1.

Регламент (ЕС) № 650/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 4 юли 2012 година относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения и приемането и изпълнението на автентични актове в областта на наследяването и относно създаването на европейско удостоверение за наследство ( 2 ) се прилага от 17 август 2015 г. Настоящото преюдициално запитване е третото по ред, в които съд от държава членка се обръща към Съда с искане за тълкуване на разпоредбите от този регламент ( 3 ).

2.

Този път съмненията на запитващата юрисдикция се отнасят до връзката между Регламент № 650/2012 и национални наследственоправни разпоредби. Kammergericht Berlin (Висш областен съд Берлин, Германия) по-специално иска да се установи дали с член 4 от Регламент № 650/2012 се определя компетентността също и по отношение на производствата по издаване на национални удостоверения за наследство. Това би означавало, че в посочената област държавите членки няма да могат да въвеждат правила за определяне на националната компетентност по начин, различен от предвидения в този регламент.

3.

Тази проблематика е изключително сложна, а практическото значение на бъдещото решение на Съда, което предстои да бъде постановено по настоящото дело, надхвърля това по дело Mahnkopf ( 4 ). Ще припомня, че висящото дело Mahnkopf се отнася само до отделна правна уредба в германското право. Настоящият случай засяга разрешаването на проблематика, която може да има значение за всички държавите членки, в които се предвижда възможност за издаване на национални удостоверения за наследство от съдебни органи ( 5 ).

4.

Съгласно член 3, параграф 1, буква ж) и параграф 2 от Регламент № 650/2012:

2.   За целите на настоящия регламент понятието „съд“ означава всеки съдебен орган и всички други органи и правни специалисти, притежаващи компетентност в областта на наследяването, които упражняват съдебни функции или действат чрез делегиране на правомощия от страна на съдебен орган, или действат под контрола на съдебен орган, при условие че тези други органи и правни специалисти предоставят гаранции за своята безпристрастност и за правото на всички страни да бъдат изслушвани и при условие че решенията, които постановяват съгласно правото на държавата членка, в която действат:

5.

Съгласно член 4, „Обща компетентност“, който се съдържа в глава II, „Компетентност“, от Регламент № 650/2012:

„Съдилищата на държавата членка на обичайното местопребиваване на починалия към момента на смъртта му са компетентни да се произнасят по въпроси, свързани с наследяването на имуществото на починалия като цяло“.

6.

В член 62, „Създаване на европейско удостоверение за наследство“, се посочва следното:

„1.   С настоящия регламент се създава европейско удостоверение за наследство (наричано по-нататък „удостоверението“), което се издава с цел да бъде използвано в друга държава членка и има правните последици, изброени в член 69.

2.   Използването на удостоверението не е задължително.

3.   Удостоверението не заменя вътрешните документи, използвани за сходни цели в държавите членки. Същевременно, след като бъде издадено за ползване в друга държава членка, удостоверението поражда правните последици, изброени в член 69, и в държавата членка, чиито органи са го издали в съответствие с настоящата глава“.

7.

Съгласно член 105 от Gesetz über das Verfahren in Familiensachen und in den Angelegenheiten der freiwilligen Gerichtsbarkeit (Закон за производствата по семейни дела и за охранителните производства, наричан по-нататък „FamFG“) в редакцията му от 17 декември 2008 г., в сила от 1 септември 2009 г.:

„По другите производства по този закон са компетентни германските съдилища, когато германски съд е териториално компетентен“.

8.

По германското право териториалната компетентност по наследствени въпроси се определя съгласно член 343 от FamFG. Тази разпоредба в редакцията съгласно Gesetzes zum Internationalen Erbrecht und zur Änderung von Vorschriften zum Erbschein sowie zur Änderung sonstiger Vorschriften (Закон за международното наследствено право и за изменение на разпоредбите относно удостоверението за наследство и на други разпоредби) от 29 юни 2015 г., в сила на 17 август 2015 г., гласи следното:

„(1)   Териториално компетентен е съдът, в чийто район е било обичайното местопребиваване на наследодателя към момента на смъртта му.

(2)   Ако към момента на смъртта си наследодателят не е имал обичайно местопребиваване в страната, компетентен е съдът, в чийто район е било последното му обичайно местопребиваване в страната.

(3)   При липса на компетентност по параграфи 1 и 2, компетентен е Amtsgericht Schöneberg [Районен съд Шьонеберг] в Берлин, когато наследодателят е германец или в страната се намира наследствено имущество. […]“.

9.

На 28 февруари 2015 г. починал френският гражданин Adrien Théodore Oberle, чието последно обичайно местопребиваване е във Франция. След смъртта си A. T. Oberle оставя двама синове. Единият от тях е Vincent Pierre Oberle, заявител в производството пред запитващата юрисдикция. Части от наследственото имущество се намират във Франция и Германия.

10.

Френски съд издава национално удостоверение за наследство, в което се посочва, че V. P. Oberle и неговият брат наследяват по половина от наследството на починалия.

11.

Впоследствие V. P. Oberle подава заявление до Amtsgericht Schöneberg (Районен съд Шьонеберг, Берлин, Германия) — в качеството му на компетентен съд съгласно член 105 и член 343, параграф 3, първо изречение от FamFG относно наследяването на A. T. Oberle — за издаване на национално удостоверение за наследство само за намиращото се в Германия наследствено имущество. В удостоверението трябвало да се потвърди, че по силата на френското право това имуществото се наследява от V. P. Oberle и брат му.

12.

Amtsgericht Schöneberg (Районен съд Шьонеберг) обаче счита, че не разполага с компетентност за издаване на национално удостоверение за наследство на основание член 4 от Регламент № 650/2012 и член 15 от същия. Според този съд с разпоредбите от германското право не може да се определи международната компетентност по отношение на производството по заявлението на V. P. Oberle. Разпоредбите от националното право трябвало да отстъпят пред разпоредбите от Регламент № 650/2012, които се ползвали с предимство. Това означавало, че френските съдилища — в качеството им на съдилища на държавата членка, в която е било обичайното местопребиваване на починалия към момента на смъртта му — са компетентни да се произнесат по наследяването като цяло, включително и по заявлението на V. P. Oberle, а не германските съдилища.

13.

V. P. Oberle обжалва решението на Amtsgericht Schöneberg (Районен съд Шьонеберг) пред запитващата юрисдикция.

14.

При това положение Kammergericht Berlin (Висш областен съд Берлин) решава да спре производството и да отправи до Съда следния въпрос:

„Трябва ли член 4 от Регламент № 650/2012 да се тълкува в смисъл, че определя и изключителната международна компетентност за издаване в съответната държава членка на национални удостоверения за наследство, които не са заменени от европейското удостоверение за наследство (вж. член 62, параграф 3 от Регламент № 650/2012), така че приета от националния законодател разпоредба в друг смисъл относно международната компетентност за издаване на национални удостоверения за наследство — като тази на член 105 от FamFG в Германия — е невалидна поради противоречие с разпоредба на европейското право от по-висок ранг?“.

15.

Преюдициалното запитване постъпва в секретариата на Съда на 18 януари 2017 г.

16.

Писмени становища представят германското, полското и португалското правителство и Европейската комисия. Германското, френското и полското правителство и Европейската комисия вземат участие в съдебното заседание, проведено на 23 ноември 2017 г.

17.

Преюдициалният въпрос е формулиран по начин, който може да предполага, че запитващата юрисдикция иска да се изясни дали с член 4 от Регламент № 650/2012 се определя „изключителна компетентност“ по отношение на производствата по издаване на национални удостоверения за наследство.

18.

Трябва същевременно да се припомни, че понятието „изключителна компетентност“ има специфично значение в контекста на разпоредбите, уреждащи международното гражданско производство.

19.

Във връзка с нормите от брюкселската система Съдът е уточнил, че нормите, с които се въвежда изключителна компетентност, са изключение от общите правила за компетентността ( 6 ) и обвързват по специален начин както страните, така и съда ( 7 ). Страните например по принцип не могат да изключат приложението на тези разпоредби чрез споразумение или чрез явяване пред съд.

20.

Ще отбележа същевременно, че за отговора на преюдициалния въпрос е без значение дали с член 4 от Регламент № 650/2012 се въвежда „изключителна компетентност“ по смисъла на горните съображения. Държавите членки не могат чрез национални разпоредби да изменят правила за компетентност от правото на Съюза, доколкото нищо друго не следва от съдържанието им, дори когато тези правила се отнасят за неизключителна компетентност.

21.

Следователно с преюдициалния си въпрос запитващата юрисдикция на практика иска да се установи дали с член 4 от Регламент № 650/2012 се определя компетентността по отношение на производствата по издаване на национални удостоверения за наследство.

22.

За да се даде отговор на въпроса, най-наред трябва да се прецени дали националните удостоверения за наследство и свързаните с тях производства попадат в приложното поле на Регламент № 650/2012.

23.

Сравнителноправните анализи показват, че между националните удостоверения за наследство, използвани в някои държави членки, са налице големи различия.

24.

Ако за критерий се използва органът, който участва в издаването на националното удостоверение за наследство, е възможно да се разграничат три категории удостоверения: съдебни удостоверения, удостоверения, издавани от нотариус, и частни изявления ( 8 ). Този критерий обаче може да се окаже ненадежден за охарактеризирането на националните удостоверения за наследство, тъй като дори в рамките на тези категории се открояват големи различия между подходите, възприети в отделните държави членки. Тези различия се отнасят до естеството на националните удостоверения за наследство, обхвата и начина, по който се извършават констатациите, служещи за основа на вписваната в текста на тези удостоверения информация, както и до последиците от тези удостоверения ( 9 ).

25.

Във всеки случай най-общо може да се приеме, че в националните удостоверения за наследство се предоставя информация за наследяването на определено лице, включително информация за лицата, които се ползват с определени права поради смъртта на наследодателя. Тези удостоверения по принцип позволяват доказването на въпросните обстоятелства пред публичните органи и третите лица ( 10 ).

26.

В Регламент № 650/2012 изразът „национално удостоверение за наследство“ изобщо не се използва. В него обаче се среща изразът „вътрешните документи, използвани за сходни цели [на тези, за които се използва европейското удостоверение за наследство] в държавите членки“, които документи — съгласно член 62, параграф 3 от Регламент № 650/2012 и съображение 67, първо изречение от него — европейското удостоверение за наследство „не заменя“.

27.

Съгласно уточненията, направени в съображение 67, второ изречение от Регламент № 650/2012, европейското удостоверение за наследство се използва за удостоверяване на правното положение по-специално на наследниците, както и на техните права и правомощия в държави членки, различни от държавата членка, в която е било издадено удостоверението. Вътрешни документи, които се използват за сходна цел, са именно националните удостоверения за наследство ( 11 ).

28.

Запитващата юрисдикция също счита националното удостоверение за наследство, предмет на главното производство, за „вътрешен документ“ по смисъла на член 62, параграф 3 от Регламент № 650/2012. В преюдициалния въпрос впрочем се отбелязват „национални удостоверения за наследство, които не са заменени от европейското удостоверение за наследство“. Освен това текстът на въпроса съдържа пряко позоваване на член 62, параграф 3 от Регламент № 650/2012.

29.

Отправна точка в по-нататъшния анализ е изясняването на въпроса дали националните удостоверения за наследство изобщо попадат в приложното поле на Регламент № 650/2012.

30.

Тази проблематика е засегната пряко само в становището на полското правителство и в позицията на Комисията, изложена в съдебното заседание. Според посоченото правителство и Комисията националните удостоверения за наследство и производствата по издаването им попадат в приложното поле на Регламент № 650/2012.

31.

Непряко същата проблематика засяга и германското правителство. Според него от член 62, параграф 3 от Регламент № 650/2012 следва, че националните разпоредби, уреждащи издаването на такива удостоверения, се прилагат едновременно с разпоредбите от Регламент № 650/2012. Сходно виждане застъпва и португалското правителство.

32.

Регламент № 650/2012 съдържа норми от материалното право (стълкновителни норми) и международни гражданскопроцесуални норми (правила за компетентност). Материалното приложното поле на Регламент № 650/2012, очертано в член 1 от него, по същество е еднакво за двата вида разпоредби ( 12 ).

33.

Регламентът се отнася за наследяването на имущество на починали лица (член 1, параграф 1, първо изречение от него). Въпросите, които са изключени от приложното поле на Регламент № 650/2012, са посочени в член 1, параграф 2 от него. Те обаче имат обективен характер и по принцип на засягат правните инструменти и процедурите, свързани с наследяването.

34.

Известно изключение представлява член 1, параграф 2, буква л), където от приложното поле на Регламент № 650/2012 се извеждат вписването в регистър на права върху недвижима или движима собственост, правните изисквания за такова вписване, както и последиците от вписването или невписването на такива права ( 13 ). В член 1, параграф 2 от Регламент № 650/2012 липсват разпоредби, от които евентуално да следва, че други правни инструменти и процедури, които несъмнено засягат наследяването на имущество на починали лица, не попадат в приложното поле на този регламент.

35.

Възниква въпросът дали изключването на националните удостоверения за наследство от приложното поле Регламент № 650/2012 не е предопределено в член 62, параграф 3, първо изречение от същия регламент, където се предвижда, че европейското удостоверение за наследство „не заменя“ вътрешните документи, използвани за сходни цели в държавите членки.

36.

В доктрината се изразява мнение, че в член 62, параграф 3 първо изречение от Регламент № 650/2012 се определя връзката между европейското удостоверение за наследство и националните удостоверения за наследство. С тази разпоредба не се цели изключване на националните удостоверения за наследство от обхвата на правилата за компетентност в Регламент № 650/2012 ( 14 ).

37.

Споделям това виждане. Трябва да се отбележи, че съгласно член 62, параграф 2 Регламент № 650/2012 използването на европейското удостоверение за наследство не е задължително. Видно от насоката в съображение 69, второ изречение от Регламент № 650/2012 лицата, които имат право да подадат заявление за издаване на европейското удостоверение за наследство, не са длъжни да го използват. Тези лица могат да използват „другите инструменти, които са на тяхно разположение съгласно [този] регламент (решения, автентични актове и съдебни спогодби)“. Следователно до тези инструменти може да се прибягва за същите цели, за които може да се използва европейското удостоверение за наследство. Към тези инструменти трябва да се отнесат и националните удостоверения за наследство. По принцип те са предназначени за използване за сходни цели като европейското удостоверение за наследство ( 15 ). Това означава, че националните удостоверения за наследство също са — ако се използва изразът в съображение 69 от Регламент № 650/2012 — „на разположение“ по силата на този регламент.

38.

Тълкуване на член 62, параграф 3 от Регламент № 650/2012, отправна точка при което е виждането, че националните удостоверения за наследство са предназначени за вътрешна употреба в съответната държава членка, не води до по-различни изводи. Това би могло да означава, че европейското удостоверение за наследство „не заменя“ националните удостоверения за наследство, тъй като то се издава с цел използване в държави членки, различни от държавата, чийто органи са компетентни да издадат такова удостоверение (член 62, параграф 1 от Регламент № 650/2012).

39.

Не искам на това място да разрешавам будещия у мен съмнения въпрос относно възможността да се допусне такова разграничение в предназначението на удостоверенията за наследство. Все пак националните удостоверения за наследство до момента е можело да се използват и в други държави членки. Нищо не позволява да се приеме, че законодателят на Съюза е искал да промени това положение. Предвид съображение 69, второ изречение от Регламент № 650/2012 заинтересованите лица съответно могат да използват други инструменти за същите цели, за които служи европейското удостоверение за наследство.

40.

Съгласно извършеното изясняване на приложното поле на Регламент № 650/2012, в контекста както на стълкновителните норми, така и на правилата за компетентност, то обхваща всички въпроси, свързани с наследяването на починали лица, доколкото в самия регламент не се предвижда изключване на определени въпроси. В Регламент № 650/2012 не откривам изключвания, които евентуално да засягат националните удостоверения за наследство и свързаните с тях производства.

41.

Ето защо считам, че правни инструменти като националните удостоверения за наследство и свързаните с тях производства попадат в приложното поле на Регламент № 650/2012. Това обаче не дава отговор на въпроса дали национално удостоверение за наследство като удостоверението, предмет на главното производство, е „решение“ или „автентичен акт“ по смисъла на този регламент.

42.

При преминаването към основната част от анализа на преюдициалния въпрос трябва да се прецени дали член 4 от Регламент № 650/2012 определя компетентността по отношение на производствата по издаване на национални удостоверения за наследство като удостоверението, предмет на главното производство.

43.

В този контекст запитващата юрисдикция посочва, че Регламент № 650/2012 не съдържа разпоредби, които пряко да уреждат компетентността за издаване на национални удостоверения за наследство. Ако член 4 от Регламент № 650/2012 се отнасял за националните удостоверения за наследство, то разпоредбата на член 64, параграф 1 от този регламент, която се отнасяла за европейското удостоверение за наследство, щяла да се окаже ненужна.

44.

Дори да се допусне, че с член 4 от Регламент № 650/2012 се определя компетентността по отношение на производствата по издаване на национални удостоверения за наследство, то и тогава според запитващата юрисдикция тази разпоредба не може да се приложи в главното производство. Това щяло да бъде така дори и ако национално удостоверение за наследство като удостоверението, предмет на главното производство, се счете за „решение“ по смисъла на Регламента. Според запитващата юрисдикция то обаче не е такова. Дори издаването на такова удостоверение да ставало чрез постановяване на определение, удостоверението съдържало единствено фактически констатации. То не съдържало никакви елементи, които евентуално да се ползват със сила на пресъдено нещо.

45.

Според германското, френското и португалското правителство с член 4 от Регламент № 650/2012 не се определя международната компетентност по отношение на производствата по издаване на национални удостоверения за наследство, докато полското правителство и Комисията са на противното мнение.

46.

Германското правителство счита, че с член 4 от Регламент № 650/2012 се определя компетентността по отношение на производствата, в които се постановяват „решения“, докато националното удостоверение за наследство, което е предмет на преюдициалното запитване, нямало такъв характер. Според германското правителство законодателят на Съюза не счита националните удостоверения за наследство за „решения“, тъй като в член 62, параграф 3 от Регламент № 650/2012 тези удостоверения са определени като „вътрешни документи“. Издаването на национално удостоверение за наследство от съд не променяло квалифицирането на това удостоверение в контекста на Регламент № 650/2012. То съответно не можело да се счете за „решение“.

47.

В същия дух е и становището на френското правителство, според което за „решение“ може да се счита национално удостоверение за наследство, което е издадено от съд при упражняване на съдебни функции. Такъв характер обаче нямали дейностите, изразяващи се в издаване на национални удостоверения за наследство, ако се свеждат до констатиране на определено фактическо положение без то да бъде преценявано и без възможност за извършване в това отношение на действия по служебен ред.

48.

Португалското правителство от своя страна посочва, че националното удостоверение за наследство, предмет на главното производство — също като европейското удостоверение за наследство — трябва да се счита за инструмент със смесен характер. Това означавало, че член 4 от Регламент № 650/2012 е неприложим в главното производство.

49.

Комисията счита, че държавите членки могат самостоятелно да решават на кого да поверят издаването на национални удостоверения за наследство. При това, ако тази функция се поверяла на съдилищата, държавата членка трябвало да приеме последиците от този избор. Национално удостоверение за наследство, издадено от съд — както посочва и полското правителство — представлявало „решение“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква ж) от Регламент № 650/2012 независимо от виждането по този въпрос в националното право.

50.

В становищата си страните главно се позовават на двустранните доводи на запитващата юрисдикция, които до голяма степен представляват резюме на изразените в доктрината виждания по разглежданата проблематика. Според някои автори правилата за компетентност от Регламент № 650/2012 са неприложими за производствата по издаване на национални удостоверения за наследство ( 16 ), докато според други този регламент — с изключение на временните мерки, посочени в член 19 от него — урежда националната компетентност по наследствени въпроси по универсален начин и съответно заменя всички национални разпоредби в тази област ( 17 ).

51.

Считам, че има два логически подхода, чрез които може да се даде полезен отговор на запитващата юрисдикция.

52.

Първият се изразява в извършване на преценка на национално удостоверение за наследство като удостоверението, предмет на главното производство. Чрез нея може да се определи дали то може да се квалифицира като „решение“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква ж) от Регламент № 650/2012 или като „автентичен акт“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква и) от този регламент. Квалифицирането на удостоверението като „автентичен акт“ може да доведе до извода, че съдебните органи на държавата членка по принцип не са обвързани с правилата за компетентност, тъй като Регламентът не определя кои органи могат да изготвят такива инструменти.

53.

Втората възможност се изразява в тълкуване на член 4 от Регламент № 650/2012 с цел да се установи дали с тази разпоредба се определя компетентността по отношение на всички производствата в областта на наследяването, провеждани от съдебните органи на държавите членки.

54.

Считам, че непряко тази възможност е застъпена в доводите, представени от полското правителство и Комисията. Това би означавало, че квалифицирането на национално удостоверение като удостоверението, предмет на главното производство, по същество е ирелевантно за отговора на преюдициалния въпрос.

55.

В настоящото заключение ще използвам втория от тези подходи. Отправна точка в по-нататъшният анализ ще бъде това дали с член 4 от Регламент № 650/2012 се определя компетентността по отношение на производствата в областта на наследяването, провеждани пред съдебните органи на държавите членки.

56.

Само при отрицателен отговор на така поставения въпрос ще трябва да се определи дали национално удостоверение за наследство като удостоверението, предмет на главното производство, представлява „решение“ или „автентичен акт“ по смисъла на този регламент.

57.

Определянето на обхвата на нормата по член 4 от Регламент № 650/2012 чрез езиково тълкуване — с цел да се реши дали тя се отнася и за производствата по издаване на национални удостоверения за наследство като удостоверението, предмет на главното производство — налага тълкуване на понятието „съд“ и изразът „да се произнасят по въпроси, свързани с наследяването [..] като цяло“ в контекста на този регламент.

58.

За нуждите на Регламент № 650/2012 определение на понятието „съд“ е дадено в член 3, параграф 2 от него. Това понятие обхваща „всеки съдебен орган“ и всички други органи и правни специалисти, притежаващи компетентност в областта на наследяването, доколкото обаче те отговарят на съдържащите се в тази разпоредба други изисквания.

59.

Съгласно дадената в съображение 20, второ изречение от Регламент № 650/2012 насока понятието „съд“ трябва да се разбира в широк смисъл, така че да обхване „съдилищата в стриктния смисъл на думата, които упражняват съдебни функции“, а също и други субекти, които в определени случаи упражняват съдебни функции.

60.

Това би могло да означава, че орган, който формално е част от структурата на съдебната власт в дадена държава членка, който обаче не упражнява съдебни функции в конкретно производство, по същество не е „съд“ по смисъла на разпоредбите от Регламент № 650/2012.

61.

Формулировката на член 3, параграф 2 от Регламент № 650/2012 същевременно може да се разбира и като противопоставяща се на тясно тълкуване на понятието „съд“, доколкото то се отнася за „съдебни органи“. В тази разпоредба се посочва, че понятието „съд“ включва „всеки съдебен орган“.

62.

Освен това от дадената в съображение 20, второ изречение от Регламент № 650/2012 насока (понятието съд обхваща „съдилищата в стриктния смисъл на думата, които упражняват съдебни функции“) не може да се правят твърде широки изводи. Индикацията, че понятието „съд“ трябва да се тълкува по определен начин — така че да няма съмнения, че не само съдът, упражняващ съдебни функции, попада в обхвата на това понятие — не показва еднозначно, че това понятие не обхваща „съдилищата в стриктния смисъл на думата“, които не упражняват такива функции в конкретно производство.

63.

Да се направи такъв извод не позволяват и други съображения в Регламент № 650/2012, а именно съображение 20, трето и четвърто изречение, както и съображения 21, 22 и 36, в които се изяснява, че „извънсъдебните органи“, които не изпълняват съдебни функции, не са обвързани с правилата за компетентност от този регламент. Тези съображения не се отнасят за „съдебните органи“.

64.

Поради това считам, че езиковото тълкуване на понятието „съд“ в член 3, параграф 1, буква ж) от Регламент № 650/2012 не позволява да се приеме, че член 4 от този регламент определя компетентността само по отношение на производствата, в които съдебен орган упражнява съдебни функции.

65.

В становищата си германското и полското правителство, както и Комисията отбелязват наличието на известна особеност в член 4 в текста на Регламент № 650/2012 на немски език, където се говори за съдилищата на държавата членка, които са компетентни да вземат „решения по въпроси, свързани с наследяването“ („Für Entscheidungen in Erbsachen“). Формулировката в Регламента на немски език може да бъде насока, че в тази разпоредба се определя компетентността само по отношение на производствата, в които съдилищата на държавите членки постановяват „решения“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква ж) от този регламент.

66.

В член 4 на Регламент № 650/2012 в текстовете на други езици обаче не се използва понятието „решение“, а се посочва само „произнасяне“ ( 18 ) по въпроси, свързани с наследяването. Ето защо формулировката в текста на Регламента на немски език не може да бъде решаваща в това отношение.

67.

Възприемането на широко тълкуване на член 4 от Регламент № 650/2012 може да се подкрепи с това, че в тази разпоредба се определя компетентността за произнасяне „по въпроси, свързани с наследяването като цяло“.

68.

Сравнително трудно обаче може да се окаже определянето на значението, което трябва да се придаде на понятието „произнасяне“ в контекста на правилата, с които се определя компетентността на съдилищата на държавите членки. В член 3, параграф 1, буква ж) от Регламент № 650/2012 се съдържа определение само на понятието „решение“. Използването в тези разпоредби, които се отнасят за „произнасяне на решение“ от съд, по същество на глаголна форма, свързана с понятието „решение“, в значението, което се придава на това понятие в контекста на член 3, параграф 1, буква ж) от този регламент, не е очевидно.

69.

Тези трудности се оказват още по-големи, ако се анализира определението, съдържащо се в член 3, параграф 1, буква ж) от Регламент № 650/2012. Основната трудност при тълкуването произтича от това, че в повечето от текстовете на Регламент № 650/2012 на различните езици, за да се даде определение на понятието „решение“ в член 3, параграф 1, буква ж) от този регламент, се използва същата дума „решение“ (idem per idem) ( 19 ).

70.

При обосноваването на необходимостта член 4 от Регламент № 650/2012 да се тълкува с оглед на определението на „решение“ в член 3, параграф 1, буква ж) от Регламент № 650/2012 в смисъл, че „произнасяне“ означава упражняване на съдебни функции, запитващата юрисдикция, както и германското и френското правителство по същество изглежда правят връзка с концепцията за „решение“, която Съдът е развил в практиката си относно брюкселската система.

71.

В контекста на нормите от брюкселската система — в които аналогично на член 3, параграф 1, буква ж) от Регламент № 650/2012 решението се определя като „всяко съдебно решение, постановено от съд или правораздавателен орган на държава членка“ ( 20 ) — Съдът прави уточнението, че „решението“ трябва да е постановено от съдебен орган, който по силата на собствените си правомощия се произнася по спорните между страните въпроси ( 21 ).

72.

Възниква въпросът дали това определение може се приложи по отношение на Регламент № 650/2012.

73.

Не считам, че в контекста на член 3, параграф 1, буква ж) от Регламент № 650/2012 може да се приеме, че „решението“ по смисъла на тази разпоредба се отнася за спорните между страните въпроси. Въз основа на насоката, съдържаща се в съображение 59 от същия регламент, може да се направи изводът, че по същество е ирелевантно дали „решението“ е било постановено в спорно или безспорно производство.

74.

От своя страна изискването с формулировката „по силата на собствените си правомощия се произнася“ обикновено се отнася до тези характеристики от дейността, извършвана от съдебен орган, които показват, че органът има правомощия да взема решения, а не е ограничен до изпълняване на по-пасивна функция, състояща се например в потвърждаване или приемане на волята на страните в производството ( 22 ). Ето защо такова решение не е съдебната спогодба, „тъй като тя по същество е с договорен характер в смисъл, че съдържанието ѝ зависи преди всичко от волята на страните“ ( 23 ). Не е ясно обаче дали и какви дейности трябва да се изискват от съответния орган, за да се приеме, че той постановява „решение“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква ж) от Регламент № 650/2012.

75.

Трябва да се има предвид, че съгласно Регламент № 650/2012 „решения“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква ж) от него се издават и от извънсъдебни органи, които отговарят на изискванията по член 3, параграф 2 от този регламент. Действително с изискванията се цели да се гарантира, че решенията на тези органи „имат подобна сила и действие на тези на решение на съдебен орган по същия въпрос“, попадащ в обхвата на Регламент № 650/2012 (член 3, параграф 2, буква б). Това обаче не означава, че прагът с поставените пред „решението“ изисквания е също толкова висок колкото при нормите от брюкселската система, по-специално в контекста на дейност, свързана с постановяване на решения. Това още по-малко означава, че „произнасянето“ по смисъла на член 4 от Регламент № 650/2012 трябва да води до постановяване на „решение“ по смисъла на това определение, което Съдът е развил в контекстна на брюкселската система.

76.

Съгласно съображения 3 и 6 от Регламент № 1215/2012 целта на нормите от брюкселската система е осигуряването на свободно движение на съдебни решения по граждански и търговски дела, докато Регламент № 650/2012 си поставя за цел да надхвърли тази проблематика. Съгласно съображение 7 от последния регламент с него се цели най-вече отстраняване на трудностите при упражняване на правата в областта на наследяването с трансгранични последици. Ето защо отправна точка при тълкуването на правилата за компетентност от този регламент не може да бъде това, че целта на нормите му е само да се определят компетентните органи за постановяване на решения, за да не се стига до постановяване на противоречащи си решения. Това може да бъде индикатор, че правилата за компетентност трябва да се прилагат не само в производствата, в които съдебните органи постановяват „решение“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква ж) от Регламент № 650/2012.

77.

С оглед на изложените от мен съображения считам, че изводите, до които води езиковото тълкуване член 4 от Регламент № 650/2012, не са еднозначни и съответно трябва да бъдат съпоставени със структурата на този регламент. Това в още по-голяма степен се налага, тъй като според запитващата юрисдикция, германското и френското правителство от включването на член 64 в този регламент може да се направи изводът, че с член 4 от него не се определя компетентността по отношение на производствата по издаване на национални удостоверения за наследство.

78.

С оглед на нееднозначните изводи, произтичащи от езиковото тълкуване, ще изтълкувам член 4 от Регламент № 650/2012 в контекста на другите разпоредби от него. По-специално ще взема предвид разпоредбите в глава II от посочения регламент, тъй като аналогично на член 4 от него в тях се определя компетентността по отношение на производствата по наследствени въпроси. След това ще преценя дали други правила за компетентност, съдържащи се в тази глава, определят компетентността по отношение на производствата, в които не се постановява „решение“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква ж) от Регламент № 650/2012.

79.

Трябва да се обърне внимание на член 13 от Регламент № 650/2012, в който се определя компетентността за приемане на изявления по наследствени въпроси (изявления относно приемане или отказ от наследство, завет или запазена част, или изявление за ограничаване на отговорността за задълженията, с които е обременено наследството). В тази разпоредба се предвижда, че „освен съда, който е компетентен да се произнася по наследяването съгласно [този] регламент“, компетентност за приемането на такива изявления имат съдилищата на държавата членка по обичайното местопребиваване на лицето, което има право да направи такова изявление.

80.

Изразът „освен съда, който е компетентен да се произнася по наследяването съгласно настоящия регламент“, може да означава, че с правилата за компетентност, съдържащи се в глава II от Регламент № 650/2012, включително с член 4, се определя компетентността и относно приемането на изявления по наследствени въпроси, макар това да не става в рамките на производства, в които се стига до постановяване на „решение“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква ж) от този регламент. Това би означавало, че под „произнасяне“ в контекста на Регламент № 650/2012 трябва да се разбира не само постановяване на „решение“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква ж) от него.

81.

Това тълкуване се подкрепя от насоката в съображение 32 от Регламент № 650/2012, от която може да се направи изводът, че член 13 е бил въведен с цел „да се улеснят наследниците и заветниците“, а не с цел определяне на компетентността по въпроси, които не се уреждат от други правила за компетентност в този регламент.

82.

До аналогични изводи води анализът на член 13 от Регламент № 650/2012, където се употребява предлогът „освен“, в контекста на заобикалящите го норми. Глава II започва с разпоредба, в която се определя общата компетентност за „произнася[не] по въпроси, свързани с наследяването […] като цяло“ (член 4). В следващите разпоредби от тази глава се поверява компетентност — винаги със същия обхват, тоест за „произнася[не] по въпроси, свързани с наследяването […] като цяло“ — на съдилищата на други държавите членки, ако са изпълнени посочените в тези разпоредби условия (членове 5, 7, 9, 10 и 11).

83.

Член 13 от този регламент съответно е включен в края на последователното изброяване на съдилищата, които са компетентни да се произнасят по всички въпроси, свързани с наследяването на дадено лице. Доколкото „произнася[нето] по въпроси, свързани с наследяването […] като цяло“ става чрез приемане на изявления относно наследството, „освен“ тези съдилища компетентни са и съдилищата в държавите членки, в които е обичайното местопребиваване на лицето, което има право да направи такова изявление.

84.

Не може да се изключи хипотеза, при която държава членка въвежда специална помирителна процедура пред съдилищата „в стриктния смисъл на думата“ ( 24 ), която може да приключи само чрез сключване на съдебно споразумение, a ако това не стане — наследствените въпроси остават неуредени. Не съм убеден, че по отношение на такива производства не трябва да се прилагат правилата за компетентност от Регламент № 650/2012. Действително в съображение 36 Регламент № 650/2012 се отбелязва възможността за уреждане на наследствените въпроси от заинтересованите страни чрез арбитражни производства, провеждани пред органи, които не са обвързани с правилата за компетентност. Това обаче се отнася за производства, провеждани пред „извънсъдебни органи, например нотариуси“, а не пред съдебни органи. Споразумение, сключено пред такъв извънсъдебен орган, при всички положения би трябвало да се утвърди от съд, докато във въпросната процедура сключването на споразумението би станало пред съдебен орган.

85.

С оглед на горните съображения считам, че предвид систематичното тълкуване на нормите от Регламент № 650/2012 с член 4 от него се определя компетентността по отношение на производствата, провеждани от съдебните органи на държавите членки, ако тези производства засягат области, за които може да се счита, че спадат към „въпроси[те], свързани с наследяването […] като цяло“.

86.

Според германското и португалското правителство включването на член 64 в Регламент № 650/2012 налага извода, че с член 4 от този регламент не се определя компетентността по отношение на производствата по издаване на национални удостоверения за наследство. Според тази правителства, ако това бе така, член 64 би бил ненужен, a компетентността по отношение на производствата по издаване на европейското удостоверение за наследство щеше да се определя на основание член 4 от Регламента. Отправна точка в посоченото виждане би трябвало да е това, че европейските и националните удостоверения за наследство са инструменти с едно и също или поне сходно естество.

87.

Различна позиция по този въпрос заема Комисията, според която член 64 от Регламент № 650/2012 представлява lex specialis спрямо член 4 от същия регламент. Поради това не било възможно от член 64 от Регламент № 650/2012 да се прави изводът, че член 4 от същия регламент не се отнася за производствата по издаване на национални удостоверения за наследство. В същия дух е и позицията на полското правителство.

88.

Без тук да се засяга въпросът за сходното естество на европейското и националните удостоверения за наследство, трябва да се отбележи, че в доводите на германското и португалското правителство изглежда не се отчита напълно функцията, която член 64 изпълнява в системата от норми, въведени с Регламент № 650/2012.

89.

Първо, националните удостоверения за наследство са инструменти, функциониращи въз основа на вътрешни разпоредби, включени в правния ред на дадена държава членка, докато европейското удостоверение за наследство е нов инструмент от правото на Съюза.

90.

Поради това е било особено важно в самия регламент да се създаде самостоятелна правна уредба на европейското удостоверение за наследство. Целта е била да се осигури еднакво прилагане на Регламента във всички държави членки и да се разсеят тълкувателните съмнения, които би породило квалифицирането на европейското удостоверение за наследство съгласно Регламент № 650/2012. Законодателят на Съюза обаче не е уточнил какъв е правният характер на европейското удостоверение за наследство. Поради това изобщо не е ясно дали удостоверението представлява „решение“ (член 3, параграф 1, буква ж) от Регламент № 650/2012), „автентичен акт“ (член 3, параграф 1, буква и) от този регламент), или пък не се вмества в никоя от тези категории. Изрично разрешение по този въпрос впрочем не е било необходимо, тъй като европейското удостоверение за наследство не подлежи на признаване въз основа на разпоредбите, които се отнасят за решенията и автентичните актове, а въпросът за компетентността се урежда в член 64 от същия регламент.

91.

Второ, в член 64 Регламент № 650/2012 не се възпроизвежда текста на член 4 от този регламент, а само се определя компетентността по отношение на производствата по издаване на европейското удостоверение за наследство чрез препращане към определени разпоредби от глава II. Това са членове 4, 7, 10 и 11 от същия регламент.

92.

Трето, член 64 от Регламент № 650/2012 разширява приложното поле на разпоредбите относно компетентността, включвайки в него не само „съдилищата“ по смисъла на член 3, параграф 2 от този регламент (член 64, буква а), но и другите органи, който съгласно националното право са компетентни да разглеждат въпроси в областта на наследяването (член 64, буква б). Издаването на европейското удостоверение за наследство може съответно да се повери на „съдебен орган“, „друг орган или правен специалист“, ако тези органи или правният специалист отговарят на определените изисквания (член 3, параграф 2 във връзка с член 64, буква a) от Регламент № 650/2012), а също и на „друг орган, който съгласно националното право е компетентен да разглежда въпроси в областта на наследяването“ (член 64, буква б) от този регламент), дори да не отговаря на изискванията, предвидени в член 3, параграф 2 от същия регламент.

93.

С оглед на изложените съображения считам, че включването на член 64 в Регламент № 650/2012 не налага извода, че член 4 от този регламент е неприложим по отношение на производствата по издаване на национални удостоверения за наследство.

94.

В следващата част от заключението ще съпоставя изводите, произтичащи от систематичното тълкуване, с доводите относно целите на Регламент № 650/2012. Те изрично се изтъкват в становищата на германското и полското правителство, макар въз основа на тях двете правителства да стигат до различни изводи.

95.

Германското правителство посочва, че определянето на компетентността по отношение на производствата по издаване на национални удостоверения за наследство на основание член 4 от Регламент № 650/2012 би довело до положение, при което органите само на една държава членка могат да издават национални удостоверения за наследство. Това щели да бъдат органите на държавата членка, в която може да се издаде европейско удостоверение за наследство. Посоченото разрешение на практика щяло да доведе до задължаване на заинтересованите лица да използват европейското удостоверение да наследство, а това противоречало на член 62, параграф 2 от Регламент № 650/2012.

96.

Според германското правителство използването на национални удостоверения за наследство, издадени от други държавите членки, би могло същевременно в някои случаи да се окаже по-благоприятно отколкото използването на европейското удостоверение за наследство. Лишаването на заинтересованите лица от възможността да използват национални удостоверени за наследство, издадени от съдилищата на други държави членки, съответно би си оказало в противоречие с целите, стоящи в основата на Регламент № 650/2012. Съгласно съображение 67 от този регламент с него се цели в интерес на наследници да се осигури бързо, лесно и ефективно уреждане на наследяването с трансгранични последици.

97.

Според полското правителство разрешение, което допринася за засилване на ролята на европейското удостоверение за наследство, трябва да се счита за основателно и желателно.

98.

Не споделям виждането на германското правителство, че тълкуване на член 4 от Регламент № 650/2012, което води до прилагането му по отношение на производствата по издаване на национални удостоверения за наследство, означава, че използването на европейското удостоверение за наследство на практика понякога би се оказало задължително.

99.

Първо, такова тълкуване на член 4 от Регламент № 650/2012 не лишава заинтересованите лица от възможността да се снабдяват с национални удостоверения за наследство в държавата членка, чиито органи са компетентни да издадат европейското удостоверение.

100.

Второ, германското правителство изглежда тълкува член 62, параграф 2 от Регламент № 650/2012 — където се посочва липсата на задължение за използването на европейското удостоверение за наследство — само в смисъл, че в тази разпоредба се определя връзката между европейското удостоверение за наследство и националните удостоверения за наследство. На този въпрос обаче изрично е посветен член 62, параграф 3 от същия регламент. Същевременно член 62, параграф 2 от Регламента се отнася не само за националните удостоверения за наследство, но и — както следва от насоката в съображение 69, второ изречение от този регламент — за всички „инструменти, които са на […] разположение съгласно [този] регламент“, които наследниците могат свободно да използват. Това е израз на посочената в член 62, параграф 2 липса на задължение за използването на европейското удостоверение за наследство.

101.

Поради това не считам, че определянето на компетентността по отношение на производствата по издаване на национални удостоверения въз основа на член 4 от Регламент № 650/2012 означава, че използването на европейското удостоверение за наследство на практика е задължително.

102.

Не се съмнявам, че възможността за бързо, лесно и ефективно уреждане на наследствените въпроси може да се счита за една от целите на Регламент № 650/2012. Не мога съответно предварително да изключа възможността снабдяването на наследниците с инструменти, позволяващи уреждането на наследствените въпроси в друга държава членка, а не в държавата членка, чийто органи са компетентни по силата на Регламент № 650/2012, в някои хипотези да се окаже в техен интерес.

103.

Въпреки това, първо, предвид съображения 7 и 8 от Регламент № 650/2012 основната цел за приемането му е била хармонизирането на стълкновителните норми и правилата за компетентност, които се прилагат при уреждането на наследствени въпроси ( 25 ).

104.

В този контекст също така трябва да се отбележи, че съгласно съображение 27 от Регламент № 650/2012 нормите от този регламент са предназначени да гарантират, че компетентният по наследяването орган ще прилага в повечето случаи собственото си право. Съгласно член 21, параграф 1 от този регламент приложимото по принцип право за наследството като цяло е правото на държавата, в която е било обичайното местопребиваване на починалия към момента на смъртта му. Такова определяне на приложимото право съответства на привръзката относно компетентността в член 4 от този регламент, където произнасянето по въпроси, свързани с наследяването като цяло, се поверява на съдилищата на държавата, в която е било обичайното местопребиваване на починалия към момента на смъртта му.

105.

Прилагането на националните правилата за компетентност по отношение на производствата по издаване на национални удостоверения за наследство противоречи на желанието за хармонизиране на правилата за компетентност и стълкновителните норми в рамките на Съюза. Това се илюстрира от обстоятелствата в главното производство, в което въз основа на националните правила за компетентност от германски съд е поискано да издаде национално удостоверение за наследство относно наследяване по френското право.

106.

Второ, предвид направените уточнения в съображение 34 от Регламент № 650/2012 той трябва да допринесе за осигуряване на хармонизирано правораздаване в рамките на Съюза. По този начин се преследва постигането на една от целите на Регламент № 650/2012, която съгласно съображение 59 от този регламент е взаимното признаване на решения, постановени в държавите членки по въпросите на наследяването.

107.

Германското правителство действително счита, че национално удостоверение за наследство като удостоверението, предмет на главното производство, не е „решение“ по смисъла на Регламент № 650/2012. От насоката в съображение 35 от този регламент същевременно е видно, че желанието за недопускане на противоречия се отнася за всички инструменти, които имат значение за уреждането на наследствените въпроси, включително и издаваните от извънсъдебни органи, необвързани с правилата за компетентност по силата на Регламента. Стремежът освен това е да не се допуснат положения, при които в противоречие да се окажат национално удостоверение за наследство и други инструменти, попадащи в обхвата на посочения регламент, включително европейско удостоверение за наследство. Това се потвърждава от направената по-горе констатация, че нормите от Регламента трябва да определят компетентността не само по отношение на провежданите от съдебните органи производства, в които се стига до постановяване „решение“ по смисъла на член 3, параграф 1, буква ж) от същия регламент ( 26 ).

108.

В този контекст трябва да се припомни, че с Регламент № 650/2012 се въвеждат единни стълкновителни норми, въз основа на които се определя приложимото право за наследяването като цяло (член 23, параграф 1 от Регламент № 650/2012). Същевременно някои въпроси, които е възможно да имат значение при уреждането на наследствени въпроси, се преценяват въз основа на правото, определено чрез национални стълкновителни норми. За това припомнят съображения 11—13 и съображение 71, трето изречение от Регламента. Това може да доведе до положение, при което органите на отделни държави членки да издадат противоречащи помежду си инструменти, служещи за уреждането на наследствени въпроси ( 27 ).

109.

В решение Kubicka ( 28 ) Съдът приема, че тълкуване на нормите от Регламент № 650/2012, което би довело до „раздробяване на наследството“ — разбирано като преценка на определени въпроси от значение за наследяването въз основа на национални стълкновителни норми — би било несъвместимо с преследваните с този регламент цели. Това би могло да доведе до издаване на противоречащи помежду си инструменти, служещи за уреждането на наследствени въпроси. Макар възприетото в решение Kubicka ( 29 ) виждане да се отнася за въпроси, свързани с обхвата на наследственоправната уредба, считам, че то може да се разглежда като насочващо правило, полезно за тълкуването на нормите от Регламент № 650/2012, засягащи други проблематики.

110.

Тълкуване на разпоредбите от Регламент № 650/2012, което изисква определяне на компетентността въз основа на норми от този регламент и по отношение на производствата по издаване на национално удостоверение за наследство, благоприятства постигането на тази цел. Това тълкуване всъщност ограничава възможността за издаване на противоречащи помежду си национални удостоверения за наследство и други инструменти, включително европейски удостоверения за наследство, решения и автентични актове в различни държави членки.

111.

Трето, макар да е възможно интересите на наследниците да бъдат довод за възприемане на определена посока в тълкуването на правилата за компетентност, в този контекст не може да се подмине значението на интереса от добро правораздаване.

112.

В Регламент № 650/2012 желанието за недопускане на положения, при които в правния оборот се използват противоречащи помежду си инструменти, служещи за уреждането на наследствените въпроси, не само отговаря на интереса на наследниците, но също така е израз на загриженост за интереса от добро правораздаване ( 30 ). По същия начин трябва да се прецени вече отбелязаното желание за осигуряване на съответствие на ius и forum, както бе посочено в точка 104 от настоящото заключение.

113.

Освен това законодателят на Съюза добавя изрична разпоредба там, където с оглед на интереса на наследниците вижда необходимост от уреждане на наследствени въпроси в държава членка, различна от тази, чиито органи по принцип са компетентни съобразно правилата за компетентност от Регламент № 650/2012. Например в член 13 от Регламент № 650/2012 компетентност за приемане на изявления относно наследство се признава на съдилищата на държавата членка, в която е обичайното местопребиваване на лицето, което може да направи такова изявление.

114.

Поради това не мога да приема, че целите на Регламент № 650/2012 налагат разпоредбите от него да се тълкуват по начин, противоречащ на произтичащите от систематичното му тълкуване изводи, с цел наследниците да могат да се снабдяват с национални удостоверения за наследство, които се издават от съдебните органи на държава членка, различна от тази, чиито органи са компетентни съгласно този регламент.

115.

Направените дотук изводи от систематичното и телеологичното тълкуване изглежда се потвърждават и от историческото тълкуване на Регламент № 650/2012.

116.

В първоначалното предложение на Комисията се е предвиждало, че европейското удостоверение за наследство „не замества вътрешните процедури“ (член 36, параграф 2, второ изречение от предложението за Регламент № 650/2012) ( 31 ). В точка 4.6 от изложението на мотивите към това предложение същевременно се уточнява, че европейското удостоверение „не замесва [националните] удостоверения[…]“. Тази формулировка впрочем е използвана в член 62, параграф 3, първо изречение от Регламент № 650/2012, който изпълнява функцията на член 36, параграф 2 от предложението за регламент ( 32 ). В точка 4.6 от изложението на мотивите към предложението за регламент в това отношение се прави уточнение, че „доказването на качеството на наследник и правомощията на управителя или изпълнителя на наследството се извършва според вътрешната процедура на държавата членка, в която се намира компетентния[т] орган“ ( 33 ).

117.

В предложението за регламент ролята на националните процесуални разпоредби съответно е ограничена до въпросите, свързани с хода на производството, което трябва де се проведе в „държавата членка, в която се намира компетентния[т] орган“. Според мен обаче не е приемано, че тази компетентност се определя според националното право.

118.

Поради това може да се подкрепи виждането, че още на ранен етап на законодателните работи е било прието, че международната компетентност на органите на държавите членки по отношение на издаването на национални удостоверения за наследство няма да се определя по националното право, а по хармонизираните правила за компетентност, съдържащи се в Регламента. Нищо не показва, че в приетия текст на Регламента е извършена промяна в това отношение, тъй като член 62, параграф 3 от Регламент № 650/2012 отговаря на целите, на които е трябвало да служи член 36, параграф 2 от предложението.

119.

С оглед на изложените по-горе доводи — като се има предвид незадоволителният резултат от използването на езиковото тълкуване и недвусмислените изводи, произтичащи от систематичното и телеологичното тълкуване, подкрепени от историческото тълкуване — считам, че с член 4 от Регламент № 650/2012 се определя компетентността по отношение на производствата, провеждани от съдебните органи на държавите членки, ако тези производства засягат области, за които може да се счита, че спадат към „въпроси[те], свързани с наследяването […] като цяло“.

120.

Предвид гореизложените доводи предлагам Съдът да отговори на преюдициалния въпрос по следния начин: член 4 от Регламент № 650/2012 трябва да се тълкува в смисъл, че с него се определя компетентността също и по отношение на производствата, провеждани пред съдебните органи на държава членка, по издаване на национални удостоверения за наследство.

121.

Предвид гореизложените съображения предлагам на Съда да отговори на преюдициалния въпрос, поставен от Kammergericht Berlin (Висш областен съд Берлин, Германия), по следния начин:

„Член 4 от Регламент (ЕС) № 650/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 4 юли 2012 година относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на решения и приемането и изпълнението на автентични актове в областта на наследяването и относно създаването на европейско удостоверение за наследство трябва да се тълкува в смисъл, че с него се определя компетентността също и по отношение на производствата, провеждани пред съдебните органи на държава членка, по издаване на национални удостоверения за наследство“.