприеме мярка за извеждане, въпреки че жалбата му е уважена. Ако бъде пренебрегната процесуалната особеност, че обжалването на суспензивно решение само по себе си няма суспензивно действие, жалбоподателят ще се окаже в положение, точно толкова неразбираемо, колкото е това, в което се намира Х.

52.

По делото Х (С‑175/17) всъщност първоинстанционният съд, прилагайки националното право и въпреки постановената отмяна, е потвърдил правното действие на решението за отхвърляне на молбата за убежище на заинтересованото лице, което решение разпорежда и връщане. При тези условия не би могло да се приеме, че разглежданата в главното производство процедура изпълнява изискванията за ефективна правни средства за защита съгласно анализираните разпоредби, съдебната практика на Съда и тази на Европейския съд по правата на човека.

53.

В действителност обстоятелството, че се запазват последиците от отменено решение, лишава от правно действие предприетото от жалбоподателя оспорване, въпреки че жалбата е уважена. Това означава, че жалбоподателят не разполага с право на ефективни правни средства за защита. От тук следва, че ако правните последици на отмененото решение са запазени, въззивната жалба трябва да има автоматично суспензивно действие, за да може системата на националното процесуално право да удовлетвори изискванията за право на ефективни правни средства за защита.

54.

В този смисъл следва да се изразят сериозни резерви по отношение на спазването на изискванията, свързани с правото на ефективни правни средства за защита, при обстоятелства като тези по делото X (C‑175/17), за да може жалбоподател, който е постигнал отмяна в първоинстанционно производство на обжалвано от него решение, да бъде защитен от мярка за извеждане, докато предяви въззивна жалба с цел именно да избегне изпълнението на отмененото решение.

55.

Накрая, тълкуването, което се препоръчва в това заключение, отговаря на целта за бърза обработка на молбите за международна закрила ( 34 ) и за ефективна политика за извеждане и репатриране ( 35 ), съдържащи се в разглежданите директиви, като се има предвид, че обратното би позволило на лицата, засегнати от решенията, с които се отхвърля молбата им за убежище и/или от извеждане, да умножат броя на жалбите, за да осуетят изпълнението на посочените мерки, което би забавило по-нататък процеса на извеждане на лицата, чиито молби за разрешения за пребиваване са отхвърлени.

56.

По тези съображения предлагам на Съда да постанови, че разпоредбите на член 39 от Директива 2005/85, член 13 от Директива 2008/115 и член 46 от Директива 2013/32 във връзка с членове 4, 18, член 19, параграф 2 и член 47 от Хартата не трябва да се тълкуват в смисъл, че правото на Съюза изисква, когато националното право предвижда възможност за въззивно оспорване по съдебен ред на мярка, съдържаща решение за връщане, подадената въззивна жалба да има автоматично суспензивно действие дори когато съответният гражданин на трета страна твърди, че изпълнението на решението за връщане би довело до сериозен риск от нарушаване на принципа на забрана за връщане. При все това правото на ефективни правни средства за защита, произтичащо от посочените разпоредби, не допуска запазването в сила на правните последици на отказ за предоставяне на убежище и на решение за връщане, въпреки отмяната на тези мерки в първоинстанционното производство, и изисква в този случай въззивната жалба да има автоматично суспензивно действие.

57.

Предвид предложения отговор на първите поставени въпроси в двете преюдициални запитвания, предмет на анализа, изследването на третия въпрос, поставен на Съда от запитващата юрисдикция по делото Х и Y (C‑180/17), се явява ненужно.

58.

По изложените съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалните въпроси на Afdeling bestuursrechtspraak van de Raad van State (Отдел по административни спорове на Държавния съвет, Нидерландия) по следния начин:

„Разпоредбите на член 39 от Директива 2005/85/ЕО на Съвета от 1 декември 2005 година относно минимални норми относно процедурата за предоставяне или отнемане на статут на бежанец в държавите членки, във връзка с член 13 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни, член 46 от Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила, както и членове 4, 18, член 19, параграф 2 и член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз не трябва да се тълкуват в смисъл, че правото на Съюза изисква, когато националното право предвижда възможност за въззивно оспорване по съдебен ред на мярка, съдържаща решение за връщане, подадената въззивна жалба да има автоматично суспензивно действие дори когато съответният гражданин на трета страна твърди, че изпълнението на решението за връщане би довело до сериозен риск от нарушаване на принципа на забрана за връщане. При все това правото на ефективни правни средства за защита, произтичащо от посочените разпоредби, не допуска запазването в сила на правните последици на отказ за предоставяне на убежище и на решение за връщане, въпреки отмяната на тези мерки в първоинстанционното производство, и изисква в този случай въззивната жалба да има автоматично суспензивно действие“.